Неокончателна редакция
ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
M. SZPUNAR
представено на 16 юни 2022 година(1)
Дело C‑265/21
AB,
AB-CD
срещу
Z EF
(Преюдициално запитване, отправено от Cour d’appel de Bruxelles (Апелативен съд Брюксел, Белгия)
„Преюдициално запитване — Пространство на свобода, сигурност и правосъдие — Съдебна компетентност, признаване и изпълнение на съдебни решения по граждански и търговски дела — Регламент (ЕО) № 44/2001 — Член 5, точка 1 — Компетентност по дела, свързани с договор — Понятие за дела, свързани с договор — Иск за установяване на право на собственост, основан на два последователни договора — Договор, който следва да се вземе предвид, за да се определи мястото на изпълнение на задължението, на което се основава искът — Приложимо право към договорните задължения — Регламент (ЕО) № 593/2008“
I. Въведение
1. Поставените от Cour d’appel de Bruxelles (Апелативен съд Брюксел, Белгия) въпроси се отнасят по същество до тълкуването на член 5, точка 1 от Регламент (ЕО) № 44/2001(2) и на член 4 от Регламент (ЕО) № 593/2008(3).
2. Първата от тези разпоредби, чието тълкуване е основната тема на настоящото преюдициално запитване, установява правилата за специална компетентност по дела, свързани с договор, които в определени случаи дават възможност на ищеца да предяви иск срещу ответника пред съдилищата на държава членка, различна от държавата по неговото местоживеене, като изключение от общото правило по член 2, параграф 1 от Регламент № 44/2001.
3. По настоящото дело следва да се определи дали тази разпоредба е приложима в спор относно иск за установяване на право на собственост върху 20 произведения на изкуството, основан на два договора, въпреки липсата на пряка договорна връзка между страните по спора, които са наследници на страните по първия договор.
4. В този контекст запитващата юрисдикция по същество иска от Съда да изясни докъде е стигнала в развитието си практиката му в тази област. Така, настоящото преюдициално запитване ще даде повод на Съда да разгледа отново понятието „дела, свързани с договор“ по смисъла на член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001. В този случай на запитващата юрисдикция следва да се посочат критериите, които да ѝ позволят да прецени дали трябва да се приеме, че неотдавнашните решения на Съда(4) внасят промяна в предходната съдебна практика по тълкуването на тази разпоредба.
5. Както ще изложа подробно, считам, че член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001 следва да се прилага в случай като разглеждания в главното производство.
II. Правна уредба
А. Регламент № 44/2001
6. Член 2, параграф 1 от Регламент № 44/2001, който се намира в глава II, раздел 1, озаглавен „Общи разпоредби“, гласи:
„При условията на настоящия регламент, искове срещу лицата, които имат местоживеене в държава членка, независимо от тяхното гражданство, се предявяват пред съдилищата на тази държава членка“.
7. Член 5, точка 1 от този регламент, който се намира в глава II, раздел 2, озаглавен „Специална компетентност“, предвижда:
„Срещу лице, което има местоживеене в държава членка, може да бъде предявен иск в друга държава членка:
1) a) по дела, свързани с договор — в съдилищата по мястото на изпълнение на въпросното задължение;
б) за целите на настоящата разпоредба и освен ако не е договорено друго, мястото на изпълнение на въпросното задължение е:
– в случая на продажба на стоки, мястото в държава членка, където съгласно договора са доставени стоките или е трябвало да бъдат доставени,
– в случая на предоставяне на услуги, мястото в държава членка, където съгласно договора услугите са били предоставени или е трябвало да бъдат предоставени;
в) ако не се прилага буква б), тогава се прилага буква a);“.
Б. Регламент № 593/2008
8. Член 4 от Регламент № 593/2008, който се отнася до приложимото право при липса на избор от страните, гласи:
„1. Доколкото приложимото към договора право не е било избрано в съответствие с член 3, и без да се засягат разпоредбите на членове от 5 до 8, правото, което урежда договора, се определя, както следва:
a) договор за продажба на стоки се урежда от правото на държавата, където е обичайното местопребиваване на продавача;
б) договор за предоставяне на услуги се урежда от правото на държавата, където е обичайното местопребиваване на доставчика на услугата;
[…]
2. Когато договорът не попада в обхвата на параграф 1 или когато елементите на договора биха могли да попаднат в обхвата на повече от една от букви а)—з) от параграф 1, договорът се урежда от правото на държавата, където е обичайното местопребиваване на страната, която дължи характерната за договора престация.
3. Когато от всички обстоятелства по случая е видно, че договорът е явно по-тясно свързан с държава, различна от посочената в параграф 1 или 2, се прилага правото на тази друга държава.
4. Когато приложимото право не може да бъде определено съгласно параграф 1 или 2, договорът се урежда от правото на държавата, с която е най-тясно свързан“.
III. Обстоятелствата в основата на спора по главното производство, преюдициалните въпроси и производството пред Съда
9. Съпрузите X EF и Y EF, родители на Z EF, ответник в спора по главното производство, са германски творци, създали по-специално 20 типови тематични фото пана (наричани по-нататък „произведенията на изкуството“), които са били изложени на международна изложба, състояла се през 1977 г.
10. CD, тъща на AB и майка на AB-CD, жалбоподателите в главното производство, управлява галерия в Лиеж (Белгия). В края на 1980 г. и началото на 1981 г. произведенията на изкуството са предадени на CD, а впоследствие са предадени и удостоверенията за автентичност на тези произведения.
11. С договор от 26 януари 2007 г. жалбоподателите в главното производство купуват произведенията на изкуството от CD. Тя умира на 24 ноември 2007 г., а през същата година умира и Y EF.
12. През август 2013 г. AB поверява спорните произведения на изкуството на дружество Christie’s, за да бъдат продадени на търг. През 2014 г. това дружество се свързва с X EF, която твърди, че е собственик на произведенията. Търгът за продажбата на произведенията на изкуството е спрян.
13. Жалбоподателите в главното производство твърдят, че тези произведения са били купени от CD, а според ответника в главното производство те са били предоставени за съхранение в галерията на CD, за да бъдат представени на публиката с цел продажба.
14. На 20 юни 2014 г., жалбоподателите в главното производство поставят началото на настоящото производство с цел по същество да се установи, че те са единствените собственици на произведенията на изкуството, и да бъде забранено на X EF да се позовава на право на собственост върху тях.
15. Призована пред Tribunal de première instance francophone de Bruxelles (Първоинстанционен френскоезичен съд Брюксел, Белгия), X EF изтъква — като главно основание и позовавайки се на Регламент № 44/2001 — липсата на компетентност, предвид обстоятелството че нейното местоживеене е в Германия. При условията на евентуалност иска да бъде установено, че предявеният срещу нея иск е недопустим или неоснователен, както и да ѝ бъдат върнати произведенията на изкуството. На 10 октомври 2015 г. X EF умира и в производството встъпва ответникът в главното производство.
16. С решение от 22 ноември 2016 г. Tribunal de première instance francophone de Bruxelles (Първоинстанционен френскоезичен съд Брюксел) приема, че няма териториална компетентност. В това отношение той приема, че компетентността му не може да се основава на член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001, тъй като между страните не съществува никаква договорна връзка.
17. Жалбоподателите в главното производство подават въззивна жалба пред Cour d’appel de Bruxelles (Апелативен съд Брюксел,). Те поддържат, че CD е придобила произведенията на изкуството чрез договор за покупко-продажба, че искът трябва да се квалифицира като „договорен“ и че, тъй като мястото на изпълнение е в Белгия, компетентни са белгийските съдилища. Обратно, ответникът в главното производство твърди, че произведенията на изкуството са предмет на договор за съхранение, и че тъй като според него става въпрос за ревандикационен иск за собственост, определянето на компетентната юрисдикция попада в обхвата на член 2, параграф 1 от Регламент № 44/2001, предоставящ компетентност на германските съдилища.
18. Що се отнася това дали искът на жалбоподателите в главното производство попада в обхвата на „дела, свързани с договор“ по смисъла на член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001, запитващата юрисдикция констатира, че между двете страни по спора не съществува никаква пряка договорна връзка. С оглед на неотдавнашните решения на Съда в тази област(5) обаче тази юрисдикция счита, че е възможно изискването да се установи доброволно поемане на правно задължение вече да не предполага, както е било след постановяването на решение Handte(6), това задължение да е било поето между страните по спора, а само ищецът да основе предявения срещу ответника иск на правно задължение, което е поето доброволно от едно лице към друго(7). Всъщност според посочената юрисдикция Съдът не само уточнява, че делата, свързани с договор, включват всички задължения, произтичащи от договора, чието неизпълнение се посочва в подкрепа на иска на ищеца(8), но също така приема, че подобно на Павловия иск, искът за обезщетение(9) попада в понятието „дела, свързани с договор“, тъй като самото му основание е доброволно поето задължение(10).
19. Същата тази юрисдикция счита, че макар да става въпрос за конкретни положения, извън които подобно тълкуване не може да бъде поддържано, Съдът все пак приема, че правилото относно специалната компетентност по дела, свързани с договор, предвидено в член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001, почива на основанието на иска, а не на идентичността на страните(11).
20. При тези обстоятелства с акт от 1 април 2021 г., постъпил в секретариата на Съда на 26 април 2021 г., Cour d’appel de Bruxelles (Апелативен съд Брюксел) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Трябва ли понятието „дела, свързани с договор“ по смисъла на член 5, точка 1 от [Регламент № 44/2001]:
да се тълкува в смисъл, че налага да се установи правно задължение, което е поето доброволно от едно лице към друго и на което се основава искът на ищеца, дори ако задължението не е поето доброволно от ответника и/или към ищеца?
при утвърдителен отговор, каква трябва да е степента на връзката между доброволно поетото правно задължение и ищеца и/или ответника?
2) Понятието „иск“, на което „се основава“ ищецът, предполага ли, подобно на критерия, използван, за да се установи дали даден иск е дело, свързано с договор, по смисъла на член 5, точка 1 от [Регламент № 44/2001] или е „дел[о относно непозволено увреждане, деликт или квазиделикт]“ по смисъла на член 5, точка 3 от същия регламент ([решение от 24 ноември 2020 г., Wikingerhof, C‑59/19, наричано по-нататък „решение Wikingerhof”, ECLI:EU:C:2020:950], точка 32), да се провери дали тълкуването на доброволно поетото правно задължение е абсолютно необходимо, за да се прецени основателността на иска?
3) Спада ли към делата, свързани с договор, по смисъла на член 5, точка 1 от [Регламент № 44/2001] предявеният по съдебен ред иск, с който ищец цели да бъде съдебно установено, че е собственик на вещ, която е в негово владение, позовавайки се на два договора за покупко-продажба, първият от които е сключен от първоначалния съсобственик на тази вещ (съпруг на ответника и също първоначален съсобственик) с продавача на ищеца, а вторият — между последните двама?
a) Различен ли е отговорът, ако ответникът изтъква обстоятелството, че първият договор не е договор за покупко-продажба, а договор за съхранение?
б) Ако някоя от тези хипотези попада в обхвата на делата, свързани с договор, кой договор трябва да се вземе предвид, за да се определи мястото на изпълнение на задължението, на което се основава искът?
4) Следва ли член 4 от [Регламент № 593/2008] да се тълкува в смисъл, че се прилага в хипотезата по третия преюдициален въпрос, и ако това е така кой е договорът, който следва да се вземе предвид?
21. Писмени становища представят страните в главното производство, белгийското правителство и Европейската комисия. Не е проведено съдебно заседание.
IV. Анализ
А. По допустимостта на четвъртия преюдициален въпрос
22. Без формално да повдига възражение за недопустимост на четвъртия преюдициален въпрос, Комисията изтъква, че запитващата юрисдикция не посочва причините, поради които поставя въпрос за приложимостта на член 4, параграф 1 от Регламент № 593/2008 към разглежданите в главното производство договори.
23. Следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика, която вече е отразена в член 94 от Процедурния правилник на Съда, необходимостта да се даде тълкуване на правото на Съюза, което да е от полза за националния съд, изисква последният да определи фактическата и правна обстановка, в която се вписват поставените от него въпроси, или най-малкото да обясни фактическите хипотези, на които те се основават. Актът за преюдициално запитване трябва да посочва и конкретните причини, поради които националният съд си задава въпроси относно тълкуването на правото на Съюза и приема за необходимо да отправи преюдициален въпрос до Съда(12).
24. В случая следва да се констатира, че запитващата юрисдикция не е изложила причините, поради които е поставила четвъртия си въпрос, и че следователно не е изпълнила изискването по член 94 от Процедурния правилник на Съда.
25. Предлагам четвъртият въпрос да бъде обявен за недопустим.
Б. По същество
26. Първите три преюдициални въпроса по същество се отнасят до тълкуването на понятието „дела, свързани с договор“ по смисъла на член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001, така както е очертано от практиката на Съда.
27. Съмненията на запитващата юрисдикция, основно относно посоката на развитие на богатата практика, която Съдът е натрупал през последните 30 години, се дължат, от една страна, на това, че тълкуването от Съда на понятието „дела, свързани с договор“ по смисъла на член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001 не било еднообразно, и от друга страна, на промяната в практиката на Съда, която се изразявала в изоставяне на ограничителното тълкуване на това понятие.
28. В настоящото заключение най-напред ще изложа накратко няколко предварителни бележки, свързани по-специално със системата, целите и генезиса на Регламент № 44/2001 (раздел 1). След това ще разгледам относимата практика на Съда във връзка със самостоятелното понятие „дела, свързани с договор“ по смисъла на член 5, точка 1 от този регламент, за да изясня обхвата на нейното развитие и да предложа отговор на първия преюдициален въпрос (раздел 2), и накрая ще анализирам втория и третия преюдициален въпрос (раздели 3 и 4).
1. Предварителни бележки
29. На първо място, следва да се припомни, че Регламент № 44/2001, който заменя конвенцията от 27 септември 1968 г.(13), се основава на тази конвенция и осигурява приемственост(14). Ето защо, както следва от постоянната съдебна практика, даденото от Съда тълкуване на разпоредбите на посочената конвенция важи и за разпоредбите на този регламент, когато разпоредбите на тези актове могат да се квалифицират като „еквивалентни“(15). Такъв е случаят с член 5, точка 1 от Брюкселската конвенция и член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001, които имат почти идентичен текст. Такъв е случаят и с понятието „дела, свързани с договор“ по смисъла на член 5, точка 1 от този регламент, тъй като измененията, внесени в тази разпоредба, се отнасят само до критерия за привързване, възприет за определяне на компетентния съд при договорите за продажба на стоки и за предоставяне на услуги, като по принцип се запазва без промяна същността на съответната разпоредба от Брюкселската конвенция(16). Доколкото запитващата юрисдикция поставя въпрос на Съда относно развитието на неотдавнашната му практика, свързана с това понятие, в настоящото заключение ще се спра и на относимата съдебна практика във връзка с член 7, точка 1 от Регламент № 1215/2012, който заменя Регламент № 44/2001.
30. На второ място, важно е да се подчертае, че съгласно постоянната съдебна практика член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001 следва да се тълкува в светлината на генезиса, целите и системата на този регламент(17). По-конкретно, що се отнася до понятието „дела, свързани с договор“ по смисъла на тази разпоредба, следва да се припомни, че след решение Peters Bauunternehmung(18) относно тълкуването на Брюкселската конвенция, Съдът многократно е приемал, че това понятие не може да се схваща като препращане към квалификацията, дадена от приложимия национален закон на правоотношението, разглеждано пред националната юрисдикция. Напротив, посоченото понятие трябва да се тълкува самостоятелно въз основа на системата и целите на Регламент № 44/2001, за да се осигури еднаквото му прилагане във всички държави членки(19). Така, макар Съдът да не дава общо и абстрактно определение на понятието „дела, свързани с договор“, той все пак очертава границите на това понятие във всеки отделен случай, като отчита законодателните промени и посочва дали съществува или не договорно задължение.
31. В това отношение Съдът и до днес продължава да се стреми да определи системата и целите на Регламент № 44/2001 от „появата“ му под формата на Брюкселската конвенция. Струва ми се важно да припомня накратко, от една страна, обхвата на условията за прилагане на член 5, точка 1 от посочения регламент, и от друга страна, затрудненията, които тази разпоредба създава в контекста на особено богатата съдебна практика(20).
32. Най-напред, що се отнася до системата на Регламент № 44/2001, следва да се припомни, че в решение Peters Bauunternehmung(21) Съдът за първи път се е произнесъл по съотношението между общото правило за компетентността на съдилищата на държавата членка по местоживеенето на ответника, предвидено в член 2, параграф 1 от този регламент, и специалната компетентност по „дела, свързани с договор“, предвидена в член 5, точка 1 от същия. В това решение Съдът приема, че „член 5 от [Брюкселската конвенция] предвижда специални хипотези на компетентност, които се прилагат по избор на ищеца, в отклонение от общото правило за компетентност, установено в член 2, алинея 1 от [тази] конвенция“(22). Съдът многократно припомня това съждение в своята практика(23).
33. По-нататък, що се отнася до целите на Регламент № 44/2001, следва да се отбележи, че съгласно съображение 11 от този регламент правилата за компетентността трябва да са във висока степен предвидими и основани на принципа, че компетентността по правило се основава на местоживеенето на ответника и че винаги трябва да е налице на това основание, освен в няколко ясно определени ситуации, когато основанието на спора или автономията на страните изисква или предполага различен свързващ фактор. Освен това съображение 12 от Регламент № 44/2001 гласи, че наред с местоживеенето на ответника трябва да съществуват алтернативни основания за компетентност, които са основани на тясна връзка между съда и процесуалното действие или с оглед да се улесни доброто упражняване на правосъдие.
34. Накрая, следва да се припомни също, че генезисът на член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001 показва, че правилата за специална компетентност се основават на съображението, че „е налице тясна връзка между спора и съда, който трябва да го разгледа“(24). Следователно възможностите, предоставени на ищеца с тази разпоредба, отговарят на изискванията на принципа на близост(25).
35. Именно в светлината на тези предварителни бележки, ще анализирам поставените от запитващата юрисдикция въпроси.
2. По първия преюдициален въпрос
36. С първия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001 трябва да се тълкува в смисъл, че за неговото прилагане е необходимо да се установи правно задължение, което е поето доброволно от едно лице към друго и на което се основава искът на ищеца, дори ако задължението не обвързва пряко страните по спора. При утвърдителен отговор тази юрисдикция иска да се установи каква трябва да е степента на връзката между договорното задължение и тези страни. С този въпрос запитващата юрисдикция иска от Съда да потвърди тълкуването на понятието „дела, свързани с договор“, така както е очертано от скорошната практика на Съда.
37. На първо място, що се отнася до особеностите на настоящото дело, ищците в главното производство основават иска си за признаване на право на собственост на договор за покупко-продажба, сключен между майката на единия от тях, галеристка, придобила произведенията на изкуството от двойка художници — родители на ответника в главното производство. Последният твърди, че разглежданият договор не е договор за покупко-продажба, а договор за съхранение.
38. Както констатира запитващата юрисдикция, разглежданият договор не е сключен от страните в главното производство, които следователно не са пряко обвързани с договор.
39. На второ място, що се отнася до писмените становища на страните, жалбоподателите в главното производство и белгийското правителство считат, че понятието „дела, свързани с договор“ трябва да се тълкува широко, така че да позволи и на трети лица да се позовават на член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001. Белгийското правителство обаче изтъква, че установеният в решение flightright критерий следва да се приложи не към положения, в които се поставя въпросът кой е собственикът на дадена вещ, какъвто е настоящият случай, а само към хипотезите, при които искът се основава на самото договорно задължение. Според това правителство скорошната практика на Съда може да доведе до търсенето на най-благоприятна юрисдикция („forum shopping“) в ущърб на правната сигурност.
40. Ответникът в главното производство и Комисията изтъкват по-специално, че за да се квалифицира искът като „договорен“, трябва да съществува договорна връзка между страните по делото. В това отношение ответникът в главното производство припомня, че специалната компетентност трябва да се тълкува стриктно, за да се съхрани целта на Регламент № 44/2001, а именно предвидимост и правна сигурност. Що се отнася до Комисията, тя поддържа, че като се има предвид практиката, установена от Съда в решение Handte(26), когато ищецът основава иска си на няколко последователни договора, специалната компетентност по дела, свързани с договор, не се прилага, тъй като ищецът и ответникът не са страни по един и същи договор. Ето защо тя счита, че следва да се приложи общото правило за компетентност на съдилищата на държавата членка по местоживеенето на ответника.
41. Предвид формулировката на първия преюдициален въпрос и становищата на страните считам за необходимо да анализирам релевантната практика на Съда.
а) Релевантната практика на Съда относно понятието „дела, свързани с договор“ по смисъла на член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001
42. Член 5, точка 1, буква а) от Регламент № 44/2001 предвижда, че срещу лице, което има местоживеене в държава членка, може да бъде предявен иск в друга държава членка по дела, свързани с договор, в съдилищата „по мястото на изпълнение на въпросното задължение“. За да определи съдебната компетентност съгласно тази разпоредба и да отговори на въпроса дали даден спор може да се квалифицира като спор „по дела, свързани с договор“, Съдът дава самостоятелно тълкуване на понятието „дела, свързани с договор“, като първоначално се ориентира към ограничително тълкуване на това понятие, а впоследствие — към по-широкото му тълкуване. Тези два подхода определят по различен начин задължението, на което се основава искането, и следователно мястото на изпълнение на това задължение. Наистина Съдът е постановил, че „задължението, чието място на изпълнение определя съдебната компетентност по член 5, точка 1 [от Регламент № 44/2001], е задължението, което произтича от договора и на чието неизпълнение се позовава ищецът, за да обоснове иска си“(27). Въпреки яснотата на това правило обаче, определянето на това задължение невинаги е очевидно, както показват затрудненията при тълкуването на понятието „дела, свързани с договор“(28).
43. В този контекст се поставя въпросът дали Съдът е изоставил ограничителното тълкуване в полза на по-широко тълкуване и така е променил предходната си практика. Този въпрос е в центъра на съмненията, стоящи в основата на настоящите преюдициални въпроси. За да се разбере по-добре смисълът на посочената съдебна практика и да може да се предложи полезен отговор, считам за необходимо да се идентифицират тези две линии на тълкуване в съдебната практика и тяхното развитие, както и целите за предвидимост и/или близост на Регламент № 44/2001, на които се основава Съдът, за да възприеме едното или другото тълкуване.
1) По ограничителното тълкуване на понятието „дела, свързани с договор“: изискване за наличие на договор между страните по спора
44. Понятието „дела, свързани с договор“ по смисъла на член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001 е самостоятелно понятие на правото на Съюза, което служи за определянето на приложното поле на тази разпоредба(29).
45. За да очертае границите на това самостоятелно понятие, в началото на 80‑те години Съдът възприема ограничително тълкуване на установеното в полза на ищеца специалното правило за компетентност по дела, свързани с договор (наричано по-нататък „ограничителното тълкуване“). Решения Peters Bauunternehmung и Handte са в основата на тази линия на съдебната практика.
46. В решение Peters Bauunternehmung(30), Съдът се произнася по съотношението между специалните правила и общото правило за компетентност(31). В доктрината се приема, че в това решение Съдът се е произнесъл „в полза на ограничително тълкуване на всичко, което изглежда като изключение от член 2 от Брюкселската конвенция“(32).
47. По-нататък в решение Kalfelis(33) Съдът приема, че като изключения от общия принцип правилата за специална компетентност подлежат на стриктно тълкуване(34), а това уточнява, че те „не могат да се тълкуват извън хипотезите, предвидени в [Брюкселската] конвенция“(35). Макар според мен този подход да не е имал за цел да ограничи приложното поле на „делата, свързани с договор“(36) чрез възприемането на стриктно тълкуване на понятието „договорно задължение“, в последващите решения Съдът все пак възприема ограничително тълкуване на последното понятие, като се основава на факта, че става въпрос за едно от изключенията от общото правило за компетентност.
48. В решение Handte(37) Съдът за първи път се произнася по понятието „дела, свързани с договор“ по смисъла на член 5, точка 1 от Брюкселската конвенция, като посочва, че това понятие „не може да се схваща като визиращо хипотеза, в която не съществува никакъв ангажимент, поет доброволно от една страна към друга“. Така, като се основава на принципа на предвидимост на съда, в който ищецът трябва да предяви иска си(38), Съдът постановява, че „член 5, точка 1 от [тази] конвенция следва да се тълкува в смисъл, че не се прилага към спор между последващия приобретател на дадена стока и производител — различен от продавача, във връзка с недостатъците на вещта или с нейната непригодност за употребата, за която е предназначена“(39).
49. От това решение става ясно, че възприетото от Съда ограничително тълкуване стеснява понятието „дела, свързани с договор“, в смисъл че тази разпоредба се прилага само към отношенията между съдоговорителите по съответния договор, тоест само към споровете между страните по договорите. Всъщност за квалифицирането на иска решаващият елемент, взет предвид от Съда, е договорното правоотношение между страните по спора.
50. В това отношение ми се струва важно да подчертая, че в тази линия на съдебна практика(40) Съдът, като тълкува член 5, точка 1 от Брюкселската конвенция или от Регламент № 44/2001 в светлината на целите и системата на тази конвенция или на този регламент, основава самостоятелното понятие „дела, свързани с договор“ главно на целта за предвидимост(41).
51. Макар това ограничително тълкуване на член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001, а следователно и на понятието „дела, свързани с договор“, възпроизвеждано дълго време в съдебната практика(42), да е възприето от част от доктрината(43), то все пак е критикувано от някои автори, що се отнася не само до стриктния подход към съотношението между общото правило и специалните правила, но и до по-тясното определение на понятието „дела, свързани с договор“ и следователно на понятието „договорно задължение“, дадено от Съда в неговата практика.
52. На първо място, що се отнася до системата на Регламент № 44/2001, авторите, които се противопоставят на този подход, считат, че съществуването на общото правило на член 2 от този регламент не трябва само по себе си да дава предимство на стеснително, дори ограничително тълкуване на член 5 от него и че такова тълкуване не може да бъде установено в ущърб на цялостния замисъл на посочения регламент(44), а именно да се гарантират, доколкото е възможно, равни и еднакви права и задължения, произтичащи от Регламента(45). По-специално някои автори подчертават, че целта е само да се избегне, както е постановил Съдът, „тълкуване, излизащо извън предвидените хипотези“ на системата на Регламент № 44/2001(46) и че следователно от формулировката на член 5, точка 1 от този регламент било погрешно да се заключи, че тази разпоредба е изключение, което следва да се прилага не толкова често, колкото член 2 от посочения регламент(47). Всъщност самото наличие на специални правила за компетентност като такива засилва възможността срещу ответника да бъде предявен иск пред съда на държава членка, различен от този на държавата членка по местоживеенето му. Тази възможност позволява да се гарантира равновесие между интересите на ищеца и на ответника(48).
53. Споделям това становище. Този подход ясно следва от решение Peters Bauunternehmung, в което Съдът вече е уточнил, че „макар член 5 от [Брюкселската конвенция] да предвижда специални хипотези на компетентност, които се прилагат по избор на ищеца, това се дължи на наличието в някои точно определени хипотези на особено тясна връзка между спора и съда, който може да бъде сезиран да го разгледа с оглед надлежната организация на процеса“(49). От това ясно следва, че Съдът тълкува тази разпоредба, като се позовава по-специално на целта за близост.
54. Това ме кара да припомня, на второ място, че определението на понятието „дела, свързани с договор“ по смисъла на член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001, както е дадено от Съда в решение Handte(50), също е обект на критики. Всъщност редица автори считат, че този ограничителен подход придава твърде ограничена роля на съда по договора в ущърб по-специално на принципа на близост(51) и че следва да се даде „по-широко тълкуване, съобразено със заложените в основата на това понятие икономически предизвикателства“(52).
55. Поради изложените в предходните точки причини(53) считам, че стриктното тълкуване на съотношението между общото правило и специалните правила не трябва да води до ограничително тълкуване на понятието „дела, свързани с договор“, а оттам и на понятието „договорно задължение“(54). По-широко тълкуване на понятието „дела, свързани с договор“ позволява да се вземе предвид целта за близост и добро правораздаване(55). Както бе посочено неотдавна в доктрината, твърде догматично тълкуване, даващо прекомерно предимство на правната сигурност, а следователно и на целта за предвидимост спрямо целта за доброто правораздаване и целта за близост, може да доведе до проблеми във функционирането на системата(56). Всъщност според мен цялостната съгласуваност на Регламент № 44/2001 изисква при тълкуването на член 5, точка 1 от този регламент да се държи сметка за равновесието между целта за близост и добро правораздаване и целта за предвидимост и правна сигурност(57). Това равновесие между целите на посочения регламент позволява също така да се гарантира равновесие между интересите на ищеца и тези на ответника. В това отношение е достатъчно да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда самостоятелното понятие „дела, свързани с договор“ трябва да се основава на системата и целите на посочения регламент, за да се осигури еднаквото му прилагане във всички държави членки(58). При всички положения тълкуването на член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001 не трябва да лишава от смисъл тази разпоредба и трябва да позволява на прогласеното в нея правило за специална компетентност да произведе полезното си действие(59). На този етап въпросът е дали практиката на Съда, насочена към по-широко тълкуване на тази разпоредба, го позволява. Според мен отговорът е утвърдителен.
2) По развитието на практиката на Съда към по-широко тълкуване: изискването за установяване на правно задължение, което е поето доброволно от едно лице към друго и на което се основава искът на ищеца
56. Следва да се припомни, че в първите си решения относно тълкуването на член 5, точка 1 от Брюкселската конвенция Съдът е постановил, че тази разпоредба е приложима „дори сключването на договора, който е в основата на иска, да е спорно между страните“(60). От това съображение вече е видно, както ще посочи след това генералният адвокат Jacobs(61), че Съдът не е счел, че приложното поле на тази разпоредба трябва да бъде определено стеснително. В заключението си той припомня, че Съдът вече е постановил, че приложното поле на разпоредбата се разпростира върху „тесните връзки от същия вид като тези, които възникват между страните по договор“, включително връзката, която членството в сдружение създава между членовете(62). Според него такъв подход изглежда отразява намерението, заложено имплицитно в термините, използвани в текстовете на тази разпоредба на различните езици(63).
57. Няколко години по-късно в решение Tacconi(64) Съдът ясно посочва, че „член 5, точка 1 от [Регламент № 44/2001] не изисква сключването на договор“(65), като уточнява, че „установяването на задължение все пак е абсолютно необходимо за прилагането на тази разпоредба, като се има предвид, че компетентността на националния съд по дела, свързани с договор, се определя в зависимост от мястото, където задължението, което е в основата на иска, е изпълнено или е трябвало да бъде изпълнено“(66). Това решение обаче изглежда в още по-голяма степен ограничава приложимостта на член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001 до положенията, при които съществува задължение, поето доброволно от една страна към друга, т.е. задължение, което обвързва страните по спора.
58. Подобно ограничение е изоставено в решение Engler(67), в което Съдът потвърждава, че член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001 не изисква сключването на договор(68). С оглед на предходната си практика(69), Съдът ясно посочва, че прилагането на правилото за специална компетентност по дела, свързани с договор, предвидено в тази разпоредба, „не се тълкува стеснително от Съда“(70). Той постановява, че прилагането на тази разпоредба „изисква установяването на правно задължение, което е поето доброволно от едно лице към друго и на което се основава искът на ищеца“(71). Това по-широко определение на понятието „дела, свързани с договор“ вече е трайно установено в практиката на Съда(72). Посоченото определение изисква да са изпълнени две кумулативни условия, за да може даден иск да спада към тези дела: от една страна, той трябва да се отнася до правно задължение, което е поето доброволно от едно лице към друго, и от друга страна, да се основава на това задължение.
i) По първото условие: искът да се отнася до правно задължение, което е поето доброволно от едно лице към друго
59. От практиката на Съда следва, че това първо условие се отнася до няколко вида правни задължения(73). Най-напред, в решение Kareda(74), Съдът уточнява това първо условие в светлината на предходната си практика(75). В рамките на по-широко тълкуване на понятието „дела, свързани с договор“, той приема, че договорните задължения включват всички задължения, произтичащи от договор(76).
60. След това той включва и задълженията, които се основават на „отношенията, които създават тесни връзки от същия вид като тези, които се установяват между страните по договор“(77).
61. Най-накрая, тъй като за да се приеме, че даден иск е свързан с договор, трябва да се установи задължението, което представлява се основанието на иска, без непременно да е налице договор(78), Съдът е приел по-специално, че задълженията, които се налагат не поради наличието на доброволно споразумение, а поради едностранно поето доброволно задължение на едно лице към друго(79), както и имплицитните договорни отношения(80), попадат в обхвата на „дела, свързани с договор“.
62. Тъй като обаче двете разглеждани условия са кумулативни, прилагането на член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001 не зависи единствено от установяването на задължение. Необходимо е освен това искът да се основава на това задължение.
ii) По второто условие: искът трябва да се основава на това задължение
63. В решение flightright(81) Съдът е уточнил, че правилото за специална компетентност по дела, свързани с договор, предвидено в член 5, точка 1, буква а) от Регламент № 44/2001 и член 7, точка 1, буква a) от Регламент № 1215/2012, се основава не на идентичността на страните, а на основанието на иска(82).
64. В това отношение, както посочва и генералният адвокат Saugmandsgaard Øe(83) „[с] това условие Съдът […] основателно […] запазва прилагането […] за исковете, които имат договорен характер, тоест за тези, които по същество повдигат главно въпроси, свързани с договорното право, или с други думи, въпроси, които попадат в обхвата на правото на договора (наричано „lex contractus“) по смисъла на Регламент [№ 593/2008]. Така в съответствие с целта за близост, която е в основата на тази разпоредба, Съдът гарантира, че съдът по договора се произнася главно по подобни въпроси“. Същият подчертава, че като се има предвид, че разпоредбите относно правилото за специална компетентност по дела, свързани с договор не се прилага само към договорите, тук той има предвид „всички правни норми, които налагат задължения въз основа на доброволното поемане на ангажимент от едно лице към друго“(84).
б) Междинно заключение
65. С оглед на изложените по-горе съображения следва да се констатира, на първо място, че практиката на Съда относно тълкуването на понятието „дела, свързани с договор“ по смисъла на член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001 не може да се счита за еднородна, което обяснява затрудненията, с които и понастоящем се сблъскват националните юрисдикции при определянето на това дали споровете спадат към тези дела(85).
66. Всъщност първоначално Съдът се ориентира към ограничително тълкуване на понятието „дела, свързани с договор“, като приема, че само споровете, произтичащи от договор между страните по спора, спадат към тези дела(86). При това тълкуване Съдът се позовава главно на целта за предвидимост и правна сигурност на Брюкселската конвенция или на Регламент № 44/2001(87).
67. След това Съдът се ориентира към по-широко тълкуване на понятието „дела, свързани с договор“, като приема, че даден спор попада в обхвата на това понятие, когато ищецът основава предявения срещу ответника иск на правно задължение, доброволно поето от едно лице към друго. Именно в решение Engler(88) Съдът за първи път ясно посочва, че „не тълкува [член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001] стеснително“. След това в решения Kareda(89) и flightright(90), повъртени в последващата съдебна практика(91), той се отказва окончателно от ограничителното тълкуване на тази разпоредба, основано на „персонализиран“ подход към делата, свързани с договор(92), водещ началото си от решение Handte(93), за да възприеме по-широко тълкуване.
68. На второ място, от това по-широко тълкуване следва, че дори да е предявен срещу трето лице, искът на ищеца трябва да се квалифицира като „свързан с договор“ по смисъла на член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001, ако се основава на правно задължение, поето от едно лице към друго(94). Следователно обстоятелството, че в случая двете страни по спора не са пряко обвързани с договор, не може да постави под въпрос квалифицирането на този иск като попадащ в обхвата на „дела, свързани с договор“. Всъщност от значение е единствено фактът, че правното задължение, на което се позовават жалбоподателите в главното производство, възниква от договор, разбиран като споразумение между две лица, или от правоотношение, което може да се приравни на договор, тъй като създава „тесни връзки от същия вид като тези, които се установяват между страните по договор“(95).
69. В рамките на това по-широко тълкуване от решения Kareda и flightright следва, че Съдът се позовава не само на целта за предвидимост и правна сигурност, но и на целта за близост и добро правораздаване(96).
70. Така, когато договорното задължение, на което се основава искът на ищеца, е установено, следва да се определи дали съществува особено тясна връзка между иска и съда, който може да бъде сезиран да го разгледа, или дали прилагането на член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001 позволява да се улесни доброто правораздаване(97). Ето защо според мен следва да се следи за спазването на равновесие между целта за предвидимост и правна сигурност и целта за близост и за добро правораздаване на този регламент(98).
71. В това отношение припомням, че Съдът е постановил, от една страна, че е необходимо да се избегне, доколкото е възможно, увеличаване на броя на съдилищата, които са компетентни по отношение на един и същ договор, за да се предотврати опасността от противоречиви решения и по този начин да се улесни признаването и изпълнението на съдебните решения извън държавата, в която са постановени(99). Всъщност именно съображения за добро правораздаване и надлежна организация на процеса са мотивирали приемането на критерия за компетентност по член 5, точка 1 от Брюкселската конвенция, като съдът по мястото на изпълнение на предвиденото в договора задължение, служещо като основание за предявяване на иска, по принцип е най-подходящият да се произнесе по-специално поради близостта на спора и улесненото събиране на доказателства(100).
72. От друга страна, Съдът е постановил също, че принципът на правна сигурност изисква правилата за определяне на компетентност, които са изключение от общия принцип, прогласен в член 2 от Регламент № 44/2001, като това по член 5, точка 1 от този регламент, да се тълкуват по начин, позволяващ на ответник, който е нормално осведомен, да предвиди разумно пред коя юрисдикция, освен тази на държавата членка по местоживеенето му, може да бъде предявен иск срещу него(101).
73. В случая не може да се приеме доводът на ответника в главното производство, че не е могъл да предвиди, че срещу него може да бъде предявен иск пред запитващата юрисдикция — съдът по мястото на изпълнение на задълженията, където произведенията на изкуството са се намирали в продължение на повече от 30 години.
74. Тази преценка съответства на принципа на близост и на правна сигурност и гарантира равновесието между интересите на ищеца и на ответника. Освен това подобно разрешение позволява правилото за компетентност по член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001 да породи полезното си действие.
75. С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на първия преюдициален въпрос да се отговори, че член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001 трябва да се тълкува в смисъл, че за неговото прилагане е необходимо да се установи правно задължение, което е поето доброволно от едно лице към друго и на което се основава искът на ищеца, дори ако задължението не обвързва пряко страните по спора. При тълкуването на тази разпоредба националната юрисдикция трябва да следи за спазването на равновесие между целта за предвидимост и правна сигурност и целта за близост и за добро правораздаване.
3. По втория преюдициален въпрос
76. С втория си въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали даден иск спада към „дела, свързани с договор“ по смисъла на член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001, тогава когато е необходимо да се разгледа договорното задължение или евентуално съдържанието на съответния договор или договори, за да се прецени основанието на иска на ищеца с цел да се установи правното естество на това задължение. С този въпрос тя иска от Съда да потвърди дали критерият, посочен от Съда в точка 32 от решение Wikingerhof, може да се приложи по аналогия, за да се прецени основанието на иск за признаване на право на собственост като разглеждания в главното производство. Като се има предвид обаче, че по делото, по което е постановено това решение, в исковата си молба ищецът се позовава на нарушение на задължение, наложено със закона, и по-точно със закон в областта на конкуренцията(102), считам, че този критерий не е приложим в случая. Поради тези причини, според мен, е необходимо посоченият въпрос да бъде преформулиран, за да може Съдът да даде полезен отговор.
77. Ето защо считам, че вторият въпрос, поставен от запитващата юрисдикция, трябва да бъде преформулиран в смисъл, че с него тази юрисдикция иска да се установи дали, за да прецени основанието на иска на ищеца с цел да се установи дали този иск спада към „дела, свързани с договор“ по смисъла на член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001, сезираната юрисдикция е длъжна на етапа на проверка на компетентността да разгледа договорното задължение или евентуално съдържанието на разглеждания договор или договори.
78. Струва ми се, че съдебната практика дава отговор на този въпрос. Всъщност Съдът е постановил, че целта за правна сигурност изисква сезираният национален съд да се произнася относно собствената си компетентност, без да се налага да разглежда делото по същество(103). Що се отнася до прилагането на това изискване в рамките на специалната компетентност като разглежданата в случая по главното производство, Съдът е приел, от една страна, че съдът, който трябва да се произнесе по спор относно договор, може да проверява — дори по свой почин — съществените предпоставки за своята компетентност с оглед на убедителни и релевантни доказателства, които са изложени от заинтересованата страна и установяват наличието или липсата на договор(104). От друга страна, той е уточнил, че на етапа на проверката на компетентността сезираният съд не преценява нито допустимостта, нито основателността на иска съгласно правилата на националното право, а само установява връзката с държавата на сезирания съд, обосноваваща компетентността му по силата на член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001. Освен това този съд може, само за да провери компетентността си съгласно тази разпоредба, да приеме за доказани релевантните твърдения на ищеца, що се отнася до правното естество на задълженията, върху които той основава иска си(105). Съдът уточнява още, че при проверката на компетентността съгласно Регламент № 44/2001 сезираният със спора съд трябва да провери цялата информация, с която разполага, включително, ако е необходимо, твърденията на ответника(106).
79. Обстоятелството, че искът, разглеждан в главното производство, е иск за признаване на право на собственост, не се отразява на факта, че този иск спада към „дела, свързани с договор“, и следователно, върху прилагането на член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001. Всъщност е от значение единствено фактът, че правното задължение, на което се основава искът на ищците в главното производство, възниква от първоначален договор, както посочих в точка 68 от настоящото заключение. Следва да се отбележи също, че предявеният от ищците в главното производство иск се основава на твърдението, че с този първи договор CD е придобила правото на собственост върху произведенията на изкуството.
80. Ето защо предлагам на този въпрос да се отговори, че за да прецени основанието на иск на ищеца с цел да се определи дали този иск спада към „дела, свързани с договор“ по смисъла на член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001, сезираната юрисдикция не е длъжна на етапа на проверка на компетентността да разгледа договорното задължение или евентуално съдържанието на разглеждания договор или договори. За да провери дали съществените условия за компетентността ѝ са изпълнени, тази юрисдикция установява единствено връзката с държавата на сезирания съд, която обосновава компетентността ѝ съгласно тази разпоредба, и преценява цялата информация, с която разполага, и по-специално релевантните твърдения на ищеца що се отнася до естеството на задълженията, на които се основава искът му, и ако е необходимо, твърденията на ответника. Обстоятелството, че искът, разглеждан в главното производство, е иск за признаване на право на собственост, не се отразява на факта, че този иск спада към „дела, свързани с договор“ и следователно върху прилагането на член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001.
4. По третият преюдициален въпрос
81. С третия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001 трябва да се тълкува в смисъл, че иск за признаване на право на собственост върху движима вещ, когато той се основава на два договора, нито един от които не обвързва страните по спора, спада към „дела, свързани с договор“ по смисъла на тази разпоредба, и евентуално кой договор трябва да се вземе предвид, за да се определи мястото на изпълнение на задължението, на което се основава искът.
82. В случая с иска си ищците в главното производство целят да им бъде признато правото на собственост върху произведенията на изкуството. Както вече посочих, особеностите на това дело се дължат на факта, че техният иск за признаване на правото им на собственост се основава на два договора, въпреки че няма пряка договорна връзка между тях и ответника в главното производство.
83. На първо място, що се отнася до въпроса дали положение като разглежданото в главното производство, при което договорите, на които се основава искът на ищеца, не обвързват страните по спора, спада към „дела, свързани с договор“, считам, както е видно от предложението ми за отговор на първия въпрос, че случаят е такъв. Освен това от изложените от запитващата юрисдикция доводи следва, че е възможно да се установи правно задължение, доброволно поето между две лица, а именно CD и семейството художници, на което се основава искът на ищците в главното производство. Това задължение съществува независимо от вида на договора (договор за продажба или за съхранение), сключен между CD(107) и двойката художници. Следователно правното естество на първоначалния договор, сключен между тези две страни, е без значение, когато трябва да се определи дали запитващата юрисдикция може да установи наличието на договорно задължение по смисъла на практиката на Съда.
84. На второ място, що се отнася до въпроса кой договор трябва да се вземе предвид, за да се определи мястото на изпълнение на въпросното задължение, на което се основава искът, следва да се припомни, че спорът в главното производство произтича от първия договор, чиято квалификация е в центъра на спора. С други думи, първият договор е източникът на спорните права и задължения. Макар квалификацията на този договор като „договор за покупко-продажба“ или като „договор за съхранение“ да е основополагаща, за да се определи дали собствеността върху произведенията на изкуството е прехвърлена на CD, не е задача на Съда, а на запитващата юрисдикция да извърши тази квалификация. Всъщност анализът на посочения договор, за да се определи правното му естество, е част от съществото на делото.
85. Разбира се, за да се отговори на въпроса дали спорът по главното производство попада в приложното поле на член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001, не е необходимо да се определя дали първият договор е договор за покупко-продажба или договор за съхранение. Квалификацията на този договор обаче се оказва необходима, за да се определи коя разпоредба се прилага в случая, член 5, точка 1, буква а) или член 5, точка 1, буква б) от този регламент, тъй като последната разпоредба се отнася единствено до продажбата на стоки и предоставянето на услуги. Освен това разграничението между тези две разпоредби не е без значение за определяне на съдилищата, компетентни по дела, свързани с договор(108).
86. Запитващата юрисдикция не е разгледала конкретно въпроса за приложимостта в случая на посочените разпоредби, нито е поискала от Съда да даде разяснения по този въпрос. Страните също не разглеждат този въпрос, който не е бил предмет на обсъждане между тях. Ето защо ще се огранича до формулирането на следните бележки.
87. Най-напред, ще отбележа, че за да определи дали член 5, точка 1, буква б) от Регламент № 44/2001 е приложим към спора в главното производство, запитващата юрисдикция трябва да прецени дали в случая първият договор може да се квалифицира като „договор за продажба на стоки“ или като „договор за предоставяне на услуги“. При утвърдителен отговор запитващата юрисдикция трябва да определи мястото, където съгласно договора са доставени или е трябвало да бъдат доставени стоките(109), или евентуално са предоставени или е трябвало да бъдат предоставени услугите(110). В това отношение припомням, че тази разпоредба определя самостоятелно критериите за привързване при договорите за продажба на стоки и за предоставяне на услуги(111).
88. Ако запитващата юрисдикция приеме, че член 5, точка 1, буква б) от Регламент № 44/2001 не е приложим към спора в главното производство(112), тя ще трябва да приложи член 5, точка 1, буква а) от този регламент, който се отнася до всички видове договори, освен посочените в член 5, точка 1, буква б) от регламента. В този случай, за да определи мястото на изпълнение на разглежданото задължение по смисъла на член 5, точка 1, буква а) от същия регламент, тази юрисдикция ще трябва да приложи принципа, изведен от решение Industrie Tessili Italiana Como(113), съгласно който, от една страна, искът може да бъде предявен пред съда по мястото на изпълнение на задължението, на което се основава искът, и от друга страна, това място трябва да се определи в съответствие със закона, който урежда посоченото спорно задължение според стълкновителните норми на сезирания съд(114).
89. С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на третия преюдициален въпрос, че иск за признаване на право на собственост върху движима вещ, когато той се основава на два договора, които не обвързват пряко страните по спора, попада в обхвата на понятието „дела, свързани с договор“ по смисъла на член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001. Договорът, който трябва да се вземе предвид, за да се определи мястото на изпълнение на задължението, на което се основава искът, е първоначалния договор, който е предмет на спора.
V. Заключение
90. С оглед на всички изложени по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на поставените от Cour d’appel de Bruxelles (Апелативен съд Брюксел, Белгия) преюдициални въпроси по следния начин:
„1) Член 5, точка 1 от Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела трябва да се тълкува в смисъл, че за неговото прилагане е необходимо да се установи правно задължение, което е поето доброволно от едно лице към друго и на което се основава искът на ищеца, дори ако задължението не обвързва пряко страните по спора. При тълкуването на тази разпоредба националната юрисдикция трябва да следи за спазването на равновесие между целта за предвидимост и правна сигурност и целта за близост и за добро правораздаване.
2) За да прецени основанието на иск с цел да се определи дали този иск спада към „дела, свързани с договор“ по смисъла на член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001, сезираната юрисдикция не е длъжна на етапа на проверка на компетентността да разгледа договорното задължение или евентуално съдържанието на разглеждания договор или договори. За да провери дали съществените условия за компетентността ѝ са изпълнени, тази юрисдикция установява единствено връзката с държавата на сезирания съд, която обосновава компетентността ѝ съгласно тази разпоредба, и преценява цялата информация, с която разполага, и по-специално релевантните твърдения на ищеца, що се отнася до естеството на задълженията, на които се основава искът му, и ако е необходимо, твърденията на ответника. Обстоятелството, че искът, разглеждан в главното производство, е иск за признаване на право на собственост, не се отразява на факта, че този иск спада към „дела, свързани с договор“ и следователно върху прилагането на член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001.
3) Иск за признаване на право на собственост върху движима вещ, когато той се основава на два договора, които не обвързват пряко страните по спора, попада в обхвата на понятието „дела, свързани с договор“ по смисъла на член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001. Договорът, който трябва да се вземе предвид, за да се определи мястото на изпълнение на задължението, на което се основава искът, е първоначалния договор, който е предмет на спора“.