ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
N. EMILIOU
представено на 12 януари 2023 година(1)
Дело C‑638/22 PPU
T.C.,
Rzecznik Praw Dziecka,
Prokurator Generalny
при участието на
M.C.,
Prokurator Prokuratury Okręgowej we Wrocławiu
(Преюдициално запитване, отправено от Sąd Apelacyjny w Warszawie (Апелативен съд Варшава, Полша)
„Преюдициално запитване — Съдебно сътрудничество по гражданскоправни въпроси — Брачни дела и дела, свързани с родителската отговорност — Международно отвличане на дете — Хагска конвенция от 1980 г. — Членове 11—13 — Регламент (ЕО) № 2201/2003 — Член 11 — Изискване за бързина на процедурата за връщане — Спиране по силата на закона на изпълнението на влязло в сила решение за връщане при направено искане за това от оправомощен публичен субект, за да се даде възможност на този субект да подаде касационна жалба и тя да бъде разгледана от компетентния съд — Несъвместимост с правото на Съюза“
I. Въведение
1. Делата за отвличания на деца безспорно са сред най-чувствителните дела, по които е възможно да се наложи съд да се произнесе. Те всъщност се вписват в особено напрегнат емоционален и правен контекст, в който се смесват взаимната неприязън на родителите, чувствата, които те изпитват към своето дете или деца, и основните права на едните и другите, съсредоточени около висшите интереси на детето или децата.
2. Производството в това отношение — въведено с Конвенцията за гражданските аспекти на международното отвличане на деца, сключена в Хага на 25 октомври 1980 г. (наричана по-нататък „Хагската конвенция от 1980 г.“) и допълнено в Съюза с някои разпоредби от Регламент (ЕО) № 2201/2003 относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност(2) (наричан по-нататък „Регламент „Брюксел IIa“) — стремящо се да гарантира незабавното връщане на детето в държавата на обичайното му местопребиваване, вече е предмет на обширна практика на Съда и на Европейския съд по правата на човека (наричан по-нататък „ЕСПЧ“). Неговото прилагане обаче остава спорно, поне в някои държави.
3. Настоящото преюдициално запитване, отправено от Sąd Apelacyjny w Warszawie (Апелативен съд Варшава, Полша), приканва Съда да разгледа произтичащото от тези актове задължение за държавите — членки на Съюза, да предвидят бързи процедури за разглеждане на молбите за връщане. По-конкретно тази юрисдикция иска да се установи дали в съответствие с посочените актове държава членка може да предвиди в тази област, освен разглеждане на случая на две редовни съдебни инстанции, и възможност за касационно обжалване, което при направено обикновено немотивирано искане от страна на един от публичните субекти, оправомощени да подадат такава касационна жалба, води до спиране на изпълнението на влязло в сила решение за връщане. В настоящото заключение ще обясня защо това не може да бъде така.
II. Правна уредба
А. Хагската конвенция от 1980 г.
4. Съгласно член 1, буква а) от Хагската конвенция от 1980 г. тя има за цел по-специално „да осигури незабавното връщане на децата, [отведени] или задържани [неправомерно] в някоя от договарящите държави“.
5. В член 2 от тази конвенция се предвижда, че договарящите държави по тази конвенция „предприемат всички необходими мерки, за да осигурят осъществяването на целите на тази конвенция на своя територия. За тази цел те прилагат възможно най-бързото производство“.
6. Член 11 от посочената конвенция гласи:
„Съдебните или административните органи на договарящите държави следва да действат бързо в процедурата по връщането на детето.
Ако сезираният съдебен или административен орган не постанови решение в срок от шест седмици от датата на подаване на молбата, молителят или централният орган на замолената държава по своя собствена инициатива или по искане на централния орган на молещата държава имат правото да поискат да им бъдат съобщени причините за забавянето. […]“.
7. Съгласно член 12 от същата конвенция:
„Когато детето е било [неправомерно отведено] или задържано по смисъла на чл. 3 и [към] датата на подаване на молбата пред съдебния или административния орган на договарящата държава, в която се намира детето, е изтекъл период от време, по-малък от една година от датата на [неправомерното отвеждане] или задържане, съответният орган разпорежда незабавното връщане на детето.
[…]“.
8. Член 13 от Хагската конвенция от 1980 г. гласи:
„Независимо от разпоредбите на предходния член съдебният или административният орган на замолената държава не е задължен да разпореди връщането на детето, ако лицето, институцията или организацията, които се противопоставят на неговото връщане, установят, че:
[…]
b) съществува сериозна опасност връщането на детето[…] да го изложи на заплаха от психическо или физическо увреждане или по всякакъв друг начин да го постави в неблагоприятна ситуация.
[…]“.
Б. Регламент „Брюксел IIа“
9. Член 11 от Регламент „Брюксел IIа“, озаглавен „Връщане на дете“, гласи:
„1. Когато лице […], [което има] право на упражняване на родителски права, сезира компетентните органи в държавите членки за издаването на решение въз основа на [Хагската конвенция от 1980 г.] за връщането на дете, което е било неправомерно отведено или задържано в държава членка, различна от държавата членка, където детето обичайно е имало местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, се прилагат параграфи 2—8.
[…]
3. Съдът, пред ко[й]то е подаден[а молбата] за връщане, в съответствие с параграф 1, действа експедитивно при разглеждането на [молбата], като използва най-бързите възможни процедури, които се предвиждат в националното законодателство.
Без да се засяга първата [алинея], съдът, освен когато изключителни обстоятелства правят това невъзможно, се произнася с решение, не по-късно от шест седмици след като молбата е внесена.
[…]“.
В. Полското право
10. Член 5191, параграф 21 от Kodeks postępowania cywilnego (Граждански процесуален кодекс), добавен с Ustawa o wykonywaniu niektórych czynności organu centralnego w sprawach rodzinnych z zakresu obrotu prawnego na podstawie prawa Unii Europejskiej i umów międzynarodowyc (Закон за уреждане на някои дейности на централния орган в областта на семейното право въз основа на правото на Съюза и международните конвенции) от 26 януари 2018 г. (Dz. U., 2018 г., позиция 416, наричан по-нататък „Законът от 2018 г.“), предвижда:
„Касационно обжалване е възможно и по водените дела за отнемане на лица, намиращи се под родителска власт или настойничество, въз основа на Хагската конвенция от 1980 г.“.
11. Съгласно член 5191, параграф 22 от Гражданския процесуален кодекс, който също е добавен със Закона от 2018 г.:
„Prokurator Generalny [главен прокурор], Rzecznik Praw Dziecka [застъпник за правата на детето] и Rzecznik Praw Obywatelskich [омбудсман] могат да подават касационни жалби по посочените в параграф 21 дела в четиримесечен срок, считано от деня на влизане в сила на определението“.
12. С Ustawa z dnia 7 kwietnia 2022 r. o zmianie ustawy Kodeks postępowania cywilnego (Закон от 7 април 2022 г. за изменение на Гражданския процесуален кодекс) (Dz. U., 2022 г., позиция 1098, наричан по-нататък „Законът от 2022 г.“), влязъл в сила на 24 юни 2022 г., в Гражданския процесуален кодекс се въвежда член 3881, в който се предвижда следното:
„1. По водените дела за отнемане на лица, намиращи се под родителска власт или настойничество, въз основа на [Хагската конвенция от 1980 г.] изпълнението на определение за отнемане на лице, намиращо се под родителска власт или настойничество, се спира по силата на закона, ако субект по член 5191, параграф 2² подаде искане за това до [Sąd Apelacyjny w Warszawie (Апелативен съд Варшава)] в двуседмичен срок, считано от деня на влизане в сила на определението.
2. Спирането на изпълнението на определението по параграф 1 се преустановява, ако субектът по член 5191, параграф 2² не подаде касационна жалба в двумесечен срок, считано от деня на влизане в сила на определението.
3. Ако субектът по член 5191, параграф 2² подаде касационна жалба в двумесечен срок, считано от деня на влизане в сила на определението по параграф 1, спирането на изпълнението на това определение се продължава по силата на закона до приключването на касационното производство.
4. Субектът, подал искане за спиране на изпълнението на определението по параграф 1, може да го оттегли в двумесечен срок, считано от деня на влизане в сила на определението, освен ако субект по член 5191, параграф 22 не е подал касационна жалба.
5. С оттеглянето на искането за спиране на изпълнението на определението по параграф 1 това определение придобива изпълнителна сила“.
III. Спорът в главното производство и преюдициалният въпрос
13. Полските граждани T.C. (наричан по-нататък „бащата“) и M.C. (наричана по-нататък „майката“) са родители на две деца, а именно N., родена на 8 юни 2011 г., и M., роден на 1 януари 2017 г. (наричани по-нататък заедно „децата“). Семейството от години живее в Ирландия. Децата са родени там и имат и ирландско гражданство. Освен това и двамата родители имат постоянна работа в тази държава, като обаче майката е в дългосрочен отпуск по болест.
14. През лятото на 2021 г. майката заминава с децата на почивка в Полша със съгласието на бащата. През септември тя го уведомява, че ще остане с децата там за постоянно. Бащата никога не е давал съгласие за преместване на постоянното пребиваване на децата, нито съответно за тяхното невръщане в Ирландия.
15. На 18 ноември 2021 г. бащата сезира Sąd Okręgowy we Wrocławiu (Окръжен съд Вроцлав, Полша) с молба за връщане на децата в Ирландия въз основа на Хагската конвенция от 1980 г. Майката встъпва в производството и иска молбата да се отхвърли. Prokurator Okręgowy we Wrocławiu (окръжен прокурор на Вроцлав) от своя страна встъпва в подкрепа на посочената молба.
16. С определение от 15 юни 2022 г. Sąd Okręgowy we Wrocławiu (Окръжен съд Вроцлав) уважава молбата на бащата. Този съд приема по същество, че в случая действително е налице „неправомерно задържане на дете“ по смисъла на Хагската конвенция от 1980 г. и че основанието за отказ за връщане, предвидено в член 13, първа алинея, буква b) от тази конвенция, не е приложимо. Вследствие на това той разпорежда на майката да осигури връщането на децата в Ирландия в седемдневен срок, считано от деня на влизане в сила на определението.
17. Впоследствие майката обжалва посоченото определение пред Sąd Apelacyjny w Warszawie (Апелативен съд Варшава, Полша). Бащата и окръжният прокурор на Вроцлав от своя страна искат въззивната жалба да бъде отхвърлена.
18. С определение от 21 септември 2022 г. Sąd Apelacyjny w Warszawie (Апелативен съд Варшава) отхвърля въззивната жалба. Въззивният съд по същество се съгласява с извода на първоинстанционния съд, по-специално що се отнася до неприложимостта на основанието за отказ за връщане, предвидено в член 13, първа алинея, буква b) от Хагската конвенция от 1980 г.
19. Определението на Sąd Apelacyjny w Warszawie (Апелативен съд Варшава) влиза в сила в деня на обявяването си, тоест на 21 септември 2022 г. От този момент влиза в сила и определението на Sąd Okręgowy we Wrocławiu (Окръжен съд Вроцлав) от 15 юни 2022 г.
20. На 28 септември 2022 г. изтича седемдневният срок за доброволно изпълнение на влязлото в сила определение за връщане, предоставен на майката в определението от 15 юни 2022 г. на Sąd Okręgowy we Wrocławiu (Окръжен съд Вроцлав), без тя да е осигурила връщането на децата в Ирландия.
21. На 29 септември 2022 г., за да се пристъпи към принудително изпълнение на влязлото в сила решение за връщане, бащата подава до Sąd Apelacyjny w Warszawie (Апелативен съд Варшава) искане този съд да добави към посоченото определение отбелязване на неговата изпълнителна сила и да му изпрати препис от въпросното определение заедно с това отбелязване.
22. На 30 септември 2022 г. застъпникът за правата на детето подава искане за спиране на изпълнението на определенията на първоинстанционния и въззивния съд на основание член 3881, параграф 1 от Гражданския процесуален кодекс. На 5 октомври 2022 г. главният прокурор прави същото.
23. При тези обстоятелства Sąd Apelacyjny w Warszawie (Апелативен съд Варшава) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:
„Трябва ли да се приеме, че член 11, параграф 3 от [Регламент „Брюксел IIа“], както и членове 22 и 24, член 27, параграф 6 и член 28, параграфи 1 и 2 от [Регламент „Брюксел IIб“] във връзка с член 47 от [Хартата на основните права на Европейския съюз, наричана по-нататък „Хартата“] не допускат да се прилага национална разпоредба, съгласно която по водените дела за отнемане на лица, намиращи се под родителска власт или настойничество, въз основа на [Хагската конвенция от 1980 г.] изпълнението на определение относно отнемането на лице, намиращо се под родителска власт или настойничество, се спира по силата на закона, ако [главният прокурор], [застъпникът за правата на детето] или [омбудсманът] подадат искане [за това] до Sąd Apelacyjny w Warszawie (Апелативен съд Варшава) в двуседмичен срок, считано от деня на влизане в сила на определението?“.
IV. Производството пред Съда
24. Запитващата юрисдикция иска настоящото запитване да бъде разгледано по реда на спешното преюдициално производство, предвидено в член 107 от Процедурния правилник на Съда.
25. В подкрепа на това искане посочената юрисдикция изтъква, че с оглед на пребиваването на децата в Полша вече над година по-нататъшното удължаване на това нестабилно положение с допълнителни месеци производство би могло, от една страна, сериозно да навреди на отношенията им с бащата и от друга страна, да засегне благосъстоянието им, и по-специално да затрудни евентуалното им завръщане и тяхната реинтеграция в Ирландия.
26. С оглед на тези обстоятелства на 26 октомври 2022 г. трети състав решава да уважи това искане.
27. Бащата, застъпникът за правата на детето, главният прокурор, майката, полското правителство и Европейската комисия представят писмени становища пред Съда. Бащата, главният прокурор, майката, полското, белгийското, френското и нидерландското правителство и Комисията са представлявани в съдебното заседание, проведено на 8 декември 2022 г.
V. Анализ
28. В самото начало е полезно да се припомни, че Хагската конвенция от 1980 г., по която всички държави членки са страни(3), има за цел да отговори в гражданскоправен план на „международното отвличане на деца“, или по-точно на тяхното „неправомерно отвеждане или задържане“. Тук се имат предвид случаите, в които малолетно или непълнолетно лице е „отведено“, обикновено от единия от родителите си, от договарящата държава, в която обичайно пребивава, в друга договаряща държава или пък не е „върнато“ в първата държава в нарушение на правото на упражняване на родителски права, предоставено в съответствие с правото на тази държава, по-специално когато съгласно това право такова отвеждане или задържане е трябвало да бъде разрешено от другия родител, но не е било разрешено(4).
29. Изхождайки от постулата, че обикновено такова неправомерно деяние сериозно вреди на интересите на отвлеченото дете — което по този начин е изведено от средата, в която е живяло преди отвличането, и често е лишено от контакти с другия си родител — и че по принцип висшият интерес на детето изисква във възможно най-кратки срокове да се възстановят statu quo ante и непрекъснатостта на условията му на живот и развитие(5), тази конвенция предвижда специална процедура, предназначена да осигури незабавното връщане на детето в държавата на обичайното му местопребиваване.
30. Когато до компетентен орган на държавата, в която детето е било отведено (замолената държава), е подадена „молба за връщане“ съгласно Хагската конвенция от 1980 г. — обикновено от родителя, от когото детето е било отнето — в член 12 от тази конвенция е заложен принципът, че този орган трябва да разпореди „незабавното връщане“ на детето в държавата на обичайното му местопребиваване. Посоченият орган може обаче по изключение да не разпореди връщането на детето, в изчерпателно изброени в посочената конвенция хипотези, в които възстановяването на statu quo ante не би било в негов интерес. Такъв по-специално е случаят по член 13, първа алинея, буква b) от същата конвенция, когато съществува „сериозна опасност“ връщането на детето да го изложи на заплаха от психическо или физическо увреждане или по всякакъв друг начин да го постави в неблагоприятна ситуация.
31. При отвличане на дете в рамките на Съюза, както в главното производство, правилата от Хагската конвенция от 1980 г. се допълват с разпоредбите на член 11 от Регламент „Брюксел IIa“ — или понастоящем, за молбите за връщане, подадени след 1 август 2022 г., с членове 22—29 от Регламент „Брюксел IIб“(6). По същество тези разпоредби укрепват в отношенията между държавите членки принципа на незабавното връщане на детето, предвиден в член 12 от посочената конвенция, по-специално като уреждат по-строго от последната използването на основанията за отказ за връщане, предвидени в член 13 от нея.
32. След като тези общи положения бяха припомнени, ще подчертая, както посочих във въведението към настоящото заключение, че настоящото дело се отнася конкретно до средствата за защита, предвидени в полското право за разглеждането на молбите за връщане на деца и съответно за прилагането на описаната по-горе процедура. На този начален етап от анализа ми се струва полезно също така да очертая накратко релевантните аспекти в него.
33. В това отношение от акта за преюдициално запитване и от представените пред Съда становища е видно, че молба за връщане, подадена до полските органи въз основа на Хагската конвенция от 1980 г., по-специално при отвличане между две държави членки, в които регламентите „Брюксел IIа“ и „Брюксел IIб“ допълват тази конвенция, може да се разгледа на две редовни инстанции.
34. Молбата за връщане се разглежда първо от някое от компетентните окръжни съдилища. Впоследствие страните и евентуалните встъпили страни могат да обжалват решението за връщане — или за отказ за връщане — постановено в това първоинстанционно производство. При необходимост делото се преразглежда от Sąd Apelacyjny w Warszawie (Апелативен съд Варшава), който има изключителна компетентност в тази област(7).
35. Въззивното решение влиза в сила в деня на постановяването си. В същия ден то обикновено придобива изпълнителна сила във вътрешния правов ред. Същото се отнася и за постановеното в първоинстанционното производство решение, ако то бъде потвърдено. Така, когато връщането на детето е разпоредено, то по принцип може да бъде извършено от компетентните органи при спазване на определени формалности(8).
36. С приемането на Закона от 2018 г. полският законодател обаче предвижда несъществувалата дотогава възможност за подаване на касационна жалба срещу решение за връщане до Sąd Najwyższy (Върховен съд, Полша)(9). Тази извънреден способ за обжалване не може обаче да се използва от родителите на отведено дете или деца. Всъщност само три публични субекта — а именно главният прокурор, застъпникът за правата на детето и омбудсманът — са оправомощени да подават такива касационни жалби, независимо дали преди това са участвали в производството, в четиримесечен срок, считано от деня на влизане в сила на решението за връщане(10).
37. По принцип в полското право подаването на касационна жалба няма суспензивно действие. Въз основа на обща разпоредба от Гражданския процесуален кодекс, а именно член 388, параграф 1, страните обаче могат да поискат от въззивния съд, който е постановил влязлото в сила решение, обжалвано с касационна жалба, да спре изпълнението на това решение до приключването на касационното производство, когато прилагането му би могло да причини непоправима вреда на някоя от страните, като преценката на това условие и следователно извършването на такова спиране зависят от преценката на въззивния съд.
38. Докато между 2018 г. и 2022 г. тези общи правила са приложими и към решенията за връщане, със Закона от 2022 г. полският законодател въвежда специална разпоредба, отнасяща се конкретно до тази категория решения, считано от 24 юни 2022 г.(11).
39. Всъщност съгласно новия член 3881, параграф 1 от Гражданския процесуален кодекс изпълнението на влязло в сила решение за връщане се спира по силата на закона, когато някой от публичните субекти, оправомощени да подадат касационна жалба срещу такова решение, подаде искане в този смисъл до Sąd Apelacyjny w Warszawie (Апелативен съд Варшава) в двуседмичен срок, считано от деня на влизане в сила на това решение(12). Противно на предвиденото в член 388 от Гражданския процесуален кодекс, за подобно искане не са необходими никакви мотиви или преценка от страна на този съд. При подаване на такова искане изпълнението на решението за връщане се спира по силата на закона за период от два месеца, считано от деня на влизане в сила на това решение. Ако субектът, който е поискал спирането, не подаде касационна жалба в рамките на този период, спирането се прекратява(13). Когато обаче се подаде такава жалба, спирането се удължава до приключване на касационното производство(14).
40. В приложение на тези процесуални правила по делото в главното производство молбата за връщане на децата, подадена от бащата, е разгледана на първа инстанция, а впоследствие, след въззивно обжалване от майката, от запитващата юрисдикция. И двете сезирани юрисдикции са уважили тази молба. Постановените от тях определения са влезли в сила в деня на произнасянето на второто от тях. По настояване на майката главният прокурор и застъпникът за правата на детето обаче подават до запитващата юрисдикция искания за спиране на изпълнението им на основание член 3881, параграф 1 от Гражданския процесуален кодекс. Впоследствие тези два субекта подават касационни жалби в законоустановения срок. По принцип тези искания за спиране би трябвало да възпрепятстват, по силата на закона, изпълнението на влязлото в сила решение за връщане на децата за цялото времетраене на касационното производство пред Sąd Najwyższy (Върховен съд).
41. Запитващата юрисдикция се съмнява, че подобен резултат е съвместим с Хагската конвенция от 1980 г. и с регламентите „Брюксел IIа“ и „Брюксел IIб“, както и с правото на ефективни правни средства за защита, гарантирано в член 47 от Хартата. Аз съм на същото мнение, както ще обясня подробно в следващите параграфи (раздел Б). Преди това обаче ще се спра накратко на допустимостта (раздел А).
А. По допустимостта
42. В съответните си становища главният прокурор и майката твърдят, че поставеният от запитващата юрисдикция въпрос е недопустим, тъй като бил хипотетичен. В това отношение те твърдят, че пред тази юрисдикция понастоящем няма висящ „спор“ или „производство“, в рамките на които да трябва „да бъде постановено […] решение“ по смисъла на член 267 ДФЕС, при което да е възможно да се вземе предвид евентуално преюдициално решение на Съда(15).
43. От своя страна считам, също като бащата и Комисията, че поставеният въпрос е напълно допустим, поради което това възражение трябва да се отхвърли.
44. В това отношение ще отбележа, на първо място, че този въпрос е свързан със съдебно производство за връщане, проведено по-специално пред запитващата юрисдикция. Наистина, както подчертава майката, тази юрисдикция е формулирала посочения въпрос, след като е постановила определението си от 21 септември 2022 г.(16), с което производството е окончателно приключено по същество. Съмненията на посочената юрисдикция обаче не се отнасят до съществото на молбата за връщане, а до изпълнителната сила на решението да бъде уважена, по която сила същата юрисдикция все още трябва да се произнесе, като се има предвид, от една страна, искането на бащата тя да удостовери тази изпълнителна сила(17), и от друга страна, исканията на главния прокурор и застъпника за правата на детето, които целят противното, а именно спиране на изпълнението.
45. Припомням впрочем, че Съдът тълкува в широк смисъл думите „да бъде постановено […] решение“, използвани в член 267 ДФЕС(18). Макар удостоверяването от съд на изпълнителната сила на решение за връщане задължително да се извършва едва след като това решение бъде „постановено“, това не променя факта, както обяснява бащата, че в полското право тази формалност е абсолютно необходима, за да може впоследствие да се поиска изпълнението му от компетентните органи. Следователно от функционална гледна точка това удостоверяване се явява последният етап от предходното съдебно производство, който е необходим за осигуряване на практическата ефективност на решението за връщане(19).
46. На второ място, ще отбележа, че дори удостоверяването на изпълнителната сила на решението за връщане да се разглежда изолирано, няма никакво съмнение, че в този контекст следва да „бъде постановено […] решение“ от запитващата юрисдикция по смисъла на член 267 ДФЕС. В това отношение в съдебното заседание бащата обяснява, без това да се оспорва, че удостоверяването — за което тази юрисдикция е компетентна, както признават майката и главният прокурор в съдебното заседание(20) — само по себе си е съдебно производство, предвидено в полското право. „Отбелязването“ на изпълнителната сила приема формата на постановено от тази юрисдикция специално определение, приложено към определението за връщане, с което на компетентните органи се разпорежда да изпълнят последното(21). Освен това, както изтъква бащата, всеки може лесно да разбере — освен ако не прояви прекомерен формализъм — че очевидното противоречие между исканията, подадени, от една страна, от бащата, и от друга страна, от главния прокурор и застъпника за правата на детето, отразява наличието на свързан с тази проблематика „спор“ между тези страни, който запитващата юрисдикция трябва да „реши“ в рамките на същото производство.
47. В това отношение е неотносим доводът на главния прокурор, че тези различни искания не налагали никакво разглеждане от запитващата юрисдикция, тъй като съгласно член 3881 от Гражданския процесуален кодекс спирането на изпълнението ставало по силата на закона, като водело до автоматично отхвърляне на искането на бащата. Припомням всъщност, че поставеният от тази юрисдикция въпрос по същество се отнася именно до това дали постигането на такова спиране по силата на закона при подадено искане, без необходимостта и пропорционалността на тази мярка да подлежат на съдебен контрол, е съвместимо с правото на Съюза. Следователно посоченият довод се отнася до съществото на този въпрос и поради това не може да обуслови неговата недопустимост(22).
48. В този контекст отговорът на Съда на посочения въпрос не само може да бъде взет предвид от запитващата юрисдикция в главното производство, но дори се оказва „необходим“, както твърди бащата, за да може тя да реши спора относно изпълняемостта на решението за връщане. Всъщност, ако Съдът отговори, че правото на Съюза не допуска разпоредба като член 3881 от Гражданския процесуален кодекс, тази юрисдикция ще трябва да счете исканията за спиране на изпълнението за нищожни и да уважи искането на бащата. В противната хипотеза тя ще трябва да констатира, че изпълнението на това решение е спряно, и да отхвърли последното искане.
49. Отделно от гореизложеното, главният прокурор твърди също така, че преюдициалното запитване е недопустимо, доколкото се отнася до тълкуването на Регламент „Брюксел IIб“, тъй като този регламент не бил приложим към фактите в главното производство.
50. В настоящия случай действително е приложим ratione temporis само Регламент „Брюксел IIа“(23) — с което впрочем запитващата юрисдикция е наясно. Следователно предвид логиката, присъща на преюдициалното производство, в настоящия случай Съдът не може да се произнесе пряко по тълкуването на Регламент „Брюксел IIб“. Този проблем обаче изисква само преформулиране на преюдициалния въпрос, така че той да бъде сведен до първия акт. При това положение при анализа на този въпрос Регламент „Брюксел IIб“ ще може да бъде взет предвид като елемент от контекста(24).
Б. По съществото на спора
51. С въпроса си запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали, от една страна, член 11, параграф 3 от Регламент „Брюксел IIa“, разглеждан във връзка с членове 2 и 11 от Хагската конвенция от 1980 г., и от друга страна, членове 7 и 47 от Хартата допускат национално законодателство като член 3881 от Гражданския процесуален кодекс, съгласно което изпълнението на влязло в сила решение за връщане, постановено след провеждане на производство на две редовни инстанции, се спира по силата на закона само с подаване на немотивирано искане от определени оправомощени публични субекти за първоначален период от два месеца, така че да се даде възможност на тези субекти да подадат касационна жалба, и евентуално за цялото времетраене на производството по тази жалба.
52. Както не пропускат да подчертаят майката, главният прокурор и полското правителство, Хагската конвенция от 1980 г. и Регламент „Брюксел IIа“ не уеднаквяват процесуалните правила, приложими към молбите за връщане по тази конвенция. По-специално тези актове не съдържат разпоредби относно евентуалните способи за обжалване на решение за връщане, постановено от съд на замолената държава членка, относно момента, от който такова решение става изпълняемо, или пък относно суспензивното действие на такава жалба спрямо изпълнението на това решение. Всички тези въпроси са оставени за уреждане от процесуалното право на замолената държава членка.
53. Следователно определянето на тези процесуални правила е от компетентността на всяка държава членка. От тези актове, както и от Договорите, Хартата и Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. (наричана по-нататък „ЕКПЧ“), обаче произтичат някои подробно описани в следващите раздели задължения, които тези държави трябва да спазват, когато упражняват посочената компетентност(25) — която съответно не е безпределна, а напротив, е регулирана.
54. Също като бащата, белгийското, френското и нидерландското правителство и Комисията считам, че с приемането на член 3881 от Гражданския процесуален кодекс полският законодател именно е превишил пределите на своята компетентност. Всъщност с тази разпоредба законодателят е лишил от ефективност производството за връщане (раздел 1). По този начин той е ограничил също основното право на зачитане на семейния живот и основното право на ефективни правни средства за защита на бащата (раздел 2), без подобно ограничение и отрицателните последици, които то поражда, да са оправдани (раздел 3).
1. По ефективността на производството за връщане
55. Както бе посочено по-горе, при отвличане на дете производството за връщане, предвидено в Хагската конвенция от 1980 г. и допълнено с Регламент „Брюксел IIa“, преследва проста цел: да гарантира „незабавното“(26) връщане — или с други думи, „без закъснение“(27) — на детето в държавата на обичайното му местопребиваване.
56. Всъщност времето е ключов фактор в тази област. По принцип, колкото по-бързо се прекрати разстройството, причинено от промяната на средата, толкова по-малко травмиращо ще бъде то за детето. Напротив, колкото повече време има детето да се интегрира в новата си среда, толкова по-трудно би било за него да се върне в държавата си по произход(28). От това зависи и връзката на детето с родителя, от който детето е отнето. Силата на тази връзка намалява в хода на прекараните месеци без контакт. Към тези съображения се добавя фактът, че колкото по-малко е детето, толкова по-бързо се развива неговата интелектуална и психологическа структура и толкова по-вероятно е изминалото време да му се отрази и да навреди на тази връзка(29).
57. Целта на „незабавното“ или „без закъснение“ връщане на детето очевидно предполага изискване за бързина, изрично подчертано в различни разпоредби от Хагската конвенция от 1980 г. и Регламент „Брюксел IIa“. По-специално член 2, второ изречение от тази конвенция задължава органите на държавите членки при разглеждането на молба за връщане да прилагат „възможно най-бързото производство“, а член 11, първа алинея от нея ги задължава „да действат бързо в процедурата по връщането на детето“. Член 11, параграф 3, първа алинея от посочения регламент по същество възпроизвежда същите задължения, като налага на юрисдикциите на тези държави, когато са сезирани с молба за връщане, да „действа[т] експедитивно при разглеждането на [молбата], като използва[т] най-бързите възможни процедури, които се предвиждат в националното законодателство“.
58. Това изискване за бързина намира освен това конкретен израз в член 11, втора алинея от Хагската конвенция от 1980 г., от който следва, че в идеалния случай(30) националните органи трябва да се произнесат по молба за връщане в срок от шест седмици от сезирането си. Освен това, както подчертава Комисията, законодателят на Съюза е направил този срок задължителен при отвличания на деца в рамките на Съюза. Всъщност съгласно член 11, параграф 3, втора алинея от Регламент „Брюксел IIa“ „съдът, освен когато изключителни обстоятелства правят това невъзможно, се произнася с решение, не по-късно от шест седмици след като молбата е внесена“.
59. Освен това, макар, както изтъкват главният прокурор и полското правителство, тези различни задължения действително да се отнасят до приемането на решение за връщане, а не до изпълнението на такова решение, в това отношение националните органи трябва да спазват същото изискване за ефективност и бързина. Всъщност, ако решение за връщане, постановено с цялата изисквана бързина, впоследствие може да остане само на хартия или да бъде изпълнено със закъснение от тези органи, въпросните задължения ще бъдат лишени от всякакво полезно действие(31).
60. В този контекст по силата на член 2 от Хагската конвенция от 1980 г.(32) и принципа на лоялно сътрудничество, закрепен в член 4, параграф 3 ДЕС(33), законодателите на държавите членки трябва да предвидят нормативна рамка, която е годна да гарантира бързината и ефективността на производството за връщане и съответно да гарантира осъществяването на преследваната от него цел, позволявайки на замолените органи на тези държави да разглеждат молбите за връщане и да изпълняват съответните решения с цялата изисквана бързина.
61. Също като бащата, белгийското, френското и нидерландското правителство и Комисията считам, че с приемането на член 3881 от Гражданския процесуален кодекс полският законодател е направил точно обратното.
62. В това отношение припомням, че по полското право молба за връщане може да доведе до провеждане на производства на две редовни инстанции, като евентуалното въззивно обжалване на решението, постановено в първоинстанционното производство, има суспензивно действие. В този контекст полският законодател несъмнено е можел да предвиди в допълнение възможност за касационно обжалване — каквато впрочем съществува в други държави членки. Съчетавайки обаче този извънреден способ за обжалване с механизъм за спиране по силата на закона на изпълнението на влязлото в сила решение, което се обжалва — като предвидения механизъм в посочения член 3881 — без същевременно да е взел достатъчни мерки, за да гарантира експедитивния характер на посоченото обжалване, този законодател според мен е застрашил на системно(34) равнище бързината и ефективността на производството за връщане.
63. Припомням, на първо място, че след като някой от публичните субекти, оправомощени да подадат касационна жалба — главен прокурор, застъпник за правата на детето или омбудсман — подаде искане на основание същия член 3881, той разполага по силата на закона с първоначален отлагателен срок от два месеца, изчисляван от деня на постановяване на влязлото в сила решение, за да подаде такава жалба, ако желае(35). Макар този срок, както изтъкват майката, главният прокурор, застъпникът за правата на детето и полското правителство, да изглежда по-кратък от предвидения по принцип в полското право за подаването на такава жалба — който, както изглежда, е шестмесечен — неговата продължителност все пак е поразителна в контекста на производство за връщане. За сведение, посоченият срок — който, повтарям, се предоставя за евентуалното изготвяне на касационна жалба — надхвърля шестте седмици, които обикновено се налагат на съдилищата, за да се произнесат по молба за връщане.
64. Освен това припомням, че ако в същия срок бъде подадена касационна жалба, суспензивното действие се удължава до приключването на производството пред Sąd Najwyższy (Върховен съд). Както обаче признава полското правителство в съдебното заседание, националното право не предвижда никакъв срок за разглеждането на такава жалба. По този повод същото правителство посочва още, че производствата пред въпросния съд продължават средно 11 месеца, т.е. продължителността им значително надхвърля шестседмичния срок, предвиден в член 11, втора алинея от Хагската конвенция от 1980 г. и в член 11, параграф 3 от Регламент „Брюксел IIa“(36). Освен това посоченият съд, изглежда, не разполага във вътрешните си правила с инструменти като спешното преюдициално производство, използвано от Съда по настоящото дело, които да го задължават да се произнесе експедитивно по такава касационна жалба(37).
65. На второ място, противно на твърденията на майката, главния прокурор и полското правителство, спорният механизъм може да засегне не няколко дела за връщане, отнесени до полските съдилища, а значителна част от тях.
66. В това отношение, макар в Полша касационната жалба да е ограничена до правните въпроси, все пак отбелязвам, че това включва твърдяното „неправилно прилагане на правото“(38) от страна на въззивния съд, включително неправилното прилагане на законовите основания за отказ за връщане, предвидени в член 13 от Хагската конвенция от 1980 г. Тъй като обаче тези основания често се изтъкват от родителя, отвлякъл детето, за да се противопостави на връщането му, и при необходимост трябва да бъдат разгледани от този съд, това означава, че почти всички решения за връщане биха могли да бъдат предмет на такова обжалване. Впрочем в съдебното заседание главният прокурор посочва, че е изтъкнал точно това основание в касационната си жалба по делото в главното производство(39).
67. Освен това свеждането от полския законодател на кръга на лицата, оправомощени да подават такава касационна жалба, до главния прокурор, омбудсмана и застъпника за правата на детето със сигурност предотвратява злоупотреби с правото на обжалване от страна на отвлеклия детето родител с цел единствено забавяне, за да се лишат от ефективност разпоредбите от Хагската конвенция от 1980 г. и Регламент „Брюксел IIa“(40). Това обаче не променя факта, от една страна, че броят на тези субекти увеличава шансовете за подаване на такава жалба, и от друга страна, че самите те биха могли евентуално, след направено искане от въпросния родител, да злоупотребят с тази процедура — аспект, на който ще се върна по-долу(41).
68. По последния въпрос майката, главният прокурор и полското правителство твърдят, че на практика броят на касационните жалби, подадени от оправомощените субекти по дела за международно отвличане на деца, е малък. Дори обаче да се допусне, че това е така, сама по себе си възможността за такова обжалване със суспензивно действие може да породи сериозни съмнения в способността на полските органи при отвличане на дете в тази държава членка да осигурят бързото връщане на детето(42).
69. На трето място, както подчертава запитващата юрисдикция, противоречието между подобен механизъм за автоматично спиране и духа на правилата от Хагската конвенция от 1980 г. и Регламент „Брюксел IIa“ е още по-очевидно, тъй като този механизъм е предвиден само за молбите за връщане по тази конвенция. Следователно, вместо за разглеждането на тези молби да предвиди прилагане на „най-бързите възможни процедури, които се предвиждат в националното законодателство“, както се изисква в член 11, параграф 3, първа алинея от посочения регламент, полският законодател, напротив, изглежда, е определил за тях една от най-бавните процедури в това право.
70. На последно място, заслужава все пак да се спомене един друг аспект, който е по-малко обсъждан пред Съда. От акта за преюдициално запитване следва, че след края на касационното производство, ако решението за връщане бъде потвърдено, въпросните публични субекти разполагат с още едно средство за защита срещу такова решение, а именно подаването на „извънредна жалба“, предвидена в член 89 от Ustawa z dnia 8 grudnia 2017 r. o Sądzie Najwyższym (Закон от 8 декември 2017 г. за Върховния съд)(43), която се разглежда от Izba Kontroli Nadzwyczajnej i Spraw Publicznych Sądu Najwyższego (Колегия за извънреден контрол и публични въпроси на Върховния съд). Такава жалба може да бъде подадена в едногодишен срок, считано от деня на отхвърляне на касационната жалба, и отново има суспензивно действие(44).
71. Както изтъкват главният прокурор и полското правителство, подаването на такава „извънредна жалба“ действително все още е хипотетично на етапа, на който се намира главното производство. Освен това според тях подобна „жалба“ би могла да се отнася само до ограничени основания(45), различни от вече разгледаните в производството по касационната жалба, и това средство за защита никога досега не било използвано по дела за отвличане на деца. При това положение според мен самото наличие на това допълнително средство за защита потвърждава — при цялостен поглед върху националната процесуална система —въздействието, което разпоредба като член 3881 от Гражданския процесуален кодекс може да има върху бързината и ефективността на производството за връщане.
2. По правото на бащата на зачитане на семейния му живот и на ефективни правни средства за защита
72. Според мен разпоредба като член 3881 от Гражданския процесуален кодекс също така сериозно ограничава основното право на родител, какъвто е бащата в настоящия случай, на зачитане на семейния му живот, както и правото му на ефективни правни средства за защита, гарантирани съответно в членове 7 и 47 от Хартата(46). Ще уточня, че след като тези права съответстват на правата, предвидени съответно в членове 8 и 6 от ЕКПЧ, те трябва да се тълкуват в светлината на относимата практика на ЕСПЧ(47).
73. В това отношение от тази съдебна практика е видно, че правото на родител при международно отвличане на дете да поиска връщане на детето, спада към правото на зачитане на семейния му живот(48). В този контекст ЕСПЧ многократно е постановявал, че в тази област държавите членки имат задължения за предприемане на действия по силата на член 8 от ЕКПЧ — задължения, които този съд тълкува в светлината на Хагската конвенция от 1980 г. По-специално те следва да се снабдят с адекватни и ефективни средства, включително с подходяща нормативна уредба, за да осигурят зачитането на правото на родителя, от който детето е отнето, на връщане на последното. Според посочения съд за адекватността на тези средства се съди по тяхната бързина, като се имат предвид последиците, които може да има изминаването на времето в тази област(49).
74. Така държавите членки, от една страна, имат задължението по член 8 от ЕКПЧ да предвидят правна уредба, която да гарантира, че решенията по молбите за връщане се вземат „в разумен срок“, общо на всички инстанции, като от националните органи се изисква „изключително старание“ при международно отвличане на дете. Посочените органи носят това задължение и въз основа на правото на справедлив съдебен процес, предвидено в член 6 от тази конвенция(50).
75. Както обаче следва от практиката на ЕСПЧ, фактът, че държава членка допуска многобройни въззивни, касационни и други „извънредни жалби“ срещу решенията за връщане, евентуално със суспензивно действие, представлява системен недостатък в това отношение, тъй като тези многобройни жалби могат да удължат неоснователно разглеждането на всяка молба за връщане и дори да граничат с отказ от правосъдие(51).
76. От друга страна, държавите членки са длъжни и на основание членове 6 и 8 от ЕКПЧ при влязло в сила решение за връщане да предприемат всички подходящи и необходими мерки за улесняване на неговото изпълнение(52). Както обаче изтъкват бащата и Комисията, правото на зачитане на семейния живот и правото на ефективни правни средства за защита на родителя, от когото детето е отнето, биха се оказали, напротив, илюзорни, ако някои публични органи могат, без да са длъжни да дадат обяснение, нито дори в крайна сметка да подадат касационна жалба, да спрат по силата на закона изпълнението на такова решение, което означава, че то не поражда последици за значителен период от време в ущърб на посочения родител(53).
3. По липсата на обосновка за такъв механизъм
77. При това положение майката, главният прокурор, застъпникът за правата на детето и полското правителство изтъкват, че механизъм като предвидения в член 3881 от Гражданския процесуален кодекс е предназначен и необходим да гарантира в съответствие с член 47 от Хартата ефективна съдебна защита на детето, чийто висш интерес, защитен по-специално от член 24 от нея, е от първостепенно значение за тълкуването и прилагането на Хагската конвенция от 1980 г. и Регламент „Брюксел IIa“(54).
78. Като признават, че последните актове са били изготвени именно с цел да се отговори на висшия интерес на отведеното дете, и че по принцип най-добре ще съответства на интересите му то да се завърне в най-кратки срокове в държавата на обичайното си местопребиваване(55), тези страни и заинтересовани лица подчертават, че случаят невинаги е такъв. По-специално когато родителят, който е отвлякъл детето, твърди — както майката в случая — че съществува „сериозна опасност“ връщането на детето да го изложи на заплаха от психическо или физическо увреждане или по всякакъв друг начин да го постави в неблагоприятна ситуация по смисъла на член 13, първа алинея, буква b) от Хагската конвенция от 1980 г., тези твърдения, тъй като се отнасяли до благополучието и достойнството на детето, трябвало да доведат до задълбочен съдебен контрол, както се изисква в ЕСПЧ, и за тази цел да могат да бъдат предмет на касационно производство, евентуално за сметка на бързината в производството за връщане.
79. В този контекст предвиденото в член 3881 от Гражданския процесуален кодекс спиране по силата на закона на изпълнението на влязлото в сила решение за връщане, с което спиране не се позволява детето да бъде върнато принудително в държавата си по произход, преди такава жалба да бъде подадена и евентуално разгледана от Sąd Najwyższy (Върховен съд), било абсолютно необходимо, за да се гарантира практическата полза от касационното производство, както и за да се избегнат настъпването на твърдяната „сериозна опасност“ и съответно причиняването на непоправима вреда на детето.
80. Не споделям това мнение, също като бащата, белгийското, френското и нидерландското правителство и Комисията. Въпреки че обявената цел е похвална, според мен спорната мярка надхвърля необходимото за нейното постигане и освен това не е пропорционална.
81. От практиката на ЕСПЧ действително следва, че когато в рамките на производство за връщане са изтъкнати защитими твърдения за наличие на „сериозна опасност“ по смисъла на член 13, първа алинея, буква b) от Хагската конвенция от 1980 г., дължимото зачитане на висшия интерес на детето налага на съдебните органи да разгледат надлежно тези твърдения, за да се уверят във всеки отделен случай, че връщането на детето действително отговаря на неговия висш интерес, или, ако това не е така, да приложат предвиденото в тази разпоредба основание за отказ за връщане. Следователно такива твърдения трябва да бъдат „действително взети предвид“ от тези органи — като в определени случаи е възможно разглеждането да обоснове разумно превишаване на шестседмичния срок, който обичайно са длъжни да спазват(56) — и да доведат до „изрично“ и „достатъчно“ мотивирани решения от тяхна страна с оглед на обстоятелствата във всеки конкретен случай(57).
82. От това обаче не може да се заключи, както правят привържениците на член 3881 от Гражданския процесуален кодекс, че едни и същи твърдения за наличие на „сериозна опасност“ за детето, ако бъде върнато, задължително трябва да е възможно да бъдат преразглеждани на няколко инстанции. Всъщност съдебната защита на последното срещу такава „опасност“ по принцип вече е гарантирана на равнището, изисквано от правото на Съюза и ЕКПЧ, чрез наличието на право на обжалване пред съдебна инстанция(58).
83. Според мен делото в главното производство е показателно в това отношение. По това дело съдебната защита на децата вече е осигурена в рамките не на една, както е предвидено в членове 24 и 47 от Хартата, а на две инстанции. Въпреки че касационните жалби, подадени по настояване на майката от главния прокурор и застъпника за правата на детето, изглежда, се основават на твърдяното нарушение от съдилищата от по-долна инстанция на член 13, първа алинея, буква b) от Хагската конвенция от 1980 г., отбелязвам, че тези съдилища не са разпоредили автоматично или механично връщането на децата. Напротив, те, изглежда, „действително са взели предвид“ твърденията на майката за наличие на „сериозна опасност“ за децата, ако бъдат върнати. В частност е безспорно, че първоинстанционният съд е извършил подробно събиране на доказателства в това отношение — което може да обясни седемте месеца, които са му били необходими, за да се произнесе — като е поискал по-специално експертиза, чиито заключения е използвал, за да изключи вероятността връщането да изложи децата на такава „опасност“(59). Безспорно е също така, че същите тези съдилища са постановили решения, в които по този въпрос са изложени подробни и конкретни мотиви с оглед на обстоятелствата по случая(60).
84. От изложеното по-горе според мен следва, че дори по отношение на твърдения за наличие на „сериозна опасност“ за детето, ако бъде върнато, по смисъла на член 13, първа алинея, буква b) от Хагската конвенция от 1980 г. дължимото зачитане на висшия интерес на детето и правото му на съдебна защита, защитени в членове 24 и 47 от Хартата, не са налагали на полския законодател да въвежда касационно обжалване на решенията за връщане, нито пък a fortiori да осигурява на такова обжалване суспензивно действие по силата на закона само с подаването на немотивирано искане(61). Следователно член 3881 от Гражданския процесуален кодекс надхвърля необходимото в това отношение.
85. Възможно е действително да възникнат изключителни случаи, при които влязло в сила решение за връщане, постановено след разглеждане на една или дори на две съдебни инстанции, в случай на изпълнение би изложило съответното дете на заплаха от психическо или физическо увреждане (и т.н.), както се предвижда в член 13, първа алинея, буква b) от Хагската конвенция от 1980 г. Това би могло да се случи, ако такава опасност вече е съществувала при разглеждането на молбата за връщане, но съответните съд или съдилища не са били уведомени за нея — например защото родителят, отвлякъл детето, не е твърдял, че тя съществува — или по необяснима причина са пренебрегнали подобно твърдение в явно нарушение на произтичащите от практиката на ЕСПЧ процесуални задължения. Такова положение би могло да възникне и вследствие на промяна в обстоятелствата, настъпила след постановяването на решението за връщане и породила нова опасност за детето(62).
86. Според мен за такива хипотези наличието на механизъм за спиране на изпълнението на решението за връщане, евентуално до приключване на производство по обжалване с цел заличаване на това решение от правния ред или установяване на неговата невалидност, е абсолютно необходимо за защитата на висшия интерес на детето.
87. Предвиденият в член 3881 от Гражданския процесуален кодекс механизъм, макар да е предназначен за такива изключителни хипотези, както твърди полското правителство, обаче не е съпътстван, както вече посочих, с никаква гаранция, че на практика се прилага само в подобни случаи.
88. В това отношение припомням, че спирането на изпълнението на влязло в сила решение за връщане въз основа на тази разпоредба не е подчинено на никакво условие, освен официалното подаване на искане в този смисъл от някого от субектите, оправомощени да подадат касационна жалба, и не изисква никакви мотиви от тяхна страна. Така тези субекти не са длъжни да представят ни най-малко доказателство, че изпълнението на това решение може да създаде заплаха за психическо или физическо увреждане на детето по смисъла на член 13, първа алинея, буква b) от Хагската конвенция от 1980 г.(63). Следователно такъв механизъм не позволява никакъв съдебен контрол, годен да възпрепятства неправилната му употреба или дори злоупотребата с него от същите субекти(64). По принцип, както изтъква бащата, нищо не възпрепятства въпросните три публични субекта да подават автоматично подобно искане по всяко решение за връщане, постановено във въззивно производство. Този механизъм дори ги стимулира да го правят. Всъщност те няма какво да губят, а всеки път печелят лукса да могат спокойно да разгледат такова решение.
89. Такъв механизъм не е пропорционален и stricto sensu. Всъщност той не съчетава по подходящ начин различните засегнати права и интереси. Полският законодател не е осигурил „справедлив баланс“ между целта детето да се защити от всякаква „сериозна опасност“, и бързината и ефективността на производството за връщане(65). Той прекомерно е наклонил везните в полза на първата цел с риск на практика да размени местата на принципа (връщане) и изключението (отказ на връщане).
90. В това отношение не може да се пренебрегне определящото значение, което спирането на изпълнението на решение за връщане за срока на касационно обжалване може да има за изхода от производството за връщане. Всъщност, както посочих в точка 56 от настоящото заключение, времето е определящ фактор в случая. Колкото повече детето се интегрира в държавата, в която е отведено, толкова по-трудно би било за него връщането в неговата държава по произход и толкова по-малко оправдано би било това връщане. Така, дори ако в края на касационното производство обжалваното решение в крайна сметка бъде потвърдено, има вероятност то да не бъде изпълнено, с оглед на висшия интерес на детето да остане в това, което междувременно ще се е превърнало в неговата нова среда. По този начин, под прикритието на стабилизиране на положението на последното, както твърдят привържениците на член 3881 от Гражданския процесуален кодекс, спирането въз основа на тази разпоредба би могло да послужи най-вече за затвърждаване на фактическото положение, произтичащо от неправомерното отвеждане или задържане, като се укрепи позицията на родителя, отвлякъл детето(66).
91. Непропорционалният характер на същия член 3881 е още по-забележителен, тъй като в полското право съществува друга разпоредба, която позволява детето да се защити по подходящ начин от всякаква „сериозна опасност“ да бъде изложено на заплаха от психическо или физическо увреждане, ако бъде върнато, като същевременно се претеглят всички засегнати права и интереси. Всъщност член 388 от Гражданския процесуален кодекс вече дава възможност на оправомощените субекти да подадат касационна жалба срещу решение за връщане и да искат спиране на изпълнението му, когато изпълнението на това решение може да причини непоправима вреда на детето. От решаващо значение е, че съдебният контрол, упражняван в тази област от Sąd Apelacyjny w Warszawie (Апелативен съд Варшава), гарантира, че такова спиране може да се постигне единствено когато висшият интерес на последното действително го изисква.
92. В този контекст доводът на майката, главния прокурор и застъпника за правата на детето, че полският законодател е предвидил механизъм за автоматично спиране само с подаването на искане от съответните субекти именно защото Sąd Apelacyjny w Warszawie (Апелативен съд Варшава) отхвърлял повечето искания за спиране на изпълнението, подадени на основание член 388 от Гражданския процесуален кодекс, според мен е изключително проблематичен. Всъщност има две възможности: или полският законодател е бил напълно наясно, че новият член 3881 от този кодекс позволява да се подкопаят решения за връщане, които в действителност не създават „сериозна опасност“ за детето, ако бъде върнато — тъй като в противен случай този съд би уважил съответните искания за спиране на изпълнението — пренебрегвайки задълженията, наложени на Република Полша от международното право и правото на Съюза, или този законодател е преценил, че един член на полската изпълнителна власт и два административни органа са в по-добра позиция от полски съд, за да оценяват във всеки отделен случай наличието на такава „опасност“ без никакъв контрол. Във всички случаи такъв довод е недопустим в правова държава.
4. Междинно заключение
93. С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на поставения въпрос в смисъл, че от една страна, член 11, параграф 3 от Регламент „Брюксел IIa“, разглеждан във връзка с членове 2 и 11 от Хагската конвенция от 1980 г., и от друга страна, членове 7 и 47 от Хартата не допускат национално законодателство, съгласно което изпълнението на влязло в сила решение за връщане, постановено след провеждане на производство на две редовни инстанции, се спира по силата на закона само с подаване на немотивирано искане от определени оправомощени публични субекти за първоначален период от два месеца, така че да се даде възможност на тези субекти да подадат касационна жалба, и евентуално за цялото времетраене на производството по тази жалба.
94. Ще уточня още — тъй като запитващата юрисдикция изрично пита Съда в това отношение — че ако Съдът последва моето предложение, тази юрисдикция ще трябва да осигури по делото в главното производство пълното действие на релевантните разпоредби от правото на Съюза, като по своя собствена инициатива остави без приложение член 3881 от Гражданския процесуален кодекс(67).
95. Вместо послеслов трябва да се засегне един последен аспект. Както посочих по-горе, от 1 август 2022 г. към молбите за връщане е приложим Регламент „Брюксел IIб“. Този нов регламент потвърждава предвидените в Регламент „Брюксел IIa“ способи(68), като същевременно съдържа новаторски разпоредби, с които се цели още да се подсилят ефективността и бързината на производството за връщане. По-специално член 27, параграф 6 от Регламент „Брюксел IIб“ предвижда възможност решение за връщане да бъде обявено за временно подлежащо на изпълнение, независимо дали се обжалва, когато това се налага поради висшия интерес на детето. Освен това съгласно съображение 42 от него държавите членки „следва […] да обмислят ограничаване до ед[ин] на броя на възможните обжалвания“ срещу такова решение. И от тази гледна точка фактът, че след влизането в сила на този нов регламент, но преди началната му дата на прилагане полският законодател е приел разпоредба като член 3881 от Гражданския процесуален кодекс, също повдига сериозни въпроси във връзка с лоялното сътрудничество(69).
VI. Заключение
96. С оглед на всички изложени по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на поставения от Sąd Apelacyjny w Warszawie (Апелативен съд Варшава, Полша) въпрос по следния начин:
От една страна, член 11, параграф 3 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000, разглеждан във връзка с членове 2 и 11 от Конвенцията за гражданските аспекти на международното отвличане на деца, сключена в Хага на 25 октомври 1980 г., и от друга страна, членове 7 и 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз
трябва да се тълкуват в смисъл, че:
не допускат национално законодателство, съгласно което изпълнението на влязло в сила решение за връщане, постановено след провеждане на производство на две редовни инстанции, се спира по силата на закона само с подаване на немотивирано искане от определени оправомощени публични субекти за първоначален период от два месеца, така че да се даде възможност на тези субекти да подадат касационна жалба, и евентуално за цялото времетраене на производството по тази жалба.