ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
Г-ЖА J. KOKOTT
представено на 12 май 2011 година(1)
Съединени дела C‑483/09 и C‑1/10
Magatte Gueye
и
Valentín Salmerón Sánchez
(Преюдициално запитване, отправено от Audiencia Provincial de Tarragona, (Испания)
„Рамково решение 2001/220/ПВР — Правно положение в наказателното производство на пострадалите от престъпления — Защита на пострадалите — Определяне на наказанието — Задължително постановяване на забрана за доближаване на осъдения до пострадалия като допълнително наказание — Зачитане на волята на пострадалите — Медиация в рамките на наказателното производство“
I – Въведение
1. В центъра на настоящото преюдициално запитване стои въпросът дали Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета от 15 март 2001 година относно правното положение в наказателното производство на жертвите от престъпления(2) не допуска национална уредба, според която в случаите на домашно насилие на извършителя, без изключения и задължително, се налага допълнително наказание, като му се забранява да установява контакт с пострадалото лице, дори когато последното иска отново да установи контакт с него.
II – Правна уредба
А –Право на Съюза
2. Член 2, параграф 1 от Рамково решение 2001/220/ПВР, озаглавен „Спазване и признаване“, гласи:
„Всяка държава членка взема мерки жертвите да разполагат с действителни и подходящи възможности за действие в рамките на нейната система за наказателно правораздаване. За целта същата непрестанно полага усилия за осигуряване зачитането на личното достойнство на жертвите по време на производството и признава правата и законните им интереси, най-вече в рамките на наказателното производство“.
3. Член 3, параграф 1, озаглавен „Съдебни заседания и събиране на доказателства“, гласи:
„Всяка държава членка гарантира възможността жертвите да бъдат изслушвани по време на производството и да сочат доказателства“.
4. Член 8 от Рамково решение 2001/220/ПВР се отнася до правото на защита. Съгласно параграф 1 от същия член:
„Всяка държава членка осигурява подходящо равнище на защита на жертвите и, ако това е уместно, на семействата или лицата, намиращи се в отношения, подобни на семейните, най-вече що се отнася до тяхната безопасност и защита на личната им неприкосновеност, когато компетентните власти считат, че е налице сериозна опасност от преследване или че съществуват недвусмислени доказателства относно сериозни намерения да се наруши тяхната лична неприкосновеност“.
5. И накрая разпоредбата на член 10, параграф 1 от Рамково решение 2001/220/ПВР урежда медиацията в рамките на наказателното производство:
„Всяка държава членка се стреми да насърчава медиацията по наказателни дела относно престъпленията, които счита за подходящи за прилагането на такава мярка“.
Б –Национално право
6. Запитващата юрисдикция отбелязва, че в последните години испанското право, приложимо за извършени в семейството престъпления, е станало значително по-строго. Като основание на наказателно-правната политика тя посочва, че подобни престъпления представляват социално зло, което е израз на историческото неравноправие между мъже и жени.
7. Според запитващата юрисдикция по силата на член 57, параграф 2 във връзка с член 48, параграф 2 от испанския Наказателен кодекс (Código Penal, наричан по-нататък „CP“), с цел защита на пострадалите съдилищата са длъжни при всички случаи на семейно насилие да налагат на извършителя като допълнително наказание забрана да се доближава до пострадалото лице или да установява контакт с него. Посочената забрана за доближаване важи за срок, надвишаващ от една до пет години наложеното на извършителя наказание „лишаване от свобода“, или, ако му бъде наложено наказание, различно от лишаване от свобода — за срок от шест месеца до пет години. Запитващата юрисдикция посочва, че това важи дори и за по-леки случаи на домашно насилие като плесници, драскотини, блъскане или словесна заплаха без употреба на оръжие.
8. Запитващата юрисдикция подчертава, че според Наказателния кодекс съдилищата са длъжни да налагат посоченото допълнително наказание при всички случаи, като освен относно неговата продължителност съдията не разполага със свобода да прецени обстоятелствата на конкретния случай, например с оглед на засегнатите семейни интереси, волята на пострадалото лице или неговото решение да поднови съвместното съжителство.
9. От своя страна член 468, параграф 2 от СР предвижда, че неспазването на подобна забрана за доближаване представлява наказуемо неизпълнение на наложено наказание. Според решение на Tribunal Supremo дори съгласието на пострадалото лице да поднови съвместното съжителство не изключва наличието на наказуемо неизпълнение на наложено наказание. Според запитващата юрисдикция съществува дори теоретична възможност в определени случаи на съвместно съжителство с извършителя, подновено по взаимно съгласие, пострадалото лице на престъпление, извършено в семейна среда, да бъде подведено под отговорност като подбудител или съучастник в неизпълнението на наложено наказание.
10. Впрочем запитващата юрисдикция сочи, че член 84, параграф 3 от СР предвижда, че нарушаването на постановената като допълнително наказание забрана за доближаване може да доведе до отмяна на отлагането на изпълнението на наложеното наказание, дори и ако контактът е подновен със съгласието на пострадалото лице.
11. Накрая запитващата юрисдикция посочва, че член 87, буква б) от Закона за съдебната власт (Ley Orgánica del Poder Judicial) забранява медиацията при всички престъпления или нарушения (включително и обида), извършени в семейна среда.
III – Обстоятелствата по спора и главното производство
12. Juzgado de lo Penal Nº23 de Barcelona осъжда г‑н Gueye за престъпление, извършено в семейна среда, което не е подробно описано в преюдициалното запитване и което се състои в малтретиране на неговата партньорка, с която живее заедно през предходните четири години. Поради това съдът налага и допълнително наказание, с което на извършителя се забранява да се доближава на по-малко от 1000 метра от пострадалото лице или да установява контакт с него за срок от 17 месеца.
13. Няколко дни след произнасянето на присъдата г‑н Gueye подновява съвместното съжителство с пострадалото лице, като това става по негово желание. Тъй като не спазва забраната за доближаване, Juzgado de lo Penal Nº1 Tarragona го осъжда съгласно член 468, параграф 2 от СР за неизпълнение на наложено наказание. Г‑н Gueye обжалва посочената присъда пред четвърти състав на запитващата юрисдикция — Audiencia Provincial de Tarragona.
14. Освен това Audiencia Provincial de Tarragona следва да се произнесе по обжалването на присъдата за неизпълнение на наложено наказание, произнесена срещу г‑н Valentín Salmerón Sánchez съгласно член 468, параграф 2 от СР. Г‑н Valentín Salmerón Sánchez е обвинен в неспазване на наложено му с решение на Juzgado de Instrucción Nº7 de Valencia Sobre la Mujer, de El Vendrell от 6 ноември 2006 г. допълнително наказание, според което той няма право да доближава на по-малко от 500 метра от пострадалото лице или да установява контакт с него за срок от 16 месеца.
15. Основание за наложеното от Juzgado de Instrucción Nº7 de Valencia Sobre la Mujer, de El Vendrell допълнително наказание е деяние, извършено в семейна среда, което не е подробно описано в преюдициалното запитване, и което се състои в малтретиране на партньорката на г‑н Valentín Salmerón Sánchez, с която този втори обвиняем живее заедно през предходните шест години.
16. Запитващата юрисдикция установява, че и в двата случая въпреки забраната за доближаване едва няколко дни след произнасянето на присъдата обвиняемите са подновили съвместното съжителство с пострадалите. По време на изслушването пред запитващата юрисдикция и двете пострадали посочват, че доброволно, без натиск и икономическа необходимост, са продължили отношенията си с извършителите, като инициативата за това била основно на пострадалите. Поради това те считали себе си за косвени жертви на испанските наказателноправни разпоредби, още повече че до задържането на обвиняемите поради неизпълнението на наложено наказание съвместното им съжителство протичало без проблеми.
17. Запитващата юрисдикция има съмнения относно съвместимостта на испанските разпоредби с Рамковото решение. С оглед на защитата на пострадалите действително можело да се наложи забрана за доближаване да бъде постановена и против волята им. Според нея обаче не изглеждало несъразмерно обстоятелството, че разпоредбите на испанското право не дават никаква възможност да се преценяват конкретните случаи, дори и при маловажни случаи, да се зачита волята на пострадалите, и без изключение налагат постановяване на забрана за доближаване за срок от поне шест месеца.
IV – Преюдициални запитвания и производство пред Съда
18. С оглед на това с решение от 15 септември 2009 г. по делото относно г‑н Gueye и с решение от 18 декември 2009 г. по делото относно г‑н Salmerón Sánchez запитващата юрисдикция — Audiencia Provincial de Tarragona, поставя на Съда следните преюдициални въпроси, които са еднакви и за двете производства:
1. Трябва ли правото на пострадалото лице да дава обяснения, посочено в съображение 8 от преамбюла на Рамково решение 2001/220/ПВР, да се тълкува като позитивно задължение на държавните органи, на които е възложено преследването и налагането на наказания за увреждащите деяния, да дадат възможност на пострадалото лице да изрази своята оценка, разсъждения и мнение относно преките последици за живота ѝ, които могат да произтекат от налагането на наказание на извършителя на насилието, с когото поддържа семейна или силна емоционална връзка?
2. Трябва ли член 2 от Рамково решение 2001/220/ПВР да се тълкува в смисъл, че задължението на държавите да признаят правата и законните интереси на пострадалите им налага да вземат предвид мнението им, когато наказателните последици от процеса могат да увредят съществено и пряко упражняването на правото им на свободно развитие на личността и на личен и семеен живот?
3. Трябва ли член 2 от Рамково решение 2001/220/ПВР да се тълкува в смисъл, че държавните органи не могат да откажат да вземат предвид свободната воля на пострадалото лице, когато то се противопоставя на налагането или продължаването на забрана за доближаване, в случаите, в които извършителят на престъплението е член на неговото семейство, не е установена обективна опасност от рецидив, констатирано е ниво на лична, социална и емоционална способност, изключваща възможността пострадалото лице да изпадне в подчинение на извършителя на насилието, или обратно, следва да се приеме, че тази мярка е релевантна във всички случаи предвид особеността на тези престъпления?
4. Трябва ли член 8 от Рамково решение 2001/220/ПВР, според който държавите членки осигуряват подходящо равнище на защита на пострадалите, да се тълкува в смисъл, че позволява общото и задължително налагане на забрана за доближаване или на забрана за общуване като допълнителни наказания във всички случаи, в които дадено лице е пострадало от престъпления, извършени в семейна среда, предвид особеността на тези престъпления, или обратно, трябва да се тълкува в смисъл, че налага да се извърши индивидуална преценка, която да позволи във всеки конкретен случай да се установи подходящото равнище на защита предвид застъпените интереси?
5. Трябва ли член 10 от Рамково решение 2001/220/ПВР да се тълкува в смисъл, че дава възможност да се изключи по принцип медиацията в наказателни производства за престъпления, извършени в семейна среда, предвид особеността на тези престъпления, или напротив, медиацията трябва да се позволи и при тези производства, като във всеки конкретен случай се преценят застъпените интереси?
19. С определение на председателя на Съда от 24 септември 2010 г. е разпоредено съединяването на тези дела за целите на устната фаза на производството и на съдебното решение.
20. Писмени становища пред Съда и по двете производства са представили италианското, нидерландското, австрийското, полското, шведското и испанското правителство, както и Европейската комисия; германското правителство е представило писмено становище по дело C‑483/09. В съдебното заседание на 3 март 2011 г. са взели участие германското и испанското правителство, както и правителството на Обединеното кралство и Комисията.
V – От правна страна
А –Право да се отправя преюдициално запитване и допустимост на преюдициалното запитване
21. Няма съмнения относно правото на Audiencia Provincial de Tarragona да отправя преюдициални запитвания. Тълкуваното Рамково решение 2001/220 е прието на основание член 31 и член 34, параграф 2, второ изречение, буква б) ЕС. По силата на член 35 ЕС отправянето на преюдициално запитване относно приет на посоченото основание правен акт предполага, че съответната държава членка е признала компетентността на Съда. Това ограничение на правото да се отправят преюдициални запитвания се запазва за определен преходен период и след влизането в сила на Договора от Лисабон(3). Испания е направила съответна декларация съгласно разпоредбите на член 35, параграф 3, буква а) ЕС(4), според която всяка испанска юрисдикция, чиито решения не подлежат на по-нататъшно обжалване съгласно националното право, може да отправя преюдициални запитвания.
22. В неоспореното си становище Комисията пояснява, че испанското право не допуска обжалване на решенията на Audiencia provincial, в качеството ѝ на юрисдикция, която следва да се произнесе по жалба относно присъда на Juzgado penal. Затова в настоящото производство Audiencia provincial се произнася като последна съдебна инстанция по смисъла на член 35, параграф 3, буква а) ЕС и следователно има право да отправя преюдициални запитвания.
23. Испанското и италианското правителство считат преюдициалното запитване за недопустимо с мотива, че поставените въпроси не са относими за постановяването на решение.
24. Съгласно постоянната съдебна практика в рамките на сътрудничеството между Съда и националните юрисдикции само националният съд, който трябва да поеме отговорността за последващото му съдебно решаване, може да прецени — предвид особеностите на делото — както необходимостта от преюдициално заключение, за да може да постанови решението си, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда. Следователно, тъй като поставените преюдициални въпроси се отнасят до тълкуването на правото на Съюза, Съдът по принцип е длъжен да се произнесе по тях(5) и следователно е налице презумпция за относимост(6) на преюдициалните въпроси, зададени от националната юрисдикция.
25. Допустимостта на запитване обаче може да се обори в изключителни случаи, когато е явно, че исканото тълкуване на посочените в тези въпроси разпоредби на правото на Европейския съюз е от хипотетично естество(7). С оглед на това считам възраженията на двете правителства за неубедителни.
26. Според испанското правителство поставените въпроси били от хипотетично естество, тъй като предмет на главното производство вече не била самата забрана за доближаване, а напротив, санкцията заради нарушаването на посочената забрана, а именно наказуемото неизпълнение на наложено наказание. Въпросите на запитващата юрисдикция обаче се отнасяли само до забраната за доближаване, а не до наказуемото неизпълнение на наложено наказание.
27. Когато взема решение относно неизпълнението на наложено наказание обаче, запитващата юрисдикция е компетентна да реши дали трябва, може или иска да вземе предвид допустимостта на стоящата в основата му постановена забрана за доближаване. Следователно тя може да отправя запитване относно тълкуването на Рамковото решение във връзка с такава забрана за доближаване.
28. Италианското правителство счита преюдициалното запитване за недопустимо, тъй като, ако се приеме, че националната правна уредба противоречи на Рамковото решение, нейното тълкуване в съответствие с Рамковото решение не било възможно. Възможно било такова тълкуване да се осъществи contra legem. Самата запитваща юрисдикция посочвала, че налагането на забрана за доближаване като допълнително наказание било задължително, ако са налице предпоставките по член 57, параграф 2 от СР.
29. Съдът многократно е постановявал, че задължението на националните юрисдикции за конформно тълкуване не може да служи за основа на тълкуване contra legem на националното право(8). Според мен обаче не е изцяло еднозначно изяснено дали забраната за тълкуване contra legem произтича от самото право на Съюза(9), или правото на Съюза просто не изключва национална забрана за тълкуване contra legem(10). При всички случаи при обстоятелства, при които националната правна уредба допуска такова тълкуване и то не би довело до утежняване на положението на отделните лица, например до обосноваване или увеличаване на наказанието в настоящия контекст, а напротив — до отпадането му, не виждам защо трябва правото на Съюза да изключва това.
30. В рамките на настоящото производство обаче не е необходимо този въпрос да бъде изясняван обстойно. При проверката на допустимостта при всички случаи не става ясно, че — ако се приеме, че Рамковото решение не допуска националната правна уредба — запитващата юрисдикция би могла да постигне съответстващ на Рамковото решение резултат само ако приложи тълкуване contra legem. При всички случаи, когато извършва тълкуване в съответствие с Рамковото решение, националният съд трябва евентуално да вземе предвид цялото национално законодателство, за да прецени доколко то може да бъде приложено, така че да се стигне до разрешение, което не противоречи на Рамковото решение(11).
31. Самото испанско правителство посочва в становището си, че в испанската съдебна практика въпросът доколко испанското право все пак допуска да се вземе предвид волята на пострадалото лице, е доста спорен. Така например то пояснява, че нямало „задължителен характер“ становището на Tribunal Supremo относно наказуемостта на неизпълнението на наложено наказание, откъдето следва, че в рамките на санкционирането на нарушението на забраната за доближаване противоположната воля на пострадалото лице не се взема предвид. В светлината на посоченото становище не е явно, че съответстващо на Рамковото решение тълкуване е невъзможно и че следователно отговорът на Съда би бил изцяло без значение за изхода на главното производство.
32. Предвид горното преюдициалните запитвания са допустими.
Б –Относно тълкуването на Рамково решение 2001/220
33. По същество с въпросите си запитващата юрисдикция иска да установи дали противоречи на Рамковото решение национална правна уредба, която изисква задължително налагане на забрана за общуване между пострадалото лице и извършителя на престъпления, извършени в семейна среда, без да предвижда възможност за индивидуална преценка на всеки конкретен случай, и по-специално на желанието на пострадалото лице да поднови отношенията си с извършителя и по изключение да не се налага такава забрана.
1. Предварителни бележки
34. Правна уредба, която във всички случаи на домашно насилие — както подчертава запитващата юрисдикция, дори и при вербална заплаха — изисква налагането на забрана за доближаване като допълнително наказание, и то с продължителност най-малко една година повече от наложеното наказание лишаване от свобода, а когато не е наложено такова наказание — най-малко шест месеца(12), е твърде строга.
35. Запитващата юрисдикция дава ясен израз на съмненията си относно пропорционалността на подобна забрана за доближаване в ситуации, когато пострадалото лице по своя воля и без натиск иска да поднови съвместното съжителство с извършителя. Тя се пита дали не е възможно да съществуват изключителни случаи, в които налагането на подобна санкция би могло да накърни интересите и правата на самото пострадало лице, в чиято защита то всъщност е замислено. В това отношение пострадалото лице може да се позове на своето основно право на зачитане на личния и семейния живот. По време на съдебното заседание германското правителство привежда примера с двойка, която съвместно управлява предприятие. В подобен случай наложена забрана за доближаване би могла да доведе до фалит на предприятието и така дори да разруши икономическата стабилност на пострадалото лице.
36. В противовес испанското правителство подчертава, че строгите правила били необходими за ефективно противодействие на явлението домашно насилие. В това отношение следвало да се вземе предвид обстоятелството, че законодателят е длъжен да осигури защита на пострадалите. Посоченото задължение за защита неотдавна подчертава и Европейският съд по правата на човека(13). Забраната за доближаване може да бъде разумно средство именно в случаи на домашно насилие, като предостави възможност на пострадалото лице да уреди отново живота си без пряк натиск. Вярно е обаче посоченото от запитващата юрисдикция обстоятелство, че пострадалите в главното производство са изразили изцяло по своя воля желанието си да подновят съвместното съжителство с извършителите. В случаи на домашно насилие обаче невинаги е лесно да се определи дали върху пострадалото лице всъщност не е упражнен натиск, тъй като това обикновено не се прави публично.
37. Явно е, че задължителното налагане на забрана за доближаване отразява конфликта между изискването за ефективна държавна намеса за предотвратяване на домашното насилие, от една страна, и зачитането на личния и семейния живот, както и на личното пространство, от друга. Очертаните тук накратко проблеми налагат да се извърши трудна преценка на различните правни интереси.
38. Кратък увод към резултата от моя анализ: според мен този труден за преценка въпрос не попада в материалното приложно поле на Рамково решение 2001/220, а по-скоро е от областта на националното конституционно право(14) и на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи(15).
39. Както ще изясня по-нататък, предмет на Рамковото решение е единствено положението на пострадалото лице в наказателното производство, дори това да се разбира в широк смисъл. Решението обаче не съдържа разпоредби на материалното наказателно право, в частност относно вида и размера на наказанията. Следователно въпросът за подходящия характер на задължително наложена забрана за доближаване като предвидената в испанското наказателно право, не попада в материалното приложно поле на Рамковото решение.
40. По-нататък първо ще поясня общата регулативна цел на Рамково решение 2001/220, за да мога след това да разгледам съвместно първите два въпроса, както и третия и четвъртия въпрос. Накрая ще отговоря на петия въпрос.
2. Общата нормативна цел на Рамково решение 2001/220
41. Рамково решение 2001/220 цели да въведе минимални стандарти за защита на пострадали от престъпления лица(16). Общата му цел е сближаването на законовите и подзаконовите актове на държавите членки, доколкото това е необходимо за постигане на целта за предоставяне на висока степен на защита на пострадалите от престъпления лица в различните фази на наказателното производство, независимо от това в коя държава членка се намират(17). Държавите членки следва да вземат и подходящи мерки за подпомагане на пострадалите с оглед на смекчаване на последиците от престъплението(18).
42. Според съображение 8 от Рамковото решение е необходимо сближаване на правилата и практиките относно правното положение и основните права на пострадалите, като по-специално се обърне внимание на правото да се зачита тяхното достойнство, да предоставят и получават информация, да получават и дават обяснения, правото на защита на отделните етапи от производството, както и правото да се отчита затрудняващото обстоятелство, че живеят в държава, различна от онази, в която е извършено престъплението. С други думи, пострадалото от престъпление лице не следва да бъде просто обект на производството. Както се подчертава в съображение 5, в много по-голяма степен е „важно нуждите на жертвите да се разглеждат и удовлетворяват всеобхватно и координирано, като се избягват частичните и непоследователни решения, които биха способствали за вторично утежняване на тяхното положение“.
3. По първия и втория преюдициален въпрос
43. С първите си два въпроса запитващата юрисдикция иска да узнае дали според съображение 8 от Рамковото решение държавите членки са длъжни да изслушат пострадалото лице с оглед на последиците от дадено наказание за извършителя, с когото то поддържа семейна връзка, и от друга, дали от разпоредбите на член 2 от Рамковото решение следва задължение за съдилищата да вземат предвид това изразено мнение.
44. С оглед на първия въпрос най-напред следва да се поясни, че съображенията на Рамковото решение нямат задължителна правна сила за държавите членки(19). Те могат да бъдат използвани само за тълкуване на неговите разпоредби.
45. Правото на пострадалите да бъдат изслушвани е уредено в член 3 от Рамковото решение. Според този член всяка държава членка гарантира възможността тези лица да бъдат изслушвани по време на производството и да сочат доказателства. Тъй като член 3 предвижда специални правила относно правото на изслушване на пострадалите, при отговора на втория преюдициален въпрос този член следва да се разгледа с предимство спрямо член 2, параграф 1. Във всички случаи съображение 8 може да бъде от значение при конкретизирането на член 3.
а) Член 3 от Рамковото решение
46. Както Съдът вече е установил във връзка с предвиденото в член 3 право на пострадалите да сочат доказателства, държавите членки имат широко право на преценка, що се отнася до изпълнението на посоченото задължение(20). Затова съображение 9 от Рамковото решение подчертава също, че държавите членки не са длъжни да осигурят на пострадалите третиране, еквивалентно на това на страните в производството. Следователно държавите членки имат право да определят формата, в която ще предоставят на пострадалите право на изслушване.
47. Както обаче правилно посочват германското и полското правителство, за да се защитят интересите на пострадалото лице и то да не бъде ограничено само до ролята на пасивен участник, посоченото право на изслушване не следва да се разбира в тесен смисъл. Наред с възможността да опише хода на деянието правото на пострадалото лице да бъде изслушано трябва да обхваща също и правото да сподели своите субективни преценки и очаквания от производството. Във всички случаи, когато пострадалото лице и извършителят поддържат тясна лична връзка и следователно наказанието ще се отрази пряко върху личния и семейния живот на пострадалото лице, мнението на пострадалото лице относно наказанието, което може да бъде наложено, също влиза в обхвата на задължението то да бъде изслушано.
48. За да не бъде това право на изслушване лишено от неговото полезно действие(21), трябва да съществува и възможността при определяне на наказанието да бъде взето предвид мнението на пострадалото лице. При тълкуването на член 3 Съдът се позовава на разпоредбите на член 2, параграф 1(22). Според тях всяка държава членка взема мерки пострадалите да разполагат с действителни и подходящи възможности за действие в рамките на нейната система за наказателно правораздаване. За да се изпълни това изискване, юрисдикцията трябва да разгледа обясненията на пострадалото лице и така да осигури възможност те да бъдат взети предвид при постановяване на съдебното решение. В действителност пострадалото лице не би играло никаква роля в производството, ако обясненията му не би следвало да бъдат отчитани.
49. Както обаче, между другото, правилно подчертава австрийското правителство, правото на изслушване не може да означава, че налагането на наказанието ще зависи от пострадалото лице. Всъщност въпросът за това какво наказание да се определи изисква по-скоро комплексна преценка, при която да се вземат предвид съвсем различни аспекти, така че наказанието не може да се основава само на желанието на пострадалото лице. Ето защо компетентната юрисдикция не е обвързана от преценката на пострадалото лице. Като допълнителен довод срещу задължителното отчитане на желанието на пострадалото лице шведското правителство правилно изтъква, че тогава би съществувала опасност извършителят да окаже натиск върху пострадалото лице, за да пледира то пред съда за едно по-меко наказание.
50. Както ще посоча в отговора си на третия и на четвъртия въпрос обаче, ефективността на това право на изслушване не изключва предвиденото в националното право минимално наказание. Изискваната от член 3 от Рамковото решение възможност мнението на пострадалото лице да бъде взето предвид трябва да съществува единствено в рамките на предвидената в националното право скàла на наказанията.
б) Междинно заключение
51. Следователно като междинно заключение може да се приеме, че член 3, параграф 1 задължава държавите членки да предоставят на пострадалото лице възможност да изложи мнението си относно налагането на забрана за доближаване на извършителя, с когото то поддържа семейна или силна емоционална връзка. Следва да бъде възможно също при постановяване на решението си юрисдикцията да вземе предвид мнението на пострадалото лице. Това е така обаче само в рамките на предвидената в националното право скàла на наказанията. Следва да стане ясно обаче, че това не означава юрисдикцията да бъде длъжна да изпълнява волята на пострадалото лице. При определяне на наказанието тя не е обвързана с изразеното в това отношение негово мнение.
4. По третия и четвъртия преюдициален въпрос
52. С тези два въпроса запитващата юрисдикция по същество иска да узнае дали Рамковото решение не допуска забрана за доближаване, която следва да се налага задължително във всички случаи на домашно насилие, без да се извърши преценка на обстоятелствата във всеки конкретен случай и без да се вземе предвид желанието на пострадалото лице.
53. Във връзка с вече направеното тълкуване на член 3 най-напред трябва да се разгледа правото на изслушване.
а) Член 3 от Рамковото решение
54. Изхождайки от изясненото в отговора на първите два въпроса право на изслушване на пострадалото лице, би могъл да се приведе доводът, че правото на изслушване е ефективно само ако изслушването на пострадалото лице в определени случаи може да доведе дотам изобщо да не бъде наложена забрана за доближаване. По данни на запитващата юрисдикция, ако извършителят е осъден на лишаване от свобода, забраната за доближаване се прилага за срок, който надхвърля изтърпяната присъда поне с една година, в другите случаи — поне с шест месеца. На въпрос на Съда по време на съдебното заседание испанското правителство пояснява още, че в определени случаи минималният срок на забраната за доближаване може да бъде намален дори и до един месец.
55. С оглед на минималния шестмесечен срок на забраната за доближаване в съдебното заседание правителството на Обединеното кралство изразява съмнение относно съвместимостта на испанските правила с Рамковото решение. Правото на пострадалото лице да бъде изслушано с оглед на налаганото наказание се обезсмисляло от този минимален шестмесечен срок. Независимо от изявленията му юрисдикцията не можела да наложи забрана за доближаване за срок, по-кратък от шест месеца. Това обаче не отговаряло на изискването за гарантиране на ефективно право на изслушване.
56. Според мен обаче правото на изслушване не може да има такова действие върху предвидения в националната правна уредба размер на наказанието. Щом пострадалото лице може да изложи мнението си относно налагана забрана за доближаване и посоченото мнение принципно може да бъде взето предвид в рамките на предвидената в националната правна уредба скàла на наказанията, изискванията на член 3 са спазени.
57. Разпоредби с по-широк обхват биха надхвърлили процесуалноправното съдържание на Рамковото решение. Целта му е в рамките на наказателното производство на пострадалите от престъпления лица да бъдат предоставени определени процесуални гаранции. Въпросът дали и какви допълнителни наказания налагат държавите членки по дела за семейно насилие, не е предмет на регулиране на Рамково решение 2001/220. То не урежда общо и подробно всички аспекти на защитата на пострадалите, а специално онези, които се отнасят до процесуалните гаранции в рамките на наказателното производство. Следователно правото на изслушване на пострадалото лице по силата на член 3 не бива да се разбира толкова широко, че това косвено да засегне дори самата предвидена в националното право скàла на наказанията.
58. Впрочем Обединеното кралство също принципно счита, че материалното наказателно право, а с това и видът, и срокът на наказанията, не попадат в приложното поле на Рамковото решение.
б) Член 8 от Рамково решение 2001/220
59. От използваната в член 8 формулировка „подходящо равнище на защита на жертвите“ германското правителство заключава, че задължителното и без изключения налагане на забрана за доближаване противоречи на Рамковото решение. Задължението на държавите членки да извършват индивидуална преценка във всеки конкретен случай на забрана за доближаване следвало от изискването за осигуряване на подходящо равнище на защита на пострадалите.
60. Това тълкуване според мен е неубедително. Най-напред прекалено обхватната защита на пострадалите със сигурност не е това, което е визирал законодателят на Съюза с изискваното в член 8, параграф 1 осигуряване на подходящо равнище на защита на пострадалите. В настоящия случай обаче защитата, произтичаща от наложената в Испания забрана за доближаване, може да бъде неподходяща само защото е постановена в разрез с желанието на пострадалото лице и поради това би била прекалено широка. Изискването за осигуряване на подходящо равнище на защита на пострадалите е прието по-скоро поради загриженост, че разпоредбите на член 8 предвиждат прекалено ниско равнище на защита.
61. Вън от това, от нормативния контекст на член 8 е видно, че той се отнася до защитата на пострадалото лице в рамките на наказателното производство, ако „е налице сериозна опасност от преследване или съществуват недвусмислени доказателства относно сериозни намерения да се наруши тяхната лична неприкосновеност“. Следователно, както правилно изтъква шведското правителство, тези мерки за защита трябва да предпазват пострадалото лице от нападение или оказване на влияние от страна на извършителя или от страна на лица от неговото обкръжение по време на производството. Член 8, параграф 1 не се отнася до защитата на пострадалото лице от неблагоприятните последици вследствие на наложени на извършителя наказания.
62. Както посочва в становището си нидерландското правителство, в подкрепа на застъпеното тук тълкуване може да се изтъкне и връзката с останалите параграфи на член 8 от Рамково решение 2001/220. Според параграф 3 „всяка държава членка взема мерки за избягване на контакти между жертвите и подсъдимите в съдебните сгради […] като въвежда […] специални помещения, в които да чакат жертвите“. Същата цел преследва и член 8, параграф 4 от Рамково решение 2001/220, който цели да се предотврати възможността жертвата да се среща с подсъдимия в открито заседание и да трябва да дава показания при тези обстоятелства. Всичко това са аспекти, които се отнасят до наказателното производство.
63. С други думи, гарантираната по член 8 от Рамково решение 2001/220 защита има преди всичко спомагателна функция: тя трябва да осигури на жертвата възможност да упражни останалите гарантирани му процесуални права безопасно, без да се страхува и по този начин — ефективно. Затова член 8 е свързан с правата на жертвите в рамките на производството и не обхваща всички възможни техни интереси.
64. Ето защо от разпоредбите на член 8 от Рамковото решение не следва, че те не допускат предвидено от националното наказателно право задължително налагане на забрана за доближаване.
в) Член 2 от Рамковото решение
65. Съгласно член 2, параграф 1 от Рамково решение 2001/220 държавите членки вземат мерки пострадалите да разполагат с действителни и подходящи възможности за действие в рамките на тяхната система за наказателно правораздаване и признават правата и законните им интереси, най-вече в рамките на наказателното производство.
66. Член 2 не съдържа никакви конкретни гаранции, а напротив — формулиран е изключително широко. Затова и Съдът досега го е използвал за тълкуване на конкретните формулировки на следващите членове от Рамковото решение(23). Ето защо член 2 по-скоро служи да се очертае по общ начин програмата на Рамковото решение, преди в следващите членове да бъдат изложени конкретните задължения на държавите членки.
67. От член 2 в никакъв случай не може да бъде изведена забрана за задължително и без изключения налагана забрана за доближаване. Въпросът за пропорционалността на задължително налагане на забрана за доближаване се отнася до предвидените в материалното наказателно право наказания. Общото позоваване в член 2 на зачитането и признаването на пострадалото лице не може да доведе до задължение на държавите членки да реализират неговите интереси в цялото, включително и в материалното наказателно право, а по-скоро се ограничава до контекста на наказателнопроцесуалното право.
68. Това веднага може да се изведе и от заглавието, и от цялостния контекст на разпоредбите на Рамково решение 2001/220. Всички разпоредби след член 2 служат за по-подробно представяне и за конкретизиране на положението на пострадалото лице именно с оглед на наказателното производство. Между другото, там става дума за „Съдебни заседания и събиране на доказателства“, „Право да се получава информация“, „Гаранции за съобщаване“ и „Разноски на жертвите в наказателно производство“. Никъде в Рамковото решение обаче няма експлицитно посочени аспекти на защитата на пострадалото лице, които да се отнасят до материалното наказателно право.
69. В Рамковото решение не става дума нито за материалното наказателно право на държавите членки като цяло, нито за свързания с него въпрос за наказанието за извършителя. От определението за пострадал в член 1 също може да заключи, че Рамковото решение няма за цел да засяга материалното наказателно право, а го използва като изходна точка при определяне на процесуалните права на пострадалото лице. Според посоченото определение пострадало е само онова лице, което е претърпяло увреждане като пряка последица от действия в нарушение на наказателното право на държава членка.
70. От определението за „производство“, което се съдържа и в член 1 и се използва и в член 2, параграф 1, също не следва противоположен извод. Там то е определено като „производство в широк смисъл“, което освен същинското наказателно производство обхваща всички отношения на пострадалите в това им качество с държавни органи и др. във връзка с тяхното дело преди, по време или след наказателния процес. Оттук не може да се заключи, че уредбата на материалноправните наказания също попада в обхвата на понятието за производство. Съображения 6 и 10 се отнасят до значението на мерките и организациите за подпомагане на пострадалите преди и след наказателното производство.
71. Логично е Рамковото решение да се основава на широко разбиране на понятието за производство, като обаче съгласно член 1 наказателно производство е съответното производство по смисъла на националното право. Тъй като правните уредби могат да се различават по отношение на това, което спада към наказателното производство в същински смисъл, за защита на пострадалите в рамките на Съюза е необходимо да се включат и аспекти, които са пряко свързани с наказателното производство, но го предхождат или следват. Защитата на пострадалото лице може да изисква още мерките за оказване на помощ и подпомагане да не приключват внезапно с произнасянето на присъдата, а да действат и известно време след това.
72. Дори и широкото разбиране на понятието за производство обаче не може да превърне наказателноправната санкция на извършителя в аспект от производството. Рамковото решение не урежда принципно и подробно всички аспекти на защитата на пострадалите, а само онези, които се отнасят до процесуалните гаранции в рамките на наказателното производство. Ето защо то няма за предмет да защити пострадалото лице от косвените последици от наложеното от юрисдикцията наказание на извършителя, които възникват извън процесуалния аспект.
73. При тълкуване на Рамковото решение, според което то влияе непряко върху предвидените в националната правна уредба наказания, би възникнал и въпросът дали Европейският съюз изобщо притежава законодателна компетентност в тази насока.
74. На други места(24) вече съм обръщала внимание, че съществуват определени съмнения дали въпросите за защитата на пострадалите в наказателното производство действително са обхванати от цитираното в Рамково решение 2001/220 правно основание (член 34, параграф 2, второ изречение, буква б) ЕС). Това в още по-голяма степен се отнася до разглежданите в настоящото производство аспекти на материалните наказания и тяхното определяне. Следователно и концепцията за тълкуване в съответствие с първичното право е против тълкуването на Рамковото решение в смисъл, че то обхваща подходящия характер на наказанията.
75. Накрая трябва да се разгледа и Хартата на основните права, на която в частност се позовава Комисията. Последната счита, че съдържащото се в член 2, параграф 1 от Рамковото решение задължение на държавите членки да признават правата на пострадалите в наказателното производство означава и че държавите членки следва да предоставят всички права съгласно Хартата на основните права. Ето защо Комисията проверява дали е налице нарушение на член 7 от Хартата, който урежда правото на зачитане на личния и семейния живот.
76. В този смисъл следва да се напомни, че Рамковото решение наистина трябва да се тълкува в смисъл, който зачита основните права(25). Това обаче може да бъде валидно само в рамките на неговото приложно поле ratione materiae. В началото вече обясних, че с оглед на обстоятелствата по настоящото дело биха могли да бъдат засегнати основните права на пострадалите. Независимо от това обаче тази констатация не може да води дотам на Рамковото решение да се приписва съдържание, каквото то няма.
77. В рамките на настоящото производство не се поставя и въпросът за тълкуване на член 51, параграф 1 от Хартата на основните свободи, който определя нейното приложно поле. В него се казва, че Хартата важи за държавите членки „единствено когато те прилагат правото на Съюза“. Все още не е окончателно изяснено дали това следва да се разбира в тесен смисъл, или се имат предвид всички случаи, при които национална правна уредба попада в приложното поле на правото на Съюза(26).
78. Тъй като предметът на Рамковото решение се отнася само до наказателнопроцесуалните аспекти на защитата на пострадалото лице, а не до налаганите на извършителя наказания, настоящият случай не попада в приложното поле на Рамковото решение и съответно на правото на Съюза.
79. Следователно Съдът не е компетентен да проверява дали и доколко оспорваните от запитващата юрисдикция разпоредби от испанското наказателно право относно налагането на забрана за доближаване за престъпления, свързани с домашно насилие, са в съответствие с основните права, например със задължението за зачитане на личния и семейния живот(27). Посочената проверка за спазване на основните права на засегнатите страни остава по-скоро в правомощията на националния Конституционен съд, съответно на Европейския съд по правата на човека.
г) Междинно заключение
80. Следователно на третия и четвъртия преюдициален въпрос следва да се отговори така: Рамково решение 2001/220 не засяга въпроса за подходящия характер на налаганите наказания. Следователно то допуска национална правна уредба, която предвижда, без изключения и задължително, налагането на забрана за доближаване като допълнително наказание.
5. По петия преюдициален въпрос
81. С петия въпрос запитващата юрисдикция иска да узнае дали член 10 от Рамково решение 2001/220 трябва да се тълкува в смисъл, че държавите членки са длъжни да гарантират възможност за медиация и за престъпления, извършени в семейна среда.
82. Във връзка с това първо следва отново да се посочи, че Рамковото решение е обвързващо само с оглед на целта си, но предоставя на националните органи правото да изберат формата и средствата. Що се отнася до конкретното изпълнение, на държавите членки следва да се предостави широко право на преценка(28).
83. Що се отнася до възможността за медиация в наказателното производство, член 10 от Рамково решение 2001/220 изисква от държавите членки единствено да насърчават медиацията по наказателни дела, които „считат за подходящи“. Една толкова отворена формулировка на критерия за подходящ характер сама по себе си пояснява, че решението за кои престъпления да се дава възможност за медиация е от компетентността на държавите членки(29).
84. Макар че преценката на държавите членки наистина е ограничена от задължението за използване на обективни критерии при определянето на съответните видове престъпления(30), нищо не сочи, че в конкретния случай това задължение не е спазено. Всъщност възможността за медиация остава съществена част от приложното поле и тогава когато за престъпления, извършени в семейна среда, медиация е изключена.
VI – Заключение
85. В светлината на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на преюдициалното запитване по следния начин:
1) Член 3 от Рамково решение 2001/220 от 15 март 2001 година относно правното положение в наказателното производство на пострадалите от престъпления задължава държавите членки да предоставят възможност на пострадалото лице да изрази мнението си относно налагането на наказание на извършителя, с когото то поддържа семейна или силна емоционална връзка. Следва да бъде възможно също при постановяване на решението си юрисдикцията да вземе предвид мнението на пострадалото лице. Това е така обаче само в рамките на предвидената в националното право скàла на наказанията и не означава, че юрисдикцията е обвързана от волята на пострадалото лице.
2) Рамково решение 2001/220 не засяга въпроса за подходящия характер на налаганите наказания. Следователно то допуска национална правна уредба, която предвижда, без изключения и задължително, налагането на забрана за доближаване като допълнително наказание.
3) Член 10 от Рамково решение 2001/220 предоставя на държавите членки широка свобода на преценка за кои нарушения да предвидят медиация. Тази норма не задължава държавите членки да въвеждат медиация за престъпления, извършени в семейна среда.