РЕШЕНИЕ НА ОБЩИЯ СЪД (седми разширен състав)

26 юли 2023 година(*)

„Жалба за отмяна и искане за обезщетение — Международен договорно нает служител към специалния представител на Европейския съюз в Босна и Херцеговина — Обща външна политика и политика на сигурност — Прекратяване на трудовия договор вследствие на оттеглянето на Обединеното кралство от Съюза — Компетентност на съда на Съюза — Договорен характер на спора — Липса на арбитражна клауза и на клауза за предоставяне на компетентност — Членове 263, 268, 272 и 274 ДФЕС — Регламент (ЕС) № 1215/2012 — Допустимост — Определяне на ответниците — Понятие „орган, служба или агенция на Съюза“ — Частична липса на компетентност и частична недопустимост“

По дело T‑776/20,

Robert Stockdale, с местоживеене в Bristol (Обединеното кралство), представляван от N. de Montigny, адвокат,

жалбоподател,

срещу

Съвет на Европейския съюз, за който се явяват A. Vitro, M. Bauer и J. Rurarz, в качеството на представители,

Европейска комисия, за която се явяват D. Bianchi и G. Gattinara, в качеството на представители,

Европейска служба за външна дейност (ЕСВД), за която се явяват S. Marquardt, K. Kouri, R. Spáč и S. Rodríguez Sánchez-Tabernero, в качеството на представители,

и

Специален представител на Европейския съюз в Босна и Херцеговина, представляван от B. Bajic, подпомагана от E. Raoult, адвокат,

ответници,

ОБЩИЯТ СЪД (седми разширен състав),

състоящ се по време на разискванията от R. da Silva Passos (докладчик), председател, V. Valančius, I. Reine, L. Truchot и M. Sampol Pucurull, съдии,

секретар: H. Eriksson, администратор,

предвид изложеното в писмената фаза на производството,

след съдебното заседание от 17 ноември 2022 г.,

постанови настоящото

Решение

1        В жалбата си, основана на членове 263, 268 и 272 ДФЕС, жалбоподателят, г‑н Robert Stockdale, издига като главно искане, първо, да обяви за незаконосъобразно решението от 17 ноември 2020 г. на специалния представител на Европейския съюз (наричан по-нататък „СПЕС“) в Босна и Херцеговина, с което последният прекратява трудовия му договор, считано от 31 декември 2020 г. (наричано по-нататък „решението за прекратяване“), както и да му се заплати обезщетение за вредите, които твърди, че е претърпял в резултат на това решение, второ, да се преквалифицира договорното му правоотношение със СПЕС в Босна и Херцеговина в безсрочен трудов договор (БТД), трето, да му се заплати обезщетение за вредите, които твърди, че е претърпял в резултат на това, че Съветът на Европейския съюз, Европейската комисия и Европейската служба за външна дейност (ЕСВД) не са приели ясен правилник, приложим спрямо него, а при условията на евентуалност — да се ангажира извъндоговорната отговорност на Съюза в случай на отхвърляне на главното му искане.

 Обстоятелства, предхождащи спора

2        Жалбоподателят е гражданин на Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия, който е заемал длъжността началник на отдел „Финанси и администрация“ към СПЕС в Босна и Херцеговина.

3        Назначаването на СПЕС е предвидено в член 33 ДЕС — разпоредба от дял V, глава 2 от Договора за Европейския съюз относно общата външна политика и политика на сигурност (ОВППС), която гласи, че „Съветът може, по предложение на върховния представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност, да назначава свой специален представител с мандат във връзка с отделни политически въпроси[; с]пециалният представител упражнява своя мандат под ръководството на върховния представител“.

4        На 11 март 2002 г. Съветът приема Съвместно действие 2002/211/ОВППС относно назначаването на СПЕС в Босна и Херцеговина (ОВ L 70, 2002 г., стр. 7).

5        Впоследствие Съветът приема няколко последователни акта, с които назначава — без прекъсване — СПЕС в Босна и Херцеговина с мандат за определен срок.

6        Към датата на подаване на настоящата жалба, 29 декември 2020 г., СПЕС в Босна и Херцеговина е назначен с Решение (ОВППС) 2019/1340 на Съвета от 8 август 2019 година за назначаване на СПЕС в Босна и Херцеговина (ОВ L 209, 2019 г., стр. 10) за периода от 1 септември 2019 г. до 31 август 2021 г. Мандатът му е удължен до 31 август 2023 г. с Решение (ОВППС) 2021/1193 на Съвета от 19 юли 2021 година за удължаване на мандата на СПЕС в Босна и Херцеговина и за изменение на Решение 2019/1340 (ОВ L 258, 2021 г., стр. 46).

7        Жалбоподателят е нает по първоначален срочен трудов договор (СТД), сключен със СПЕС в Босна и Херцеговина, считано от 15 февруари 2006 г., за срок, който не може да надхвърля мандата на последния. След 1 март 2007 г. жалбоподателят е сключил шестнадесет последователни СТД със СПЕС в Босна и Херцеговина. Член 5 от последния СТД, сключен от жалбоподателя (наричан по-нататък „разглежданият договор“), предвиждал срок на действие от 1 септември 2019 г. до 31 август 2021 г.

8        Успоредно със 17‑те си последователни СТД жалбоподателят подписва тринадесет тристранни договора с Комисията и СПЕС в Босна и Херцеговина, с които е назначен за изпълняващ длъжността началник на служба, считано от 1 юли 2007 г.

9        В разглежданите тристранни договори се предвиждало, че в случай на смърт или подаване на оставка от СПЕС в Босна и Херцеговина, злополука или заболяване, които не му позволяват да изпълнява функциите си, или при прекратяване на споразумението за финансиране, сключено между Комисията и СПЕС, жалбоподателят поема отговорността за управлението на средствата, предоставени на СПЕС. Последният договор за назначаване на изпълняващ длъжността началник на служба е подписан от жалбоподателя на 7 октомври 2019 г. (наричан по-нататък „договорът за назначаване на изпълняващ длъжността началник на служба“).

10      На 24 януари 2020 г. представителите на Съюза и на Обединеното кралство подписват Споразумението за оттегляне на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия от Съюза и Европейската общност за атомна енергия (ОВ L 29, 2020 г., стр. 7, наричано по-нататък „Споразумението за оттеглянето на Обединеното кралство“). На 30 януари 2020 г. Съветът приема Решение (ЕС) 2020/135 относно сключването на Споразумението за оттегляне на Обединеното кралство (ОВ L 29, 2020 г., стр. 1). Съгласно член 1 от това решение Споразумението за оттеглянето на Обединеното кралство се одобрява от името на Съюза.

11      В полунощ на 31 януари 2020 г. Обединеното кралство се оттегля от Съюза и Европейската общност за атомна енергия, а на 1 февруари 2020 г. влиза в сила Споразумението за оттеглянето на Обединеното кралство в съответствие с член 185 от него.

12      В член 126 от Споразумението за оттеглянето на Обединеното кралство се определя преходен период, който започва да тече от датата на влизане в сила на същото и приключва на 31 декември 2020 г. През този период, в съответствие с член 127, параграф 6 от споразумението, позоваването на „държавите членки“ в правото на Съюза следва да се разбира като включващо Обединеното кралство.

13      На 24 юни 2020 г. жалбоподателят изпраща писмо до СПЕС в Босна и Херцеговина, за да му зададе въпроси относно правата си и да се оплаче от дискриминация, ако длъжността му в крайна сметка бъде счетена за излишна при прехвърляне на службата от СПЕС в Босна и Херцеговина към делегацията на Съюза в тази държава и следователно към ЕСВД. Той подчертава по-специално, че за международния персонал на СПЕС не е предвидено обезщетение при уволнение, нито право на обезщетение при безработица, както и че не съществува разпоредба относно пенсионните вноски.

14      На 7 юли 2020 г. СПЕС в Босна и Херцеговина препраща запитването към директорката на Службата за инструментите в областта на външната политика на Комисията, като посочва, че жалбоподателят повдига въпроси относно условията си на работа, по-специално с оглед на вероятното прекратяване на разглеждания договор във връзка с оттеглянето на Обединеното кралство от Съюза. На 13 юли същата година началничка на отдел в посочената служба отговаря, че службата не отговаря за човешките ресурси, доколкото се касае за персонал по линия на ОВППС, и съветва СПЕС в Босна и Херцеговина да се консултира с ЕСВД по този въпрос. Освен това тя подчертава, че тъй като претенцията на жалбоподателя има финансови аспекти, съгласно клаузите на разглеждания договор не може да му бъде изплатено никакво обезщетение при уволнение или пенсионни вноски.

15      На 15 септември 2020 г. СПЕС в Босна и Херцеговина се обръща към ЕСВД, изпращайки ѝ писмото на жалбоподателя от 24 юни 2020 г.

16      На 28 септември 2020 г. жалбоподателят пише до СПЕС в Босна и Херцеговина с искане последният да получи повече информация относно възможностите той да остане на поста си и след края на преходния период, който съгласно Споразумението за оттеглянето на Обединеното кралство изтича на 31 декември 2020 г. След като СПЕС отнася въпроса до Службата за инструментите в областта на външната политика на Комисията, на 2 октомври 2020 г. директорката на същата отговаря, че не е предвидено никакво изключение за гражданите на Обединеното кралство и че договорите им ще приключат на 31 декември 2020 г.

17      На 17 ноември 2020 г. СПЕС в Босна и Херцеговина приема решението за прекратяване, с което слага край на разглеждания договор чрез предизвестие, като решението влиза в сила на 31 декември 2020 г.

18      На 25 ноември 2020 г. жалбоподателят пише до СПЕС в Босна и Херцеговина с искане за преразглеждане на решението за прекратяване.

 Искания на страните

19      Жалбоподателят моли Общия съд:

–        главно искане:

–        да обяви за незаконно решението за прекратяване,

–        що се отнася до правата, произтичащи от трудовия му договор със СПЕС в Босна и Херцеговина:

–        да преквалифицира договорното му правоотношение в БТД,

–        да постанови, че е бил обект на дискриминация, с оглед на мотива за уволнение, на това основание да осъди ответниците да му заплатят сумата от 10 000 евро заедно с лихвите като обезщетение за „психическо увреждане“,

–        да констатира нарушение от ответниците на техните договорни задължения, и по-специално на задължението за отправяне на валидно предизвестие за прекратяването на БТД,

–        да осъди ответниците да го възстановят на работа или при условията на евентуалност, да му заплатят обезщетение, чийто размер следва да се определи впоследствие, но временно е определен на 393 850,08 евро заедно с лихвите;

–        що се отнася до другите права, основани на наличието на дискриминация в сравнение с другите служители на Съюза:

–        да констатира, че е трябвало да бъде нает в качеството на срочно нает служител на Съвета, Комисията или ЕСВД и да обяви, че посочените трима ответници са го третирали по дискриминационен начин, що се отнася до неговото възнаграждение, пенсионни права и свързаните с тях ползи, както и до гарантирането на последваща заетост,

–        да осъди Съвета, Комисията и ЕСВД да го обезщетят за загубата на възнаграждение, пенсия, обезщетения и ползи, причинена от посочените от него нарушения на правото на Съюза, заедно с лихвите върху тези суми,

–        да даде срок на страните за определяне на размера на такова обезщетение, като се отчитат степента и стъпката, в която той е трябвало да бъде назначен, средното увеличаване на заплащането, развитието на неговата кариера и надбавките, които е трябвало да получава в този случай на основание на договорите му като срочно нает служител, след приспадане на действително полученото от него възнаграждение;

–        при условията на евентуалност, да осъди Съвета, Комисията и ЕСВД да го обезщетят на основание на извъндоговорната отговорност на Съюза, произтичаща от липсата на зачитане на основните му права, в размер, определен временно на 400 000 евро,

–        да осъди ответниците да заплатят съдебните разноски.

20      С възражения за липса на компетентност и за недопустимост, повдигнати на основание член 130 от Процедурния правилник на Общия съд, Съветът, Комисията и ЕСВД молят Общия съд:

–        да отхвърли жалбата като недопустима в частта, която се отнася до тях,

–        да осъди жалбоподателя да заплати съдебните разноски.

21      С процесуално възражение за липса на компетентност и за недопустимост, повдигнато на основание член 130 от Процедурния правилник, СПЕС в Босна и Херцеговина по същество моли Общия съд:

–        да отхвърли жалбата като недопустима,

–        да осъди жалбоподателя да заплати съдебните разноски.

 От правна страна

22      Съгласно член 130, параграф 1 от Процедурния правилник по искане на ответника Общият съд може да се произнесе по недопустимостта или липсата на компетентност, без да разглежда спора по същество. В съответствие с член 130, параграф 7 от посочения правилник Общият съд се произнася по молбата в най-кратък срок или, ако наличието на особени обстоятелства оправдава това, отлага произнасянето за решението по същество.

23      По настоящото дело ответниците са поискали произнасяне по липсата на компетентност и по недопустимостта. При тези обстоятелства Общият съд счита, че е уместно да се произнесе по тези искания, преди да разгледа спора по същество.

24      По същество в жалбата си жалбоподателят изтъква:

–        главно искане, свързано с решението за прекратяване, с което моли Общия съд, първо, да обяви за незаконно решението за прекратяване, второ, да осъди ответниците да му заплатят сумата от 10 000 евро като обезщетение за неимуществените вреди, произтичащи от това решение, и трето, да разпореди възстановяването му на работа или при условията на евентуалност, да осъди ответниците да му заплатят сумата от 393 850,08 евро като обезщетение за имуществените вреди, произтичащи от посоченото решение (наричано по-нататък „първото искане“),

–        главно искане, свързано с последователните СТД, сключени със СПЕС в Босна и Херцеговина, с което моли Общия съд, от една страна, да преквалифицира договорното му правоотношение със СПЕС в Босна и Херцеговина в БТД, и от друга страна, да констатира нарушение от ответниците на техните договорни задължения, и по-специално на задължението за отправяне на валидно предизвестие за прекратяването на БТД (наричано по-нататък „второто искане“),

–        главно искане, основано на наличието на дискриминация, в което се оплаква, че Съветът, Комисията и ЕСВД не са приложили спрямо международния договорно нает персонал, назначен в рамките на ОВППС, Условията за работа на другите служители на Съюза (наричани по-нататък „УРДС“) или че не са приели за този персонал правен режим, сравним с този на УРДС, и с което моли Общия съд да осъди тези трима ответници да го обезщетят за вредите, претърпени поради липсата на такъв статут (наричано по-нататък „третото искане“),

–        искане при условията на евентуалност, в случай че първите три искания бъдат отхвърлени, Съветът, Комисията и ЕСВД да бъдат осъдени да му заплатят сумата от 400 000 евро на основание извъндоговорната отговорност на Съюза, произтичаща от незачитането на основните му права (наричано по-нататък „четвъртото искане“).

25      За да се отговори на процесуалните възражения за липса на компетентност и за недопустимост, в настоящия случай следва да се провери, първо, дали Общият съд е компетентен да се произнесе по първото и второто искане, второ, дали са спазени формалните изисквания за жалбата, трето, дали е спазена досъдебната процедура, предвидена в Правилника за длъжностните лица на Съюза (наричан по-нататък „Правилникът“), и четвърто, дали жалбата е допустима по отношение на всички ответници.

 По компетентността на Общия съд да се произнесе по първото и второто искане при липса на арбитражна клауза

26      В съответните си писмени становища ответниците твърдят, че първото и второто искане са свързани с разглеждания договор и следователно имат договорен характер. Те отбелязват също, че посоченият договор не съдържа арбитражна клауза, и правят извод, че това позволява да се изключи компетентността на Общия съд на основание член 272 ДФЕС.

27      В съдебното заседание ответниците уточняват, че предвид мотива, изведен от загубването от жалбоподателя на гражданство на държава членка, решението за прекратяване трябва да се разглежда като акт на публична власт, който може да бъде отделен от разглеждания договор. Така според тях Общият съд е компетентен да упражни контрол за законосъобразност на въпросния акт на основание член 263 ДФЕС и следователно да се произнесе по първото искане в частта, в която жалбоподателят иска отмяната на този акт.

28      Що се отнася обаче до останалите претенции на жалбоподателя, изложени в рамките на първото и второто искане, ответниците изтъкват — както в съдебното заседание, така и в отговор на въпрос, който Общият съд е задал в рамките на процесуално-организационните действия — че както клаузите на разглеждания договор, така и разпоредбите на Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 351, 2012 г., стр. 1, наричан по-нататък „Регламент „Брюксел Ia“) не позволяват да се определи компетентният национален съд. В съдебното заседание те изтъкват, че би могло такива претенции да са от компетентността на съдилищата на Босна и Херцеговина, седалището на СПЕС в Босна и Херцеговина и на изпълнение на разглеждания договор. СПЕС подчертава също, че член 17 от разглеждания договор предвижда компетентност на арбитражен орган, който следва да се счита за компетентен да се произнесе по посочените претенции, тъй като жалбоподателят не е доказал, че компетентността на такъв орган възпрепятства правото му на ефективни правни средства за защита.

29      От своя страна жалбоподателят по същество твърди като главно искане, че Общият съд е компетентен да се произнесе по първото и второто искане на основание член 272 ДФЕС, в приложение на арбитражната клауза, съдържаща се в договора за назначаване на изпълняващ длъжността началник на служба.

30      При условията на евентуалност, жалбоподателят изтъква, че на основание на Регламент „Брюксел Ia“ би могло белгийските съдилища да са компетентни да се произнесат по първото и второто искане, както и че ако компетентността на съдилищата на държавите членки бъде изключена, Общият съд следва да обяви, че е компетентен, на основание членове 263 и 268 ДФЕС, да се произнесе по всички претенции, предявени в рамките на тези искания.

 По характера на първото и второто искане

31      За да се определи дали първото и второто искане попадат в обхвата на договорните въпроси, от една страна, следва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда жалба за отмяна на основание член 263 ДФЕС може да се подава срещу всички приети от институциите актове, независимо от техния характер или форма, чиято цел е да произведат задължително правно действие, което може да засегне интересите на жалбоподателя, като измени съществено правното му положение. Така при наличието на договор между жалбоподателя и някоя от институциите съдът на Съюза може да бъде сезиран с жалба на основание член 263 ДФЕС само ако обжалваният акт цели да произведе задължителни правни последици, излизащи извън договорното правоотношение между страните и които предполагат упражняването на публичноправни властнически правомощия, възложени на договарящата институция в качеството ѝ на административен орган (вж. решение от 25 юни 2020 г., SC/Eulex Косово, C‑730/18 P, EU:C:2020:505, т. 31 и 32 и цитираната съдебна практика).

32      От друга страна, за да определят дали даден иск има за предмет договорната или извъндоговорната отговорност на Съюза, юрисдикциите на Съюза трябва да проверят дали този иск има за предмет искане за обезщетение, което е обективно и общо основано върху права и задължения с договорен или с извъндоговорен характер. Във връзка с това тези юрисдикции трябва да проверят в зависимост от анализа на различните обстоятелства по делото, каквито по-специално са правната норма, за която твърди, че е нарушена, характерът на предполагаемата вреда, укоримото поведение, както и съществуващите между страните правни отношения, дали между тях е налице свързан с предмета на спора действителен договорен контекст, който е необходимо да бъде задълбочено разгледан с оглед на произнасянето по иска (вж. в този смисъл решение от 18 април 2013 г., Комисия/Systran и Systran Luxembourg, C‑103/11 P, EU:C:2013:245, т. 66).

33      В настоящия случай, на първо място, с първото искане жалбоподателят предявява претенции, свързани с решението за прекратяване (вж. т. 24 по-горе).

34      В това отношение е вярно, че решението за прекратяване е мотивирано от обстоятелството, че поради оттеглянето на Обединеното кралство от Съюза жалбоподателят вече не е гражданин на държава членка, което според СПЕС в Босна и Херцеговина означава, че той не може повече да бъде задържан на работа като член на персонала.

35      Противно обаче на поддържаното от ответниците в съдебното заседание, това обстоятелство само по себе си не позволява да се приеме, че решението за прекратяване поражда обвързващи правни последици, които излизат извън договорното правоотношение между жалбоподателя и СПЕС в Босна и Херцеговина и които предполагат упражняване на властнически правомощия по смисъла на цитираната в точка 31 по-горе съдебна практика.

36      Всъщност, най-напред целта на решението за прекратяване е да се сложи предсрочно край на разглеждания договор, така че последиците от това решение да не се разпростират извън договора. По-нататък, както отбелязва Съветът във възражението си за липса на компетентност и за недопустимост, член 16 от разглеждания договор предвижда възможността за едностранно прекратяване от всяка от страните с четириседмично предизвестие. Така става ясно, че решението, с което СПЕС в Босна и Херцеговина едностранно прекратява разглеждания договор с такова предизвестие, е взето въз основа на правомощията, които той черпи от този договор. Накрая, посоченото решение е мотивирано с факта, че от датата на влизането му в сила жалбоподателят ще загуби качеството си на гражданин на държава членка, съгласно Споразумението за оттеглянето на Обединеното кралство, и следователно вече няма да отговаря на условие, което се е изисквало в разглеждания договор.

37      Съответно решението за прекратяване има пряка връзка с разглеждания договор. От това следва, че претенциите на жалбоподателя, формулирани в рамките на първото искане, тясно свързано с това решение (вж. т. 24, първо тире по-горе), произтичат от разглеждания договор и следователно имат договорен характер.

38      На второ място, с второто искане жалбоподателят предявява претенции, отнасящи се до цялото му трудово правоотношение със СПЕС в Босна и Херцеговина, което се състои от последователни СТД и които жалбоподателят иска да бъдат преквалифицирани в БТД. Следователно претенциите на жалбоподателя, формулирани в рамките на второто искане, също имат договорен характер, доколкото произтичат от всички последователни СТД, които той е сключил със СПЕС.

 По компетентността на Общия съд да се произнесе по първото и второто искане на основание член 272 ДФЕС

39      Съгласно член 272 ДФЕС „Съдът на Европейския съюз е компетентен да се произнася по силата на арбитражна клауза, съдържаща се в договор, отнасящ се към публичното или частното право, сключен от Съюза или от негово име“.

40      Правомощията на Общия съд са изчерпателно изброени в член 256 ДФЕС, уточнен в член 51 от Статута на Съда на Европейския съюз. Съгласно тези разпоредби Общият съд е компетентен да се произнася като първа инстанция по спорове в областта на договорите, с които е сезиран, само по силата на арбитражна клауза. При липса на такава клауза той би разширил компетентността си отвъд разглеждането на изчерпателно определените от член 274 ДФЕС спорове, тъй като тази разпоредба предоставя на националните юрисдикции обща компетентност по спорове, по които Съюзът е страна (вж. в този смисъл решение от 8 май 2007 г., Citymo/Комисия, T‑271/04, EU:T:2007:128, т. 53, и определение от 30 септември 2014 г., Bitiqi и др./Комисия и др., T‑410/13, непубликувано, EU:T:2014:871, т. 26).

41      В настоящия случай следва да се констатира, че последователните трудови договори на жалбоподателя, от които произтичат първото и второто искане, не съдържат арбитражна клауза, предоставяща компетентност на Общия съд в качеството му на съд по договора.

42      Освен това жалбоподателят не може да се позовава на арбитражната клауза в полза на Общия съд, съдържаща се в договора за назначаване на изпълняващ длъжността началник на служба.

43      Всъщност, най-напред, договорът за назначаване на изпълняващ длъжността началник на служба е договор, чиято цел не е да установи трудово правоотношение между жалбоподателя и другите страни по него, а да му възложи определени функции. Впрочем, както подчертава Съветът, касае се за анекс към споразумението за финансиране, което се сключва периодично между Комисията и СПЕС в Босна и Херцеговина в рамките на предоставеното на последния делегиране на правомощия за изпълнение на бюджета, в съответствие с член 5, параграф 3, първо изречение от Решение 2019/1340, съгласно което „[у]правлението на разходите се урежда с договор между СПЕС [в Босна и Херцеговина] и Комисията“.

44      По-нататък, договорът за назначаване на изпълняващ длъжността началник на служба има акцесорен характер по отношение на СТД на жалбоподателя. Всъщност, от една страна, съгласно член 8 от споразумението за финансиране, сключено от Комисията и СПЕС в Босна и Херцеговина с референтен номер ОВППС/2019/15, „временно изпълняващият длъжността началник на служба трябва да е член на персонала на СПЕС [в Босна и Херцеговина]“. От друга страна, съгласно договора за назначаване на изпълняващ длъжността началник на служба, който препраща в преамбюла си към член 8 от споразумението за финансиране ОВППС/2019/15, е предвидено, че „[а]ко временно изпълняващият длъжността началник на служба е член на персонала, нает от СПЕС [в Босна и Херцеговина], неговото възнаграждение, права и задължения се запазват в съответствие с условията на трудовия му договор“.

45      Накрая, договорът за назначаване на изпълняващ длъжността началник на служба има условен характер, тъй като може да се приложи само при наличието на определени условия, свързани със статута на СПЕС в Босна и Херцеговина, като например неговата смърт, неспособност, оставка или в случай на освобождаване между последователните мандати на двама СПЕС в Босна и Херцеговина (вж. т. 9 по-горе). Към датата на решението за прекратяване, с което функциите на жалбоподателя към СПЕС в Босна и Херцеговина приключват, не е било изпълнено обаче нито едно от посочените по-горе условия, така че договорът за назначаване на изпълняващ длъжността началник на служба не е подлежал на прилагане.

46      С оглед на гореизложеното, при липсата на арбитражна клауза, съдържаща се в СТД на жалбоподателя, Общият съд не е компетентен да се произнесе по първото и второто искане на основание член 272 ДФЕС.

 По компетентността на Общия съд да се произнесе по първото и второто искане на основание членове 263 и 268 ДФЕС

47      Както е констатирано в точки 37 и 38 по-горе, претенциите на жалбоподателя, формулирани в рамките на първото и второто искане, произтичат от трудовите му договори, които не съдържат арбитражна клауза, предоставяща компетентност на Общия съд в качеството му на съд по договора, на основание член 272 ДФЕС (вж. т. 41 по-горе). Съответно съгласно принципите, припомнени в точка 40 по-горе, тези искания по принцип са от компетентността на националните юрисдикции, в съответствие с член 274 ДФЕС.

48      Когато обаче в рамките на спор с договорен характер съдът на Съюза се отказва от предоставените му с членове 263 и 268 ДФЕС правомощия, той прави това, за да осигури съгласувано тълкуване на тези разпоредби с членове 272 и 274 ДФЕС и следователно да запази съгласуваността на правораздавателната система на Съюза, която се състои от завършена съвкупност от правни средства за защита и производства и е предназначена да гарантира съответно, че се упражнява контрол за законосъобразност върху актовете на институциите, органите, службите и агенциите на Съюза и поправянето на вредите, причинени от Съюза (вж. в този смисъл решение от 25 юни 2020 г., SATCEN/KF, C‑14/19 P, EU:C:2020:492, т. 80—82).

49      Ето защо в контекста на спор с договорен характер съдът на Съюза не може да се откаже от предоставена му с Договора за функционирането на ЕС компетентност, когато това води до изключване на всякакъв съдебен контрол от съда на Съюза или от юрисдикциите на държавите членки върху актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза или върху искане за поправяне на вредите, причинени от Съюза (вж. в този смисъл решение от 25 юни 2020 г., SATCEN/KF, C‑14/19 P, EU:C:2020:492, т. 84 и 85).

50      При тези обстоятелства, независимо от договорния характер на първото и второто искане, за да се осигури ефективен съдебен контрол, Общият съд може да се откаже от правомощията, които черпи от членове 263 и 268 ДФЕС, само след като се увери, че жалбоподателят може да предяви такива претенции пред национална юрисдикция по смисъла на член 274 ДФЕС, т.е. пред юрисдикция на държава членка.

51      Поради това не може да се приеме, както поддържат ответниците в съдебното заседание, че би могло тези искания да попадат в компетентността на босненските съдилища, тъй като последните не са юрисдикции на държавите членки. По същия начин трябва да се отхвърли доводът на СПЕС в Босна и Херцеговина, че жалбоподателят е имал възможност да сезира арбитражния орган, предвиден в член 17 от разглеждания договор, за да се произнесе той по посочените искания, тъй като компетентността на такъв орган не може да бъде предвидена за изключване компетентността на съда на Съюза или на юрисдикциите на държавите членки, дори ако посоченият орган отговаря на критериите за независимост и безпристрастност.

52      С оглед на гореизложеното следва да се провери дали съдържанието на разглеждания договор, или евентуално приложимите норми от правото на Съюза, позволяват да се определи съд на държава членка, който е компетентен да се произнесе по първото и второто искане.

–       По договорните клаузи

53      На първо място, следва да се констатира, че нито един от трудовите договори на жалбоподателя не съдържа клауза, предоставяща компетентност на съда на държава членка. Всъщност, с изключение на първия от тях, тези договори съдържат единствено клауза относно „уреждането на спорове“, която дава възможност за отнасяне на спор между страните по посочените договори до арбитражен орган в случай на неуспешен опит за уреждане по взаимно съгласие, като арбитражното решение не подлежи на обжалване.

54      На второ място, от членове 1 и 18 от спорния договор е видно, че жалбоподателят се е задължил да спазва стандартните оперативни процедури на СПЕС в Босна и Херцеговина — общ документ, който се прилага за всички членове на персонала на СПЕС. Що се отнася до правните средства за защита, с които разполагат тези членове, глава 11 от посочените стандартни оперативни процедури, озаглавена „Жалби и спорове“, включва член 11.1, озаглавен „Жалби“, който предвижда, че служител на СПЕС в Босна и Херцеговина може да обжалва пред прекия си ръководител акт с неблагоприятни последици, както и член 11.2, озаглавен „Уреждане на спорове“, който предвижда единствено възможността за сезиране на арбитражен орган, чиито решения не подлежат на обжалване.

55      От гореизложеното следва, че трудовите договори на жалбоподателя не позволяват да се определи съд на държава членка, който е компетентен да се произнесе по първото и второто искане.

–       По разпоредбите на правото на Съюза

56      Що се отнася до разпоредбите на правото на Съюза относно компетентността на съдилищата на държавите членки, законодателят на Съюза е приел Регламент „Брюксел Ia“, който, видно от съображения 4 и 15, е предназначен да уеднакви правилата по спорове за компетентност по граждански и търговски дела чрез правила за компетентност, които да са във висока степен предвидими. В този смисъл Регламентът преследва цел за правна сигурност, която се изразява в укрепване на правната защита на установените в Съюза лица, като едновременно позволява на ищеца лесно да определи съда, който може да сезира, а на ответника — разумно да предвиди пред кой съд може да бъде призован (решение от 4 октомври 2018 г., Feniks, C‑337/17, EU:C:2018:805, т. 34).

57      Противно на твърденията на ответниците в съдебното заседание, следва да се приеме, че в случая се прилага Регламент „Брюксел Ia“. В това отношение член 1, параграф 1 предвижда, че този регламент „се прилага по граждански и търговски дела, независимо от естеството на съда или правораздавателния орган“, и че „[т]ой не обхваща, по-специално, данъчни, митнически или административни дела, нито отговорността на държавата за действия или бездействия при упражняването на държавна власт (acta iure imperii)“. В случая обаче от точка 36 по-горе следва, че решението за прекратяване не представлява акт на държавна власт по смисъла на член 1, параграф 1 от Регламент „Брюксел Ia“, а се основава на спорния договор. Следователно първото искане е в областта на гражданските и търговските дела по смисъла на член 1 от този регламент. По същия начин от съображенията, изложени в точка 38 по-горе, следва, че второто искане също попада в обхвата на тази съдебна практика.

58      Така, след като в настоящия случай първото и второто искане се отнасят до спор с договорен характер, който по правило би следвало да е от компетентността на националните юрисдикции, съгласно член 274 ДФЕС (вж. т. 40 по-горе), следва да се разгледа дали разпоредбите на Регламент „Брюксел Iа“ позволяват да се определи съд на държава членка, който е компетентен да се произнесе по тях.

59      По отношение на индивидуалните трудови договори правилата за компетентност са предвидени в член 21 от Регламент „Брюксел Ia“, който гласи следното:

„1.      Срещу работодател с местоживеене в държава членка може да бъде предявен иск:

а)      в съдилищата на държавата членка, където има местоживеене; или

б)      в друга държава членка:

i)      в съдилищата по мястото, където или откъдето работникът или служителят обичайно осъществява дейността си, или в съдилищата по мястото, където последно е осъществявал дейност, или

ii)      ако работникът или служителят не осъществява обичайно или не е осъществявал обичайно дейността си в никоя държава, в съдилищата по мястото, където предприятието, което е наело работник[а] или служител[я], е разположено или е било разположено.

2.      Срещу работодател, който няма местоживеене в държава членка, може да бъде предявен иск в съдилищата на държава членка в съответствие с параграф 1, буква б)“.

60      На първо място, прилагането на член 21 от Регламент „Брюксел Ia“ предоставя компетентност на националния съд по местоживеенето на работодателя, така че следва да се определи работодателят на ищеца.

61      В това отношение съгласно практиката на Съда работникът или служителят е спрямо работодателя си в йерархична зависимост, чието съществуване трябва да се преценява във всеки отделен случай в зависимост от всички данни и обстоятелства, които характеризират отношенията между страните (вж. в този смисъл решение от 20 октомври 2022 г., ROI Land Investments, C‑604/20, EU:C:2022:807, т. 30—32). Така, за да се определи работодателят на работника, е необходимо да се определи кой субект упражнява действителната власт спрямо този работник, като това е субектът, който по-специално трябва да поеме съответните разходи за заплата и разполага с действителното право да уволни работника (вж. в този смисъл решение от 16 юли 2020 г., AFMB и др., C‑610/18, EU:C:2020:565, т. 56 и 61).

62      В настоящия случай най-напред следва да се констатира, че жалбоподателят е сключил всичките си трудови договори със СПЕС в Босна и Херцеговина, който е наречен в тях „работодател“.

63      По-нататък, съгласно член 6, параграф 1 от Решение 2019/1340 СПЕС в Босна и Херцеговина „отговаря за сформирането на екип“, „[в] рамките на [своя] мандат[…] и на предоставените финансови средства“ и „предоставя своевременно актуална информация на Съвета и Комисията за състава на екипа“. Член 6, параграф 2 от същото решение предвижда, че „[д]ържавите членки, институциите на Съюза и ЕСВД могат да предлагат командироването на служители към СПЕС [в Босна и Херцеговина; [като в]ъзнаграждението на такива командировани служители се поема съответно от държавата членка, от заинтересованата институция на Съюза или ЕСВД“ и че „[д]оговорно наетите членове на международния персонал са граждани на държава членка“.

64      От една страна, от тези разпоредби следва, че СПЕС в Босна и Херцеговина може да назначава международен договорно нает персонал, който да избере независимо от Съвета, Комисията или ЕСВД, и едва след като е направил такъв избор, той трябва да уведоми за това Съвета и Комисията, както бе потвърдено в съдебното заседание. От друга страна, от същите разпоредби следва, че възнаграждението на назначените от посочения СПЕС членове на международния договорно нает персонал се приспада от бюджета, отпуснат на СПЕС, така че именно той поема действителната тежест на това възнаграждение.

65      Накрая, както е посочено в точка 54 по-горе, СПЕС в Босна и Херцеговина е приел стандартни оперативни процедури, които се прилагат за всички служители, работещи за него, и към които препраща разглежданият договор. От тях следва, че:

–        СПЕС в Босна и Херцеговина има правомощието да уволнява договорно наетите си служители (вж. член 12.2),

–        решението за подновяване на договора на международен договорно нает служител може да бъде взето само по инициатива и по абсолютна преценка на СПЕС в Босна и Херцеговина (вж. член 5.6),

–        СПЕС в Босна и Херцеговина е дисциплинарният орган за членовете на своя персонал (вж. член 10.2.5),

–        СПЕС в Босна и Херцеговина отговаря за годишната оценка на членовете на своя персонал, прослужил повече от шест месеца (вж. член 5.4),

–        СПЕС в Босна и Херцеговина определя работното време и продължителността на работа на членовете на своя персонал и одобрява всяка промяна в нормалното работно време, както и всяка молба за извънреден труд, който се компенсира с дни отпуск или, по изключение, с разрешение на СПЕС в Босна и Херцеговина, с изплащане на надбавка (вж. член 7.1),

–        СПЕС в Босна и Херцеговина трябва да одобри всяка молба на свой служител за годишен или извънреден отпуск на член от своя персонал и именно той може по изключение да предостави на договорно нает служител компенсаторно обезщетение за отпуск, който не е ползвал преди изтичането на договора му (вж. членове 7.2 и 7.3).

66      При тези обстоятелства, за целите на изпълнението на трудовите му договори, действителната власт спрямо жалбоподателя упражнявал СПЕС в Босна и Херцеговина, който следователно бил негов работодател по смисъла на член 21 от Регламент „Брюксел Ia“.

67      Тъй като обаче СПЕС в Босна и Херцеговина е установен в Сараево (Босна и Херцеговина), съдът по местоживеенето му не е орган на някоя от държавите членки. Така член 21, параграф 1, буква а) от Регламент „Брюксел Ia“ не позволява да се определи съд на държава членка, който е компетентен да се произнесе по първото и второто искане.

68      На второ място, трудовите договори на жалбоподателя трябвало да бъдат изпълнявани също в Сараево. Що се отнася до разглеждания договор, това е видно по-специално от член 3 от него и от длъжностната характеристика на жалбоподателя, приложена към този договор. Следователно член 21, параграф 1, буква б), подточка i) от Регламент „Брюксел Ia“ също не позволява съответно да се определи, въз основа на мястото, където жалбоподателят е осъществявал дейността си, съд на държава членка, който е компетентен да се произнесе по първото и второто искане.

69      На трето място, от материалите по делото не е видно, че жалбоподателят е осъществявал обичайно дейността си в няколко държави, така че правилата за компетентност, предвидени в член 21, параграф 1, буква б), подточка ii) от Регламент „Брюксел Ia“, не са приложими в неговия случай.

70      На четвърто място, жалбоподателят се позовава на член 20, параграф 2 от Регламент „Брюксел Ia“, който изисква работодател, който няма местоживеене в държава членка, да се счита за имащ местоживеене в държавата членка, в която има клон, агенция или друго представителство. В това отношение прилагането на тази разпоредба изисква по-специално спорът да се отнася или до действия, свързани с дейността на тези образувания, или до поети от тях задължения от името на организацията майка, когато тези задължения трябва да се изпълнят в държавата, в която се намират образуванията (вж. в този смисъл решение от 19 юли 2012 г., Mahamdia, C‑154/11, EU:C:2012:491, т. 48 и цитираната съдебна практика).

71      В случая обаче няма данни, че действителният работодател на жалбоподателя, а именно СПЕС в Босна и Херцеговина, има клон, агенция или друго представителство на територията на държава членка, нито a fortiori, че първото и второто искане се отнасят до действия, свързани с такива образувания.

72      Също така е вярно, че както посочва жалбоподателят, Съветът, Комисията и ЕСВД, и трите са със седалище в Брюксел (Белгия), а член 8, точка 1 от Регламент „Брюксел Ia“ позволява, в случай на няколко ответници, срещу всички тях да бъдат предявявани искове в съда по местоживеене на един от тях. От практиката на Съда обаче става ясно, че тази разпоредба не се прилага за ответник, който няма местоживеене на територията на държава членка, когато срещу него е започнато производство по иск, предявен срещу няколко ответници, сред които има и лица с местоживеене в Съюза (вж. в този смисъл решение от 11 април 2013 г., Sapir и др., С‑645/11, EU:C:2013:228, т. 56). Следователно член 8, точка 1 от Регламента не позволявал на жалбоподателя да предяви иск срещу СПЕС в Босна и Херцеговина пред съдилищата в Брюксел, що се отнася до първото и второто искане.

73      Освен това съгласно член 20, параграф 1 от Регламент „Брюксел Ia“ при трудов договор член 8, точка 1 от същия регламент се прилага единствено „ако искът е предявен срещу работодател“. Както обаче е посочено в точка 66 по-горе, работодателят на жалбоподателя бил СПЕС в Босна и Херцеговина. Следователно първото и второто искане, доколкото в исковата молба като ответници са посочени Съветът, Комисията и ЕСВД, като и трите са със седалище в Брюксел, не представляват „иск, предявен срещу работодател“, който прави приложимо правилото, предвидено в последната разпоредба.

74      От гореизложеното следва, че що се отнася до първото и второто искане, свързани с разглеждания договор, по принцип би трябвало да се приложи член 6, параграф 1 от Регламент „Брюксел Ia“ — обща разпоредба, съгласно която „[а]ко ответникът няма местоживеене в държава членка, компетентността на съдилищата на всяка държава членка се определя от правото на тази държава“.

75      Прилагането на член 6, параграф 1 от Регламент „Брюксел Ia“ би означавало, че евентуалната компетентност на национален съд има случаен характер, тъй като правото на всяка държава членка определя дали нейните юрисдикции могат да бъдат сезирани с такъв спор, като е възможно в крайна сметка нито един съд на държава членка да не е компетентен. Такава последица дори е особено вероятна в настоящия случай, тъй като подобно на СПЕС в Босна и Херцеговина жалбоподателят е с местоживеене в трета държава, в Обединеното кралство, и не е очевидно, че настоящият спор е свързан с едната или другата държава членка, което може да обоснове компетентността на съда на тази държава.

76      Както обаче е посочено в точки 48 и 49 по-горе, в рамките на спор с договорен характер, по който Съюзът е страна, Общият съд не може да се откаже от предоставената му с членове 263 и 268 ДФЕС компетентност, когато това води до изключване на всякакъв съдебен контрол от съда на Съюза или от юрисдикциите на държавите членки върху решенията, приети от институция, орган, служба или агенция на Съюза, или върху искане за поправяне на вреди, причинени от Съюза.

77      При тези обстоятелства Общият съд следва да прецени дали претенциите, предявени в рамките на първото и второто искане, попадат в обхвата на правомощията, които черпи от тези разпоредби, и евентуално да обяви, че е компетентен да се произнесе по тези искания.

78      В това отношение Общият съд е компетентен на основание член 263 ДФЕС да се произнесе по предявената от жалбоподателя претенция в рамките на първото искане относно законосъобразността на решението за прекратяване, което е решение, прието от единица, попадаща в обхвата на Съюза и създадена съгласно Договорите, а именно СПЕС в Босна и Херцеговина, и отговорността за което трябва следователно да се носи от институция, орган, служба или агенция на Съюза. Ето защо трябва да се приеме, че в рамките на това искане жалбоподателят претендира за отмяната на посоченото решение. Също така, доколкото в рамките на това искане жалбоподателят иска парично обезщетение за неимуществените вреди, които твърди, че е претърпял в резултат на решението за прекратяване, подобно искане трябва да се разглежда като целящо ангажирането на извъндоговорната отговорност на Съюза, по отношение на която Общият съд е компетентен на основание член 268 ДФЕС.

79      Освен това, що се отнася до претенцията на жалбоподателя, предявена в рамките на първото искане, Общият съд да разпореди възстановяването му на работа като член на персонала на СПЕС в Босна и Херцеговина, такова искане следва да се отхвърли поради липсата на компетентност на Общия съд да го разгледа.

80      Всъщност съгласно съдебната практика по принцип съдът на Съюза не би могъл, без да навлезе в прерогативите на административния орган, да дава разпореждания на институция, орган, служба или агенция на Съюза (вж. решения от 2 октомври 2014 г., Strack/Комисия, C‑127/13 P, EU:C:2014:2250, т. 145 и цитираната съдебна практика, и от 9 септември 2020 г., P. Krücken Organic/Комисия, T‑565/18, непубликувано, EU:T:2020:395, т. 23 и цитираната съдебна практика). По правило този принцип се прилага в рамките на искане за обезщетение, с което ищец или жалбоподател иска институцията ответник да бъде осъдена да вземе определени мерки, за да поправи твърдените вреди (вж. в този смисъл определения от 14 януари 2004 г., Makedoniko Metro и Michaniki/Комисия, T‑202/02, EU:T:2004:5, т. 53, и от 17 декември 2008 г., Portela/Комисия, T‑137/07, непубликувано, EU:T:2008:589, т. 46).

81      Несъмнено член 268 ДФЕС и член 340, втора алинея ДФЕС, отнасящи се до извъндоговорната отговорност на Съюза, допускат присъждането на обезщетение в натура, което може евентуално, ако съответства на основните принципи на правото, които са общи за законодателствата на държавите членки в областта на извъндоговорната отговорност, да приеме формата на разпореждане за действие или бездействие, което може да накара институцията ответник да възприеме определено поведение (определение от 3 септември 2013 г., Idromacchine и др./Комисия, C‑34/12 P, непубликувано, EU:C:2013:552, т. 29; вж. също в този смисъл решение от 10 май 2006 г., Galileo International Technology и др./Комисия, T‑279/03, EU:T:2006:121, т. 63).

82      Такава хипотеза обаче може да се предвиди само в особени случаи, когато ищецът или жалбоподателят се позовава на вреда, която не може да бъде напълно поправена чрез обезщетение и чиито специфични характеристики изискват издаването на разпореждане за действие или за бездействие, по-специално ако такова разпореждане цели да се преустанови събитието, причинило вреда, последиците от което продължават. Настоящият случай не е такъв, тъй като жалбоподателят е успял да определи количествено размера на имуществените вреди, които е претърпял в резултат на решението за прекратяване и които оценява на 393 850,08 евро, като тази сума съответства на заплатите, които не е могъл да получава в продължение на три години вследствие прекратяването на функциите му.

83      Освен това, доколкото в рамките на първото искане жалбоподателят моли, при условията на евентуалност спрямо искането му за възстановяване на работа, ответниците да бъдат осъдени да му заплатят 393 850,08 евро като обезщетение за имуществените вреди, които твърди, че е претърпял в резултат на решението за прекратяване, подобна претенция трябва да се разглежда като насочена към ангажирането на извъндоговорната отговорност на Съюза, по отношение на която Общият съд е компетентен на основание член 268 ДФЕС.

84      Накрая, що се отнася до второто искане, от една страна, претенцията Общият съд да постанови преквалифицирането на трудовия му договор в БТД трябва да се разглежда като претенция за разпореждане, отправена до СПЕС в Босна и Херцеговина в качеството му на работодател на жалбоподателя (вж. т. 66 по-горе). Съгласно припомнената в точка 80 по-горе съдебна практика обаче Общият съд не е компетентен да се произнесе по такъв вид претенция. Освен това, дори да се приеме, че подобна претенция трябва да се разглежда като целяща поправяне на вреди, причинени от несключването на БТД, тя не попада в обхвата на конкретен случай, за който Общият съд би могъл да издаде разпореждане за действие съгласно съдебната практика, цитирана в точка 81 по-горе. Всъщност евентуалната вреда, възникнала поради несключването на договор с определено възнаграждение, би могла евентуално да бъде поправена с осъждането на Съюза от страна на Общия съд да заплати парична сума на жалбоподателя.

85      От друга страна, предявената също в рамките на второто искане претенция Общият съд да установи, че ответниците са нарушили договорните си задължения, не е в подкрепа на искането за отмяна по смисъла на член 263 ДФЕС. Тази претенция не е предявена и в подкрепа на искане за обезщетение за вреди, които Общият съд можел да разгледа на основание член 268 ДФЕС. Следователно трябва да се приеме, че единствената цел на подобна претенция е Общият съд да направи правно изявление. Компетенциите обаче, които Общият съд черпи от Договорите, и по-конкретно от членове 263 и 268 ДФЕС, не му позволяват да заеме позиция посредством обща или принципна декларация (вж. в този смисъл определение от 9 декември 2003 г., Италия/Комисия, C‑224/03, непубликувано, EU:C:2003:658, т. 20 и 21; решение от 21 март 2012 г., Fulmen и Mahmoudian/Съвет, T‑439/10 и T‑440/10, EU:T:2012:142, т. 41, и определение от 25 октомври 2011 г., DMA Die Marketing Agentur и Hofmann/Австрия, T‑472/11, непубликувано, EU:T:2011:631, т. 10).

86      Ето защо второто искане следва да се отхвърли изцяло поради липса на компетентност на Общия съд.

 Заключение

87      С оглед на всичко изложено по-горе, първо, следва да се отхвърлят възраженията, доколкото са изведени от липсата на компетентност на Общия съд да се произнесе по първото искане относно искането за отмяна на решението за прекратяване, за което Общият съд е компетентен на основание член 263 ДФЕС, както и относно претенциите на жалбоподателя за парично обезщетение за имуществените и неимуществените вреди, които твърди, че е претърпял в резултат на това решение и които са от компетентността на Общия съд на основание член 268 ДФЕС.

88      Второ, претенцията на жалбоподателя в рамките на първото искане да бъде разпоредено възстановяването му на работа като член на персонала на СПЕС в Босна и Херцеговина следва да се отхвърли поради липса на компетентност.

89      Трето, второто искане следва да се отхвърли поради липса на компетентност.

 По възраженията за недопустимост, изведени от неспазването на формалните изисквания за жалбата

90      Съветът, ЕСВД и СПЕС в Босна и Херцеговина изтъкват, че жалбата не отговаря на формалните изисквания, наложени от член 76 от Процедурния правилник. Заедно или поотделно те се позовават на неяснота, първо, на исканията като цяло, второ, на правните им основания, трето, на четвъртото искане в частност, и четвърто, на основанията, изтъкнати в подкрепа на исканията.

91      Съгласно член 21, първа алинея от Статута на Съда на Европейския съюз, който е приложим към производството пред Общия съд по силата на член 53, първа алинея от същия статут, и съгласно член 76, буква г) от Процедурния правилник, всяка искова молба или жалба трябва да посочва предмета на спора, изтъкнатите основания и доводи, както и кратко изложение на посочените основания. Тези елементи трябва да са достатъчно ясни и точни, за да позволят на ответника да подготви защитата си, а на Общия съд — да се произнесе по иска или жалбата, ако е необходимо, без да разполага с други данни. С оглед да се гарантира правната сигурност и доброто правораздаване, за да бъде допустим един иск или жалба, е необходимо основните фактически и правни елементи, на които се основава, да следват поне обобщено, но съгласувано и разбираемо, от текста на самата искова молба или жалба (вж. определение от 25 януари 2018 г., Frank/Комисия, T‑818/14, непубликувано, EU:T:2018:33, т. 37 и 95 и цитираната съдебна практика).

92      Освен това ищецът или жалбоподателят е този, който трябва да избере правното основание на своя иск или жалба, а не съдът на Съюза сам да избира най-подходящото правно основание (вж. решение от 15 март 2005 г., Испания/Eurojust, C‑160/03, EU:T:2005:168, т. 35 и цитираната съдебна практика).

93      Накрая, искова молба или жалба, целяща поправяне на вреди, за които се твърди, че са причинени от институция на Съюза, трябва да съдържа данни, които позволяват да се определят действията на институцията, на които ищецът или жалбоподателят се позовава срещу нея, причините, поради които той счита, че съществува причинно-следствена връзка между тези действия, и вредата, която твърди, че е понесъл, както и характерът, и размерът на тази вреда (вж. решение от 2 март 2010 г., Arcelor/Парламент и Съвет, T‑16/04, EU:T:2010:54, т. 132 и цитираната съдебна практика).

94      Именно в светлината на тези съображения следва да се разгледат настоящите възражения за недопустимост.

95      Освен това предвид отхвърлянето, поради липсата на компетентност на Общия съд, на искането на жалбоподателя да бъде възстановен на работа като член на персонала на СПЕС в Босна и Херцеговина, както и на претенциите му, предявени в рамките на второто искане (вж. т. 88 и 89 по-горе), следва да се ограничи разглеждането на настоящите възражения за недопустимост до другите претенции на ищеца.

 По възражението за недопустимост, изведено от липсата на яснота на исканията на жалбоподателя като цяло

96      Съветът подчертава, че при изброяването на исканията в петитума на жалбата се сочат три искания, докато в частта от нея, отнасяща се до правните доводи, са споменати само две.

97      От исканията на жалбоподателя, изложени както в началото, така и в края на жалбата и обобщени в точка 24 по-горе, е видно обаче, че исканията на жалбоподателя се състоят, от една страна, в три претенции, предявени като главно искане, а от друга страна, в претенция, предявена при условията на евентуалност.

98      Противно на твърдяното от Съвета, изложението съответства на споменаването на две искания в частта от исковата молба, посветена на правните доводи. Всъщност прочитът на тази част позволява да се разбере, от една страна, че позоваването в жалбата на „първото главно искане“ препраща към трите изброени в исканията главни претенции, обобщени в точка 24 по-горе, от първо до трето тире. От друга страна, споменатото в жалбата „второ искане“ има субсидиарен характер и следователно съответства на четвъртото искане, обобщено в точка 24, четвърто тире по-горе.

99      Следователно възражението за недопустимост, изведено от липсата на яснота на исканията на жалбоподателя като цяло, следва да се отхвърли.

 По възражението за недопустимост, изведено от липсата на яснота на правното основание на жалбата

100    Съветът, ЕСВД и СПЕС в Босна и Херцеговина твърдят, че правното основание на жалбата не е достатъчно ясно.

101    Несъмнено жалбата съдържа известна неточност, що се отнася до разпоредбите, въз основа на които е подадена. Всъщност на първата страница на жалбата фигурира заглавието „Жалба за отмяна и искане за обезщетение“ и е посочено, че жалбоподателят „подава иск за отмяна и за обезщетение на основание членове 263, 268 и 272 ДФЕС“.

102    На първо място обаче, въпреки неточностите в жалбата, прочитът на частите от нея, посветени на компетентността на Общия съд и на правните доводи, позволява да се разбере, че жалбоподателят е предявил първото главно искане на основание член 272 ДФЕС и на арбитражната клауза в полза на Общия съд, съдържаща се в договора за назначаване на изпълняващ длъжността началник на служба. Освен това от жалбата е видно, че това искане е предявено, при условията на евентуалност, на основание членове 263 и 268 ДФЕС, както жалбоподателят потвърждава в съдебното заседание.

103    На второ място, с третото искане жалбоподателят цели да получи обезщетение за вредите, произтичащи от избора, който бил направен от Съвета, Комисията и ЕСВД относно политиката на назначаване и управление на международния договорно нает персонал, назначен от СПЕС в Босна и Херцеговина на основание член 268 ДФЕС, което жалбоподателят потвърждава в становището си по възраженията за липса на компетентност и за недопустимост.

104    На трето място, четвъртото искане, предявено при условията на евентуалност, в случай че главните искания бъдат отхвърлени, изрично се отнася до извъндоговорната отговорност на Съюза. От това следва, че искането се основава на член 268 ДФЕС.

105    С оглед на гореизложеното възражението за недопустимост, изведено от липсата на яснота на правното основание на иска, следва да се отхвърли.

 По възражението за недопустимост, изведено по-специално от липсата на яснота на четвъртото искане

106    Съветът изтъква, че четвъртото искане не излага достатъчно ясно трите условия, при които може да се ангажира извъндоговорната отговорност на Съюза.

107    Освен това Комисията изтъква по същество, че четвъртото искане е неясно, тъй като жалбоподателят не определя съответния дял от отговорността на различните ответници, нито нарушението, в което те могат да бъдат упрекнати. Правото на Съюза обаче не признава колективна и с фиксиран размер отговорност.

108    Независимо от тези възражения, съдържанието на жалбата позволява да се разбере в достатъчна степен, че жалбоподателят подава четвъртото искане при условията на евентуалност, в случай че първите му три искания бъдат отхвърлени като недопустими или неоснователни. Според жалбоподателя подобно отхвърляне непременно би се дължало на това, че Съветът, Комисията и ЕСВД не са приели достатъчно ясна правна уредба, позволяваща му по-специално да предяви иск пред определен съд в съответствие с конкретни процедури. По този начин той твърди, че са нарушени принципът на равно третиране и на недопускане на дискриминация, принципите на правна сигурност и на защита на оправданите правни очаквания, както и принципът на добра администрация и задължението за полагане на грижа. Поради това иска обезщетение за вреди, оценени на 400 000 евро.

109    Що се отнася до довода на Комисията, че не са посочени нарушенията, в които съответно се упрекват тримата ответници, засегнати от четвъртото искане, това обстоятелство не е пречка за допустимостта на искането, тъй като съдържанието на жалбата позволява да се разбере, че според жалбоподателя всички тези ответници са могли да участват в приемането на общ режим, приложим за договорно наетите служители по линия на ОВППС. Също така Комисията неправилно упреква жалбоподателя, че не е определил „съответния дял от отговорността“ на всеки от ответниците. Противно на твърденията на Комисията, от решение от 13 ноември 1973 г., Werhahn Hansamühle и др./Съвет и Комисия (63/72—69/72, EU:C:1973:121, т. 8), следва, че в рамките на иск или жалба за извъндоговорна отговорност не е недопустимо да се иска солидарно осъждане на няколко институции, носещи отговорност за правопораждащия факт.

110    Следователно възражението за недопустимост, изведено от липсата на яснота на четвъртото искане, следва да се отхвърли.

 По възражението за недопустимост, изведено от липсата на яснота на изтъкнатите правни основания във връзка с различните искания

111    Според Съвета в жалбата не са изяснени правните основания, свързани с всяко от исканията.

112    В това отношение следва да се констатира, първо, че в подкрепа на първото искане жалбоподателят изтъква едно-единствено основание, изведено от нарушение на принципа на равно третиране като цяло и в частност, доколкото той е защитен по-специално от английското право. От една страна, такова нарушение произтичало от мотива, на който се основава решението за прекратяване, а именно гражданството на жалбоподателя. От друга страна, жалбоподателят твърди, че бил жертва на неравно третиране в сравнение с длъжностните лица и служителите на Обединеното кралство, спрямо които се прилагат Условията за работа на другите служители на Съюза (наричани по-нататък „УРДС“), тъй като по силата на предоставената им дерогация те могли да запазят длъжността си въпреки оттеглянето на Обединеното кралство от Съюза. Освен това жалбата позволява също да се разбере, че жалбоподателят иска обезщетение в размер на 10 000 евро за неимуществените вреди, претърпени поради твърдения дискриминационен мотив на решението за прекратяване в размер на 10 000 евро, както и обезщетение в размер на 393 850,08 евро за имуществените вреди, свързани с това решение, като се осъдят ответниците да му заплатят обезщетение.

113    Второ, видно от съдържанието на жалбата, с третото си искане ищецът упреква Съвета, Комисията и ЕСВД, че не са приели правен режим, сравним с този на УРДС, който да приложат спрямо международния договорно нает персонал, назначен в рамките на ОВППС, и по-специално от СПЕС в Босна и Херцеговина, или при липсата на такъв, че не са приложили УРДС по отношение на този персонал. Подобно бездействие, от една страна, нарушавало член 336 ДФЕС, и от друга страна, довело до създаването на система, която дискриминира международния договорно нает персонал на СПЕС в Босна и Херцеговина в сравнение с договорно наетите служители, за които се прилагат УРДС, и по-специално тези, които работят за СПЕС в качеството му на ръководител на делегацията на Съюза в тази държава. Според жалбоподателя това неравно третиране му е причинило вреди, съответстващи на размера на правата и надбавките, които е щял да получи, ако беше назначен като срочно нает служител, за когото се прилагат УРДС, за което той иска обезщетение в рамките на това искане.

114    Трето, що се отнася до четвъртото искане, жалбоподателят изтъква по същество, че ако първите му три искания бъдат отхвърлени, това би било поради липсата на достатъчно ясна правна уредба, позволяваща му да предяви иск пред съд по достатъчно конкретна процедура и ред (вж. т. 108 по-горе). Видно от съдържанието на жалбата, жалбоподателят твърди по-специално, че като не са предвидили такава правна уредба, Съветът, Комисията и ЕСВД са нарушили принципа на равно третиране и на недопускане на дискриминация, принципа на правна сигурност, принципа на защита на оправданите правни очаквания, както и принципа на добра администрация и задължението за полагане на грижа.

115    Несъмнено някои от правните основания, изложени в рамките на четвъртото искане, изведени от нарушение на твърдения принцип за защита на частноправните субекти, както и на Европейския кодекс за добро поведение, не са развити по начин, позволяващ да се разбере в какво се състоят нарушенията. Макар тези основания да не отговарят на изискванията на член 76, буква г) от Процедурния правилник, подобна констатация не води до недопустимост на цялото четвърто искане, тъй като то е достатъчно ясно подкрепено от правните основания, изброени в точка 114 по-горе.

 Заключение

116    С оглед на всичко изложено дотук възраженията за недопустимост, изведени от това, че жалбоподателят не е спазил формалните изисквания, предвидени в член 76 от Процедурния правилник, се отхвърлят.

 По възражението за недопустимост, изведено от недопустимостта на третото и четвъртото искане поради неспазване на досъдебната процедура, предвидена в членове 90 и 91 от Правилника

117    Съветът твърди, че третото и четвъртото искане са недопустими, тъй като не са предшествани от досъдебната фаза, предвидена в член 270 ДФЕС. Според него, тъй като в рамките на тези искания жалбоподателят претендира обезщетение за вреди, съответстващо на сумите, които би получил, ако последователните му СТД бяха сключени вече не със СПЕС в Босна и Херцеговина, а с орган, оправомощен да сключва договори по смисъла на УРДС, той е следвало в съответствие с член 90, параграф 1 от Правилника да предяви пред компетентния според него орган претенция за преквалифициране на тези договори и за обезщетение.

118    Член 270 ДФЕС във връзка с член 256, параграф 1 ДФЕС предоставя на Общия съд компетентност да се произнася по „всеки спор между Съюза и негови служители в границите и при условията, определени в Правилника […] и в [УРДС]“. Правните средства за защита, по-специално сроковете и процесуалните правила, са уредени в членове 90 и 91 от Правилника, към които препраща член 46 от УРДС.

119    В това отношение от съдебната практика следва, че тези средства за правна защита се прилагат не само по отношение на лицата, които имат качеството на длъжностно лице или на служител, който не е местно лице, но и на тези, които твърдят, че притежават тези качества (вж. решение от 23 януари 1997 г., Coen, C‑246/95, EU:C:1997:33, т. 17 и цитираната съдебна практика).

120    В настоящия случай следва да се подчертае, че с третото искане, предявено на основание член 268 ДФЕС, жалбоподателят моли Общия съд да осъди Съвета, Комисията и ЕСВД да го обезщетят за вредите, които е претърпял поради твърдяното им бездействие при въвеждането на режим, приложим към международния договорно нает персонал, работещ за СПЕС в Босна и Херцеговина, или поне за това, че не са разширили прилагането на УРДС по отношение на този персонал. Подобно бездействие довело до системно назначаване на жалбоподателя като договорно нает служител на СПЕС въз основа на СТД, за които се прилага английското право, в резултат на което той бил дискриминиран в сравнение със срочно наетите служители, работещи за СПЕС, за които се прилагали УРДС.

121    Именно в този контекст жалбоподателят твърди, че е трябвало да му бъде предоставен статут на срочно нает служител на ЕСВД, „тъй като не съществува друг приложим правен статут“, и иска обезщетение за вреди, съответстващо на обезщетенията и надбавките, за които е можел да претендира като срочно нает служител, назначен съгласно УРДС, „ако не се прилага друга сравнителна уредба“. Освен това в становището си по възраженията за липса на компетентност и за недопустимост жалбоподателят посочва, че „не пледира за преквалифициране на договора му в договор на срочно нает служител“.

122    Що се отнася до четвъртото искане, жалбоподателят не претендира и за качеството на срочно нает служител по смисъла на УРДС, а иска по същество, при условията на евентуалност, в случай че първите три искания бъдат отхвърлени, обезщетение за вредите, претърпени при липсата на ясен правен режим, позволяващ му по-специално достъп до съд.

123    При тези обстоятелства претенциите за обезщетение, предявени в третото и четвъртото искане, попадат в приложното поле на член 268 ДФЕС, а не на член 270 ДФЕС, така че жалбоподателят не може да бъде упрекнат, че не е спазил досъдебната процедура, предвидена в членове 90 и 91 от Правилника.

124    От това следва, че възражението за недопустимост, изведено от недопустимостта на третото и четвъртото искане поради неспазване на досъдебната процедура, предвидена в членове 90 и 91 от Правилника, следва да се отхвърли.

 По възраженията за недопустимост, свързани с посочването на ответника или ответниците

125    Съветът, Комисията и ЕСВД оспорват възможността да бъдат ответници по първото и второто искане, като се има предвид, че те никога не са били страни по разглеждания договор и че ролята им по отношение на СПЕС в Босна и Херцеговина не се отнася до управлението на договорно наетия персонал на последния. По-специално, те не можели да носят отговорност за решението за прекратяване, тъй като било взето от СПЕС в Босна и Херцеговина, който следвало да се счита за орган на Съюза, който може да бъде ответник по първото искане.

126    Освен това, що се отнася до третото искане, Комисията изтъква, че не може да носи отговорност за избора да се използват последователни СТД за международния договорно нает персонал, назначен от единици по линия на ОВППС. В това отношение тя подчертава, че Съветът е компетентен да приеме, ако е необходимо, решение за определяне на статута на персонала по линия на ОВППС.

127    От своя страна жалбоподателят обяснява, че в жалбата е посочил четирима ответници предвид липсата на независимост на СПЕС в Босна и Херцеговина, за когото се твърди, че поддържа отношения на власт и подчинение както със Съвета, така и с Комисията и ЕСВД. Той подчертава, че Съветът назначава СПЕС, че Комисията отговаря за контрола върху изпълнението на мандата на СПЕС и че ЕСВД е работодател на същия СПЕС. Освен това жалбоподателят твърди, че третото искане не се отнася до СПЕС в Босна и Херцеговина, тъй като той не е компетентен да приеме уредба за наемане на работа на международните договорно наети служители, работещи при него.

128    Предвид отхвърлянето, поради липсата на компетентност на Общия съд, на претенцията на жалбоподателя за възстановяването му на работа като член на персонала на СПЕС в Босна и Херцеговина, както и на претенциите му, предявени в рамките на второто искане (вж. т. 88 и 89 по-горе), следва да се ограничи разглеждането на тези възражения за недопустимост до другите претенции на жалбоподателя.

 По първото искане

129    Както е постановено в точка 87 по-горе, Общият съд е компетентен да разгледа първото искане на основание член 263 ДФЕС в частта, в която се иска отмяна на решението за прекратяване, а на основание член 268 ДФЕС — в частта, в която се иска парично обезщетение за имуществените и неимуществените вреди, които се твърди, че са причинени от това решение.

130    В това отношение, от една страна, съгласно член 263, първа алинея ДФЕС с подаването на жалба е възможно да се иска отмяна на актовете на определени, изрично посочени институции, но и в по-общ смисъл на актовете, издадени от органите, службите или агенциите на Съюза, доколкото същите са предназначени да произвеждат задължително правно действие (определение от 4 юни 2013 г., Elitaliana/Eulex Kosovo, T‑213/12, EU:T:2013:292, т. 19). Така жалба за отмяна се подава срещу институцията, органа или агенцията на Съюза, който/която е приел/а оспорвания акт (вж. определение от 19 ноември 2018 г., Iccrea Banca/Комисия и CRU, T‑494/17, EU:T:2018:804, т. 19 и цитираната съдебна практика).

131    От друга страна, съгласно член 268 ДФЕС и член 340, втора алинея ДФЕС по дела за извъндоговорна отговорност Общият съд е компетентен да разглежда спорове относно обезщетения за вреди, причинени от институциите на Съюза или от неговите служители при изпълнение на техните функции. Понятието „институция“, използвано в член 340, втора алинея ДФЕС, се отнася не само до изброените в член 13, параграф 1 ДЕС институции на Съюза, но обхваща и всички други органи, служби и агенции на Съюза, създадени въз основа на Договорите и предназначени да допринесат за постигането на целите на Съюза (вж. в този смисъл решение от 10 април 2002 г., Lamberts/Омбудсман, T‑209/00, EU:T:2002:94, т. 49 и цитираната съдебна практика).

132    Така в рамките на иск или жалба за извъндоговорна отговорност на Съюза последният се представлява пред Общия съд от институцията, органа или агенцията, на който/която се търси отговорност за правопораждащия факт (вж. в това отношение определение от 6 януари 2015 г., Kendrion/Европейски съюз, T‑479/14, непубликувано, EU:T:2015:2, т. 15 и цитираната съдебна практика).

133    В случая първото искане се отнася до решението за прекратяване, за което отговаря СПЕС в Босна и Херцеговина. Ето защо следва да се провери дали посоченият СПЕС може да бъде квалифициран като орган, служба или агенция на Съюза, който/която може да бъде ответник по иск, предявен на основание членове 263 и 268 ДФЕС.

134    В това отношение, за да се определи дали образувание или структура, които принадлежат към или действат в рамките на организационната схема на Съюза, могат да се считат за орган, служба или агенция на Съюза, следва да се провери дали с оглед разпоредбите, уреждащи статута на разглежданото образувание или структура, то/тя разполага с необходимата правосубектност, за да се счита за независим орган на Съюза и да му/ѝ бъде признато качеството на ответник (вж. в този смисъл определение от 4 юни 2012 г., Elti/Делегация на Европейския съюз в Черна гора, T‑395/11, EU:T:2012:274, т. 27—29). По-специално въпросното образувание или структура следва да се квалифицира като орган, служба или агенция на Съюза, когато, от една страна, му/ѝ е възложен мандат, който е неразривно свързан с функционирането на Съюза, а от друга страна, разполага с юридическа самостоятелност спрямо съществуващите институции, органи и агенции на Съюза (вж. в този смисъл и по аналогия определение от 3 март 2022 г., Комисия/Съвет, C‑551/21, EU:C:2022:163, т. 14).

135    Що се отнася до СПЕС в Босна и Херцеговина, следва да се отбележи, най-напред, че съгласно член 33 ДЕС той е назначен от Съвета по предложение на върховния представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност (наричан по-нататък „върховният представител“), за да изпълнява „мандат във връзка с отделни политически въпроси“ (вж. т. 3 по-горе). Така на СПЕС е възложен мандат, който е неразривно свързан с функционирането на Съюза.

136    По-нататък, съгласно член 4, параграф 1 от Решение 2019/1340 СПЕС в Босна и Херцеговина „отговаря за изпълнението на мандата“. Въпреки че тази разпоредба предвижда също, че СПЕС „действа под ръководството на [върховния представител]“, този орган има за цел само изпълнението на мандата на СПЕС, както е определен в член 3 от същото решение, а не административното управление в рамките на този мандат, по-специално по отношение на персонала.

137    Освен това редица разпоредби на Решение 2019/1340 показват, че СПЕС в Босна и Херцеговина разполага с юридическа самостоятелност спрямо другите институции, органи, служби и агенции на Съюза. В това отношение, от една страна, член 5, параграфи 2 и 3 от това решение предоставя на СПЕС правомощия да възлага договори за обществени поръчки и да закупува стоки и го задължава да сключи договор с Комисията за управление на разходите му. От друга страна, както е посочено в точка 63 по-горе, член 6, параграф 2 от същото решение позволява на същия СПЕС да приема служители, командировани от институциите на Съюза или от ЕСВД.

138    И накрая, що се отнася до управлението на договорно наетия персонал, СПЕС в Босна и Херцеговина разполага с правомощия, позволяващи му да действа самостоятелно. От една страна, видно от член 6, параграфи 1 и 2 от Решение 2019/1340, посоченият СПЕС „отговаря за сформирането на екип“ и има правомощия да сключва договори за наемане на международен персонал, избран от него, без да е необходимо да получава одобрението на други институции, органи, служби или агенции на Съюза, като Съветът и Комисията трябва да бъдат уведомени a posteriori (вж. т. 63 и 64 по-горе). От друга страна, в посоченото решение се споменават „членовете на персонала на СПЕС [в Босна и Херцеговина]“ (член 7), „членовете на екипа на СПЕС“ (член 8), „персонал[ът] под прякото ръководство на СПЕС“ (член 10) или още „СПЕС [в Босна и Херцеговина] и персоналът на СПЕС“ (член 13).

139    Следователно за целите на настоящото дело, което се отнася до въпроси, свързани с управлението на персонала на СПЕС в Босна и Херцеговина, последният трябва да бъде приравнен на органите, службите и агенциите на Съюза, които могат да бъдат ответници по иск на основание членове 263 и 268 ДФЕС по смисъла на съдебната практика, цитирана в точки 130—132 по-горе. От това следва, че първото искане е допустимо по отношение на СПЕС в Босна и Херцеговина.

140    Що се отнася до Съвета, вярно е, че тази институция назначава СПЕС в Босна и Херцеговина, определя условията и продължителността на неговия мандат и може да реши да го прекрати предсрочно. Това обстоятелство обаче не може да постави под съмнение самостоятелността и юридическата правоспособност на този СПЕС, що се отнася до управлението на неговия персонал, както са установени в точка 138 по-горе. Освен това, макар член 4, параграф 2 от Решение 2019/1340 да предвижда, че Съветът чрез Комитета по политика и сигурност (КПС) предоставя стратегически насоки и политически указания на СПЕС, първото искане се отнася единствено до въпроси, свързани с управлението на персонала на същия СПЕС, и следователно не може да се обвърже с негови стратегически или политически актове. От това следва, че това искане е недопустимо, що се отнася до Съвета.

141    Що се отнася до Комисията, следва да се констатира, че съгласно член 5, параграф 3 от Решение 2019/1340 управлението на разходите се урежда с договор между нея и СПЕС в Босна и Херцеговина, като последният се отчита пред нея за всички направени разходи. Така ролята на Комисията спрямо СПЕС в Босна и Херцеговина се отнася до контрола върху изпълнението на бюджета на неговия мандат. Първото искане обаче се отнася до управлението на персонала от СПЕС в Босна и Херцеговина, а не до изпълнението от негова страна на бюджета му. Ето защо първото искане следва да се отхвърли като недопустимо, що се отнася до Комисията (вж. по аналогия решение от 19 юли 2016 г., H/Съвет и др., C‑455/14 P, EU:C:2016:569, т. 65).

142    Що се отнася до ЕСВД, вярно е, че в действителност СПЕС в Босна и Херцеговина е също така ръководител на делегацията на Съюза в тази държава и в последното си качество е срочно нает служител на ЕСВД. Първо, разглежданият договор, както и предхождащите го СТД, са подписани обаче изключително от СПЕС в това му качество, без да се посочва качеството му на ръководител на делегацията на Съюза в Босна и Херцеговина. Второ, член 1, параграф 4 от Решение 2010/427/ЕС от 26 юли 2010 година за определяне на организацията и функционирането на ЕСВД (ОВ L 201, 2010 г., стр. 30) предвижда, че ЕСВД „се състои от централна администрация и от делегациите на Съюза в трети държави и международни организации“, без да включва СПЕС. Трето, от материалите по делото, и по-специално от работен документ на ЕСВД от 16 март 2016 г., е видно, че персоналът на СПЕС в трета държава не е същият като този, назначен в делегацията на Съюза в тази държава, дори когато, както в случая с Босна и Херцеговина, СПЕС и ръководителят на делегацията на Съюза са едно и също лице. Следователно първото искане е недопустимо по отношение на ЕСВД.

 По третото искане

143    Както е посочено в точка 132 по-горе, в рамките на иск или жалба за извъндоговорна отговорност на Съюза последният се представлява пред Общия съд от институцията, органа, службата или агенцията, на който/която се търси отговорност за правопораждащия факт.

144    В конкретния случай с третото искане жалбоподателят предявява на основание член 268 ДФЕС претенция за обезщетение, основана на наличието на дискриминация по член 268 ДФЕС. В това искане той упреква Съвета, Комисията и ЕСВД, че не са приложили УРДС спрямо международния договорно нает персонал, назначен в рамките на ОВППС, или че не са приели за този персонал правен режим, сравним с този на УРДС.

145    От това следва, че правопораждащият факт за извъндоговорната отговорност на Съюза, който се твърди от жалбоподателя, се състои в избора, направен на институционално равнище, на правния режим, приложим към назначаването на договорно наетия персонал в рамките на ОВППС.

146    В това отношение, на първо място, жалбоподателят изтъква, че е трябвало да бъдат приети — въз основа на член 336 ДФЕС, съгласно който „Европейският парламент и Съветът, като действат чрез регламенти, в съответствие с обикновената законодателна процедура […], приемат Правилника […] и [УРДС]“ — условия за работа, приложими към международните договорно наети служители, назначени от СПЕС в Босна и Херцеговина. СПЕС в Босна и Херцеговина обаче е образувание, действащо в рамките на ОВППС (вж. т. 3 по-горе), а от член 24, параграф 1 ДЕС и член 31, параграф 1 от същия договор ясно следва, че приемането на законодателни актове е изключено в областта на ОВППС.

147    Следователно в настоящия случай член 336 ДФЕС не е релевантен за определяне на институцията или институциите, които са упрекнати в рамките на третото искане за правопораждащия отговорността факт.

148    На второ място, следва да се отбележи, че съгласно член 26 ДЕС Съветът е този, който разработва ОВППС и взема решенията, необходими за определянето и прилагането на тази политика, въз основа на общите насоки и стратегическите направления, определени от Европейския съвет. Приемането евентуално обаче на правен режим, приложим към договорно наетия персонал, назначен в рамките на ОВППС, е част от нейното изпълнение и следователно от компетентността на Съвета.

149    В това отношение, както подчертава жалбоподателят, от комбинирания прочит на точки 1.5 и 3.3 от Съобщение C(2012) 4052 final от 26 юни 2012 година относно правилата за финансовото управление на мисиите по линия на ОВППС следва, че Комисията е предложила на Съвета да приложи УРДС по отношение на договорно наетите служители в мисиите в рамките на ОВППС и СПЕС.

150    Подобно предложение обаче не е последвано от действия, тъй като делегациите на държавите членки не успяват да постигнат съгласие в рамките на Съвета, както става ясно от докладна записка, изпратена от председателството на тази институция до Комитета на постоянните представители (Корепер) на 22 май 2013 г. По-специално в тази докладна записка се подчертава, че делегациите се нуждаят от време, за да проучат правните, институционалните и оперативните последици, преди да пристъпят към каквато и да било промяна в режима на мисиите в рамките на ОВППС, и че според тях положението на СПЕС изисква допълнителни обсъждания. Тази докладна записка е придружена от предложение, в което, що се отнася до СПЕС, се посочва следното:

„Съветът счита, че положението на СПЕС изисква допълнителни обсъждания и че засега следва да се запази статуквото. На този етап може да се постигне съгласие само за следното:

[…]

–        [д]а продължи да проучва възможностите за алтернативи на положението, при което всеки СПЕС отговаря лично за бюджета и лично наема персонал, включително възможността за създаване на звено за подкрепа на СПЕС, и да докладва на Корепер до 31 март 2014 г.“.

151    Освен това на 13 март 2014 г. генералният секретариат на Съвета изготвя докладна записка за одобряване на нови насоки относно назначаването, мандата и финансирането на СПЕС, чийто текст е приет от работна група „Външни отношения“ на Съвета, след обсъждане въз основа на работен документ на ЕСВД, който следва заключението на работна група „Общи въпроси“ на Съвета от 17 декември 2013 г., че е необходимо да се приемат тези нови насоки. От тази докладна записка е видно, че делегациите на държавите членки са счели за необходимо да изяснят правните, институционалните и оперативните последици от прилагането спрямо договорно наетия персонал на СПЕС на новите правила, касаещи договорно наетия персонал на мисиите по линия на ОВППС.

152    При тези обстоятелства следва да се констатира, че приемането на правен режим, приложим към договорно наетия персонал, назначен в рамките на ОВППС, е въпрос на избор, направен на равнище на Съвета, както впрочем подчертава ЕСВД във възражението си за липса на компетентност и за недопустимост.

153    На трето място, важно е да се подчертае, че съгласно член 33 ДЕС назначаването на СПЕС е от компетентността на Съвета, по предложение на върховния представител.

154    Освен това член 28, параграф 1, първа алинея ДЕС предвижда, че когато международното положение налага оперативно действие от страна на Съюза, Съветът приема необходимите решения и че те определят задачите, обхвата и средствата, които трябва да се предоставят на Съюза, условията за изпълнението им и ако е необходимо, тяхната продължителност. Така в специфичната рамка на ОВППС Съветът е този, който решава какви средства да се предоставят на Съюза и при какви условия да се изпълняват решенията, които приема във връзка със съответното оперативно действие на Съюза, което включва по-специално човешките ресурси, предоставени на разположение за посоченото действие (вж. в този смисъл решение от 10 ноември 2021 г., Jenkinson/Съвет и др., T‑602/15 RENV, обжалвано, EU:T:2021:764, т. 226).

155    Несъмнено Решение 2019/1340 не посочва изрично член 28 ДЕС, а се позовава единствено на „Договора [ЕС] и по-специално член 33 и член 31, параграф 2“. Това решение обаче предполага оперативно действие от областта на ОВППС, доколкото с него се създава СПЕС в Босна и Херцеговина, чийто мандат по същество е да подкрепя дейността на Съюза по отделни политически въпроси на територията на тази държава, във връзка с местните органи, и който разполага с бюджет и екип за изпълнението на този мандат.

156    Освен това Съвместно действие 2002/211, с което СПЕС в Босна и Херцеговина е назначен за първи път, е прието въз основа на член 14 от Договора за ЕС (в редакцията му преди влизането в сила на Договора от Лисабон), в параграф 1 от който се съдържа разпоредба, подобна на член 28 ДЕС в настоящата му редакция. Освен това Решение 2012/330/ОВППС на Съвета от 25 юни 2012 година за изменение на Решение 2011/426/ОВППС за назначаване на СПЕС в Босна и Херцеговина (ОВ L 165, 2012 г., стр. 66) и Решение 2013/351/ОВППС на Съвета от 2 юли 2013 година за изменение на Решение 2011/426/ОВППС за назначаване на СПЕС в Босна и Херцеговина (ОВ L 185, 2013 г., стр. 7) са приети след влизането в сила на Договора от Лисабон, въз основа по-специално на член 28 ДЕС.

157    Следователно назначаването на СПЕС в Босна и Херцеговина действително попада в приложното поле на член 28 ДЕС, така че в съответствие със съдебната практика, цитирана в точка 154 по-горе, Съветът е този, който следва да определи кадровите ресурси, с които може да разполага това образувание.

158    Това заключение се подкрепя от Насоките относно назначаването, мандата и финансирането на СПЕС, посочени в точка 151 по-горе, в раздел В от които се посочва, че решението на Съвета за назначаване на СПЕС трябва да включва няколко елемента, в това число правилата за конституирането и състава на екипа на СПЕС.

159    При тези обстоятелства приемането на правилник, приложим за международния договорно нает персонал на СПЕС в Босна и Херцеговина, е от компетентността на Съвета.

160    На четвърто място, в съдебното заседание ЕСВД поддържа, като се позовава на член 30, параграф 1 ДЕС, че Съветът не може да приема правен режим, приложим за договорно наетия персонал в рамките на ОВППС, без да е сезиран с предложение в този смисъл или от върховния представител, или от държава членка. От тази разпоредба обаче, съгласно която „[в]сяка държава членка, върховният представител или върховният представител с подкрепата на Комисията може да отнесе до Съвета всеки въпрос, свързан с [ОВППС] и да представи съответно инициативи или предложения на Съвета“, следва, че върховният представител и държавите членки имат право на инициатива, но че това не представлява монопол, нито условие, за да може Съветът да приеме акт като решение относно правния режим на договорно наетия персонал, нает в рамките на ОВППС като цяло, или на СПЕС в Босна и Херцеговина в частност. Следователно тази разпоредба не изключва възможността Съветът да вземе решение за приемането на такъв режим по своя собствена инициатива, ако счете това за необходимо, или да поиска от върховния представител да му представи предложение в този смисъл.

161    Този извод се подкрепя от доказателствата по делото. От една страна, от точка 151 по-горе следва, че именно по инициатива на работна група „Общи въпроси“ на Съвета са преразгледани Насоките относно назначаването, мандата и финансирането на СПЕС. От друга страна, в същите насоки се уточнява, що се отнася до процедурата по назначаване на СПЕС, че „[к]огато счете, че политическият контекст го изисква, Съветът може да прикани [върховния представител] да представи предложение за назначаване на СПЕС за мандат, свързан с отделен политически въпрос“.

162    С оглед на гореизложеното следва да се заключи, че Съветът носи отговорност за всяко евентуално неправомерно бездействие при приемането на общ режим за договорно наетия персонал, който по принцип попада в обхвата на ОВППС или в частност на СПЕС в Босна и Херцеговина. Следователно третото искане е допустимо по отношение на Съвета и недопустимо по отношение на Комисията и ЕСВД.

 По четвъртото искане

163    С четвъртото си искане, направено при условията на евентуалност спрямо първите три, жалбоподателят моли Съветът, Комисията и ЕСВД да бъдат осъдени на основание извъндоговорната отговорност на Съюза да му заплатят сумата от 400 000 евро, тъй като условията му на работа не били съобразени с основните му права.

164    Както обаче следва от точки 148—162 по-горе, Съветът е този, който трябва да определи условията за наемане на работа на договорно наетия персонал на СПЕС в Босна и Херцеговина. Следователно, що се отнася до четвъртото искане, трябва да се приеме, че Съветът е ответник.

165    Несъмнено жалбоподателят препраща и към правните основания, изтъкнати в подкрепа на първото и второто искане, които се отнасят до СПЕС в Босна и Херцеговина в качеството му на работодател. Жалбоподателят обаче не е възнамерявал да ангажира извъндоговорната отговорност на Съюза за действията на СПЕС в Босна и Херцеговина в рамките на четвъртото искане. Всъщност както в жалбата, така и в становището си по възраженията за липса на компетентност и за недопустимост жалбоподателят уточнява, че четвъртото искане се отнася до „европейските институции“, което според цялостния прочит на писмените му изложения трябва да се разбира като позоваване не на СПЕС в Босна и Херцеговина, а на Съвета, Комисията и ЕСВД, макар последната да не е институция по смисъла на член 13 ДЕС.

166    С оглед на гореизложеното четвъртото искане трябва да се обяви за допустимо по отношение на Съвета и за недопустимо по отношение на Комисията и ЕСВД.

 Заключение

167    Предвид всички изложени по-горе съображения, първо, що се отнася до първото искане, Общият съд е компетентен, от една страна, на основание член 263 ДФЕС да се произнесе по иска за отмяна на решението за прекратяване, и от друга страна, на основание член 268 ДФЕС да се произнесе по исковете за парично обезщетение за имуществените и неимуществените вреди, които жалбоподателят твърди, че е претърпял в резултат на това решение. Тези искове са допустими в частта, която се отнася до СПЕС в Босна и Херцеговина, и недопустими в частта, която се отнася до Съвета, Комисията и ЕСВД.

168    Освен това претенцията за възстановяване на жалбоподателя на работа като член на персонала на СПЕС в Босна и Херцеговина трябва да се отхвърли поради липса на компетентност.

169    Второ, второто искане трябва да се отхвърли изцяло поради липса на компетентност.

170    Трето, третото и четвъртото искане, по които Общият съд е компетентен по силата на член 268 ДФЕС, са допустими по отношение на Съвета и недопустими по отношение на Комисията и ЕСВД.

 По съдебните разноски

171    Съгласно член 133 от Процедурния правилник Общият съд се произнася по съдебните разноски в съдебното решение или определението, с което слага край на производството. Освен това съгласно член 135, параграф 1 от Процедурния правилник на Общия съд, когато справедливостта изисква това, Общият съд може да реши страна, която е загубила делото, да понесе, наред с направените от нея съдебни разноски, само част от съдебните разноски на другата страна и дори да не бъде осъдена да ги заплаща.

172    От изложените в настоящото решение мотиви следва, че с него се слага край на производството по отношение на Комисията и ЕСВД, тъй като тези ответници, по отношение на които жалбата трябва да бъде отхвърлена, изрично са поискали жалбоподателят да бъде осъден да заплати съдебните разноски.

173    Както обаче е посочено в точки 140—142 по-горе, дейността на СПЕС в Босна и Херцеговина се вписва в сложен правен контекст, характеризиращ се с връзките му със Съвета, Комисията и ЕСВД. В този смисъл за жалбоподателя безспорно е било трудно да определи кои са ответниците при предявяването на настоящата жалба. При тези обстоятелства Общият съд счита за честно и справедливо да осъди Комисията и ЕСВД да понесат направените от тях съдебни разноски.

174    Освен това с настоящото решение не се слага край на производството по отношение на Съвета и СПЕС в Босна и Херцеговина. Ето защо Съдът не следва да се произнася по съдебните разноски, направени от жалбоподателя и от тези двама ответници във връзка с възраженията за липса на компетентност и за недопустимост.

По изложените съображения

ОБЩИЯТ СЪД (седми разширен състав)

реши:

1)      Отхвърля иска:

–        поради липса на компетентност, доколкото с него се цели да бъде разпоредено възстановяването на работа на г‑н Robert Stockdale като член на персонала на Специалния представител на Европейския съюз в Босна и Херцеговина,

–        поради липса на компетентност, доколкото с него се цели преквалифициране на срочните трудови договори на г‑н Stockdale в един-единствен безсрочен трудов договор и констатиране на нарушението от страна на ответниците на техните договорни задължения,

–        като недопустим, що се отнася до Съвета на Европейския съюз, Европейската комисия и Европейската служба за външна дейност (ЕСВД), доколкото с него се цели отмяна на решението на специалния представител на Европейския съюз в Босна и Херцеговина от 17 ноември 2020 г., с което трудовият договор на г‑н Stockdale е бил прекратен, и поправяне на вредите, за които се твърди, че са причинени от това решение,

–        като недопустим в останалата му част, що се отнася до Комисията и ЕСВД.

2)      Възраженията за липса на компетентност и за недопустимост се отхвърлят в останалата им част.

3)      Комисията и ЕСВД понасят собствените си разноски във връзка с възраженията за липса на компетентност и за недопустимост.

4)      Направените разноски от г‑н Stockdale, от Съвета и от специалния представител на Европейския съюз в Босна и Херцеговина, във връзка с възраженията за липса на компетентност и за недопустимост, не се присъждат.

da Silva Passos Valančius Reine

Truchot       Sampol Pucurull

Обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 26 юли 2023 година.

Подписи

СЪДЪРЖАНИЕ

Обстоятелства, предхождащи спора

Искания на страните

От правна страна

По компетентността на Общия съд да се произнесе по първото и второто искане при липса на арбитражна клауза

По характера на първото и второто искане

По компетентността на Общия съд да се произнесе по първото и второто искане на основание член 272 ДФЕС

По компетентността на Общия съд да се произнесе по първото и второто искане на основание членове 263 и 268 ДФЕС

– По договорните клаузи

– По разпоредбите на правото на Съюза

Заключение

По възраженията за недопустимост, изведени от неспазването на формалните изисквания за жалбата

По възражението за недопустимост, изведено от липсата на яснота на исканията на жалбоподателя като цяло

По възражението за недопустимост, изведено от липсата на яснота на правното основание на жалбата

По възражението за недопустимост, изведено по-специално от липсата на яснота на четвъртото искане

По възражението за недопустимост, изведено от липсата на яснота на изтъкнатите правни основания във връзка с различните искания

Заключение

По възражението за недопустимост, изведено от недопустимостта на третото и четвъртото искане поради неспазване на досъдебната процедура, предвидена в членове 90 и 91 от Правилника

По възраженията за недопустимост, свързани с посочването на ответника или ответниците

По първото искане

По третото искане

По четвъртото искане

Заключение

По съдебните разноски

*      Език на производството: френски.