Съединени дела T‑99/09 и T‑308/09
Италианска република
срещу
Европейска комисия
„ЕФРР — Регионална оперативна програма (РОП) 2000—2006 г. за регион Кампания — Регламент (ЕО) № 1260/1999 — Член 32, параграф 3, буква е) — Решение да не бъдат извършени междинните плащания по мярката на РОП, свързана с управлението и обезвреждането на отпадъци — Производство за установяване на нарушение срещу Италия“
Резюме — Решение на Общия съд (първи състав) от 19 април 2013 г.
1. Икономическо, социално и териториално сближаване — Структурни помощи — Финансиране от Съюза — Регламент № 1260/1999 — Искания за междинни плащания — Производство за установяване на нарушение — Последица — Временна недопустимост на междинните искания за плащане — Критерии за прилагане — Понятие „мерки“, които са предмет на исканията за плащане — Връзка между предмета на производството за установяване на нарушение и посочените мерки — Пряка връзка — Обхват
(член 32, параграф 3, първа алинея, буква е) и член 39, параграфи 2 и 3 от Регламент № 1260/1999 на Съвета)
2. Съдебно производство — Въвеждане на нови основания в хода на производството — Правно основание, изтъкнато за първи път в писмената реплика — Недопустимост
(член 48, параграф 2 от Процедурния правилник на Общия съд)
3. Актове на институциите — Мотивиране — Задължение — Обхват — Решение на Комисията относно временната недопустимост на междинните искания за плащане в рамките на прилагането на ЕФРР — Позоваване на контекста, в който е прието посоченото решение — Допустимост
(член 253 ЕО)
1. Съгласно втората хипотеза по член 32, параграф 3, първа алинея, буква е) от Регламент № 1260/1999 относно определянето на общи разпоредби за структурните фондове понятието „мярка“ има общ характер, свързан с приоритетна стратегия, изразена чрез определена приоритетна ос, и мярката е средството за прилагане на последната в продължение на няколко години, даващо възможност за финансиране на „операции“. Множество операции могат да бъдат обхванати от такава мярка и следователно последното понятие има по-широк обхват от понятието „операция“, което от своя страна е свързано с проектите или дейностите, които могат да получат помощ от фондовете.
За да се направи извод, че определено искане за плащане е недопустимо, втората хипотеза по член 32, параграф 3, първа алинея, буква е) от Регламент № 1260/1999 изисква да се извърши сравнение между предмета на започнатото от Комисията производство за установяване на нарушение с този на „мерките“ — а не с този на „операциите“ — „които са предмет на съответното искане“. Всъщност само по себе си обстоятелството, че дадено искане за плащане може да се отнася за няколко конкретни операции, реализирани в рамките на определена (многогодишна) мярка, не позволява тълкуване contra legem на ясното и точно съдържание на втората хипотеза по член 32, параграф 3, първа алинея, буква е) от Регламент № 1260/1999 в смисъл, че е необходимо да се извърши такова сравнение по отношение на предмета на всяка от различните операции като такива, а не по отношение на съответната „мярка“ или „мерки“. Въпреки това Комисията трябва да докаже наличието на достатъчно пряка връзка между, от една страна, съответната мярка и от друга страна, предмета на производство за установяване на нарушение.
Тези съображения съответстват на крайната цел на релевантните разпоредби от Регламент № 1260/1999. Макар че наистина целта на втората хипотеза по член 32, параграф 3, първа алинея, буква е) от Регламент № 1260/1999 е да не се допусне със структурните фондове да се финансират операции на държавите членки в нарушение на правото на Съюза, това не означава, че съпътстващата опасност от неприемлива загуба на общностни фондове трябва да се свързва именно с незаконосъобразността или с незаконосъобразното реализиране на конкретни операции (проекти или дейности), които са предмет на искането за плащане, нито че Комисията е длъжна да доказва, че тази опасност произтича именно и непосредствено от такива незаконосъобразни операции, оспорени в рамките на производство за установяване на нарушение. Всъщност подобно ограничително тълкуване би минимизирало полезното действие на въпросните разпоредби, които предоставят правомощия на Комисията да спира само временно плащанията по финансовите ангажименти на структурните фондове, поети в рамките на определена оперативна програма, щом установи, че е възможно държавата членка бенефициер да не е изпълнила задължение от правото на Съюза, имащо достатъчно пряка връзка с мярката, която е предмет на предвиденото финансиране, докато установяването на неизпълнението на задължението бъде окончателно потвърдено или отхвърлено с решение на Съда.
Това виждане не се поставя под въпрос от първата хипотеза по член 32, параграф 3, първа алинея, буква е) от Регламент № 1260/1999, която по аналогичен начин предвижда възможност Комисията да наложи спиране на междинните плащания чрез процедурата по спиране на основание член 39, параграф 2 от същия регламент, тоест извън рамките на дадено производство за установяване на нарушение. Всъщност освен обстоятелството, че последната разпоредба също не посочва понятието „операция“, първата хипотеза по член 32, параграф 3, първа алинея, буква е) от Регламент № 1260/1999 подобно на втората хипотеза предвижда, че „[отсъствието на] спиране на плащането“ трябва да се отнася за „мерките, които са предмет на съответното искане [за плащане]“. Накрая, от текста на двете хипотези по член 32, параграф 3, първа алинея, буква е) от Регламент № 1260/1999 ясно следва, че за Комисията е достатъчно де се позове само на една от тях, за да може временно да откаже дадено междинно плащане.
Следователно, за да се обоснове обявяването на междинни плащания за недопустими предвид наличието на започнало производство за установяване на нарушение, е достатъчно Комисията да докаже, че предметът на това производство има достатъчно пряка връзка с „мярката“, към която спадат „операциите“, посочени в съответните искания за плащане.
Поради това, от една страна, Комисията е имала право да обоснове решение за обявяване на междинни плащания за недопустими с втората хипотеза по член 32, параграф 3, първа алинея, буква е) от Регламент № 1260/1999 и от друга страна, с оглед на така предоставените ѝ правомощия временно да отказва междинни плащания, тя не е била длъжна да следва процедурата, предвидена в първата хипотеза по член 32, параграф 3, първа алинея, буква е) от Регламент № 1260/1999 във връзка с член 39, параграфи 2 и 3 от същия регламент.
(вж. точки 45, 46, 49—51, 53 и 54)
2. Вж. текста на решението.
(вж. точка 63)
3. Задължението за мотивиране на индивидуално решение има за цел на заинтересованото лице да се предостави достатъчно информация, за да прецени дали решението е обосновано, или евентуално има порок, който дава основание валидността му да се оспорва, и да се позволи на съда на Съюза да упражни своя контрол за законосъобразността му. Обхватът на това задължение зависи от естеството на разглеждания акт и от контекста, в който същият е бил приет. Като се има предвид, че решение на Комисията, което е прието в рамките на прилагането на ЕФРР и се отнася до временната недопустимост на междинните искания за плащане, поражда отрицателни финансови последици както за правещата искането държава членка, така и за крайните бенефициери по посочените плащания, в мотивите на това решение ясно трябва да се изложат доводите, които обосновават обявяването на недопустимостта. Не е нужно обаче мотивите да уточняват всички относими фактически и правни обстоятелства, доколкото въпросът дали мотивите на определен акт отговарят на изискванията на член 253 ЕО, следва да се преценява с оглед не само на текста, но и на контекста, както и на съвкупността от правни норми, уреждащи съответната материя.
(вж. точка 71)