РЕШЕНИЕ НА СЪДА НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ (първи състав)

9 декември 2008 година(*)

„Публична служба — Длъжностни лица — Психически тормоз — Задължение на администрацията за съдействие — Отхвърляне на искането за съдействие — Задължение на администрацията за полагане на грижа — Оценка — Процедура за оценяване за 2003 г. — Доклад за развитие на кариерата“

По дело F‑52/05

с предмет жалба, подадена на основание членове 236 ЕО и 152 АЕ,

Q, бивше длъжностно лице на Комисията на Европейските общности, с местожителство в Брюксел (Белгия), за която се явяват адв. S. Rodrigues и адв. Y. Minatchy, avocats,

жалбоподател,

срещу

Комисия на Европейските общности, за която се явява г‑н V. Joris, в качеството на представител, първоначално подпомаган от адв. J.-A. Delcorde, avocat, впоследствие от адв. D. Waelbroeck, avocat,

ответник,

СЪДЪТ НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА (първи състав),

състоящ се от: г‑н H. Kreppel (докладчик), председател, г‑н H. Tagaras и г‑н S. Gervasoni, съдии,

секретар: г‑н S. Boni, администратор,

предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 19 юни 2007 г.,

постанови настоящото

Решение

1        С жалба, подадена в секретариата на Първоинстанционния съд на Европейските общности на 4 юли 2005 г., жалбоподателката иска по същество, на първо място, отмяна на решението, с което Комисията на Европейските общности мълчаливо отхвърля искането ѝ за съдействие, на второ място, отмяна на нейните доклади за развитие на кариерата, изготвени съответно за периодите от 1 януари до 31 октомври 2003 г. и от 1 ноември до 31 декември 2003 г. (наричани по-нататък „ДРК за 2003 г.“), на трето място, осъждане на Комисията да ѝ заплати обезщетение за вреди.

 Правна уредба

2        Член 12а от Правилника за длъжностните лица на Европейските общности в редакцията след изменението с Регламент (ЕО, Евратом) № 723/2004 на Съвета от 22 март 2004 година за изменение на Правилника за длъжностните лица на Европейските общности и условията за работа на другите служители на тези Общности (ОВ L 124, стр. 1), влязъл в сила на 1 май 2004 г. (наричан по-нататък „Правилника“), предвижда:

„1. Длъжностните лица се въздържат от всяка форма на психически или сексуален тормоз.

2. Длъжностното лице, което е станало жертва на психически или сексуален тормоз, не може да претърпи никакви неблагоприятни последици от страна на институцията. Длъжностно лице, което даде показания относно психически или сексуален тормоз, не може да претърпи никакви неблагоприятни последици от страна на институцията, при условие че е действало добросъвестно.

3. „Психически тормоз“ означава всяко непристойно поведение, осъществявано през определен период от време, многократно или систематично, и изразено чрез физически действия, писмено или устно, с жестове или други действия, извършени умишлено, които могат да уронят личността, достойнството или накърнят физическата или психологическата цялост на друго лице.

4. „Сексуален тормоз“ означава сексуално ориентирано поведение, което е нежелано от лицето, към което е насочено, и чиято цел или последица е да обиди това лице или да създаде заплашителна, враждебна, обидна или смущаваща среда. Сексуалният тормоз се третира като полова дискриминация.“

3        Съгласно член 24 от Правилника:

„Общностите оказват съдействие на всяко длъжностно лице, по-специално в производства срещу всяко лице, отправящо заплахи, обиди или клеветнически действия или твърдения, или нападение срещу личността или имуществото, на които длъжностното лице или член от неговото семейство е подложено поради длъжността, която заема, или служебните му задължения.

Те дължат солидарно обезщетение на длъжностното лице за вредите, претърпени от него в такива случаи, доколкото длъжностното лице само не е причинило умишлено или с груба небрежност вреди и не е успяло да получи обезщетение от виновния.“

4        На 22 октомври 2003 г. Комисията взема под внимание съобщението на г‑н Kinnock, член на Комисията, озаглавено „Политиката относно психическия тормоз“ (наричано по-нататък „съобщението от 2003 г. относно психическия тормоз“).

5        Точка 4.1.1, буква и) от съобщението от 2003 г. относно психическия тормоз, озаглавена „Неотложни мерки“, гласи:

„При най-малко подозрение за психически тормоз могат да се предвидят мерки за дистанциране. Тези мерки имат за цел да дистанцират противопоставените страни една от друга и не трябва да се смесват с политиката за мобилност. […] Дистанцирането като привременна мярка не се обуславя от наличието на свободна длъжност.

Тези мерки за дистанциране, които трябва да отчитат конкретното положение, могат да са незабавни, а при необходимост окончателни. Те имат за цел да позволят на лицето, за което се предполага, че е засегнато, да се възстанови, като му помогнат да се дистанцира.“

6        На 26 април 2006 г. Комисията приема решение относно политиката в областта на защитата на личното достойнство и борбата с психическия и сексуалния тормоз в Комисията (наричано по-нататък „решението от 2006 г. относно психическия и сексуалния тормоз“). Това решение, което отменя и заменя съобщението от 2003 г. относно психическия тормоз, предвижда по-специално в точка 2.5:

„[С]ъгласно Правилника психически тормоз е налице само доколкото поведението на лице, за което се твърди, че упражнява тормоз, се приеме за непристойно, умишлено, осъществявано многократно, през определен период или систематично и имащо например за цел да накърни доброто име или да урони достойнството на съответното лице. Тези критерии са кумулативни. […]“

7        Съгласно член 43 от Правилника за длъжностните лица на Европейските общности, в редакцията му в сила до 30 април 2004 г. (наричан по-нататък „предишния Правилник“):

„Способностите, ефикасността и поведението в службата на длъжностното лице […] подлежат на периодично атестиране, което се извършва най-малко веднъж на всеки две години, както е предвидено от всяка институция […]“ [неофициален превод]

8        На 3 март 2004 г. Комисията приема решение относно общите разпоредби за изпълнение на член 43 от предишния Правилник (наричани по-нататък „ОРИ“).

9        Член 1, параграфи 1 и 2 от ОРИ гласят:

„1. В съответствие с член 43 от [предишния] Правилник […] в началото на всяка година се провежда процедура за оценяване. Референтният период за оценяване се простира от 1 януари до 31 декември на предходната година.

За тази цел за всяко длъжностно лице по смисъла на член [1] от Правилника […], което е с административен статут на активна заетост или на командировка в интерес на службата в продължение най-малко на един месец без прекъсване през референтния период, се изготвя годишен доклад, наречен доклад за развитие на кариерата. […]

2. Процедурата за оценяване има по-специално за цел да се оценят ефикасността, способностите и поведението в службата на титуляра на длъжността. Въз основа на оценките по всеки от тези три аспекта се поставя бележка за заслугите съгласно посоченото в примерния доклад, включен в приложение II.“

10      Участници в процедурата за оценяване са, на първо място, оценяващият, който по общо правило е началникът на отдел в качеството на пряк ръководител на оценяваното длъжностно лице (член 2, параграф 2 и член 3, параграфи 1 и 3 от ОРИ), на второ място, заверяващият, който по общо правило е директорът в качеството на пряк ръководител на оценяващия (член 2, параграф 3 и член 3, параграф 1 от ОРИ), и на трето място, апелативният оценяващ, който по общо правило е генералният директор в качеството на пряк ръководител на заверяващия (член 2, параграф 4 и член 3, параграф 1 от ОРИ).

11      Член 4, параграф 1 от ОРИ предвижда, че освен годишния доклад, трябва в частност да се изготви и междинен доклад, когато естеството на задачите на титуляра на длъжността търпи значително развитие през референтния период.

12      Що се отнася до конкретното протичане на процедурата за оценяване, която се прилага както за годишния, така и за междинния доклад, член 8, параграф 4 от ОРИ предвижда, че в срок от осем работни дни след искане от страна на оценяващия титулярът на длъжността изготвя самооценка, която се включва в доклада за развитие на кариерата (наричан по-нататък „ДРК“). Най-късно десет работни дни след предаване на самооценката от титуляра на длъжността оценяващият провежда с него официално обсъждане, което съгласно член 8, параграф 5, четвърта алинея от ОРИ обхваща три елемента: оценката на титуляра на длъжността през референтния период, набелязване на целите за годината, следваща референтния период, и определяне на карта за подготовка. Оценяващият и заверяващият изготвят ДРК след събеседването между длъжностното лице и оценяващия. В случай че титулярът на длъжността отхвърли ДРК, се провежда обсъждане между него и заверяващия, като при това положение последният има възможност или да измени, или да потвърди ДРК. Оценяваното длъжностно лице може отново да отхвърли така изменения или потвърден ДРК, което води до сезиране на съвместната комисия по оценяването, предвидена в член 9 от ОРИ (наричана по-нататък „СКО“), чиято роля е да провери дали ДРК е изготвен справедливо, обективно, т.е. доколкото е възможно въз основа на обективни елементи, и в съответствие с ОРИ и ръководството за оценяване. СКО се произнася с мотивирано становище, въз основа на което апелативният оценяващ или изменя, или потвърждава ДРК. Ако апелативният оценяващ се отклони от съдържащите се в това становище препоръки, той е длъжен да мотивира решението си.

13      Съгласно примерния доклад, включен в приложение II към ОРИ, за всяка част от оценяването се предвижда поставянето на бележка, както и на съответна оценка. Що се отнася до бележката, за част 6.1 „Ефикасност“ максималният брой точки е 10, за част 6.2 „Компетентност (способности)“ — 6, и за част 6.3 „Поведение в службата“ — 4. Оценката от своя страна варира от „недостатъчна“ до „много добра“, дори „изключителна“ за части 6.1 „Ефикасност“ и 6.2 „Компетентност (способности)“, като междинните оценки във възходящ ред са „слаба“, „достатъчна“ и „добра“.

14      През юли 2002 г. посредством Интранет Комисията запознава служителите си с документ, озаглавен „Система за оценяване на персонала, съсредоточена върху развитието на кариерата — ръководство“ (наричан по-нататък „ръководство за оценяване“). В него се уточняват правилата за изготвяне на ДРК.

15      Точка 6.2 „Оценяване на работата“ от ръководството за оценяване предвижда, по-специално що се отнася до оценяването на ефикасността:

„С оглед отчитането на всякакви изменения, през годината целите обикновено се изменят, но се изключва възможността титулярът [на] длъжността да търпи неблагоприятни последици, ако не е могъл да постигне целите си поради външни фактори. При такова положение трябва да се подчертае това, което заинтересованото лице действително е можело да направи и по какъв начин то се е справило с положението. Същите принципи се прилагат и ако оценяваният трябва да отсъства през годината. Например ако е болен или става дума за отпуск по майчинство или за външни задължения, например при свикване като съдебен заседател […]“

16      Член 57, първа алинея от Правилника предвижда, че длъжностните лица имат право на годишен отпуск в размер на не по-малко от 24 работни дни и не повече от 30 работни дни на календарна година.

17      Съгласно член 59, параграф 1, първа алинея от Правилника длъжностно лице, което представи доказателство, че не е в състояние да изпълнява служебните си задължения поради болест или злополука, има право на отпуск по болест.

 Обстоятелства в основата на спора

 А –   Години2000, 2001 и 2002

18      Жалбоподателката, която по-рано е била административен съдия в Швеция, на 47‑годишна възраст, считано от 16 юли 2000 г., е назначена като длъжностно лице в срок за изпитване със степен А 5 в отдел B 2 „Европейска публична служба; правилник и дисциплина“ (наричан по-нататък „отдел B 2“) в рамките на дирекция B „Права и задължения; социална политика и действия“ (наричана по-нататък „дирекция B“) към генерална дирекция (ГД) „Персонал и администрация“ на Комисията.

19      На 16 март 2001 г., след консултация с началника на отдел B 2, директорът на дирекция B изготвя доклад относно изтичането на срока за изпитване за периода от 16 юли 2000 г. до 15 април 2001 г. (наричан по-нататък „първи доклад относно изтичането на срока за изпитване“). В него директорът на дирекция B отбелязва, че жалбоподателката „не успява в разумни срокове да изпълни някои важни […] задачи, които са ѝ [били] поверени, а в един от случаите изобщо [не се справя]“, и че е имало „някои трудности във връзка с отношенията в службата“. Той сочи още „непознаване на административната и йерархична система, съществуваща в Комисията“. Накрая в заключението на доклада предлага продължаване на срока за изпитване на жалбоподателката „в друга служба“.

20      На 22 март 2001 г. жалбоподателката излага възражения срещу първия доклад относно изтичането на срока за изпитване. В тях тя напомня в частност значението и качеството на труда, който е положила през срока за изпитване, и уточнява, че в нито един момент не ѝ е бил отправян и най-малък упрек относно работата ѝ. Затова тя иска „преразглеждане на отрицателните пунктове“ в първия доклад относно изтичането на срока за изпитване, като допълнително заявява готовността си „[самата тя] да свидетелства пред комитета по атестиране и/или да посочи други свидетели [ако това] се окаже необходимо“.

21      Първият доклад относно изтичането на срока за изпитване, както и възраженията на жалбоподателката, са изпратени на органа по назначаването (наричан по-нататък „ОН“), който на 27 март 2001 г. ги предава на председателя на комитета по атестиране.

22      С докладна записка, също от 27 март 2001 г., председателят на комитета по атестиране изпраща първия доклад относно изтичането на срока за изпитване и възраженията на жалбоподателката на останалите членове на комитета по атестиране и им предлага в рамките на писмена процедура да одобрят приложения към неговата докладна записка проект за становище преди крайния срок, 6 април 2001 г.

23      Тъй като преди крайния срок, 6 април 2001 г., членовете на комитета по атестиране не са изпратили в секретариата на този комитет коментари по проекта за становище на председателя на комитета, с решение от 9 април 2001 г. ОН продължава срока за изпитване на жалбоподателката за периода от 16 април до 15 октомври 2001 г. (наричано по-нататък „решението за продължаване на срока за изпитване“).

24      Считано от 16 април 2001 г., жалбоподателката е назначена в отдел B 4 „Заплати и изчисляване на пенсии“ към ГД „Персонал и администрация“, а впоследствие, считано от 21 май 2001 г., в отдел 001, станал впоследствие отдел 03 „Социален диалог“ (наричан по-нататък „отдел „Социален диалог“), също в рамките на дирекция B към ГД „Персонал и администрация“.

25      На 21 май 2001 г. жалбоподателката подава жалба съгласно член 90, параграф 2 от Правилника срещу първия доклад относно изтичането на срока за изпитване и срещу решението за продължаване на срока за изпитване.

26      С решение от 20 септември 2001 г. ОН отхвърля жалбата, подадена на 21 май 2001 г. от жалбоподателката. В това решение обаче ОН приема, че комитетът по атестирането „погрешно е [бил] информиран, че [жалбоподателката] приела продължаването на срока за изпитване в друг отдел“, и уточнява, че тази грешка „се дълж[ала] на обстоятелството, че [жалбоподателката] предложила да бъде преназначена на длъжност в [отдел B 4] в рамките на съобщено[то] продължаване на срока за изпитване, като същевременно не дала съгласието си за самото продължаване на този срок.“ Впоследствие заинтересованото лице не обжалва първия доклад относно изтичането на срока за изпитване и решението за продължаване на срока за изпитване пред общностните юрисдикции.

27      На 25 септември 2001 г. след консултация с началника на отдел „Социален диалог“ директорът на дирекция B изготвя доклад относно изтичането на срока за изпитване за периода от 16 април до 15 октомври 2001 г. (наричан по-нататък „втори доклад относно изтичането на срока за изпитване“). В него той предлага титуляризиране на жалбоподателката.

28      С решение от 24 октомври 2001 г. ОН титуляризира жалбоподателката, считано от 16 октомври 2001 г.

29      Въпреки че още от края на 2001 г. жалбоподателката изразява желание да напусне ГД „Персонал и администрация“, за да работи в друга генерална дирекция, от 1 февруари 2002 г. заинтересованото лице е назначено в отдел А 2 „Политика по наемане на работа“, станал впоследствие отдел А 4 „Политика по наемане на работа (предхождаща EPSO)“ към ГД „Персонал и администрация“.

 Б –   2003 година

30      Считано от 1 януари 2003 г., жалбоподателката е назначена в отдел 01 „Отношения с институциите, управление по дейности и управление на документи“ (наричан по-нататък „отдел 01“), станал впоследствие отдел D 2 (наричан по-нататък „отдел D 2“), в рамките на дирекция D „Ресурси“ към ГД „Персонал и администрация“.

31      През 2003 г. жалбоподателката е в отпуск по болест от 5 до 28 февруари и от 10 до 14 март, в активна заетост на половин работен ден по здравословни причини от 17 март до 28 април, в отпуск по болест от 30 юни до 4 юли и от 1 септември до 14 ноември и отново в активна заетост на половин работен ден по здравословни причини от 17 ноември до 19 декември.

32      Въпреки назначаването си, считано от 1 януари 2003 г., в отдел 01, жалбоподателката запазва до юни 2003 г. кабинета, който заема, докато е на служба в отдел А 4, в случая кабинет на 2. етаж в сградата на Комисията, разположена на улица „Montoyer“ № 34 в Брюксел (наричана по-нататък „сградата на ул. „Мontoyer“ № 34“), докато кабинетите на останалата част от отдел 01 са разпределени от 7. до 10. етаж в сградата на Комисията, разположена на ул. „Science“ № 11 в Брюксел (наричана по-нататък „сградата на ул. „Science“ № 11“).

33      От юни 2003 г. до лятото на 2004 г. на жалбоподателката е предоставен кабинет на полуетажа, разположен между приземния и първия етаж в сградата на ул. „Science“ № 11.

34      На 10 юни 2003 г. е изготвена и съобщена на жалбоподателката длъжностната ѝ характеристика.

35      На 3 юли 2003 г. заместник-началникът на отдел Г 2 изпраща на жалбоподателката електронно писмо със следния текст:

„Разговарях с отдел [D 3 „Администрация на човешките и финансови ресурси; служба за вътрешен одит; звено кабинети“ към ГД „Персонал и администрация“] относно проблема с кабинетите. Те са започнали разговори с оглед на намирането на решение, което да съответства на нашето искане, а именно обединяване на отдел D 2 на два етажа. Тъй като този разговор се провежда едновременно с редица други промени, все още няма незабавно решение, но разполагаме с добри възможности. Вярвам, че ще получим това, което искаме.

За да се разреши незабавно въпросът с Вашия кабинет, [отдел] D 3 предлага временно да се преместите на 7. етаж на [сградата на ул. „Science“ № 11], до […], заедно с […] в голям кабинет (понастоящем архив).

Бихте ли ми съобщили дали приемате това предложение?“

36      На 7 юли 2003 г. жалбоподателката отговаря на заместник-началника на отдел D 2, като му изпраща електронно писмо, съдържащо следния абзац:

„Честно казано, не съм сигурна за кабинета. На 18 юли излизам в отпуск и се връщам на 18 август. Може би трябва да изчакаме, за да видим дали към август няма да бъде намерено постоянно решение?“

37      На 11 септември 2003 г. заместник-началникът на отдел D 2 пише на служителя в рамките на отдел D 3 „Администрация на човешките и финансови ресурси; служба за вътрешен одит; звено кабинети“ към ГД „Персонал и администрация“, натоварен с управлението на инвентарно описаното имущество (наричан по-нататък „служителя, управляващ инвентарно описаното имущество“), следното електронно писмо:

„Спомняте си, че говорихме за [необходимостта да се намери] подходящ кабинет за [жалбоподателката], като тези разговори трябваше да продължат след летните отпуски, както се бяхме разбрали. В непосредствено бъдеще не изглежда възможно да се постигне дългосрочно решение[, състоящо се в обединяването на] целия отдел D 2 на 9. и 10. етаж в [сградата на ул. „Science“ № 11]. Ето защо Ви моля да осигурите на нашия отдел подходящ [за жалбоподателката] кабинет, възможно най-близо до 9. и 10. етаж в [сградата на ул. „Science“ № 11].

Въпросът придобива известна неотложност, доколкото изглежда, че неподходящият сегашен кабинет [на жалбоподателката], разположен на приземния етаж [в сградата на ул. „Science“ № 11], сериозно засяга ефикасността [на заинтересованото лице] и изисква незабавно решение.

Очаквам Вашия отговор.“

38      Тъй като служителят, управляващ инвентарно описаното имущество, е в отпуск към момента на изпращане на електронното писмо, посочена в предходната точка, на 30 септември 2003 г. заместник-началникът на отдел D 2 отново привлича вниманието му към проблема с кабинета на жалбоподателката.

 В –   2004 година

39      На 2 февруари 2004 г. жалбоподателката подава искане за годишен отпуск за периода от 1 до 5 март 2004 г. Искането е одобрено на 3 февруари 2004 г.

40      С писмо от 29 април 2004 г., постъпило в отдел „Жалби“ към ГД „Персонал и администрация“ на 3 май същата година, жалбоподателката адресира до Комисията „[и]скане за съдействие на основание член 24 от Правилника […], което същевременно представлява и искане по смисъла на член 90, параграф 1 от Правилника — психически тормоз“ (наричано по-нататък „искане за съдействие“). В него тя се оплаква от няколко обстоятелства, които квалифицира като психически тормоз, и иска образуването на административно разследване от „неутрален орган“, несвързан с ГД „Персонал и администрация“. Накрая жалбоподателката иска обезщетение в размер на 100 000 EUR за претърпените от нея вреди поради твърдения психически тормоз (наричано по-нататък „искането за обезщетение“).

41      След като жалбоподателката представя медицинско свидетелство за периода от 16 април до 11 юни 2004 г., администрацията подлага заинтересованото лице на медицински преглед, извършен от медицинското лице на институцията, което в становище от 7 май 2004 г. приема, че тя е „100 % работоспособна, считано от 10 [май] 2004 г.“, но че „за здравето на [жалбоподателката] е желателна промяна на длъжността“.

42      В писмо от петък, 7 май 2004 г., жалбоподателката подновява искането си за съдействие, както е формулирано по-рано в писмото ѝ от 29 април 2004 г. Освен това в последното писмо, като се позовава на становището от посочения в предната точка медицински преглед, тя иска приемането на „превантивни и незабавни мерки, например [нейното] преназначаване на друга длъжност или [нейното] временно преместване“ в генерална дирекция, различна от ГД „Персонал и администрация“, за да бъде предпазена от „непристойното поведение“ на своите преки ръководители. Накрая жалбоподателката иска и поправянето на имуществените последици от поведението, в които са упрекнати ръководителите ѝ.

43      На същата дата, 7 май 2004 г., в 14,53 ч. жалбоподателката изпраща на новия началник на отдел D 2, встъпил в длъжност на 16 февруари 2004 г., електронно писмо, съдържащо следните абзаци:

„Опитах се безуспешно да въведа в […] „Sic Congés“ [информационна система, предназначена да улесни административното управление на отпуските] искане за годишен отпуск от 10 май до 30 юни 2004 г. (според […] „Sic Congés“ аз вече съм в отпуск по болест).

[…]

В очакване на привременни мерки се чувствам длъжна (заради здравето, както и заради безопасността си) да се дистанцирам от работното си обкръжение. Именно по тази причина искам годишен отпуск.

Поради […] невъзможност да въведа искането за годишен отпуск [в „Sic Congés“] Ви моля любезно възможно най-бързо, и не по-късно до 16 [часа] днес следобед, да ми потвърдите по [електронна поща] [дали] одобрявате искането ми за годишен отпуск от 10 май до 30 юни 2004 г.“

44      На същата дата, 7 май 2004 г., към 16 часа жалбоподателката провежда събеседване с началника на отдел D 2 по повод на искането си за годишен отпуск. Според жалбоподателката същият изразил съгласие тя да ползва годишен отпуск, считано от 10 май.

45      На същата дата, 7 май 2004 г., в 18,01 ч. началникът на отдел D 2 изпраща на жалбоподателката електронно писмо, част от текста на което е следният:

„Тъй като известен брой въпроси, които Ви касаят, трябва да бъдат решени бързо, Ви моля — в интерес на службата и доколкото годишният Ви отпуск още не е започнал — в понеделник сутрин да се явите на работа.

Въпросът за Вашия отпуск също ще бъде засегнат тогава.“

46      Отново на 7 май 2004 г., в 18,24 ч. жалбоподателката отговаря на началника на отдел D 2 със следното електронно писмо:

„Позовавам се на събеседването ни във Вашия кабинет днес в 16 [часа], когато ме уверихте, че няма проблем във връзка с искането ми за годишен отпуск от понеделник […], 10 май, и че в събота и неделя мога да съм спокойна, а в понеделник да не идвам отново на работа. Проблем имало само [със „Sic Congés“] и подписите […]. Сега вече съм резервирала билет за самолет, за да се върна в Швеция малко по-късно.

Д-р […] ми обеща да направи опит да намери друго разрешение, ако днес следобед искането ми за годишен отпуск не бъде одобрено. Тъй като ме уведомявате за промяна в решението Ви тази вечер, вече не мога да се свър[ж]а с д-р […]. Ето защо в понеделник сутрин ще отида направо в [м]едицинската [с]лужба, за да се опитам да се видя с д-р […] или с друг лекар.“

47      На 10 май 2004 г., в отговор на електронното писмо, споменато в предната точка, началникът на отдел D 2 изпраща на жалбоподателката електронно писмо, част от текста на което е следният:

„Бих искал просто да Ви потвърдя, че [директорът на дирекция D] желае да се срещне с Вас днес, за да обсъдите по-специално Вашето евентуално преместване съгласно препоръката в становището на медицинската служба [от петък, 7 май 2004 г.], както и за да се предприемат действия във Ваш интерес във връзка с направените по-рано постъпки.“

48      Същият ден, 10 май 2004 г., жалбоподателката се среща с директора на дирекция D. Според жалбоподателката по време на тази среща било уговорено тя да ползва годишен отпуск от 19 май 2004 г. за три седмици.

49      На 11 май 2004 г. жалбоподателката изпраща електронно писмо на асистента на директора на дирекция D, в което иска възможно най-скоро да се потвърди съгласието на нейната дирекция за годишния отпуск, който тя желае да ползва от 19 май до 8 юни 2004 г., като в това отношение уточнява, че резервираният от нея билет за съответния период трябвало да бъде платен най-късно на следващия ден, т.е. на 12 май 2004 г.

50      В отговор на електронното писмо на жалбоподателката от 11 май 2004 г. същия ден асистентът на директора на дирекция D изпраща на жалбоподателката няколко електронни писма, в които посочва, че преди да ѝ бъде дадено разрешение да излезе в отпуск, следвало да се срещне с началника на отдел D 2, за да се проведе официалното обсъждане, предвидено в член 8, параграф 5 от ОРИ, и директорът на дирекция D и началникът на отдел D 2 да могат да изготвят ДРК на заинтересованото лице за периода от 1 януари до 31 октомври 2003 г. (наричан по-нататък „ДРК януари—октомври 2003 г.“). Освен това в допълнение в електронното писмо, изпратено на жалбоподателката на 12 май 2004 г., асистентът на директора на дирекция D добавя, че последният не можел да даде никаква гаранция на жалбоподателката относно одобряването на искането ѝ за годишен отпуск, доколкото това одобряване зависело от постъпките на няколко души, сред които и самата жалбоподателка.

51      След този отговор с електронно писмо от 12 май 2004 г. жалбоподателката уведомява асистента на директора на дирекция D, че се отказва от годишния отпуск, който е поискала за периода от 19 май до 8 юни 2004 г., и че искането ѝ понастоящем е за годишен отпуск от 7 юни до 23 юли 2004 г.

52      На 13 май 2004 г. искането за годишен отпуск за периода от 7 юни до 23 юли 2004 г. официално е въведено в „Sic Congés“ и одобрено на 19 май същата година. Тъй като обаче жалбоподателката счита, че е уведомена за това одобрение едва на 24 май 2004 г., т.е. късно, тя оттегля искането си за годишен отпуск.

53      Също на 13 май 2004 г. директорът на дирекция D изпраща автобиографията на жалбоподателката на пет генерални дирекции (ГД „Енергетика и транспорт“, OLAF [Европейската служба за борба с измамите], ГД „Правосъдие и вътрешни работи“, ГД „Здравеопазване и защита на потребителите“ и ГД „Конкуренция“). В придружително писмо към автобиографията, изпратено на всяка от посочените по-горе генерални дирекции, директорът на дирекция D уточнява, че жалбоподателката е проявила интерес в областите, попадащи в компетентността на съответната генерална дирекция, и че ГД „Персонал и администрация“ изразява съгласие относно възможността за преназначаване на заинтересованото лице в съответната дирекция на същата длъжност.

54      На 18 май 2004 г. психиатърът, на когото медицинската служба поверява извършването на психиатрична експертиза на жалбоподателката, подчертава в експертното си заключение, че „тъй като проблем[ът] е социален (конфликт в рамките на нейната [и]нституция), то решението трябва да се вземе на социално равнище (пренасочване към друга [г]енерална [д]ирекция)“.

55      На 24 май 2004 г. жалбоподателката подновява искането си за „незабавно, постоянно или временно преместване в [генерална дирекция], която да н[яма] нищо общо с ГД [„Персонал и администрация“] или с [генералния директор на посочената генерална дирекция]“, като обяснява, че „психическият тормоз [, на който е подложена,] очевидно не [бил] преустановен“.

56      На 7 юни 2004 г. жалбоподателката се снабдява с медицинско свидетелство за периода от 8 юни до 2 юли 2004 г.

57      На 8 юни 2004 г. жалбоподателката изпраща на началника на отдел D 2 електронно писмо, с което го информира, че е „неспособна да работи на сегашната [с]и длъжност“ между 8 юни и 2 юли 2004 г. Тя уточнява, че е въвела искане за годишен отпуск в „Sic Congés“ за периода от 5 юли до 13 август 2004 г.

58      На 9 юни 2004 г. директорът на дирекция D изпраща на жалбоподателката следното електронно писмо:

„Съжалява[м] за Вашето заболяване[. О]питах да се свържа с Вас на домашния Ви адрес, тъй като имахме предвидена среща на 8 юни и исках да обсъдя с Вас какво следва да се направи оттук нататък.

Подали сте искане за преразглеждане на Вашия [ДРК януари—октомври 2003 г.] и би следвало тази задача да се изпълни възможно най-бързо, и при всички положения преди да излезете в годишен отпуск. Приключването на процедурата за оценяване засяга цялата ГД [„Персонал и администрация“], тъй като няма да получим никакви точки за предимство, ако тя не бъде завършена, поради което възможностите за бъдещо повишаване на целия персонал ще бъдат осуетени. […]

Вероятно бихте могли да уговорите друга среща със секретарката ми […]“

59      С писмо от 11 юни 2004 г. директорът на Службата за разследване и дисциплина на Комисията (наричана по-нататък „IDOC“) посочва на генералния секретар на Комисията, че твърдените от жалбоподателката в искането ѝ за съдействие обстоятелства му изглеждат достатъчно сериозни да обосноват образуването на административно разследване „било за да се докаже личната отговорност, било за да се защити честта на длъжностни лица, срещу които са отправени несправедливи обвинения“. Директорът на IDOC добавя, че предвид обвиненията, отправени от жалбоподателката срещу цялото ръководство ГД „Персонал и администрация“, включително срещу генералния директор, му се струва уместно генералният секретар на Комисията да упражнява функциите на ОН в рамките на административното разследване, а като „служител по изслушването“ да бъде определено лице извън ГД „Персонал и администрация“, което да проведе разследването.

60      На 14 юни 2004 г. началникът на отдел D 2 официално отхвърля искането за отпуск за периода от 5 юли до 13 август 2004 г.

61      На 18 юни 2004 г. медицинската служба преценява, че жалбоподателката „[трябва] да се счита, че отсъства основателно до 16 юли включително“.

62      На 21 юни 2004 г. жалбоподателката въвежда в „Sic Congés“ искане за годишен отпуск за периода от 19 юли до 27 август 2004 г.

63      Считано от лятото на 2004 г., на жалбоподателката е предоставен кабинет на осмия етаж в сградата на ул. „Science“ № 11.

64      На 1 юли 2004 г. генералният секретар на Комисията уведомява директора на IDOC, че приема да упражнява функциите на ОН в рамките на предстоящото административно разследване и уточнява името на служителя по изслушването, избран от него да проведе това разследване.

65      Поради това че жалбоподателката била уведомена, че искането ѝ за годишен отпуск за периода от 19 юли до 27 август 2004 г. нямало да бъде одобрено, на същия ден, 1 юли 2004 г., тя изпраща на служител в отдел B 2 електронно писмо с оплакването, че „[нейните] искания за годишен отпуск винаги [се отхвърлят] или поне не [се] подписват в разумен срок“ и с молба „да [ѝ] помогне, за да може [тя] да излезе в отпуск [през лятото на 2004 г.]“.

66      На 5 юли 2004 г. жалбоподателката представя медицинско свидетелство за периода от 17 юли до 27 август 2004 г. Това свидетелство не е оспорено от администрацията.

67      На 2 август 2004 г. Комисията одобрява искането за годишен отпуск, отнасящо се за периода от 19 юли до 27 август 2004 г. На 3 септември 2004 г. това искане е „отменено“, тъй като между 17 юли и 27 август 2004 г. заинтересованото лице е в отпуск по болест.

68      На 1 септември 2004 г. жалбоподателката представя медицинско свидетелство за периода от 28 август до 25 септември 2004 г.

69      На 6 септември 2004 г. заключението от медицинския преглед, на който е подложена жалбоподателката след представянето на медицинското свидетелство за периода от 28 август до 25 септември 2004 г., е, че заинтересованото лице е „100 % работоспособно към тази дата“, но се подновява забележката, формулирана на 18 май 2004 г. от психиатъра, който тогава е прегледал жалбоподателката, че „за здравето на [жалбоподателката е] желателна промяна на длъжността“.

70      Като счита, че заключението от медицинския преглед от 6 септември 2004 г. е без основание от медицинска гледна точка, на 7 септември 2004 г. жалбоподателката отправя до Комисията искане въпросът да бъде отнесен до независим лекар за становище съгласно член 59, параграф 1, пета алинея от Правилника.

71      С докладна записка от 8 септември 2004 г. генералният секретар на Комисията възлага на служителя по изслушването, определен от него в рамките на поисканото от жалбоподателката административното разследване, да „провери верността на изложените твърдения, по-специално що се отнася до поведението на длъжностното лице или на длъжностните лица, чието/чиито име(на) е/са посочени в преписката, като по този начин се даде възможност за преценка на действителното положение и последиците, които [би] следва[ло] при необходимост да се изведат“.

72      На 15 септември 2004 г. медицинската служба информира началника на отдел „Администрация на човешките ресурси, вътрешни реформи“, че „по общо съгласие с [лекуващия лекар на жалбоподателката] е определен експерт, който да даде независимо становище“.

73      В своето заключение от 6 октомври 2004 г. по медико-психологическия преглед независимият лекар, избран вследствие на формулираното от жалбоподателката искане за становище от независим лекар (наричан по-нататък „независим лекар“), установява, че „заинтересованото лице [e] отново работоспособно, но в друга [генерална дирекция]“, и уточнява, че „възстановяването ѝ на предишната длъжност [може] единствено да съживи преживяванията, свързани с психически тормоз, и да я дестабилизира“.

74      С докладна записка от 14 октомври 2004 г. директорът на дирекция C „Социална политика, персонал в Люксембург, здравеопазване, хигиена“ към ГД „Персонал и администрация“ (наричана по-нататък „дирекция C“) изпраща на директора на дирекция D заключението на независимия лекар и му препоръчва „да преназначи възможно най-бързо [жалбоподателката] на длъжност извън [посочената генерална дирекция], за да може [заинтересованото лице] да възобнови изпълнението на служебните си задължения“.

75      С докладна записка от 5 ноември 2004 г., в която се позовава на исканията за съдействие, отправени от жалбоподателката, началникът на отдел „Жалби“ към ГД „Персонал и администрация“ информира заинтересованото лице, че генералният секретар на Комисията е образувал разследване, поверено на „служител по изслушването извън ГД [„Персонал и администрация“]“, и че ОН ще се произнесе по искането ѝ за съдействие въз основа на доклада от разследването и в зависимост от съдържанието му.

76      С докладна записка от 26 ноември 2004 г., постъпила в отдел „Жалби“ на 30 ноември същата година, жалбоподателката обжалва „мълчаливи[те] откази по [нейните] искания за съдействие и [за] защита, [по нейните] искания за приемане на превантивни и незабавни мерки, както и [по нейното] искане [за] обезщетение за вреди“ (наричана по-нататък „жалбата от 26 ноември 2004 г.“).

77      С решение от 21 декември 2004 г. жалбоподателката е назначена в отдел C 5 „Безопасност и [х]игиена на [т]руда“ (наричан по-нататък „отдел C 5“) в рамките на ГД „Персонал и администрация“, считано от 1 януари 2005 г.

 Г –   2005 година

78      На 6 януари 2005 г. началникът на отдел C 5 провежда събеседване с жалбоподателката, след което последната окончателно престава да се явява на работното си място.

79      На 21 март 2005 г. изготвеният от служителя по изслушването доклад относно административното разследване е изпратен на генералния секретар на Комисията. В заключението на своя доклад служителят по изслушването изразява следното становище:

„1. Нито един от описаните в настоящия доклад епизоди сам по себе си не показва, че лицата, срещу които [жалбоподателката] е отправила обвинение, са упражнили непристойно поведение, осъществено умишлено, което да уронва личността, достойнството или да накърнява физическата или психологическата цялост на [заинтересованото лице].

В определени моменти считах, че някои прояви или действия, насочени към [жалбоподателката], са на границата на непристойното, или по-точно, ако се възпроизведе терминологията от английския текст на Правилника, на границата на „improper behaviour“ по отношение на последната. Мисля, че дори в някои случаи тази граница може би е премината. Въпреки това в никой момент не съм смятал, че разглежданите действия или прояви са опорочени от умисъл от страна на техния/техните извършител(и), в смисъл да са целели да се урони личността или достойнството или да се накърни целостта на [жалбоподателката].

[…]

3. От въпросите, които си задавах в хода на това разследване, разбирам защо [жалбоподателката] се е почувствала жертва на психически тормоз, което обяснява възможността тя да припише на ръководителите си намерения, които според мен те не са имали. В това отношение мога единствено да изразя съжаление за неумелите прояви спрямо [заинтересованото лице]. Така обстоятелствата, при които е продължен срокът ѝ за изпитване, условията при постъпването ѝ в отдел [D 2] или изолираността на кабинета ѝ е/са допринесла/допринесли за подхранването на отношение на конфликт между [жалбоподателката] и ръководителите ѝ. Предвид обстоятелството, че това отношение на конфликт продължава вече няколко години, не вярвам, че то би могло да бъде разрешено с усилия за взаимно разбирателство. Единствено бързото преназначаване на [заинтересованото лице] извън ГД [„Персонал и администрация“] би могло да ѝ предостави възможността за ново начало, а от нея зависи дали ще се възползва от тази възможност.“

80      На 29 март 2005 г. ОН отхвърля жалбата от 26 ноември 2004 г. Той подчертава, че е „отговорил на различните искания на [жалбоподателката] в зависимост от естеството на обстоятелствата, пропорционално на тяхното значение и представените доказателства, като своевременно е взел решение да образува разследване, за да се установят фактите, което все още [е] в ход“. В заключение ОН уточнява, че „[след] приключване на провежданото разследване резултатите от него [ще] бъдат съобщени на [жалбоподателката]“ и че „[в] зависимост от тези резултати на основание член 24 от Правилника [ОН ще] вземе евентуално необходимите мерки, които биха се оказали обосновани с оглед на посочените резултати“.

81      На 15 април 2005 г. жалбоподателката подава искане за инвалидизиране. В искането си тя сочи, че „от няколко години е жертва на психически тормоз в ГД [„Персонал и администрация“]“ и че „това положение [е] имало тежки последици за [нейното] здраве“.

82      На 13 юни 2005 г. ОН сезира комисията по инвалидност със случая на жалбоподателката.

83      С писмо от 11 юли 2005 г., адресирано до Комисията, след като се позовава на искането си за инвалидизиране от 15 април 2005 г., жалбоподателката сочи, че „потвърждав[а] [своето] искане да се признаят за професионална болест заболяванията вследствие на допуснатите прояви на тормоз спрямо [нея]“.

84      На заседанието си от 26 юли 2005 г. комисията по инвалидност стига до заключението, че жалбоподателката е „засегната от трайна инвалидност […] и че поради това тя [е] длъжна да преустанови службата си в Комисията“. Комисията по инвалидност уточнява, че не се произнася относно обстоятелството дали инвалидността е следствие от злополука, настъпила при изпълнението на служебните задължения или от професионална болест.

85      С решение на Комисията от 23 август 2005 г. жалбоподателката е пенсионирана поради инвалидност, считано от 31 август 2005 г., като ѝ се отпуска обезщетение за инвалидност, определено „в съответствие с разпоредбите на член 78, [трета] алинея […] от Правилника“.

86      С писмо от 16 септември 2005 г., адресирано до жалбоподателката, ОН изрично отхвърля отправеното от нея искане за съдействие, като приема въз основа на заключението от административното разследване, че твърденията за психически тормоз са били неоснователни или не са били доказани.

87      С докладна записка, постъпила по факс в медицинската служба на 7 октомври 2005 г., комисията по инвалидност приема, „предвид трайния характер на заболяването, довело до инвалидност, че изобщо не е необходим контролен медицински преглед“.

88      С искане, подадено на 17 октомври 2005 г., жалбоподателката сезира Комисията с искане „тревожно-депресивният синдром“, от който била засегната, да бъде признат за следствие от професионална дейност. Към датата на съдебното заседание по настоящото дело тази процедура все още е в ход.

 Д –   Обстоятелства, свързани с докладите за развитие на кариерата, изготвени за 2003 г.

89      На 12 май 2004 г. за изготвянето на ДРК януари—октомври 2003 г. жалбоподателката и длъжностното лице, упражнявало функциите на началник на отдел D 2 до 31 октомври 2003 г., провеждат официалното обсъждане, предвидено в член 8, параграф 5 от ОРИ.

90      На 18 май 2004 г. началникът на отдел D 2 до 31 октомври 2003 г. в качеството на оценяващ на жалбоподателката изготвя проекта за ДРК януари—октомври 2003 г. В този проект заинтересованото лице получава обща бележка от 8/20, т.е. 4/10 относно ефикасността, 3/6 относно способностите и 1/4 относно поведението в службата.

91      След като в част 6.1 „Способности“ от ДРК януари—октомври 2003 г. оценяващият изтъква изпитаните от жалбоподателката затруднения да се приспособи към своята работа, които според него се дължат на „липса на мотивация“, той посочва, че с докладна записка от 3 септември 2003 г. е информирал жалбоподателката, че ще отнесе към отдел „Администрация на човешките ресурси, вътрешни реформи“, както и към медицинската служба, въпроса дали „нейното здравословно състояние позволява нормално изпълнение на задълженията ѝ в бъдеще“. Оценяващият подчертава още, че „между 3 септември 2003 г. и края на октомври [2003 г.] не [се] наблюдав[а] подобрение на ефикасността [на жалбоподателката]“.

92      На 18 май 2004 г. в качеството на заверяващ директорът на дирекция D приподписва проекта за ДРК януари—октомври 2003 г.

93      На 27 май 2004 г. жалбоподателката иска преразглеждане на своя ДРК януари—октомври 2003 г.

94      Събеседването между заверяващия и жалбоподателката, предвидено в член 8, параграф 10 от ОРИ, според заверяващия не се провежда поради „продължителното отсъствие на [жалбоподателката]“.

95      На 14 юли 2004 г. заверяващият извършва „административно приключване“ на ДРК януари—октомври 2003 г. На следващия ден началникът на отдел „Администрация на човешките ресурси, вътрешни реформи“ потвърждава административното приключване на доклада „във връзка с коментарите на оценяващия и заверяващия, за да се запазят правата на заинтересованото лице в тяхната цялост“.

96      На 8 юли 2004 г. проектът за ДРК за периода от 1 ноември до 31 декември 2003 г. (наричан по-нататък „ДРК ноември—декември 2003 г.“) е изготвен от оценяващия жалбоподателката, като тази функция вече не се изпълнява от началника на отдел D 2, а от директора на дирекция D. В този проект, изготвен без жалбоподателката предварително да си е направила самооценка, тя отново получава обща бележка от 8/20, т.е. 4/10 за ефикасност, 3/6 за способности и 1/4 за поведение в службата.

97      В част 6.1 „Ефикасност“ от ДРК ноември—декември 2003 г. оценяващият посочва извода, до който е достигнал, „че изобщо няма действителен резултат през референтния период и че не е постигнат какъвто и да било резултат, въпреки че тези резултати са били достижими за [жалбоподателката]“. Оценяващият добавя, че от негова гледна точка става дума за „резултат от липсата на мотивация [на жалбоподателката], както и от нейното поведение“.

98      На 13 юли 2004 г. проектът за ДРК ноември—декември 2003 г. е приподписан от заверяващия по отношение на жалбоподателката — функция, изпълнявана от генералния директор на ГД „Персонал и администрация“. Заверяващият също извършва административно приключване на посочения ДРК.

99      С писмо от 21 септември 2004 г. началникът на отдел „Администрация на човешките ресурси, вътрешни реформи“ информира жалбоподателката, че в рамките на процедурата за повишаване за 2004 г. генералният директор на ГД „Персонал и администрация“ е решил да не ѝ предостави нито една точка за предимство. В писмото се уточнява, че получената от жалбоподателката в рамките на процедурата за оценяване за 2003 г. обща бележка е 8/20.

100    На 20 декември 2004 г. жалбоподателката подава жалба на основание член 90, параграф 2 от Правилника, с която иска отмяна на своя ДРК януари—октомври 2003 г., както и на своя ДРК ноември—декември 2003 г.

101    С решение от 4 май 2005 г., чието получаване жалбоподателката потвърждава на 7 юни 2005 г., ОН отхвърля тази жалба.

 Производство и искания на страните

102    Първоначално настоящата жалба е заведена в секретариата на Първоинстанционния съд на 4 юли 2005 г. под номер Т‑252/05.

103    С Определение от 15 декември 2005 г. Първоинстанционният съд препраща настоящото дело на Съда на публичната служба съгласно член 3, параграф 3 от Решение 2004/752/ЕО, Евратом на Съвета от 2 ноември 2004 година за създаване на Съда на публичната служба (ОВ L 333, стр. 7; Специално издание на български език, 2007 г., глава 1, том 5, стр. 142). Жалбата е заведена в секретариата на последния под номер F‑52/05.

104    Жалбоподателката моли Съда на публичната служба:

„–      да обяви настоящата жалба за допустима,

–        доколкото [е] необходимо, […] да постанови отмяна на решението от 29 март 2005 г., с което Комисията отхвърля жалбата […], подадена на 29 ноември 2004 г. срещу мълчаливите откази на Комисията по искането […] за съдействие […] на основание член 24 от Правилника и за заплащане на обезщетение за вреди, както и [по] исканията от 7 май 2004 г. и от 24 май 2004 г. [за] приемане на превантивни и незабавни мерки,

–        […] да постанови отмяна на решението на Комисията от 4 май 2005 г., с което се дава отговор на жалбата на жалбоподателката от 20 декември 2004 г., както и отмяна на изготвения ѝ доклад за развитие на кариерата за периода от 1 януари 2003 г. до 31 декември 2003 г.,

–        […] да установи отговорността на Европейската общност вследствие на [горепосочените] решения и изготвения на жалбоподателката ДРК,

–        да присъди в полза на жалбоподателката обезщетение за претърпените вреди в размер на 250 000 EUR,

–        да осъди [Комисията] да заплати всичк[и] съдебни разноски“.

105    Комисията моли Съда на публичната служба:

–        да отхвърли жалбата,

–        да се произнесе по съдебните разноски в съответствие със закона.

106    След съгласие на двете страни да се направи опит за уреждане на спора по взаимно съгласие съдията докладчик ги кани на неформално заседание, което се провежда в Съда на публичната служба на 9 октомври 2006 г. На 17 октомври 2006 г. съдията докладчик уведомява страните относно предложение за уреждане на спора по взаимно съгласие. С писмо от 24 октомври 2006 г. това предложение е отхвърлено от Комисията.

107    Съгласно член 64, параграф 3, буква а) от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд, приложим mutatis mutandis за Съда на публичната служба по силата на член 3, параграф 4 от Решение 2004/752, Съдът на публичната служба задава въпроси на страните. Те изпълняват искането на Съда на публичната служба.

108    С факс, постъпил в секретариата на Съда на публичната служба на 17 юни 2007 г., жалбоподателката изчислява имуществените си вреди за общата сума от 781 906,43 EUR, представляваща разликата между, от една страна, заплатата и пенсията, на които тя би имала право, ако не беше инвалидизирана, и от друга страна, получаваното от нея обезщетение за инвалидност и пенсията, която ще ѝ бъде плащана в бъдеще.

109    С Определение от 26 септември 2007 г. Съдът на публичната служба отхвърля искането на Комисията за заличаване на изречения, съдържащи се в приложенията към преписката от административното разследване.

 От правна страна

 А –   Предварителни бележки по предмета на спора

110    Предметът на жалбата, както е изложен от жалбоподателката, предполага следните бележки.

111    На първо място, във второто си искане жалбоподателката изрично иска отмяна „на решението от 29 март 2005 г., с което Комисията отхвърля жалбата […], подадена на 29 ноември 2004 г. срещу мълчаливите откази на Комисията по искането […] за съдействие […] на основание член 24 от Правилника и за заплащане на обезщетение за вреди, както и [по] исканията от 7 май 2004 г. и от 24 май 2004 г. [за] приемане на превантивни и незабавни мерки“. В този смисъл според заинтересованото лице са налице три отделни мълчаливи отказа: първият по искането за съдействие, формулирано в докладна записка от 29 април 2004 г., вторият по искането за обезщетение за вреди, също съдържащо се в посочената докладна записка, и третият по искането за прехвърляне извън ГД „Персонал и администрация“, формулирано в писмата от 7 и 24 май 2004 г.

112    В това отношение е безспорно, че с докладна записка от 29 април 2004 г., постъпила в отдел „Жалби“ на 3 май същата година, жалбоподателката адресира до Комисията „[и]скане за съдействие на основание член 24 от Правилника […], което същевременно представлява и искане по смисъла на член 90, параграф 1 от Правилника — психически тормоз“. В него тя се оплаква от няколко обстоятелства, които квалифицира като психически тормоз, и иска образуването на административно разследване от „неутрален орган“, несвързан с ГД „Персонал и администрация“. В същата докладна записка жалбоподателката настоява и за поправяне на вредите, произтичащи от твърдения психически тормоз.

113    Освен това, след докладната записка от 29 април 2004 г., на 7 и 24 май 2004 г. заинтересованото лице адресира до Комисията две нови писма, в които иска приемането на „превантивни и незабавни мерки“, като например нейното „преназначаване на друга длъжност или [нейното] […] преместване“ извън ГД „Персонал и администрация“. В тези писма обаче жалбоподателката изрично се позовава на докладната записка от 29 април 2004 г. и обосновава искането си за дистанциране с психическия тормоз в генералната дирекция на службата ѝ, на който се счита за жертва. В този смисъл следва да се приеме, че тези писма не съдържат нови искания, отделни от искането за съдействие, а уточнения, внесени в него относно мерките, които да се вземат превантивно и незабавно, в случая мярка за дистанциране.

114    При това положение следва да се счита, че в рамките на искането си за съдействие жалбоподателката по същество е поискала три вида мерки: на първо място, образуване и провеждане на административно разследване, на второ място, мярка за незабавно дистанциране, още преди да са станали известни резултатите от административното разследване, на трето място, всякакви мерки, предназначени да осигурят окончателната ѝ защита, след като бъде установено действителното наличие на психически тормоз.

115    След като в рамките на четиримесечен срок от подаването, на 3 май 2004 г., на докладната записка от 29 април 2004 г. администрацията не отговаря нито на искането за съдействие, нито на това за обезщетение, съгласно член 90, параграф 1 от Правилника липсата на отговор води до два мълчаливи отказа, като с първия се отказва да се уважи искането за съдействие, а с втория — искането за обезщетение.

116    На второ място, от текста на третото искане е видно, че според жалбоподателката Комисията изготвила за 2003 г. само един ДРК. Безспорно е обаче, че съгласно член 4, параграф 1 от ОРИ Комисията изготвя два доклада, отнасящи се за жалбоподателката — първият за периода от 1 януари до 31 октомври 2003 г. (ДРК януари—октомври 2003 г.), вторият за периода от 1 ноември до 31 декември 2003 г. (ДРК ноември—декември 2003 г.).

117    Предвид изложените по-горе уточнения и с оглед на съдебната практика, съгласно която искането за отмяна на решение за отхвърлянето на жалба води до отнасяне пред общностния съд на спор относно акта с неблагоприятни последици, срещу който е подадена жалбата (Решение на Съда от 17 януари 1989 г. по дело Vainker/Парламент, 293/87, Recueil, стр. 23, точка 8, Решение на Първоинстанционния съд от 23 март 2004 г. по дело Theodorakis/Съвет, T‑310/02, Recueil FP, стр. I‑A‑95 и II‑427, точка 19 и Решение на Първоинстанционния съд от 9 юни 2005 г. по дело Castets/Комисия, T‑80/04, Recueil FP, стр. I‑A‑161 и II‑729, точка 15), настоящата жалба трябва да се разглежда като насочена по същество към:

–        отмяната на мълчаливия отказ по искането за съдействие,

–        отмяната на ДРК за 2003 г.,

–        осъждането на Комисията да заплати на жалбоподателката обезщетение за вреди.

118    Важно е обаче да се отбележи, че в подкрепа на основната част от исканията и правните си основания жалбоподателката изтъква претърпения от нея в рамките на функциите ѝ психически тормоз.

119    При това положение за да се произнесе по различните искания на жалбоподателката, Съдът на публичната служба счита за полезно най-напред да разгледа твърденията ѝ относно наличието на твърдения психически тормоз.

 Б –   По психическия тормоз

1.     Доводи на страните

120    Според жалбоподателката наличието на психически тормоз, на който тя била жертва от страна на ръководителите в ГД „Персонал и администрация“, се установявало от редица обстоятелства, които следва да се обединят в шест категории.

121    На първо място, началникът на отдел B 2, в който жалбоподателката постъпва при назначаването си от Комисията в качеството на длъжностно лице в срок за изпитване, предоставил на директора на дирекция B, натоварен с изготвянето на първия доклад относно изтичането на срока за изпитване, несправедливо критична информация относно качеството на работа на заинтересованото лице, въпреки че през първата част от срока за изпитване изобщо не отправил упрек към нея, а пред нея дори изразил задоволство. Нещо повече, под погрешния претекст, че е приела продължаването на срока за изпитване, комитетът по атестирането изобщо не я изслушал, нито изслушал лицата, които жалбоподателката пожелала да бъдат изслушани. Накрая жалбоподателката отбелязва, че една от бившите ѝ колеги била готова да свидетелства относно условията на труд в отдел B 2.

122    На второ място, считано от назначаването си в отдел 01 (станал впоследствие отдел D 2), жалбоподателката била професионално изолирана, тъй като началникът и заместник-началникът на този отдел систематично избягвали да разговорят с нея и до лятото на 2004 г. ѝ предоставили изолиран от останалия отдел кабинет, лишен от всякакво адекватно материално обезпечаване.

123    На трето място, между януари и юни 2003 г. на жалбоподателката не била възложена нито една задача.

124    На четвърто място, преките ръководители на жалбоподателката разпространили клеветнически слухове относно професионалните ѝ умения.

125    На пето място, директорът на дирекция D, както и началникът на отдел D 2, за да „дестабилизират психологически“ жалбоподателката, се произнесли с отказ по някои направени от нея искания за годишен отпуск, а в някои случаи отказите дори били направени след принципно одобрение. Освен това други искания били одобрявани едва със закъснение, което принудило жалбоподателката поне в един от случаите да оттегли искането си и да отмени резервация за пътуване.

126    На шесто място, директорът на дирекция D, както и началникът на отдел D 2, неправилно приели за необосновани някои отпуски по болест, по-специално през периода от 8 септември 2004 г. до 31 март 2005 г., като последицата от това за жалбоподателката били загубата на дни годишен отпуск за 2004 г. и 2005 г. и удръжки от възнаграждението ѝ.

127    В хода на съдебното заседание жалбоподателката твърди още че Комисията не предприела никакви действия във връзка със становището на независимия лекар, препоръчал на 6 октомври 2004 г. преназначаването ѝ на длъжност извън ГД „Персонал и администрация“.

128    В своя защита Комисията напомня, че член 12а, параграф 3 от Правилника изброява критериите, които трябва да са изпълнени, за да може да се говори за психически тормоз. Така съгласно този член било необходимо въпросното поведение да е непристойно, да се осъществява през определен период от време, да се извършва неколкократно с по-голяма или по-малка честота, с намерението да се урони личността, достойнството или да се накърни физическата или психологическата цялост на дадено лице. Поведението, проявено спрямо длъжностно лице, можело да се квалифицира като психически тормоз само ако обективно е целяло да накърни доброто му име или да влоши съзнателно условията му на труд. Следователно според Комисията такова поведение трябвало обективно да има умишлен характер, както следвало от постоянната съдебна практика (вж. в този смисъл Решение на Първоинстанционния съд от 23 февруари 2001 г. по дело De Nicola/ЕИБ, T‑7/98, T‑208/98 и T‑109/99, Recueil FP, стр. I‑A‑49 и II‑185, Решение на Първоинстанционния съд от 8 юли 2004 г. по дело Schochaert/Съвет, T‑136/03, Recueil FP, стр. I‑A‑215 и II‑957 и Решение на Първоинстанционния съд от 4 май 2005 г. по дело Schmit/Комисия, T‑144/03, Recueil FP, стр. I‑A‑101 и II‑465).

129    Комисията обаче подчертава, че в случая нито едно от посочените от жалбоподателката обстоятелства не разкривало умишлено поведение от страна на нейните колеги или ръководители, целящо накърняване на доброто ѝ име или влошаване на условията ѝ на труд.

2.     Съображения на Съда на публичната служба

130    В началото е важно да се напомни, че член 12а, параграф 3 от Правилника, влязъл в сила на 1 май 2004 г., предвижда, че „[п]сихически тормоз“ означава всяко непристойно поведение, осъществявано през определен период от време, многократно или систематично, и изразено чрез физически действия, писмено или устно, с жестове или други действия, извършени умишлено, които могат да уронят личността, достойнството или накърнят физическата или психологическата цялост на друго лице“.

131    Освен това съобщението от 2003 г. относно психическия тормоз, което има силата на вътрешно указание и обвързва Комисията, при положение че последната не е изразила ясно намерението си да се отклони от него с мотивирано и подробно решение (вж. в този смисъл Решение на Съда от 30 януари 1974 г. по дело Louwage/Комисия, 148/73, Recueil, стр. 81, точка 12, Решение на Съда от 1 декември 1983 г. по дело Blomefield/Комисия, 190/82, Recueil, стр. 3981, точка 20, Решение на Първоинстанционния съд от 6 февруари 2007 г. по дело Wunenburger/Комисия, T‑246/04 и T‑71/05, все още непубликувано в Сборника, точка 127), подчертава, че психическият тормоз като явление „се проявява под различни форми, и по-специално чрез: тиранизиране, отрицателно отношение, натиск, обиди, дори отказ от общуване, т.е. различни действия, които при еднократно проявление, без все пак да са приемливи, могат да изглеждат незначителни, но чието многократно осъществяване нанася сериозни вреди на личността, срещу която са насочени“. Съобщението от 2003 г. относно психическия тормоз уточнява още, че „[у]коримите действия попадат в обхвата на злоупотребата с власт или порочното манипулиране“ и че „те могат да бъдат извършени от отделно лице или група лица“.

132    Важно е да се подчертае, че психическият тормоз трябва да се разбира като процес, който по необходимост се развива във времето и предполага наличието на прояви, осъществявани многократно или продължително. Действително член 12а, параграф 3 от Правилника изисква физическото действие да се осъществява „през определен период от време, многократно или систематично“, за да се квалифицира като „психически тормоз“, докато съобщението от 2003 г. относно психическия тормоз подчертава необходимостта от „многократно осъществяване“ на това поведение.

133    Нещо повече, обратно на това, което твърди Комисията, член 12а, параграф 3 от Правилника, независимо от конкретната езикова версия, не прави злонамереността от страна на лицето, за което се предполага, че упражнява тормоз, необходим елемент от квалификацията на психическия тормоз.

134    Действително член 12а, параграф 3 от Правилника определя психическия тормоз като „непристойно поведение“, за чието установяване се изисква то да отговаря на две кумулативни условия. Първото условие е свързано с наличието на физически действия, проявени писмено или устно, с жестове или други действия, които се осъществяват „през определен период от време, многократно или систематично“ и са „извършени умишлено“. Второто условие, отделено от първото със запетая, изисква тези физически действия, проявени писмено или устно, с жестове или други действия, да водят до „урон[ване на] личността, достойнството или накърня[ване на] физическата или психологическата цялост на друго лице“.

135    Поради обстоятелството, че наречието „умишлено“ се отнася до първото условие, а не до второто, е възможно да се направи извод в две насоки. От една страна, физическите действия, проявени писмено или устно, с жестове или други действия, посочени в член 12а, параграф 3 от Правилника, трябва да имат умишлен характер, което изключва от приложното поле на тази разпоредба проявите, извършени случайно. От друга страна обаче, не се изисква тези физически действия, проявени писмено или устно, с жестове или други действия, да са извършени с намерението да се урони личността, достойнството или да се накърни физическата или психологическата цялост на дадено лице. С други думи, по смисъла на член 12а, параграф 3 от Правилника може да има психически тормоз, без упражняващото тормоз лице да е имало намерението чрез своите прояви да накърни доброто име на засегнатото лице или да влоши съзнателно условията му на труд. Достатъчно е само проявите на упражняващото тормоз лице, стига да са умишлени, да са довели обективно до такива последици.

136    Важно е да се добави, че тълкуване на член 12а, параграф 3 от Правилника в обратния смисъл би довело до лишаване на тази разпоредба от каквото и да било полезно действие поради трудността да се докаже злонамереността на лицето, упражняващо психически тормоз. Действително макар да има случаи, в които тази злонамереност се извежда по естествен път от проявите на извършителя, следва да се посочи, че тези случаи са редки, и в повечето хипотези лицето, за което се предполага, че упражнява тормоз, се въздържа от всякакво поведение, от което би могло да се съди за намерението му да накърни доброто име на засегнатото лице или да влоши условията му на труд.

137    Следва също да се напомни, че тълкуването на член 12а, параграф 3 от Правилника, основаващо се на злонамереността на лицето, за което се предполага, че упражнява тормоз, не би било в съответствие с определението за „тормоз“, което се дава в Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27 ноември 2000 година за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите (ОВ L 303, стр. 16; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 6, стр. 7). Всъщност тази директива, след като напомня в член 1, че целта ѝ е „да регламентира основната рамка за борба с дискриминацията, основана на религия или убеждение, увреждане, възраст или сексуална ориентация по отношение на заетостта и упражняването на занятие, с оглед прилагането в държавите-членки на принципа за равно третиране“, уточнява в член 2, параграф 3, че „[т]ормозът се приема като форма на дискриминация […], когато нежелано поведение, свързано с някое от основанията, упоменати в член 1, се извършва с целта или последицата на уронване на достойнството на личността и създаването на сплашваща, враждебна, срамна, унизителна или обиждаща среда“.

138    Използваният в Директива 2000/78 израз „с целта или последицата“ показва, че общностният законодател е имал намерението, както това се потвърждава в съображение 30 от посочената директива, да гарантира „адекватна юридическа защита“ на засегнатите от психически тормоз лица. Всъщност такава защита не би могла да се осигури, ако психическият тормоз обхващаше само действия с цел уронване на личността на дадено лице поради особената трудност за лицето, засегнато от поведение, насочено към умишленото му подлагане на психически тормоз, да докаже наличието на такова намерение, както и мотива, който е в основата му.

139    Непонятно би било също общностният законодател, след като e приел в Директива 2000/78, че поведение, което без да има за цел, все пак води до потъпкване на достойнството на дадено лице, съставлява тормоз, да реши през 2004 г., по повод на реформата в Правилника, да ограничи нивото на юридическа защита, гарантирано на длъжностните лица и другите служители, и с приемането на член 12а, параграф 3 от Правилника да сведе психическия тормоз единствено до физическите действия, които са имали за цел да уронят достойнството на личността.

140    Наистина в няколко решения Първоинстанционният съд приема, че поведението трябва обективно да има умишлен характер, за да се квалифицира като психически тормоз, и че независимо от субективното възприятие на твърдените обстоятелства, което е могъл да има, ищецът или жалбоподателят трябва да представи съвкупност от доказателства, позволяващи да се установи, че спрямо него е проявено поведение, което обективно е целяло да накърни доброто му име или да влоши съзнателно условията му на труд (Решение по дело De Nicola/ЕИБ, посочено по-горе, точка 286, Решение по дело Schochaert/Съвет, посочено по-горе, точка 41 и Решение по дело Schmit/Комисия, посочено по-горе, точки 64 и 65). В настоящия случай обаче не може да се направи надлежно позоваване на припомнената по-горе съдебна практика, доколкото при всички положения тя е изведена по дела, по които се оспорват действия, извършени преди влизането в сила на член 12а, параграф 3 от Правилника. Вярно е, че в Решение от 26 октомври 2007 г. по дело Lo Giudice/Комисия (T‑154/05, все още непубликувано в Сборника) Първоинстанционният съд отново прилага тази практика по дело, по което някои от действията, заради които се упреква администрацията, са извършени след влизането в сила на член 12а, параграф 3 от Правилника. От това решение обаче не е видно Първоинстанционният съд да е имал изрично намерение да тълкува член 12а, параграф 3 от Правилника в смисъл, че предвижда злонамереност на лицето, за което се предполага, че упражнява тормоз, като условие за наличието на психически тормоз.

141    Накрая, тълкуването на член 12а, параграф 3 от Правилника, изложено по-горе, не може да се постави под въпрос нито от разпоредбите на член 12а, параграф 4, първо изречение от Правилника, отнасящи се сексуалния тормоз, нито от тези на решението от 2006 г. относно психическия и сексуалния тормоз.

142    Действително разпоредбите на член 12а, параграф 4, първо изречение от Правилника предвиждат, че „[с]ексуален тормоз“ означава сексуално ориентирано поведение, което е нежелано от лицето, към което е насочено, и чиято цел или последица е да обиди това лице или да създаде заплашителна, враждебна, обидна или смущаваща среда“.

143    В това отношение следва да се изтъкне, че изразът „чиято цел или последица е“ се съдържа в разпоредбите на член 12а, параграф 4, първо изречение, докато същият не е включен разпоредбите на член 12а, параграф 3 от Правилника.

144    Невключването му по отношение на психическия тормоз обаче не следва да се тълкува в смисъл, че единствено проявите, чиято „цел“ е да накърнят доброто име или да влошат условията на труд на дадено лице, могат да се считат за такъв психически тормоз. Всъщност, както бе споменато, от самия текст на член 12а, параграф 3 от Правилника следва, че за да е налице психически тормоз по смисъла на тази разпоредба, е достатъчно посочените в нея прояви, а именно „физически действия, [проявени] писмено или устно, с жестове или други действия“ „[да са уронили] личността, достойнството или [да са накърнили] физическата или психическата цялост на друго лице“, независимо от неотносимия въпрос дали тези прояви са извършени с намерение да се навреди.

145    Освен това в решението от 2006 г. относно психическия и сексуалния тормоз, което замества съобщението от 2003 г. относно психическия тормоз, е посочено, че „[с]ъгласно Правилника психически тормоз е налице само доколкото поведението на лице, за което се твърди, че упражнява тормоз, се приеме за непристойно, умишлено, осъществявано многократно, през определен период или систематично и имащо например за цел да накърни доброто име или да урони достойнството на съответното лице“ и е добавено, че „[т]ези критерии са кумулативни […]“.

146    Следователно изглежда, че на пръв поглед решението от 2006 г. относно психическия и сексуалния тормоз посочва, че единствено поведение, които има „за цел да накърни доброто име или да урони достойнството на съответното лице“, би представлявало психически тормоз. Важно е обаче да се отбележи, че това решение се ограничава да онагледи проявите, за които може да се счита, че съставляват психически тормоз, което се установява от употребата на израза „например“, и не цели да посочи, че дадена проява би могла да се разглежда като такъв тормоз единствено ако целта ѝ, а не само нейната последица, е била да се урони личността, достойнството или да се накърни физическата или психическата цялост на дадено лице. Нещо повече, тълкуване на решението от 2006 г. относно психическия и сексуалния тормоз в обратния смисъл би обезсмислило до голяма степен такова решение, както бе споменато, поради трудността за дадено лице да докаже намерението на лицето, за което се предполага, че упражнява тормоз, да накърни доброто му име или да урони достойнството му.

147    С оглед на всички съображения, изложени по-горе, следва да се разгледа оплакването за психически тормоз, повдигнато от жалбоподателката, което предполага да се провери дали са налице посочените от нея различни укорими прояви от страна на ръководителите ѝ, и да се определи дали последицата от тези прояви, които могат да се обединят в шест категории, обективно е била да се урони личността, достойнството или да се накърни физическата или психическата цялост на заинтересованото лице.

148    Важно е да се подчертае, че ще бъдат взети предвид единствено обстоятелствата, които предхождат датата на мълчаливия отказ по искането за съдействие и по искането за обезщетение, а именно 3 септември 2004 г., и се отнасят главно до условията, при които жалбоподателката е упражнявала функциите си.

149    Вярно е, че жалбоподателката твърди също че през периода след 3 септември 2004 г. е подложена на психически тормоз. Въпросът относно наличието на психически тормоз през този период обаче няма да се разглежда в рамките на настоящия спор. Всъщност, от една страна, естеството на твърдения психически тормоз, който според заинтересованото лице бил последица от нарушаване от страна на Комисията на разпоредбите на член 59 от Правилника във връзка с третирането, което приложила спрямо нейните медицински свидетелства, не е от същото естество като психическия тормоз, от който тя се оплаква за периода до 3 септември 2004 г. От друга страна, безспорно жалбоподателката изобщо не инициира досъдебно производство, за да получи обезщетение за вредите, свързани с твърдения психически тормоз, оказан след 3 септември 2004 г. Уместно е все пак да се уточни, че ако жалбоподателката смята, че има основание за това, тя може да отправи искане за обезщетение за тези вреди.

 а) Що се отнася, на първо място, до условията за продължаване на срока за изпитване на жалбоподателката

150    Жалбоподателката повдига по същество три оплаквания.

151    В рамките на първото оплакване жалбоподателката поддържа, че наличието на критични коментари в първия ѝ доклад относно изтичането на срока за изпитване се обяснявало с обстоятелството, че началникът на отдел B 2 предоставил на директора на дирекция B несправедливо негативна информация относно качеството на нейната работа, за да прехвърли върху жалбоподателката отговорността за собствените си грешки в работата по преписките.

152    В това отношение е безспорно, че директорът на дирекция B, натоварен с изготвянето на първия доклад относно срока за изпитване, излага в него критични оценки относно работата на жалбоподателката. Така той отбелязва, че заинтересованото лице „не успява в разумни срокове да изпълни някои важни […] задачи[, които са ѝ били поверени,]“ и че има „някои трудности във връзка с отношенията в службата“. У жалбоподателката той посочва и „непознаване на административната и йерархична система, съществуваща в Комисията“.

153    Все пак, освен обстоятелството, че жалбоподателката не представя никакво доказателство в подкрепа на твърдението, че включването на такива оценки се обяснявало с това, че началникът на отдел B 2 имал намерение да ѝ прехвърли отговорността за собствените си грешки, от материалите по делото е видно, че през началния период от срока за изпитване жалбоподателката изпълнява със закъснение някои възложени ѝ задачи, например изготвянето на проекти за доклади в рамките на работата по дисциплинарна преписка. Нещо повече, критики относно професионалните качества на жалбоподателката са изразени и от началника на отдел „Социален диалог“, в който между 18 май и 15 октомври 2001 г. жалбоподателката преминава периода на продължаване на нейния срок за изпитване.

154    Следователно първото оплакване следва да се отхвърли, без да е необходимо да се проведе поисканото от жалбоподателката изслушване.

155    В рамките на второ оплакване жалбоподателката отправя критика във връзка с обстоятелството, че срокът ѝ за изпитване бил продължен, без преди това началникът на отдел B 2 да ѝ е отправял и най-малък упрек.

156    В това отношение, макар да е вярно, както се приема, че за администрацията изобщо не съществува задължение в някой момент да отправи предупреждение до лицето в срок за изпитване, чиято работа не е удовлетворителна (вж. Решение на Съда от 15 май 1985 г. по дело Patrinos/CES, 3/84, Recueil, стр. 1421, точка 19, Решение на Първоинстанционния съд от 5 март 1997 г. по дело Rozand-Lambiotte/Комисия, T‑96/95, Recueil FP, стр. I‑A‑35 и II‑97, точка 102), все пак е важно да се подчертае, че в доклада си относно административното разследване служителят по изслушването „изразя[ва] съжаление относно обстоятелствата, при които е изготвен [първият доклад относно изтичането на срока за изпитване]“, и отбелязва по-специално че обстоятелството, че жалбоподателката „[не е имала] възможност нито да даде своевременни обяснения във връзка със слабостите, които [н]ачалникът на нейния отдел посочва[л], нито пък, най-вече, да ги отстрани, като уговори с ръководителите си средствата за постигане на тази цел“, влиза в противоречие със задължението за полагане на грижа. Също така служителят по изслушването изрично изтъква „липсата на обсъждане между [жалбоподателката] и ръководителите ѝ, преди да ѝ бъде съобщено, че [първият] ѝ доклад за срока за изпитване е отрицателен“. Следователно е основателен упрекът на жалбоподателката, че Комисията продължила нейния срок за изпитване, без преди това да ѝ отправи някакво предупреждение.

157    Ето защо второто оплакване следва да бъде прието.

158    Що се отнася до третото оплакване, че комитетът по атестиране, погрешно информиран, че жалбоподателката е приела продължаването на нейния срок за изпитване, поради това не изслушал нито нея, нито лицата, които тя поискала да бъдат изслушани, е безспорно, както Комисията изрично приема в решението си от 20 септември 2001 г., с което отхвърля жалбата срещу решението за продължаване на срока за изпитване, че комитетът по атестиране „погрешно е информиран, че [жалбоподателката] приела продължаването на срока за изпитване в друг отдел“ и че „[т]ази грешка се дължи на обстоятелството, че [жалбоподателката] предложила да бъде преназначена в отдел [B 4] в рамките на съобщено[то] продължаване на срока за изпитване, като същевременно не дала съгласието си за самото продължаване на този срок“. Несъмнено никоя разпоредба от Правилника и никой друг текст не налагат на комитета по атестиране да провежда изслушвания. Не може обаче да се изключи, че такава погрешна информация е в основата на решението на комитета по атестиране да не изслуша нито заинтересованото лице, нито лицата, които то би желало да бъдат изслушани.

159    От това следва, че и третото оплакване трябва да се приеме.

160    Следователно е основателно твърдението на жалбоподателката, че Комисията е допуснала някои нарушения в рамките на продължаването на нейния срок за изпитване. Тези нарушения обаче сами по себе си нямат необходимата степен на тежест, за да се счита, че са уронили личността, достойнството или са накърнили физическата или психическата цялост на заинтересованото лице по смисъла на член 12а, параграф 3 от Правилника.

 б) Що се отнася, на второ място, до обстоятелството, че Комисията изолирала жалбоподателката

161    Важно е да се напомни, че между януари 2003 г. и инвалидизирането ѝ на 31 август 2005 г. жалбоподателката заема последователно три кабинета: първия — разположен на втория етаж в сградата на ул. „Мontoyer“ № 34 (между януари и юни 2003 г.), втория — на полуетажа между приземния и първия етаж в сградата на ул. „Science“ № 11 (между юни 2003 г. и лятото на 2004 г.), а третия — на осмия етаж в сградата на ул. „Science“ № 11 (след лятото на 2004 г.).

162    Що се отнася обаче до първия от тези кабинети, от материалите по делото е видно, че той е отдалечен от кабинета на началника на отдел D 2 и освен това е разположен на етаж, на който поради строителни работи по преустройство жалбоподателката е единственото работещо лице.

163    Що се отнася до втория кабинет, разположен на полуетажа в сградата на ул. „Science“ № 11, след като установява неговата „изолираност не само спрямо останалата част от отдела, в който [жалбоподателката] е назначена, но и спрямо колегите от други отдели или други дирекции“, служителят по изслушването подчертава, че „[т]върде нетипичното и отдалечено разположение [на този кабинет] вероятно е било пречка за доброто интегриране на неговия обитател в службата, в която е назначена“, като добавя дори, че „трайното ѝ настаняване в този кабинет [е] могло да повлияе отрицателно върху психиката на [жалбоподателката]“.

164    При това положение, независимо че жалбоподателката не доказва, че кабинетите, които са ѝ предоставени, са били лишени от всякакво адекватно оборудване, нито че нейните преки ръководители са отказвали да разговарят с нея, следва да се приеме, че Комисията е допуснала нарушение, като до лятото на 2004 г. е предоставила на жалбоподателката изолирани кабинети.

165    Важно е все пак да се подчертае, че като критикува тази изолираност, служителят по изслушването същевременно дава обяснение за нея. Той всъщност посочва, че в резултат от създаването в рамките на Комисията на няколко служби и поради последвалите от това премествания на персонала самият отдел D 2 се оказва разпръснат на четири етажа в сградата на ул. „Science“ № 11 (7., 8., 9. и 10. етаж), което от негова гледна точка позволявало да се разберат „причините, поради които [жалбоподателката] е трябвало неколкократно да сменя кабинета си“.

166    Следва освен това да се посочи, че ръководителите на жалбоподателката са предприели някои постъпки, за да намерят по-удовлетворително решение относно кабинета, който е трябвало тя да заема.

167    Така на 3 юли 2003 г. заместник-началникът на отдел D 2 изпраща на жалбоподателката електронно писмо, в което ѝ предлага до събирането на целия отдел D 2 на 9. и 10. етаж в сградата на ул. „Science“ № 11 да се настани на 7. етаж в нея в кабинет, заеман от един от нейните колеги. Съгласно самия текст на това електронно писмо обаче това преместване трябвало да бъде само „временно“, поради което с електронно писмо от 7 юли 2003 г. жалбоподателката отговаря на предложението, като посочва, че се колебае и предпочита да изчака завръщането от своя годишен отпуск, за да се види дали „към август“ е могло да се намери „окончателно решение“.

168    Също така на 11 септември 2003 г. заместник-началникът на отдел D 2 изпраща на служителя, управляващ инвентарно описаното имущество, електронно писмо, за да му напомни необходимостта да се уреди въпросът с кабинета на жалбоподателката. След като му напомня, че вече са говорили по този въпрос преди летните отпуски през 2003 г., той иска от него да „предостави на [отдел D 2] подходящ за [жалбоподателката] кабинет, възможно най-близо до 9. и 10. етаж в [сградата на ул. „Science“ № 11]“. Той добавя, че „[в]ъпросът придобива[л] известна неотложност, доколкото изглежда[ло], че неподходящият сегашен кабинет [на жалбоподателката], разположен на приземния етаж [в сградата на ул. „Science“ № 11], сериозно засяга[л] ефикасността [на заинтересованото лице] и изисква[л] незабавно решение“.

169    В този смисъл, макар че описаните по-горе постъпки остават без последствие, не може да се счита, че предоставянето на изолирани кабинети на жалбоподателката, колкото и критики да буди, е уронило личността, достойнството или е накърнило физическата или психическата цялост на заинтересованото лице.

 в) Що се отнася, на трето място, до обстоятелството, че между януари и юни 2003 г. на жалбоподателката не е възложена нито една задача

170    От материалите по делото е видно, че от назначаването на жалбоподателката на длъжност в отдел D 2 на 1 януари 2003 г. и почти през цялата първа половина на 2003 г. не ѝ е възложена нито една задача и че длъжностната характеристика на заинтересованото лице е изготвена и му е съобщена едва на 10 юни 2003 г. В това отношение служителят по изслушването подчертава, че „самият факт, че длъжностно лице е трябвало да чака почти половин година, за да научи точно какво се очаква от него в службата, където е назначено, основателно [можел] да се възприеме от него като непристойно поведение, особено когато се вписва вече в отношение на конфликт с професионалното му обкръжение“.

171    Накрая, макар Комисията да отбелязва, че престоят на жалбоподателката в отдел D 2 първоначално трябвало да бъде краткосрочен, тъй като било предвидено през първите месеци от 2003 г. тя да бъде прехвърлена в дирекция „Сигурност“ към ГД „Персонал и администрация“, това обстоятелство, което така и не се осъществява, по естеството си изобщо не може да обоснове липсата на възлагане на каквато и да било задача на заинтересованото лице през първите месеци на 2003 г. Също така обстоятелството, че през първата половина на тази година жалбоподателката често отсъства по болест или е в годишен отпуск, не дава допълнително основание на администрацията да не изпълнява задължението си да поставя задачи на жалбоподателката.

172    Предвид обстоятелствата по случая обаче, и по-специално предвид първоначалните проекти за преназначаване на жалбоподателката извън отдел D 2, следва да се счита, че забавянето относно поставянето на задачи на жалбоподателката не може само по себе си да е уронило нейната личност, нейното достойнство или да е накърнило нейната физическа или психическа цялост.

 г) Що се отнася, на четвърто място, до обстоятелството, че Комисията разпространила клеветнически слухове относно професионалните умения на жалбоподателката

173    Жалбоподателката не представя никакво доказателство в подкрепа на твърдението, че ръководителите от ГД „Персонал и администрация“ са разпространили клеветнически слухове относно професионалните ѝ умения.

174    Следователно повдигнатото на това основание оплакване не може да се приеме.

 д) Що се отнася, на пето място, до обстоятелството, че Комисията се произнесла с отказ по някои искания за годишен отпуск и одобрила други със закъснение

175    В началото следва да се напомни, че макар по силата на член 57, първа алинея от Правилника „[д]лъжностните лица [да] имат право на годишен отпуск в размер на не по-малко от 24 работни дни и не повече от 30 работни дни на календарна година“, се приема, че отказът на годишен отпуск с оглед на осигуряване на доброто функциониране на службата не може да се счита за проява на психически тормоз (Решение по дело Schmit/Комисия, посочено по-горе, точка 78).

176    В случая жалбоподателката упреква Комисията, че е отказала да уважи три искания за годишен отпуск за периодите от 10 май до 30 юни 2004 г., от 19 май до 8 юни 2004 г. и от 5 юли до 13 август 2004 г., преди мълчаливия отказ от 3 септември 2004 г. по искането за съдействие и по искането за обезщетение. Според жалбоподателката отказите се обяснявали с желанието на администрацията да я „дестабилизира психологически“.

177    Що се отнася до отказа по искането за годишен отпуск, отправено на 7 май 2004 г. и отнасящо се за периода от 10 май до 30 юни 2004 г., от материалите по делото, и по-специално от изпратените на 7 и 10 май 2004 г. до заинтересованото лице електронни писма, е видно, че тези откази имат основателна причина, а именно необходимостта, в резултат от становището от медицинския преглед на 7 май 2004 г., в което се посочва, че „за здравето на [жалбоподателката] е желателна промяна на длъжността“, с жалбоподателката да се разгледат различните възможности за преназначаването ѝ на длъжност извън ГД „Персонал и администрация“. Освен това е установено, че на 10 май 2004 г. жалбоподателката действително се среща с директора на дирекция D и че по време на тази среща е взето решение автобиографията на заинтересованото лице да бъде изпратена на други генерални дирекции. Нещо повече, с електронно писмо от 12 май 2004 г. самата жалбоподателка уведомява асистента на директора на дирекция D, че всъщност желае да ползва годишен отпуск за периода от 19 май до 8 юни 2004 г.

178    Що се отнася до искането за годишен отпуск за периода от 19 май до 8 юни 2004 г., следва да се посочи, че причината, поради която то е отхвърлено, в случая необходимостта в рамките на изготвянето на ДРК януари—октомври 2003 г. да се проведе официалното събеседване, предвидено в член 8, параграф 5 от ОРИ, също е основателна, тъй като разпоредбите на член 8, параграф 14 от ОРИ предвиждат, че „[в]сички годишни доклади трябва да се приключат най-късно в края на април“.

179    A fortiori същото се отнася и за искането за годишен отпуск за периода от 5 юли до 13 август 2004 г., отказът по което, направен с електронно писмо, изпратено на 9 юни 2004 г. от директора на дирекция D до жалбоподателката, се обосновава от необходимостта, съгласно член 8, параграф 10 от ОРИ, да се проведе официално обсъждане със заверяващия в резултат от отправеното от жалбоподателката искане за преразглеждане на нейния ДРК януари—октомври 2003 г., за да не се осуетят възможностите за бъдещо повишаване на всички длъжностни лица от дирекция D.

180    Обратно, жалбоподателката основателно упреква Комисията, че е уважила със закъснение искането ѝ за годишен отпуск за периода от 19 юли до 27 август 2004 г. Всъщност това искане, въведено в „Sic Congés“ на 21 юни 2004 г., е одобрено едва на 2 август 2004 г., т.е. повече от две седмици след датата, от която жалбоподателката желае да отсъства. Важно е освен това да се посочи, че това искане е одобрено, а съответните дни са приспаднати от остатъка от годишния отпуск на заинтересованото лице, въпреки че още на 5 юли 2004 г. то представя медицинско свидетелство за периода от 17 юли до 27 август 2004 г., т.е. почти за същия период като този в искането за годишен отпуск, както и че това свидетелство не е оспорено от администрацията.

181    От гореизложеното следва, че по въпроса за годишните отпуски единственото противоправно поведение, за което Комисията носи отговорност, се отнася до условията на третиране на искането за годишен отпуск за периода от 19 юли до 27 август 2004 г. Не може обаче да се счита, че последица от подобно поведение само по себе си е уронването на личността, на достойнството или накърняването на физическата или психическата цялост на жалбоподателката.

 е) Що се отнася, на шесто място, до отказа на Комисията да приеме отсъствията по болест за основателни

182    Безспорно е, че Комисията подлага жалбоподателката, която представя медицинско свидетелство за периода от 16 април до 11 юни 2004 г., на медицински преглед. След като обаче заключението от медицинския преглед в становище от 7 май 2004 г. е, че жалбоподателката е работоспособна, с уточнението все пак, че „за здравето на [заинтересованото лице] е желателна промяна на длъжността“, от материалите по делото е видно, че тя не се възползва от предоставената ѝ възможност по член 59, параграф 1, пета алинея от Правилника да отправи до институцията искане въпросът да бъде отнесен до независим лекар.

183    В този смисъл жалбоподателката не установява, че преди мълчаливият отказ по искането за съдействие и по искането за обезщетение нейните преки ръководители са действали неправомерно при третирането на отсъствията ѝ по болест.

184    От всичко изложено по-горе следва, че макар някои от представените от жалбоподателката факти да сочат наличие на противоправност, никой от тях, разгледан поотделно, не може да се счита, че съставлява „непристойно поведение“ по смисъла на член 12а, параграф 3 от Правилника.

185    Все пак се поставя въпросът дали може да се приеме, че същите тези факти, разгледани като цяло, представляват такова „непристойно поведение“.

186    По този въпрос служителят по изслушването дава отрицателен отговор, като приема, че „разглежданите действия или прояви [не са] опорочени от умисъл от страна на техния/техните извършител(и), в смисъл да са целели да се урони личността, достойнството или да се накърни целостта на [жалбоподателката]“, и уточнява, че липсва „индивидуална или съгласувана от страна на няколко лица воля да [ѝ] нанесат вреда“.

187    Съдът на публичната служба обаче не може да се опира на тази преценка, при положение че за да я формулира, служителят по изслушването се основава на неправилно тълкуване на член 12а, параграф 3 от Правилника, като счита, че злонамереността на лицето, за което се предполага, че упражнява тормоз, е условие за наличието на психически тормоз.

188    При все това не следва да се приема, че фактите, за които жалбоподателката упреква своите ръководители, са сред посочените в член 12а, параграф 3 от Правилника. Всъщност макар тези прояви да се доближават до поведение на психически тормоз и— както отбелязва служителят по изслушването — жалбоподателката да ги е преживяла по този начин, дори разгледани в тяхната цялост, тежестта им не е достатъчна, за да могат, към датата на мълчаливия отказ по искането за съдействие и по искането за обезщетение, обективно да доведат до уронване на личността, достойнството или накърняване на физическата или психическата цялост на заинтересованото лице.

189    От всичко изложено по-горе следва, че твърдението на жалбоподателката, че е била жертва на психически тормоз, е неоснователно.

 В –   По исканията за отмяна на мълчаливия отказ по искането за съдействие

1.     По допустимостта

 а) Доводи на страните

190    Комисията изтъква по същество, че с изтичането на четиримесечния срок от подаването на искането за съдействие липсата на отговор по него изобщо не е довела до акт с неблагоприятни последици за заинтересованото лице. Всъщност Комисията обяснява, че в края на този четиримесечен срок тя не отхвърлила дори мълчаливо искането за съдействие, тъй като трябвало да изчака резултатите от административното разследване, за да се произнесе по него. Комисията добавя, че едва на 16 септември 2005 г. отхвърлила в крайна сметка искането за съдействие, след като административното разследване изяснило неоснователността на твърденията за психически тормоз. По тази причина посочените по-горе искания били недопустими поради преждевременния си характер.

191    Жалбоподателката иска да се отхвърли възражението за липса на процесуална предпоставка.

 б) Съображения на Съда на публичната служба

192    Член 90, параграф 1 от Правилника гласи:

„Всяко лице, за което се прилага настоящия правилник, може да сезира [ОН] с искане да вземе решение, което се отнася до него. [ОН] уведомява заинтересованото лице за взетото от него решение, както и за мотивите за него, в срок от четири месеца от датата на искането. Непроизнасянето в този срок се счита за мълчалив отказ, срещу който може да бъде подадена жалба по реда на следващия параграф.“

193    В настоящия случай, както бе споменато, с докладна записка от 29 април 2004 г. жалбоподателката иска съдействие от Комисията. Следователно с изтичането на четиримесечен срок липсата на отговор на тази докладна записка, която съдържа искане по смисъла на член 90, параграф 1 от Правилника, води до мълчалив отказ, който съставлява акт с неблагоприятни последици за жалбоподателката.

194    Този извод не може да се опровергае с довода на Комисията, че в края на предвидения в член 90, параграф 1 от Правилника четиримесечен срок тя се въздържала да вземе отношение по искането за съдействие във връзка с психически тормоз, тъй като била принудена, преди да се произнесе, да изчака резултатите от административното разследване.

195    Всъщност когато длъжностно лице, което иска защита от своята институция, представи начало на доказателство за наличие на посегателствата, на които твърди, че е подложено, въпреки че администрацията следва да вземе подходящи мерки, и по-специално да инициира разследване, за да установи обстоятелствата в основата на жалбата (Решение по дело Lo Giudice/Комисия, посочено по-горе, точка 136), това задължение не може да позволи на съответната институция да дерогира разпоредбите на член 90, параграф 1 от Правилника, които дават възможност на длъжностното лице да предизвика изразяване на позиция от страна на администрацията в определен срок, което по естеството си представлява решение (Решение на Първоинстанционния съд от 3 април 1990 г. по дело Pfloeschner/Комисия, T‑135/89, Recueil, стр. II‑153, точка 17 и Решение на Първоинстанционния съд от 6 ноември 1997 г. по дело Ronchi/Комисия, T‑223/95, Recueil FP, стр. I‑A‑321 и II‑879, точка 31).

196    Макар да е вярно, че преди края на административното разследване не може да се счита, че Комисията е отхвърлила окончателно искането за съдействие, това не променя факта, че още преди да изрази окончателна позиция по това искане, тя е била длъжна да приеме определени актове, най-малкото с предохранителна цел. Неприемането на такива мерки поради мълчанието на администрацията по посоченото искане може да породи неблагоприятни последици за жалбоподателката, както в настоящия случай.

197    При това положение възражението за липса на процесуална предпоставка, изведено от това, че посочените по-горе искания изобщо не били насочени срещу акт с неблагоприятни последици, не може да се приеме.

198    Следва все пак да се посочи, че с докладна записка от 8 септември 2004 г. генералният секретар на Комисията, определил служителя по изслушването, възлага на последния да „провери верността на изложените твърдения, по-специално що се отнася до поведението на длъжностното лице или на длъжностните лица, чиито имена са посочени в преписката, като по този начин се даде възможност за преценка на действителното положение и на последиците, които следва при необходимост да се изведат“. Освен това, след като между 6 октомври и 22 декември 2004 г. служителят по изслушването провежда поредица изслушвания, на 21 март 2005 г. той изпраща на генералния секретар на Комисията изготвения след административното разследване доклад.

199    Ето защо следва да се констатира, че макар преди подаването на настоящата жалба администрацията да не е взела всички желани от жалбоподателката мерки за съдействие, тя все пак уважава поисканата от нея мярка за административно разследване.

200    От изложеното следва, че оспорването от страна на жалбоподателката на мълчаливия отказ по искането ѝ за съдействие е допустимо, с изключение на искането за образуване на разследване. Исканията на жалбоподателката са недопустими единствено във връзка с последния въпрос, тъй като към момента на подаването на жалбата не е налице акт с неблагоприятни последици.

2.     По съществото на спора

 а) Доводи на страните

201    Въпреки че жалбоподателката сочи две правни основания, първото от които изведено от нарушението на член 24 от Правилника, а второто — от неизпълнение на задължението за полагане на грижа, които по същество почиват на едни и същи доводи, те трябва да бъдат разгледани заедно.

202    Жалбоподателката изтъква, че Комисията не отговорила на искането ѝ за съдействие с полагаемата се бързина и грижа, предвид обстоятелствата, и по-специално че не я преназначила на длъжност извън ГД „Персонал и администрация“, въпреки че още на 18 май 2004 г. психиатърът, на когото медицинската служба поверила извършването на психиатрична експертиза, подчертал в експертното си заключение, че „[т]ъй като проблем[ът] е социален (конфликт в рамките на нейната [и]нституция), то решението трябва[ло] да се вземе на социално равнище (пренасочване в друга [г]енерална [д]ирекция)“.

203    В своя защита Комисията поддържа, че не можело да бъде упрекната, че не е преназначила жалбоподателката на длъжност извън ГД „Персонал и администрация“, при положение че заинтересованото лице изобщо не било жертва на психически тормоз.

 б) Съображения на Съда на публичната служба

204    Съгласно член 24, първа алинея от Правилника „[о]бщностите оказват съдействие на всяко длъжностно лице, по-специално в производства срещу всяко лице, отправящо заплахи, обиди или клеветнически действия или твърдения, или нападение срещу личността или имуществото, на които длъжностното лице или член от неговото семейство е подложено поради длъжността, която заема, или служебните му задължения“.

205    Важно е да се напомни, че по силата на задължението за съдействие при наличие на инцидент, несъвместим с реда и спокойствието в рамките на службата, администрацията трябва да се намеси с цялата необходима енергичност и да отговори с полагаемата се бързина и грижа, предвид обстоятелствата по случая, за да установи фактите и да изведе, след като се е запознала с тях, подходящите последици (Решение на Съда от 26 януари 1989 г. по дело Koutchoumoff/Комисия, 224/87, Recueil, стр. 99, точки 15 и 16, Решение на Първоинстанционния съд от 21 април 1993 г. по дело Tallarico/Парламент, T‑5/92, Recueil, стр. II‑477, точка 31 и Решение на Първоинстанционния съд от 5 декември 2000 г. по дело Campogrande/Комисия, T‑136/98, Recueil FP, стр. I‑A‑267 и II‑1225, точка 42).

206    В настоящия случай, при положение че наличието на психически тормоз не е установено от Съда на публичната служба, жалбоподателката не може да упреква Комисията, че не е взела всички мерки, предназначени да я защитят от такъв тормоз.

207    Следва обаче да се напомни, че съобщението от 2003 г. относно психическия тормоз предвижда, че „[п]ри най-малко подозрение за психически тормоз могат да се предвидят мерки за дистанциране“ и че тези мерки, „които трябва да отчитат конкретното положение“ и които „могат да са незабавни, а при необходимост — окончателни“, имат за цел „да позволят на лицето, за което се предполага, че е засегнато, да се възстанови, като му помогнат да се дистанцира“.

208    В настоящия случай следва да се отбележи, че в своята докладна записка от 29 април 2004 г. жалбоподателката най-напред упреква началника на отдел B 2, в който е на служба към момента на назначаването си от Комисията в качеството на длъжностното лице в срок за изпитване, че е съобщил на директора на дирекция B, натоварен с изготвянето на първия доклад за срока за изпитване, несправедливо негативна информация относно професионалните ѝ умения, с единствената цел да ѝ прехвърли отговорността за грешки, допуснати от самия него. В същата докладна записка жалбоподателката упреква ръководителите си, че считано по-специално от назначаването ѝ на длъжност на 1 януари 2003 г. в отдел 01, те са я изолирали професионално, като са ѝ предоставили отдалечен от останалата част на отдела и лишен от всякакво материално обезпечаване кабинет, че не са ѝ поверили дейност, свързана с нейната квалификация, че са попречили на прехвърлянето ѝ извън ГД „Персонал и администрация“ и че за целта са предоставили на други генерални дирекции неблагоприятни сведения относно нейните способности. Все в същата докладна записка жалбоподателката разкрива факта, че ѝ е изпратен списък с работещите в отдела, в който името ѝ вече не било включено. Накрая, важно е да се отбележи, че сред многобройните материали, които жалбоподателката прилага към искането си за съдействие, е включен списък с лица, които според заинтересованото лице могат да потвърдят наличието на твърдения психически тормоз.

209    В този смисъл значението и тежестта на твърдените от жалбоподателката в искането ѝ за съдействие обстоятелства разкриват, ако не наличието на психически тормоз, то поне „подозрение за психически тормоз“ по смисъла на съобщението от 2003 г. относно психическия тормоз, и са налагали, още преди Комисията да е провела разследване и да е проверила верността на оплакванията на заинтересованото лице, тя да вземе „мерки за дистанциране“.

210    Безспорно е обаче, че към датата на мълчаливия отказ по искането за съдействие Комисията изобщо не е приела привременна мярка от такова естество и че в полза на жалбоподателката изобщо не е било постановено решение за преназначаване на длъжност извън ГД „Персонал и администрация“ или дори извън отдел D 2, в който тя работи към този момент.

211    Наистина от материалите по делото е видно, че от есента на 2003 г. ГД „Персонал и администрация“ полага някои усилия, за да даде възможност на жалбоподателката да намери длъжност извън посочената генерална дирекция, и по-специално че на 13 май 2004 г. директорът на дирекция D изпраща автобиографията на заинтересованото лице на пет други генерални дирекции, като уточнява, че ГД „Персонал и администрация“ е дала съгласието си относно възможността жалбоподателката да бъде преназначена на същата длъжност. Тези различни начинания обаче не могат да се считат за достатъчни, при положение че Комисията следва не само да съдейства на жалбоподателката в търсенето на длъжност, но и да я преназначи на длъжност извън ГД „Персонал и администрация“.

212    Освен това следва да се изтъкне, че с писмо от 11 юни 2004 г. самият директор на IDOC посочва на генералния секретар на Комисията, че твърдените от жалбоподателката в искането ѝ за съдействие обстоятелства му изглеждат достатъчно сериозни, за да обосноват образуването на административно разследване „било за да се докаже личната отговорност, било за да се защити честта на длъжностни лица, срещу които са отправени несправедливи обвинения“.

213    При тези обстоятелства е основателно твърдението на жалбоподателката, че Комисията не е отговорила с цялата дължима грижа на искането ѝ за съдействие, тъй като дори преди провеждането на административно разследване не е предприела мярка за дистанциране.

214    От това следва, че мълчаливият отказ по искането за съдействие трябва да бъде отменен, доколкото с него е отказано вземането на привременна мярка за дистанциране.

 Г –   По исканията за отмяна на ДРК за 2003 г.

 1. Доводи на страните

215    Комисията иска посочените по-горе искания да бъдат обявени за недопустими, поради това че жалбата срещу ДРК за 2003 г. била подадена късно. Тя подчертава, че жалбоподателката, която узнала за окончателното приключване на своите ДРК за 2003 г. от писмо с дата 21 септември 2004 г., подала своята жалба в отдел „Жалби“ към ГД „Персонал и администрация“ едва на 5 януари 2005 г., т.е. след изтичането на тримесечния срок, предвиден в член 90, параграф 2 от Правилника. Комисията добавя, че заинтересованото лице, предвид своето „особено положение“, е могло при отиване на работното си място да се осведоми от ГД „Персонал и администрация“ относно етапа на изготвяне на своите ДРК за 2003 г. или поне да разгледа преписката си, съдържаща се в информационната система „SysPer 2“ (наричана по-нататък „SysPer 2“). Като се има предвид, че неговите ДРК за 2003 г. са приключени на 13 и 14 юли 2004 г., заинтересованото лице следователно било в състояние да се запознае с тях непосредствено след това, или при всички положения най-късно при получаването на писмото от 21 септември 2004 г., което го информира за административното им приключване.

216    При условията на евентуалност, в случай че Съдът на публичната служба приеме за допустими посочените по-горе искания, Комисията напомня, че след подаването на настоящата жалба жалбоподателката е пенсионирана поради инвалидност и поради това вече нямала интерес да иска отмяна на своите ДРК за 2003 г.

217    В писмената си реплика жалбоподателката иска да бъдат обявени за допустими исканията ѝ за отмяна на ДРК за 2003 г.

2.     Съображения на Съда на публичната служба

218    Относно допустимостта на посочените по-горе искания е важно да се напомни, че от член 90, параграф 2 от Правилника е видно, че всяко лице, за което се прилага правилникът, може да отнесе до ОН жалба срещу всеки акт с неблагоприятни за него последици, и че срокът за подаване на такава жалба е три месеца. Този срок започва да тече — когато актът е от индивидуален характер — от датата на съобщаване на решението на засегнатото от него лице, но не по-късно от датата на получаване на уведомителното писмо.

219    Освен това за да бъде дадено решение, надлежно съобщено по смисъла на член 90, параграф 2 от Правилника, то трябва не само да бъде изпратено на своя адресат, но и последният да е бил в състояние действително да се запознае със съдържанието му (вж. Решение на Съда от 15 юни 1976 г. по дело Jänsch/Комисия, 5/76, Recueil, стр. 1027, точка 10, Решение на Първоинстанционния съд от 19 октомври 2006 г. по дело Buendía Sierra/Комисия, T‑311/04, Recueil, стр. II‑4137, точка 121).

220    Накрая, администрацията, която се позовава на просрочване на жалба, следва да докаже датата, на която решението е било съобщено, т.е. доведено до знанието на своя адресат (вж. по аналогия Решение на Първоинстанционния съд от 9 юни 1994 г. по дело X/Комисия, T‑94/92, Recueil FP, стр. I‑A‑149 и II‑481, точка 22).

221    В настоящия случай Комисията изтъква, че предвиденият в член 90, параграф 2 от Правилника тримесечен срок започнал да тече на 21 септември 2004 г. — датата, съдържаща се в писмото, с което началникът на отдел „Администрация на човешките ресурси, вътрешни реформи“ информира жалбоподателката, че в рамките на процедурата за повишаване за 2004 г. генералният директор на ГД „Персонал и администрация“ е решил, предвид общата бележка от 8/20, която тя получава в рамките на процедурата за оценяване за 2003 г., да не ѝ предостави нито една точка за предимство. Все пак освен обстоятелството, че нито едно доказателство по делото не позволява да се установи датата, на която това писмо е съобщено, важно е да се подчертае, че след като ДРК за 2003 г. не са приложени към него, не може да се приеме, че то е позволило на заинтересованото лице действително да се запознае с посочените ДРК.

222    Що се отнася до довода, че заинтересованото лице, предвид своето „особено положение“, е могло при отиване на работното си място да се осведоми от ГД „Персонал и администрация“ относно етапа на изготвяне на своите ДРК за 2003 г. или поне да разгледа преписката си, съдържаща се в SysPer 2, този довод не може да се приеме, при положение, както се напомня по-горе, че по силата на член 90, параграф 2 от Правилника срокът за обжалване на акт с неблагоприятни последици започва да тече едва от деня на съобщаването му на засегнатото лице, или във всеки случай най-късно от деня, в който то се е запознало с него.

223    При това положение, тъй като Комисията не представя доказателство относно датата, на която ДРК за 2003 г. са били съобщени на жалбоподателката или доведени до знанието ѝ, възражението за липса на процесуална предпоставка трябва да се отхвърли.

224    От изложеното по-горе следва, че исканията за отмяна на ДРК за 2003 г. са били допустими към датата на подаване на настоящата жалба.

225    Това съображение обаче не може да попречи на Съда на публичната служба да провери дали след подаването на настоящата жалба жалбоподателката е продължила да има личен интерес от отмяната на своите ДРК за 2003 г. (вж. Решение на Първоинстанционния съд от 24 април 2001 г. по дело Torre и др./Комисия, T‑159/98, Recueil FP, стр. I‑A‑83 и II‑395, точка 30 и Решение на Първоинстанционния съд от 31 май 2005 г. по дело Dionyssopoulou/Съвет, T‑105/03, Recueil FP, стр. I‑A‑137 и II‑621, точка 18 и цитираната съдебна практика).

226    В това отношение следва да се напомни, че като вътрешен документ атестационният доклад, наречен ДРК в системата за оценяване, съществуваща в рамките на Комисията, има за първостепенна задача да осигурява на администрацията периодична информация относно изпълнението на службата от длъжностните ѝ лица (Решение на Съда от 3 юли 1980 г. по дело Grassi/Съвет, 6/79 и 97/79, Recueil, стр. 2141, точка 20, Решение на Първоинстанционния съд от 28 май 1997 г. по дело Burban/Парламент, T‑59/96, Recueil FP, стр. I‑A‑109 и II‑331, точка 73).

227    Атестационният доклад играе важна роля за развитието на кариерата на длъжностното лице, главно във връзка с преместването и повишаването му в длъжност. От това следва, че по принцип той засяга интересите на атестираното лице само до окончателното прекратяване на служебното правоотношение. Поради това след посоченото прекратяване длъжностното лице няма интерес да поддържа жалба срещу атестационен доклад, освен ако докаже съществуването на особено обстоятелство, обосноваващо личен и все още съществуващ интерес от извършването на отмяната на посочения доклад (Решение по дело Dionyssopoulou/Съвет, посочено по-горе, точка 20).

228    В настоящия случай е безспорно, че считано от 31 август 2005 г., жалбоподателката е пенсионирана и получава право на обезщетение за инвалидност по решение на ОН от 23 август 2005 г. Нещо повече, комисията по инвалидност приема, „предвид трайния характер на заболяването, довело до инвалидност, че изобщо не е необходим контролен медицински преглед“. В този смисъл изменението на ДРК за 2003 г. не може да доведе до никаква последица за кариерата на жалбоподателката. Освен това жалбоподателката не установява, нито пък посочва наличието на особено обстоятелство, обосноваващо запазването на личен и все още съществуващ интерес от отмяната.

229    Този извод не може да се постави под съмнение от разрешението, възприето от Съда на публичната служба в Решението от 25 септември 2008 г. по дело Strack/Комисия (F‑44/05, все ще непубликувано в Сборника). Действително, въпреки че по делото, по което е постановено това решение, се приема, че макар длъжностно лице да е било пенсионирано поради инвалидност, то продължава да има интерес от отмяната на решението, с което се отхвърля кандидатурата му за определена длъжност, трябва да се подчертае, че по това дело, за разлика от настоящия спор, не се установява, че заболяването, довело до инвалидност на длъжностното лице, е с траен характер и че изобщо не е необходим контролен медицински преглед.

230    При това положение липсва основание за произнасяне по същество по искането за отмяна на ДРК за 2003 г.

 Д –   По исканията за обезщетение

231    Исканията за обезщетение, направени от жалбоподателката, се подразделят по същество на три части. Всъщност заинтересованото лице иска поправянето на вредите, произтичащи, на първо място, от психическия тормоз, на който е било жертва, на второ място, от мълчаливия отказ по искането за съдействие, на трето място, от незаконосъобразността на ДРК за 2003 г. и от условията, при които същите са били доведени до знанието ѝ.

1.     По исканията за обезщетяване на вредите, произтичащи от твърдения психически тормоз

 а) Доводи на страните

232    Жалбоподателката посочва, че психическият тормоз, на който е била жертва, засегнал сериозно здравословното ѝ състояние, както личало от медицинските свидетелства на лекуващия ѝ лекар, от медицинските становища на медицинската служба и от становището на независимия лекар, избран в рамките на процедурата по член 59, параграф 1 от Правилника. От този психически тормоз произтекли значителни неимуществени вреди, изразяващи се в неспособността ѝ да упражнява по обичаен начин своите функции в рамките на отдела си, както и имуществени вреди под формата на загуба на възможността ѝ за развитие в кариерата и на законното ѝ право на повишение.

233    В своя защита Комисията иска отхвърлянето на посочените по-горе искания за обезщетение, като обяснява, че жалбоподателката изобщо не била подложена на психически тормоз.

 б) Съображения на Съда на публичната служба

234    От постоянната съдебна практика в областта на публичната служба следва, че ангажирането на отговорността на Общността е подчинено на кумулирането на съвкупност от условия, а именно неправомерност на поведението, в което се упреква институцията, наличие на действителна вреда и на причинно-следствена връзка между твърдяното поведение и претендираната вреда (Решение на Съда от 16 декември 1987 г. по дело Delauche/Комисия, 111/86, Recueil, стр. 5345, точка 30, Решение на Първоинстанционния съд от 16 септември 1998 г. по дело Rasmussen/Комисия, T‑234/97, Recueil FP, стр. I‑A‑507 и II‑1533, точка 71 и Решение на Първоинстанционния съд от 6 юли 2004 г. по дело Huygens/Комисия, T‑281/01, Recueil FP, стр. I‑A‑203 и II‑903, точка 51).

235    Ето защо е важно да се провери дали Комисията може да бъде упрекната в неправомерно поведение, а при утвърдителен отговор по-нататък да се определи дали е налице евентуално вреда, която е в причинно-следствена връзка с неправомерното поведение.

 Относно наличието на неправомерно поведение

236    Въпреки че, както бе споменато по-горе, жалбоподателката няма основание да твърди, че е била жертва на психически тормоз, това не променя факта, както впрочем изтъква служителят по изслушването, че някои от фактите, на които се позовава заинтересованото лице в подкрепа на искането си за обезщетение, взети в тяхната цялост, могат да разкрият в известна степен неизпълнение от страна на Комисията на задължението ѝ за полагане на грижа. Това по-специално се отнася до условията на продължаване на срока за изпитване на жалбоподателката (точки 155—160 от настоящото съдебно решение), за предоставянето на изолирани кабинети на заинтересованото лице (точки 161—169 от настоящото съдебно решение), за липсата на поставяне на задачи между януари и юни 2003 г. (точки 170—172) или още за условията на третиране на искането за годишен отпуск за периода от 19 юли до 27 август 2004 г. (точки 180 и 181 от настоящото съдебно решение).

237    От това следва, че е изпълнено първото условие за ангажирането на отговорността на Комисията, в случая наличието на неправомерно поведение.

 Относно наличието на вреда, свързана с неправомерното поведение

238    Относно твърдяната имуществена вреда заинтересованото лице посочва, че е претърпяло загуба на заплата поради пенсионирането си поради инвалидност. Поради това че отправя такова искане, трябва да се приеме, че според заинтересованото лице неговото пенсиониране поради инвалидност е последица от професионална болест, дължаща се на нарушения при изпълнение на служебни задължения, допуснати от нейната администрация.

239    В това отношение следва да се напомни, както се приема (Решение на Съда на публичната служба от 2 май 2007 г. по дело Giraudy/Комисия, F‑23/05, все още непубликувано в Сборника, точка 193), че Съдът на публичната служба няма компетентност да се произнася относно съществуващата причинно-следствена връзка между условията на работа на длъжностно лице и заболяването, на което то се позовава. Всъщност член 18 от Общите правила относно осигуряването на длъжностните лица на Европейските общности за рисковете „злополука“ и „професионална болест“ (наричани по-нататък „общите правила относно осигуряването“) предвижда, че решението относно признаването на дадено заболяване за причинено вследствие на професионална дейност се взема от ОН, въз основа на заключенията на лекаря или лекарите, определени от институцията, а ако длъжностното лице направи такова искане — след консултация с лекарската комисия, предвидена в член 22 от общите правила относно осигуряването. Член 11, параграф 2 от общите правила относно осигуряването предвижда, че в случай на пълна трайна инвалидност на длъжностното лице в резултат на злополука или професионална болест, на същото се изплаща еднократната сума, предвидена в член 73, параграф 2, буква б) от Правилника, а именно осемкратният размер на основната му годишна заплата, изчислена въз основа на заплатите, получени от длъжностното лице през последните дванадесет месеца преди злополуката.

240    Следователно въведената по силата на член 73 от Правилника схема предвижда обезщетение с предварително определена сума в случай на злополука или професионална болест, без да е необходимо заинтересованото лице да доказва каквото и да било нарушение от страна на институцията. Съдебната практика уточнява, че само ако се окаже, че предвидената в Правилника осигурителна схема не позволява подходящо обезщетение на претърпяната вреда, длъжностното лице има право да поиска допълнителна компенсация (вж. в този смисъл Решение на Съда от 8 октомври 1986 г. по дело Leussink/Комисия, 169/83 и 136/84, Recueil, стр. 2801, точка 13 и Решение на Съда от 9 септември 1999 г. по дело Lucaccioni/Комисия, C‑257/98 P, Recueil, стр. I‑5251, точка 22, Решение на Първоинстанционния съд от 14 май 1998 г. по дело Lucaccioni/Комисия, T‑165/95, Recueil FP, стр. I‑A‑203 и II‑627, точка 74 и Решение на Първоинстанционния съд от 15 декември 1999 г. по дело Latino/Комисия, T‑300/97, Recueil FP, стр. I‑A‑259 и II‑1263, точка 95).

241    В случая от материалите по делото е видно, че с докладна записка, подадена на 17 октомври 2005 г., жалбоподателката сезира Комисията с искане „тревожно-депресивният синдром“, от който твърди, че страда, да бъде признат за професионална болест по смисъла на член 73 от Правилника. Процедурата за признаване дали заболяванията, от които страда заинтересованото лице, са следствие от професионална дейност, обаче все още е в ход. От това следва, че посоченото по-горе искане за обезщетение е преждевременно и към настоящия момент не може да се уважи.

242    Обратно, що се отнася до неимуществените вреди, на които жалбоподателката е жертва, неизпълнението от страна на Комисията на задължението ѝ за полагане на грижа е допринесло за изолиране на жалбоподателката в рамките на отдела ѝ, като ѝ е причинило вреда, която ще бъде поправена по справедливост чрез присъждането на сумата от 500 EUR.

2.     По исканията за обезщетяване на вредите, произтичащи от незаконосъобразността на мълчаливия отказ по искането за съдействие

 а) По допустимостта

 Доводи на страните

243    Комисията оспорва допустимостта на исканията за обезщетяване на вредите, произтичащи от мълчаливия отказ по искането за съдействие. Тя изтъква, че щом като исканията за отмяна на това решение са недопустими поради преждевременния им характер, исканията за обезщетяването на причинените от това решение вреди трябвало поради това да се отхвърлят като недопустими.

244    Жалбоподателката иска да бъдат обявени за допустими посочените по-горе искания за обезщетение.

 Съображения на Съда на публичната служба

245    Във въведената от членове 90 и 91 от Правилника система на способи за защита искът за обезщетение, който представлява самостоятелно правно средство за защита по отношение на жалбата за отмяна, е допустим само ако преди него е проведена досъдебна процедура в съответствие с разпоредбите на Правилника. Тази процедура е различна в зависимост от това дали вредата, чието обезщетяване се иска, произтича от акт с неблагоприятни последици по смисъла на член 90, параграф 2 от Правилника, или от поведение на администрацията, което няма характера на решение. В първия случай заинтересованото лице следва да сезира администрацията с жалба срещу въпросния акт в предвидения за това срок. Обратно, във втория случай административната процедура трябва да започне с подаването на искане, по смисъла на член 90, параграф 1 от Правилника, за получаване на обезщетение и при необходимост да продължи с жалба срещу решението за отхвърляне на искането (Решение на Първоинстанционния съд от 28 юни 1996 г. по дело Y/Съд на Европейските общности, T‑500/93, Recueil FP, стр. I‑A‑335 и II‑977, точка 64).

246    Когато съществува пряка връзка между жалба за отмяна и иск за обезщетение, последният е допустим като акцесорен към жалбата за отмяна, без да е необходимо да се предшества от искане към ОН да поправи вредата, която се твърди, че е била претърпяна, и от жалба за оспорване основателността на мълчаливия или изричен отказ по искането (Решение на Първоинстанционния съд от 15 юли 1993 г. по дело Camara Alloisio и др./Комисия, T‑17/90, T‑28/91 и T‑17/92, Recueil, стр. II‑841, точка 46 и Решение на Първоинстанционния съд по дело Y/Съд на Европейските общности, посочено по-горе, точка 66).

247    В случая следва да се посочи, че исканията за обезщетяване на причинените от мълчаливия отказ по искането за съдействие вреди са в пряка връзка с исканията за отмяна на това решение. Прието бе обаче, че тези искания са допустими, освен в частта, в която се отнасят до отказа да се проведе административно разследване. В това отношение посочените по-горе искания за обезщетение също са допустими.

 б) По съществото на спора

 Доводи на страните

248    Жалбоподателката посочва, че поради незаконосъобразността на мълчаливия отказ по искането за съдействие е претърпяла имуществени и неимуществени вреди. Що се отнася по-специално до имуществените вреди, тя поддържа, че невземането на каквато и да било мярка за съдействие от страна на Комисията, добавено към психическия тормоз, на който тя била жертва, довело до инвалидизирането ѝ, поради което вредите ѝ възлизали общо на сума от 781 906,43 EUR, представляваща разликата между, от една страна, заплатата и пенсията, на които тя би имала право, ако не беше инвалидизирана, и от друга страна, получаваното от нея обезщетение за инвалидност и пенсията, която ще ѝ бъде плащана в бъдеще.

249    В своя защита Комисията възразява, че тъй като жалбоподателката не е доказала неправомерността на поведението, за което отправя упрек, искането за обезщетение трябвало да се обяви за неоснователно. При условията на евентуалност заинтересованото лице така и не представило конкретно доказателство относно наличието и a fortiori относно обхвата на действителните вреди, както и относно причинно-следствената връзка между твърдените вреди и твърдяното поведение, за което отправя упрек. Накрая, ако Съдът на публичната служба приемел за основателни изложените от жалбоподателката искания за отмяна, отмяната сама по себе си можела да поправи неимуществените вреди.

 Съображения на Съда на публичната служба

250    Както бе посочено по-горе, мълчаливият отказ на Комисията по искането за съдействие е опорочен от незаконосъобразност, тъй като тя изобщо не взема превантивна мярка за дистанциране на жалбоподателката извън ГД „Персонал и администрация“, въпреки че значението и тежестта на обстоятелствата, твърдени от заинтересованото лице в неговото искане за съдействие, разкриват „подозрение за психически тормоз“ по смисъла на съобщението от 2003 г. относно психическия тормоз.

251    Освен това следва да се отбележи, че към датата на мълчаливия отказ по искането за съдействие административното разследване все още не е било образувано, тъй като едва на 8 септември 2004 г. генералният секретар на Комисията възлага на служителя по изслушването да проведе такова разследване, а първите изслушвания, проведени от него, започват едва през октомври 2004 г.

252    Що се отнася до наличието на вреда, свързана с допуснатата от Комисията незаконосъобразност, жалбоподателката най-напред изтъква, че пенсионирането ѝ поради инвалидност било последица от професионална болест, която от своя страна се дължи на отказа на администрацията да ѝ осигури съдействие. Както обаче бе споменато, процедурата за признаване дали заболяванията, от които страда заинтересованото лице, са по професионални причини, все още е в ход. От това следва, че искането за обезщетение на имуществената вреда, която жалбоподателката претърпяла, е преждевременно и към настоящия момент не може да се уважи.

253    За сметка на това, що се отнася до наличието на неимуществени вреди, следва да се посочи, че отказът на Комисията да вземе привременни мерки, както и закъснението, с което се образува административното разследване, поставят жалбоподателката в състояние на несигурност и тревога, тъй като тя е могла да се опасява, че Комисията няма да вземе предвид искането ѝ за съдействие и че неправомерните действия, които до този момент е търпяла от страна на институцията, могат да продължат. Ето защо е основателно твърдението на жалбоподателката, че мълчаливият отказ по искането за съдействие ѝ е причинил значителни неимуществени вреди, които не могат да бъдат поправени с постановяването на отмяна от Съда на публичната служба.

254    При това положение тези неимуществени вреди ще бъдат поправени по справедливост, като се осъди Комисията да заплати на жалбоподателката сумата от 15 000 EUR.

3.     По исканията за обезщетяване на вредите, произтичащи, от една страна, от твърдяната незаконосъобразност, опорочаваща ДРК за 2003 г., и от друга страна, от нередовността във връзка с условията, при които те са били доведени до знанието на жалбоподателката

 а) По допустимостта

 Доводи на страните

255    Комисията изтъква, че исканията за осъждане на администрацията да поправи вредите, произтичащи от незаконосъобразността на ДРК за 2003 г., били недопустими поради недопустимостта на исканията за тяхната отмяна.

256    Жалбоподателката иска да се отхвърли възражението за липса на процесуална предпоставка.

 Съображения на Съда на публичната служба

257    Следва да се направи разграничение между, от една страна, искането за поправяне на вредите, произтичащи от незаконосъобразността, която опорочава ДРК за 2003 г., и от друга страна, искането за обезщетение поради условията, при които те са били доведени до знанието на жалбоподателката.

–       По допустимостта на исканията за обезщетение, основани на твърдяната незаконосъобразност на ДРК за 2003 г.

258    Исканията за обезщетение за поправянето на вредите, произтичащи от твърдяната незаконосъобразност на ДРК за 2003 г., са в пряка връзка с исканията за отмяна на последните. Както обаче бе напомнено по-горе, към датата на подаване на настоящата жалба исканията за отмяна на ДРК за 2003 г. са били допустими. От това следва, че исканията за обезщетение също са били допустими към датата на подаване на жалбата от жалбоподателката.

259    Освен това следва да се добави, че макар поради пенсионирането си жалбоподателката да няма повече законен интерес от отмяната на ДРК за 2003 г., тя все пак запазва интерес да поиска постановяването на съдебно решение относно законосъобразността на тези актове в рамките на искане за поправяне на вредите по отношение на професионалната дейност и на неимуществени вреди, които счита, че е претърпяла вследствие поведението на Комисията (вж. в този смисъл Решение на Първоинстанционния съд от 13 декември 1990 г. по дело Moritz/Комисия, T‑20/89, Recueil, стр. II‑769, точка 18, неотменено при обжалване по отношение на разглеждането на допустимостта, и Решение на Първоинстанционния съд от 12 септември 2007 г. по дело Combescot/Комисия, T‑249/04, все още непубликувано в Сборника, точка 47, предмет на обжалване, висящо пред Съда, по дело C‑525/07 P). Ето защо пенсионирането на жалбоподателката не прави безпредметни исканията за обезщетение на заинтересованото лице.

–       По допустимостта на исканията за обезщетение, основани на нередовността във връзка с условията, при които ДРК за 2003 г. са били доведени до знанието на жалбоподателката

260    В началото следва да се напомни, че при нередовно съобщаване на даден акт от администрацията тя допуска нарушение при изпълнение на служебните задължения.

261    От това следва, че за да постигне поправянето на вредите, които твърди, че е претърпяла поради нередовното съобщаване на нейните ДРК за 2003 г., жалбоподателката е била длъжна да подаде искане по смисъла на член 90, параграф 1 от Правилника, последвано, в случай на неговото отхвърляне, от жалба по смисъла на член 90, параграф 2 от Правилника. В случая обаче е безспорно, че жалбоподателката не е подала самостоятелно искане в този смисъл. Поради това исканията за обезщетение, основани на твърдяната нередовност във връзка с условията за съобщаване на ДРК за 2003 г., трябва да се отхвърлят като недопустими, тъй като предвидената в Правилника досъдебна процедура не е била спазена.

262    Ето защо ще бъде разгледана само основателността на исканията за обезщетение, основани на твърдяната незаконосъобразност на ДРК за 2003 г.

 б) По съществото на спора

 Доводи на страните

263    Сред различните правни основания, посочени срещу ДРК за 2003 г., жалбоподателката изтъква, че тези ДРК били опорочени от явна грешка в преценката. Всъщност като ѝ поставили обща бележка от 8/20 както в ДРК януари—октомври 2003 г., така и в ДРК ноември—декември 2003 г., нейните оценяващи не взели предвид нито факта, че между януари и юни 2003 г. не ѝ била поставена нито една задача, нито обстоятелството, че тя била жертва на психически тормоз, който предизвикал влошаване на здравословното ѝ състояние и ѝ попречил да упражнява нормално своите функции.

264    Жалбоподателката накрая уточнява, че незаконосъобразността на ДРК за 2003 г. ѝ причинила неимуществени вреди, както и вреди по отношение на професионалната дейност, като последните се изразявали в „загуба на възможността ѝ за развитие в кариерата и на законното ѝ право на повишение“.

265    Комисията оспорва твърдението на жалбоподателката, според което ДРК за 2003 г. били опорочени от явна грешка в преценката.

 Съображения на Съда на публичната служба

–       По наличието на незаконосъобразност

266    От член 8, параграф 5, четвърта алинея от ОРИ следва, че когато разглежда ефикасността, способностите и поведението в службата на титуляра на длъжността през референтния период, оценяващият не трябва „[да взема] предвид евентуалните основателни отсъствия на посоче[ния] титуляр на длъжността“. Освен това ръководството за оценяване, което Комисията налага на самата себе си като правило за поведение, предвижда в точка 6.2, че „титулярът на длъжността не трябва да търпи неблагоприятни последици, ако не е могъл да постигне целите си поради външни фактори“, например „ако е [бил] болен или [е ползвал] отпуск по майчинство“, както и че „[п]ри такова положение трябва да се подчертае това, което заинтересованото лице действително е можело да направи и по какъв начин то се е справило с положението“.

267    В случая, след като в част 6.1 „Ефикасност“ от ДРК януари—октомври 2003 г. посочват, че до 3 септември 2003 г. жалбоподателката не успява „да се приспособи към работа [си]“, по-специално поради „липсата на мотивация“, и считат, че „между 3 септември и края на октомври не [се] наблюдава подобрение на ефикасността ѝ“, оценяващите поставят на заинтересованото лице бележка от 4/10 за ефикасност, съответстваща на „слаба“ оценка. Също така, що се отнася до ДРК ноември—декември 2003 г., оценяващите отново поставят на жалбоподателката бележка 4/10 за ефикасност, като подчертават, „че изобщо няма действителен резултат през референтния период и че не е постигнат какъвто и да било резултат“ и че „[о]бщата ефикасност за периода [трябва] следователно да се оцени като „слаба“.

268    Все пак от материалите по делото, и по-специално от представен от самата Комисия документ относно отсъствията на жалбоподателката през 2003 г., следва, че тя е в основателен отпуск по болест между 1 септември и 31 октомври 2003 г., след това между 1 ноември и 14 ноември 2003 г., и в активна заетост на половин работен ден по медицински причини между 17 ноември и 19 декември 2003 г.

269    От това следва изводът, че както в ДРК януари—октомври 2003 г., така и в ДРК ноември—декември 2003 г. оценяващите са поставили бележка от 4/10 за ефикасност, без да отчетат факта, че тази ефикасност по необходимост е била засегната от основателните отсъствия по болест на заинтересованото лице.

270    Следователно правното основание, изведено от това, че ДРК за 2003 г. били опорочени от явна грешка в преценката, трябва да се приеме.

271    При това положение, и без да е необходимо да се разглеждат останалите повдигнати от заинтересованото лице оплаквания, следва да се приеме, че ДРК за 2003 г. са изготвени незаконосъобразно.

–       По вредите

272    Що се отнася до имуществените вреди, които произтичат от незаконосъобразността на ДРК за 2003 г., следва да се напомни, че дори в хипотезата, в която е установено нарушение от страна на съответната институция, отговорността на Общността може да бъде ангажирана само ако жалбоподателката успее да докаже действителното настъпване на вредите (вж. Решение на Първоинстанционния съд по дело Lucaccioni/Комисия, посочено по-горе, точка 57). Заинтересованото лице обаче не доказва по какъв начин незаконосъобразността на ДРК за 2003 г. е засегнала развитието на кариерата ѝ преди нейното пенсиониране, настъпило на 31 август 2005 г. По-специално жалбоподателката не установява, нито пък твърди, че тази незаконосъобразност е имала каквото и да било въздействие върху факта, че не е била повишена в рамките на процедурата за повишаване за 2004 г.

273    Що се отнася до неимуществените вреди, чието обезщетяване също е поискано, констатацията на Съда на публичната служба, че поради явна грешка в преценката, която ги опорочава, ДРК за 2003 г. страдат от незаконосъобразност, сама по себе си не може да съставлява адекватно и достатъчно обезщетение за такива вреди, доколкото посочените ДРК изрично съдържат негативни оценки относно уменията на жалбоподателката. Всъщност, както бе споменато, в ДРК януари—октомври 2003 г. оценяващият посочва, че жалбоподателката не успява „да се приспособи към работата си“, по-специално поради „липсата на мотивация“, докато в ДРК ноември—декември 2003 г. се подчертава, „че изобщо няма действителен резултат през референтния период и че не е постигнат какъвто и да било резултат“. Ето защо присъждането на сумата от 2 500 EUR съставлява адекватно обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от жалбоподателката.

4.     Заключение

274    Предвид гореизложеното, Комисията е осъдена да заплати на жалбоподателката сумата от 18 000 EUR.

 По съдебните разноски

275    По силата на член 122 от Процедурния правилник разпоредбите на глава осма от дял II от посочения правилник относно съдебните разноски и разходите, свързани с производството, се прилагат само по отношение на делата, образувани пред Съда на публичната служба, считано от влизане в сила на този процедурен правилник, а именно от 1 ноември 2007 г. Съответните разпоредби на Процедурния правилник на Първоинстанционния съд продължават да се прилагат съответно към висящите пред Съда на публичната служба дела преди тази дата.

276    Съгласно член 87, параграф 3 от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд Съдът на публичната служба може да разпредели съдебните разноски или да реши всяка страна да понесе направените от нея разноски, ако всяка от страните е загубила по едно или няколко от предявените основания, или поради изключителни обстоятелства.

277    Тъй като жалбата е уважена в основната ѝ част, наред с направените от Комисията разноски, в нейна тежест следва да бъдат възложени и три четвърти от съдебните разноски, направени от жалбоподателката.

По изложените съображения

СЪДЪТ НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА (първи състав)

реши:

1)      Отменя решението на Комисията на Европейските общности, с което се отхвърля искането за съдействие, подадено на 29 април 2004 г. от Q, доколкото Комисията на Европейските общности е отказала да вземе привременна мярка за дистанциране.

2)      Осъжда Комисията на Европейските общности да заплати на Q сумата от 18 000 EUR.

3)      Отхвърля жалбата в останалата ѝ част.

4)      Комисията на Европейските общности понася, освен направените от нея съдебни разноски, и три четвърти от разноските, направени от Q.

5)      Q понася една четвърт от направените от нея съдебни разноски.

Kreppel Tagaras Gervasoni

Обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 9 декември 2008 година.

Секретар        Председател

W. Hakenberg        S. Gervasoni

Съдържание

Правна уредба

Обстоятелства в основата на спора

А –   Години 2000, 2001 и 2002

Б –   2003 година

В –   2004 година

Г –   2005 година

Д –   Обстоятелства, свързани с докладите за развитие на кариерата, изготвени за 2003 г.

Производство и искания на страните

От правна страна

А –   Предварителни бележки по предмета на спора

Б –   По психическия тормоз

1. Доводи на страните

2. Съображения на Съда на публичната служба

а) Що се отнася, на първо място, до условията за продължаване на срока за изпитване на жалбоподателката

б) Що се отнася, на второ място, до обстоятелството, че Комисията изолирала жалбоподателката

в) Що се отнася, на трето място, до обстоятелството, че между януари и юни 2003 г. на жалбоподателката не е възложена нито една задача

г) Що се отнася, на четвърто място, до обстоятелството, че Комисията разпространила клеветнически слухове относно професионалните умения на жалбоподателката

д) Що се отнася, на пето място, до обстоятелството, че Комисията се произнесла с отказ по някои искания за годишен отпуск и одобрила други със закъснение

е) Що се отнася, на шесто място, до отказа на Комисията да приеме отсъствията по болест за основателни

В –   По исканията за отмяна на мълчаливия отказ по искането за съдействие

1. По допустимостта

а) Доводи на страните

б) Съображения на Съда на публичната служба

2. По съществото на спора

а) Доводи на страните

б) Съображения на Съда на публичната служба

Г –   По исканията за отмяна на ДРК за 2003 г.

1. Доводи на страните

2. Съображения на Съда на публичната служба

Д –   По исканията за обезщетение

1. По исканията за обезщетяване на вредите, произтичащи от твърдения психически тормоз

а) Доводи на страните

б) Съображения на Съда на публичната служба

Относно наличието на неправомерно поведение

Относно наличието на вреда, свързана с неправомерното поведение

2. По исканията за обезщетяване на вредите, произтичащи от незаконосъобразността на мълчаливия отказ по искането за съдействие

а) По допустимостта

Доводи на страните

Съображения на Съда на публичната служба

б) По съществото на спора

Доводи на страните

Съображения на Съда на публичната служба

3. По исканията за обезщетяване на вредите, произтичащи, от една страна, от твърдяната незаконосъобразност, опорочаваща ДРК за 2003 г., и от друга страна, от нередовността във връзка с условията, при които те са били доведени до знанието на жалбоподателката

а) По допустимостта

Доводи на страните

Съображения на Съда на публичната служба

– По допустимостта на исканията за обезщетение, основани на твърдяната незаконосъобразност на ДРК за 2003 г.

– По допустимостта на исканията за обезщетение, основани на нередовността във връзка с условията, при които ДРК за 2003 г. са били доведени до знанието на жалбоподателката

б) По съществото на спора

Доводи на страните

Съображения на Съда на публичната служба

– По наличието на незаконосъобразност

– По вредите

4. Заключение

По съдебните разноски

Текстовете на настоящото решение и на цитираните в него решения на съдилищата на Общността, които все още не са публикувани в Сборника, са достъпни на уебсайта на Съда: www.curia.europa.eu

* Език на производството: френски.