РЕШЕНИЕ НА ОБЩИЯ СЪД (втори разширен състав)

14 декември 2018 година(*)

„Публична служба — Длъжностни лица — Член 42в от Правилника — Задължаване за ползване на отпуск в интерес на службата — Равно третиране — Забрана на дискриминация, основана на възраст — Явна грешка в преценката — Отговорност“

По дело T‑750/16

FV, бивше длъжностно лице на Съвета на Европейския съюз, за която се явяват първоначално L. Levi и A. Tymen, а впоследствие L. Levi, адвокати,

жалбоподател,

срещу

Съвет на Европейския съюз, за който се явяват M. Bauer и R. Meyer, в качеството на представители,

ответник,

подпомаган от

Европейски парламент, за който се явяват A. Troupiotis и J. A. Steele, в качеството на представители,

и от

Европейска комисия, за която се явяват G. Berscheid и D. Martin, в качеството на представители,

встъпили страни,

с предмет искане на основание член 270 ДФЕС, от една страна, за отмяна на решението на Съвета от 8 декември 2015 г., с което жалбоподателката е задължена да ползва отпуск в интерес на службата на основание член 42в от Правилника за длъжностните лица на Европейския съюз, и ако е необходимо — на решението от 19 юли 2016 г., с което се отхвърля жалбата, подадена от жалбоподателката по административен ред, и от друга страна, за обезщетение за вредите, които жалбоподателката твърди, че е претърпяла,

ОБЩИЯТ СЪД (втори разширен състав),

състоящ се от: M. Prek, председател, E. Buttigieg (докладчик), F. Schalin, B. Berke и M. J. Costeira, съдии,

секретар: M. Marescaux, администратор,

предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 10 юли 2018 г.,

постанови настоящото

Решение

I.      Обстоятелствата по спора

1        Правилникът за длъжностните лица на Европейския съюз (наричан по-нататък „Правилникът“) е изменен по-специално с Регламент (ЕС, Евратом) № 1023/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2013 г. (ОВ L 287, 2013 г., стр. 15).

2        Съображения 1, 3, 7 и 12 от Регламент № 1023/2013 гласят:

„(1)      Европейският съюз и неговите над 50 институции и агенции следва да продължат да разполагат с висококвалифицирана европейска публична администрация, така че да може той да постига целите си, да осъществява своите политики и дейности и да изпълнява задачите си съобразно най-високите стандарти в съответствие с Договорите, с цел да отговори на вътрешните и външните предизвикателства, които ще се изправят пред него в бъдеще, и да служи на гражданите на Съюза.

[…]

(3)      Предвид числеността на европейската публична администрация, съпоставена с целите на Съюза и неговото население, намаляването на числеността на персонала на институциите и агенциите на Съюза не следва да засяга по никакъв начин изпълнението на [техните] задачи, задължения и функции в съответствие със задълженията и правомощията по силата на Договорите. Във връзка с това е необходима прозрачност по отношение на разходите за персонал, направени от всяка институция и агенция по отношение на всички категории нает от нея персонал.

[…]

(7)      По-широката цел следва да бъде подобряване на управлението на човешките ресурси в европейска публична администрация, която се характеризира със своите отлични качества, компетентност, независимост, лоялност, безпристрастност и стабилност, както и с културно и езиково многообразие и привлекателни условия за наемане на работа.

[…]

(12)      В своите заключения от 8 февруари 2013 г. относно многогодишната финансова рамка Европейският съвет изтъкна, че необходимостта от оздравяване на публичните финанси в краткосрочен, средносрочен и дългосрочен план изисква специални усилия от всички публични администрации и техните служители за подобряване на ефикасността и ефективността и за приспособяване към променящата се икономическа обстановка. Този призив всъщност отново подчерта целта на предложението на Комисията от 2011 г. за изменение на Правилника за длъжностните лица и Условията за работа на другите служители на Европейския съюз, което цели осигуряването на разходна ефективност и в което се признава, че предизвикателствата, пред които понастоящем е изправен Европейският съюз, изискват всяка публична администрация и всеки член на нейния персонал да положат особени усилия, за да подобрят ефективността си и да се приспособят към променящите се икономически и социални условия в Европа […]“.

3        Член 1, точка 24 от Регламент № 1023/2013 предвижда, че в глава 2, дял III от Правилника се добавя раздел 7, озаглавен „Отпуск в интерес на службата“, който съдържа една-единствена разпоредба — член 42в. Съгласно тази разпоредба:

„Най-рано пет години преди настъпването на пенсионна възраст на длъжностно лице, длъжностно лице с най-малко десет години служебен стаж може да бъде задължен[о] да ползва с решение на органа по назначаването отпуск в интерес на службата, за организационни нужди, свързани с придобиването на нови компетентности в рамките на институциите.

Общият брой на длъжностните лица, задължени да ползват отпуск в интерес на службата, за всяка година не може да надвишава 5 % от броя на длъжностните лица във всички институции, които са се пенсионирали през предходната година. Така изчисленият общ брой се разпределя между институциите съгласно съответния им брой длъжностни лица към 31 декември предходната година. За всяка институция резултатът от това разпределение се закръгля към най-близкото по-голямо цяло число.

Този отпуск не съставлява дисциплинарна мярка.

Продължителността на отпуска съответства по принцип на периода до момента, в който длъжностното лице достига пенсионна възраст. В изключителни ситуации обаче органът по назначаването може да реши да прекрати отпуска и да възстанови длъжностното лице на работа.

Когато длъжностно лице, задължено да ползва отпуск в интерес на службата, достигне пенсионна възраст, то се пенсионира автоматично.

Отпускът в интерес на службата се урежда със следните правила:

a)      на длъжността, заемана от длъжностното лице в отпуск, може да бъде назначено друго длъжностно лице;

б)      длъжностно лице, задължено да ползва отпуск в интерес на службата, няма право на повишаване в по-висока стъпка или повишаване в степен.

Така задълженото да ползва отпуск в интерес на службата длъжностно лице получава обезщетение, изчислено в съответствие с приложение IV.

По искане на длъжностното лице от обезщетението се приспадат вноските за пенсионноосигурителната схема, изчислени на база на това обезщетение. В такъв случай периодът на трудов стаж като длъжностно лице в отпуск в интерес на службата, се взема предвид за целите на изчисляването на годините на осигурителен стаж по смисъла на член 2 от приложение VIII.

По отношение на обезщетението не се прилага корекционен коефициент“.

4        Регламент № 1023/2013 влиза в сила на 1 ноември 2013 г. и член 42в от Правилника се прилага от 1 януари 2014 г.

5        Жалбоподателката FV е бивше длъжностно лице на Съвета на Европейския съюз. На 1 май 1981 г. тя постъпва на служба в генералния секретариат на Съвета (наричан по-нататък „ГСС“) като длъжностно лице в изпитателен срок и е титуляризирана на 1 ноември 1981 г. В рамките на кариерата си тя е работила в различни служби на Съвета.

6        [поверително](1)

7        [поверително]

8        Със съобщение до персонала № 71/15 от 23 октомври 2015 г. (наричано по-нататък „CP 71/15“) генералният секретар на Съвета предоставя информация относно прилагането на член 42в от Правилника от институцията. Съгласно това съобщение:

„[…] Институциите на ЕС трябва постоянно да правят нововъведения и да се модернизират, което предполага, че длъжностните лица трябва да придобиват нови компетентности и да актуализират знанията си, за да се съобразят с новите промени. Тези нови компетентности могат да са свързани например с нови инструменти на информационните технологии, нови системи, въведени за изготвянето на документи на Европейския съвет/на Съвета, нови процедури за обществени поръчки или за вътрешен одит, нови методи на работа или нови начини на управление или организация.

Целта на отпуска в интерес на службата е да се даде възможност на длъжностните лица, които изпитват затруднения да придобият нови компетентности и да се приспособят към променящата се работна среда, да бъдат задължени да ползват отпуск, преди да достигнат пенсионна възраст. […].

За 2015 г. в Съвета и Европейския съвет има на разположение пет (5) възможности […]“.

9        [поверително]

10      [поверително]

11      [поверително]

12      [поверително]

13      [поверително]

14      [поверително]

15      [поверително]

16      [поверително]

17      [поверително]

18      [поверително]

19      [поверително]

20      [поверително]

II.    Производство и искания на страните

21      На 28 октомври 2016 г. жалбоподателката подава настоящата жалба в секретариата на Общия съд.

22      С молба, подадена същия ден в секретариата на Общия съд, жалбоподателката иска да ѝ бъде предоставена анонимност в съответствие с член 66 от Процедурния правилник на Общия съд. С решение от 30 януари 2017 г. Общият съд уважава това искане.

23      С молба, подадена в секретариата на Общия съд на 28 ноември 2016 г., жалбоподателката иска на основание член 66 от Процедурния правилник някои данни, съдържащи се в жалбата и в приложенията към нея, да бъдат заличени в документите, до които е предоставен обществен достъп.

24      На 1 февруари 2017 г. Съветът представя писмена защита.

25      С молби, подадени в секретариата на Общия съд съответно на 24 и 10 февруари 2017 г., Европейският парламент и Европейската комисия искат да встъпят в настоящото производство в подкрепа на исканията на Съвета.

26      С молби, подадени в секретариата на Общия съд на 8 март 2017 г., жалбоподателката иска някои данни, съдържащи се в жалбата и в приложенията към нея, да бъдат третирани поверително спрямо Парламента и Комисията, ако тези институции бъдат допуснати да встъпят в производството. Към тази молба тя прилага неповерителен вариант на тези документи.

27      На 20 април 2017 г. жалбоподателката представя реплика.

28      С молба, подадена в секретариата на Общия съд на 17 май 2017 г., жалбоподателката иска някои данни, съдържащи се в репликата и в приложенията към нея, да бъдат третирани поверително спрямо Парламента и Комисията, ако тези институции бъдат допуснати да встъпят в производството. Към тази молба тя прилага неповерителен вариант на тези документи.

29      С определение от 8 юни 2017 г., FV/Съвет (T‑750/16, непубликувано, EU:T:2017:420), Парламентът и Комисията са допуснати да встъпят в производството в подкрепа на исканията на Съвета. Тъй като в съответствие с член 144, параграф 2 от Процедурния правилник жалбоподателката е поискала някои данни, съдържащи се в посочените по-горе писмени становища и в приложенията към тях, да бъдат третирани поверително, с това определение е постановено, че до евентуалното представяне на становища от Парламента и Комисията по исканията за поверително третиране, на тези институции временно ще се предоставят само неповерителните варианти на процесуалните документи.

30      С молба, подадена в секретариата на Общия съд на 28 юни 2017 г., Комисията оспорва искането за поверително третиране на жалбата и на приложенията към нея. Парламентът не възразява срещу това искане.

31      На 17 юли 2017 г. Съветът представя дуплика.

32      Парламентът и Комисията подават изявленията си при встъпване съответно на 19 и 12 юли 2017 г.

33      С молба, подадена в секретариата на Общия съд на 21 август 2017 г., жалбоподателката моли някои данни, съдържащи се в писмената дуплика и в приложенията към нея, да бъдат третирани поверително спрямо Парламента и Комисията и прилага към молбата неповерителен вариант на тези документи.

34      С молба, подадена в секретариата на Общия съд на 1 септември 2017 г., Съветът посочва, че няма да представя становище по изявленията при встъпване на Парламента и на Комисията.

35      На 5 септември 2017 г. жалбоподателката подава в секретариата на Общия съд становището си по изявленията при встъпване на Парламента и на Комисията.

36      С молба, подадена в секретариата на Общия съд на 25 септември 2017 г., Комисията оспорва искането за поверително третиране на дупликата и на приложенията към нея. Парламентът не възразява срещу това искане.

37      С определение от 26 януари 2018 г. председателят на втори състав на Общия съд частично уважава исканията на жалбоподателката за поверително третиране, определя ѝ срок за представяне на неповерителен вариант на жалбата, дупликата и приложенията към тях и посочва, че след връчването на неповерителния вариант на тези документи на Комисията тя ще разполага със срок за евентуално представяне на допълнително становище към изявлението си при встъпване.

38      На 7 март 2018 г. Комисията представя допълнително становище към изявлението си при встъпване.

39      С молба, подадена в секретариата на Общия съд на 22 март 2018 г., Съветът съобщава, че няма да представя становище по допълнителното становище на Комисията.

40      На 5 април 2018 г. жалбоподателката представя становище по допълнителното становище на Комисията.

41      На 6 април 2018 г. секретариатът на Общия съд уведомява страните, че писмената фаза на производството е приключила.

42      С писмо от 24 април 2018 г. жалбоподателката подава мотивирано искане по член 106 от Процедурния правилник да бъде изслушана в рамките на устната фаза на производството.

43      На 16 май 2018 г. по предложение на втори състав Общият съд на основание член 28 от своя Процедурен правилник решава да преразпредели делото на разширен съдебен състав.

44      По предложение на съдията докладчик Общият съд (втори разширен състав) решава да започне устната фаза на производството и в рамките на процесуално-организационните действия, предвидени в член 89 от Процедурния правилник, приканва страните да отговорят писмено на някои въпроси и да представят някои документи. Страните се отзовават в определения срок.

45      Устните състезания и отговорите на страните на поставените от Общия съд въпроси са изслушани в съдебното заседание, проведено на 10 юли 2018 г.

46      Жалбоподателката моли Общия съд:

–        да отмени решението от 8 декември 2015 г. и ако е необходимо, решението за отхвърляне на подадената по административен ред жалба от 19 юли 2016 г.,

–        да осъди Съвета да заплати обезщетение за претърпените имуществени и неимуществени вреди,

–        да осъди Съвета да заплати всички съдебни разноски.

47      Съветът моли Общия съд:

–        да отхвърли жалбата,

–        да осъди жалбоподателката да заплати съдебните разноски.

48      Парламентът моли Общия съд да отхвърли жалбата.

49      Комисията моли Общия съд:

–        да отхвърли жалбата,

–        да осъди жалбоподателката да заплати съдебните разноски.

III. От правна страна

1.      По предмета на жалбата

50      Едно от исканията на жалбоподателката е да се отмени решението от 8 декември 2015 г. и „ако е необходимо“, решението, с което се отхвърля подадената по административен ред жалба от 19 юли 2016 г. Тя твърди, че това искане е допустимо не само по отношение на решението от 8 декември 2015 г., но и по отношение на решението, с което се отхвърля подадената по административен ред жалба, тъй като то съдържа нови обстоятелства спрямо решението от 8 декември 2015 г.

51      Другите страни в спора не оспорват допустимостта на искането за отмяна на посочените две решения.

52      Следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика подадената по административен ред жалба по член 90, параграф 2 от Правилника и нейното изрично или мълчаливо отхвърляне са неразделна част от сложно производство и представляват само предварително условие за сезирането на съда. При това положение, макар подадената по съдебен ред жалба да е формално срещу отхвърлянето на подадената по административен ред жалба, съдът трябва да се произнесе по акта с неблагоприятни последици, срещу който е била подадена жалбата по административен ред (вж. в този смисъл решение от 17 януари 1989 г., Vainker/Парламент, 293/87, EU:C:1989:8, т. 7 и 8), освен когато актът за отхвърляне на жалбата, подадена по административен ред, евентуално има различен обхват от акта, срещу който тя е била насочена (решение от 25 октомври 2006 г., Staboli/Комисия, T‑281/04, EU:T:2006:334, т. 26).

53      Всъщност всяко решение, с което само се отхвърля подадена по административен ред жалба, независимо дали отхвърлянето е мълчаливо или изрично, единствено потвърждава обжалвания по административен ред акт или обжалваното по административен ред бездействие и само по себе си не представлява обжалваем акт, поради което исканията, отправени срещу това решение, което няма самостоятелно съдържание спрямо първоначалното решение, трябва да се разглеждат като отправени срещу първоначалния акт (вж. решение от 19 юни 2015 г., Z/Съд, T‑88/13 P, EU:T:2015:393, т. 141 и цитираната съдебна практика).

54      Възможно е с оглед на съдържанието му изричното решение за отхвърляне на подадената по административен ред жалба да не е потвърдително спрямо оспорения от жалбоподателя акт. Такъв е случаят, когато с решението за отхвърляне на подадена по административен ред жалба се преразглежда положението на жалбоподателя с оглед на нови фактически и правни обстоятелства или се изменя или допълва първоначалното решение. В тези случаи отхвърлянето на подадената по административен ред жалба представлява акт, подлежащ на съдебен контрол, като съдът го взема предвид при преценката на законосъобразността на обжалвания по административен ред акт или дори го приема за акт с неблагоприятни за жалбоподателя последици, който замества обжалвания по административен ред (решение от 15 септември 2017 г., Skareby/ЕСВД, T‑585/16, EU:T:2017:613, т. 18).

55      В настоящия случай следва да се отбележи, най-напред, че жалбата по административен ред и жалбата пред Общия съд са подадени в сроковете, предвидени в членове 90 и 91 от Правилника.

56      По-нататък, следва да се отбележи, че решението за отхвърляне на подадената по административен ред жалба не изменя нито смисъла, нито обхвата на решението от 8 декември 2015 г., с което жалбоподателката е задължена да ползва отпуск в интерес на службата съгласно член 42в от Правилника. Освен това решението за отхвърляне на подадената по административен ред жалба допълва мотивите на решението от 8 декември 2015 г. относно преценката на способността на жалбоподателката да придобие нови компетентности и да се приспособи към променящата се работна среда и при тази преценка са взети предвид фактически обстоятелства, които не са били налице към 8 декември 2015 г. — дата, на която е взето решението, с което жалбоподателката е задължена да ползва отпуск в интерес на службата. В това отношение Общият съд се позовава на атестационните доклади на жалбоподателката за 2014 г. и 2015 г., които, съгласно обясненията на Съвета, са изготвени след решението от 8 декември 2015 г., но преди решението, с което се отхвърля подадената по административен ред жалба.

57      При това положение следва да се приеме, че в случая единственият акт с неблагоприятни за жалбоподателката последици е решението от 8 декември 2015 г., с което тя е задължена да ползва отпуск в интерес на службата съгласно член 42в от Правилника (наричано по-нататък „обжалваното решение“), но неговата законосъобразност следва да се прецени, като се вземат предвид мотивите, съдържащи се в решението за отхвърляне на подадената по административен ред жалба.

2.      По искането за отмяна

58      В подкрепа на искането си за отмяна жалбоподателката излага пет основания, като твърденията по първото представляват възражение за незаконосъобразност на член 42в от Правилника, по второто са за нарушение на тази разпоредба и на CP 71/15 и за явни грешки в преценката, по третото са за нарушение на правото на изслушване, по четвъртото са за нарушение на задължението за полагане на грижа, а по петото са за злоупотреба с власт.

1.      По първото основание — незаконосъобразност на член 42в от Правилника

1)      Предварителни бележки

59      Жалбоподателката твърди, че член 42в от Правилника е незаконосъобразен, тъй като нарушава принципа на равенство пред закона и принципа на недопускане на дискриминация, основана по-специално на възраст, закрепени в членове 20 и 21 от Хартата на основните права на Европейския съюз, Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27 ноември 2000 година за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите (ОВ L 303, 2000 г., стр. 16; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 6, стр. 7) и член 1г от Правилника.

60      В този контекст жалбоподателката изтъква, че доколкото се прилага изрично за длъжностните лица и служителите „[н]ай-рано пет години преди настъпването на пенсионната [им] възраст“, член 42в от Правилника въвежда основана на възрастта разлика в третирането по смисъла на член 2, параграф 2, буква a) от Директива 2000/78. Според жалбоподателката тази разлика в третирането не е обективно и обосновано оправдана от законосъобразна цел по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2000/78. Освен това, дори да се приемело, че член 42в от Правилника преследва такава законосъобразна цел, средствата за постигането ѝ не били нито подходящи, нито необходими по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2000/78.

61      Парламентът, Съветът и Комисията оспорват доводите на жалбоподателката и искат твърденията по настоящото основание да се отхвърлят.

62      Най-напред следва да се определят разпоредбите, с оглед на които трябва да се разгледа възражението за незаконосъобразност, повдигнато от жалбоподателката.

63      В това отношение следва да се отбележи, че принципът на равно третиране е общ принцип на правото на Съюза, закрепен в член 20 от Хартата, а принципът на недопускане на дискриминация, прогласен в член 21, параграф 1 от Хартата, е негово особено проявление (решение от 5 юли 2017 г., Fries, C‑190/16, EU:C:2017:513, т. 29).

64      Освен това в член 51, параграф 1 от Хартата на основните права се уточнява, че разпоредбите ѝ се отнасят по-специално за институциите, органите, службите и агенциите на Съюза при зачитане на принципа на субсидиарност.

65      От това следва, че законосъобразността на член 42в от Правилника, въведен в него с Регламент № 1023/2013, трябва да се преценява от гледна точка на нормата от по-висш ранг, каквато е посоченият от жалбоподателката в доводите ѝ член 21, параграф 1 от Хартата на основните права, който забранява всяка дискриминация, основана в частност на възрастта.

66      Що се отнася до позоваването от жалбоподателката на Директива 2000/78, най-напред следва да се посочат относимите ѝ разпоредби.

67      Член 1 от Директива 2000/78 е озаглавен „Цел“ и предвижда:

„Целта на настоящата директива е да регламентира основната рамка за борба с дискриминацията, основана на религия или убеждение, увреждане, възраст или сексуална ориентация[,] по отношение на заетостта и упражняването на занятие, с оглед прилагането в държавите членки на принципа за равно третиране“.

68      Член 2 от Директива 2000/78 е озаглавен „Понятие за дискриминация“ и параграфи 1 и 2 от него гласят:

„1. За целите на настоящата директива „принципът за равно третиране“ означава, че няма да има пряка или непряка дискриминация въз основа[…] на който и да е от признаците, посочени в член 1.

2. За целите на параграф 1:

a)      проява на пряка дискриминация има, когато едно лице е, било е[…] или би било третирано по-малко благоприятно от друго в сравнима ситуация въз основа един от признаците, упоменати в член 1;

б)      проява на непряка дискриминация има, когато видимо неутрална разпоредба, критерий или практика биха поставили лицата [с] определена религия или убеждение, увреждане, възраст или сексуална ориентация в сравнение с други лица в неблагоприятно положение, о[с]вен ако:

i)      тази разпоредба, критерий или практика е обективно оправдана от законната си цел и средствата за постигане на тази цел са подходящи и необходими […]“.

69      Член 6 от Директива 2000/78 е озаглавен „Оправдаване на разликите в третирането на основание възраст“ и параграф 1 от него гласи:

„1. Независимо от член 2, параграф 2, държавите членки могат да регламентират, че разлики в третирането на основание възраст не представлява[т] дискриминация, ако в контекста на национално право, те са обективно и обосновано оправдани от законосъобразна цел, включително законосъобразна политика по заетостта, трудов пазар и цели на професионалното обучение и, ако средствата за постигане на тази цел са подходящи и необходими.

Такива разлики в третирането могат да включват освен другото:

a)      създаването на специални условия за достъп до заетост и професионално обучение, заетост и упражняване на занятие, включително условия за уволнение и възнаграждение, на млади хора, по-възрастни работници, лица, които издържат други лица, за да се насърчава тяхната професионална интеграция или да се осигури тяхната защита;

б)      определянето на минимални условия за възраст, професионален опит или старшинство в службата за достъп до заетост или до определени ползи, свързани със заетостта;

в)      определянето на максимална възраст за наемане, основана на изискване за обучение за дадената длъжност или необходимост от разумен период на заетост преди пенсиониране“.

70      По-нататък, следва да се припомни, че видно от член 288, трета алинея ДФЕС, директивите обвързват по отношение на постигането на даден резултат държавите членки, до които са адресирани. От това следва, както впрочем се уточнява в член 21 от Директива 2000/78, че адресати на директивата са държавите членки, а не институциите. Следователно сами по себе си разпоредбите на тази директива не може да се разглеждат като налагащи задължения на институциите при упражняването на техните законодателни или изпълнителни правомощия (вж. в този смисъл и по аналогия решения от 9 септември 2003 г., Rinke, C‑25/02, EU:C:2003:435, т. 24 и от 24 май 2008 г., Belfass/Съвет, T‑495/04, EU:T:2008:160, т. 43) и също така сами по себе си не дават основание за възражение за незаконосъобразност на член 42в от Правилника (вж. в този смисъл решение от 21 септември 2011 г., Adjemian и др./Комисия, T‑325/09 P, EU:T:2011:506, т. 52).

71      Макар обаче сама по себе си Директива 2000/78 да не може да бъде източник на задължения за институциите на Съюза, които, упражнявайки своите законодателни или изпълнителни правомощия, уреждат трудовите правоотношения между институциите и техните служители, също така е вярно, че е възможно позоваване срещу тези институции на правилата или принципите, предвидени или изведени в тази директива, когато те са само конкретен израз на основните разпоредби на Договорите и на общите принципи, пряко обвързващи посочените институции (вж. в този смисъл решение от 14 декември 2016 г., Тодорова-Андрова/Съвет и др., T‑366/15 P, непубликувано, EU:T:2016:729, т. 34 и цитираната съдебна практика).

72      Съдът вече е признал, че Директива 2000/78 конкретизира в областта на заетостта и професиите принципа на недопускане на дискриминация, основана на възраст, който е общ принцип на правото на Съюза (вж. в този смисъл решение от 13 ноември 2014 г., Vital Pérez, C‑416/13, EU:C:2014:2371, т. 24 и цитираната съдебна практика).

73      Оттук следва, че макар сами по себе си разпоредбите на Директива 2000/78 да не дават основание за възражение за незаконосъобразност на член 42в от Правилника, те могат да послужат като насоки за определяне на задълженията на законодателя на Съюза в областта на публичната служба на Съюза, като се вземат обаче предвид особеностите ѝ. Именно по този начин Общият съд ще вземе предвид Директива 2000/78 в настоящия случай.

74      Що се отнася до посочения от жалбоподателката член 1г от Правилника, следва да се припомни, че тази разпоредба предвижда, че при прилагането на Правилника се забранява всяка форма на дискриминация, основана по-специално на възраст. Тази разпоредба е въведена в Правилника с Регламент (ЕО, Евратом) № 723/2004 на Съвета от 22 март 2004 година за изменение на Правилника за длъжностните лица на Европейските общности и на Условията за работа на другите служители на Европейските общности (ОВ L 124, 2004 г. стр. 1).

75      Доколкото се съдържа в същия нормативен акт като член 42в от Правилника, а именно в Правилника, и следователно е от същия ранг като него в нормативната йерархия, член 1г от Правилника не е норма, с оглед на която може да се прецени законосъобразността на член 42в от Правилника. Впрочем жалбоподателката пояснява, че член 1г от Правилника е посочен само доколкото тази разпоредба закрепва общия принцип на равенство пред закона и принципа на недопускане на дискриминация, основана по-специално на възраст.

76      По изложените по-горе съображения следва да се направи изводът, че законосъобразността на член 42в от Правилника трябва да се прецени с оглед на член 21, параграф 1 от Хартата на основните права, като същевременно се вземе предвид, в посочените в точка 73 по-горе предели, Директива 2000/78.

77      Както вече бе посочено (вж. т. 63 по-горе), член 21, параграф 1 от Хартата на основните права прогласява принципа на недопускане на дискриминация, който е особено проявление на принципа на равно третиране, закрепен в член 20 от нея.

78      Съгласно постоянната практика на Съда принципът на равно третиране изисква да не се третират по различен начин сходни положения и да не се третират еднакво различни положения, освен ако това не е обективно обосновано (вж. решение от 5 юли 2017 г., Fries, C‑190/16, EU:C:2017:513, т. 30 и цитираната съдебна практика).

79      На първо място, следва да се провери дали член 42в от Правилника въвежда основана на възрастта разлика в третирането, и на второ място, при утвърдителен отговор, дали това различно третиране все пак е в съответствие с член 21, параграф 1 от Хартата на основните права, тъй като отговаря на критериите, посочени в член 52, параграф 1 от нея (вж. в този смисъл решение от 5 юли 2017 г., Fries, C‑190/16, EU:C:2017:513, т. 35).

2)      Относно наличието на различно третиране въз основа на възраст

80      Следва да се припомни, че член 42в от Правилника се прилага „[н]ай-рано пет години преди настъпването на пенсионна възраст“ на съответните длъжностни лица. Съветът уточнява, че тази разпоредба е приложима за длъжностни лица във възрастова група между 55 и почти 66 години. Видно от приложимата правна уредба и от обясненията на Съвета в писмения му отговор на въпрос на Общия съд, тази възрастова група е определена въз основа на съображенията, изложени по-долу.

81      Що се отнася до длъжностните лица, постъпили на служба преди 1 януари 2014 г., следва да се вземе предвид член 22, параграф 1, пета алинея от приложение XIII към Правилника, който предвижда:

„Освен ако в настоящия правилник не е предвидено друго, за длъжностни лица, постъпили на служба преди 1 януари 2014 г., възрастта за пенсиониране, която се взема предвид при всички позовавания на възрастта за пенсиониране в настоящия правилник, се определя по реда на горните разпоредби“.

82      Тази пенсионна възраст варира от 60 до 65 години в зависимост от възрастта на длъжностното лице към 1 май 2014 г., както е видно от съдържанието на първите четири алинеи от член 22, параграф 1 от приложение XIII към Правилника.

83      Що се отнася до длъжностните лица, постъпили на служба след 1 януари 2014 г., съгласно член 52, първа алинея, буква а) от Правилника пенсионната възраст е 66 години.

84      От това следва, че след като задължени да ползват отпуск в интерес на службата може да бъдат длъжностните лица, които имат 10 години служебен стаж и за които пенсионната възраст настъпва най-рано след пет години, тази възможност се отнася потенциално до длъжностните лица на възраст между 55 години (за тези, които са на възраст 60 години и повече към 1 май 2014 г. и за които следователно пенсионната възраст е 60 години) и 66 години (за тези, които са били назначени след 1 януари 2014 г. и чиято пенсионна възраст следователно е 66 години).

85      Доколкото член 42в от Правилника се прилага само за длъжностните лица във възрастова група между 55 и 66 години и не се прилага за по-младите длъжностни лица, които не попадат в посочената възрастова група, тази разпоредба създава основана на възрастта разлика в третирането.

86      Следва да се отбележи, че Съветът изразява съмнения дали член 42в от Правилника може да съставлява „дискриминация“ по смисъла на член 2 от Директива 2000/78, тъй като не посочва „определена възраст“, а пенсионната възраст на съответните длъжностни лица, която може да варира. Следователно ставало въпрос за мярка за подпомагане при пенсиониране, предназначена да намали „ефекта на внезапно прекъсване“ при пенсионирането, а не да дискриминира въз основа на точно определена възраст в сравнение с друга. В подкрепа на тези съображения Съветът посочва също, че съществува второ условие за прилагането на член 42в от Правилника, което не зависи от възрастта, а именно условието за служебен стаж от най-малко десет години.

87      Тези доводи на Съвета се отнасят до обосновката за различното третиране въз основа на възраст, което се съдържа в член 42в от Правилника, и не поставят под въпрос съществуването на такава разлика в третирането. Доколкото се отнася само до длъжностните лица от ясно определена конкретна възрастова група, тази разпоредба въвежда разлика в третирането, пряко основана на възраст, независимо от обстоятелството, че посочената възрастова група се определя в зависимост от пенсионната възраст на съответните длъжностни лица. Въпросът дали тази разлика в третирането представлява забранена с член 21 от Хартата на основните права дискриминация, е отделен от този за съществуването на разлика в третирането.

88      Впрочем също в отговор на доводите на Съвета, изложени в точка 86 по-горе, се налага констатацията, че фактът, че член 42в от Правилника предвижда други условия, които не са свързани с възрастта, като условието за служебен стаж на съответните длъжностни лица и за наличието на „организационни нужди, свързани с придобиването на нови компетентности“, не отменя факта, че когато тези условия са изпълнени, длъжностните лица, които попадат във въпросната възрастова група, се третират по различен начин от длъжностните лица, които не попадат в тази група.

89      Съгласно съдебната практика, за да може да се твърди, че законодателят на Съюза е нарушил принципа на равно третиране, той трябва да е третирал по различен начин сходни положения, с което да е поставил някои лица в по-неблагоприятно положение по отношение на други (вж. решение от 16 декември 2008 г., Arcelor Atlantique и Lorraine и др., C‑127/07, EU:C:2008:728, т. 39 и цитираната съдебна практика). От тази съдебна практика следва, че в случая трябва да се провери дали въведената с член 42в от Правилника разлика в третирането в зависимост от възрастта поставя длъжностните лица, попадащи във въпросната възрастова група, в по-неблагоприятно положение в сравнение с тези, които не попадат в нея (вж. в този смисъл решение от 5 юли 2017 г., Fries, C‑190/16, EU:C:2017:513, т. 33).

90      В конкретния случай на длъжностните лица, които попадат във въпросната възрастова група и за които следователно се отнася потенциално мярката, предвидена в член 42в от Правилника, може да бъде наложена против волята им промяна на административния им статут, доколкото те престават да са „активно заети“ по смисъла на член 36 от Правилника и са задължени да ползват „отпуск в интерес на службата“. Освен това тези длъжностни лица вече нямат възможност за кариерно развитие, доколкото съгласно член 42в, шеста алинея, буква б) от Правилника те нямат право на повишаване в по-висока стъпка или повишаване в степен.

91      Длъжностните лица, за които не се прилага член 42в от Правилника, не са поставени в такова неблагоприятно положение от гледна точка на кариерата си.

92      Освен това длъжностните лица, задължени да ползват отпуск в интерес на службата, безспорно търпят намаляване на доходите си от професионална дейност, произтичащо по-специално от обстоятелството, че вече не получават основна заплата, а тя се замества с обезщетение, предвидено в член 42в, седма алинея от Правилника. По силата на тази разпоредба това обезщетение се изчислява в съответствие с приложение IV към Правилника, което означава, че длъжностните лица, задължени да ползват отпуск в интерес на службата, получават през първите три месеца от прилагането на мярката месечно обезщетение, равно на основната им заплата, от четвъртия до шестия месец от прилагането на мярката — месечно обезщетение, равно на 85 % от основната заплата, и от седмия месец до края на отпуска, тоест до достигането на пенсионна възраст — месечно обезщетение, равно на 70 % от основната заплата. Съгласно член 42в, девета алинея от Правилника по отношение на обезщетението не се прилага корекционен коефициент. Освен това споменатото финансово ощетяване потенциално се утежнява от обстоятелството, че съответните длъжностни лица нямат право на повишаване в по-висока стъпка или повишаване в степен, както вече бе посочено.

93      Длъжностните лица, които не попадат във въпросната възрастова група и спрямо които следователно не се прилага член 42в от Правилника, не понасят неблагоприятните финансови последици, посочени в точка 92 по-горе.

94      С оглед на изложените по-горе съображения трябва да се направи изводът, че член 42в от Правилника въвежда разлика в третирането, основана на възраст.

3)      Относно спазването на критериите по член 52, параграф 1 от Хартата на основните права

95      Съгласно член 52, параграф 1 от Хартата на основните права всяко ограничаване на упражняването на правата и свободите, признати от нея, трябва да бъде предвидено в закон и да зачита основното съдържание на тези права и свободи. При спазване на принципа на пропорционалност ограничения могат да бъдат налагани само ако са необходими и ако действително отговарят на признати от Съюза цели от общ интерес или на необходимостта да се защитят правата и свободите на други хора.

96      В настоящия случай трябва да се констатира, че въведената с член 42в от Правилника разлика в третирането, основана на възраст, е предвидена в „закона“ по смисъла на член 52, параграф 1 от Хартата на основните права, тъй като тази разпоредба е включена с Регламент № 1023/2013 (вж. в този смисъл решение от 5 юли 2017 г., Fries, C‑190/16, EU:C:2017:513, т. 37).

97      Освен това трябва да се констатира, че посочената разлика в третирането се отнася до ограничен по обхват въпрос в рамките на публичната служба на Съюза, а именно до задължаването на някои длъжностни лица, които отговарят на определени условия, сред които е условието за възраст, да ползват отпуск в интерес на службата. Следователно тази разлика в третирането „зачита основното съдържание“ на принципа на недопускане на дискриминация по смисъла на член 52, параграф 1 от Хартата на основните права (вж. в този смисъл решение от 5 юли 2017 г., Fries, C‑190/16, EU:C:2017:513, т. 38 и цитираната съдебна практика).

98      В подкрепа на този извод следва да се отбележи, че член 42в, втора алинея от Правилника предвижда, че общият брой на длъжностните лица, задължени да ползват отпуск в интерес на службата, за всяка година не може да надвишава 5 % от броя на длъжностните лица във всички институции, които са се пенсионирали през предходната година. Така се оказва, че с оглед на тази горна граница и на условията за прилагане на член 42в от Правилника, предвидени в първа алинея от тази разпоредба, годишният брой на длъжностните лица, които могат да бъдат задължени да ползват отпуск в интерес на службата, е много ограничен, както е видно и от писмените отговори на Парламента, Съвета и Комисията на поставен от Общия съд въпрос. Например Съветът посочва, че в тази институция през всяка една от годините 2015, 2016 и 2017 четири длъжностни лица от общо 2757 на служба в Съвета към 31 декември 2017 г. са били задължени да ползват отпуск в интерес на службата.

99      Общият съд ще разгледа въпроса дали в настоящия случай са изпълнени останалите две условия, предвидени в член 52, параграф 1 от Хартата на основните права, които позволяват да се обоснове разликата в третирането в зависимост от възрастта, въведена с член 42в от Правилника. Това са условието за наличието на призната от Съюза цел от общ интерес, на която отговаря разликата в третирането, и условието за пропорционалност.

1)      По въпроса дали въведената с член 42в от Правилника разлика в третирането, основана на възраст, отговаря на цел от общ интерес, призната от Съюза

100    Съветът, подкрепян от Парламента и Комисията, твърди по същество, че въведената с член 42в от Правилника разлика в третирането, основана на възраст, преследва три цели от общ интерес в рамките на политиката за персонала. На първо място, целта на тази разлика в третирането била да се оптимизират инвестициите на институциите във връзка с професионално обучение, като им се позволи да съсредоточават тези инвестиции към длъжностни лица, които все още разполагат с разумен период на заетост преди пенсионирането. На второ място, целта на посочената разлика в третирането била да се подпомагат длъжностните лица в предпенсионна възраст, които не успяват да придобият нови компетентности и да се приспособят към променящата се работна среда в институциите. На трето място, тази разлика в третирането преследвала по същество целта за запазване на балансирана възрастова структура между млади и по-възрастни длъжностни лица, което на свой ред създавало благоприятни условия за назначаване и повишаване в длъжност на младите длъжностни лица, за обмен на опит и за нововъведения, както и за географско многообразие.

101    Жалбоподателката оспорва наличието на посочените три цели. Тя твърди, че единствената цел на член 42в от Правилника е намаляването на разходите и числеността на персонала на институциите чрез „освобождаване“ от длъжностните лица в предпенсионна възраст, които получавали по-високо възнаграждение. Тази цел обаче не представлявала законосъобразна цел в областта на „политика[та] по заетостта, трудов[ия] пазар и цели[те] на професионалното обучение“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2000/78, обосноваваща разликата в третирането в зависимост от възрастта, въведена с член 42в от Правилника.

102    На първо място, следва да се провери дали са налице целите, посочени от институциите. В това отношение следва да се вземат предвид разпоредбите на член 42в от Правилника и евентуално общия му контекст, позволяващ да се установи целта, залегнала в основата на въведената с тази разпоредба разлика в третирането, основана на възраст (вж. по аналогия решения от 16 октомври 2007 г., Palacios de la Villa, C‑411/05, EU:C:2007:604, т. 56 и 57, от 21 юли 2011 г., Fuchs и Köhler, C‑159/10 и C‑160/10, EU:C:2011:508, т. 39 и от 6 ноември 2012 г., Комисия/Унгария, C‑286/12, EU:C:2012:687, т. 58).

103    Що се отнася до първата посочена цел, а именно целта да се оптимизират инвестициите във връзка с професионалното обучение, следва да се отбележи най-напред, че член 42в от Правилника се прилага, при условие че са налице „организационни нужди, свързани с придобиването на нови компетентности“. Посочването на „придобиването на нови компетентности“ показва връзката между посочената разпоредба и професионалното обучение.

104    По-нататък, видно от преписката по делото и по-специално от молбите, подадени от Европейския съвет на 7 и 8 февруари 2013 г., Регламент № 1023/2013 и следователно член 42в от Правилника са приети в контекст на бюджетни ограничения за европейската публична администрация, на готовност на държавите членки да подобрят нейната ефикасност и постиженията ѝ и постепенно да намалят с 5 % числеността на персонала на институциите за периода 2013—2017 г.

105    Освен това следва да се отбележи, че в мотивите, изложени в съображения 1, 3, 7 и 12 от Регламент № 1023/2013, се посочват, първо, необходимостта Съюзът да продължи да разполага с висококвалифицирана публична администрация (съображение 1), която може да изпълнява задачите, възложени на институциите в контекст на намаляване на числеността на персонала (съображение 3), второ, необходимостта от подобряване на управлението на човешките ресурси (съображение 7), и трето — като в това отношение Общият съд препраща към посочените молби, подадени от Европейския съвет — необходимостта от подобряване на ефикасността и ефективността, необходимостта от приспособяване към променящата се икономическа обстановка и усилията за осигуряване на разходна ефективност (съображение 12).

106    Тези съображения от Регламент № 1023/2013 показват волята на законодателя на Съюза да следва целта за ефикасно управление на разходите на европейската публична администрация с оглед на разходната ефективност, позволявайки по този начин да се запази висококвалифицирана публична администрация, и накрая, да позволи на Съюза да постига целите си, да осъществява политиките си и да изпълнява задачите си в контекст на бюджетни ограничения и на намаляване на числеността на персонала на институциите. С оглед на тази констатация и на съображенията, изложени в точка 103 по-горе, следва да се приеме за установено, че е налице целта за оптимизиране на предназначените за професионалното обучение на длъжностните лица инвестиции, преследвана от законодателя на Съюза посредством въведената с член 42в от Правилника разлика в третирането в зависимост от възрастта.

107    Без да е необходимо да се проверява дали са налице другите две цели, посочени от институциите, на второ място следва да се разгледа дали първата посочена цел, наличието на която бе установено, представлява „признат[а] от Съюза цел[…] от общ интерес“ по смисъла на член 52, параграф 1 от Хартата на основните права.

108    Първата посочена цел се отнася по същество до доброто управление на публичните средства с оглед на разходната ефективност в контекст на бюджетни ограничения и на намаляване на числеността на персонала на институциите. В това отношение следва да се отбележи, че в съответствие с член 310, параграф 5 ДФЕС бюджетът на Съюза се изпълнява съгласно принципа на доброто финансово управление. Освен това член 30, параграф 1 от Регламент (ЕС, Евратом) № 966/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година относно финансовите правила, приложими за общия бюджет на Съюза и за отмяна на Регламент (ЕО, Евратом) № 1605/2002 на Съвета (ОВ L 298, 2012 г., стр. 1), предвижда, че бюджетните кредити се използват в съответствие с принципа на добро финансово управление, и по-специално в съответствие с принципите на икономичност, ефикасност и ефективност. В член 30, параграф 2, втора алинея от Регламент № 966/2012 се уточнява, че принципът на ефикасност се отнася до най-доброто съотношение между използваните ресурси и постигнатите резултати. От тези разпоредби следва, че целта на законодателя на Съюза, която се състои в това посредством въведената с член 42в от Правилника разлика в третирането в зависимост от възрастта да се гарантира оптимизиране на свързаните с професионалното обучение разходи на институциите, представлява „призната от Съюза цел от общ интерес“.

109    Освен това, доколкото първата посочена цел се отнася до политиката на институциите за професионално обучение, тя попада в приложното поле на член 6, параграф 1, първа алинея от Директива 2000/78, в който сред законосъобразните цели, които могат да обосноват разлики в третирането на основание възраст, въведени с национални мерки, се споменава целта за професионалното обучение. Оттук следва, че на основание също на посочената директива, която може да даде насоки за определяне на задълженията на законодателя на Съюза в разглеждания случай (вж. т. 73 по-горе), първата посочена цел е „призната от Съюза цел от общ интерес“ по смисъла на член 52, параграф 1 от Хартата на основните права (вж. по аналогия решение от 5 юли 2017 г., Fries, C‑190/16, EU:C:2017:513, т. 42 и 43).

110    С оглед на изложените по-горе съображения следва да се констатира, че въведената с член 42в от Правилника разлика в третирането, основана на възраст, отговаря на поне една призната от Съюза цел от общ интерес по смисъла на член 52, параграф 1 от Хартата на основните права.

111    Този извод не се оборва от доводите на жалбоподателката, изложени в точка 101 по-горе. Всъщност, независимо от въпроса, повдигнат с тези доводи, а именно дали целта за намаляване на разходите и числеността на персонала на институциите може сама по себе си да представлява призната от Съюза цел от общ интерес, трябва да се констатира, че жалбоподателката не доказва, че това е единствената цел, преследвана с член 42в от Правилника. В това отношение следва да се припомни, че е доказано наличието на поне една друга законосъобразна цел, преследвана от законодателя на Съюза, в случая целта за оптимизиране на предназначените за професионалното обучение на длъжностните лица инвестиции.

112    Тъй като въведената с член 42в от Правилника разлика в третирането, основана на възраст, отговаря на поне една цел от общ интерес, призната от Съюза, следва да се провери дали тази разлика в третирането зачита принципа на пропорционалност по смисъла на член 52, параграф 1 от Хартата на основните права (вж. в този смисъл решение от 5 юли 2017 г., Fries, C‑190/16, EU:C:2017:513, т. 39).

2)      По пропорционалността

113    Проверката за пропорционалност на въведената с член 42в от Правилника разлика в третирането, основана на възраст, изисква да се прецени дали тази разлика в третирането е подходяща за постигане на преследваната цел и дали не надхвърля необходимото за нейното постигане (вж. в този смисъл решение от 5 юли 2017 г., Fries, C‑190/16, EU:C:2017:513, т. 44).

114    В това отношение по аналогия с широката свобода на преценка, призната на националния законодател, що се отнася до определянето на мерките, които могат да осъществят конкретна цел в областта на социалната политика и политиката по заетостта (решения от 16 октомври 2007 г., Palacios de la Villa, C‑411/05, EU:C:2007:604, т. 68, от 5 март 2009 г., Age Concern England, C‑388/07, EU:C:2009:128, т. 51 и от 9 септември 2015 г., Unland, C‑20/13, EU:C:2015:561, т. 57), на законодателя на Съюза следва да се признае широка свобода на преценка при определянето на мерките, които могат да осъществят цел от общ интерес в рамките на политиката за персонала. Предвид тази широка свобода на преценка, в случая съдът следва да провери изглежда ли необоснована преценката на законодателя на Съюза, че въведената с член 42в от Правилника разлика в третирането, основана на възраст, може да бъде подходяща и необходима за постигането на посочената законосъобразна цел (вж. по аналогия решения от 16 октомври 2007 г., Palacios de la Villa, C‑411/05, EU:C:2007:604, т. 72, от 12 януари 2010 г., Petersen, C‑341/08, EU:C:2010:4, т. 70 и от 9 септември 2015 г., Unland, C‑20/13, EU:C:2015:561, т. 65).

115    Що се отнася до първата посочена цел, а именно оптимизиране на инвестициите, свързани с професионалното обучение, следва да се припомни, че член 42в от Правилника е приет в контекст на бюджетни ограничения и на намаляване на числеността на персонала на институциите. Както е видно от преписката по делото, става дума за постепенно намаляване с 5 % на числеността на персонала за периода 2013—2017 г., което се прилага за всички институции, органи, служби и агенции на Съюза. Посочената разпоредба е приета също в контекста на воля да се подобрят ефикасността и ефективността на европейската публична администрация с оглед на разходната ефективност, както е видно по-специално от съображение 12 от Регламент № 1023/2013.

116    Съветът уточнява, че в подобен контекст и за да се гарантира изпълнението от персонал с намаляваща численост на задачи, които се променят, институциите трябва да преосмислят методите си на работа и да изискват от длъжностните лица да се приспособят към тях и периодично да придобиват нови компетентности. Към тези обстоятелства се добавяли и възможностите, предоставяни от информатизирането и дематериализирането на процедурите, водещи до намаляване на необходимостта от по-ниско квалифицирани длъжности. Всички тези обстоятелства задължавали институциите да правят сериозни инвестиции в продължаващото обучение на своите длъжностни лица.

117    С оглед на тези съображения Съветът посочва, че член 42в от Правилника позволява на институциите да съсредоточават инвестициите, предназначени за професионалното обучение, към длъжностните лица, които все още имат разумна продължителност на кариерата преди пенсионирането си, и да предложат форма на предсрочно пенсиониране на длъжностните лица, които са в края на кариерата си.

118    Всъщност безспорно е, че когато е налице необходимост длъжностните лица да придобият нови компетентности, а следователно и необходимост институциите да инвестират в професионално обучение в контекст на бюджетни ограничения и на намаляване на числеността на персонала, задължаването на длъжностните лица в предпенсионна възраст да ползват отпуск, би освободило средствата за професионалното им обучение, които биха могли да се използват за професионалното обучение на по-младите длъжностни лица с по-дълга кариера в институциите пред себе си. Оттук следва, че задължаването да се ползва отпуск в интерес на службата, допринася за оптимизирането на инвестициите, свързани с професионалното обучение, тъй като служи за подобряване на съотношението между разходите за тези инвестиции и ползите за институциите. Следователно трябва да се направи изводът, че с оглед на широката свобода на преценка, с която разполага законодателят на Съюза (вж. т. 114 по-горе), въведената с член 42в от Правилника разлика в третирането, основана на възраст, представлява подходящо средство за постигане на първата цел, преследвана от законодателя на Съюза.

119    Що се отнася до преценката дали тази разлика в третирането надхвърля необходимото за постигането на преследваните цели, разликата в третирането следва да се анализира в нормативния контекст, в който се вписва, като се вземат предвид както вредите, които може да причини на съответните длъжностни лица, така и ползите от нея по-специално за институциите (вж. в този смисъл и по аналогия решение от 5 юли 2017 г., Fries, C‑190/16, EU:C:2017:513, т. 53).

120    Що се отнася до ползите за институциите, следва да се констатира, че оптимизирането на свързаните с професионалното обучение инвестиции, преследвано с основаната на възрастта разлика в третирането, в крайна сметка допринася за това институциите да могат да продължат да изпълняват задачите си в контекст на бюджетни ограничения и на намаляване на числеността на персонала.

121    Освен това, като се анализира посочената разлика в третирането в контекста на член 42в от Правилника и на Правилника като цяло, следва да се отбележи, че в крайна сметка задължаването да се ползва отпуск в интерес на службата, е инструмент за управление на персонала, с който разполагат институциите, доколкото става дума за допълнителен статут — който може да бъде признат на длъжностните лица — към другите форми на административен статут, които съгласно член 35 от Правилника са активна заетост, командировка, отпуск по лични причини, неактивна заетост, отпуск за отбиване на военна служба, отпуск за отглеждане на дете или отпуск по семейни причини.

122    Освен това трябва да се констатира, че Правилникът не съдържа разпоредби, които да са „алтернатива“ на мярката, предвидена в член 42в от него. По-специално и доколкото жалбоподателката се позовава на член 51 от Правилника, отнасящ се до професионалната некомпетентност, следва да се отбележи, че тази разпоредба се отнася до установяването и санкционирането на незадоволителното изпълнение на задачите от страна на длъжностно лице и се прилага независимо от съображенията, свързани с интереса на службата, докато мярката, приета съгласно член 42в от Правилника, се прилага в интерес на службата.

123    Като допълнителен инструмент за управление на персонала член 42в от Правилника е ipso facto от полза за институциите.

124    Що се отнася до вредите, причинени на съответните длъжностни лица, следва да се вземат предвид съображенията, изложени в точки 90—92 по-горе.

125    Същевременно следва да се отбележи, както правилно посочва и Съветът, че тези длъжностни лица са задължени да ползват отпуск в интерес на службата при приемливи финансови условия. Всъщност следва по-специално да се припомни, че съответните длъжностни лица получават месечно обезщетение до края на отпуска, чието определяне, съгласно посоченото в точка 92 по-горе, според Общия съд е приемливо. Освен това, както е видно от член 42в, осма алинея от Правилника, съответните длъжностни лица могат да продължат да правят осигурителни вноски по пенсионната схема и по този начин да увеличат размера на пенсията си. Условието за десет години служебен стаж по член 42в от Правилника също допринася за пропорционалността на мярката, предвидена с тази разпоредба, в смисъл, че както правилно посочва Парламентът, води до прилагане на тази мярка само за длъжностни лица с размер на заплатата и на пенсионните права, който компенсира неблагоприятните финансови последици от задължаването да ползват отпуск. Накрая, важно е да се припомни, първо, че прилагането на мярката по член 42в от Правилника зависи от редица условия, предвидени в първа алинея от тази разпоредба, второ, че приемането ѝ не е задължително за институциите, които в това отношение разполагат с широка свобода на преценка, и трето, че общият брой на длъжностните лица, които може да бъдат задължени да ползват отпуск в интерес на службата, за всяка година не може да надвишава 5 % от общия брой на длъжностните лица, които са се пенсионирали през предходната година във всички институции (вж. т. 98 по-горе).

126    С оглед на всички съображения, изложени в точки 120—125 по-горе, не изглежда необосновано, че законодателят на Съюза е приел за необходимо да предвиди възможност за задължаване за ползване на отпуск в интерес на службата само за длъжностните лица, които попадат в съответната възрастова група, но не и за длъжностните лица, които не попадат в нея, с цел постигане на законосъобразната цел за оптимизиране на инвестициите, свързани с професионалното обучение. Поради това трябва да се направи извод, че въведената с член 42в от Правилника разлика в третирането, основана на възраст, е пропорционална на първата посочена законосъобразна цел.

127    Доколкото бе установено, че основаната на възрастта разлика в третирането е пропорционална на първата посочена законосъобразна цел, следва да се направи извод, че тази разлика в третирането, въведена с член 42в от Правилника, не противоречи на член 21, параграф 1 от Хартата на основните права, тъй като отговаря на критериите, посочени в член 52, параграф 1 от нея. Следователно възражението за незаконосъобразност на член 42в от Правилника трябва да се отхвърли.

2.      По второто основание — нарушение на член 42в от Правилника и на CP 71/15 и явни грешки в преценката

128    Жалбоподателката твърди, че обжалваното решение нарушава член 42в от Правилника и CP 71/15 и е опорочено поради явни грешки в преценката. В този контекст тя изтъква по-специално, че Съветът не е обосновал наличието на интерес на службата, за да се приложи спрямо нея член 42в от Правилника, не е посочил действителните организационни нужди, които налагали придобиването на нови компетентности, и не е посочил новите компетентности, които тя не била в състояние да придобие. Тъкмо обратното, Съветът се съсредоточил по-специално върху атестационните ѝ доклади, които според него са отрицателни, и върху поведението ѝ в службата, тоест върху аспекти, които не попадат в приложното поле на член 42в от Правилника. Жалбоподателката оспорва също така извода в обжалваното решение, че тя не била в състояние да се приспособи към промяната в нуждите на службата.

129    Съветът оспорва доводите на жалбоподателката и иска твърденията по настоящото основание да се отхвърлят.

1)      По определянето на приложимата в настоящия случай правна уредба

130    Следва да се припомни, че член 42в от Правилника изрично предвижда, че задължаването на съответните длъжностни лица да ползват отпуск, се извършва в интерес на службата. Освен това той предвижда, че условие за неговото прилагане е наличието на „организационни нужди, свързани с придобиването на нови компетентности в рамките на институциите“.

131    Следва също да се припомни, че в CP 71/15 генералният секретар на Съвета предоставя информация относно прилагането от тази институция на член 42в от Правилника (вж. т. 8 по-горе), като уточнява по-специално съдържанието на „организационни[те] нужди, свързани с придобиването на нови компетентности“, що се отнася до тази институция. От това съобщение до персонала и от уточненията, дадени в решението, с което се отхвърля подадената по административен ред жалба (вж. по-специално т. 44 и 64 от това решение), е видно, че за прилагането на член 42в от Правилника Съветът взема предвид следните два аспекта: от една страна, той разглежда „организационни[те] нужди, свързани с придобиването на нови компетентности“ в рамките на институцията, в смисъл, че извършва оценка за наличието на такива нужди, изискващи придобиването на нови компетентности от съответните длъжностни лица, и от друга страна, отчита способността на тези длъжностни лица да придобият такива компетентности и да се приспособят към променящата се работна среда.

132    В точка 44 от решението за отхвърляне на подадената по административен ред жалба и в писмената си защита пред Общия съд Съветът уточнява, че преценката на втория аспект, посочен в точка 131 по-горе, неминуемо предполагала прогнозен елемент в смисъл, че въз основа на информацията, с която разполагал към момента на приемане на решението си, органът по назначаването (по-нататък „ОН“) трябвало да прецени дали е логично да се предположи, че съответните длъжностни лица биха имали затруднения да се приспособят към променящата се работна среда и към изискванията на службата в бъдеще.

133    Видно от правната уредба, която в случая се съдържа в член 42в от Правилника — както се уточнява в CP 71/15, което е обвързващо за Съвета — оценката на двата аспекта, посочени в точка 131 по-горе, е прогнозна оценка, както впрочем потвърждава тази институция в съдебното заседание в отговор на поставен от Общия съд въпрос.

134    Жалбоподателката оспорва правомерността на направеното от Съвета тълкуване на член 42в от Правилника. От една страна, тя поддържа, че със CP 71/15 Съветът е изопачил тази разпоредба, като е предвидил, че задължаването за ползване на отпуск в интерес на службата се прилага за „длъжностните лица, които изпитват затруднения да придобият нови компетентности и да се приспособят към променящата се работна среда“. От друга страна, жалбоподателката твърди, че поради това неправомерно изопачаване изложените в точка 76 от писмената защита съображения на Съвета, че ставало дума за „оценяване на потенциала на длъжностно лице да придобие нови компетентности и да се приспособи към променящата се работна среда“, също не могат да бъдат приети, тъй като се основават на предположения, които не се подкрепят от текста на член 42в от Правилника.

135    Тези доводи на жалбоподателката изискват да се провери дали описаният в CP 71/15 подход, който Съветът е следвал съгласно изрично посоченото в решението за отхвърляне на подадената по административен ред жалба и в писмените му изявления пред Общия съд, е съвместим с нормата от по-висш ранг, каквато е член 42в от Правилника (вж. в този смисъл решение от 22 септември 2015 г., Barnett/ЕИСК, F‑20/14, EU:F:2015:107, т. 52 и цитираната съдебна практика).

136    В това отношение следва да се припомни, че в член 42в от Правилника изрично е посочен „интересът на службата“. Както Съветът уточнява в писмения си отговор на поставен от Общия съд въпрос, „организационни[те] нужди, свързани с придобиването на нови компетентности“, също посочени в този член, са специфичен аспект на интереса на службата.

137    Доколкото „организационни[те] нужди“ са свързани с „придобиването на нови компетентности“ и са само специфичен аспект на интереса на службата в контекста на член 42в от Правилника, следва да се направи изводът, че текстът на тази разпоредба не забранява Съветът да вземе предвид с оглед на „организационни[те] нужди, свързани с придобиването на нови компетентности“, способността на съответните длъжностни лица „да придобият нови компетентности и да се приспособят към променящата се работна среда“ съгласно CP 71/15.

138    Отчитането на специфично за съответните длъжностни лица обстоятелство не противоречи и на разума на разпоредбата на член 42в от Правилника. Всъщност, доколкото бе установено, че целта на тази разпоредба е да се оптимизират свързаните с професионалното обучение инвестиции на институциите с оглед на разходната ефективност, в съответствие с тази цел е Съветът да вземе предвид при определянето на стойността на инвестициите, свързани с професионалното обучение, способността на съответните длъжностни лица да придобият нови компетентности и да се приспособят към променящата се работна среда. Отчитането на специфично за съответните длъжностни лица обстоятелство е обосновано и с оглед на това, че прилагането на член 42в от Правилника поражда неблагоприятни последици за тях и може да им бъде наложено против волята им (вж. т. 90—92 по-горе). Следователно това отчитане на специфично за съответните длъжностни лица обстоятелство прави по-гъвкаво прилагането на тази разпоредба към тях.

139    Поради това се налага изводът, че направената от Съвета оценка на способността на съответните длъжностни лица да придобият нови компетентности и да се приспособят към променящата се работна среда, е съвместима с член 42в от Правилника.

140    Освен това, доколкото тази оценка се извършва в интерес на службата, тя трябва непременно да има за предмет бъдещата способност на съответните длъжностни лица за придобиване на нови компетентности и за приспособяване към променящата се работна среда и да включва и прогнозен елемент, както правилно посочва Съветът. В противен случай целта на тази оценка не би била в интерес на службата. Поради това следва също да се заключи, че прогнозният елемент, който е част от оценката на втория аспект, посочен в точка 131 по-горе, е съвместим с член 42в от Правилника.

141    С оглед на горните съображения доводите на жалбоподателката, изложени в точка 134 по-горе, следва да се отхвърлят.

142    Видно от правната уредба, включваща член 42в от Правилника и CP 71/15, в случая Съветът е бил задължен да оцени две неща с оглед на „организационни[те] нужди, свързани с придобиването на нови компетентности“, а именно, на първо място, бъдещите организационни нужди на институцията, изискващи придобиването на нови компетентности, и на второ място, способността на жалбоподателката да придобие нови предварително определени компетентности, за да направи в крайна сметка оценка на разходната ефективност на инвестициите, свързани с нейното професионално обучение, в съответствие с целта на член 42в от Правилника.

2)      По оценката на бъдещите организационни нужди в настоящия случай

143    В самото начало следва да се отбележи, че в писмените си изявления пред Общия съд, като препраща към точка 9, буква в) от обжалваното решение, Съветът уточнява, че в случая ОН е взел предвид не само промените в службата, в която жалбоподателката е работела, но и организационните нужди на институцията, тоест на SGC като цяло, и че този подход не е в разрез с член 42в от Правилника, нито представлява явна грешка в преценката. Жалбоподателката оспорва твърдението на Съвета, че действително е извършил оценката.

144    При това положение се налага да се прецени дали в случая Съветът е извършил, както твърди, действителна прогнозна оценка на организационните нужди на службата, в която жалбоподателката е работела, а и на институцията като цяло.

145    Доколкото оценката на организационните нужди е свързана с преценката на интереса на службата, за целите на тази оценка на Съвета следва да се признае широко право на преценка, чието упражняване Общият съд може да постави под въпрос само при явна грешка в преценката, фактическа неточност или злоупотреба с власт (вж. в този смисъл решения от 12 декември 2000 г., Dejaiffe/СХВП, T‑223/99, EU:T:2000:292, т. 53 и цитираната съдебна практика, и от 16 май 2018 г., Barnett/ЕИСК, T‑23/17, непубликувано, обжалвано, EU:T:2018:271, т. 36 и 38).

146    Същевременно, макар да е с ограничен обхват, упражняваният в случая съдебен контрол изисква Съветът, който е приел обжалваното решение, да бъде в състояние да докаже пред Общия съд, че при приемането му действително е упражнил правото си на преценка, което предполага да е взел предвид всички фактори и обстоятелства от значение за конкретния случай (вж. в този смисъл и по аналогия решения от 7 септември 2006 г., Испания/Съвет, C‑310/04, EU:C:2006:521, т. 122 и от 11 юли 2007 г., Wils/Парламент, F‑105/05, EU:F:2007:128, т. 75).

147    Следователно Съветът трябва поне да може да представи и изложи ясно и недвусмислено изходните данни, които е трябвало да бъдат взети предвид, за да се обоснове обжалваното решение, и от които е зависело упражняването на правото му на преценка (вж. в този смисъл и по аналогия решения от 7 септември 2006 г., Испания/Съвет, C‑310/04, EU:C:2006:521, т. 123 и от 11 юли 2007 г., Wils/Парламент, F‑105/05, EU:F:2007:128, т. 76).

148    Доколкото Съветът трябва да направи оценка на разходната ефективност на инвестициите, свързани с професионалното обучение на жалбоподателката, логично е посочените по-горе изходни данни да включват тези, отнасящи се до естеството и мащаба на предстоящите реформи.

149    В случая, на първо място, от преписката по делото е видно, че в бележката си от 1 декември 2015 г. (вж. т. 13 по-горе) жалбоподателката по-специално твърди, че ОН не е доказал, че са налице „организационни нужди, свързани с придобиването на нови компетентности“, обосноваващи задължаването ѝ да ползва отпуск против волята ѝ, и че не е посочил новите компетентности, които следвало да бъдат придобити.

150    На второ място, от обжалваното решение е видно, че единствената релевантна точка, в която се разглежда въпросът за оценяването на бъдещите организационни нужди, е точка 9, букви а) и в).

151    В точка 9, буква а) от обжалваното решение ОН посочва, че отдел [поверително], в който е работела жалбоподателката, е приспособявал методите си на работа в съответствие с реформите, провеждани и в другите служби на дирекция [поверително]. ОН описва най-общо тези реформи, състоящи се по-специално в прилагане на „нови гъвкави процедури“ и „дейности“, „дигитализиране на работните процеси“ и „въвеждане на междуинституционални информационно-технологични решения“. ОН посочва, че осъществяването на тези реформи изисква от персонала съответни умения и известна гъвкавост.

152    Според Общия съд съдържанието на посочената точка 9, буква a) не доказва, че ОН е извършил действителна прогнозна оценка на организационните нужди както на отдел [поверително], така и на дирекция [поверително]. Всъщност дадената в тази точка информация не доказва нито че споменатите реформи ще се осъществят в бъдеще, нито че са отчетени естеството и мащабът им. С други думи, тази информация не е доказателство, че Съветът е взел предвид бъдещи организационни нужди, както е бил задължен да направи съгласно възприетия от него прогнозен подход, нито е доказателство, че е извършил оценка на естеството и мащаба на тези реформи, за да може да анализира разходната ефективност на потребностите от обучение на жалбоподателката.

153    Що се отнася до точка 9, буква в) от обжалваното решение, трябва да се констатира, че Съветът само посочва, че службите на SGC „постоянно се приспособяват към естеството и нарастващата честота на провеждане на заседанията, на които е домакин Съветът, и към промените в динамиката на законодателния процес“. Тези данни обаче не са доказателство, че Съветът е извършил, както твърди, прогнозна оценка на организационните нужди на SGC като цяло (вж. т. 143 по-горе). Дори да се предположи, че Съветът е извършил такава оценка, не е установено, че тя отчита естеството и мащаба на предстоящите реформи. Всъщност съображенията в точка 9, буква в) от обжалваното решение изглежда се отнасят до преценката на потенциала за мобилност на жалбоподателката, както е видно от първото и последното изречение на тази точка.

154    Останалите разпоредби на точка 9 от обжалваното решение, която съдържа мотивите за прилагането на член 42в от Правилника по отношение на жалбоподателката, не се отнасят до оценката на бъдещите организационни нужди. В точка 9, буква б) от обжалваното решение се предоставя информация за кариерното развитие на жалбоподателката и се оценява способността ѝ за приспособяване въз основа на данни за професионалната ѝ биография до датата на приемане на обжалваното решение. В точка 9, букви г) и д) от обжалваното решение се оценява потенциалът за мобилност на жалбоподателката, а в буква д) е направен извод, че такъв потенциал липсва. Оценката на този потенциал обаче не представлява оценка на бъдещите организационни нужди, тъй като се отнася до това дали жалбоподателката може да бъде преместена в друга служба, а не дали разходната ефективност оправдава професионалното ѝ обучение с оглед приспособяването ѝ към предстоящите реформи. Във всички случаи от докладната записка на отдела за човешки ресурси от 17 ноември 2015 г. (вж. т. 11 по-горе), въз основа на която е направена оценката на потенциала за мобилност на жалбоподателката, е видно, че този потенциал е бил също повлиян от личния ѝ избор, тъй като в докладната записка се уточнява, че тя е отказала няколко свободни длъжности. Тази докладна записка не съдържа никаква оценка на бъдещите организационни нужди.

155    На трето място, следва да се отбележи, че в жалбата си, подадена по административен ред срещу обжалваното решение, жалбоподателката отново оспорва именно провеждането на реформа, чието естество би оправдало прилагането спрямо нея на член 42в от Правилника. Решението за отхвърляне на подадената по административен ред жалба обаче не се произнася по това твърдение на жалбоподателката и най-общо не съдържа никакво доказателство, че Съветът е извършил действителна прогнозна оценка на организационните нужди. Тази институция е свела анализа си до оценка на способността на жалбоподателката да придобие нови компетентности и да се приспособи към променящата се работна среда, и е основала извода си относно липсата на такава способност на съображенията, обобщени в точка 33 от решението, с което се отхвърля подадената по административен ред жалба, а съгласно тази точка „лице, което се затруднява при изпълнението на обичайната си работа, не е в състояние да положи усилията, които се изискват, за да се приспособи към променящата се действителност“.

156    На четвърто място, пред Общия съд, в отговор на изложените от жалбоподателката доводи относно непосочването на действителните организационни нужди, изискващи придобиването на нови компетентности (вж. т. 128 по-горе), Съветът само отбелязва в писмената си защита, като се позовава на точка 9, буква в) от обжалваното решение, че „промените в методите на работа в SGC и произтичащата от тях нарастваща необходимост от способност за приспособяване на персонала, включително за длъжностните лица от функционалната група AST, не са чисто хипотетични, а са реалност, която ОН следва да вземе предвид“. Това просто твърдение на Съвета изобщо не доказва, че е била извършена действителна прогнозна оценка на организационните нужди, и не добавя никаква съществена информация към дадената в точка 9, буква в) от обжалваното решение, самата тя недостатъчна за целите на това доказване (вж. т. 153 по-горе). Доводите на Съвета в писмената дуплика също се свеждат до представяне на точка 9 от обжалваното решение.

157    Освен това направеното от Съвета пред Общия съд позоваване на докладната записка на началника на отдел [поверително] от 26 октомври 2015 г. (вж. т. 11 по-горе) относно реорганизация на служба [поверително], проведена през 2014 г. след пристигането на нов [поверително], не дава никаква полезна информация за извършването на действителна прогнозна оценка на организационните нужди на тази служба, на отдел [поверително] или на SGC като цяло. Всъщност, както впрочем е видно от посочената по-горе докладна записка от 26 октомври 2015 г. и както е потвърдено от Съвета в дупликата, позоваването на проведена в миналото реорганизация е направено само в подкрепа на извода за твърдяната неспособност на жалбоподателката да придобие нови компетентности и да се приспособи към променящата се работна среда.

158    На пето място, във връзка с доводите на Съвета, изложени в точка 42 от дупликата, които биха могли да се разбират в смисъл, че в конкретния случай за целите на оценката на бъдещите организационни нужди тази институция е взела предвид наложеното ѝ намаляване на числеността на персонала, в съдебното заседание в отговор на въпрос на Общия съд Съветът уточнява, че това не е така. Впрочем нито от съдържанието на обжалваното решение, нито от това на решението, с което се отхвърля подадената по административен ред жалба, не следва, че е взето предвид намаляването на числеността на персонала.

159    С оглед на гореизложените съображения трябва да се констатира, че Съветът не доказва, че при приемането на обжалваното решение действително е упражнил правото си на преценка, що се отнася до наличието на бъдещи организационни нужди, изискващи жалбоподателката да придобие нови компетентности, тъй като не доказва, че е извършил, както твърди, прогнозна оценка и че е взел предвид, от една страна, естеството и мащаба на предстоящите реформи, и от друга страна, организационните нужди на институцията като цяло. За сметка на това от преписката е видно, че в действителност Съветът е основал обжалваното решение единствено на оценката на способността на жалбоподателката да придобие нови компетентности. Тъй като обаче тази оценка не е свързана с действителна прогнозна оценка на организационните нужди, Съветът е използвал неправилно възможността по член 42в от Правилника, който изисква съответната институция да отчете обективни данни, свързани с нейните „организационни нужди“. Всъщност, когато такива данни не са взети предвид, съществува опасност задължаването за ползване на отпуск в интерес на службата, предвидено в посочената разпоредба, да има дисциплинарен характер по отношение на длъжностните лица, засегнати от тази мярка.

160    При тези обстоятелства се налага изводът, че Съветът е превишил пределите на широкото право на преценка, с което разполага в конкретния случай, и че твърденията по второто основание трябва да се приемат. Оттук следва, че обжалваното решение, с което жалбоподателката е задължена да ползва отпуск в интерес на службата, трябва да се отмени, без да е необходимо да се разглеждат останалите посочени от нея основания.

3.      По искането за обезщетение

161    Жалбоподателката твърди, че обжалваното решение ѝ е причинило имуществени и неимуществени вреди.

162    Имуществените вреди се състояли основно в загуба на доходи и Съветът трябвало да предприеме всичко, което се следва поради отмяната на обжалваното решение и на решението за отхвърляне на подадената по административен ред жалба.

163    По-специално, Съветът трябвало да заплати на жалбоподателката разликата, първо, между нетната ѝ заплата (основна заплата и надбавки) и изплатеното по член 42в от Правилника обезщетение (определено в приложение IV към Правилника) за периода януари—март 2016 г., и второ, между нетната ѝ заплата (основна заплата и надбавки) и пенсията ѝ, считано от 1 април 2016 г. При тези изчисления трябвало да се вземат предвид последиците за кариерното развитие на жалбоподателката, не само що се отнася до възможността за повишаване в стъпка, но и до възможността за повишаване в степен преди навършване на възрастта за пенсиониране, определена на 65 години. Накрая, върху всички тези суми трябвало да се начисли лихва за забава при лихвения процент на Европейската централна банка (ЕЦБ), увеличен с 2 пункта. Жалбоподателката оценява вредите на 121 101,72 EUR, като в тази сума не се включват по-конкретно лихвите за забава, възможността за повишаване в две по-високи стъпки на 1 април 2018 г. и на 1 април 2020 г. и кариерното развитие посредством повишаване в степен.

164    Що се отнася до имуществените вреди, жалбоподателката посочва и финансови затруднения, причинени от посочените две решения. [поверително] Жалбоподателката оценява произтичащите от тези обстоятелства имуществени вреди на 30 000 EUR, като си запазва възможността да уточни сумата.

165    [поверително]

166    [поверително]

167    [поверително]

168    [поверително]

169    Според жалбоподателката претърпените неимуществени вреди не могат да бъдат поправени единствено със съдебното решение за отмяна и за тях следва да се определи по справедливост обезщетение в размер на 70 000 EUR.

170    Главното искане на Съвета, подкрепян от Комисията, е да се отхвърли искането за обезщетение, като при условията на евентуалност той поддържа, че сумите, претендирани от жалбоподателката за твърдените вреди, изглеждат прекомерни и трябва да бъдат намалени до по-справедливо съотношение.

171    От постоянната съдебна практика следва, че ангажирането на отговорността на Съюза при направено от длъжностно лице или служител искане за обезщетение за вреди предполага да са изпълнени съвкупност от условия, а именно противоправност на поведението, за което се упрекват институциите, наличие на вреда и наличие на причинно-следствена връзка между поведението и твърдяната вреда (вж. решение от 12 юли 2012 г., Комисия/Nanopoulos, T‑308/10 P, EU:T:2012:370, т. 102 и цитираната съдебна практика).

172    В случая жалбоподателката твърди наличието на имуществени и неимуществени вреди.

1.      По имуществените вреди

173    Твърдяната от жалбоподателката имуществена вреда се състои от два компонента: загубата на доходи в резултат от задължаването ѝ да ползва отпуск в интерес на службата и финансовите последици от невъзможността ѝ да изплаща задълженията си.

174    Що се отнася до първия компонент, жалбоподателката твърди, че „ответната страна трябва да предприеме всичко, което се налага поради отмяната на оспорените решения“. По-нататък тя изяснява какво следва да се предприеме.

175    Оттук следва, че поисканото от жалбоподателката поправяне на имуществените вреди се покрива със задълженията на Съвета по член 266 ДФЕС, произтичащи от отмяната на обжалваното решение.

176    В това отношение следва да се припомни, че съгласно член 266 ДФЕС институцията, чийто акт е бил отменен от юрисдикция на Съюза, е длъжна да предприеме необходимите мерки за изпълнение на отменителното решение, за да компенсира последиците от противоправното си поведение. Така администрацията по принцип трябва да постави съответното длъжностно лице точно в положението, в което то би било към днешна дата при липса на установеното противоправно поведение. За да поправи във времето евентуалните последици от споменатото противоправно поведение, администрацията може да приеме акт с обратно действие, при условие че бъдат надлежно зачетени оправданите правни очаквания на заинтересованите лица (вж. в този смисъл решение от 13 септември 2011 г., AA/Комисия, F‑101/09, EU:F:2011:133, т. 41).

177    Следователно, доколкото поисканото от жалбоподателката обезщетение във връзка с първия компонент на имуществената вреда се покрива със задълженията на Съвета, произтичащи от отмяната на обжалваното решение, трябва да се констатира, че искането на жалбоподателката е предявено преждевременно и следователно не може да бъде уважено (вж. в този смисъл решение от 17 ноември 2017 г., Teeäär/ЕЦБ, T‑555/16, непубликувано, EU:T:2017:817, т. 59).

178    Що се отнася до втория компонент, от една страна, трябва да се констатира, че жалбоподателката не доказва, че имуществената ѝ вреда е действителна и сигурна. [поверително] Тези обстоятелства доказват наличието не на сигурна, а на хипотетична вреда.

179    От друга страна, следва да се отбележи, че съгласно постоянната съдебна практика, за да подлежат на поправяне, вредите трябва да произтичат, в достатъчна степен, пряко от твърдяното поведение (решения от 4 октомври 1979 г., Dumortier и др./Съвет, 64/76, 113/76, 167/78, 239/78, 27/79, 28/79 и 45/79, EU:C:1979:223, т. 21, от 25 юни 1997 г., Perillo/Комисия, T‑7/96, EU:T:1997:94, т. 41 и от 27 юни 2000 г., Meyer/Комисия, T‑72/99, EU:T:2000:170, т. 49). Ищецът или жалбоподателят е този, който трябва да докаже наличието на причинно-следствена връзка (решения от 18 септември 1995 г., Blackspur и др./Съвет и Комисия, T‑168/94, EU:T:1995:170, т. 40 и цитираната съдебна практика, и от 14 октомври 2004 г., I/Съд, T‑256/02, EU:T:2004:306, т. 49). В случая обаче жалбоподателката не доказва наличието на достатъчно пряка връзка между намаляването на нейните доходи, произтичащо от обжалваното решение, и невъзможността ѝ да изплаща задълженията си. Тази невъзможност може да е последица от редица фактори извън сферата на влияние на Съвета, и по-специално от начина, по който жалбоподателката управлява финансите си и за който Съветът не носи отговорност.

180    С оглед на изложените по-горе съображения искането на жалбоподателката за поправяне на имуществените вреди трябва да се отхвърли.

2.      По неимуществените вреди

181    Според съда на Съюза е възможно със самата отмяна на незаконосъобразен акт да се поправи по подходящ начин и по принцип в достатъчна степен всяка неимуществена вреда, която евентуално е причинена от този акт, освен ако жалбоподателят не докаже, че е претърпял неимуществена вреда, която може да бъде отделена от незаконосъобразността, послужила като основание за отмяната, и не може да бъде напълно поправена с тази отмяна (вж. решение от 31 март 2004 г., Girardot/Комисия, T‑10/02, EU:T:2004:94, т. 131 и цитираната съдебна практика).

182    В конкретния случай обстоятелствата, които са изложени в точки 166 и 167 по-горе и за които се твърди, че са причинили неимуществени вреди, са свързани с приемането на обжалваното решение. В това отношение Общият съд счита, че в настоящия случай отмяната на обжалваното решение е достатъчна, за да се поправят твърдените неимуществени вреди, произтичащи от тези обстоятелства.

183    Що се отнася до неимуществената вреда, посочена в точка 165 по-горе, тя няма никаква връзка с обжалваното решение [поверително].

184    Що се отнася до неимуществената вреда, посочена в точка 168 по-горе, следва да се отбележи, че жалбоподателката не доказва наличието на достатъчно пряка връзка между намаляването на доходите ѝ, произтичащо от обжалваното решение, и [поверително].

185    С оглед на гореизложените съображения искането на жалбоподателката за поправяне на неимуществените вреди трябва също да се отхвърли. Следователно искането ѝ за обезщетение трябва да се отхвърли в неговата цялост.

IV.    По съдебните разноски

186    Съгласно член 134, параграф 1 от Процедурния правилник загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане.

187    Тъй като Съветът е загубил делото, той следва да бъде осъден да заплати съдебните разноски в съответствие с исканията на жалбоподателката.

188    Парламентът и Комисията понасят направените от тях съдебни разноски в съответствие с член 138, параграф 1 от Процедурния правилник.

По изложените съображения

ОБЩИЯТ СЪД (втори разширен състав)

реши:

1)      Отменя решението от 8 декември 2015 г., с което FV е задължена да ползва отпуск в интерес на службата.

2)      Отхвърля жалбата в останалата ѝ част.

3)      Съветът на Европейския съюз понася направените от него съдебни разноски, както и тези на FV.

4)      Европейският парламент и Европейската комисия понасят направените от тях съдебни разноски.

Prek Buttigieg Schalin

Berke       Costeira

Обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 14 декември 2018 година.

Подписи

Съдържание

*      Език на производството: френски.

1      Заличени поверителни данни.