РЕШЕНИЕ НА СЪДА НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА
НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ (втори състав)
30 април 2014 година(*)
„Публична служба — Разследване на Европейската служба за борба с измамите (OLAF) — Дневна надбавка — Член 10 от приложение VІІ към Правилника — Възстановяване на неоснователно платени суми — Удръжки от заплатата — Член 85 от Правилника —Умишлено подвеждане на администрацията — Разумен срок“
По дело F‑28/13
с предмет жалба на основание член 270 ДФЕС, приложим към Договора за ЕОАЕ по силата на член 106а от последния,
José Manuel López Cejudo, длъжностно лице в Европейската комисия, с местожителство в Брюксел (Белгия), за който се явява É. Boigelot, адвокат,
жалбоподател,
срещу
Европейска комисия, за която се явяват J. Currall и C. Ehrbar, в качеството на представители,
ответник,
СЪДЪТ НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА
(втори състав),
състоящ се от: M. I. Rofes i Pujol, председател, K. Bradley и J. Svenningsen (докладчик), съдии,
секретар: X. Lopez Bancalari, администратор,
предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 30 януари 2014 г.,
постанови настоящото
Решение
1 С жалба, постъпила в секретариата на Съда на публичната служба на 27 март 2013 г., г‑н López Cejudo главно иска отмяна на меморандума от 6 юли 2012 г., с който органът по назначаване на Европейската комисия (наричан по-нататък „ОН“) информира жалбоподателя за решението си да пристъпи към възстановяване на дневните надбавки заедно със съответните лихви, които последният е получил през 1997 г. и 1998 г., както и отмяна на решението от 17 декември 2012 г., с което ОН отхвърля административната жалба на жалбоподателя във връзка с тези надбавки (наричано по-нататък „решението, с което се отхвърля административната жалба“).
Правна уредба
2 Съгласно член 20 от Правилника за длъжностните лица на Европейския съюз (наричан по-нататък „Правилникът“) „[д]лъжностното лице е длъжно да пребивава на мястото, където е назначено на работа, или на разстояние, съвместимо с нормалното изпълнение на служебните му задължения“.
3 Член 5, параграф 4 от приложение VІІ към Правилника гласи:
„Длъжностно лице, което има право на надбавка за жилищни нужди и не се е установило заедно със семейството си на мястото, където е постъпило на служба, получава само половината от надбавката, на която би имало право в обратния случай; другата половина се изплаща след като семейството му се установи на мястото, където работи лицето, при условие че това стане в сроковете, предвидени в член 9, параграф 3 [от приложение VІІ] […]“.
4 Съгласно член 9, параграф 1 от приложение VІІ към Правилника:
„Разноските във връзка с пренасянето на мебели и лични вещи […] се възстановяват на длъжностно лице, което е принудено да промени своето местопребиваване, за да изпълни изискванията на член 20 от Правилника […], и които не са му били възстановени от друг източник. Възстановената сума не може да надвишава размера на предварително одобрената оценка […]“.
5 Член 10 от приложение VІІ към Правилника в редакцията, приложима към спора, гласи:
„1. Когато длъжностното лице представи доказателства, че за изпълнението на изискванията на член 20 от Правилника […] се налага промяна на постоянното му местопребиваване за определения в параграф 2 на настоящия член срок, то има право на дневна надбавка […]
2. Срокът, за който се предоставя дневната надбавка, е, както следва:
[…]
б) за длъжностно лице, което има право на надбавка за жилищни нужди: 180 дни […]
[…]
При всички случаи изплащането на дневна надбавка се прекратява след датата, на която длъжностното лице се премести, за да изпълни изискванията на член 20 от Правилника […]“.
6 Член 85 от Правилника в редакцията, действала към момента на получаване на спорните дневни надбавки от жалбоподателя, гласи:
„Всяка неоснователно получена сума подлежи на възстановяване, при условие, че получателят е знаел, че плащането е направено неоснователно или надплащането е толкова явно, че той не е могъл да не знае“.
7 В редакцията, действаща към момента на издаване на меморандума от 6 юли 2012 г., същият член 85 съдържа и втора алинея със следния текст:
„Искът за възстановяване трябва да бъде предявен не по-късно от пет години от датата на изплащане на сумата. Ако [ОН] може да докаже, че получателят умишлено е подвел администрацията с цел получаване на въпросната сума, искът за възстановяване не се погасява дори и след изтичане на определения по-горе срок“.
Обстоятелства в основата на спора
8 Жалбоподателят постъпва на служба в Комисията през 1986 г., а считано от 1 септември 1990 г., продължава изпълнението на функциите си на служба в Европейските общности към Сметната палата в Люксембург (Люксембург). По-късно, считано от 1 септември 1997 г., е преместен в отдел „Управление на приходите“ на генерална дирекция (ГД) „Бюджет“ в Комисията в Брюксел (Белгия). Впоследствие през 2002 г. жалбоподателят е преместен в отдел „Финанси и договори“ на делегацията на Комисията във Федеративна република Бразилия, а считано от 2007 г., отново заема служба като администратор (AD) със степен AD 13 в ГД „Бюджет“ в Брюксел.
9 На 9 юли 1997 г. жалбоподателят подписва договор за наем на необзаведен петстаен апартамент, находящ се в Етербек (Белгия) (наричан по-нататък „апартаментът в Брюксел“). Наемът е договорен за срок от 9 години, считано от 1 август 1997 г. От клаузите на този договор, по-специално от член 13, който се отнася до „предназначение[то] на имота“ и от член 14, който се отнася[то] до „избор[а] на постоянен адрес — гражданско състояние“, се установява, че наемателят, в случая жалбоподателят, декларира, че наема имота с цел да го обитава за лични нужди като основно жилище, и декларира постоянен адрес в наетия апартамент за целия срок на наемното правоотношение.
10 От друга страна, с договор, сключен на 11 юли 1997 г. с двама наематели, жалбоподателят отдава под наем, считано от 1 август 1997 г., притежаваната от него къща в Шутранж (Люксембург) (наричана по-нататък „къщата в Люксембург“), която дотогава е обитавал заедно със семейството си.
11 На 1 септември 1997 г. в общия формуляр за определяне на правата му съгласно Правилника жалбоподателят декларира, че новият му адрес в мястото, където работи, е на апартамента в Брюксел. В този формуляр той също така декларира пред своята администрация, че съпругата му и четирите им деца продължават да пребивават в Люксембург, а именно на адреса на тяхната къща в Люксембург.
12 Във формуляра за надбавката за настаняване по член 5 от приложение VІІ към Правилника обаче, който формуляр към онзи момент администрацията е използвала и за определяне на правото на дневни надбавки, на 9 септември 1997 г. жалбоподателят декларира, че заедно със семейството си е установил постоянния си адрес в Брюксел. В този контекст той декларира също така, че е запознат с посочената правна уредба, а именно член 5 от приложение VІІ към Правилника.
13 В подкрепа на това искане жалбоподателят прилага копие от договора за наем на апартамента в Брюксел, но не предоставя заявление за разрешение за пребиваване на членовете на семейството си. Поради това на основание член 5, параграф 4 от приложение VІІ към Правилника ОН му изплаща само половината от надбавката за настаняване, тоест една месечна заплата.
14 Вследствие на направено на 16 март 1998 г. искане, към което прилага копие от подаденото в Белгия заявление за разрешение за пребиваване на съпругата му и децата им, с което удостоверява настаняването на семейството си в новото място на работа, на основание член 5, параграф 4 от приложение VІІ към Правилника му е изплатена втората половина от надбавката за настаняване.
15 Освен това на същата дата, 16 март 1998 г., жалбоподателят иска и са му възстановени разноските по пренасянето, като представя фактура, издадена на 15 март 1998 г. от люксембургски превозвач. Съгласно декларацията на люксембургското предприятие пренасянето на жалбоподателя от Люксембург в Брюксел е извършено на 2 март 1998 г. Във връзка с това във формуляра, предвиден за „изплащане на разноски по пренасяне“, жалбоподателят декларира, че „заедно с членовете на семейството си на 2 март 1998 г. е преместил местожителството си от Люксембург в мястото, където работи […]“.
16 Освен двете месечни заплати, изплатени на две части като надбавка за настаняване, и възстановяването на разноските по пренасянето, жалбоподателят получава още и дневни надбавки на основание член 10 от приложение VІІ към Правилника (наричани по-нататък „спорните дневни надбавки“) за максималния срок от 180 дни от новото му назначение в Комисията, тоест от 1 септември 1997 г. до 1 март 1998 г., тъй като във връзка с това администрацията приема, че семейството му се е присъединило към него на новото му място на работа едва от 2 март 1998 г., датата, която той посочва във формуляра за „изплащане на разноски по пренасяне“.
17 На 19 юли 2007 г. Европейската служба за борба с измамите (OLAF) получава чрез ГД „Външни отношения“ писмо, изпратено до тази генерална дирекция от член на Европейския парламент. Към това писмо са приложени декларации и множество документи, предоставени по-специално от бившата съпруга на жалбоподателя. ОLAF започва разследване, отнасящо се по-специално до спорните дневни надбавки, както и до някои медицински разноски, възстановени от общата здравноосигурителна схема (наричана по-нататък „ОЗОС“).
18 Разследването на OLAF включва и други обвинения от бившата съпруга на жалбоподателя, които не са предмет на разглеждане в настоящото дело.
19 OLAF уведомява жалбоподателя за образуваното вътрешно разследване, в рамките на което последният дава обяснения пред службата на 28 март 2008 г. и на 6 май 2010 г., по-специално относно датата на действителното си преместване от Люксембург в Брюксел, относно факта, че децата му посещават училище в Брюксел от началото на учебната 1997 г., както и относно фактурата за пренасяне от 15 март 1998 г. По този повод жалбоподателят в частност декларира, че пренасянето на мебелите му, за които твърди, че са останали в Люксембург, е извършено едва през март 1998 г., „за да може добросъвестно да се ползва […] от дневните надбавки“.
20 На 30 март 2012 г. OLAF уведомява жалбоподателя, че разследването е приключило. Освен това в същия ден службата уведомява Комисията за препоръките и окончателния доклад от своето вътрешно разследване (наречен по-нататък „докладът на OLAF“). В раздел „Заключения и препоръки“ от този доклад OLAF стига до извода, че жалбоподателят е нарушил задълженията си като длъжностно лице, доколкото е установено, че за да получи предвидените в член 10 от приложение VІІ към Правилника дневни надбавки, той нарочно е представил нещата така, че все едно неговото пренасяне от Люксембург в Брюксел, което в действителност се е състояло през август 1997 г., е извършено през март 1998 г.
21 В това отношение OLAF посочва, че за да направи по-достоверна своята декларация, е вероятно също така жалбоподателят да е поискал и получил от дружеството за пренасяне фактура с по-късна дата. На това основание OLAF препоръчва на ОН да пристъпи към събиране на сумата от 7 902 EUR, включващи, от една страна, неоснователно получените дневни надбавки за периода от 1 септември 1997 г. до 1 март 1998 г., към онзи момент в размер на 223 080 белгийски франка (5 530 EUR), и от друга страна, 2 372 EUR, съответстващи на възстановените суми за рамки за очила без диоптрични стъкла. В тази препоръка се предлага още да бъде извършен одит на исканията за възстановяване на медицински разноски, подадени от жалбоподателя през периода 2002—2007 г., когато той е бил на служба в делегацията на Комисията в Бразилия.
22 С меморандума от 6 юли 2012 г. (наричан по-нататък „обжалваното решение“) Комисията уведомява жалбоподателя, че предвид препоръките на OLAF тя следва да събере сумата 7 902 EUR. От заплатата му за юни 2012 г. трябвало да бъде удържана първата част в размер на 5 530 EUR, а 3 822,80 EUR, представляващи лихви върху тази сума, щели да бъдат приспаднати от заплатата за юли 2012 г., макар в крайна сметка да били удържани едва през октомври. Втората част в размер на 2 372 EUR, представляващи неоснователно възстановени медицински разноски, щяла да бъде приспадната от заплатата му за август 2012 г., заедно с 699,20 EUR лихви върху тази сума.
23 На 12 септември 2012 г. жалбоподателят подава административна жалба на основание член 90, параграф 2 от Правилника, с която иска от ОН да отмени меморандума от 6 юли 2012 г. и направените удръжки от заплатата му за юни—септември 2012 г., както и меморандума от 10 юли 2012 г. на Службата за управление и плащане по индивидуални права (PMO), с който е поискано удържането на 3 071,20 EUR от заплатата му за август 2012 г. и меморандума на РМО от 20 юли 2012 г., в който е предвидено удържането на лихви в размер на 3 822,80 EUR от заплатата за октомври 2012 г. Що се отнася по-конкретно до спорните дневни надбавки, жалбоподателят изтъква, че е бил добросъвестен, тъй като е мислел, че има такова право, поради това че обзавеждането му не било в действителност преместено изцяло. Освен това според жалбоподателя „изобщо не може[ло] [той] да бъде упрекнат в недобронамерено отношение“, предвид обстоятелството, че „правната уредба по този въпрос — която [му била] представена по неразбираем [за него] начин — [била] според [него] твърде техническа и сложна за разбиране“. По-нататък жалбоподателят изтъква, че доколкото не е подвел умишлено администрацията, на ОН можела да бъде противопоставена петгодишната погасителна давност по член 85 от Правилника.
24 С решение от 17 декември 2012 г., по отношение на частта на административната жалба, отнасяща се до възстановените медицински разноски, ОН приема, че не може да докаже, че жалбоподателят умишлено я е подвел, за да се възползва от възстановяването на разноските за рамки за очила без диоптрични стъкла. Ето защо на основание член 85, втора алинея, първо изречение от Правилника ОН решава да се откаже да търси неоснователно платените суми за тези медицински разходи. Що се отнася до спорните дневни надбавки обаче, той приема, че жалбоподателят умишлено го е подвел, поради което на основание член 85, втора алинея, второ изречение от Правилника искът му не е погасен с изтичането на петгодишния давностен срок. От друга страна, ОН приема, че жалбоподателят се е преместил в Брюксел със семейството си още през август 1997 г. и съответно вече не е отговарял на условията за получаване на посочените надбавки, като отхвърля административната жалба в тази част.
Производство и искания на страните
25 Жалбоподателят по същество моли Съда на публичната служба:
– да отмени меморандума от 6 юли 2012 г.,
– да отмени направените удръжки от заплатата му за юни 2012 г. (5 530 EUR), август 2012 г. (1535,60 EUR), септември (1535,60 EUR) и октомври 2012 г. (3 822,80 EUR) и евентуално всички други удръжки, които може да бъдат направени в бъдеще в изпълнение на обжалваното решение,
– да отмени меморандума от 10 юли 2012 г. на РМО,
– да отмени меморандума от 20 юли 2012 г. на РМО,
– да отмени решението, с което е отхвърлена административната жалба на жалбоподателя по отношение на спорните дневни надбавки и мораторни лихви,
– да осъди ответника да плати мораторни лихви върху сумата 5 530 EUR, считано от юни 2012 г., върху сумата 1535,60 EUR, считано от август 2012 г., върху още една сума в размер на 1535,60 EUR, считано от септември 2012 г., и върху 3 822,80 EUR, считано от октомври 2012 г., до връщането на тези суми, като се има предвид, че поради връщането на 3071,20 EUR със заплатата за януари 2013 г. мораторните лихви се дължат до датата на това възстановяване,
– да осъди Комисията да заплати всички съдебни разноски.
26 Комисията моли Съда на публичната служба:
– да отхвърли жалбата като неоснователна,
– да осъди жалбоподателя да заплати съдебните разноски.
От правна страна
1. По предмета на жалбата
27 В самото начало Съдът на публичната служба установява, че доколкото ОН частично е уважил административната му жалба по отношение на възстановените медицински разноски и през януари 2013 г. жалбоподателят е получил обратно удържаните през август и септември 2012 г. суми във връзка с тези разноски, свързаните с тях искания в жалбата са без предмет, както жалбоподателят потвърждава в съдебното заседание.
2. По исканията за отмяна
28 Що се отнася до исканията за отмяна в частта относно спорните дневни надбавки, следва да се отбележи, че по същество те са насочени срещу меморандума от 6 юли 2012 г., удръжките от заплатата, извършени въз основа на него през юни, август, септември и октомври 2012 г., както и решението, с което е отхвърлена административната жалба.
29 В това отношение съгласно принципа на процесуална икономия съдът може да реши, че не следва да се произнася конкретно по исканията, насочени срещу решението, с което се отхвърля административната жалба, ако установи, че те нямат самостоятелно съдържание и в действителност съвпадат с исканията, насочени срещу оспореното с административната жалба решение. Това може да е така по-специално когато съдът установи, че решението, с което се отхвърля административната жалба — евентуално поради това че е мълчаливо — само потвърждава оспореното с административната жалба решение и следователно отмяната на решението, с което се отхвърля административната жалба, няма да породи никакво действие спрямо правното положение на заинтересованото лице, което да е по-различно от правното положение, създадено в резултат от отмяната на решението, което се оспорва с административната жалба (решение Adjemian и др./Комисия, Т‑325/09 Р, EU:T:2011:506, т. 33 и цитираната съдебна практика).
30 Въпреки това, доколкото в разглеждания случай, от една страна, удръжките от заплатата са направени в изпълнение на меморандума от 6 юли 2012 г., а от друга страна, в решението, с което е отхвърлена административната жалба, се преразглежда положението на жалбоподателя поради нови правни обстоятелства, е необходимо да се приеме, че исканията са за отмяна на меморандума от 6 юли 2012 г. и на решението, с което е отхвърлена административната жалба.
31 Съдът на публичната служба отбелязва, че в подкрепа на исканията си за отмяна жалбоподателят повдига в крайна сметка четири основания, в които се твърди съответно нарушение на задължението за мотивиране, предвидено в член 25, втора алинея от Правилника, нарушение на член 10 от приложение VІІ към Правилника, нарушение на член 85 от Правилника и на принципа за предявяване на искането за възстановяване на неоснователно платени суми в разумен срок, както и нарушение на принципите на оправданите правни очаквания и на добрата администрация.
По първото основание, в което се твърди нарушение на задължението за мотивиране
32 Жалбоподателят упреква Комисията, че не го е запознала със съдържанието на доклада на OLAF нито при приемане на меморандума от 6 юли 2012 г., нито при обжалването по административен ред. В меморандума от 6 юли 2012 г. и в решението, с което се отхвърля административната жалба, тя само се позовавала на съдържанието на този доклад, без изобщо да запознае жалбоподателя с установените по отношение на него съществени елементи. Поради това той счита, че тъй като не бил в състояние надлежно да се запознае със съдържанието на този доклад, въз основа на който са приети решенията за възстановяване на спорните дневни надбавки, меморандумът от 6 юли 2012 г. и решението, с което се отхвърля административната жалба, не били мотивирани.
33 Макар да признава, че докладът на OLAF е съобщен на жалбоподателя едва на 1 февруари 2013 г., Комисията изтъква, че меморандумът от 6 юли 2012 г. е издаден в добре известен на жалбоподателя контекст, по-специално вследствие на двете му изслушвания пред OLAF. Правните доводи, изложени от жалбоподателя в административната му жалба, по-специално обстоятелството, че бил действал добросъвестно и че имал право на надбавката, тъй като обзавеждането му не било в действителност изцяло пренесено, свидетелствали, че той определено е разбирал установените от ОН уличаващи го доказателства. При всяко едно положение в отговора на административната жалба Комисията изложила надлежно мотиви, за които трябва да се счита, че съвпадат с мотивите на меморандума от 6 юли 2012 г., срещу който е подадена тази административна жалба.
34 В това отношение Съдът на публичната служба припомня, че изискването, въведено с член 296, втора алинея ДФЕС, възприето и в член 25, втора алинея от Правилника, цели да даде на Съда на публичната служба възможност да упражни контрол за законосъобразност на решенията с неблагоприятни последици, а на заинтересованото лице достатъчно информация, за да прецени дали тези решения са обосновани или имат порок, поради който законосъобразността им може да се оспори. Следователно мотивите по принцип трябва да бъдат съобщени на заинтересованото лице едновременно с акта, съдържащ неблагоприятни за него последици (вж. решения Michel/Парламент, 195/80, EU:C:1981:284, т. 22, Neirinck/Комисия, C‑17/07 P, EU:C:2008:134, т. 50 и Tzirani/Комисия, F‑46/11, EU:F:2013:115, т. 138—140).
35 Несъмнено Съдът на публичната служба констатира, че меморандумът от 6 юли 2012 г. съдържа съвсем малко мотиви, тъй като препраща към препоръките на OLAF от 30 март 2012 г., за да обоснове възстановяването на спорните дневни надбавки, и поради това, като се има предвид, че жалбоподателят не се е запознал предварително със съдържанието на доклада на OLAF, мотивите на посочения меморандум са относително кратки.
36 Въпреки това, от една страна, ОН е мотивирал надлежно решението, с което отхвърля административната жалба. Това решение обаче потвърждава меморандума от 6 юли 2012 г., като уточнява мотивите за неговото приемане. При това положение законосъобразността на първоначалния акт с неблагоприятни последици следва да бъде разгледана предвид мотивите, съдържащи се в решението, с което се отхвърля административната жалба, тъй като се предполага, че тези мотиви съвпадат с посочения акт (решение Infante Garcia-Consuegra/Комисия, F‑10/12, EU:F:2013:38, т. 14 и цитираната съдебна практика).
37 От друга страна и при всяко едно положение, дадено решение е достатъчно мотивирано, когато обжалваният акт е издаден, както в случая, в контекст, известен на засегнатото длъжностно лице вследствие изслушванията на жалбоподателя пред OLAF, и му позволява да разбере обхвата на предприетата срещу него мярка (решение Hecq/Комисия, C‑116/88 и C‑149/88, EU:C:1990:98, т. 26; определение Marcuccio/Комисия, F‑118/11, EU:F:2014:23, т. 73).
38 Освен това Съдът на публичната служба счита, че добре написаната административна жалба на жалбоподателя говори, че той разбира причините, поради които в меморандума от 6 юли 2012 г. Комисията решава да пристъпи към събиране на спорните дневни надбавки. Ето защо той не би могъл да претендира, че не е разбрал мотивите за това решение на ОН. Освен това обстоятелството, че е получил доклада на OLAF едва на 1 февруари 2013 г., не може да постави под съмнение факта, че когато се е запознал с меморандума от 6 юли 2012 г., жалбоподателят е разбрал причините, поради които неговата институция извършва оспорените в настоящото производство удръжки.
39 Ето защо първото основание, в което се твърди нарушение на задължението за мотивиране, следва да се отхвърли по същество.
По второто основание, в което се твърди нарушение на член 10 от приложение VІІ към Правилника
40 В подкрепа на това основание жалбоподателят изтъква по същество, че е имал право на спорните дневни надбавки, тъй като в действителност не е бил пренесъл окончателно цялото си обзавеждане от Люксембург в новото си място на работа. Поради това обстоятелството, че съпругата му и децата им са се нанесли в наетия от август 1997 г. апартамент в Брюксел, и фактът, че децата им са посещавали училище в Брюксел от началото на учебната 1997/1998 г., не били достатъчни, за да му бъде отказано правото на дневни надбавки, предвидени в член 10 от приложение VІІ към Правилника.
41 Всъщност, тъй като действително не бил пренесъл обзавеждането си, жалбоподателят счита, че ОН не можел да му вмени преждевременно воля да счита за окончателно настаняването си в апартамента в Брюксел, тъй като, напротив, до 2 март 1998 г. последният представлявал временно жилище с ограничени удобства, обзаведено с малко мебели от първа необходимост като матраци, маси и столове, а по време на периода, за който се полагали дневни надбавки, той се възползвал от пътуванията си до Люксембург за разрешаване на проблемите, свързани с отдаването под наем на къщата в Люксембург, за да пренася постепенно с автомобил по няколко кашона към новото си място на работа. От друга страна, макар да изглеждало, че съдебната практика по член 10 от приложение VІІ към Правилника поставя отпускането на дневни надбавки в зависимост от условието на бенефициера да се е налагало да поддържа едновременно две жилища, жалбоподателят изтъква, че в неговия случай обстоятелството, че не е запазил предходното си жилище в Люксембург, не е пречка за отпускането на спорните дневни надбавки. Освен това ОН допуснал явни грешки в преценката.
42 В това отношение Съдът на публичната служба припомня, че съгласно член 71 от Правилника, който предвижда по-специално че длъжностното лице има право на възстановяване на направените от него разноски при постъпване на служба, преместване или прекратяване на служебното правоотношение, член 10, параграф 1 от приложение VІІ към Правилника предвижда, че такава дневна надбавка се предоставя на „длъжностното лице[, което] представи доказателства, че за изпълнението на изискванията на член 20 от Правилника […] се налага промяна на постоянното му местопребиваване“. Последният член задължава длъжностното лице да пребивава на мястото, където е назначено на работа, или на разстояние, съвместимо с нормалното изпълнение на служебните му задължения (решение Benzler/Комисия, Т‑63/91, EU:T:1992:88, т. 19).
43 Тоест, в положение като това на жалбоподателя, дневната надбавка има за цел най-вече да компенсира разходите и неудобствата, свързани с необходимостта да пътува и да се настани временно на новото си място на работа. Тази цел се изтъква постоянно в съдебната практика, съществуваща към момента на настъпване на фактите (вж. по-специално решения Mouzourakis/Парламент, 280/85, EU:C:1987:66, т. 9, Benzler/Комисия, EU:T:1992:88, т. 20 и Baniel-Kubinova и др./Парламент, F‑131/07, EU:F:2008:159, т. 17).
44 Ето защо дневните надбавки се отпускат при две условия, а именно, от една страна, условието заинтересованото лице да е сменило местопребиваването си, за да изпълни задължението си по член 20 от Правилника, и от друга страна, условието да е понесло разходи или неудобства вследствие на необходимостта да пътува или временно да се настани в мястото, където работи. Тъй като тези две условия са кумулативни, дневна надбавка не би могла да се изплаща по-конкретно на длъжностно лице, което не доказва, че е понесло такива разходи или такива неудобства (вж. решение Infante Garcia-Consuegra/Комисия, EU:F:2013:38, т. 29 и цитираната съдебна практика).
45 От друга страна, съдебната практика приема още, че отпускането на дневни надбавки има за цел по-специално да позволи на бенефициерите да намерят жилище, съответстващо на техните нужди в мястото, където работят, и да уредят въпросите относно предходното си жилище, например като го отдадат или преотдадат под наем (определение Collins/Комитет на регионите, T‑132/97, EU:T:1998:193, т. 43).
46 Макар правото на дневна надбавка наистина да възниква още преди заинтересованото лице да е преместило пребиваването си на мястото си на работа или на новото място на работа (решение Baniel-Kubinova и др./Парламент, EU:F:2008:159, т. 24), член 10, параграф 2, трета алинея от приложение VІІ към Правилника гласи, че при всички случаи изплащането на тази надбавка се прекратява след датата, на която длъжностното лице се премести, за да изпълни изискванията на член 20 от Правилника.
47 Ето защо датата на преместването е крайната дата, след която отпускането на дневната надбавка автоматично се прекратява. Това основание за погасяване на правото на надбавката обаче не променя факта, че за да се ползва от нея, заинтересованото лице следва да отговаря най-малко на двете условия, припомнени в точка 44 от настоящото решение. С други думи, макар законодателят да приема, че от датата на преместването си заинтересованото лице вече не търпи разходи или неудобства вследствие на необходимостта да пътува или да се настанява временно на мястото, където работи, така или иначе може да се счита, че второто припомнено в точка 44 условие не е или вече не е изпълнено, дори заинтересованото лице в действителност да не е преместило цялото си обзавеждане.
48 В случая Съдът на публичната служба констатира, че жалбоподателят е отдал под наем къщата си в Люксембург от 1 август 1997 г. и не представя доказателства да е поддържал друго жилище в Люксембург. Освен това той не твърди и че е продължавал да пребивава в тази държава членка, доколкото по-специално в жалбата и в съдебното заседание посочва обратното, че се е настанил в Брюксел от 1 септември 1997 г. и не е запазил предходното си жилище. Единственото уточнение, което той прави по този въпрос, е, че от една страна, „самият той“ не се бил установил „окончателно“ към тази дата. От друга страна, той все още бил оставил лични вещи и обзавеждане в гаража на къщата в Люксембург, които пренасял на части при своите пътувания до Люксембург за уреждане на проблемите, свързани с отдаването под наем на тази къща, като например проблемите с отоплението.
49 От друга страна, що се отнася до членовете на семейството му, той признава, че те са се настанили в наетия апартамент в Брюксел още през август 1997 г., и децата му са посещавали училище в Брюксел от началото на учебната 1997/1998 г. В това отношение в съдебното заседание жалбоподателят изтъква, че следва да се прави разлика между избора на постоянен адрес или пребиваване в Брюксел и факта на преместване на местопребиваването в новото място работа. Всъщност заедно със семейството си той установил постоянния си адрес в Брюксел от август 1997 г. Той изтъква обаче, че предвид липсата на действително преместване на цялото му обзавеждане, би следвало да се счита, че все още не е преместил местопребиваването си.
50 В това отношение Съдът на публичната служба приема, че с оглед на съдебната практика (решение Ineichen/Комисия, T‑293/01, EU:T:2003:55, т. 64 и цитираната съдебна практика) всички тези обстоятелства сочат обратното, че считано от 1 септември 1997 г., жалбоподателят е преместил центъра на интересите си на новото място на работа и е възнамерявал да му придаде стабилен и постоянен характер.
51 Така жалбоподателят не е запазил предходното си жилище и не е доказал други разходи, свързани с твърдяното временно положение. Следователно с оглед на текста на член 10 от приложение VІІ към Правилника в редакцията му, приложима ratione temporis, и нейното тълкуване от съдебната практика, по тази причина вече няма основание за изплащането на дневни надбавки на жалбоподателя (вж. решение Lozano Palacios/Комисия, T‑33/95, EU:T:1996:196, т. 55 и цитираната съдебна практика).
52 Единственият довод, който жалбоподателят сочи, за да докаже, че преместването на личните му и семейни интереси в Брюксел не е било окончателно приключило към датата на постъпването му на служба, а именно 1 септември 1997 г., е обстоятелството, че според твърденията му обзавеждането му все още не е било пренесено изцяло в новото място на работа, така че не можело да се счита, че е преместил местопребиваването си.
53 В това отношение обаче жалбоподателят признава, че петстайнният апартамент в Брюксел е бил обзаведен с мебели от първа необходимост, като маси, матраци и спално бельо. Следователно той наистина е преместил местопребиваването си в новото място на работа още от 1 септември 1997 г. Освен това жалбоподателят не посочва по никакъв начин от какво друго, останало в Люксембург според твърденията му, обзавеждане са се нуждаели той или семейството му, за да се счита, че настаняването му в новото място на работа е приключило.
54 Съдът на публичната служба приема, че в крайна сметка единственото обстоятелство, от което е видно, че жалбоподателят действително е пренесъл част от обзавеждането си от Люксембург в Брюксел, е протокол за приемане на обзавеждането и личните вещи в добро състояние, както и фактура, като и двата документа формално са с дата 15 март 1998 г., и в първия е посочено, че на 2 март същата година е организирано пренасяне от къщата в Люксембург с указания адрес, към Брюксел, без посочен конкретен адрес.
55 От съвкупността на доказателствата по делото обаче се установява, че независимо от това дали пренасянето на някои мебели, за които се твърди, че са останали в Люксембург, наистина е извършено на 2 март 1998 г., Комисията надлежно е констатирала, че при всяко едно положение на 1 септември 1997 г. жалбоподателят вече е пренесъл трайно и постоянно в новото място на работа центъра на своите интереси и съответно се е настанил там окончателно по смисъла на член 10 от приложение VІІ към Правилника. Ето защо той вече не е отговарял на второто условие, припомнено в точка 44 от настоящото решение.
56 От всички изложени по-горе съображения следва, че второто основание трябва да бъде отхвърлено по същество.
По третото основание, в което се твърди нарушение на член 85 от Правилника
57 Третото основание, предвид писмените изявления на жалбоподателя, се състои по същество от две части, свързани съответно с липсата на намерение у жалбоподателя да подведе администрацията по смисъла на член 85 от Правилника и с неправилно прилагане на понятието за разумен срок при предявяване на искането за възстановяване на неоснователно платените суми.
По първата част, свързана с липсата на намерение на жалбоподателя да подведе администрацията по смисъла на член 85 от Правилника
58 Жалбоподателят твърди, че като е решил да си възстанови спорните дневни надбавки, ОН е нарушил член 85 от Правилника. Всъщност жалбоподателят твърди, че не е подвел умишлено своята администрация, нито е имал такова намерение. Следователно на основание член 85, втора алинея, първо изречение от Правилника ОН имал право да си възстанови спорните дневни надбавки в рамките на пет годни от плащането им. По-специално той подчертава, че фактът, че случайно е подвел администрацията, сам по себе си не е достатъчен, тъй като е необходимо действително намерение да я подведе, каквото в случая липсвало.
59 От своя страна Комисията изтъква, че жалбоподателят умишлено я е подвел по отношение на датата на настаняването си на новото място на работа. Всъщност, като разделил нарочно искането си за изплащане на надбавка за настаняване на две отделни молби, жалбоподателят я накарал да счита, че семейството му все още не се е настанило в апартамента в Брюксел, за да може съгласно член 5, параграф 4 от приложение VІІ към Правилника да получи половината от тази надбавка. По-късно, в подадената молба за изплащане на втората половина от тази надбавка след твърдяното преместване на обзавеждането си от Люксембург в Брюксел на 2 март 1998 г., към което представил като доказателство заявления за разрешения за пребиваване на членовете на семейството си, жалбоподателят посочил, че едва от тази дата семейството му се е присъединило към него в мястото, където работи, твърдение, опровергано от самия него. Комисията подчертава също така, че жалбоподателят е представил фактурата, издадена на по-късна дата, 15 март 1998 г., за да направи привидно редовно изплащането на дневните надбавки за максималния срок от 180 дни, предвиден в член 10 от приложение VІІ към Правилника.
60 Преди всичко Съдът на публичната служба счита, че член 85, втора алинея от Правилника, приета след настъпването на фактите, е приложима в дадения случай, доколкото преследването на въпросната нередност е предприето след влизане в сила на тази нова разпоредба (във връзка с преследването на нередности, засягащи финансовите интереси на Съюза, вж. по аналогия решение Josef Vosding Schlacht, Kühl- und Zerlegebetrieb и др., C‑278/07—C‑280/07, EU:C:2009:38, т. 29 и 34). Впрочем в случая Комисията е приложила тази нова разпоредба, след като е взела решение да не търси връщане на неоснователно възстановените медицински разноски с мотива, че въпреки изискването в тази разпоредба тя не е в състояние да докаже, че жалбоподателят умишлено я е подвел относно тези разноски.
61 По-нататък Съдът на публичната служба припомня, че на основание член 85, първа алинея от Правилника, за да може неоснователно платена сума да бъде възстановена, е необходимо да се докаже, че получателят действително е знаел, че плащането е неоснователно, или че надплащането е било толкова явно, че получателят не е могъл да не знае за него (решения Berghmans/Комисия, 142/78, EU:C:1979:233, т. 9 и Ritto/Комисия, F‑18/08, EU:F:2008:110, т. 29).
62 Във връзка с това, вследствие на предходните констатации, според които жалбоподателят още от 1 септември 1997 г. се е настанил окончателно в новото място на работа, на основание член 10 от приложение VІІ към Правилника той не е имал право при това положение на никаква дневна надбавка, факт, който е невъзможно да не му е бил известен, тъй като съгласно съдебната практика, от всяко длъжностно лице, което полага обичайно дължимата грижа, се очаква да е запознато с Правилника (решения Connolly/Комисия, T‑34/96 и T‑163/96, EU:T:1999:102, т. 168 и CR/Парламент, F‑128/12, EU:F:2014:38, т. 45; във връзка с надбавката за експатриране вж. още решение Gouvras/Комисия, T‑180/02 и T‑113/03, EU:T:2004:238, т. 111).
63 Що се отнася до доводите на жалбоподателя, че разпоредбите на член 10 от приложение VІІ към Правилника са „явно“ сложни, че нередността не била толкова явна, след като не е била установена от самата администрация, и че самият той не е специалист по правото на публичната служба, Съдът на публичната служба може само да констатира, че предвид функционалната група, към която принадлежи, високата му степен, продължителния му стаж и съществения му опит както в областта на бюджета, така и в областта на промяната на местоназначенията, жалбоподателят, който е много вещ в тези области, не би могъл разумно да претендира, че тази правна уредба му се е струвала сложна и не е бил в състояние да извърши необходимите проверки. От друга страна, положението на администрация, на която е възложено да извършва плащане на хиляди заплати и всевъзможни надбавки, не би могло да бъде сравнявано с това на длъжностното лице, което има личен интерес да провери извършваните в негова полза месечни плащания (вж. в този смисъл решение F/Комисия, Т-324/04, EU:T:2007:140, т. 144 и 145, както и цитираната съдебна практика).
64 Следователно в случая са изпълнени условията на член 85, първа алинея от Правилника, допускащи въстановяването на неоснователно платени суми.
65 Що се отнася до условията за възстановяване на неоснователно платени суми, член 85, втора алинея, първо изречение от Правилника гласи, че искът за възстановяване трябва по принцип да бъде предявен не по-късно от пет години от датата на изплащане на сумата. Ето защо, доколкото става въпрос за спорните дневни надбавки, които се изплащат месечно, тяхното възстановяване е следвало по принцип да се извърши в рамките на пет години, считано от съответното изплащане. Въпреки това, съгласно второто изречение на същия член 85, втора алинея, на което се позовава в случая Комисията, искът за възстановяване не се погасява след изтичане на този петгодишен срок, ако ОН може да докаже, че заинтересованото лице умишлено е подвело администрацията с цел получаване на въпросните суми.
66 В това отношение е уместно да се припомни, че следваната от член 85 цел най-общо е защитата на финансовите интереси на Съюза в специфичната област на отношенията между институциите на Съюза и техните служители, тоест лицата, свързани с тези институции посредством специфичното задължение за лоялност към тях, изрично припомнено в член 11 от Правилника, който изисква по-конкретно от длъжностното лице да се ръководи „единствено от интересите на Съюза“ и да изпълнява възложените му функции „при спазване на задължението за лоялност към Съюза“ (решение CR/Парламент, EU:F:2014:38, т. 61).
67 Що се отнася до член 85, втора алинея от Правилника, съдържащите се в нея две изречения разграничават две положения. Първото изречение урежда всъщност хипотезата, при която служителят неоснователно е получил плащане, въпреки че евентуално е предоставил на своята администрация доказателства, от които тя може да установи неоснователността на това плащане. В този случай, когато ОН вероятно е подведен случайно, законодателят на Съюза е приел, че ОН не може вече да иска възстановяване на неоснователно получените суми след изтичане на петгодишен срок от плащането. За разлика от него, второто изречение има предвид случая, при който с постъпка, чиято цел е да се възползва от неоснователно плащане, служителят умишлено е подвел ОН, по-специално като е пропуснал да му предостави цялата информация относно личното си положение или като е пропуснал да го уведоми за промените в личното си положение, или още като е предприел ходове да направи по-трудно за ОН разкриването на неоснователния характер на полученото плащане, включително чрез предоставяне на погрешна или неточна информация.
68 С оглед тези съображения следва да се провери дали в случая Комисията е била в състояние да установи, че жалбоподателят я е подвел умишлено по смисъла на член 85, втора алинея, второ изречение от Правилника с цел получаване на спорните дневни надбавки.
69 В това отношение следва да се изтъкне, че дневната надбавка се изплаща многократно във времето. Следователно заинтересованото лице трябва да отговаря на условията за отпускането ѝ не само към момента на подаване на първоначалното искане, но и през целия период на изплащане на тези надбавки. Ето защо то е длъжно, по-специално по силата на задължението за лоялност, да информира своята администрация за всяка промяна, която може да засегне правото му на въпросната надбавка.
70 В настоящия случай, след като отдава под наем къщата си в Люксембург и наема апартамента в Брюксел, на 1 септември 1997 г. жалбоподателят първоначално декларира в общия формуляр за определяне на правата му съгласно Правилника, че семейството му не се е присъединило към него на новото място на работа, а по-късно, включително в жалбата и в съдебното заседание, потвърждава, че в действителност неговите деца са посещавали училище в Брюксел от началото на учебната 1997/1998 г. и че към този момент той вече е бил настанен заедно със съпругата си и децата им в този апартамент, макар по думите му той да е бил спартански обзаведен. От друга страна, Съдът на публичната служба установява, че когато е попълвал този формуляр, жалбоподателят е започнал да пише като местопребиваване на децата си Брюксел, след което се е отказал и е написал на същото място Люксембург.
71 Наистина по-късно, на 9 септември 1997 г., той декларира във формуляра относно надбавката за настаняване, който се използва от администрацията и за определяне на правото на дневни надбавки, че заедно със семейството си е установил постоянния си адрес в Брюксел. Съдът на публичната служба обаче отбелязва, че в същия формуляр той декларира, че „се е запознал с горепосочената правна уредба“, а именно член 20 от Правилника и член 5 от приложение VІІ към този правилник.
72 Впрочем параграф 4 от посочения член 5 гласи, че „[д]лъжностно лице, което има право на надбавка за жилищни нужди и не се е установило заедно със семейството си на мястото, където е постъпило на служба, получава само половината от надбавката, на която би имало право в обратния случай“. Ето защо, като подава две отделни молби за надбавка за настаняване, първата на 9 септември 1997 г., което му позволява да получи една месечна заплата, след като представя договора си за наем, и втората през март 1998 г., което му позволява да получи втората половина от тази надбавка, след като представя заявлението за разрешение за пребиваване за членовете на семейството си, жалбоподателят е искал да накара администрацията си да счита, в логическа последователност с първоначално декларираното от него на 1 септември 1997 г. обстоятелство, че семейството му не се е присъединило към него на новото място на работа, което не е отговаряло на истината, и че то се е присъединило към него едва на 2 март 1998 г., което също не е отговаряло на истината. По този начин той умишлено е подвел своята администрация, като е затвърдил убеждението ѝ, че продължава да отговаря на условията за получаване на спорните дневни надбавки.
73 След като в жалбата и в съдебното заседание жалбоподателят потвърждава, че семейството му се е присъединило към него в Брюксел още от 1 септември 1997 г., той не попада в хипотезата по член 5, параграф 4 от приложение VІІ към Правилника. Ето защо той е трябвало да подаде само едно искане за целия размер на надбавката за настаняване, като още през септември представи договора си за наем и заявлението за разрешение за пребиваване. В този случай администрацията е щяла да му изплати тази надбавка наведнъж, но е нямало да му изплаща дневни надбавки. Ето защо, като иска и получава само половината от надбавката за настаняване на основание член 5, параграф 4 от приложение VІІ към Правилника, жалбоподателят умишлено е подвел своята администрация относно датата, на която неговото семейство действително се е присъединило към него на новото място на работа, за да си осигури плащането на спорните дневни надбавки.
74 Наистина в съдебното заседание жалбоподателят посочва, че е декларирал пред своята администрация, а именно на 9 септември 1997 г., че неговото семейство се е присъединило към него на новото място на работа, поради което не би могъл да бъде упрекнат, че е укрил това фактическо положение. Въпреки това на зададения му във връзка с това въпрос, той отговаря, че не е възразил срещу изплащането през септември 1997 г. от страна на ОН на надбавка в размер само на една месечна заплата съгласно член 5, параграф 4 от приложение VІІ, което всъщност потвърждава, че като е разделил искането си за надбавката за настаняване, жалбоподателят се е постарал пред своята администрация да даде привидна истинност на декларациите си относно настаняването на семейството му едва от 2 март 1998 г., тоест в деня, следващ крайната дата, на която изтича максималният срок за изплащане на дневните надбавки, предвидени в неговия случай.
75 От друга страна, както основателно изтъква Комисията, като е декларирал на 16 март 1998 г. във формуляра за възстановяване на разходите по своето преместване, че е „преместил заедно с членовете на семейството [си] постоянния си адрес от Люксембург на мястото, където работ[и] […] на 2 март 1998 г.“, жалбоподателят отново е накарал своята администрация да счита, че семейството му се е присъединило към него едва от тази дата, което не отговаря на действителното положение, установено включително в съдебното заседание. От друга страна, за да се „ползва добросъвестно от дневната надбавка“, както сам признава, той представя фактура за извършеното според твърденията му на 2 март 1998 г. пренасяне, чиято автентичност се оспорва както от OLAF, така и от Комисията.
76 По гореизложените съображения следва, че както в рамките на своите две молби относно надбавката за настаняване, така и в искането за възстановяване на разноските за пренасяне жалбоподателят умишлено е предоставил на своята администрация погрешна информация относно датата на настаняване на неговото семейство на новото място на работа и е действал по такъв начин, че тя е била подведена вследствие на постъпките на жалбоподателя, поради което не е могла сама да установи неоснователния характер на спорните дневни надбавки.
77 Що се отнася до твърдяната добросъвестност на жалбоподателя, която той е искал да обезпечи, като е извършил действителното си преместване едва на 2 март 1998 г., или на другия ден след изтичане на срока, за който се изплащат спорните дневни надбавки, от които според него той е искал да се ползва „добросъвестно“, следва да се припомни, че в такава хипотеза жалбоподателят е следвало при всяко едно положение да има съмнения в основателността на въпросните плащания. Ето защо той е бил длъжен непременно да уведоми своята администрация, за да може тя да извърши необходимите проверки (вж. решение Tsirimiagos/Комитет на регионите, F‑100/07, EU:F:2009:21, т. 75).
78 Впрочем при съмнение той е можел да постави въпроса пред своята администрация и да изложи пред нея своето тълкуване на този текст, за да си гарантира, въпреки съдебната практика в обратния смисъл, изплащането на съществената част на надбавките, предвидени съгласно член 71 от Правилника. Предприетите от жалбоподателя постъпки обаче доказват обратното, че той е разбирал отлично значението на разпоредбите, уреждащи правото на надбавка за настаняване, и напълно е съзнавал задължението си да посочи и да докаже на коя дата семейството му се е установило в Брюксел (вж. в този смисъл решение Thommes/Комисия, T‑195/03, EU:T:2005:344, т.126).
79 Накрая като неоснователен следва да бъде отхвърлен и доводът на жалбоподателя, че по същество, за да се позове на член 85, втора алинея, второ изречение от Правилника, администрацията би трябвало да може да докаже в петгодишен срок от допускане на нередността, че е била подведена вследствие умисъл от страна на заинтересованото лице, а ако не докаже това, следвало да се счита, че е изтекла погасителната давност. В действителност подобен довод противоречи на самия текст на тази разпоредба, и ако бъде възприет, той изцяло би лишил тази разпоредба от полезно действие.
80 От изложеното по-горе е видно, че първата част на основанието трябва да се отхвърли по същество.
По втората част, свързана с неправилно прилагане на понятието за разумен срок при предявяване на искането за възстановяване на неоснователно платени суми
81 Жалбоподателят изтъква, че като е пристъпила към събиране на спорните дневни надбавки четиринадесет години след тяхното изплащане, Комисията е нарушила задължението си да действа в разумен срок, с което не е зачела и принципа на правна сигурност. По-специално той упреква OLAF, че е започнала своето разследване едва през 2007 г., тоест десет години след укоримите деяния.
– По допустимостта
82 Комисията счита, че тази част следва да бъде отхвърлена като недопустима. Всъщност, както вече следва от решение на Общия съд на Европейкия съюз Комисия/Moschonaki (T‑476/11 P, EU:T:2013:557), след като жалбоподателят не е изложил такъв довод в административната жалба, той няма да може да направи това за първи път в съдебното производство.
83 Съдът на публичната служба счита въпреки това, че това възражение за недопустимост веднага трябва да бъде отхвърлено. Наистина съгласно трайната съдебна практика по жалби на длъжностни лица исканията, изложени пред съда на Съюза, могат да съдържат само възражения, които почиват на същото основание като възраженията, изложени в административната жалба. Тези възражения обаче могат да бъдат доразвити пред съда на Съюза чрез излагане на основания и доводи, които не са били включени в административната жалба, но са тясно свързани с нея. Освен това, тъй като, от една страна, досъдебната процедура има неформален характер и заинтересованите лица обикновено участват на този етап без съдействието на адвокат, администрацията не трябва да тълкува ограничително жалбите по административен ред, а обратно — трябва да ги разглежда широко. От друга страна, член 91 от Правилника няма за цел да ограничи стриктно и окончателно евентуалната съдебна фаза, стига жалбата до съда да не променя нито основанието, нито предмета на административната жалба (решение Комисия/Moschonaki, EU:T:2013:557, т. 73 и 76).
84 Впрочем в случая в административната си жалба жалбоподателят се е позовал на изтеклата според него погасителна давност съгласно член 85 от Правилника, като е възразил срещу възстановяването на спорните дневни надбавки и момента на извършване на твърдяната нередност. По този начин ОН е бил в състояние да се запознае достатъчно точно с доводите на жалбоподателя срещу обжалваното решение, според които това решение е прието късно и в нарушение на приложимите давностни срокове.
– По съществото на спора
85 Преди всичко Съдът на публичната служба констатира, че предвид прилагането в разглеждания случай на член 85, втора алинея, второ изречение от Правилника, петгодишният срок, предвиден в първото изречение от тази разпоредба, е неотносим. Ето защо настоящото дело е уредено по същия начин като аналогичните дела по член 85 от Правилника в редакцията му отпреди 1 май 2004 г., а именно когато няма предварително определен срок за погасяване на искането на ОН за възстановяване на неоснователно платени суми.
86 В това отношение следва да се припомни, че съдът на Съюза не е компетентен да определя сроковете, обхвата или условията за прилагане на погасителната давност при нарушения, нито общо, нито с оглед конкретния разглеждан от тях казус. Въпреки това липсата на законодателно уредена погасителна давност не изключва възможността предявяването на иск от Комисията в конкретния случай да бъде ограничено с оглед на принципа на правна сигурност. Всъщност при липса на разпоредба, предвиждаща погасителна давност, основното изискване за правна сигурност не допуска Комисията неограничено да отлага упражняването на правомощията си (решение Sumitomo Chemical и Sumika Fine Chemicals/Комисия, T‑22/02 и T‑23/02, EU:T:2005:349, т. 87 и цитираната съдебна практика).
87 Ето защо, когато разглежда твърдение за късно предявено от Комисията искане, съдът на Съюза не трябва само да констатира, че не е предвидена погасителна давност, а следва да провери дали Комисията не е действала прекалено късно (решение Sumitomo Chemical и Sumika Fine Chemicals/Комисия, EU:T:2005:349, т. 88, както и по аналогия решение François/Комисия, T‑307/01, EU:T:2004:180, т. 46).
88 Най-общо, когато продължителността на процедурата не е определена в разпоредба от правото на Съюза, „разумният“ характер на срока, в който институцията приема съответния акт, трябва да се преценява в зависимост от значимостта на спора за заинтересованата страна, от сложността на делото и от поведението на страните (решение в производство за преразглеждане Arango Jaramillo и др./ЕИБ, C‑334/12 RX II, EU:C:2013:134, т. 28 и цитираната съдебна практика).
89 В специфичната област на възстановяването на неоснователно платени суми по член 85 от Правилника, разумният характер на срока се преценява по-специално с оглед на това доколко е явна неправомерността на спорните плащания и случайния или продължителен характер на неоснователните плащания. Ето защо времето е само един от факторите за преценка доколко основателно е упражнено правото на възстановяване, като, от една страна, се отчита по-конкретно дали допуснатата от администрацията неправомерност е явна, а от друга, всички останали обстоятелства, които могат да бъдат взети предвид, например размера на претендираните суми, противоправното поведение на администрацията, добросъвестността на длъжностното лице и обичайната грижа, която може да се очаква от него предвид неговото образование, степен и професионален опит (в този смисъл вж. решения Acton и др./Комисия, 44/74, 46/74 и 49/74, EU:C:1975:42, т. 29, White/Комисия, T‑107/92, EU:T:1994:17, т. 47 и Ronsse/Комисия, T‑205/01, EU:T:2002:269, т. 52).
90 Въпреки това твърденията за късно предявено от Комисията искане не следва да се преценяват само от гледна точка на времето, изтекло от спорните факти до предявяването на това искане. Напротив, искането на Комисията не би могло да се квалифицира като прекалено късно, ако липсва забава или друга небрежност, която може да се вмени на институцията, и в това отношение следва да се вземе предвид по-специално моментът, в който институцията е узнала за съществуването на неправомерните деяния, и разумният характер на продължителността на административната процедура (решения Ronsse/Комисия, EU:T:2002:269, т. 53 и Sumitomo Chemical и Sumika Fine Chemicals/Комисия, EU:T:2005:349, т. 89, както и, в този смисъл, решение Nencini/Парламент, T‑431/10 и T‑560/10, EU:T:2013:290, т. 48—50, обжалвани пред Съда по дело С‑447/13 Р). По-конкретно при образуване на процедура по разследване спазването на разумния срок се преценява в конкретния случай, при това от момента, от който администрацията е узнала за фактите и постъпките, които могат да представляват нарушение на задълженията на дадено длъжностно лице съгласно Правилника (вж. решение François/Комисия, EU:T:2004:180, т. 48).
91 В случай че допуснатата нередност е била или е трябвало да бъде явна за въпросното длъжностно лице, вече е постановено, че срок от почти седем години между началото на изплащането на недължимите суми и датата, на която администрацията е предявила иск за възстановяване на неоснователно платените суми, не изглежда неразумен (вж. решение Ronsse/Комисия, EU:T:2002:269, т. 53; относно грешка, открита седем години след изплащане на недължимите суми, вж. още решение Ritto/Комисия, EU:F:2008:110).
92 От друга страна, както основателно изтъква Комисията, в случай на длъжностно лице, чието поведение е било само небрежно, и за разлика от разглеждания случай, не издава умисъл за подвеждане на администрацията, Общият съд на Европейския съюз вече е приемал, че предявяването на иск за събиране на неоснователно получени от длъжностно лице суми повече от десет години след спорните плащания, макар и извършено след много време, с оглед на обстоятелствата в случая все пак не е прекомерно дотолкова, че да засегне самото упражняване на правото на възстановяване на неоснователно платени суми (вж. решение White/Комисия, EU:T:1994:17, т. 48).
93 Съдът на публичната служба счита, че отговорът, даден в точка 48 от решение White/Комисия (EU:T:1994:17), е валиден a fortiori в разглеждания случай предвид обстоятелствата по настоящото дело, а именно волята на жалбоподателя да подведе своята администрация. Ето защо, макар ОН да е образувал процедурата за проверка на законосъобразността на плащанията на спорните дневни надбавки почти десет години след извършване на тези плащания и да е установил неправомерността и съответно да е поискал възстановяването им едва четиринадесет години след изплащането им, тези срокове, макар и много дълги, не са прекомерни дотолкова, че да засегнат самото упражняване на правото на възстановяване на неоснователно платени суми.
94 Всъщност, макар в разглеждания случай спорните надбавки да са му били изплатени за периода от 180 дни между 1 септември 1997 г. и 1 март 1998 г., OLAF е започнала разследванията за установяване на истинността на декларираните от жалбоподателя данни за целите на получаване на тези надбавки, както и други парични придобивки, след сигнал, получен на 19 юли 2007 г. Жалбоподателят е уведомен за образуването на това разследване на 13 март 2008 г. и след като е изслушан двукратно, на 30 март 2012 г. OLAF препоръчва на Комисията да пристъпи към събиране, което тя прави на 6 юли същата година.
95 В това отношение Съдът на публичната служба приема, че администрацията е узнала, в случая посредством OLAF, за разглежданата нередност единствено благодарение на сигнала. Веднага след като се запознава с информацията обаче, OLAF я предава бързо на ОН и образува процедура, която да му позволи да разследва тази нередност, като с това отговаря на изискването, припомнено в точка 90 от настоящото решение.
96 Съдът на публичната служба счита още, че за да разкрие привидната законосъобразност на представените от жалбоподателя документи и искания, администрацията определено е имала нужда от време за провеждане на необходимите проучвания. Впрочем те са били особено сложни, предвид големия брой документи и обвинения, представени пред администрацията от бившата съпруга на жалбоподателя. Необходимо е било OLAF да изслуша много хора и да изпрати запитвания до множество служби в РМО, извършвали плащанията на жалбоподателя не само в периода 1997/1998 г., но и на по-късни дати.
97 Предвид тези обстоятелства не е неразумна появата на доклада на OLAF четири години след образуване на разследването. Освен това следва да се подчертае, че от една страна, ОН не може да бъде упрекнат, че е изчакал резултатите от разследването на OLAF, а от друга страна, че след като докладът от това разследване е изготвен и е представен на ОН, той е поискал възстановяването на спорните дневни надбавки в рамките на следващите три месеца.
98 С оглед на гореизложените съображения втората част, изведена от неправилно прилагане на разумния срок, и съответно третото основание следва да бъдат отхвърлени по същество.
По четвъртото основание, в което се твърди нарушение на принципа на оправданите правни очаквания и на добра администрация
99 В рамките на това основание жалбоподателят изтъква, че като е пристъпил към събиране на спорните дневни надбавки, ОН е нарушил принципа на оправданите правни очаквания, поради това че след като е предоставил коректно поисканите му навремето данни, жалбоподателят можел разумно да очаква, че от него вече няма да бъде търсено връщане на изплатените му от 1997 г. до 1998 г. суми. По същата причина, действайки така късно и непредвидимо, ОН нарушил принципа на добра администрация, както и принципа на правна сигурност.
100 В това отношение Съдът на публичната служба припомня, че доколкото самият член 85 от Правилника е проява на принципа на оправданите правни очаквания, липсата на нарушение на този член, както се установява по-горе, предполага по тази причина да бъде отхвърлено оплакването му за нарушение на този принцип (решение F/Комисия, EU:T:2007:140, т. 167).
101 Освен това следва да се припомни, че член 85, втора алинея, второ изречение от Правилника задължава администрацията да си връща изцяло недължимо изплатените суми в особеното положение, при което тя е в състояние да установи, че служителят умишлено я е подвел, при това без да зачита горепосоченото специфично задължение за лоялност (вж. решение CR/Парламент, EU:F:2014:38, т. 62).
102 Що се отнася до доводите на жалбоподателя за нарушение на принципа на добра администрация, те до голяма степен съвпадат с доводите за нарушение на принципа на правна сигурност, които вече бяха разгледани и отхвърлени по същество при обсъждането на третото основание.
103 Във връзка с твърдението на жалбоподателя, че е бил обект на дискриминационно отношение, освен че не е подкрепено с никакви доказателства, следва да се подчертае, че дори да се приеме за установено, възможността администрацията да е изплащала неправомерно надбавки на други длъжностни лица не би могла да позволи на жалбоподателя да получава надбавки съгласно Правилника, на чиито условия за отпускане той не отговаря. По същия начин, като се има предвид волята на жалбоподателя да подведе ОН, той не би могъл да упрекне последния, че не е изпълнил задължението си за полагане на грижа, при положение че именно длъжностното лице не е изпълнило задължението си за лоялност, изрично припомнено в член 11 от Правилника.
104 Поради това четвъртото основание трябва също да се отхвърли по същество.
3. По исканията за обезщетение
105 Що се отнася до исканията за обезщетение, е достатъчно да се припомни, че исканията за поправяне на имуществени или неимуществени вреди следва да бъдат отхвърлени, когато са в пряка връзка с исканията за отмяна, както в разглеждания случай, а те от своя страна са били отхвърлени като неоснователни (решение А/Комисия, F‑12/09, EU:F:2011:136, т. 232 и цитираната съдебна практика).
106 Доколкото всички основания за отмяна са отхвърлени, като неоснователни следва да бъдат отхвърлени съответно и исканията за обезщетение.
По съдебните разноски
107 Съгласно член 87, параграф 1 от Процедурния правилник, без да се засяга действието на другите разпоредби на дял II, осма глава от посочения правилник, загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. Съгласно параграф 2 от същия член, когато справедливостта изисква това, Съдът на публичната служба може да реши дадена страна, макар и загубила делото, да бъде осъдена да заплати само частично съдебните разноски и дори да не бъде осъдена за тях.
108 От изложените по-горе мотиви следва, че жалбоподателят е загубилата делото страна. Освен това Комисията изрично е поискала жалбоподателят да бъде осъден да заплати съдебните разноски. Тъй като обстоятелствата в конкретния случай не обосновават прилагането на разпоредбите на член 87, параграф 2 от Процедурния правилник, жалбоподателят трябва да понесе направените от него съдебни разноски и да бъде осъден да заплати съдебните разноски на Комисията.
По изложените съображения
СЪДЪТ НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА
(втори състав)
реши:
1) Отхвърля жалбата.
2) Осъжда г‑н López Cejudo да понесе направените от него съдебни разноски и да заплати разноските на Европейската комисия.
Rofes i Pujol | Bradley | Svenningsen |
Обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 30 април 2014 година.
W. Hakenberg | | M. I. Rofes i Pujol |