Language of document : ECLI:EU:T:2020:559

РЕШЕНИЕ НА ОБЩИЯ СЪД (втори състав)

25 ноември 2020 година(*)

„Mарка на Европейския съюз — Производство по възражение — Заявка за фигуративна марка на Европейския съюз „GROUP Company TOURISM & TRAVEL“ — По-ранни нерегистрирани национални фигуративни марки „GROUP Company TOURISM & TRAVEL“ — Относително основание за отказ — Член 8, параграф 4, от Регламент (ЕС) 2017/1001 — Член 94, параграф 1, второ изречение от Регламент 2017/1001“

По дело T‑57/20,

Груп“ ЕООД, със седалище в София (България), представители Д. Драгиев и А. Андреев, адвокати,

жалбоподател,

срещу

Служба на Европейския съюз за интелектуална собственост (EUIPO), за която се явяват A. Folliard-Monguiral и П. Ангелова Георгиева, в качеството на представители,

ответник,

като другата страна в производството пред апелативния състав на EUIPO е

Коста Илиев, с местожителство в София,

с предмет жалба срещу решението на пети апелативен състав на EUIPO от 8 ноември 2019 г. (преписка R 2059/2018‑5), постановено в производство по възражение между Груп и г‑н Илиев,

ОБЩИЯТ СЪД (втори състав),

състоящ се от V. Tomljenović, председател, F. Schalin и I. Nõmm (докладчик), съдии,

секретар: E. Coulon,

предвид жалбата, подадена в секретариата на Общия съд на 3 февруари 2020 г.,

предвид писмения отговор, подаден в секретариата на Общия съд на 1 май 2020 г.,

като взе предвид, че в триседмичния срок, считано от съобщението за приключване на писмената фаза на производството, страните не са поискали да се насрочи съдебно заседание, и като реши на основание член 106, параграф 3 от Процедурния правилник на Общия съд да се произнесе, без да провежда устна фаза на производството,

постанови настоящото

Решение

 Обстоятелства, предхождащи спора

1        На 13 февруари 2012 г. г‑н Коста Илиев подава в Службата на Европейския съюз за интелектуална собственост (EUIPO) заявка за регистрация на марка на Европейския съюз съгласно изменения Регламент (ЕО) № 207/2009 на Съвета от 26 февруари 2009 година относно марката на Европейския съюз (ОВ L 78, 2009 г., стр. 1) изменен (заменен с Регламент (ЕС) 2017/1001 на Европейския парламент и на Съвета от 14 юни 2017 година относно марката на Европейския съюз (ОВ L 154, 2017 г., стр. 1).

2        Марката, чиято регистрация се иска, е следният фигуративен знак:

Image not found

3        Услугите, за които се иска регистрацията, спадат към класове 35, 39 и 43 по смисъла на ревизираната и изменена Ницска спогодба относно Международната класификация на стоките и услугите за регистрация на марки от 15 юни 1957 г.

4        Заявката за регистрация на марка на Европейския съюз е публикувана в Бюлетин на марките на Общността  № 72/2012 от 16 април 2012 г.

5        На 11 юли 2012 г. жалбоподателят „Груп“ EООД, подава възражение на основание на член 41 от Регламент № 207/2009 (понастоящем член 46 от Регламент 2017/1001), срещу регистрацията на заявената марка в нейната цялост.

6        В подкрепа на възражението си жалбоподателят се позовава на нерегистрирани фигуративни марки за услуги, спадащи към клас 39, използвани съответно в България, в Чешката република, в Унгария, в Полша и в Словакия и възпроизведени по-долу:

Image not found

7        С решение от 14 юни 2013 г. отделът по споровете отхвърля подаденото от жалбоподателя възражение и го осъжда да заплати разноските. Той отбелязва по-конкретно че жалбоподателят не е уточнил, нито е представил доказателства относно приложимото национално право, на което се основава и по силата на което използването на заявената марка би могло да се забрани в съответните държави членки.

8        На 16 август 2013 г. жалбоподателят подава жалба срещу решението на отдела по споровете на основание членове 58—64 от Регламент № 207/2009 (понастоящем членове 66—71 от Регламент 2017/1001).

9        С решение от 2 юни 2014 г. (преписка R 1587/2013‑4) четвърти апелативен състав на EUIPO отхвърля жалбата. Той установява по-конкретно, че жалбоподателят не е уточнил кое е приложимото национално право, на което се основава и по силата на което използването на заявената марка би могло да се забрани в съответните държави членки, нито е представил доказателства в това отношение.

10      На 1 август 2014 г. жалбоподателят подава до Общия съд жалба за отмяна на решението от 2 юни 2014 г., в която твърди, че са нарушени член 76, параграфи 1 и 2 от Регламент № 207/2009 (понастоящем член 95, параграфи 1 и 2 от Регламент 2017/1001) и член 8, параграф 4 от Регламент № 207/2009 (понастоящем член 8, параграф 4 от Регламент 2017/1001). Делото е заведено под номер T‑567/14.

11      С решение от 29 юни 2016 г., Груп/EUIPO — Илиев (GROUP Company TOURISM & TRAVEL) (T‑567/14, EU:T:2016:371) Общият съд отменя решението на апелативния състав от 2 юни 2014 г. , с мотива че той не е упражнил правото си на преценка, за да разгледа служебно съдържанието и обхвата на защитата по посоченото национално право.

12      На 19 септември 2016 г. EUIPO подава жалба до Съда.

13      С решение от 19 април 2018 г., EUIPO/Груп (C‑478/16 P, непубликувано, EU:C:2018:268), Съдът отхвърля жалбата.

14      На 24 октомври 2018 г. преписка R 1587/2013‑4 е преразпределена на пети апелативен състав (под номер R 2059/2018‑5) в съответствие с член 35, параграф 4 от Делегиран регламент (ЕС) 2018/625 на Комисията от 5 март 2018 година за допълнение на Регламент 2017/1001 и за отмяна на Делегиран регламент (ЕС) 2017/1430 (ОВ L 104, 2018 г., стр. 1).

15      На 14 юни 2019 г. апелативният състав приканва жалбоподателя да представи допълнителна информация за съдържанието и обхвата на разпоредбите от българското право, посочено с оглед на преценката на условията за прилагане на относителното основание за отказ по член 8, параграф 4 от Регламент 2017/1001, и по-специално действителното настъпване на твърдените факти или доказателствената сила на представените доказателства относно българското национално право.

16      На 9 юли 2019 г. жалбоподателят депозира становището си.

17      С решение от 8 ноември 2019 г. (преписка R 2059/2018‑5) (наричано по-нататък „обжалваното решение“) пети апелативен състав на EUIPO отхвърля жалбата.

18      След като припомня, че е длъжен да възобнови производството и да предприеме мерките за изпълнение на решение от 29 юни 2016 г., Груп/EUIPO — Илиев (GROUP Company TOURISM & TRAVEL) (T‑567/14, EU:T:2016:371), с което е отменено решението от 2 юни 2014 г., апелативният състав припомня, че нито отделът по споровете, нито четвърти апелативен състав са преценявали възражението по същество, тъй като са приели, че жалбоподателят не е спазил формалните изисквания, произтичащи от разпоредбите на член 76, параграф 1 от Регламент № 207/2009 и на правило 19, параграфи 1—3 от Регламент (ЕО) № 2868/95 на Комисията от 13 декември 1995 година за прилагане на Регламент (ЕО) № 40/94 на Съвета относно марката на Общността (ОВ L 303, 1995 г., стр. 1; Специално издание на български език 2007 г., глава 17, том 1, стр. 189) (понастоящем член 7, параграфи 1, 2 и 4 от Делегиран регламент 2018/625). Така той посочва, че трябва да направи пълна преценка на възражението, при която евентуално ще е длъжен да разгледа представените от жалбоподателя доказателствата относно националното право.

19      Първо, що се отнася до по-ранните права, основаващи се на нерегистрирани чешка, унгарска, полска и словашка марка, апелативният състав подчертава, че Общият съд е потвърдил, че в хода на административното производство жалбоподателят не е посочил нито една разпоредба от националното право на тези държави членки и следователно не е доказал съдържанието на законодателството на тези държави, поради което основаното на посочените права възражение правилно е било отхвърлено.

20      Второ, що се отнася до по-ранното нерегистрирано българско право, апелативният състав в началото припомня, че четвърти апелативен състав е отхвърлил възражението, с мотива че жалбоподателят е представил трите разпоредби от Закона за марките и географските означения (ДВ бр. 19 от 9 март 2010 г.) само на езика на производството, а именно английски, и че няма никакво доказателство, въз основа на което да може да се установи, че представеният текст произхожда от достоверен официален източник. След това той подчертава, че съгласно решение от 29 юни 2016 г., Груп/EUIPO — Илиев (GROUP Company TOURISM & TRAVEL) (T‑567/14, EU:T:2016:371), потвърдено от Съда, нито в нормативните текстове, нито в съдебната практика се посочва начинът, по който трябва да се доказва съдържанието на националното законодателство, че следователно четвърти апелативен състав не е могъл да изисква жалбоподателят да представи извадка от Държавен вестник или официалния български текст и че текстът на законодателството от официален източник не е необходим, за да се установи правилно приложимото право и да се позволи на заявителя да упражни правото си на защита.

21      Трето, апелативният състав констатира, че жалбоподателят се позовава на член 12, алинея 6 от Закона за марките и географските означения, който позволява на притежателя на нерегистрирана марка, използвана в търговската дейност, да се противопостави на регистрацията на нова марка. Той отбелязва, че според жалбоподателя тази разпоредба трябва да се тълкува във връзка с член 12, алинея 1 от посочения закон и че втората посочена разпоредба препраща изрично към член 38б от същия закон, който, изглежда, уточнява условията за упражняване на правото на възражение. При все това отбелязва, че жалбоподателят не е представил съдържанието на този член нито пред отдела по споровете, нито пред четвърти апелативeн състав, и не е направил това и в хода на административното производство пред него, дори след като изрично е бил приканен да представи допълнителна информация относно съдържанието и обхвата на сочените разпоредби от приложимото българско право. Така апелативният състав преценява, че това фактическо положение явно противоречи на изискванията, на които се набляга в решение от 29 юни 2016 г., Груп/EUIPO — Илиев (GROUP Company TOURISM & TRAVEL) (T‑567/14, EU:T:2016:371), а именно за правилно разбиране на съответното законодателство и за зачитане на правото на защита на заявителя на марката.

22      Четвърто, апелативният състав обяснява, че по своя собствена инициатива е проверил съдържанието на член 38б от Закона за марките и географските означения. Той е установил, че за да бъде спазено едно от предварителните условия за възражението по силата на този закон, а именно притежателят на нерегистрираната марка да е подал заявка за регистрация на тази марка преди датата на подаване на възражението, жалбоподателят е трябвало да подаде заявка за регистрация на своята нерегистрирана марка, за да може да възразява срещу регистрацията на по-късни марки. Той отбелязва, че жалбоподателят не е представил доказателства за такава заявка за регистрация на нерегистрираната си марка. В заключение апелативният състав отхвърля жалбата на жалбоподателя.

 Искания на страните

23      Жалбоподателят моли Общия съд:

–        да отмени обжалваното решение,

–        да осъди EUIPO, евентуално и встъпилата страна, да заплатят съдебните разноски.

24      EUIPO моли Общия съд:

–        да отхвърли жалбата,

–        да осъди жалбоподателя да заплати съдебните разноски.

 От правна страна

25      По същество жалбоподателят излага три основания в подкрепа на жалбата си, първото от които е неправилно прилагане на Закона за марките и географските означения, второто — нарушение на правото на изслушване, и третото — нарушение на принципа на добра и разумна администрация.

26      Общият съд счита, че следва с предимство да се разгледа второто основание — нарушаване на правото на изслушване.

27      В рамките на второто основание жалбоподателят поддържа, че е нарушен член 94, параграф 1, второ изречение от Регламент 2017/1001, тъй като обжалваното решение се основава на мотиви, по които той не е могъл да вземе становище, като тези мотиви са, от една страна, че в нито един момент не е представил съдържанието на член 38б от Закона за марките и географските означения, и от друга страна, че не е доказал, че е спазил посоченото в тази разпоредба формално изискване за подадена заявка за регистрация.

28      Всъщност жалбоподателят изтъква, че не става въпрос за неточно изпълнение на задължението му да представи съдържанието на българското национално право, тъй като според него член 38б от Закона за марките и географските означения се прилага само в национално производство по същия закон, и следователно тази разпоредба не е релевантна за възражението, подадено на основание член 8, параграф 4 от Регламент 2017/1001. Добавя, че съдържанието на българското право, което е било установено след като апелативният състав е упражнил служебно правото си на проверка, има по-широк обхват от правото, на което той се позовава. Според него трябвало той да има право да вземе становище и да направи коментар по съдържанието, приложното поле и относимостта на член 38б от Закона за марките и географските означения.

29      EUIPO оспорва твърденията по това основание. Тя поддържа, че в съответствие със съдебната практика нейната роля не се свежда само до валидирането по същество на националното право, така както го е представил жалбоподателят, а се състои в това да установи също и всички елементи от националното право, за да осигури правилното му прилагане. Изтъква, че апелативният състав е имал право с каквито средства намира за добре да изследва връзката между член 12, алинеи 1 и 6 и член 38б, алинея 1 от Закона за марките и географските означения, особено като се има предвид, че пълният текст на тези разпоредби му е бил предоставен от страните. Подчертава, че фактът, че жалбоподателят се позовава единствено на член 12, алинеи 1 и 6 от посочения закон, който директно препраща към член 38б, алинея 1 от същия закон, е достатъчен, за да постави апелативният състав под съмнение верността на твърдението на жалбоподателя и да направи проверка за правилното прилагане на относимото национално право. Допълва, че тълкуването и прилагането на националното право са фактическо обстоятелство, което трябва да се докаже от жалбоподателя като носител на доказателствената тежест и че правото на изслушване в съответствие с член 94, параграф 1 от Регламент 2017/1001 се отнася до фактическите и правните обстоятелства, които ще бъдат взети предвид при постановяване на решението, но не и до окончателната позиция на решаващия орган. Въз основа на това тя заключава, че не е длъжна да информира страните за правното си становище преди постановяване на решението и съответно не е длъжна да предоставя възможност на страните да коментират това становище.

30      Първо следва да се припомни, че съгласно член 94, параграф 1, второ изречение от Регламент 2017/1001 решенията на EUIPO се основават единствено на мотивите или доказателствата, по които засегнатите страни са имали възможност да представят становище. Тази разпоредба е конкретно приложение на общия принцип на гарантиране на правото на защита, закрепен освен това в член 41, параграф 2, буква а) от Хартата на основните права на Европейския съюз, съгласно който на лицата, чиито интереси са засегнати от решения на публичните органи, трябва да бъде дадена възможност да представят надлежно своето становище (решение от 13 декември 2016 г., Guiral Broto/EUIPO — Gastro & Soul (Café del Sol), T‑548/15, непубликувано, EU:T:2016:720, т. 30). Правото на лицето да бъде изслушано обхваща всички фактически или правни обстоятелства, на които се основава решението, а не окончателното становище, което администрацията възнамерява да приеме (вж. решение от 7 февруари 2007 г., Kustom Musical Amplification/СХВП (Форма на китара), T‑317/05, EU:T:2007:39, т. 27 и цитираната съдебна практика).

31      Следва да се уточни, че член 94, параграф 1, второ изречение от Регламент 2017/1001 изобщо не изисква след възобновяването на производството пред EUIPO вследствие на отмяна на решение на апелативен състав от Общия съд, жалбоподателят отново да бъде приканен да представи своето становище по правните и фактически обстоятелства, по които той вече е имал пълната свобода да изрази становище в рамките на проведеното по-рано писмено производство, преписката по което е била поета от апелативния състав такава каквато е била към онзи момент (вж. в този смисъл определение от 4 март 2010 г., Kaul/СХВП, C‑193/09 P, непубликувано, EU:C:2010:121, т. 60; решения от 13 април 2011 г., Safariland/СХВП — DEF-TEC Defense Technology (FIRST DEFENSE AEROSOL PEPPER PROJECTOR), T‑262/09, EU:T:2011:171, т. 84 и от 3 февруари 2017 г., Kessel medintim/EUIPO — Janssen-Cilag (Premeno), T‑509/15, непубликувано, EU:T:2017:60, т. 26).

32      Нарушение на правото на защита може обаче да се установи само доколкото несъобразяването със становището на заинтересована страна е имало конкретно отражение върху възможността за заинтересованото лице да се защити. Всъщност съгласно постоянната съдебна практика съдът следва да провери, когато счита, че е налице подобна нередност, дали в зависимост от характерните за случая фактически и правни обстоятелства разглежданата процедура е можела да приключи с различен резултат, ако при липсата на подобна нередност заинтересованото лице е можело да осигури по-добре своята защита (решения от 6 септември 2012 г., Storck/СХВП, C‑96/11 P, непубликувано, EU:C:2012:537, т. 80 и от 5 май 2015 г., Lidl Stiftung/СХВП — Horno del Espinar (Castello), T‑715/13, непубликувано, EU:T:2015:256, т. 81).

33      Второ, следва да се припомни, че съгласно съдебната практика, когато поради обстоятелствата EUIPO може да се окаже длъжна да вземе предвид националното право на държавата членка, в която е защитено по-ранното право, на което се основава възражението, тя трябва служебно да се информира по начин, който ѝ изглежда подходящ за целта, относно националното право на съответната държава членка, ако тази информация е необходима, за да се преценят условията за прилагане на относително основание за отказ, и по-специално действителното настъпване на изтъкваните факти или доказателствената стойност на представените доказателства (вж. в този смисъл решение от 27 март 2014 г., СХВП/National Lottery Commission, C‑530/12 P, EU:C:2014:186, т. 45). Това задължение на EUIPO служебно да се информира относно националното законодателство евентуално е налице, когато тя вече разполага със сведения относно националното право било под формата на твърдения за неговото съдържание, било под формата на представени при обсъждането документи, за които се твърди, че имат доказателствена стойност (решение от 20 март 2013 г., El Corte Inglés/СХВП — Chez Gerard (CLUB GOURMET), T‑571/11, EU:T:2013:145, т. 41).

34      Следователно EUIPO трябва да използва всички средства, с които разполага в рамките на правото си на проверка, за да се информира относно приложимото национално право и да извърши по-задълбочени проучвания относно съдържанието и обхвата на цитираните разпоредби от националното право в светлината на доводите на жалбоподателя, било служебно, било като прикани жалбоподателя да подкрепи с доказателства представената пред нея информация относно националното право (решение от 28 октомври 2015 г., Rot Front/СХВП — Rakhat (Маска), T‑96/13, EU:T:2015:813, т. 35).

35      Второто основание следва да се разгледа именно в светлината на съдебната практика относно правото на изслушване и ролята на EUIPO за гарантиране на правилното прилагане на национално право.

36      На първо място следва да се определи дали апелативният състав е пропуснал да прикани жалбоподателя да вземе становище по разпоредба, на която е основал обжалваното решение, в случая член 38б, алинея 1 от Закона за марките и географските означения, и дали по този начин е нарушил правото му на изслушване.

37      За целта първо трябва да се провери дали в хода на производството пред инстанциите на EUIPO страните са изразили становище по прилагането и обхвата на член 38б, алинея 1 от Закона за марките и географските означения.

38      В случая от административната преписка по производството пред EUIPO се установява, че в писмо от 25 юли 2019 г. г‑н Илиев изтъква главно, че член 12, алинея 6 от Закона за марките и географските означения не се отнася до правото да се забрани използването на по-нова марка, а единствено до правото да се възрази срещу регистрацията на по-новата марка и поради това основаното на нерегистрирана марка право на възражение, уредено в член 12, алинея 6 от посочения по-горе закон, не попада в приложното поле на член 8, параграф 4, буква б) от Регламент 2017/1001 и следователно не дава право да се забрани използването на по-нова марка.

39      Г‑н Илиев просто прилага към становището си пред апелативния състав превод на английски език на пълния текст на Закона за марките и географските означения, следователно и на член 38б, алинея 1 от него, но в нито един момент не се позовава на тази разпоредба. Той представя и Решение № 7883 от 27 май 2019 г. по административно дело № 11410/2018 на Върховния административен съд, България, в подкрепа на доводи, които не се отнасят до въпроса за наложеното с член 38б, алинея 1 от Закона за марките и географските означения изискване за предварително подадена заявка за регистрация на нерегистрираната марка.

40      От това следва, че единствено поради наличието на приложения от г‑н Илиев превод на английски език на Закона за марките и географските означения, член 38б, алинея 1 от същия закон се намира в преписката по производството, впрочем също както всички други споменати членове от посочения закон.

41      Поради това следва да се констатира, че г‑н Илиев не е изложил довод, основаван на член 38б, алинея 1 от Закона за марките и географските означения, нито се е позовал на същия в съображенията си.

42      Колкото до жалбоподателя, от преписката по производството пред EUIPO не се установява той да е споменал член 38б, алинея 1 от Закона за марките и географските означения, когато се позовава на нерегистрираната марка в подкрепа на възражението си. Всъщност във възражението, подадено на основание член 8, параграф 4 от Регламент 2017/1001, жалбоподателят се позовава само на член 12, алинея 6 във връзка с алинея 1 от Закона за марките и географските означения.

43      Член 12, алинея 1 от Закона за марките и географските означения само препраща изрично към член 38б от същия закон. Само тази препратка обаче не позволява да се приеме, че макар и имплицитно, жалбоподателят признава, че втората посочена разпоредба представлява или би могла да представлява относима разпоредба от националното право, на което основава възражението си, нито че той е бил запознат с приложното поле и обхвата на тази разпоредба.

44      Второ, следва да се провери дали в случая, поради това че в член 12, алинея 1 от Закона за марките и географските означения се посочва, че „[к]огато е подадена опозиция съгласно чл. 38б [от Закона за марките и географските означения], не се регистрира марка[,] която е идентична на по-ранна марка, когато стоките или услугите на заявената и на по-ранната марка са идентични […]“ или „когато поради нейната идентичност или сходство с по-ранна марка и идентичността или сходството на стоките или услугите на двете марки съществува вероятност за объркване на потребителите […]“, жалбоподателят е трябвало по собствена инициатива да изложи становище относно евентуалното прилагане на посочения член и неговия обхват, когато апелативният състав е поискал от него да представи становището си по прилагането на националното право.

45      С оглед на обстоятелствата в настоящия случай ще бъде прекомерно да се приеме, че жалбоподателят е трябвало да знае, че апелативният състав има намерение да приложи член 38б, алинея 1 от Закона за марките и географските означения, след като в нито един момент от дългата процедура по възражението, за която е важно да се припомни, че е започнала през юли 2012 г., никоя страна не е изразила становище по тази разпоредба. По същия начин ще бъде също толкова прекомерно да се приеме, че приканен от апелативния състав да представи становището си по българското национално право, жалбоподателят е трябвало по собствена инициатива да посочи член 38б, алинея 1 от Закона за марките и географските означения, за да докаже евентуално, че тази разпоредба не е от значение за възражение, подадено на основание на член 8, параграф 4 от Регламент 2017/1001.

46      Трето, както подчертава жалбоподателят, от това следва, че съдържанието на националното право, установено в резултат на служебното упражняване от страна на апелативния състав на правото му на проверка, има по-широк обхват от националното право, на което той се е позовал. Така обжалваното решение, прието след отмяната на решението на апелативния състав от 2 юни 2014 г., засяга нови правни и фактически въпроси, по които не е имало дебат между страните.

47      В това отношение е важно да се отбележи, че тези нови правни и фактически въпроси, а именно прилагането на член 38б, алинея 1 от Закона за марките и географските означения и последиците от това в настоящия случай, съществено са натежали при разрешаването на спора от апелативния състав, тъй като той се е основал на тази разпоредба, за да стигне до извода, че жалбата, а поради това и възражението, следва да се отхвърли.

48      Следователно положението не е като припомненото по-горе в точка 31, при което жалбоподателят отново би бил приканен да изложи становището си по правните и фактическите въпроси, по които вече е имал възможност да изрази становище в рамките на проведеното по-рано писмено производство, а е положение, при което жалбоподателят не е имал възможност да изложи становище по решаващи за изхода на спора нови правни и фактически въпроси.

49      При това положение, за да бъде зачетено правото на изслушване на страните, в случая апелативният състав е трябвало да им позволи да представят становищата си по съдържанието, приложното поле и относимостта на член 38б, алинея 1 от Закона за марките и географските означения.

50      В този контекст трябва, от една страна, да се отхвърли доводът на EUIPO, че преди реално да приеме решението си апелативният състав не е трябвало да разкрива правното становище, което е щял да възприеме. Всъщност, независимо че както беше припомнено по-горе в точка 30 по-горе, зачитането на правото на защита не обхваща окончателното становище, което апелативният състав е смятал да възприеме, то все пак обхваща правно обстоятелство, каквото е член 38б от Закона за марките и географските означения, както и фактическо обстоятелство като евентуалното подаване на заявка за регистрация на нерегистрираната марка.

51      От друга страна, следва да се приеме, че при обстоятелствата в настоящия случай задължението на инстанциите на EUIPO да се информират служебно за националното право и във връзка с това да използват всички средства, които са им предоставени в рамките на тяхното право на проверка, е трябвало в по-голяма степен да се съвмести със задължението им, предвидено в член 94, параграф 1, второ изречение от Регламент 2017/1001.

52      При това положение следва да се приеме, че като не е приканил жалбоподателя да изрази становище по член 38б от Закона за марките и географските означения, апелативният състав е възприел подход, който противоречи на член 94, параграф 1, второ изречение от Регламент 2017/1001.

53      На второ място след като е установено, че апелативният състав е допуснал нередност, е важно да се провери дали с оглед на характерните за случая фактически и правни обстоятелства разглежданото производство би могло да приключи с друг резултат, ако при липсата на тази нередност жалбоподателят беше могъл да организира по-добре защитата си.

54      Трябва да се констатира, че ако жалбоподателят беше приканен да изложи становището си относно приложното поле на член 38б, алинея 1 от Закона за марките и географските означения и относно евентуалните последици от тази разпоредба за настоящия случай, от една страна, той би имал възможност да изложи доводите, които е посочил пред Общия съд в рамките на първото основание, и да поддържа, че тази разпоредба може да се прилага само в производство по възражение срещу регистрацията на марка, подадено до Патентното ведомство на Република България и основано на нерегистрирана марка, използвана в търговската дейност, а не в производства по възражения, подадени на основание на член 8, параграф 4 от Регламент 2017/1001 до ЕUIPO.

55      От друга страна, не може да се изключи възможността жалбоподателят да е бил в състояние да представи доказателство за подаване на заявка за регистрацията на нерегистрираната му марка, ако такова му е било поискано.

56      Ето защо трябва да се приеме, че в съответствие с припомнените по-горе в точка 32 принципи фактът, че не е взето предвид становището на жалбоподателя, е имал конкретни последици за възможността му да се защити.

57      С оглед на всички съображения следва да се приеме, че второто основание за отмяна е налице, и поради това обжалваното решение да се отмени, без да е нужно да се разглеждат първото и третото основание.

 По съдебните разноски

58      Съгласно член 134, параграф 1 от Процедурния правилник на Общия съд загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. Тъй като е загубила делото, EUIPO следва да бъде осъдена да понесе направените от нея и от жалбоподателя съдебни разноски в съответствие с искането на последния.

По изложените съображения,

ОБЩИЯТ СЪД (втори състав)

реши:

1)      Отменя решение на пети апелативен състав на Службата на Европейския съюз за интелектуална собственост (EUIPO) от 8 ноември 2019 г. (преписка R 2059/20185).

2)      Осъжда EUIPO да заплати съдебните разноски.

Tomljenović

Schalin

Nõmm

Обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 25 ноември 2020 година.

Секретар

 

Председател

E. Coulon

 

M. van der Woude


*Език на производството: български.