РЕШЕНИЕ НА СЪДА (втори състав)
17 юни 2010 година(*)
„Обжалване — Картел — Гипсокартони — Изопачаване на доказателства — Тежест на доказване — Липса на мотиви — Регламент № 17 — Член 15, параграф 2 — Санкция — Рецидив — Етап на отчитане на възпиращия ефект на глобата“
По дело C‑413/08 P
с предмет жалба на основание член 56 от Статута на Съда, подадена на 18 септември 2008 г.,
Lafarge SA, установено в Париж (Франция), за което се явяват адв. A. Winckler, адв. F. Brunet, адв. E. Paroche, адв. H. Kanellopoulos и адв. C. Medina, avocats,
жалбоподател,
като другите страни в производството са:
Европейска комисия, за която се явяват г‑н F. Castillo de la Torre и N. von Lingen, в качеството на представители, със съдебен адрес в Люксембург,
ответник в първоинстанционното производство,
Съвет на Европейския съюз,
встъпила страна в първоинстанционното производство,
СЪДЪТ (втори състав),
състоящ се от: г‑н J. N. Cunha Rodrigues, председател на състав, г‑жа P. Lindh, г‑н U. Lõhmus, г‑н A. Ó Caoimh и г‑н Aл. Aрабаджиев (докладчик), съдии,
генерален адвокат: г‑н J. Mazák,
секретар: г-жа R. Şereş, администратор,
предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 22 октомври 2009 г.,
след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 11 февруари 2010 г.,
постанови настоящото
Решение
1 Със своята жалба Lafarge SA (наричано по-нататък „Lafarge“) иска отмяна на Решение на Първоинстанционния съд на Европейските общности от 8 юли 2008 г. по дело Lafarge/Комисия (T‑54/03, наричано по-нататък „обжалваното съдебно решение“), с което същият е отхвърлил неговата жалба за отмяна на Решение 2005/471/ЕО на Комисията от 27 ноември 2002 година относно производство за прилагане на член 81 от Договора за ЕО срещу BPB PLC, Gebrüder Knauf Westdeutsche Gipswerke KG, Société Lafarge SA и Gyproc Benelux NV (преписка COMP/E-1/37.152 — Гипсокартони) (ОВ L 166, 2005 г., стp. 8, наричано по-нататък „спорното решение“).
Правна уредба
2 Член 15, параграф 2 от Регламент № 17 на Съвета от 6 февруари 1962 година — Първи регламент за прилагане на членове [81] и [82] от Договора (ОВ 13, 1962 г., стp. 204; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 3), предвижда:
„С решение Комисията може да наложи на предприятия или сдружения на предприятия глоби най-малко в размер на хиляда разчетни единици и най-много в размер на един милион разчетни единици, като последният размер може да достигне десет процента от оборота за предходната стопанска година на всяко от предприятията, участвали в нарушението, когато умишлено или поради небрежност:
a) извършват нарушение на разпоредбите на член [81], параграф 1 или на член [82] от Договора, или
[…]
С оглед определяне размера на глобата освен тежестта на нарушението следва да се отчете и неговата продължителност.“ [неофициален превод]
3 В преамбюла на Известието на Комисията, озаглавено „Насоки относно метода за определяне на размера на глобите, налагани съгласно член 15, параграф 2 от Регламент № 17 и член 65, параграф 5 от Договора за Европейска общност за въглища и стомана“ (ОВ C 9, 1998 г., стр. 3; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 3, стр. 69, наричани по-нататък „Насоките“), се посочва:
„Установените по-долу принципи следва да гарантират прозрачността и безпристрастността на решенията на Комисията пред предприятията и също така пред Съда на Европейските общности, като същевременно потвърдят дискреционните правомощия, с които е овластена Комисията за определяне на глоби в рамките на 10 % от общия оборот. […]
Новият метод за определяне на размера на глобата ще се придържа към правилата, които се основават на [изложената по-долу схема, която се основава на] определянето на основната сума, която може да бъде увеличена, за да се вземат предвид на отегчаващите [утежняващите] обстоятелства или намалена, за да се вземат предвид смекчаващите обстоятелства.“
4 По смисъла на точка 1 от Насоките, озаглавена „Основна сума“:
„[Тази] основна сума [се определя в зависимост от] тежестта и продължителността на нарушението, които са единствените критерии, посочени в член 15, параграф 2 от Регламент № 17.
A. Тежест
[…]
„Също така е необходимо да бъде взета предвид действителната икономическа мощ на нарушителите във връзка с причиняването на значителни вреди на други оператори, и по-специално на потребителите, както и да се определи глоба в размер, който да гарантира, че тя има сериозен възпиращ ефект.
По принцип също така може да бъде взет предвид фактът, че големите предприятия обикновено притежават юридически и икономически познания и имат инфраструктура, които им дават възможност по-лесно да преценят дали тяхното поведение представлява нарушение, както и последиците, произтичащи от него съгласно правото на конкуренцията.
[…]“
5 Съгласно точка 2 от същите насоки основната сума може да бъде увеличена при наличие на утежняващи обстоятелства като например рецидив, състоящ се от нарушение от същия вид, извършено от същото предприятие или от същите предприятия.
Фактическа обстановка
6 В обжалваното съдебно решение Първоинстанционният съд обобщава фактическата обстановка, породила спора по следния начин:
„1 Жалбоподателят […] е френско предприятие, което осъществява стопанска дейност в световен мащаб в сектора на строителните материали. То държи 99,99 % от капитала на Lafarge Gypsum International SA (наричано по-нататък „Lafarge Plâtres“), което произвежда и търгува с различни гипсови изделия, сред които гипсокартони.
2 Четирима основни производители осъществяват стопанска дейност в сектора на гипсокартоните в Европа: BPB plc (наричано по-нататък „BPB“), Gebrüder Knauf Westdeutsche Gipswerke KG (наричано по-нататък „Knauf“), Gyproc Benelux NV (наричано по-нататък „Gyproc“) и Lafarge Plâtres.
3 На 25 ноември 1998 г. вследствие на получена информация Комисията започва внезапни проверки в осем предприятия, осъществяващи дейност в областта на гипсокартоните, между които Lafarge Plâtres в Isle-sur-la-Sorgue (Франция) и Lafarge в Париж (Франция). На 1 юли 1999 г. тя продължава разследването в две други предприятия.
4 Впоследствие, на 21 септември 1999 г., Комисията отправя искания за предоставяне на информация на основание член 11 от Регламент № 17 […] до различните засегнати предприятия, сред които Lafarge. Последното отговаря на 29 октомври 1999 г.
5 На 18 април 2001 г. Комисията образува административно производство и приема изложение на възраженията срещу предприятията BPB, Knauf, Lafarge, Etex SA и Gyproc. […]
[…]
8 На 27 ноември 2002 г. Комисията приема [спорното] решение.
9 Разпоредителната част на [спорното] решение гласи:
„Член 1
BPB […], групата Knauf, […] Lafarge […] и Gyproc […] са нарушили член 81, параграф 1 [ЕО], като са участвали в съвкупност от споразумения и съгласувани практики в сектора на гипсокартоните.
Нарушението е със следната продължителност:
a) BPB […]: от 31 март 1992 г. най-късно, до 25 ноември 1998 г.;
б) [групата] Knauf: от 31 март 1992 г. най-късно, до 25 ноември 1998 г.;
в) […] Lafarge […]: от 31 август 1992 г. най-късно, до 25 ноември 1998 г.;
г) Gyproc […]: от 6 юни 1996 г. най-късно, до 25 ноември 1998 г.;
[…]
Член 3
За нарушението, посочено в член 1, се налагат глоби на предприятията, както следва:
a) BPB […]: 138,6 милиона евро;
б) […] Knauf […]: 85,8 милиона евро;
в) […] Lafarge […]: 249,6 милиона евро;
г) Gyproc […]: 4,32 милиона евро;
[…]“ [неофициален превод]
10 В [спорното] решение Комисията приема, че въпросните предприятия са участвали в едно-единствено продължавано нарушение, което се изразява в следните действия, съставляващи споразумения или съгласувани практики:
– представителите на BPB и на Knauf са имали среща в Лондон (Обединено кралство) през 1992 г. и са изразили общата си воля да стабилизират пазарите на гипсокартони в Германия, в Обединеното кралство, във Франция и в Бенелюкс,
– представителите на BPB и на Knauf са създали, считано от 1992 г., системи за обмен на сведения, към които се присъединяват Lafarge и впоследствие Gyproc, относно обема на техните продажби на германския пазар, на пазара на Обединеното кралство, на френския пазар и на пазара на Бенелюкс,
– представителите на BPB, на Knauf и на Lafarge нееднократно взаимно са се информирали предварително относно повишенията на цените на пазара на Обединеното кралство,
– изправени пред особеното развитие на германския пазар, представителите на BPB, на Knauf, на Lafarge и на Gyproc са се срещали във Версай (Франция) през 1996 г., в Брюксел (Белгия) през 1997 г. и в Хага (Нидерландия) през 1998 г. с цел да си разпределят или поне да стабилизират германския пазар,
– представителите на BPB, на Knauf, на Lafarge и на Gyproc нееднократно са се информирали взаимно и са съгласували повишаването на цените на германския пазар между 1996 г. и 1998 г.
11 При определяне на размера на глобата Комисията е приложила метода, изложен в Насоките [от 1998 г.].
12 За изчисляване на началния размер на глобите, определен в зависимост от тежестта на нарушението, Комисията най-напред преценява, че въпросните предприятия са извършили много сериозно по своя характер нарушение, тъй като целта на разглежданите практики е била прекратяването на ценовата война и стабилизирането на пазара чрез обмен на поверителни сведения. Комисията преценява освен това, че разглежданите практики са дали отражение върху пазара, тъй като въпросните предприятия осигуряват почти цялото предлагане на гипсокартони и че различните проявления на картела са действали на пазар, който освен това е бил много концентриран и олигополистичен. Що се отнася до обхвата на засегнатия географски пазар, Комисията преценява, че картелът е обхващал четирите основни пазара в рамките на Европейската общност, а именно Германия, Обединеното кралство, Франция и Бенелюкс.
13 Като преценява след това, че съществуват значителни разлики между засегнатите предприятия, Комисията прилага диференциран подход, въз основа на оборота от продажбите на разглежданото изделие на съответните пазари за последната пълна година на нарушението. На тази основа началният размер на глобите е определен на 80 милиона евро за BPB, на 52 милиона евро за Knauf и за Lafarge, и на 8 милиона евро за Gyproc.
14 За да се осигури сериозен възпиращ ефект на глобата, предвид големината и общите ресурси на предприятията началният размер на наложената на Lafarge глоба е увеличен със 100 %, като по този начин възлиза на 104 милиона евро.
15 С оглед отчитане на продължителността на нарушението началният размер след това е увеличен с 65 % за BPB и за Knauf, с 60 % за Lafarge и с 20 % за Gyproc, като по отношение на Knauf, на Lafarge и на BPB нарушението е квалифицирано от Комисията като нарушение с дълга продължителност, а по отношение на Gyproc — като нарушение със средна продължителност.
16 Във връзка с утежняващите обстоятелства основната сума на глобите, наложени на BPB и на Lafarge, е увеличена с 50 % поради наличие на рецидив.
17 Впоследствие Комисията намалява наложената на Gyproc глоба с 25 % поради смекчаващи обстоятелства с оглед на факта, че е играло дестабилизираща роля, допринесла за ограничаване на последиците от картела на германския пазар, и че не е извършвало дейност на пазара на Обединеното кралство.
18 Накрая Комисията намалява размера на глобите с 30 % за BPB и с 40 % за Gyproc въз основа на точка Г, параграф 2 от Известието на Комисията относно освобождаването от глоби или намаляването на техния размер по преписки във връзка с картели (ОВ C 207, 1996 г., стр. 4, наричано по-нататък „Известие относно сътрудничеството“). В резултат окончателният размер на наложените глоби възлиза на 138,6 милиона евро за BPB, 85,8 милиона евро за Knauf, 249,6 милиона евро за Lafarge и 4,32 милиона евро за Gyproc.“
Обжалваното съдебно решение
7 С жалба, подадена в секретариата на Първоинстанционния съд на 14 февруари 2003 г., Lafarge иска отмяната на спорното решение или евентуално намаляването на размера на наложената му глоба.
8 С обжалваното съдебно решение Първоинстанционният съд отхвърля жалбата в нейната цялост.
Искания на страните
9 С жалбата си Lafarge иска от Съда:
– да отмени обжалваното съдебно решение,
– да уважи представените от него главни искания в първоинстанционното производство, като отмени спорното решение, доколкото с него му е наложена глоба,
– в противен случай да отмени частично обжалваното съдебно решение,
– да уважи представените от него в първоинстанционното производство субсидиарни искания, като намали размера на наложената му със спорното решение глоба, и
– да осъди Комисията да заплати съдебните разноски.
10 Комисията иска от Съда:
– да отхвърли жалбата, и
– да осъди жалбоподателя да заплати съдебните разноски.
По жалбата
11 В подкрепа на своите искания Lafarge изтъква шест правни основания, първото от които, представено като главно, цели отмяната на обжалваното съдебно решение в неговата цялост, като останалите пет, поддържани, при условие че първото основание не бъде уважено, целят частичната отмяна на това съдебно решение.
По първото правно основание, с което се твърди, че доказателствата са изопачени
Доводи на страните
12 Lafarge упреква Първоинстанционния съд, че е изопачил доказателствата, като системно се е позовавал на „общ контекст“ при установяването на всяко от действията, счетени за нарушения. По-конкретно това изопачаване било видно от текста на обжалваното съдебно решение по отношение на обстоятелствата, свързани със системата за обмена на сведения (точки 270 и 271 от обжалваното съдебно решение), обмена на сведения, специфични за Обединеното кралство (точка 303 от обжалваното съдебно решение), повишенията на цените в Обединеното кралство за периода преди 7 септември 1996 г. (точка 324 от обжалваното съдебно решение), съществуването на споразумение за стабилизиране на германския пазар (точки 398 и 402 от обжалваното съдебно решение), както и повишенията на цените в Германия през 1994 г. и 1995 г. (точки 426 и 430 от обжалваното съдебно решение).
13 Като цяло Първоинстанционният съд се основавал на общ контекст, докато наличието на последния не било установено и можело да бъде установено само въз основа на други неправомерни действия, които от своя страна можело да бъдат квалифицирани като такива от Първоинстанционния съд само въз основа на същия „общ контекст“. Следователно мотивите на Първоинстанционния съд били в затворен кръг.
14 Комисията счита, че Lafarge в повечето случаи не посочва доказателства, които да са били изопачени и не доказва грешките в анализа, довели Първоинстанционния съд до това изопачаване. Във всички случаи Първоинстанционният съд не следва да бъде упрекван, че се е позовал на неустановен общ контекст, нито че се е основал на разсъждения в затворен кръг, като се има предвид, че е разгледал подробно различните доказателства.
– Съображения на Съда
15 Съгласно постоянната съдебна практика Съдът не е компетентен да установява фактите, нито по принцип да проверява доказателствата, които Първоинстанционният съд е приел в подкрепа на тези факти. Всъщност, щом като тези доказателства са редовно събрани и общите принципи на правото и приложимите процесуални правила относно доказателствената тежест и събирането на доказателствата са спазени, само Първоинстанционният съд може да преценява значението, което трябва да бъде придадено на представените пред него доказателства (вж. Решение от 8 май 2003 г. по дело T. Port/Комисия, C‑122/01 P, Recueil, стр. I‑4261, точка 27, както и Решение от 25 октомври 2007 г. по дело Komninou и др./Комисия, C‑167/06 P, точка 40). Следователно освен в случай на изопачаване на доказателствата преценката на фактите не представлява правен въпрос, който следва да се контролира от Съда (вж. по-конкретно Решение от 28 май 1998 г. по дело New Holland Ford/Комисия, C‑8/95 P, Recueil, стp. I‑3175, точка 26).
16 Когато твърди изопачаване на доказателствата от Първоинстанционния съд, жалбоподателят трябва съгласно член 225 ЕО, член 51, първа алинея от Статута на Съда и член 112, параграф 1, първа алинея, буква в) от Процедурния правилник на Съда да посочи точно доказателствата, които са изопачени и да докаже грешките в анализа, които са довели Първоинстанционния съд до това изопачаване при неговата преценка (вж. в този смисъл Решение от 7 януари 2004 г. по дело Aalborg Portland и др./Комисия, C‑204/00 P, C‑205/00 P, C‑211/00 P, C‑213/00 P, C‑217/00 P и C‑219/00 P, Recueil, стp. I‑123, точка 50).
17 Подобно изопачаване е налице, когато без да се основава на нови доказателства, преценката на съществуващите доказателства е явно неправилна (вж. Решение от 18 януари 2007 г. по дело PKK и KNK/Съвет, C‑229/05 P, Сборник, стр. І‑439, точка 37).
18 Единственото конкретно доказателство, чието изопачаване е посочено от Lafarge, е вътрешната докладна записка от октомври 1994 г., открита в служебните помещения на BPB. Според Lafarge нищо в нея не води до извода, че конкурентите са имали контакти помежду си.
19 В това отношение в точка 430 от обжалваното съдебно решение Първоинстанционният съд отхвърля твърдението на Lafarge, според което BPB знаело от клиенти за обявеното във въпросната записка повишение на цените от Knauf. Първоинстанционният съд отбелязва, че „авторът на тази записка, след като най-напред прави кратък преглед на положението на пазара, обяснява, че директорът на продажбите на Gyproc се е оплакал, че неговото предприятие е загубило пазарни дялове и трябва да си ги възвърне. Освен това в докладната записка било предвидено замразяване на цените на посоченото в нея равнище и повишение на цените, считано от 1 февруари 1995 г. Последната забележка е особено показателна. Действително, ако изпращането на съобщенията за повишения на цените от Knauf е било едностранно и ако другите производители само са следвали това повишение на цените, BPB не би могло да знае през октомври 1994 г., че е предвидено повишение на цените за 1 февруари 1995 г., като се има предвид, че Knauf обявява това повишение на цените едва през ноември 1994 г.“ По-нататък Първоинстанционният съд е взел предвид други точни доказателства, а именно, на първо място, факта, че Knauf е посочил в отговор на искане от страна на Комисията за предоставяне на сведения, че е отдавна установена практика предизвестията за повишения на цените с ценовите списъци да се изпращат по едно и също време директно на конкурентите и на клиентите, второ, факта, че при проверката, направена в служебните помещения на BPB и на Lafarge, Комисията е открила многобройни копия на предизвестия за повишения на цените на конкурентите, и трето — че повишението на цените е извършено действително на 1 февруари 1995 г.
20 Така от обжалваното съдебно решение следва, че Първоинстанционният съд е разгледал въпросната вътрешна докладна записка не изолирано, а заедно с други точни данни от преписката. Следователно твърденията на жалбоподателя по отношение на тази записка не могат да бъдат приети.
21 По отношение на останалите му твърдения трябва да се констатира, че жалбоподателят не посочва конкретно другите доказателства, изопачени от Първоинстанционния съд. Всъщност жалбоподателят се ограничава до посочване на онези части от обжалваното съдебно решение, в които Първоинстанционният съд се позовава на „общ контекст“, а именно, точки 271, 303, 324, 398, 402, 426 и 430, без обаче да идентифицира конкретните доказателства, чиято преценка от страна на Първоинстанционния съд явно е неправилна.
22 При обстоятелства като тези по настоящото дело наличието на изопачаване на доказателствата трябва да се разгледа в светлината на факта, че тъй като забраната за участие в антиконкурентни практики и споразумения и санкциите, които могат да бъдат наложени на нарушителите, са добре известни, нормално е дейностите, които характеризират тези практики и споразумения, да се извършват тайно, срещите да се провеждат при условия на конфиденциалност, най-често в чужбина, а свързаните със случая документи да са ограничени до минимум. Дори Комисията да открие доказателства, удостоверяващи изрично осъществяването на неправомерни контакти между стопански субекти, като протоколи от срещи, те биха били само непълни и откъслечни, поради което е необходимо някои подробности да се възстановяват по пътя на дедукцията. В повечето случаи съществуването на антиконкурентна практика или споразумение трябва да се изведе от поредица съвпадения и улики, които, взети заедно, могат да представляват при липса на друго приемливо обяснение доказателство за нарушение на правилата за конкуренция (вж. в този смисъл Решение по дело Aalborg Portland и др./Комисия, посочено по-горе, точки 55—57).
23 Макар да твърди, че доказателствата са изопачени, жалбоподателят в действителност иска същите да бъдат повторно преценени, а това е извън компетентността на Съда.
24 Следователно първото правно основание трябва да бъде отхвърлено като отчасти недопустимо и отчасти неоснователно.
25 При тези обстоятелства следва да бъдат разгледани правните основания, поддържани от жалбоподателя, при условие че първото основание не бъде уважено.
По второто правно основание, с което се твърди, че са нарушени правилата относно доказателствената тежест, принципът за презумпцията за невиновност и принципът in dubio pro reo
Доводи на страните
26 Жалбоподателят упреква Първоинстанционния съд, че е нарушил правилата в областта на доказателствената тежест, принципа за презумпцията за невиновност и принципа in dubio pro reo, като е направил извода, че Комисията е установила надлежно, че участието на Lafarge в нарушението датира от 31 август 1992 г. В това отношение жалбоподателят припомня, че според постоянната съдебна практика Съдът трябва да се увери, че общите принципи на общностното право, както и приложимите процесуални правила относно доказателствената тежест и събирането на доказателствата, са били спазени. Впрочем тежестта на доказване на нарушението и на неговата продължителност е върху Комисията.
27 В конкретния случай Първоинстанционният съд е приел в точки 507, 508 и 510 от обжалваното съдебно решение, че Комисията надлежно е доказала участието на Lafarge в нарушението, считано от 31 август 1992 г., щом като Lafarge не е посочило нито точната дата, на която е започнало това участие, нито обстоятелствата, които са довели до неговото включване в антиконкурентен обмен на сведения. Като е направил това, той бил обърнал доказателствената тежест. Подобно обръщане обаче на доказателствената тежест съставлявало и нарушение на презумпцията за невиновност и на принципа in dubio pro reo.
28 Комисията оспорва твърденията на Lafarge и изтъква, че Първоинстанционният съд просто е приел, че споменатите в точки 503, 507 и 512 от обжалваното съдебно решение доказателства съставляват достатъчни улики, за да се докаже участието на Lafarge в нарушението, считано от средата на 1992 г., но че Lafarge е могло да представи доказателства в обратния смисъл, което не било направило.
– Съображения на Съда
29 От практиката на Съда следва, че страната или органът, която/който твърди, че има нарушение на правилата за конкуренция, трябва да докаже това и че предприятието или сдружението от предприятия, които навеждат довод в своя защита срещу констатация за нарушение на тези правила, трябва да докажат, че са изпълнени условията за прилагане на правилото, на което е основан този довод, така че посоченият орган тогава трябва да прибегне до други доказателства (вж. в този смисъл Решение по дело Aalborg Portland и др./Комисия, посочено по-горе, точка 78).
30 Макар доказателствената тежест според тези принципи да е или върху Комисията, или върху засегнатото предприятие или сдружение, фактическите обстоятелства, на които се позовава една от страните, могат да бъдат от естество да задължат другата страна да даде обяснение или оправдание, като в противен случай е позволено да се заключи, че правилата относно доказателствената тежест са спазени (вж. Решение по дело Aalborg Portland и др./Комисия, посочено по-горе, точка 79).
31 От точка 515 от обжалваното съдебно решение е видно, че Първоинстанционният съд приема, че Комисията надлежно е установила, че BPB е информирало Lafarge най-късно в края на август 1992 г. за съществуващото между BPB и Knauf споразумение за обмен на сведения и че по този повод Lafarge се е присъединило към това споразумение. За да стигне до този извод, Първоинстанционният съд се основава, от една страна, на определени изявления на BPB (точка 503 и сл. от обжалваното съдебно решение), и от друга страна — на факта, че пазарният дял на Lafarge на основните европейски пазари е посочен в абсолютна стойност и в проценти в таблиците на BPB, считано от 1991 г. (точка 512 от обжалваното съдебно решение).
32 При това положение следва да се приеме, че посочвайки в точка 508 от обжалваното съдебно решение, че жалбоподателят се ограничава до подчертаване на неточностите в изявленията на BPB, без обаче да посочва точната дата, нито обстоятелствата, довели до включването му в подобен антиконкурентен обмен на сведения, Първоинстанционният съд е приел, в съответствие с посочената в точки 29 и 30 от настоящото решение практика на Съда, че представените от Комисията доказателства са били от естество да задължат другата страна да даде обяснение или обосновка, като в противен случай е било позволено да се направи изводът, че тази институция е спазила задълженията си по отношение на тежестта на доказване. Затова Първоинстанционният съд се ограничава до това да посочи, че жалбоподателят не е представил доказателства в подкрепа на твърдението си, че неговото присъединяване към споразумението за обмен на сведения е станало във всички случаи след юни 1993 г. и вероятно дори в началото на 1994 г.
33 От това следва, че Първоинстанционният съд не е нарушил правилата относно доказателствената тежест.
34 Доколкото твърденията за нарушение на презумпцията за невиновност и на принципа in dubio pro reo се крепят на твърдяно разместване на доказателствена тежест, те също трябва да бъдат отхвърлени.
35 Следователно второто правно основание е неоснователно.
По третото правно основание, с което се твърди, че липсват мотиви и че е нарушен принципът на равно третиране
Доводи на страните
36 Lafarge упреква Първоинстанционния съд, че не е отговорил на довода му, формулиран в точки 374 и 375 от жалбата му в първоинстанционното производство, че не е равно третиран с Gyproc, както и че по този начин не е изпълнил своето задължение за мотивиране. В точки 500—518 от обжалваното съдебно решение Първоинстанционният съд бил приел, че що се отнася до Lafarge, възприетите от Комисията доказателства, а именно посочването на пазарните дялове на Lafarge в таблиците на г‑н [D] и изявленията на BPB, надлежно доказват участието на Lafarge в едно-единствено, сложно и продължавано нарушение от 31 август 1992 г., докато по отношение на Gyproc Комисията е сметнала, че тези две доказателства са недостатъчни. В своята писмена реплика Lafarge добавя, че е изтъкнало довода, че е нарушен принципът на равното третиране и в точки 124, 511 и 512 от своята жалба в първоинстанционното производство, без Първоинстанционният съд да му е дал отговор.
37 Според Комисията третото правно основание е недопустимо, тъй като жалбоподателят не може да изтъква на етапа на обжалването правно основание, което не е повдигнал пред Първоинстанционния съд. Впрочем колкото до нарушението на принципа на равно третиране Комисията отбелязва, че Lafarge не може да твърди, че се намира в същото положение като Gyproc, щом като последното е участвало пряко в обмена на сведения едва през 1996 г. и въобще не е участвало в подобен обмен, що се отнася до пазара на Обединеното кралство, тъй като не е извършвало дейност на този пазар. Комисията изтъква и че допълнителните елементи, които Lafarge е повдигнало в своята писмена реплика, съставляват ново правно основание, недопустимо на етапа на репликата.
– Съображения на Съда
38 Що се отнася до липсата на мотиви, в която е упрекнат Първоинстанционният съд, поради това че в обжалваното съдебно решение не е отговорил на довода на жалбоподателя, формулиран в точки 374 и 375 от неговата жалба в първоинстанционното производство, за неравното му третиране в сравнение с третирането на Gyproc, следва да се констатира, че посочените точки имат следното съдържание:
„Като се има предвид, че участието на [Lafarge] не е установено преди края на 1993 г. и дори преди началото на 1994 г., обменът на сведения не е първата „проява“ за [Lafarge], тъй като обменът относно обемите, както и контактите във връзка с твърдените от Комисията цени, които се отнасят конкретно до британския пазар, са започнали по-рано.
Като се има предвид това, очевидно нито една от тези две прояви — ако допуснем, че и двете бъдат установени — не може сама по себе си да съставлява присъединяване на [Lafarge] към едно-единствено сложно и продължавано нарушение, което обхваща четирите основни европейски пазара. Впрочем Комисията е приела за Gyproc, че участието в същите тези прояви не може да е достатъчно, за да се установи присъединяване към едно-единствено усложнено и продължавано нарушение.“
39 Следва да се отбележи, от една страна, че във възпроизведения по-горе откъс не е изрично формулирано никакво твърдение за нарушение на принципа на равно третиране. От друга страна, дори да се предположи, че подобно твърдение може да се изведе от него по пътя на дедукцията, това твърдение не е нито ясно, нито точно, и не се основава на обстойно изложени доказателства, предназначени да го подкрепят.
40 Принципът на равно третиране не допуска по-конкретно да се третират по различен начин сравними положения, освен ако такова третиране е обективно обосновано (вж. в този смисъл Решение от 10 януари 2006 г. по дело IATA и ELFAA, C‑344/04, Recueil, стp. I‑403, точка 95). Както обаче Комисията правилно изтъква, жалбоподателят дори не се е опитал да докаже, че се намира в положение, сравнимо с това на Gyproc, което би било още по-наложително, като се има предвид, че участието на тези две предприятия в разглежданото нарушение се характеризира със значителни фактически различия. Следователно обхватът на твърдението, съдържащо се в последното изречение на точка 375 от жалбата в първоинстанционното производство, е неясен.
41 Съгласно постоянната съдебна практика задължението на Първоинстанционния съд да мотивира своите решения не би могло да се тълкува като включващо задължението той да отговаря в подробности на всеки изложен от жалбоподателя довод, особено ако последният не е достатъчно ясен и точен и не почива на обстойно изложени доказателства (вж. Решение от 6 март 2001 г. по дело Connolly/Комисия, C‑274/99 P, Recueil, стp. I‑1611, точка 121, Решение от 11 септември 2003 г. по дело Белгия/Комисия, C‑197/99 P, Recueil, стp. I‑8461, точка 81 и Решение от 11 януари 2007 г. по дело Technische Glaswerke Ilmenau/Комисия, C‑404/04 P, точка 90).
42 В своята реплика жалбоподателят упреква Първоинстанционния съд, че не е дал отговор по други точки от неговата жалба в първоинстанционното производство, а именно по точки 124, 511 и 512 от нея. Следва обаче да се отбележи, че посочените точки визират разнородни съображения от спорното решение и се отнасят до много различни правни основания, повдигнати пред Първоинстанционния съд. Както Комисията правилно изтъква в своята писмена дуплика, Първоинстанционният съд е разгледал, по-конкретно в точки 559 и 637 от обжалваното съдебно решение, твърденията на жалбоподателя, свързани с принципа на равно третиране. Жалбоподателят обаче не оспорва в своята жалба тези точки от обжалваното съдебно решение.
43 От това следва, че с допълнителните твърдения, посочени в неговата писмена реплика, жалбоподателят по същество повдига ново правно основание в хода на производството. От разпоредбите на член 42, параграф 2 и член 118 от Процедурния правилник на Съда обаче произтича, че не могат да се въвеждат нови правни основания в хода на производството е забранено, освен ако те не почиват върху правни или фактически обстоятелства, установени по време на производството (вж. по-конкретно Определение от 13 юни 2006 г. по дело Mancini/Комисия, C‑172/05 P, точка 20). При положение че жалбоподателят е повдигнал това правно основание едва на етапа на репликата и че то не се основава на елементи, разкрити след подаването на жалбата, то следва да бъде отхвърлено като просрочено.
44 Следователно третото правно основание трябва да бъде отхвърлено като отчасти недопустимо и отчасти неоснователно.
По четвъртото правно основание, с което се твърди за нарушение на принципите на пропорционалност и на равно третиране
Доводи на страните
45 Lafarge счита, че обжалваното съдебно решение нарушава принципите на пропорционалност и на равно третиране с това, че то потвърждава основния размер на глобата, определен от Комисията по отношение на него, който бил непропорционален спрямо основния размер на глобата, определен за останалите предприятия, засегнати от спорното решение. То оспорва тезата на Първоинстанционния съд, съдържаща се в точка 634 от обжалваното съдебно решение, съгласно която размерът на глобите може да бъде изчисляван независимо от оборота на предприятията. Дори да се предположи, че тази теза е правилна, в спорното решение самата Комисия избира да раздели засегнатите предприятия на категории в зависимост от съответния им пазарен дял. От Решение на Първоинстанционния съд от 29 април 2004 г. по дело Tokai Carbon и др./Комисия (T‑236/01, T‑239/01, T‑244/01—T‑246/01, T‑251/01 и T‑252/01, Recueil, стp. II‑1181, точки 223—232) обаче следва, че от момента, в който Комисията решава да установи категории въз основа на критерий като пазарните дялове, Комисията и Първоинстанционният съд трябва да спазват пропорционална връзка между, от една страна, праговете на различните категории, и от друга страна — пазарния дял на предприятието, както и неговото класифициране в една или друга категория.
46 Основният размер на наложената на Lafarge глоба обаче бил 6,5 пъти по-висок от този на глобата на Gyproc, докато притежаваният от първото пазарен дял (24 %), поставено в категория 2, бил само 3,4 пъти по-голям от този, държан от второто (7 %), поставено в категория 3. От друга страна, докато пазарният дял на Lafarge през 1997 г. представлява по-малко от 81 % от този на Knauf, тези две предприятия са поставени в една и съща категория и им е наложена глоба с един и същ основен размер от 52 милиона евро.
47 В своята писмена реплика Lafarge уточнява, че е направило правно основание в този смисъл пред Първоинстанционния съд.
48 Комисията счита, че настоящото правно основание е недопустимо, защото жалбоподателят не бил повдигнал подобни доводи в рамките на първоинстанционното производство.
49 Освен това доводите на Lafarge били явно неоснователни. Така Съдът бил потвърдил, че е възможно членовете на картел да бъдат разделяни на категории, като в това отношение Комисията се позовава на Решение от 29 юни 2006 г. по дело SGL Carbon/Комисия (C‑308/04 P, Recueil, стp. I‑5977, точки 52 и 53). Когато Комисията решава да раздели засегнатите предприятия на категории в зависимост от техните пазарни дялове, тя не е длъжна да гарантира, че основният размер на глобата, която ще бъде наложена на всяко предприятие, е точно пропорционален на неговия пазарен дял. Тъй като пазарните дялове на различните предприятия са поначало различни, това би задължило Комисията да създаде толкова категории, колкото засегнати предприятия има, което би направило безпредметно разделянето на категории.
50 Комисията поддържа също така, че тя е избрала да раздели предприятията на три категории в зависимост от техните дялове на пазарите, обхванати от картела през последната пълна година на участие в него (а именно 1997 г.). Така BPB поради своя пазарен дял (42 %) и положението си на най-едър производител, е поставено в първа категория. Knauf и Lafarge, които имат пазарни дялове съответно от 28 % и 24 %, са поставени във втора категория. Накрая поради пазарния му дял от 7 % и като много скромен участник Gyproc е поставено в трета категория.
– Съображения на Съда
51 Следва да се отбележи, че жалбоподателят се е ограничил пред Първоинстанционния съд с твърдението, че макар и неговата икономическа мощ на германския пазар и на пазара на Обединеното кралство да не му е позволявала да навреди на конкуренцията на тези пазари и той да е бил определящ конкурентен фактор през периода на нарушението, това обстоятелство не било отразено в основния размер на наложената му глоба. За сметка на това в рамките на настоящото правно основание Lafarge поставя под въпрос възможността на Комисията да определя категории предприятия в зависимост от техните пазарни дялове или поне метода, следван от Комисията за тази цел. От това следва, че жалбоподателят оспорва този аспект за първи път пред Съда.
52 Да се позволи обаче на една страна да изтъква за първи път пред Съда правно основание и доводи, които не е изтъкнала пред Първоинстанционния съд, би означавало да се позволи Съдът, чиято компетентност при обжалване е ограничена, да бъде сезиран със спор, по-широк от този, по който се е произнесъл Първоинстанционният съд. Следователно компетентността на Съда при обжалване е ограничена до преценката на правното решение, което е било дадено по основанията и по доводите, разисквани пред Първоинстанционния съд (вж. Решение от 30 март 2000 г. по дело VBA/VGB и др., C‑266/97 P, Recueil, стp. I‑2135, точка 79, както и Решение от 21 септември 2006г. по дело JCB Service/Комисия, C‑167/04 P, Recueil, стp. I‑8935, точка 114). В това отношение настоящото правно основание е недопустимо.
53 Доколкото е основано върху твърдението на жалбоподателя, че Първоинстанционният съд е приел в точка 634 от обжалваното съдебно решение, че размерът на глобите може да бъде изчисляван независимо от оборота на предприятията, трябва да се констатира, че настоящото правно основание почива на неправилен прочит на обжалваното съдебно решение.
54 Всъщност в посочената точка Първоинстанционният съд припомня, че Съдът е постановил в Решение от 28 юни 2005 г. по дело Dansk Rørindustri и др./Комисия (C‑189/02 P, C‑202/02 P, C‑205/02 P—C‑208/02 P и C‑213/02 P, Recueil, стp. I‑5425, точки 255 и 312), че Комисията не е длъжна да изчислява глобата въз основа на оборота на засегнатите предприятия, нито да гарантира — в случай че се налагат глоби на множество предприятия, участвали в едно и също нарушение — че окончателният размер на глобите, изчислен за засегнатите предприятия, отразява различията между тях по отношение на техния общ оборот или по отношение на релевантния им оборот.
55 В резултат на това четвъртото правно основание следва да бъде отхвърлено като отчасти недопустимо и отчасти неоснователно.
По петото правно основание, с което се твърди, че са допуснати грешки при прилагане на правото и че липсват мотиви по отношение на увеличаването на глобата поради наличие на рецидив
56 Настоящото правно основание се разделя на две части.
По първата част, свързана със съществуването на правна основа за увеличаването на глобата поради рецидив, както и с ограничаването във времето на неговото отчитане
Доводи на страните
57 Lafarge упреква Първоинстанционния съд, че в точки 724 и 725 от обжалваното съдебно решение е нарушил принципа nulla poena sine lege, като е приел, че Комисията разполага с правна основа за увеличаване на глобата, която трябва да се наложи на жалбоподателя поради рецидив. Според жалбоподателя в почти всички правни системи на държавите членки съдът може да утежни едно наказание поради рецидив само в случаите и при условията, стриктно предвидени в закона. Регламент № 17 обаче не оправомощава Комисията да увеличава глобите поради рецидив.
58 Първоинстанционният съд впрочем бил нарушил в точка 725 от обжалваното съдебно решение общия принцип на правна сигурност, като е приел, че Комисията може да констатира наличието на рецидив без ограничение във времето. Действително съгласно основен принцип, общ за правните системи на държавите членки, за отчитането на рецидив законът установявал определен максимален срок между момента, в който е извършено разглежданото нарушение, и евентуално предходно осъждане. В това отношение Lafarge се позовава на наказателните кодекси на редица държави членки. То цитира и Решения на Европейския съд по правата на човека по дело Öztürk от 21 февруари 1984 г., série A № 73, и по дело Lutz от 25 август 1987 г., série A № 123-A, от които произтичало, че с оглед на естеството и степента на строгост на санкциите в конкурентното право, тези санкции попадат в обхвата на „[наказателноправната област]“, както тя е дефинирана от тази юрисдикция.
59 По-нататък жалбоподателят приканва Съда да се запита отново за съответствието на своето Решение от 8 февруари 2007 г. по дело Groupe Danone/Комисия (C‑3/06 P, Сборник, стp. I‑1331) с горепосочените основни принципи.
60 Комисията припомня, че точно в това решение доводи, подобни на изтъкнатите от жалбоподателя, са отхвърлени от Съда. Тя твърди, че в настоящото дело не е необходимо да се определя дали съображенията на Първоинстанционния съд са такива, че биха направили възможно постоянното увеличаване на санкция поради рецидив, тъй като Първоинстанционният съд е установил, че дъщерно дружество на жалбоподателя е продължило да участва активно в картела в продължение на четири години, след като е бил уведомен за Решение 94/815 на Комисията от 30 ноември 1994 година относно производство за прилагане на член [81] от Договора за ЕО (преписки IV/33.126 и 33.322 — Цимент) (ОВ L 343, 1994 г., стр. 1), докато срок, по-кратък от 10 години между две нарушения, е счетен от Съда по дело Groupe Danone/Комисия като проява на склонност да не се извеждат подходящите последици от решение, с което е установено нарушение на правилата за конкуренция.
– Съображения на Съда
61 Що се отнася до съществуването на правна основа за увеличаване на глобата поради рецидив, важно е да се подчертае, че подобно увеличаване отговаря на необходимостта да се наказва повтарящото се неспазване на правилата за конкуренция от едно и също предприятие.
62 Член 15, параграф 2 от Регламент № 17 овластява Комисията да налага глоби на предприятия и сдружения на предприятия за нарушения на членове 81 ЕО и 82 ЕО. По силата на тази разпоредба продължителността и тежестта на конкретното нарушение трябва да се вземат предвид при определянето на размера на глобата.
63 В това отношение, както Първоинстанционният съд е посочил в точка 722 от обжалваното съдебно решение, евентуалният рецидив е сред факторите, които трябва да бъдат взети предвид при анализа на тежестта на разглежданото нарушение (вж. Решение по дело Aalborg Portland и др./Комисия, посочено по-горе, точка 91, както и Решение по дело Groupe Danone/Комисия, посочено по-горе, точка 26).
64 От това следва, че член 15, параграф 2 от Регламент № 17 съставлява релевантното правно основание за отчитане на рецидива при изчисляването на глобата (вж. в този смисъл Решение по дело Groupe Danone/Комисия, посочено по-горе, точки 27—29).
65 Следователно, потвърждавайки направената от Комисията констатация за наличие на рецидив по отношение на жалбоподателя и квалифицирайки този рецидив като утежняващо обстоятелство, Първоинстанционният съд не е нарушил принципа nulla poena sine lege.
66 Що се отнася до максималния срок, след който рецидивът не би могъл да се вземе предвид, в самото начало трябва да се подчертае, че нито Регламент № 17, нито Насоките от 1998 г. предвиждат подобен срок.
67 Съдът е постановил в това отношение в точка 37 от Решение по дело Groupe Danone/Комисия, посочено по-горе, че липсата на подобен срок не нарушава принципа на правна сигурност.
68 Lafarge обаче приканва Съда да преразгледа извода, до който е стигнал в това решение. От него то изглежда извлича заключението, че е възможно Комисията да увеличи глобата поради рецидив без ограничение във времето.
69 Подобна дедукция обаче почива на неправилно тълкуване на посоченото решение. Действително в него Съдът подчертава, че Комисията може във всеки случай да вземе предвид признаците, потвърждаващи склонността на едно предприятие да се отклонява от правилата за конкуренция, включително например времето, което е изтекло между разглежданите нарушения (Решение по дело Groupe Danone/Комисия, посочено по-горе, точка 39).
70 Освен това принципът на пропорционалност изисква времето, изтекло между разглежданото нарушение и предходно неспазване на правилата за конкуренция да бъде отчетено, за да се прецени склонността на предприятието да се отклонява от тези правила. Следователно при съдебния контрол, упражняван върху актовете на Комисията в областта на конкурентното право, на Първоинстанционния съд и съответно на Съда може да се наложи да проверят дали Комисията е спазила посочения принцип, когато е увеличила наложената глоба поради рецидив, и в частност дали подобно увеличение е било необходимо, с оглед по-конкретно на времето, изтекло между разглежданото нарушение и предходното неспазване на правилата за конкуренция.
71 В конкретния случай Първоинстанционният съд отбелязва в точка 727 от обжалваното съдебно решение, че хронологията на установените спрямо жалбоподателя нарушения свидетелства за склонността му да не извлича съответните изводи от вече констатирано нарушение от негова страна на правилата за конкуренция, като се има предвид, че той вече е бил обект на по-ранни мерки от страна на Комисията в рамките на Решение 94/815, и че дъщерното дружество на жалбоподателя въпреки това е продължило да участва активно в разглеждания картел до 1998 г., т.е. в продължение на четири години, след като вече е бил уведомен за това решение.
72 Следователно Първоинстанционният съд не е допуснал грешка при прилагане на правото, като е постановил, че принципът на правна сигурност не е нарушен, поради факта че не съществува предварително определен срок за отчитане на рецидива.
73 Що се отнася до твърдението за нарушение на основен принцип, общ за правните системи на държавите членки, според който след определен максимален срок рецидивът не може да бъде взет предвид, то трябва да бъде отхвърлено като неотносимо, доколкото, както произтича от точка 70 от настоящото решение, конкурентното право на Съюза не позволява на Комисията да държи сметка за наличието на рецидив без ограничение във времето.
74 Жалбоподателят се стреми по-нататък да докаже, като се позовава общо на Решения по дело Öztürk и по дело Lutz, посочени по-горе, че налаганите от Комисията санкции в областта на конкурентното право попадат в обхвата на понятието „[наказателноправна област]“ по смисъла на член 6 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г.
75 Този довод обаче не би могъл да бъде приет. Всъщност дори в хипотезата, при която налаганите от Комисията санкции в областта на конкурентното право би трябвало да се считат като попадащи в обхвата на „наказателноправна област“ по смисъла на член 6 от посочената конвенция, жалбоподателят не показва с какво Първоинстанционният съд е нарушил неговото право на справедлив съдебен процес, закрепено в посочената разпоредба.
76 Следователно първата част от петото правно основание трябва да бъде отхвърлена.
По втората част, свързана с наличието на рецидив, без първата констатация за нарушение да е придобила окончателен характер
– Доводи на страните
77 Lafarge изтъква, че Първоинстанционният съд е нарушил принцип, общ за правните системи на държавите членки, както и принципите на правна сигурност и на законоустановеност на нарушенията и наказанията, като е приел, че Комисията правилно е увеличила размера на глобата поради рецидив, макар че решението, с което се установява предходно нарушение за подобни факти, не е било окончателно към момента на настъпване на фактите по спорното решение.
78 Според наказателното право на държавите членки едно лице се счита поначало за рецидивист само ако, след като е било осъдено окончателно за едно нарушение, извърши друго такова. Следователно един от съществените елементи на рецидива е наличието към момента на извършването на ново нарушение на окончателно осъждане, което предполага изчерпване на възможностите за обжалване. В конкретния случай Комисията се основава на Решение 94/815, за да приеме, че Lafarge е рецидивист. Lafarge обаче е подало жалба за отмяна срещу това решение и Първоинстанционният съд е постановил своето Решение на 15 март 2000 г. (по дело Cimenteries CBR и др./Комисия, T‑25/95, T‑26/95, T‑30/95—T‑32/95, T‑34/95—T‑39/95, T‑42/95—T‑46/95, T‑48/95, T‑50/95—T‑65/95, T‑68/95—T‑71/95, T‑87/95, T‑88/95, T‑103/95 и T‑104/95, Recueil, стp. II‑491). Посоченото решение е станало окончателно два месеца след съобщаването му на Lafarge, при положение че последното не го е обжалвало. Практиките, визирани в спорното решение, обаче са приключили според Комисията през ноември 1998 г. Следователно на тази дата Lafarge не е било предмет на окончателна констатация за нарушение, тъй като Решение 94/815 не е било окончателно, доколкото Първоинстанционният съд все още не се е бил произнесъл по посочената жалба за отмяна.
79 Наред с това Lafarge поддържа, че Първоинстанционният съд е допуснал и грешка при прилагане на правото и не е изпълнил своето задължение за мотивиране, като е приел в точка 737 от обжалваното съдебно решение, че правомощието на Комисията да констатира с ново решение наличието на рецидив, още преди първото решение, с което се установява нарушение, да е придобило окончателен характер, се оправдавало с обстоятелството, че когато след приемането на това второ решение първото решение бъде отменено, срокът за подаването на жалба за отмяна на второто решение се възобновява. Нито една разпоредба на общностното право обаче не предвиждала подобно възобновяване на срока. Lafarge счита, че тази грешка трябва да доведе до отмяна на обжалваното съдебно решение, тъй като би било в противоречие с принципите на правна сигурност и на добро правораздаване тежестта за поправянето на тази грешка, допусната поради неправилно онагледяване на понятието за рецидив, да се възложи на заинтересования правен субект.
80 Макар че оспорва основателността на тази част от жалбата, Комисията споделя мнението на жалбоподателя, че нито една разпоредба на общностното право не предвижда възможност за възобновяване на срока за подаване на жалба за отмяна срещу решение на Комисията. Същата предлага Съдът да замести мотивите в обжалваното решение, тъй като първото решение, санкциониращо нарушение на конкурентното право, на което се основава констатацията за рецидив, направена във второто решение, дава право на засегнатото предприятие да поиска от Комисията преразглеждане на второто решение. Комисията се позовава в това отношение на член 233 ЕО.
– Съображения на Съда
81 Първоинстанционният съд е постановил в точка 734 от обжалваното съдебно решение, че за да може Комисията да отчете, че е наличие рецидив, е достатъчно предприятието да е било предварително счетено за виновно за нарушение от същия вид, дори съответното решение все още да подлежи на съдебен контрол. В това отношение той правилно припомня в точка 736 от обжалваното съдебно решение, че решенията на Комисията се ползват с презумпция за валидност, докато те не бъдат отменени или оттеглени (вж. в този смисъл Решение от 15 юни 1994 г. по дело Комисия/BASF и др., C‑137/92 P, Recueil, стp. I‑2555, точка 48).
82 В същата точка от обжалваното съдебно решение Първоинстанционният съд е подчертал, също основателно, че жалбите пред Съда нямат суспензивно действие. Всъщност член 242 EО изрично предвижда това.
83 От гореизложеното следва, че дори едно решение на Комисията все още да подлежи на съдебен контрол, то продължава да произвежда всички свои последици, освен ако Първоинстанционният съд или Съдът реши друго.
84 Следователно тезата на жалбоподателя, че подаването на жалба за отмяна срещу решение на Комисията би довело до спиране на изпълнението на това решение в хода на съдебното производство, поне що се отнася до последиците, които произтичат от него по отношение на констатирането в последващо решение на евентуален рецидив, не почива на никаква правна основа, а напротив —противоречи на текста на член 242 EО.
85 Освен това, ако се възприеме поддържаната от жалбоподателя теза, това би насърчило извършителите на нарушения да подават жалби с единствената цел отлагане, за да се избегнат последиците от рецидива, докато траят производствата пред Първоинстанционния съд и пред Съда.
86 Следователно е правилен изводът на Първоинстанционния съд, че за да може Комисията да отчете, че е налице рецидив, е достатъчно предприятието да е било предварително счетено за виновно за нарушение от същия вид, дори съответното решение все още да подлежи на съдебен контрол.
87 Този извод не се променя в хипотезата, при която решението, въз основа на което свързаната с друго нарушение глоба е увеличена в последващо решение, бъде отменено от Съда на Европейския съюз след приемането на последното.
88 Всъщност в подобна хипотеза Комисията е длъжна съгласно член 233 EО да предприеме необходимите мерки за изпълнение на решението на Съда, като измени, когато това е необходимо, последващото решение, доколкото то предвижда увеличаване на глобата поради рецидив.
89 Противно на поддържаното от жалбоподателя, тази система е в съответствие с общите принципи на добро правораздаване и на процесуална икономия, доколкото, от една страна, тя задължава институцията, която е приела разглеждания акт, да предприеме необходимите мерки, за да се съобрази с решението на Съда, дори и да не е направено искане за това от страна на засегнатото предприятие, и от друга страна — слага край на жалбите, чиято единствена цел е печеленето на време.
90 Въпреки това, ако предположим, че Първоинстанционният съд е допуснал грешка, както поддържат и жалбоподателят, и Комисията, като е постановил в точка 737 от обжалваното съдебно решение, че в хипотезата, при която решение, въз основа на което свързаната с друго нарушение глоба е увеличена поради рецидив в последващо решение, бъде отменено, след като последното е станало окончателно, ставало въпрос за ново обстоятелство, което води до възобновяване на срока за обжалване на второто решение, подобна грешка не би могла да доведе до отмяната на обжалваното решение, щом като неговата разпоредителна част изглежда правилна въз основа на други правни мотиви (вж. в този смисъл Решение от 13 юли 2000 г. по дело Salzgitter/Комисията, C‑210/98 P, Recueil, стp. I‑5843, точка 58 и цитираната съдебна практика).
91 От точки 734—736 и 739 от обжалваното съдебно решение следва по-конкретно, че случаят по настоящото дело е такъв. Действително Първоинстанционният съд се основава не само на съображенията, развити в точки 734 и 736 от обжалваното съдебно решение и изложени в точка 81 от настоящото решение, но и припомня в точка 735 от обжалваното съдебно решение, че преценката на специфичните характеристики на рецидива зависи от оценката, която Комисията дава на обстоятелствата в конкретния случай в рамките на своето право на преценка. Освен това Първоинстанционният съд в точка 739 от обжалваното съдебно решение разграничава настоящото дело от дело Thyssen Stahl/Комисия (Решение на Първоинстанционния съд от 11 март 1999 г., T‑141/94, Recueil, стp. II‑347), по което основната част на нарушението е извършена преди първото решение, докато в настоящия случай Lafarge е продължило да участва в разглеждания картел в течение на повече от четири години след приемането на Решение 94/815, по което е постановено Решение по дело Cimenteries CBR и др./Комисия, посочено по-горе.
92 Що се отнася до твърдението за нарушение на общия принцип на правната сигурност, важно е да се отбележи, че жалбоподателят се е ограничил до това да се позове на такова нарушение, без да доказва с какво точно е нарушен този принцип.
93 Трябва да се подчертае в това отношение, че Първоинстанционният съд е посочил в точка 720 от обжалваното съдебно решение, че точка 2 от Насоките от 1998 г., озаглавена „[Утежняващи] обстоятелства“, установява неизчерпателен списък на обстоятелствата, които могат да доведат до увеличаване на основния размер на глобата, като например рецидива. В текста на споменатата точка 2 се посочва точно „[повторно извършване на нарушение от същия вид] от същото или [от] същите предприятия“, без да се споменава никакво условие за „окончателен“ характер на решението, с което се установява предходното нарушение. Постоянната съдебна практика обаче е в смисъл, че Насоките на Комисията гарантират правната сигурност на засегнатите предприятия, като определят методиката, която си е наложила Комисията за определяне на размера на глобите, налагани по силата на член 15, параграф 2 от Регламент № 17 (вж. Решение от 22 май 2008 г. по дело Evonik Degussa/Комисия и Съвет, C‑266/06 P, точка 53).
94 Що се отнася до твърдението за нарушение на общия принцип на законоустановеност на нарушенията и наказанията, трябва да се припомни, че този принцип изисква законът да определя ясно нарушенията и наказанията, с които те се санкционират (Решение по дело Evonik Degussa/Комисия и Съвет, посочено по-горе, точка 39). Според практиката на Европейския съд по правата на човека яснотата на закона се преценява с оглед не само на текста на релевантната разпоредба, но и на уточненията, внесени от постоянна и публикувана съдебна практика (вж. в този смисъл Решение на Европейския съд по правата на човека от 27 септември 1995 г. по дело G. срещу Франция, série A № 325-B, § 25). Следва да се отбележи по-нататък, че фактът, че един закон предоставя право на преценка, сам по себе си не противоречи на изискването за предвидимост, при условие че обхватът и редът на упражняване на това право са определени достатъчно ясно, с оглед на преследваната законна цел, за да осигури на индивида адекватна защита срещу произвола (Решение на Европейския съд по правата на човека от 25 февруари 1992 г. по дело Margareta et Roger Andersson срещу Швеция, série A, № 226, § 75).
95 Важно е да се припомни в това отношение, че макар член 15, параграф 2 от Регламент № 17 да предоставя на Комисията широко право на преценка, той все пак ограничава неговото упражняване, като въвежда обективни критерии, към които тя трябва да се придържа. По този начин, от една страна, размерът на глобата, която може да бъде наложена, има предел, който може да бъде изразен в цифри и е абсолютен, така че максималният размер на глобата, която може да бъде наложена на дадено предприятие, може да бъде определен предварително. От друга страна, упражняването на това право на преценка е ограничено и от правилата за поведение, които Комисията сама си е наложила в Известието относно сътрудничеството и в Насоките. Освен това известната и достъпна административна практика на Комисията подлежи на пълен съдебен контрол от Съда на Съюза, чиято постоянна и публикувана практика дава възможност да се уточнят неопределените понятия, съдържащи се в член 15, параграф 2 от Регламент № 17. По този начин съобразителният оператор може, като при нужда потърси услугите на юридически съветник, да предвиди достатъчно точно методиката на изчисление и размера на глобите, които могат да му бъдат наложени за определено поведение, и фактът, че този оператор не може предварително да узнае с точност равнището на глобите, които Комисията ще наложи във всеки конкретен случай, не може да представлява нарушение на принципа за законоустановеност на наказанията (вж. в този смисъл Решение по дело Evonik Degussa/Комисия и Съвет, посочено по-горе, точки 50—55).
96 Предвид всички гореизложени съображения втората част от петото правно основание трябва да бъде отхвърлена.
97 От това следва, че петото правно основание трябва да се отхвърли изцяло.
По шестото правно основание, с което се твърди, че е допусната грешка при прилагане на правото, свързана с увеличаването на основния размер на глобата с оглед на възпиращия ефект
Доводи на страните
98 Жалбоподателят поддържа, че в точки 680—684 от обжалваното съдебно решение Първоинстанционният съд е нарушил член 81 EО и Регламент № 17, като е приел, че Комисията правилно е преценила необходимостта да приложи с оглед на възпиращия ефект увеличение на началния размер на глобата, а не в края на изчисляването на същата. Жалбоподателят счита, че увеличаване с оглед на възпиращия ефект на размера на глобата, изчислен въз основа на тежестта и продължителността на нарушението, както и на утежняващите или смекчаващите обстоятелства в конкретния случай, може да се допусне само когато този размер се окаже недостатъчен, за да убеди предприятието и всички икономически оператори в тежестта на нарушението и в необходимостта то да не бъде повтаряно.
99 Жалбоподателят се позовава и на Известието на Комисията, озаглавено „Насоки относно метода за определяне на глобите, налагани по силата нa член 23, параграф 2, буква а) от Регламент № 1/2003“ (ОВ C 210, 2006 г., стp. 2; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 4, стр. 264, наричани по-нататък „Насоките от 2006 г.“), според което необходимостта от „специфично увеличение [на размера на глобата] с цел възпиращ ефект“ на същата се преценява с оглед на окончателния размер на глобата, т.е. след определянето на основния размер на глобата и след корекциите на този размер поради утежняващи или смекчаващи обстоятелства.
100 Комисията отбелязва, че Насоките от 2006 г. не са приложими в конкретния случай, защото спорното решение е прието в изпълнение на Насоките от 1998 г., които предвиждат, че размерът и общите ресурси на предприятието могат да бъдат взети предвид при оценката на тежестта на нарушението (точка 1.А), преди да се вземе предвид продължителността на същото (точка 1.Б). Комисията имала възможността да промени своята политика на санкциониране на нарушенията на общностното конкурентно право. Текстовете на Насоките от 1998 г. и на Насоките от 2006 г. били сходни, тъй като те предоставят на Комисията възможността да вземе предвид размера и общите ресурси на предприятията при изчисляване на глобите. Освен това етапът, на който размерът на предприятието е взет предвид, не бил съществен, тъй като увеличението на глобата на това основание е независимо от окончателния размер на глобата.
– Съображения на Съда
101 Както Първоинстанционният съд е установил в точка 657 от обжалваното съдебно решение, увеличението със 100 % на основния размер на глобата, определен в зависимост от тежестта на нарушението, намира своето основание в необходимостта да се гарантира достатъчен възпиращ ефект на глобата предвид големината и общите ресурси на Lafarge.
102 Що се отнася до понятието за възпиране, следва да се припомни, че то съставлява един от факторите, които трябва да се вземат предвид при изчисляването на размера на глобата. Действително според постоянната съдебна практика глобите, наложени за нарушения на член 81 EО, както са предвидени в член 15, параграф 2 от Регламент № 17, имат за цел да санкционират неправомерните деяния на засегнатите предприятия, и да възпират както въпросните предприятия, така и други икономически оператори, да нарушават в бъдеще правилата на конкурентното право на Съюза. Същевременно връзката между големината и общите ресурси на предприятията, от една страна, и необходимостта да се гарантира възпиращ ефект на глобата, от друга страна, не може да се оспорва. Така Комисията, когато изчислява размера на глобата, може да вземе предвид по-конкретно големината и икономическата мощ на засегнатото предприятие (вж. в този смисъл Решение от 29 юни 2006 г. по дело Showa Denko/Комисия, C‑289/04 P, Recueil, стp. I‑5859, точка 16 и цитираната съдебна практика).
103 Lafarge не оспорва отчитането на неговата големина и общи ресурси като такива с цел гарантиране на достатъчен възпиращ ефект на глобата, но критикува етапа, на който това е направено.
104 Следва да се подчертае в това отношение, че отчитането на големината и общите ресурси на въпросното предприятие, за да се гарантира достатъчен възпиращ ефект на глобата, се основава на целеното въздействие върху посоченото предприятие, тъй като санкцията не трябва да бъде пренебрежимо малка именно по отношение на финансовите възможности на същото.
105 Вследствие на това Съдът постановява, че Първоинстанционният съд правилно е преценил, че едно предприятие, поради „огромния“ си общ оборот спрямо този на останалите членове на картела, може по-лесно да събере нужните за плащането на глобата му средства, което с оглед на достатъчния възпиращ ефект на същата би оправдало прилагането на определен коефициент на увеличение (вж. Решение по дело Showa Denko/Комисия, посочено по-горе, точка 18).
106 Понеже в случая глобата е изчислена с прилагане на коефициенти на увеличение, последователността на прилагането им не е оказала въздействие върху окончателния размер на глобата независимо от етапа, на който е приложен разглежданият коефициент.
107 В допълнение следва да се отбележи, че Lafarge по никакъв начин не обосновава твърдението си, че ако размерът на глобата е бил определен без да се отчита свързаният с възпиращия ефект коефициент на увеличение, той е щял да бъде достатъчен, за да ѝ гарантира подобен ефект.
108 Накрая, що се отнася до довода, който жалбоподателят извежда от Насоките от 2006 г., следва да се подчертае, както правилно изтъква Комисията, че те не са били приложими към фактите, които са в основата на настоящия спор.
109 Освен това следва да се отбележи, че възпиращият коефициент, който може да се приложи при изчисляване на наложената на едно предприятие глоба, се преценява, като се отчитат множество елементи, а не само конкретното положение на засегнатото предприятие (вж. в този смисъл Решение Showa Denko/Комисия, посочено по-горе, точка 23). Следователно не е изключена възможността етапът на изчисляване, на който се взема предвид един възпиращ коефициент, да се окаже релевантен с оглед на елементите, отчетени при определянето на посочения коефициент, различни от големината и общите ресурси на засегнатото предприятие. Жалбоподателят обаче не е доказал, че случаят по настоящото дело е такъв.
110 Следователно шестото правно основание трябва да се отхвърли като неоснователно.
111 От гореизложените съображения следва, че жалбата трябва да бъде отхвърлена изцяло.
По съдебните разноски
112 По смисъла на член 69, параграф 2 от Процедурния правилник, приложим към производството по обжалване по силата на член 118 от същия, загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. След като Комисията е направила искане за осъждането на жалбоподателя и той е загубил делото, трябва да бъде осъден да заплати съдебните разноски.
По изложените съображения Съдът (втори състав) реши:
1) Отхвърля жалбата.
2) Осъжда Lafarge SA да заплати съдебните разноски.
Подписи