Language of document : ECLI:EU:T:2015:739

Дело T‑450/12

Alexios Anagnostakis

срещу

Европейска комисия

„Институционално право — Европейска гражданска инициатива — Икономическа и парична политика — Неизпълнение на задължение за плащане на държавния дълг — Утвърждаване на принципа на „положение на крайна необходимост“ — Отказ за регистрация — Правомощия на Комисията — Задължение за мотивиране“

Резюме — Решение на Общия съд (първи състав) от 30 септември 2015 г.

1.      Жалба за отмяна — Компетентност на съда на Съюза — Искане за задължителни указания към институция — Недопустимост

(член 263 ДФЕС)

2.      Жалба за отмяна — Основания — Съществено процесуално нарушение — Липса или непълнота на мотивите — Служебно разглеждане от съда

(членове 263 ДФЕС и 296 ДФЕС)

3.      Актове на институциите — Мотивиране — Задължение — Обхват — Решение на Комисията, с което отказва да регистрира предложение за гражданска инициатива

(член 24, първа алинея ДФЕС и член 296 ДФЕС; съображение 1 и член 4, параграф 3 от Регламент № 211/2011 на Европейския парламент и на Съвета)

4.      Жалба за отмяна — Основания — Липса или непълнота на мотивите — Основание, отделно от това, което се отнася до законосъобразността по същество

(членове 263 ДФЕС и 296 ДФЕС)

5.      Икономическа и парична политика — Икономическа политика — Компетентност на Съюза да предоставя финансова помощ на държави членки, които изпитват трудности — Обхват — Приемане на законодателство, утвърждаващо принцип на положението на крайна необходимост, позволяващо на държава членка, която има сериозни финансови проблеми, да не връща целия си дълг или част от него — Изключване

(член 122 ДФЕС)

6.      Икономическа и парична политика — Икономическа политика — Координиране на икономическите политики — Компетентност на Съюза — Обхват — Приемане на законодателство, утвърждаващо принцип на положението на крайна необходимост, позволяващо на държава членка, която има сериозни финансови проблеми, да не връща целия си дълг или част от него — Изключване

(член 136 ДФЕС)

7.      Договори на Съюза — Клауза за солидарност — Приложно поле — Задължение за приемане на законодателство, утвърждаващо принцип на положението на крайна необходимост, позволяващо на държава членка, която има сериозни финансови проблеми, да не връща целия си дълг или част от него — Липса

(член 222 ДФЕС)

8.      Комисия — Правомощия — Право на законодателна инициатива — Възможност при липса на компетентност в договорите законодателна инициатива да се основава на принцип на международното право — Изключване

(член 13, параграф 2 ДЕС)

1.      Вж. текста на решението.

(вж. т. 12)

2.      Вж. текста на решението.

(вж. т. 21)

3.      Задължението за мотивиране на индивидуално решение, въведено с член 296 ДФЕС, има за цел на заинтересованото лице да се предостави достатъчно информация, за да прецени дали решението е обосновано или евентуално има порок, който дава основание валидността му да се оспорва, и позволява на съда на Съюза да упражни своя контрол за законосъобразността му.

Когато става въпрос за решение, с което е отхвърлено искане за регистрация на Европейска гражданска инициатива, фактът, че предложението не е регистрирано, може да засегне самата ефективност на правото на гражданите да представят гражданска инициатива, утвърдено в член 24, първа алинея ДФЕС. Ето защо в такова решение мотивите, обосноваващи съответния отказ, трябва да са ясно посочени. Наистина на гражданина, представил предложение за инициатива, трябва да бъде дадена възможност да разбере причините, поради които тя не е регистрирана от Комисията. Комисията, сезирана с такова предложение, трябва да го прецени, но също и да мотивира решението, с което отказва регистрация, поради последиците на отказа за ефективното упражняване на утвърденото в Договора право. Това следва от самото естество на посоченото право, което, както се отбелязва в съображение 1 от Регламент № 211/2011 относно гражданската инициатива, трябва да укрепва гражданството на Съюза и да засили демократичното функциониране на Съюза чрез участие на гражданите в демократичния живот на Съюза.

(вж. т. 22, 25 и 26)

4.      Вж. текста на решението.

(вж. т. 33)

5.      Член 122, параграф 1 ДФЕС не би могъл да бъде релевантно правно основание за приемането в законодателството на Съюза на принцип на положението на крайна необходимост, според който държава членка би имала право да реши едностранно да не връща целия си дълг или част от него, поради факта че има сериозни финансови проблеми. В това отношение, макар да е вярно, че от текста на тази разпоредба не следва, че тя непременно се ограничава до приемането на мерки от Съвета само в случай че възникнат сериозни затруднения при снабдяването с определени продукти, а именно в областта на енергетиката, духът на солидарност между държавите членки, от който трябва да се ръководи Съветът при приемането на мерките, съобразени с икономическата ситуация по смисъла на посочената разпоредба, показва, че тези мерки се основават на подпомагането между държавите членки.

Освен това приемането на такъв принцип на положението на крайна необходимост очевидно не спада към мерките за финансова помощ, които Съветът има право да приема на основание член 122, параграф 2 ДФЕС. Наистина, тази разпоредба позволява на Съюза при определени условия да отпуска еднократна финансова помощ на държава членка; тя обаче не може да обоснове въвеждането по законодателен път на механизъм за отказване от дълга най-малкото поради това че такъв механизъм е общ и постоянен.

Освен това, тъй като в член 122 ДФЕС се урежда само финансова помощ, отпускана от Съюза, а не от държавите членки, приемането на принципа на положението на крайна необходимост, ако се предположи, че такъв принцип може да се включи в понятието за финансова помощ по смисъла на посочената разпоредба, не би могло да се причисли към мерките за подпомагане, предоставяни от Съюза въз основа на споменатата по-горе разпоредба, именно тъй като приемането на такъв принцип не би се отнасяло само до дълга на държава членка към Съюза, а също и до задълженията на тази държава към други юридически или физически лица, субекти на публичното или на частното право, а това положение очевидно не попада в приложното поле на разглежданата разпоредба.

(вж. т. 42, 43 и 48—50)

6.      Ролята на Съюза в областта на икономическата политика е ограничена до приемането на мерки за координиране. В това отношение приемането на законодателен акт, който разрешава държава членка да не върне дълга си, съвсем не спада към понятието за насоки на икономическата политика по смисъла на член 136, параграф 1, буква б) ДФЕС и на практика би довело до заменяне на свободната воля на договарящите страни със законодателен механизъм за едностранен отказ да се върне държавният дълг, нещо, което тази разпоредба очевидно не допуска.

(вж. т. 58)

7.      Отказът да бъде включен в текстовете на Съюза принцип на положението на крайна необходимост, според който държава членка, която има сериозни финансови проблеми, би имала право едностранно да реши да не връща целия си дълг или част от него, не противоречи и на клаузата за солидарност, дефинирана в член 222 ДФЕС, най-малкото тъй като тази клауза за солидарност очевидно не се отнася до икономическата и паричната политика, нито до икономическото положение или трудностите на държавите членки във връзка с бюджета.

(вж. т. 60)

8.      Дори да се предположи, че съществува норма на международното право, която утвърждава принцип на положението на крайна необходимост, според който при изключителни обстоятелства държава членка може да не връща държавния си дълг, само съществуването на такъв принцип в международното право не може да обоснове законодателна инициатива на Комисията, след като в Договорите изобщо не ѝ е предоставена компетентност за тази цел.

(вж. т. 65)