Съединени дела C‑569/16 и C‑570/16

Stadt Wuppertal
срещу
Maria Elisabeth Bauer

и

Volker Willmeroth
срещу
Martina Broßonn

(Преюдициални запитвания, отправени от Bundesarbeitsgericht)

„Преюдициално запитване — Социална политика — Организация на работното време — Директива 2003/88/ЕО — Член 7 — Право на платен годишен отпуск — Прекратяване на трудово правоотношение поради смърт на работника — Национална правна уредба, която не допуска изплащане на наследниците на работника на финансово обезщетение за неизползвания от работника платен годишен отпуск — Задължение за съответстващо тълкуване на националното право — Харта на основните права на Европейския съюз — Член 31, параграф 2 — Позоваване в рамките на спор между частноправни субекти“

Резюме — Решение на Съда (голям състав) от 6 ноември 2018 г.

1.        Социална политика — Защита на безопасността и здравето на работниците — Организация на работното време — Право на платен годишен отпуск — Обхват — Финансово обезщетение за неизползван отпуск, което се плаща при прекратяване на трудовото правоотношение — Национална правна уредба, която предвижда погасяване на правото на обезщетение при смърт на работника — Недопустимост

(член 31, параграф 2 и член 52, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз; член 7 от Директива 2003/88 на Европейския парламент и на Съвета; член 7 от Директива 93/104 на Съвета)

2.        Социална политика — Защита на безопасността и здравето на работниците — Организация на работното време — Право на платен годишен отпуск — Директива 2003/88 — Член 7 — Директен ефект — Възможност да се направи позоваване на нея в спор между частноправни субекти — Липса

(член 7 от Директива 2003/88 на Европейския парламент и на Съвета)

3.        Социална политика — Защита на безопасността и здравето на работниците — Организация на работното време — Право на платен годишен отпуск — Особено важен принцип на социалното право на Съюза — Обхват

(член 151 ДФЕС; член 21, параграф 1, член 27, член 31, параграф 2 и член 52, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз; член 7 от Директива 2003/88 на Европейския парламент и на Съвета; член 7 от Директива 93/104 на Съвета)

4.        Социална политика — Защита на безопасността и здравето на работниците — Организация на работното време — Право на платен годишен отпуск — Финансово обезщетение за неизползван отпуск, което се плаща при прекратяване на трудовото правоотношение — Национална правна уредба, за която е прието, че противоречи на Директива 2003/88 и на Хартата на основните права на Европейския съюз — Задължения на националната юрисдикция, сезирана със спор между частноправни субекти — Неприлагане на посочената национална правна уредба и предоставяне на финансово обезщетение на наследник на починалия работник

(членове 31, параграф 2 и член 51, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз; член 7 от Директива 2003/88 на Европейския парламент и на Съвета)

1.      Член 7 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време и член 31, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба като разглежданата в главното производство, при прилагането на която, когато трудовото правоотношение се прекратява поради смъртта на работника, правото на платен годишен отпуск, придобито въз основа на тези разпоредби и неизползвано от работника преди смъртта му, се погасява без възможност за посочения отпуск да възникне право на финансово обезщетение, което се наследява от наследниците на работника.

Всъщност погасяването при прекратяване на трудовото правоотношение на придобитото от работника право на платен годишен отпуск или на корелативно свързаното с него право на плащане на финансово обезщетение за неизползван отпуск, без работникът да е имал действително възможност да упражни правото на платен годишен отпуск, би накърнило съществено това право (вж. в този смисъл решение от 19 септември 2013 г., Réexamen Commission/Strack, C‑579/12 RX–II, EU:C:2013:570, т. 32).

Така правото на финансово обезщетение в случаите, в които трудовото правоотношение е прекратено поради смъртта на работника, се явява абсолютно необходимо за гарантирането на полезното действие на правото на платен годишен отпуск, предоставено на работниците (вж. в този смисъл решение от 12 юни 2014 г., Bollacke, C‑118/13, EU:C:2014:1755, т. 24).

В този контекст на последно място е важно да се припомни, че Съдът вече е имал повод да поясни, че изразът „платен годишен отпуск“, съдържащ се в член 7, параграф 1 от Директива 2003/88, който следва да се приравни на израза „платен годишен отпуск“, съдържащ се в член 31, параграф 2 от Хартата, означава, че за периода на „годишния отпуск“ по смисъла на тези разпоредби възнаграждението трябва да бъде запазено и че с други думи, за този период на почивка работникът трябва да получава обичайното си възнаграждение (вж. в този смисъл решение от 15 септември 2011 г., Williams и др., C‑155/10, EU:C:2011:588, т. 18 и 19).

Както бе припомнено в точка 39 от настоящото решение, правото на годишен отпуск е само една от двете части на правото на платен годишен отпуск, като съществен принцип на социалното право на Съюза, отразено в член 7 от Директива 93/104 и в член 7 от Директива 2003/88, междувременно изрично закрепено като основно право в член 31, параграф 2 от Хартата. Посоченото основно право включва и правото на заплащане, както и като право, неотделимо от правото на „платен“ годишен отпуск, правото на финансово обезщетение за неизползван годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение.

В това отношение към това право могат да бъдат налагани ограничения само при спазването на строгите условия, предвидени в член 52, параграф 1 от Хартата, а именно зачитане на основното съдържание на посоченото право. Така държавите членки не могат да дерогират произтичащия от член 7 от Директива 2003/88 във връзка с член 31, параграф 2 от Хартата принцип, че придобитото право на платен годишен отпуск не може да бъде погасено с изтичането на определен в националното право референтен период и/или период на прехвърляне, когато работникът не е бил в състояние да ползва този отпуск (вж. в този смисъл решение от 29 ноември 2017 г., King, C‑214/16, EU:C:2017:914, т. 56).

(вж. т. 49, 50, 57—59, 61 и 63; т. 1 от диспозитива)

2.      Вж. текста на решението.

(вж. т. 72, 73, 77 и 78)

3.      Вж. текста на решението.

(вж. т. 80, 81, 83 и 84)

4.      При невъзможност национална правна уредба като разглежданата в главното производство да се тълкува така, че да се осигури съответствието ѝ с член 7 от Директива 2003/88 и член 31, параграф 2 от Хартата на основните права, националната юрисдикция, сезирана със спор между наследник на починал работник и бившия работодател на последния, трябва да не приложи посочената национална правна уредба и да гарантира, че работодателят ще предостави на посочения наследник финансово обезщетение за платения годишен отпуск, придобит въз основа на посочените разпоредби и неизползван от работника преди смъртта му. Това задължение за запитващата юрисдикция произтича от член 7 от Директива 2003/88 и член 31, параграф 2 от Хартата на основните права, когато спорът е между наследник и работодател, който е публичен орган, и от втората от тези разпоредби, когато спорът е между наследник и работодател, частноправен субект.

Правото на платен годишен отпуск, прогласено в полза на всеки работник в член 31, параграф 2 от Хартата, що се отнася и до самото му съществуване, има едновременно императивен и безусловен характер, тъй като всъщност не е необходимо да бъде конкретизирано от разпоредбите на правото на Съюза или на националното право, които трябва само да уточнят конкретната продължителност на годишния отпуск и евентуално някои условия за упражняването на това право. Следователно тази разпоредба е достатъчна сама по себе си, за да породи право за работниците, на което те могат да се позовават в това му качество при спор между тях и работодателя им във връзка с положение, обхванато от правото на Съюза и поради това попадащо в приложното поле на Хартата (вж. по аналогия решение от 17 април 2018 г., Egenberger, C‑414/16, EU:C:2018:257, т. 76).

Що се отнася до това действие на член 31, параграф 2 от Хартата по отношение на работодатели, частноправни субекти, следва да се посочи, че макар член 51, параграф 1 от Хартата да уточнява, че нейните разпоредби се отнасят до институциите, органите, службите и агенциите на Съюза при зачитане на принципа на субсидиарност, както и за държавите членки, единствено когато те прилагат правото на Съюза, посоченият член 51, параграф 1 обаче не повдига въпроса дали такива частноправни субекти могат евентуално да бъдат пряко задължени да спазват определени разпоредби от Хартата и поради това разпоредбата не може да се тълкува в смисъл, че систематично изключва такава възможност.

Най-напред, както припомня генералният адвокат в точка 78 от заключението си, обстоятелството, че някои разпоредби на първичното право се отнасят предимно до държавите членки, не може да изключи възможността те да се прилагат в отношенията между частноправни субекти (вж. в този смисъл решение от 17 април 2018 г., Egenberger, C‑414/16, EU:C:2018:257, т. 77).

По-нататък, Съдът по-специално вече е приел, че забраната, закрепена в член 21, параграф 1 от Хартата, е достатъчна сама по себе си, за да породи право за частноправен субект, на което да може да се позовава в това му качество при спор с друг частноправен субект (решение от 17 април 2018 г., Egenberger, C‑414/16, EU:C:2018:257, т. 76), следователно без член 51, параграф 1 от Хартата да възпрепятства това.

Накрая, що се отнася по-точно до член 31, параграф 2 от Хартата, следва да се подчертае, че правото за всеки работник на платен годишен отпуск по своето естество включва съответното задължение за работодателя, а именно да предостави такъв платен годишен отпуск.

(вж. 85, 87—90 и 92; т. 2 от диспозитива)