РЕШЕНИЕ НА ОБЩИЯ СЪД (пети разширен състав)
11 октомври 2023 година(*)
„Публична служба — Персонал на ЕИБ — Възнаграждение — Надбавка за дете на издръжка — Надбавка за образование — Възстановяване на неоснователно платени суми — Липса на компетентност на автора на акта —Неспазване на давностния срок“
По дело T‑529/22,
QT, представлявана от L. Levi, адвокат,
жалбоподател,
срещу
Европейска инвестиционна банка (ЕИБ), представлявана от G. Faedo и J. Pawlowicz, подпомагани от A. Glavasevic и V. Wellens, адвокати,
ответник,
ОБЩИЯТ СЪД (пети разширен състав),
състоящ се от: J. Svenningsen, председател, C. Mac Eochaidh, J. Laitenberger, J. Martín y Pérez de Nanclares (докладчик) и M. Stancu, съдии,
секретар: H. Eriksson, администратор,
предвид изложеното в писмената фаза на производството,
предвид изложеното в съдебното заседание от 20 юни 2023 г.,
постанови настоящото
Решение
1 С жалбата си на основание член 270 ДФЕС и член 50а от Статута на Съда на Европейския съюз жалбоподателката, QT, иска, от една страна, отмяна на решението на Европейската инвестиционна банка (ЕИБ) от 28 септември 2021 г. за възстановяване на сумата от 61 186,61 евро, неоснователно изплатена като надбавки за образование, надбавки за дете на издръжка и други свързани придобивки в периода от юли 2014 г. до юни 2017 г. (наричано по-нататък „решението за възстановяване“), както и на решението на ЕИБ от 20 май 2022 г., с което се отхвърля подадената от нея административна жалба (наричано по-нататък „решението за отхвърляне на административната жалба“), и от друга страна, обезщетение за вредите, които твърди, че е претърпяла в резултат на тези решения.
Обстоятелствата по спора
2 Жалбоподателката е служител на ЕИБ от 16 март 2006 г. От юли 2014 г. до юни 2017 г. включително тя получава по-специално надбавки за дете на издръжка и надбавки за образование (наричани по-нататък „спорните надбавки“) за сина си във връзка с обучението му по свободно гмуркане през този период в Apnea Academy West Europe, Адехе (Испания).
3 След като получава информация от служител на ЕИБ за евентуални нередности при отпускането на надбавки за образование и производни права в рамките на ЕИБ, през ноември 2017 г. Европейската служба за борба с измамите (OLAF) започва разследване срещу 70 служители на ЕИБ, сред които и жалбоподателката.
4 На 16 април 2018 г. OLAF уведомява жалбоподателката за образуваното срещу нея разследване.
5 На 7 декември 2020 г. OLAF изпраща на ЕИБ окончателния си доклад от 4 декември 2020 г., в който се препоръчва на ЕИБ да започне, от една страна, дисциплинарно производство срещу жалбоподателката, и от друга страна, производство за възстановяване на спорните надбавки и производни права за периода от юли 2014 г. до юни 2017 г.
6 С писмо от 29 януари 2021 г. жалбоподателката е уведомена, че на ЕИБ са изпратени докладът на OLAF за приключване на разследването и препоръките на OLAF, като се посочва същото така, че ЕИБ ще проведе двете производства поотделно.
7 С електронно писмо от 21 юни 2021 г. ЕИБ описва подробно сумите, съставляващи общата сума от 61 186,61 евро, определена от ЕИБ за възстановяване, и приканва жалбоподателката да представи становището си, което тя прави на 17 август 2021 г.
8 На 28 юни 2021 г. ЕИБ връчва на жалбоподателката окончателния доклад на OLAF и я кани на изслушване, предхождащо дисциплинарното производство.
9 С електронно писмо от 28 септември 2021 г. ЕИБ приема решението за възстановяване посредством план за разсрочено плащане, съгласно който сумата от 565,79 евро ще се удържа от месечното възнаграждение на жалбоподателката, считано от септември 2021 г. до декември 2030 г.
10 На 20 май 2022 г. ЕИБ приема решението за отхвърляне на административната жалба, подадена от жалбоподателката на 29 ноември 2021 г.
Искания на страните
11 Жалбоподателката моли Общия съд:
– да отмени решението за възстановяване и решението за отхвърляне на административната жалба (наричани по-нататък общо „обжалваните решения“),
– да осъди ЕИБ да върне възстановените суми заедно с лихвите за забава, определени в съответствие с лихвения процент на Европейската централна банка (ЕЦБ), увеличен с два пункта,
– да осъди ЕИБ да заплати съдебните разноски.
12 ЕИБ моли Общия съд:
– да отхвърли жалбата като неоснователна,
– да осъди жалбоподателката да заплати всички съдебни разноски.
От правна страна
По предмета на исканията за отмяна
13 Съгласно постоянната съдебна практика, когато исканията за отмяна, които формално са насочени срещу отхвърлянето на досъдебно искане за оспорване на увреждащ акт, сами по себе си нямат самостоятелно съдържание, те водят до сезирането на Общия съд с този акт (вж. в този смисъл решение от 7 септември 2022 г., KL/ЕИБ, T‑651/20, непубликувано, EU:T:2022:512, т. 36 и цитираната съдебна практика).
14 При все това възможно е с оглед на съдържанието си едно изрично решение за отхвърляне на искането за оспорване да няма характер на акт, потвърждаващ оспорения акт. Така е например, когато решението за отхвърляне на искането за оспорване включва преразглеждане на положението на засегнатото лице вследствие на нови фактически и правни обстоятелства или когато с него се изменя или допълва първоначалното решение. При тези хипотези отхвърлянето на искането за оспорване представлява подлежащ на съдебен контрол акт, който съдът също разглежда при преценката за законосъобразност на оспорения акт и дори го приема за увреждащ акт, който заменя последния (вж. в този смисъл решение от 24 април 2017 г., HF/Парламент, T‑584/16, EU:T:2017:282, т. 71 и цитираната съдебна практика).
15 В случая жалбоподателката твърди, че исканията ѝ по отношение на решението за отхвърляне на административната жалба са допустими, тъй като в отговор на оплакване, изведено от липса на компетентност на автора на решението за възстановяване, ѝ е било предявено ново доказателство — бележка към преписката от 26 април 2022 г., приложена към решението за отхвърляне на административната жалба.
16 Въпреки че решението за отхвърляне на административната жалба не изменя разпоредителната част на решението за възстановяване, що се отнася до неговия размер и условия, то не е напълно лишено от самостоятелно съдържание. Всъщност, макар да потвърждава решението за възстановяване, решението за отхвърляне на административната жалба съдържа допълнителни мотиви в отговор на тази жалба, с които се внасят уточнения и се прави произнасяне по изтъкнатите от жалбоподателката оплаквания, и по-специално по оплакването, изведено от липсата на компетентност на автора на решението за възстановяване.
17 При тези обстоятелства и предвид това, че жалбоподателката не представя отделни доводи по отношение на всяко едно от обжалваните решения, тези решения следва да се разгледат заедно (вж. в този смисъл определение от 18 септември 2018 г., Dreute/Парламент, T‑732/17, непубликувано, EU:T:2018:582, т. 42).
По същество
По първото искане на жалбоподателката
18 В подкрепа на искането си за отмяна жалбоподателката излага четири основания. Първото е изведено от липсата на компетентност на автора на решението за възстановяване, второто — от неспазване на петгодишния давностен срок, предвиден в член 16.3 от административните разпоредби, приложими за персонала на ЕИБ (наричани по-нататък „АР“), третото — от нарушаване на същата разпоредба във връзка с условията за възстановяване, и четвъртото — от нарушаване на членове 2.2.3 и 2.2.4 от АР и от явна грешка в преценката.
– По първото основание, изведено от липса на компетентност на автора на решението за възстановяване
19 Първото основание по същество се състои от две части, като първата е изведена от липсата на надлежно пределегиране на правомощия на началника на отдел „Индивидуални права и плащания“ (наричан по-нататък „началникът на отдела“) да приеме решението за възстановяване, а втората — от липсата на двоен подпис на посоченото решение.
20 На първо място, ЕИБ поддържа, че решението за възстановяване е прието от началника на отдела по силата на пределегиране на правомощия, потвърдено a posteriori с бележката към преписката от 26 април 2022 г. На второ място, тя твърди, че електронното писмо, в което се съдържа решението за възстановяване, не е било изпратено въз основа на уредено във вътрешните правила на банката пределегиране, в които не се споменават решенията за възстановяване вследствие на разследвания на OLAF.
21 Най-напред трябва да се посочи, че страните са съгласни, че по принцип органът, който е компетентен в рамките на ЕИБ да приема решения за възстановяване на неоснователно платени суми, е генералният директор на ГД „Персонал“. Безспорно е също, че спорното решение за възстановяване не е издадено от генералния директор на ГД „Персонал“, а от началника на отдела. Според ЕИБ обаче посоченият генерален директор надлежно е пределегирал правомощия за тази цел на началника на отдела.
22 На първо място, следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика делегирането на правомощия не може да се презумира и че дори когато има право да делегира правомощията си, делегиращият орган трябва да вземе изрично решение, с което ги прехвърля, а самото делегиране може да се отнася само до точно определени изпълнителни правомощия (вж. в този смисъл решения от 13 юни 1958 г., Meroni/Върховен орган, 9/56, EU:C:1958:7, т. 42—44, 46 и 47, и от 26 май 2005 г., Tralli/ЕЦБ, C‑301/02 P, EU:C:2005:306, т. 43).
23 В случая в съдебното заседание ЕИБ уточнява, че пределегирането на правомощия, по силата на което началникът на отделът е приел решението за възстановяване, е неписано пределегиране. То обаче произтичало от писмото на генералния директор на ГД „Персонал“ до жалбоподателката от 29 януари 2021 г., с което последната е била уведомена за намерението на генералния директор да пристъпи към възстановяване, както и от изрично изразеното в решението за възстановяване съгласие на този директор.
24 Налага се обаче изводът, че доказателствата по преписката не позволяват да се установи наличието на такова пределегиране.
25 Всъщност писмото от 29 януари 2021 г. на генералния директор на ГД „Персонал“ не доказва, че той е решил да пределегира фактическото изпълнение на възстановяването на спорните надбавки на ръководените от него служби, сред които и отдел „Индивидуални права и плащания“. Това писмо само информира жалбоподателката за препоръките на OLAF вследствие на проведеното срещу нея разследване и за намерението на ЕИБ да изпълни тези препоръки във възможно най-кратък срок и поотделно.
26 Освен това изразеното в решението за възстановяване съгласие на генералния директор на ГД „Персонал“ с това решение не може да се счита за равнозначно на изрично решение — по смисъла на цитираната в точка 22 по-горе съдебна практика — на генералния директор да прехвърли на началника на отдела правомощието да проведе препоръчаното от OLAF производство за възстановяване. Освен това генералният директор не фигурира сред адресатите „в копие“ на електронното писмо, с което е прието решението за възстановяване.
27 Що се отнася до бележката към преписката от 26 април 2022 г., с която генералният директор на ГД „Персонал“ потвърждава, че е делегирал на началника на отдела правомощието да приеме решението за възстановяване, самата ЕИБ признава в писменото си становище, както и в съдебното заседание, че тази бележка не може да представлява надлежно пределегиране на правомощия, тъй като е изготвена след посоченото решение.
28 При това положение, тъй като не се установява да е налице пределегиране на правомощия, трябва да се заключи, че решението за възстановяване е прието от некомпетентен орган.
29 На второ място, от съдебната практика несъмнено следва, че решение, взето от некомпетентен орган поради неспазване на правилата за разпределяне на предоставените му правомощия, може да бъде отменено само ако неспазването на посочените правила накърнява гаранция, предоставена на длъжностните лица от Правилника за длъжностните лица на Европейския съюз, или правилата на добра администрация в областта на управлението на персонала (решения от 30 май 1973 г., Drescig/Комисия, 49/72, EU:C:1973:58, т. 13, от 7 февруари 2007 г., Caló/Комисия, T‑118/04 и T‑134/04, EU:T:2007:37, т. 68, и от 17 ноември 2017 г., Teeäär/ЕЦБ, T‑555/16, непубликувано, EU:T:2017:817, т. 52).
30 Следва обаче да се припомни също, че правилата за добра администрация в областта на управлението на персонала изискват по-специално разпределението на правомощията в рамките на институциите да бъде ясно определено и публикувано. Същото задължение имат и органите на ЕИБ, които по никакъв начин не се намират в различно положение от това на ръководните органи на другите органи и институции на Съюза в отношенията им с техните служители (вж. в този смисъл решение от 17 ноември 2017 г., Teeäär/ЕЦБ, T‑555/16, непубликувано, EU:T:2017:817, т. 53 и цитираната съдебна практика).
31 Както обаче следва от точки 22—28 по-горе, твърдяната компетентност на автора на решението за възстановяване не е била ясно определена, нито публикувана.
32 От това следва, че решението за възстановяване е опорочено от липса на компетентност, която е нарушила правилата на добра администрация в областта на управлението на персонала, и че посоченото решение трябва да бъде отменено изцяло. Следователно решението за отхвърляне на административната жалба на жалбоподателката също е опорочено от грешка при прилагане на правото, тъй като в него се приема, че началникът на отдела е бил компетентен да приеме решението за възстановяване.
33 Поради това първата част от първото основание следва да се уважи, без да е необходимо да се разглежда втората част, свързана с двойния подпис.
34 За да се гарантира доброто правораздаване обаче, Общият съд счита за уместно да разгледа и второто основание.
– По второто основание, изведено от неспазване на петгодишния давностен срок
35 Жалбоподателката твърди по същество, че ЕИБ не е спазила петгодишния давностен срок, предвиден в член 16.3 от АР, като е пристъпила към възстановяване на спорните надбавки, изплатени на жалбоподателката в периода от юли 2014 г. до юни 2017 г. Всъщност в приложение на посочения по-горе петгодишен давностен срок възстановяването можело да обхване само сумите, изплатени преди 28 септември 2016 г., тоест пет години преди датата на приемане на решението за възстановяване.
36 За разлика от това ЕИБ поддържа, че започването на разследване от OLAF неизбежно води до прекъсване на давностния срок за възстановяване на спорните надбавки, считано от 16 април 2018 г. — датата, на която жалбоподателката е била уведомена за започването на разследване срещу нея, до окончателния доклад на OLAF от 4 декември 2020 г., за който тя е била уведомена на 7 декември 2020 г.
37 Най-напред следва да се припомни, че аналогично на предвиденото в член 85 от Правилника за длъжностните лица на Европейския съюз (наричан по-нататък „Правилникът“), член 16.3 от АР гласи:
„16.3 Възстановяване на неоснователно платени суми
Неоснователно изплатените суми на член на персонала или на негови правоприемници по силата на настоящите [АР] подлежат на възстановяване, при условие че получателят е знаел, че плащането е извършено неоснователно или че неоснователността е била толкова очевидна, че той не е могъл да не знае за нея.
Възстановяването може да бъде разсрочено за няколко месеца. То не трябва да надвишава една пета от основното възнаграждение на служителя на месец.
Възстановяването трябва да се извърши не по-късно от пет години след датата на изплащане на сумата, освен ако [ЕИБ] може да докаже, че получателят умишлено е подвел администрацията, за да получи въпросната сума. В този случай, искът за възстановяване не се погасява дори и след изтичане на петгодишния срок“.
38 В случая, от една страна, следва да се уточни, че ЕИБ не твърди, че в настоящия случай се прилага изключението от давностния срок, предвидено в член 16.3, параграф 3, второ изречение от АР. От друга страна, в писменото си становище ЕИБ припомня, че въпросът дали жалбоподателката умишлено я е подвела, за да получи спорните надбавки, трябва да бъде решен в рамките на евентуално дисциплинарно производство, което ще се проведе отделно от производството за възстановяване. В съдебното заседание тя уведомява Общия съд, че е образувала такова производство, което към онзи момент все още е висящо.
39 Според ЕИБ обаче приложимият в случая петгодишен давностен срок не тече, докато трае разследването на OLAF. Това прекъсване можело да се изведе от разпоредбите на Регламент (ЕС, Евратом) № 883/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 11 септември 2013 година относно разследванията, провеждани от Европейската служба за борба с измамите (OLAF), и за отмяна на Регламент (ЕО) № 1073/1999 на Европейския парламент и на Съвета и Регламент (Евратом) № 1074/1999 на Съвета (ОВ L 248, 2013 г., стр. 1), и по-специално от член 5, параграф 3. Тя поддържа, че по силата на посочената разпоредба, докато OLAF провежда вътрешно разследване, засегнатите органи, служби или агенции не започват успоредно разследване по същите факти. Освен това тя изтъква, че с електронно писмо от 14 юни 2018 г. OLAF ѝ е разпоредил да се въздържа от провеждането на паралелни разследвания до приключването на разследването на OLAF. Така тя твърди, че е било невъзможно да предприеме каквито и да било действия, поради което за нея не е могъл да тече давностен срок.
40 ЕИБ изтъква също, че прекъсването на петгодишния давностен срок със започването на разследване на OLAF се налага по силата на принципа на добра администрация и на принципа на лоялно сътрудничество, които произтичат от член 13 ДЕС. Според нея обратното би означавало тя да бъде лишена от всякаква възможност да си възстанови неоснователно изплатените на нейни служители суми всеки път, когато тези суми са обект на продължително и сложно разследване от страна на OLAF.
41 Накрая, ЕИБ счита, че принципът на прекъсване на петгодишния давностен срок в случай на разследване на OLAF е приет в съдебната практика въз основа на разпоредбите на Регламент (ЕС, Евратом) 2018/1046 на Европейския парламент и на Съвета от 18 юли 2018 година за финансовите правила, приложими за общия бюджет на Съюза, за изменение на регламенти (ЕС) № 1296/2013, (ЕС) № 1301/2013, (ЕС) № 1303/2013, (ЕС) № 1304/2013, (ЕС) № 1309/2013, (ЕС) № 1316/2013, (ЕС) № 223/2014 и (ЕС) № 283/2014 и на Решение № 541/2014/ЕС и за отмяна на Регламент (ЕС, Евратом) № 966/2012 (ОВ L 193, 2018 г., стр. 1, наричан по-нататък „Финансовият регламент“). Ето защо според нея е без значение дали тя разполага с норма на позитивното право, която предвижда такова прекъсване.
42 В това отношение следва да се припомни, че функцията на давностния срок е да гарантира правната сигурност и че това основно изискване не допуска администрацията да може да отлага неограничено упражняването на правомощията си (решение от 9 юни 2021 г., DI/ЕЦБ, T‑514/19, EU:T:2021:332, т. 58).
43 За да изпълни функцията си за гарантиране на правната сигурност, давностният срок трябва да бъде установен предварително, а определянето на неговата продължителност, както и на реда и условията за прилагането му са от компетентността на законодателя на Съюза (решение от 15 юли 1970 г., ACF Chemiefarma/Комисия, 41/69, EU:C:1970:71, т. 19 и 20; вж. също решение от 17 март 2021 г., EJ/ЕИБ, T‑585/19, непубликувано, EU:T:2021:142, т. 33 и цитираната съдебна практика). Всъщност, като пречи вече установени с течение на времето положения да бъдат оспорвани за неопределен срок, погасителната давност има за цел да увеличи правната сигурност, но може също така да доведе до закрепване на положения, които поне в началото са били незаконосъобразни. Следователно степента, в която тази давност се използва, е резултат от съвместяване на изискванията за правна сигурност и тези за законосъобразност в зависимост от историческите и социалните обстоятелства, преобладаващи в обществото към даден момент. По тази причина тя е от компетентността единствено на законодателя и след като той е определил давностен срок, съдът не може да го замени с друг срок в конкретния случай (вж. по аналогия решение от 23 март 2022 г., ON/Комисия, T‑730/20, непубликувано, EU:T:2022:155, т. 34 и цитираната съдебна практика).
44 В случая от ясната формулировка на член 16.3 от АР следва, че ЕИБ трябва да пристъпи към възстановяване на неоснователно изплатени на някой от нейните служители суми в срок от пет години, считано от изплащането им, освен ако се установи, че въпросният служител е имал намерение да я подведе, за да получи това плащане.
45 Член 16.3 от АР обаче не предвижда прекъсване или спиране на давностния срок, за да се извърши възстановяване, в случай че OLAF започване разследване по фактите в основата на възстановяването.
46 При това положение правната сигурност не допуска ЕИБ да се позове на започването на разследване на OLAF спрямо служител, за да твърди, че давностният срок е прекъснат или спрян.
47 Що се отнася до член 5, параграф 3 от Регламент № 883/2013, той гласи, че „докато [OLAF] провежда вътрешно разследване, засегнатите институции, органи, служби или агенции не започват успоредно разследване по същите факти, освен ако [с OLAF] е договорено друго“.
48 Следва да се подчертае обаче, че приемането на решение за възстановяване на неоснователно платени суми не може да се приравни на разследване.
49 Що се отнася до довода на ЕИБ, изведен от принципите на добра администрация и на лоялно сътрудничество, и по-специално до твърдяното разпореждане на OLAF към ЕИБ в електронното писмо от 14 юни 2018 г., следва да се констатира, че съдържанието на това електронно писмо не позволява да се заключи, че OLAF изрично е поискала от ЕИБ да не пристъпва към възстановяването на спорните надбавки. Освен това в съдебното заседание в отговор на въпрос на Общия съд ЕИБ уточнява, че не се е консултирала с OLAF по този въпрос.
50 При тези обстоятелства нищо не е пречело на ЕИБ да пристъпи към възстановяване на сумите, които счита за неоснователно изплатени на жалбоподателката, преди края на провежданото срещу нея разследване от OLAF.
51 Така, противно на твърдяното от ЕИБ, обстоятелството, че разследванията на OLAF не водят до прекъсване или спиране на предвидения в член 16.3 от АР давностен срок, не лишава ЕИБ от всякаква възможност за възстановяване на неоснователно платени суми в случай на продължително и сложно разследване от страна на OLAF на законосъобразността на такива плащания и не противоречи на императивното изискване за защита на финансовите интереси на Съюза.
52 При всички положения ЕИБ е трябвало да приеме във вътрешната си правна уредба разпоредба, която предвижда такова прекъсване или спиране.
53 От гореизложеното следва, че не може да се уважи доводът на ЕИБ, че принципите на лоялно сътрудничество и на добра администрация обосновават възстановяването на спорните надбавки след изтичане на петгодишния срок, предвиден в член 16.3 от АР, без да се наруши принципът на правна сигурност.
54 Следователно към датата на приемане на решението за възстановяване ЕИБ по принцип вече не е имала право да си възстанови сумите, които са били изплатени на жалбоподателката като спорни надбавки до 28 септември 2016 г. Този извод не може да се постави под съмнение от останалите доводи на ЕИБ.
55 Всъщност трябва да се отхвърли доводът на ЕИБ, че преди изтичането на петгодишния давностен срок жалбоподателката е знаела, че администрацията оспорва правото ѝ да получава спорните надбавки, тъй като член 16.3 от АР не предвижда прекъсване или спиране на давностния срок в подобна хипотеза. Освен това от посочената разпоредба недвусмислено следва, че началният момент, от който започва да тече петгодишният срок за възстановяване на неоснователно платените суми, е изплащането на тези суми, а не датата, на която получателят е узнал, че те са платени неоснователно.
56 Същото се отнася и за аналогията на ЕИБ с разпоредбите на Финансовия регламент. С този довод ЕИБ се позовава на решение от 19 юли 2016 г., HG/Комисия (F‑149/15, EU:F:2016:155), в което се признавал принципът за прекъсване на петгодишния давностен срок в случай на разследване на OLAF, който не е пряко поставен под въпрос от Общия съд в решение от 15 декември 2021 г., HG/Комисия (T‑693/16 P RENV-RX, EU:T:2021:895). Трябва да се посочи обаче, че Общият съд е постановил, че предвиденият в член 85 от Правилника давностен срок е неприложим към спора по посоченото дело. Всъщност в основата на този спор е не изплащането на недължими суми на въпросното длъжностно лице, а финансовата вреда, която то е причинило на администрацията с поведението си. Освен това от посоченото съдебно решение недвусмислено следва, че Общият съд е приел, че петгодишният давностен срок, приложим за вземанията на Съюза към трети лица по силата на Финансовия регламент, който започва да тече от установяването на такова вземане и се прекъсва от всяко действие, насочено към събирането му, не може да се приложи нито пряко, нито дори като параметър на разумния срок. Тази констатация се основава на факта, че предвиденият в тези разпоредби давностен срок може да се отнася само за времето след установяването на вземането, но не и преди това, когато са настъпили правопораждащите за това вземане факти (вж. в този смисъл решение от 15 декември 2021 г., HG/Комисия, T‑693/16 P RENV-RX, EU:T:2021:895, т. 129 и 130).
57 Следователно трябва да се констатира, че обжалваните решения са приети в нарушение на петгодишния давностен срок, предвиден в член 16.3 от АР, що се отнася до сумите, изплатени на жалбоподателката до 28 септември 2016 г.
58 От гореизложеното следва, че второто основание също трябва да бъде уважено. Следователно обжалваните решения трябва да бъдат отменени.
По второто искане на жалбоподателката
59 Второто искане на жалбоподателката е за връщане на възстановените по силата на обжалваните решения суми, заедно с лихвите за забава, определени в съответствие с лихвения процент на ЕЦБ, увеличен с два пункта. В съдебното заседание жалбоподателката уточнява, че с искането си цели Общият съд да упражни неограничената компетентност, закрепена в член 91, параграф 1 от Правилника.
60 ЕИБ оспорва необходимостта Общият съд да упражни неограничената си компетентност, тъй като мерките, до които ще доведе отмяната на обжалваните решения, се изразяват във връщане на възстановените по силата на посочените решения суми.
61 В случая следва да се отбележи, че Общият съд не може да упражни неограничената си компетентност по член 91, параграф 1 от Правилника, без да лиши от полезно действие задължението на ЕИБ по член 266, първа алинея ДФЕС да предприеме необходимите мерки за изпълнение на настоящото съдебно решение. Всъщност в резултат на отмяната на обжалваните решения ЕИБ трябва да приеме ново решение, което може да приеме различни форми, а това е нещо, което Общият съд не може да предрешава, като се произнесе по второто искане на жалбоподателката.
62 При тези обстоятелства искането за обезщетение на жалбоподателката следва да се отхвърли.
По съдебните разноски
63 Съгласно член 134, параграф 1 от Процедурния правилник на Общия съд загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане.
64 Тъй като ЕИБ по същество е загубила делото, тя трябва да бъде осъдена да заплати разноските в съответствие с искането на жалбоподателката.
По изложените съображения
ОБЩИЯТ СЪД (пети разширен състав)
реши:
1) Отменя решението на Европейска инвестиционна банка (ЕИБ) от 28 септември 2021 г. за възстановяване на сумата от 61 186,61 евро, неоснователно изплатена на QT като надбавки за образование, надбавки за дете на издръжка и свързаните с това предимства за периода от юли 2014 г. до юни 2017 г., както и решението на ЕЦБ от 20 май 2022 г., с което се отхвърля административната жалба на QT.
2) Отхвърля искането за обезщетение.
3) Осъжда ЕИБ да заплати съдебните разноски.
Svenningsen | Mac Eochaidh | Laitenberger |
Martín y Pérez de Nanclares | | Stancu |
Обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 11 октомври 2023 година.
Подписи