Дело T-411/07 R
Aer Lingus Group plc
срещу
Комисия на Европейските общности
„Обезпечително производство — Контрол върху концентрациите — Решение, с което концентрация се обявява за несъвместима с общия пазар — Член 8, параграфи 4 и 5 от Регламент (ЕО) № 139/2004 — Молба за спиране на изпълнението и за постановяване на временни мерки — Мярка, противоречаща на разпределението на правомощията между институциите — Компетентност на Комисията — Временни мерки по отношение на встъпила страна — Молба за спиране на изпълнението — Допустимост — Липса на fumus boni juris — Липса на неотложност — Липса на значителна и непоправима вреда — Вреда, която зависи от бъдещи несигурни събития — Недостатъчни основания — Претегляне на всички интереси“
Резюме на определението
1. Обезпечително производство — Спиране на изпълнението — Временни мерки — Условия за постановяване — Временен характер на мярката
(членове 242 ЕО и 243 ЕО; член 104, параграф 2 от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд)
2. Обезпечително производство — Спиране на изпълнението — Условия за постановяване — Правен интерес на жалбоподателя от исканото спиране
(член 242 ЕО; член 104, параграф 2 от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд)
3. Обезпечително производство — Временни мерки — Мерки, несъвместими с разпределението на правомощията между институциите
(членове233 ЕО и 243 ЕО; член 8, параграфи 4 и 5 от Регламент № 139/2004 на Съвета)
4. Обезпечително производство — Условия за допустимост — Жалба — Изисквания за форма
(член 243 ЕО; член 104, параграф 2 от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд)
5. Обезпечително производство — Компетентност на съдията по обезпечителното производство — Постановяване на определения, засягащи трети страни — Граници
(член 243 ЕО)
6. Конкуренция — Концентрации — Компетентност на Комисията — Приемане на мерки срещу страните по забранена концентрация — Условия — Осъществяване на концентрацията
(членове 81 ЕО и 82 ЕО; член 7, параграф 1 от Регламент № 1/2003 на Съвета и членове 3 и 7, член 8, параграфи 4 и 5 от Регламент № 139/2004 на Съвета)
7. Обезпечително производство — Спиране на изпълнението — Временни мерки — Условия за постановяване — Неотложност — Значителна и непоправима вреда
(членове 242 ЕО и 243 ЕО; член 104, параграф 2 от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд)
1. По силата на член 107, параграф 4 от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд определение по обезпечително производство, с което се постановяват временни мерки, може да има само временен характер и не предопределя по никакъв начин решението на Първоинстанционния съд по главния спор. От това следва по принцип, че срокът на действие на такова определение не може да надвишава срока на продължителност на главното производство.
(вж. точка 45)
2. Молба за спиране на изпълнението не се противопоставя на отказ на администрацията, тъй като спирането на изпълнението не може да има за последица промяна в положението на жалбоподателя. Тъй като подобна молба не представлява никакъв интерес за него, тя трябва да бъде отхвърлена освен доколкото спирането на изпълнението би могло да бъде необходимо за приемане на други временни мерки, поискани от жалбоподателя, ако съдията по обезпечителното производство ги приеме за допустими и основателни.
(вж. точки 46—48)
3. По принцип съдията по обезпечителното производство не би могъл да приеме временна мярка, която в случай че бъде приета, би представлявала намеса при упражняването на правомощията на друга институция, несъвместима с целеното от авторите на Договора за ЕО разпределение на правомощията между различните институции.
Случаят е такъв и поради това следва да се отхвърли като недопустима молба за временни мерки, с която се иска да бъде разпоредено на Комисията да приложи по определен начин член 8, параграфи 4 и 5 от Регламент № 139/2004 относно контрола върху концентрациите между предприятия, като приеме определени мерки срещу другата страна по забранена концентрация. Всъщност ако в решението по главното производство бъде прието, че Комисията има правомощие да наложи предвидените в член 8, параграфи 4 и 5 от Регламента мерки, тогава ако прецени за необходимо в контекста на предоставените ѝ правомощия за контрол в сферата на концентрациите, от компетентност на Комисията е да приеме необходимите мерки за изпълнение на решението в съответствие с член 233 ЕО. Следователно, ако съдията по обезпечителното производство удовлетвори тази молба, това би означавало да задължи Комисията да направи конкретни изводи от решението за отмяна и поради това да постанови мярка, която превишава правомощията на съда по главното производство. По силата на предвидената съгласно Договора и Регламента система на разпределяне на правомощията обаче, ако Комисията прецени за необходимо в контекста на контролните си правомощия в сферата на концентрациите и по-конкретно съгласно член 8, параграфи 4 и 5 от Регламента, тя може да приеме подходящите според нея мерки за възстановяване на положението.
(вж. точки 49—51)
4. Молба за постановяване на временни мерки по член 243 ЕО не може да бъде неопределена и неточна. Когато обаче съдържанието на исканите от жалбоподателя мерки става достатъчно ясно от контекста на молбата, съдията по обезпечителното производство може да направи извод, че искането не е неопределено и неточно по своето естество и поради това да го приеме за допустимо.
(вж. точки 52 и 53)
5. В областта на обезпечителното производство член 243 ЕО посочва ясно, че „[п]о делата, за които е сезиран, Съдът може да разпорежда необходимите временни мерки“. Очевидно такъв общ текст цели да предостави достатъчни правомощия на съдията по обезпечителното производство за постановяване на мярката, която счита за необходима, за да осигури пълната ефективност на бъдещото окончателно съдебно решение с цел да се избегне празнота в предоставената от Съда правна защита.
Поради това, за да осигури пълната ефективност на член 243 ЕО, не е изключено при необходимост съдията по обезпечителното производство да постанови определения, засягащи пряко трети страни, като широките му правомощия са ограничени само доколкото става дума за въздействие върху правата и интересите на трети страни, когато подобни права и интереси могат да бъдат сериозно засегнати. Подобно широко право на преценка в това отношение следва да се упражни, като надлежно се вземат под внимание процесуалните права на адресатите на временните мерки и на пряко засегнатите от тези мерки страни, и по-специално правото на защита. При взимане на становище за налагане на исканите временни мерки по този вид дела съдията по обезпечителното производство трябва надлежно да има предвид и степента на fumus boni juris, както и неизбежността на значителната и непоправима вреда в конкретния случай. Дори когато трета страна не е имала възможност да бъде изслушана в обезпечителното производство, не е изключено при изключителни обстоятелства и с оглед на непостоянния характер на временните мерки по отношение на нея да бъдат наложени такива мерки, ако е видно, че непостановяването им би довело до положение за жалбоподателя, при което е налице опасност за самото му съществуване. Съдията по обезпечителното производство извършва подобна преценка при сравнително претегляне на различните засегнати интереси.
(вж. точки 56 и 59)
6. Комисията не прилага неправилно разпоредбите на член 8, параграфи 4 и 5 от Регламент № 139/2004 относно контрола върху концентрациите между предприятия, които ѝ дават право да приеме мерки срещу страните по вече осъществена забранена концентрация, когато след като е обявила за несъвместим с общия пазар един проект за концентрация, предвиждащ придобиването на целия капитал на предприятие, тя приема, че не е компетентна да попречи на придобиващото предприятие да упражнява свързаните с придобитото в крайна сметка миноритарно участие права на глас доколкото посредством това участие придобиващото предприятие не е в позиция да упражни фактически или юридически контрол върху предприятието, обект на участието.
Всъщност, макар и да е вярно, че терминът „implemented“, който фигурира в английската редакция, по принцип може да доведе до объркване относно точния обхват на тези разпоредби, тъй като определението за термина „implementation“ може да изразява както „постигане на целта“, така и „прилагане“, начинът на предаване на този израз във френската, германската и италианската редакция и сравнението с френската редакция на другите общностни текстове, в които терминът „implementation“ обозначава ясно „прилагане“, а не „постигане на целта“, както и обстоятелството, че по силата на член 8, параграф 4 от Регламента Комисията може да изиска от засегнатите предприятия да „развалят концентрацията“, сочат на пръв поглед, че определението за „implementation“, което се има предвид в тези разпоредби, включва пълното осъществяване на концентрацията, както е дефинирана в член 3 от Регламента, а следователно и придобиването на контрол.
Това заключение не може да се постави под въпрос от твърдяна практика на Комисията, според която практика тя разглеждала — дори по отношение на етапи, които не предполагат никаква промяна в контрола — частичното извършване като забранено от член 7, параграф 1 от Регламента, по силата на който концентрация с общностно измерение не може да се извърши, преди тя да бъде обявена за съвместима с общия пазар и посочвала на страните, че те трябва да се въздържат от подобни действия. Всъщност, на първо място, практиката на Комисията не е решаваща в настоящия случай, макар че тя има влияние и е важна за определяне на обосновката на правните очаквания, тъй като тълкуването на общностното право е правомощие на Съда, а не на Комисията. На второ място, дори ако член 7, параграф 1 от Регламента трябва да бъде тълкуван като забраняващ единствено промяната на контрола до приключване на проверката на Комисията, а не и действия, сходни с промяна в контрола като упражняването на права на глас, произтичащи от миноритарно участие, предвид срока, в който Комисията трябва да разгледа дадена нотифицирана концентрация и комбинацията от фактори, които в даден случай могат да предизвикат контрол, би било законосъобразно Комисията да изиска от страните да не предприемат действия, които могат да доведат до промяна в контрола.
На последно място, тази забрана в член 8, параграфи 4 и 5 от Регламент № 139/2004 във връзка със забраната държавите-членки да прилагат националното си законодателство в областта на конкуренцията към концентрация с общностно измерение по смисъла на член 21, параграф 3 от него, на пръв поглед не води до несъвместима с целта на Регламента празнота. Всъщност доколкото останалото миноритарно участие вече не е свързано с придобиване на контрол, то престава да е част от „концентрация“ и не попада в приложното поле на Регламент № 139/2004, като член 21 от него на пръв поглед при тези обстоятелства по принцип не препятства прилагането на националното законодателство в областта на конкуренцията от страна на националните органи за защита на конкуренцията и от националните съдилища. Освен това, макар миноритарно участие от този вид на пръв поглед да не може да бъде уреждано от Регламента, може да се предвиди към поведението на замесените предприятия Комисията да приложи разпоредбите на Договора в областта на конкуренцията, и по-специално на членове 81 ЕО и 82 ЕО,.
(вж. точки 89—92, 94, 98, 100,101 и 103)
7. Неотложният характер на молбата за допускане на обезпечение трябва да бъде преценяван във връзка с необходимостта от разпореждане на временни мерки, за да се избегне настъпването на значителна и непоправима вреда за страната, която ги е поискала. Тази страна е длъжна да докаже, че не би могла да изчака изхода от главното производство, без да претърпи вреда от такъв характер.
Когато настъпването на вредата зависи от множество фактори, достатъчно е тя да е предвидима с достатъчна степен на вероятност. Страната, която иска постановяването на временната мярка обаче остава длъжна да докаже фактите, за които се предполага, че обосновават възможността за настъпване на такава значителна и непоправима вреда. За да може да се определи дали вредата, чието настъпване създава безпокойство, е сериозна и непоправима и дали дава основание за постановяване на определение за временни мерки, съдията по обезпечителното производство трябва да разполага с конкретни доказателства, които да му позволят да определи точните последици, до които може по всяка вероятност да доведе липсата на исканите мерки за всяко от засегнатите лица.
Следователно твърдението на страната, която иска постановяването на временната мярка, че съдията по обезпечителното производство трябва да приложи „принципа за предпазливост“ и че е оправомощен да прилага „предпазни мерки“, без да трябва да изчаква доказателство за наличието на твърдения риск, не може да бъде прието.
(вж. точки 116—119)