РЕШЕНИЕ НА СЪДА НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА (първи състав)
9 декември 2008 година
Дело F-52/05
Q
срещу
Комисия на Европейските общности
„Публична служба — Длъжностни лица — Психически тормоз — Задължение на администрацията за съдействие — Отхвърляне на искането за съдействие — Задължение на администрацията за полагане на грижа — Оценка — Процедура за оценяване за 2003 г. — Доклад за развитие на кариерата“
Предмет: Жалба, подадена на основание членове 236 ЕО и 152 АЕ, с която Q иска по същество, на първо място, отмяна на решението, с което Комисията мълчаливо отхвърля искането ѝ за съдействие, на второ място, отмяна на нейните доклади за развитие на кариерата, изготвени съответно за периодите от 1 януари до 31 октомври 2003 г. и от 1 ноември до 31 декември 2003 г., на трето място, осъждане на Комисията да ѝ заплати обезщетение за вреди
Решение: Отменя решението на Комисията, с което се отхвърля искането за съдействие, подадено на 29 април 2004 г. от жалбоподателката, доколкото Комисията е отказала да вземе привременна мярка за дистанциране. Осъжда Комисията да заплати на жалбоподателката сумата от 18 000 EUR. Отхвърля жалбата в останалата ѝ част. Комисията понася, освен направените от нея съдебни разноски, и три четвърти от разноските, направени от жалбоподателката. Жалбоподателката понася една четвърт от направените от нея съдебни разноски.
Резюме
1. Длъжностни лица — Психически тормоз — Понятие — Поведение с цел накърняване на доброто име на заинтересованото лице или влошаване на условията му на труд
(член 12а, параграф 3 от Правилника за длъжностите лица; съображение 30, член 1 и член 2, параграф 3 от Директива 2000/78 на Съвета)
2. Длъжностни лица — Жалба — Увреждащ акт — Понятие — Мълчалив отказ по искане за съдействие
(членове 24, 90 и 91 от Правилника за длъжностите лица)
3. Длъжностни лица — Задължение на администрацията за оказване на съдействие — Приложно поле — Обхват — Задължение на администрацията за разглеждане на жалбите по повод на тормоз — Изисквания за полагане на грижа и за бързина
(член 24 от Правилника за длъжностите лица)
4. Длъжностни лица — Жалба — Правен интерес — Жалба за отмяна на атестационен доклад — Длъжностно лице, пенсионирано по време на съдебното производство
(членове 43, 90 и 91 от Правилника за длъжностите лица)
5. Длъжностни лица — Иск за обезщетение — Искане за поправяне на вредата, настъпила в резултат на болестта на жалбоподателя и на инвалидизирането му вследствие на служебно нарушение на администрацията
(член 73 от Правилника за длъжностите лица; членове 18 и 22 от Правилата относно осигуряването за рисковете „злополука“ и „професионална болест“)
6. Длъжностни лица — Жалба — Иск за обезщетение — Отмяна на обжалвания акт, който не осигурява адекватното обезщетяване на неимуществената вреда
(член 91 от Правилника за длъжностите лица)
1. Член 12а, параграф 3 от Правилника определя психическия тормоз като „непристойно поведение“, за чието установяване се изисква то да отговаря на две кумулативни условия. Първото условие е свързано с наличието на физически действия, проявени писмено или устно, с жестове или други действия, които се осъществяват „през определен период от време, многократно или систематично“, което означава, че психическият тормоз трябва да се разбира като процес, който по необходимост се развива във времето и предполага наличието на прояви, осъществявани многократно или продължително, и които са „извършени умишлено“. Второто условие, отделено от първото със запетая, изисква тези физически действия, проявени писмено или устно, с жестове или други действия, да водят до „урон[ване на] личността, достойнството или накърня[ване на] физическата или психологическата цялост на друго лице“. Поради обстоятелството че наречието „умишлено“ се отнася до първото условие, а не до второто, е възможно да се направи извод в две насоки. От една страна, физическите действия, проявени писмено или устно, с жестове или други действия, посочени в член 12а, параграф 3 от Правилника, трябва да имат умишлен характер, което изключва от приложното поле на тази разпоредба проявите, извършени случайно. От друга страна обаче, не се изисква тези физически действия, проявени писмено или устно, с жестове или други действия, да са извършени с намерението да се урони личността, достойнството или да се накърни физическата или психологическата цялост на дадено лице. С други думи, по смисъла на член 12а, параграф 3 от Правилника може да има психически тормоз, без упражняващото тормоз лице да е имало намерението чрез своите прояви да накърни доброто име на засегнатото лице или да влоши съзнателно условията му на труд. Достатъчно е само проявите на упражняващото тормоз лице, стига да са умишлени, да са довели обективно до такива последици.
Тълкуване на член 12а, параграф 3 от Правилника в обратния смисъл би довело до лишаване на тази разпоредба от каквото и да било полезно действие поради трудността да се докаже злонамереността на лицето, упражняващо психически тормоз. Действително, макар да има случаи, в които тази злонамереност се извежда по естествен път от проявите на извършителя, следва да се посочи, че тези случаи са редки, и в повечето хипотези лицето, за което се предполага, че упражнява тормоз, се въздържа от всякакво поведение, от което би могло да се съди за намерението му да накърни доброто име на засегнатото лице или да влоши условията му на труд. Освен това подобно тълкуване, основаващо се на злонамереността на лицето, за което се предполага, че упражнява тормоз, не би било в съответствие с определението за „тормоз“, което се дава в Директива 2000/78 за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите, според което нежеланото поведение има за „цел[…] или последица[…]“ уронване на достойнството на личността и създаването на сплашваща, враждебна, срамна, унизителна или обиждаща среда, което показва, че общностният законодател е имал намерението, както това се потвърждава в съображение 30 от посочената директива, да гарантира адекватна юридическа защита на засегнатите от психически тормоз лица. Всъщност такава защита не би могла да се осигури, ако психическият тормоз обхващаше само действия с цел уронване на личността на дадено лице поради особената трудност за лицето, засегнато от поведение, насочено към умишленото му подлагане на психически тормоз, да докаже наличието на такова намерение, както и мотива, който е в основата му. Накрая, би било непонятно общностният законодател, след като e приел в Директива 2000/78, че поведение, което без да има за цел, все пак води до потъпкване на достойнството на дадено лице, съставлява тормоз, да реши през 2004 г., по повод на реформата в Правилника, проведена с Регламент № 723/2004 за изменение на Правилника за длъжностните лица и на Условията за работа на другите служители, да ограничи равнището на юридическа защита, гарантирано на длъжностните лица и другите служители, и с приемането на член 12а, параграф 3 от Правилника да сведе психическия тормоз единствено до физическите действия, които са имали за цел да уронят достойнството на личността.
(вж. точки 132—139)
2. С изтичането на четиримесечния срок, предвиден в член 90, параграф 1 от Правилника, липсата на отговор по искане за съдействие на основание член 24 от посочения правилник води до мълчалив отказ, който съставлява акт с неблагоприятни последици за заинтересованото лице. Всъщност когато длъжностно лице, което иска защита от своята институция, представи начало на доказателство за наличие на посегателствата, на които твърди, че е подложено, въпреки че администрацията следва да вземе подходящи мерки, и по-специално да инициира разследване, за да установи обстоятелствата в основата на жалбата, това задължение не може да позволи на съответната институция да дерогира разпоредбите на член 90, параграф 1 от Правилника, които дават възможност на длъжностното лице да предизвика изразяване на позиция от страна на администрацията в определен срок, което по естеството си представлява решение.
Освен това, макар да е вярно, че преди края на административното разследване не може да се счита, че администрацията е отхвърлила окончателно искането за съдействие, това не променя факта, че още преди да изрази окончателна позиция по това искане, тя е била длъжна да приеме определени актове, най-малкото с предохранителна цел. Неприемането на такива мерки поради мълчанието на администрацията по посоченото искане може да породи неблагоприятни последици за заинтересованото лице.
(вж. точки 193, 195 и 196)
Позоваване на:
Първоинстанционен съд — 3 април 1990 г., Pfloeschner/Комисия, T‑135/89, Recueil, стр. II‑153, точка 17; 6 ноември 1997 г., Ronchi/Комисия, T‑223/95, Recueil FP, стр. I‑A‑321 и II‑879, точка 31; 26 октомври 2007 г., Lo Giudice/Комисия, T‑154/05, Сборник СПС, стр. I‑A‑2‑0000 и II‑A‑2‑0000, точка 136
3. По силата на предвиденото в член 24, първа алинея от Правилника задължение за съдействие при наличие на инцидент, несъвместим с реда и спокойствието в рамките на службата, администрацията трябва да се намеси с цялата необходима енергичност и да отговори с полагаемата се бързина и грижа, предвид обстоятелствата по случая, за да установи фактите и да изведе, след като се е запознала с тях, подходящите последици.
Администрацията не отговаря с цялата дължима грижа на искане за съдействие, основаващо се на твърдение за психически тормоз, когато още преди да е провела административно разследване, не вземе привременна мярка за дистанциране на заинтересованото длъжностно лице, при положение че, от една страна, значението и тежестта на твърдените обстоятелства разкриват, ако не наличието на психически тормоз, то поне подозрение за такъв тормоз, и че, от друга страна, приетите от съответната институция вътрешни правила предвиждат възможността да се предприемат такива мерки в полза на лицето, за което се предполага, че е засегнато при най-малкото съмнение за психически тормоз.
(вж. точки 205, 207, 209 и 213)
Позоваване на:
Съд — 26 януари 1989 г., Koutchoumoff/Комисия, 224/87, Recueil, стр. 99, точки 15 и 16
Първоинстанционен съд — 21 април 1993 г., Tallarico/Парламент, T‑5/92, Recueil, стр. II‑477, точка 31; 5 декември 2000 г., Campogrande/Комисия, T‑136/98, Recueil FP, стр. I‑A‑267 и II‑1225, точка 42
4. Атестационният доклад, като вътрешен документ, който изпълнява важна роля в развитието на кариерата на длъжностното лице, по принцип засяга интересите на атестираното лице само до окончателното прекратяване на служебното правоотношение. Поради това след посоченото прекратяване длъжностното лице няма интерес да поддържа жалба срещу атестационен доклад, освен ако докаже съществуването на особено обстоятелство, обосноваващо личен и все още съществуващ интерес от отмяната на посочения доклад. Не запазва подобен интерес пенсионираното поради инвалидност длъжностно лице, когато комисията по инвалидност е счела, че предвид трайния характер на заболяването, довело до инвалидност, повече изобщо не е необходим контролен медицински преглед.
Обратно, това длъжностно лице запазва интерес да поиска постановяването на съдебно решение относно законосъобразността на посочения доклад в рамките на искане за поправяне на вредите по отношение на професионалната дейност и на неимуществени вреди, които счита, че е претърпяло вследствие на твърдяното противоправно поведение на администрацията.
(вж. точки 227, 228 и 259)
Позоваване на:
Първоинстанционен съд — 13 декември 1990 г., Moritz/Комисия, T‑20/89, Recueil, стр. II‑769, точка 18; 31 май 2005 г., Dionyssopoulou/Съвет, T‑105/03, Recueil FP, стр. I‑A‑137 и II‑621, точка 20; 12 септември 2007 г., Combescot/Комисия, T‑249/04, Сборник СПС, стр. I‑A‑2‑0000 и II‑A‑2‑0000, точка 47, обжалвано по висящо пред Съда производство, C‑525/07 P
5. Трябва да се отхвърли искането за обезщетение за имуществената вреда, претърпяна от длъжностното лице вследствие на пенсионирането му поради инвалидност, което е последица от професионална болест, дължаща се на нарушения при изпълнение на служебни задължения, допуснати от администрацията. Всъщност общностният съд няма компетентност да се произнася относно съществуващата причинно-следствена връзка между условията на работа на длъжностно лице и заболяването, на което то се позовава, тъй като член 18 от Общите правила относно осигуряването на длъжностните лица на Европейските общности за рисковете „злополука“ и „професионална болест“ предвижда, че решението относно признаването на дадено заболяване за причинено вследствие на професионална дейност се взема от органа по назначаването, въз основа на заключенията на лекаря или лекарите, определени от институцията, а ако длъжностното лице направи такова искане — след консултация с лекарската комисия, предвидена в член 22 от посочените правила. Въведената по силата на член 73 от Правилника схема предвижда обезщетение с предварително определена сума в случай на злополука или професионална болест, без да е необходимо заинтересованото лице да доказва каквото и да било нарушение от страна на институцията и само ако се окаже, че предвидената в Правилника осигурителна схема не позволява подходящо обезщетение за претърпяната вреда, длъжностното лице има право да поиска допълнителна компенсация.
Обратно, искането за обезщетение за неимуществената вреда, претърпяна от жалбоподателя, трябва да бъде разгледано от съда.
(вж. точки 238—240 и 242)
Позоваване на:
Съд — 8 октомври 1986 г., Leussink/Комисия, 169/83 и 136/84, Recueil, стр. 2801, точка 13; 9 септември 1999 г., Lucaccioni/Комисия, C‑257/98 P, Recueil, стр. I‑5251, точка 22
Първоинстанционен съд — 14 май 1998 г., Lucaccioni/Комисия, T‑165/95, Recueil FP, стр. I‑A‑203 и II‑627, точка 74; 15 декември 1999 г., Latino/Комисия, T‑300/97, Recueil FP, стр. I‑A‑259 и II‑1263, точка 95
Съд на публичната служба — 2 май 2007 г., Giraudy/Комисия, F‑23/05, Сборник, стр. I‑A‑1‑0000 и II‑A‑1‑0000, точка 193
6. Отмяната на опорочен от незаконосъобразност доклад за развитие на кариерата не може сама по себе си да съставлява адекватно и достатъчно обезщетение за претърпяната от длъжностно лице неимуществена вреда, когато посоченият доклад изрично съдържа негативни оценки относно уменията на заинтересованото лице.
(вж. точка 273)