Неокончателна редакция
ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
M. SZPUNAR
представено на 30 април 2024 година(1)
Дело C‑650/22
Fédération internationale de football association (ФИФА)
срещу
BZ,
при участието на:
Union Royale Belge des Sociétés de Football-Association ASBL (URBSFA),
SA Sporting du Pays de Charleroi,
Fédération Internationale des Footballeurs Professionnels,
Union Nationale des Footballeurs Professionnels,
Fédération Internationale des Footballeurs Professionnels, Division Europe
(Преюдициално запитване, отправено от Cour d’appel de Mons (Апелативен съд Монс, Белгия)
„Преюдициално запитване — Свободно движение на работници — Забрани за споразумения — Правилник на ФИФА за статута и трансферите на футболистите — Предсрочно прекратяване на договор, сключен между клуб и играч — Правила за санкциониране на друг клуб, който наема въпросния играч — Забрана за издаване на сертификата за трансфер, необходим за преминаването на този играч към съответния друг клуб“
I. Въведение
1. Настоящото преюдициално запитване от Cour d’appel de Mons (Апелативен съд Монс, Белгия), което се отнася до тълкуването на членове 45 и 101 ДФЕС, е отправено в контекста на спор между BZ, футболен играч, и Fédération internationale de football association (Международна футболна федерация, наричана по-нататък „ФИФА“) относно вредата, която този играч твърди, че е претърпял поради прилагането на някои правила на ФИФА, уреждащи договорните отношения между играчите и клубовете.
2. Въпросните правила се отнасят до обезщетението, спортните санкции и издаването на задължителен сертификат за международен трансфер при твърдяно прекратяване на договор без основателна причина.
3. В настоящото заключение ще разгледам въпроса дали членове 45 и 101 ДФЕС или член 15 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“) не допускат спорните разпоредби.
II. Фактите, производството и преюдициалният въпрос
А. Страните по спора
4. BZ е бивш професионален футболист, който пребивава в Париж (Франция).
5. SA Sporting du Pays de Charleroi е белгийски футболен клуб.
6. ФИФА е федерация, основана през 1904 г. в Париж. Седалището ѝ е в Цюрих (Швейцария) и се урежда от швейцарското право. Целите на ФИФА, описани в член 2 от Устава на ФИФА, са по-специално „да изготвя правилници и разпоредби, уреждащи футболната игра и свързаните с нея въпроси, и да осигурява тяхното прилагане“(2), както и „да осъществява контрол върху футбола като цяло чрез подходящи мерки за недопускане на нарушения на устава, правилниците и решенията на ФИФА, както и на правилата на играта“(3). Сред органите ѝ са „Конгресът“ като „върховен законодателен орган“(4), „Съветът“, който е „стратегически и контролен орган“(5), и „Генералният секретариат“, който е „изпълнителен, оперативен и административен орган“(6).
7. Съгласно членове 11 и 14 от Устава на ФИФА „всяка федерация, която отговаря за организирането и контрола на футбола“ в дадена държава, може да стане член на ФИФА, стига по-специално вече да е член на една от шестте континентални конфедерации, признати от ФИФА и посочени в член 22 от Устава на ФИФА. Сред тях е Union des associations européennes de football (Съюз на европейските футболни федерации, наричан по-нататък „УЕФА“). Такава федерация най-напред се задължава да спазва устава, правилниците, директивите и решенията на ФИФА, както и тези на континенталната конфедерация, в която федерацията вече членува. На практика над 200 национални футболни федерации понастоящем са членове на ФИФА. В това си качество съгласно членове 14 и 15 от Устава на ФИФА те са длъжни по-специално „да осигурят спазването от собствените си членове на устава, правилниците, директивите и решенията на органите на ФИФА“(7) и да следят за тяхното спазване от всички свързани с футбола субекти и по-специално професионалните лиги, клубовете и играчите. Освен това „клубовете, лигите и всяко друго обединение, свързано с членуваща федерация, са подчинени на тази федерация и се признават от нея“(8).
Б. Спорните разпоредби
8. На 22 март 2014 г. ФИФА приема текст, озаглавен „Правилник за статута и трансферите на футболистите“ (наричан по-нататък „ПСТФ“), който влиза в сила на 1 август същата година. Този правилник отменя и заменя предишен правилник със същото заглавие.
9. Член 9.1 от ПСТФ гласи следното:
„Играч, картотекиран в дадена федерация, може да бъде картотекиран в нова федерация само ако последната е получила сертификат за международен трансфер (СМТ), издаден от предишната федерация. СМТ се издава безусловно, безплатно и без ограничение във времето. Всяка разпоредба в обратен смисъл е нищожна. Федерацията, която издава СМТ, е длъжна да предостави копие на ФИФА. Административната процедура по издаване на СМТ е описана в член 8 от приложение 3 […] към настоящия правилник“.
10. Член 8.2, параграф 7 от приложение 3 към ПСТФ предвижда, че „[п]редишната федерация не издава СМТ при наличие на договорен спор между предишния клуб и професионалния играч във връзка с обстоятелствата, предвидени в член 8.2, параграф 4, буква b) от настоящото приложение. […]“.
11. Член 8.2, параграф 4, буква b) от приложение 3 към ПСТФ на свой ред предвижда, че „[в] седемдневен срок от датата на молбата за издаване на СМТ предишната федерация трябва […] да отхвърли молбата за издаване на СМТ и да посочи […] причината за отказа, която може да бъде или обстоятелството, че договорът между предишния клуб и професионалния играч не е изтекъл, или че не е постигнато взаимно съгласие относно предсрочното прекратяване на договора“.
12. Съгласно член 17 от ПСТФ:
„При прекратяване на договор без основателна причина се прилагат следните разпоредби:
1. Във всички случаи прекратилата договора страна е длъжна да плати обезщетение. Без да се засягат разпоредбите на член 20 и на приложение 4 относно обезщетенията за обучение и ако в договора не е предвидено друго, обезщетението за прекратяване на договора се изчислява с оглед на действащото в съответната страна право, особеностите на спорта и всеки друг обективен критерий. Тези критерии включват по-специално възнаграждението и други обезщетения, дължими на играча по текущия и/или новия договор, оставащата продължителност на текущия договор до максимум пет години, разходите и разноските, направени или платени от предишния клуб (амортизирани през периода на договора), както и дали прекратяването е станало по време на защитен период.
2. Правото на такова обезщетение не може да се прехвърля на трето лице. Ако професионален играч трябва да заплати обезщетение, той и новият му клуб са солидарно отговорни за заплащането му. Размерът на обезщетението може да е посочен в договора или да е договорен между страните.
[…]
4. Освен задължението за заплащане на обезщетение, на всеки клуб, който през защитения период е прекратил договор или е подтикнал към прекратяването на договор, се налагат спортни санкции. За клуб, който подпише договор с професионален играч, прекратил предишния си договор без основателна причина, се счита, до доказване на противното, че е подтикнал професионалния играч да прекрати договора. Санкцията се състои в забрана за клуба да картотекира нови играчи на национално или международно равнище за два цели и последователни трансферни периода. Клубът ще може да картотекира нови играчи на национално или международно равнище едва от трансферния период, настъпил след окончателното изтърпяване на съответната спортна санкция. Той няма да може по-специално да се ползва от изключението и временните мерки, предвидени в член 6, параграф 1 от настоящия правилник, за да картотекира играчи преди този период“.
В. Спорът в главното производство
13. BZ е бил професионален футболист между 2004 г. и 2019 г.
14. На 20 август 2013 г. той сключва четиригодишен договор с руския професионален футболен клуб „Локомотив“ (наричан по-нататък „Локомотив Москва“).
15. На 22 август 2014 г. Локомотив Москва прекратява този договор и подава молба до Камарата за разрешаване на спорове на ФИФА (наричана по-нататък „КРС“) BZ да бъде осъден да заплати обезщетение в размер на 20 милиона евро, като твърди, че са извършени нарушение и „прекратяване на договора без основателна причина“ по смисъла на член 17 от ПСТФ. При това положение BZ предявява насрещен иск за изплащане от Локомотив Москва на неизплатените възнаграждения, както и на обезщетение в размер на възнаграждението, което би получил съгласно договора за целия му срок на действие.
16. Впоследствие BZ започва да търси нов клуб, който може да го наеме, като търсенето се оказва трудно. Според BZ причина за това била съществуващата опасност новият клуб да бъде осъден да заплати солидарно със самия BZ всяко евентуално дължимо на Локомотив Москва обезщетение.
17. BZ посочва, че въпреки интереса към него от страна на различни клубове, той е получил само едно предложение — това на Sporting du Pays de Charleroi, който на 19 февруари 2015 г. му изпраща оферта, съдържаща две кумулативни отлагателни условия: 1) най-късно до 30 март 2015 г. да бъде редовно картотекиран и да има право да играе за първия отбор на Sporting du Pays de Charleroi във всяко официално състезание, организирано от Union Royale Belge des Sociétés de Football-Association ASBL (Белгийски кралски футболен съюз, наричан по-нататък „URBSFA“), УЕФА и ФИФА, и 2) да получи (в същия срок) писмено и безусловно потвърждение, че Sporting du Pays de Charleroi не може да бъде държан солидарно отговорен (in solidum) за каквото и да било обезщетение (по-специално обезщетение за прекратяване на договор), което BZ евентуално би дължал на Локомотив Москва.
18. С писма от 20 февруари и 5 март 2015 г. адвокатите на BZ и съответно на Sporting du Pays de Charleroi искат както от ФИФА, така и от URBSFA потвърждение, че BZ ще може да бъде редовно картотекиран и ще има право да играе в първия отбор на Sporting du Pays de Charleroi и че спрямо него няма да бъдат приложени членове 17.2 и 17.4 от ПСТФ.
19. С писмо от 23 февруари 2015 г. ФИФА отговаря, че само компетентният орган за вземане на решения, а не нейният административен орган има правомощието да прилага разпоредбите на ПСТФ. От своя страна на 6 март 2015 г. URBSFA посочва, че съгласно правилата на ФИФА картотекирането на BZ не може да бъде извършено, докато предишният му клуб не издаде СМТ.
20. С решение от 18 май 2015 г. КРС уважава частично искането на Локомотив Москва, като определя размера на дължимото от BZ обезщетение на 10,5 милиона евро, и същевременно отхвърля исканията на BZ. КРС приема също, че член 17.2 от ПСТФ няма да се прилага спрямо BZ в бъдеще. На 27 май 2016 г. това решение е потвърдено на втора инстанция от Спортния арбитражен съд (наричан по-нататък „САС“).
21. С договор от 24 юли 2015 г. BZ е нает от футболен клуб „Олимпик Марсилия“ (Франция).
22. На 9 декември 2015 г. BZ предявява иск срещу ФИФА и URBSFA пред Tribunal de commerce du Hainaut (Търговски съд Ено, подразделение на Шарлероа, Белгия), за да получи обезщетение за вредата, а именно пропуснати ползи в размер на 6 милиона евро, която твърди, че е претърпял поради допуснатото от последните нарушение, а именно прилагането на цитираните по-горе спорни разпоредби, които според него са незаконни с оглед на правото на Съюза.
23. С решение от 19 януари 2017 г. този съд обявява иска на BZ за основателен по принцип и осъжда ФИФА и URBSFA да заплатят сума с предварителен размер от 60 001 евро.
24. ФИФА обжалва това съдебно решение пред запитващата юрисдикция. Привлечена като подпомагаща страна, URBSFA също иска изменение на посоченото решение.
Г. Преюдициалният въпрос
25. В този контекст с определение от 19 септември 2022 г., постъпило в Съда на 17 октомври 2022 г., Cour d’appel de Mons (Апелативен съд Монс) поставя на Съда следния преюдициален въпрос:
„Трябва ли членове 45 и 101 от Договора за функционирането на Европейския съюз да се тълкуват в смисъл, че забраняват:
– принципа на солидарна отговорност между играча и клуба, който иска да го наеме, за заплащане на обезщетението, което се дължи на клуба, с който договорът е бил прекратен без основателна причина, както е уреден в член 17.2 от ПСТФ на ФИФА, във връзка със спортните санкции, предвидени в член 17.4 от същия правилник, и с финансовите санкции, предвидени в член 17.1;
– възможността федерацията на предишния клуб на играча да не издаде сертификат за международен трансфер, необходим за наемането на играча от нов клуб, ако е налице спор между предишния клуб и играча (член 9.1 от ПСТФ на ФИФА и член 8.2, параграф 7 от приложение 3 към посочения ПСТФ)?“.
26. Писмени становища представят ФИФА, BZ, URBSFA, Fédération Internationale des Footballeurs Professionnels (Международна федерация на професионалните футболисти, наричана по-нататък „FIFPro“)(9), Fédération Internationale des Footballeurs Professionnels, Division Europe (Международна федерация на професионалните футболисти, филиал Европа, наричана по-нататък „FIFPro Europe“), Union Nationale des Footballeurs Professionnels (Национален съюз на професионалните футболисти, наричан по-нататък „UNFP“), гръцкото, френското, италианското и унгарското правителство, както и Европейската комисия. В съдебното заседание, проведено на 18 януари 2024 г., вземат участие ФИФА, BZ, URBSFA, FIFPro, FIFPro Europe, UNFP, гръцкото правителство и Комисията.
III. Анализ
А. По допустимостта
27. ФИФА и URBSFA изтъкват липса на точност в акта за преюдициално запитване и твърдят, че спорът в главното производство трябва да се счита за „изцяло вътрешен“, поради което настоящото дело трябвало да се обяви за недопустимо. Гръцкото, френското и унгарското правителство имат същите съмнения по отношение на допустимостта на делото.
28. Аз не споделям това мнение. Правните въпроси са съвсем ясни от акта за преюдициално запитване. Всички засегнати страни са напълно запознати със смисъла и контекста на преюдициалния въпрос и с фактическия и правен контекст, в който той се вписва, както и с факта, че спорът има трансгранично измерение, тъй като футболистът, който е френски гражданин с местоживеене във Франция, твърди, че е бил възпрепятстван да се премести в Белгия за целите на професионалната си дейност(10).
Б. По съществото
29. С въпроса си запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали членове 45 и 101 ДФЕС забраняват прилагането на правила като приетите от ФИФА, които предвиждат: 1) солидарна отговорност между играча и клуба, който иска да го наеме, за заплащане на обезщетението, което се дължи на клуба, с който договорът е бил прекратен без основателна причина, и 2) възможността федерацията на предишния клуб на играча да не издаде СМТ, необходим за наемането на играча от нов клуб, ако е налице спор между предишния клуб и играча.
1. Методологически бележки
30. Следва да се припомни, че неотдавна Съдът постанови две принципни решения относно правила, приети от частни субекти, отговарящи за организацията и контрола на футбола на световно, европейско и национално равнище(11). Това означава, че съвсем наскоро бяха положени значителни усилия за синтезиране и обобщаване на предходната съдебна практика. Затова, доколкото може да се опре на тези нови решения, настоящото заключение ще се съсредоточи главно върху особеностите на разглеждания случай(12).
31. Правила като спорните разпоредби се разглеждат от Съда както от гледна точка на конкурентното право, така и от гледна точка на разпоредбите на вътрешния пазар(13). Следователно членове 101 и 45 ДФЕС по принцип са приложими в настоящия случай. Това е прагматичен подход, който все пак може да доведе до потенциално деликатни положения, както ще се опитам да покажа накратко.
32. Съгласно логиката на Договорите както основните свободи, така и правилата на конкуренцията имат за цел да осигурят функционирането на вътрешния пазар(14). В това отношение Протокол (№ 27) относно вътрешния пазар и конкуренцията изрично уточнява, че вътрешният пазар, така както е определен в член 3 ДЕС, включва система, която гарантира, че няма нарушаване на конкуренцията(15). Според първоначалната концепция на Договорите основните свободи са насочени към държавите членки като публичноправни субекти, докато правилата на конкуренцията обвързват частните предприятия.
33. С течение на годините обаче това разделение е избледняло. Често е трудно да се отрече, че някои частноправни субекти действат по начин, близък до държавата, било поради самата си икономическа мощ, било заради начина, по който приемат „правила“, докато в други случаи действията на дадена държава наподобяват по-скоро такива на частно предприятие. Така Съдът е (трябвало да бъде) в крак с новите обстоятелства и съдебната практика е претърпяла развитие: от една страна, в определени ситуации някои от свободите на вътрешния пазар се прилагат към частни субекти(16), а от друга страна, в други случаи се приема, че действията на държавите членки попадат в приложното поле на конкурентното право(17). Изчерпателният и завършен анализ на този въпрос би надхвърлил рамките на настоящото заключение.
34. Освен това в някои случаи Съдът е констатирал, че една и съща съвкупност от факти е едновременно предмет на основните свободи и на правилата на конкуренцията. С други думи, вече не става въпрос за избор само между две възможности (правилата на конкуренцията или основните свободи), а за паралелен (или кумулативен) подход. Като се има предвид първоначалната логика на Договорите, описана по-горе, може да се постави въпросът за причините, довели Съда до възприемането на този подход. Очевидно, макар подобно паралелно прилагане на разпоредбите да може да доведе до желаното положение, при което приетите от субект като ФИФА правила винаги са обхванати от правото на Съюза, то не минава без трудности: какво се случва, ако например се установи, че спорната разпоредба е съвместима с член 101 ДФЕС, но е несъвместима с член 45 ДФЕС, или обратното? Интуитивният отговор е ясен: и двете групи правила (за конкуренцията и за основните свободи) трябва да се преценяват самостоятелно по същество.
35. Да разгледаме например решението на Съда по дело Royal Antwerp Football Club(18) и да си представим, че прилагайки констатациите на Съда, запитващата юрисдикция стига до положение, при което спорните разпоредби 1) имат за цел ограничаване на конкуренцията по смисъла на член 101 ДФЕС(19) и 2) представляват ограничение по смисъла на член 45 ДФЕС. По-нататък, като прилага решение Royal Antwerp Football Club към спора, с който е сезирана, запитващата юрисдикция би трябвало да констатира, че ограничение с оглед на целта (член 101 ДФЕС) е забранено само по себе си, което изключва преценката му с оглед на други цели, изведени в съдебната практика по дело Wouters и др.(20)(21). Същевременно националната юрисдикция би могла да разгледа възможните основания по член 45 ДФЕС и дори да установи, че в конкретния случай ограниченията са оправдани. В резултат на това спорните разпоредби биха били несъвместими с член 101 ДФЕС, но съвместими с член 45 ДФЕС.
36. Накрая, следва да се има предвид, че правните последици, свързани с нарушенията на основните свободи и на правилата за конкуренция, се различават съществено: ако Съд установи, че ФИФА нарушава например член 45 ДФЕС, спорните разпоредби не могат да се прилагат в рамките на компетентността на ФИФА, доколкото е засегнат вътрешният пазар на Съюза. Все пак е необходимо да има трансграничен елемент между държавите членки. За разлика от това, ако е установено нарушение на член 101 ДФЕС, спорните разпоредби не могат да се прилагат дори в рамките на една държава членка.
37. При всички случаи, в настоящото заключение ще следвам същия подход, възприет от Съда в посочените по-горе принципни решения: ще разгледам членове 45 и 101 ДФЕС.
2. Спорните разпоредби
38. На този етап считам, че е полезно да припомня накратко спорните разпоредби.
39. Съгласно член 17.1, 17.2 и 17.4 от ПСТФ играчът и клубът, който иска да го наеме, са солидарно отговорни за заплащане на обезщетението, което се дължи на клуба, с който договорът е бил прекратен без основателна причина. Освен това на играча и на клуба се налагат спортни и финансови санкции. По-нататък ще наричам тези правила „правилата за обезщетение и санкции“.
40. Съгласно член 9.1 от ПСТФ и член 8.2, параграф 7 от приложение 3 към ПСТФ федерацията, към която принадлежи предишният клуб на даден играч, има право да не издаде СМТ, необходим за наемането на играча от нов клуб, ако е налице спор между предишния клуб и играча.
3. Ограничение по член 45 ДФЕС
41. Съгласно постоянната практика на Съда член 45 ДФЕС не допуска мерки, които, независимо дали се основават на гражданството, или се прилагат без оглед на гражданството, биха могли да поставят в по-неблагоприятно положение гражданите на Съюза, когато искат да упражняват икономическа дейност на територията на държава членка, различна от тяхната държава членка по произход, като ги възпрепятстват или възпират да напуснат последната(22).
42. Ограничителният характер на спорните разпоредби не подлежи на никакво съмнение, за което, не на последно място, свидетелства фактът, че никоя от страните в производството по настоящото дело не се опитва да го оспори.
43. Всъщност разпоредбите, които предвиждат солидарна отговорност на новия клуб за заплащане на обезщетението за неизпълнение на договора, което професионалният играч дължи на бившия си клуб в случай на предсрочно прекратяване на договора без основателна причина, могат да възпрат или да разубедят клубовете да наемат играча, поради опасения от финансов риск. Същото се отнася и за спортната санкция, която се състои в забрана за картотекиране на нови играчи на национално или международно равнище за два цели и последователни трансферни периода, както и неиздаването на СМТ. Това на практика може да попречи на даден играч да упражнява професията си в клуб, намиращ се в друга държава членка.
44. В това отношение е безпредметно да се изследва дали спорните разпоредби представляват непряка дискриминация спрямо гражданите на други държави членки, или са просто пречка за свободното движение на хора. От значение е, че играчите действително са възпрепятствани да преминат в клубове в други държави членки. Именно такъв е настоящият случай: BZ, който е френски гражданин и работи по трудово правоотношение, възнамерява да започне работа в Белгия — държава, на която не е гражданин. Спорните разпоредби на практика го лишават от тази възможност.
4. По отношение на член 101 ДФЕС
45. Съгласно член 101, параграф 1 ДФЕС са несъвместими с вътрешния пазар всички споразумения между предприятия, решения на сдружения на предприятия и съгласувани практики, които биха могли да засегнат търговията между държавите членки и които имат за своя цел или резултат предотвратяването, ограничаването или нарушаването на конкуренцията в рамките на вътрешния пазар.
46. Спорните разпоредби представляват решения на сдружения на предприятия по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС(23), които са в състояние да засегнат търговията между държавите членки по смисъла на същата разпоредба(24). В това отношение държа да подчертая, че този извод не се променя от факта, че спорните разпоредби се отнасят до това, което по принцип се счита за трудово право. По-специално, така нареченото „изключение Albany“ не се прилага в настоящия случай по простата причина, че спорните разпоредби не представляват колективни трудови договори между работодатели и работници(25). Напротив, както правилно подчертава BZ, именно поради липсата на такива договори ФИФА е приела ПСТФ.
47. На следващо място, ще се спра на въпроса дали спорните разпоредби представляват поведение, което има за цел или резултат предотвратяването, ограничаването или нарушаването на конкуренцията в рамките на вътрешния пазар.
48. BZ и FIFPro твърдят, че член 101, параграф 1 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че спорните разпоредби имат за цел(26) ограничаването на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Членове 17 и 9.1 от ПСТФ, както и член 8.2, параграф 7 от приложение 3 към него, с оглед на своя текст, икономически и правен контекст и преследваната с тях обективна цел, имат за цел и във всеки случай, имат за действителен и потенциален резултат налагането на всички „предприятия“, каквито от икономическа гледна точка са професионалните футболни клубове, членуващи в националните футболни федерации — членове на ФИФА, на набор от условия, които са толкова строги и възпиращи — за да се осигурят услугите на играчи на високо ниво, които вече не са обвързани от договор с конкурентен клуб, но чийто договор се смята за прекратен без основателна причина — че тези условия трябва да се разглеждат като прекомерно ограничаващи или „блокиращи“ от правна и от практическа гледна точка възможността тези клубове да се конкурират помежду си по този начин. Подобно ограничение е още по-значимо, доколкото се отнася до елемент, който според правната и икономическата доктрина представлява един от основните параметри, чрез които клубовете могат да се конкурират помежду си, като се има предвид, че самото наемане на играчи е свързано с организирането и излъчването на междуклубни футболни състезания. Освен това по същия начин и в същата степен тези правила ограничават възможността самите играчи да участват в състезания.
49. Противно на това ФИФА и URBSFA отричат наличието на ограничение по член 101, параграф 1 ДФЕС и се съсредоточават върху евентуалната обосновка на спорните разпоредби. Гръцкото и унгарското правителство предлагат подобен анализ. Френското правителство по същество връща въпроса за ограничението с оглед на целта или с оглед на резултата съгласно член 101, параграф 1 ДФЕС обратно към запитващата юрисдикция(27).
50. Според Комисията е налице ограничаване на конкуренцията с оглед на резултата. Тя изтъква, че с оглед на тяхното съдържание, на икономическия и правния им контекст и на преследваните от тях цели не може да се счита, че спорните разпоредби имат за цел да ограничат конкуренцията, доколкото се прилагат само в случай на прекратяване на договор без основателна причина и следователно не засягат възможността клубовете да се конкурират свободно, като наемат играчи както в края, така и по време на срока на договора им с техния бивш клуб, стига това да е съгласувано с всички заинтересовани страни и да е съобразено с различните времеви и материални правила, уреждащи картотекирането на играчите.
а) Ограничаване на конкуренцията с оглед на целта (член 101, параграф 1 ДФЕС)
51. За да се прецени дали е налице ограничаване на конкуренцията с оглед на целта или с оглед на резултата, е уместно най-напред да се уточни целта на разглежданото поведение. Ако при проверката се окаже, че това поведение има антиконкурентна цел, няма да е необходимо да се разглеждат последиците от него за конкуренцията. Следователно само ако се установи, че това поведение няма антиконкурентна цел, на следващо място ще е необходимо да се разгледа неговият резултат(28). За да се определи в конкретен случай дали дадено споразумение, решение на сдружение на предприятия или съгласувана практика по своето естество(29) засяга в достатъчна степен конкуренцията, за да може да се счита, че цели нейното предотвратяване, ограничаване или нарушаване, следва да се разгледат, първо, съдържанието на въпросното споразумение, решение или практика, второ, икономическият и правният контекст, в който се вписва, и трето — целите, към които се стреми(30).
52. Комбинацията от спорните разпоредби води до следния сценарий: член 17 от ПСТФ предвижда, че когато даден играч прекрати договор без основателна причина, се дължи обезщетение и се прилагат строги спортни санкции. Освен това съгласно член 8.2 от приложение 3 към ПСТФ такъв играч не получава СМТ, позволяващ на друг клуб да го наеме.
53. С други думи, последиците от прекратяването на договор от играч без основателна причина са толкова драстични, че е много малко вероятно играч да предприеме такава стъпка. Спорните разпоредби са формулирани по такъв начин, че да имат възпиращ и разколебаващ ефект върху играчите. Същото се отнася и за клубовете, които са потенциално заинтересовани да предлагат нови възможности на играчи, които все още са обвързани от действащ договор. „Цената“ на подобно действие би била изключително висока.
54. Ето защо поради самото си естество спорните разпоредби(31) ограничават възможността играчите да сменят клубовете и обратно, (новите) клубове да наемат играчи, в случай че даден играч е прекратил договора си без основателна причина. Както Съдът изрично признава, наемането на талантливи играчи представлява „един от основните параметри на конкуренцията между футболните клубове“(32), което превръща играчите в най-значимия „производствен фактор“(33) за клубовете.
55. По този начин, като ограничават възможността на клубовете да наемат играчи, спорните разпоредби неизбежно засягат конкуренцията между клубовете на пазара за набиране на професионални играчи.
56. Тези елементи са силна индикация, че е налице ограничаване на конкуренцията с оглед на целта. Очевидно съществуват и други хипотези, в които играчите могат да сменят клубовете и да бъдат наети на работа. Това обаче не означава, както твърди Комисията в становището си, че не е налице ограничаване на конкуренцията с оглед на целта(34). В случай на прекратяване на договор без основателна причина спорните разпоредби предвиждат спиране на конкуренцията. Не виждам защо това да не може да се приравни на ограничаване на конкуренцията с оглед на целта.
б) Ограничаване на конкуренцията с оглед на резултата (член 101, параграф 1 ДФЕС)
57. След направения анализ не е необходимо да се изследва дали спорните разпоредби водят до ограничаване на конкуренцията с оглед на резултата. При все това ми се струва очевидно, че спорните разпоредби най-малкото имат за резултат ограничаване на конкуренцията. В съдебното заседание представителят на ФИФА пояснява, че на практика няма случаи на прекратяване на договор без основателна причина, което според мен е повече от ясно доказателство, че спорните разпоредби постигат търсения с тях възпиращ ефект, описан по-горе.
в) Изключение (член 101, параграф 3 ДФЕС)
58. Според мен условията за възможно изключение по член 101, параграф 3 ДФЕС очевидно не са налице, поради което няма да бъдат разглеждани в настоящото заключение(35).
г) Заключение относно член 101
59. Член 101, параграф 1 ДФЕС не допуска спорните разпоредби. В случай че Съдът установи, че е налице ограничаване на конкуренцията не с оглед на целта, а с оглед на резултата, следва да се направи преценка на спорните разпоредби в светлината на други цели, изведени в решение Wouters и др.(36), за да се провери дали те са обосновани от преследването на една или повече легитимни цели от общ интерес, които сами по себе си не притежават антиконкурентен характер(37). В това отношение проверката по същество би била сравнима с проверката за обоснованост по член 45 ДФЕС, на която сега ще се спра.
5. Обосновка
60. Ограничение на свободното движение на работници може да бъде оправдано само ако, на първо място, се основава на някое от съображенията, изброени в член 45, параграф 3 ДФЕС(38), или на императивно съображение от общ интерес(39) и ако, на второ място, спазва принципа на пропорционалност, което означава, че с това ограничение може съгласувано и последователно да се гарантира, без да се надхвърля необходимото, постигането на преследваната цел(40).
а) Установяване на императивно съображение от общ интерес
61. ФИФА и URBSFA твърдят, че спорните разпоредби имат за цел да се запази стабилността на договорите в сектора на професионалния футбол, и по-конкретно да се осигури спазването на поетите от играчите и от клубовете задължения.
62. Не виждам проблем посочените основания да се приемат за императивни съображения от общ интерес, доколкото те не представляват цели от чисто икономическо естество(41). Освен това, доколкото се твърди, че стабилността на договорите допринася за определено ниво на равнопоставеност между клубовете, следва да се припомни, че Съдът изрично е признал целта за поддържане на равновесие между клубовете чрез запазване на определено равенство на възможностите и неяснота по отношение на резултатите(42).
б) По пропорционалността
63. На следващо място, спорните разпоредби трябва да са съобразени с принципа на пропорционалност, което означава, че с тях може съгласувано и последователно да се гарантира, без да се надхвърля необходимото, постигането на преследваните цели. Запитващата юрисдикция трябва да прецени пропорционалността на спорните разпоредби. В това отношение тежестта да докаже пропорционалността на спорните разпоредби, се носи от ФИФА.
1) Годност
64. Спорните разпоредби като цяло изглеждат годни да насърчат стабилността на договорите и по този начин да допринесат както за стабилността на състава на отборите в спортните състезания, така и за целта за постигане на определено равновесие между клубовете в спортните състезания чрез запазване на известна степен на равенство на възможностите. В това отношение следва да се припомни, че съществува известна особеност на спорта, доколкото футболните клубове се нуждаят от противникови отбори, за да функционира системата(43).
65. Задължението за играча и новия клуб да заплатят обезщетение(44), трябва да насърчи играчите да не прекратяват договорите си без основателна причина, и да разубеди клубовете да наемат играч, който предсрочно е прекратил договора си без основателна причина. Същото се отнася за спортните санкции(45), както и за СМТ(46), чието неиздаване утежнява положението на играча, като създава техническа пречка за картотекирането му в нов клуб, членуващ в друга федерация.
2) Необходимост
66. На следващо място, спорните разпоредби не трябва да надхвърлят необходимото за постигане на целта за стабилност на договорите(47).
i) Обезщетение за прекратяване на договора (член 17.1 от ПСТФ)
67. Заплащането на обезщетение за прекратяване на договор без основателна причина може да се счита за разумно необходимо за постигането на целта за стабилност на договорите. Изчисляването на това обезщетение обаче трябва да става по такъв начин, че сумата, дължима от страната, на която се приписва липсата на основателна причина, да не надхвърля това, което разумно може да се счита за необходимо да покрие вредата, претърпяна от другата страна в резултат на прекратяването на договора, и да възпре, в случая — играча, да прекрати договора без основателна причина(48).
ii) Солидарна отговорност (член 17.2 от ПСТФ) и спортни санкции (член 17.4 от ПСТФ)
68. Макар че от гледна точка на ФИФА може да е трудно да се разберат причините, довели до предсрочното прекратяване на договора на професионалния играч с бившия му клуб, когато даден играч е нает от друг клуб, системното ангажиране на отговорността на новия клуб според мен надхвърля необходимото за постигане на легитимната цел, при положение че новият клуб няма никакво отношение към прекратяването на договора. Презумпцията, установена в член 17.4 от ПСТФ, че новият клуб е подтикнал играча да прекрати договора, ми се струва твърде крайна, тъй като не виждам по какъв начин новият клуб може да докаже своята „невинност“. Въпреки че би могло да се твърди, както изтъкват ФИФА и Комисията, че е възможно да се изключи прилагането на член 17.2 от ПСТФ, доколкото КРС има правомощието да ограничи прилагането на принципа на солидарна отговорност(49), според мен предоставянето на такова право на преценка на КРС не осигурява необходимата правна сигурност за играчите и клубовете, тъй като всичко зависи от устойчивостта и бързината на процедура, която е трудно да се провери.
iii) Сертификат за международен трансфер (член 8.2, параграф 7 и член 8.2, параграф 4, буква b) от приложение 3 към ПСТФ)
69. В случая член 8.2, параграф 7 от приложение 3 към ПСТФ крие риск от отказ за издаване на СМТ, основан само на твърдението, че играчът не е спазил условията на договора си и че клубът е бил принуден да прекрати договора поради твърдяното неизпълнение на договорните задължения на играча. Тук отново може да се твърди, че системата проявява необходимата гъвкавост, тъй като в случай на спор между играча и неговия бивш клуб ФИФА може, по искане на новия клуб и при изключителни обстоятелства, да приеме временни мерки(50). И в този случай обаче тези елементи ми се струват твърде слаби, за да стигна до извода, че са необходими за постигане на стабилност на договорите.
в) По отношение на член 15 от Хартата
70. Като се има предвид, че някои от страните се позовават на член 15 от Хартата, считам за уместно да разгледам тази разпоредба в настоящото заключение.
1) Приложно поле: член 51, параграф 1 от Хартата
71. Преди да разгледам материалния обхват на член 15 от Хартата, най-напред следва да се изясни дали по принцип този член изобщо е приложим в главното производство. С други думи, обвързана ли е ФИФА при приемането на текст като ПСТФ от Хартата, и по-специално от член 15 от нея?
72. Според мен отговорът на този въпрос е утвърдителен.
73. Съгласно член 51, параграф 1 от Хартата, който определя нейното приложно поле, разпоредбите на Хартата се отнасят за институциите, органите, службите и агенциите на Съюза при зачитане на принципа на субсидиарност, както и за държавите членки, единствено когато те прилагат правото на Съюза.
74. ФИФА не е stricto sensu държава членка, която прилага правото на Съюза.
75. Въпреки това, както съм обяснил другаде, в случай като разглеждания, във функционално отношение частноправни субекти като ФИФА са сравними не с институция на Съюза, а с държава членка, която се опитва да обоснове ограничение на основна свобода(51). Съгласно постоянната съдебна практика, установена с решение Walrave и Koch(52), разпоредбите на Договора се прилагат за субекти като ФИФА. Такъв субект се разглежда като държава членка, която се опитва да обоснове ограничение на основна свобода (или евентуално ограничаване на конкуренцията). Следователно е съвсем логично в такъв случай спрямо него да се прилагат разпоредбите на Хартата, в смисъл че те го обвързват. С други думи, щом като Съдът е приел за допустимо хоризонталното прилагане на член 45 ДФЕС към субект като ФИФА, същото трябва да важи и за прилагането на Хартата(53).
76. Що се отнася до израза „прилагат правото на Съюза“, той е изяснен в решението на Съда по дело Åkerberg Fransson(54), в което Съдът се позовава на разясненията относно Хартата и постановява, че задължението да се зачитат основните права, определени в рамките на Европейския съюз, обвързва държавите членки единствено когато те действат в приложното поле на правото на Съюза(55). По-нататък, Съдът постановява, че доколкото гарантираните от Хартата основни права трябва да се зачитат, когато националната правна уредба попада в приложното поле на правото на Съюза, не може да е налице положение, което се обхваща от това право, но при което посочените основни права са неприложими. Приложимостта на правото на Съюза включва приложимостта на основните права, гарантирани от Хартата(56).
77. Считам, че подобен „огледален принцип“ напълно съответства на смисъла на член 51 от Хартата, а именно да се гарантира, че в рамките на приложното поле на правото на Съюза се зачитат съдържащите се в Хартата права.
78. Освен това държа да припомня дългогодишната съдебна практика — преди(57) и след(58) влизането в сила на Хартата — съгласно която, когато държава членка изтъква съображения, обосноваващи ограничение на основна свобода, тази държава членка трябва да зачита основните права на Съюза.
79. Въз основа на гореизложеното не виждам причина, поради която в настоящия случай разпоредбите на Хартата да не се прилагат в смисъл, че частноправните субекти могат да се позовават на тях срещу субект като ФИФА(59).
80. Накрая, бих искал да направя още една кратка бележка относно методологията. С оглед на гореизложеното считам, че е подходящо проверката на съвместимостта на спорните разпоредби с Хартата да бъде направена в рамките на анализа на обосновката, представена от ФИФА и URBSFA. В това отношение напълно се присъединявам към мнението на генерален адвокат Saugmandsgaard Øe, че „когато Съдът разглежда национална правна уредба от гледна точка на свободите на движение, твърдяното нарушение на гарантирано от Хартата основно право не може да бъде разглеждано независимо от въпроса за нарушението на тези свободи“(60). Достатъчно е да добавя, че това е и начинът, по който Съдът, струва ми се, е процедирал до момента: по дела относно свободата на движение въпросите, свързани с основните права, се разглеждат в рамките на обосновката на ограничение(61).
2) Материалноправни изисквания по член 15 от Хартата
81. Още на този етап бих искал да заявя, че анализът, който следва по отношение на член 15, параграф 1 от Хартата(62), няма да се различава съществено от анализа на член 45 ДФЕС.
82. На първо място, в случай като настоящия (основното и индивидуално) субективно икономическо право, закрепено в член 45 ДФЕС(63), следва да се разглежда като функционално равностойно на член 15 от Хартата(64), поради което за пълнота ще се огранича до изложените по-долу съображения(65). В това отношение бих искал да изтъкна евентуални проблеми, които на определен етап Съдът ще трябва да разреши.
83. Първо, както вече е видно от текста на член 15, параграф 1 от Хартата, той предоставя правото на избор и на упражняване на професия(66). Тъй като спорните разпоредби се отнасят до упражняването на професията на футболист, те попадат в обхвата на защитата, предоставена от член 15, параграф 1 от Хартата.
84. Второ, що се отнася до евентуално ограничаване на правото на упражняване на професия, член 52, параграф 1 от Хартата предвижда, че всяко ограничаване на упражняването на правата по Хартата трябва да бъде предвидено в закон и да зачита основното съдържание на тези права. При спазване на принципа на пропорционалност ограничения могат да бъдат налагани само ако са необходими и ако действително отговарят на признати от Съюза цели от общ интерес или на необходимостта да се защитят правата и свободите на други хора.
85. Най-напред, следва да се провери дали ПСТФ трябва да се счита за „закон“ по смисъла на член 52, параграф 1 от Хартата(67). В това отношение според мен интуитивният и в крайна сметка убедителен отговор би бил, че абстрактно погледнато, акт като ПСТФ може да представлява „закон“, като обосновката на това твърдение е аналогична на тази по член 51, параграф 1 от Хартата, разгърната по-горе: щом като се приема, че акт на ФИФА или URBSFA попада в приложното поле на Хартата в случай като разглеждания по настоящото дело, тогава този акт трябва да се счита за „закон“ по смисъла на член 52, параграф 1 от Хартата. С други думи, бих избрал функционалния подход по отношение на определението на понятието „закон“ и бих разглеждал ПСТФ като „материален закон“, като се има предвид, че той е формулиран и предназначен да се прилага абстрактно. Макар да съм наясно с конституционното значение на подобен извод, което със сигурност би заслужавало задълбочено разглеждане в хипотеза, при която, за разлика от настоящата, член 15 от Хартата не е „погълнат“ от член 45 ДФЕС, считам, че това е последица от разширяването на обхвата на последната разпоредба по отношение на субекти като ФИФА.
86. На следващо място, въпросните правила трябва да са достатъчно достъпни и формулирани достатъчно прецизно(68). Струва ми се, че ПСТФ отговаря на това изискване.
87. Накрая, що се отнася до оставащия критерий за ограничението (установяване на съображение, обосноваващо ограничението, пропорционалност), доколкото той е функционално равностоен на този по член 45 ДФЕС, препращам към съответните съображения, изложени по-горе в настоящото заключение.
IV. Заключение
88. С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на поставените от Cour d’appel de Mons (Апелативен съд Монс, Белгия) преюдициални въпроси по следния начин:
„1) Член 101 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правила — приети от федерация, отговаряща за организирането на футболни състезания на световно равнище и прилагани както от тази федерация, така и от членуващите в нея национални футболни федерации — които предвиждат солидарна отговорност между играча и клуба, който иска да го наеме, за заплащане на обезщетението, което се дължи на клуба, с който договорът е бил прекратен без основателна причина, както и възможността федерацията на предишния клуб на играча да не издаде сертификат за международен трансфер, необходим за наемането на играча от нов клуб, ако е налице спор между предишния клуб и играча, когато е установено, от една страна, че тези решения на сдружения на предприятия могат да засегнат търговията между държавите членки, и от друга страна, че те имат за цел или за резултат ограничаването на конкуренцията между професионалните футболни клубове, освен ако във втората от тези хипотези не се докаже с убедителни доводи и доказателства, че те са едновременно обосновани от преследването на една или повече легитимни цели и са строго необходими за постигането на тази цел.
2) Член 45 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска прилагането на правила, приети от федерация, отговаряща за организирането на футболни състезания на световно равнище и прилагани както от тази федерация, така и от членуващите в нея национални футболни федерации:
– които предвиждат солидарна отговорност между играча и клуба, който иска да го наеме, за заплащане на обезщетението, което се дължи на клуба, с който договорът е бил прекратен без основателна причина, освен ако може да се докаже, че действително е възможно в рамките на разумен срок този принцип да не се прилага, когато може да се установи, че новият клуб няма отношение към преждевременното и необосновано прекратяване на договора на играча,
– които предвиждат възможността федерацията на предишния клуб на играча да не издаде сертификат за международен трансфер, необходим за наемането на играча от нов клуб, ако е налице спор между предишния клуб и играча, освен ако може да се докаже, че в ситуация, в която е налице само твърдение, че играчът не е спазил условията на договора си и че клубът е бил принуден да прекрати договора поради твърдяното неизпълнение на договорните задължения на играча, могат да бъдат взети ефективни, реални и бързи временни мерки“.