Съединени дела C‑84/17 P, C‑85/17 P и C‑95/17 P

Société des produits Nestlé SA и др.

срещу

Mondelez UK Holdings & Services Ltd

„Обжалване — Марка на Европейския съюз — Триизмерна марка във формата на шоколадово блокче с четири надлъжни парчета — Обжалване на мотивите — Недопустимост — Регламент (ЕО) № 207/2009 — Член 7, параграф 3 — Доказване на отличителен характер, придобит чрез използването“

Резюме — Решение на Съда (трети състав) от 25 юли 2018 г.

1.        Обжалване — Основания — Искане за заместване на мотиви — Недопустимост

(член 169, параграф 1 от Процедурния правилник на Съда)

2.        Съдебно производство — Сила на пресъдено нещо — Обхват

3.        Марка на Европейския съюз — Съображения на трети лица и възражение — Разглеждане на възражението — Доказване на използването на по-ранната марка — Реално използване — Понятие — Критерии за преценка — Териториален обхват на използването

(член 15, параграф 1, първа алинея от Регламент № 207/2009 на Съвета)

4.        Марка на Европейския съюз — Определение и придобиване на марка на Европейския съюз — Абсолютни основания за отказ — Марки, лишени от отличителен характер — Възражение — Придобиване на отличителeн характер чрез използване — Марка, която е лишена от отличителен характер в целия Съюз — Придобиване чрез използването ѝ също в целия Съюз

(член 7, параграф 3 от Регламент № 207/2009 на Съвета)

5.        Марка на Европейския съюз — Определение и придобиване на марка на Европейския съюз — Абсолютни основания за отказ — Марки, лишени от отличителен характер — Възражение — Придобиване на отличителeн характер чрез използване — Доказателствена сила на доказателствата

(член 7, параграф 3 от Регламент № 207/2009 на Съвета)

1.      Вж. текста на решението.

(вж. т. 40—42)

2.      Силата на пресъдено нещо обхваща само мотивите на съдебното решение, които са необходимата основа на неговия диспозитив и поради това са неразривно свързани с него. Следователно в случай на отмяна от Общия съд на решение на Службата на Европейския съюз за интелектуална собственост (EUIPO) мотивите, въз основа на които този съд е отхвърлил някои доводи на страните, не могат да се разглеждат като придобили сила на пресъдено нещо.

(вж. т. 52 и 53)

3.      Съдът е приел, че изискванията по отношение на проверката дали дадена марка е реално използвана по смисъла на член 15, параграф 1 от Регламент № 40/94 относно марката на Общността — разпоредба, която е възпроизведена без изменения в член 15, параграф 1, първа алинея от Регламент № 207/2009 относно марката на Европейския съюз — са аналогични на тези относно проверката дали в резултат на използването си знакът е придобил, с оглед на регистрацията му, отличителен характер по смисъла на член 7, параграф 3 от този регламент.

Важно е обаче да се отбележи, че за разлика от делото, по което е постановено решение от 19 декември 2012 г., Leno Merken, C‑149/11, и по което Съдът приема, че за преценката относно съществуването на „реално използван[е] в Общността“ по смисъла на член 15, параграф 1 от Регламент № 207/2009 не следва да се вземат предвид границите на територията на държавите членки, решение от 18 април 2013 г., Colloseum Holding, C‑12/12, се отнася не до географския обхват, който е релевантен за преценката относно наличието на реално използване по смисъла на тази разпоредба, а до възможността да се приеме, че условието за реално използване на дадена марка по смисъла на посочената разпоредба е изпълнено, когато регистрирана марка, придобила отличителен характер в резултат на използването на друга, комбинирана марка, на която тя е един от елементите, е използвана единствено чрез тази друга, комбинирана марка или когато е използвана единствено заедно с друга марка и самото съчетание на тези две марки е регистрирано като марка.

Следователно точка 34 от решение от 18 април 2013 г., Colloseum Holding, C‑12/12, не може да се разбира в смисъл, че изискванията във връзка с преценката относно териториалния обхват, позволяващ регистрацията на марка поради използването ѝ, са аналогични на тези, позволяващи запазването на правата на притежателя на вече регистрирана марка.

Следва също да се отбележи, че що се отнася до реалното използване на вече регистрирана марка на Европейския съюз, не съществува разпоредба, аналогична на член 7, параграф 2 от Регламент № 207/2009, поради което не може автоматично да се приеме, че такова използване не е налице само защото разглежданата марка не е използвана в част от Съюза.

В този смисъл Съдът е приел, че макар да е обосновано да се очаква марка на Европейския съюз да се използва в по-обширна територия от тази на една-единствена държава членка, за да се квалифицира използването ѝ като „реално“, не е изключено при определени обстоятелства пазарът на стоките или на услугите, за които е била регистрирана марка на Европейския съюз, да е ограничен на практика до територията на една-единствена държава членка, като в такъв случай използването на посочената марка на тази територия може да отговаря на условието за реално използване на марка на Европейския съюз.

(вж. т. 70—74)

4.      Що се отнася до придобиването на отличителен характер чрез използването на дадена марка, следва да се припомни, че според Съда даден знак може да бъде регистриран като марка на Европейския съюз на основание член 7, параграф 3 от Регламент № 207/2009 относно марката на Европейския съюз само ако бъде доказано, че чрез използването му той е придобил отличителен характер в частта от Съюза, в която първоначално не е имал такъв характер по смисъла на параграф 1, буква б) от същия член. Съдът уточнява още, че частта на Съюза по смисъла на параграф 2 от посочения член може евентуално да се състои само от една държава членка.

Следователно, що се отнася до марка, която първоначално няма отличителен характер във всички държави членки, такава марка може да бъде регистрирана на основание на тази разпоредба само ако се докаже, че е придобила отличителен характер чрез използване на цялата територия на Съюза.

Действително в точка 62 от решение от 24 май 2012 г., Chocoladefabriken Lindt & Sprüngli/СХВП, C‑98/11 P, Съдът отбелязва, че макар наистина придобиването на отличителен характер от марката чрез използването ѝ да трябва да бъде доказано за частта от Съюза, в която първоначално тази марка не е имала такъв характер, би било прекомерно да се изисква такова придобиване да бъде доказано за всяка държава членка, взета поотделно.

От това съображение обаче не следва, че когато дадена марка е лишена от присъщ отличителен характер в целия Съюз, за регистрацията ѝ като марка на Европейския съюз на основание член 7, параграф 3 от Регламент № 207/2009 е достатъчно да се докаже, че е придобила отличителен характер чрез използването ѝ в съществена част от Съюза, макар това да не е доказано за всяка от държавите членки.

(вж. т. 75—78)

5.      Никоя разпоредба от Регламент № 207/2009 относно марката на Европейския съюз не налага с отделни доказателства да се доказва придобиването на отличителен характер чрез използване по смисъла на член 7, параграф 3 от същия регламент във всяка държава членка, взета поотделно. Ето защо не може да се изключи, че доказателства за придобиването от даден знак на отличителен характер чрез неговото използване могат да бъдат релевантни по отношение на няколко държави членки, дори за целия Съюз.

По-конкретно за някои стоки или услуги е възможно икономическите оператори да обединят няколко държави членки в рамките на една и съща мрежа за дистрибуция и да третират тези държави членки, по-специално от гледна точка на маркетинговите им стратегии, като че ли представляват един-единствен национален пазар. В този случай доказателства за използването на даден знак на такъв трансграничен пазар биха могли да бъдат релевантни за всички съответни държави членки.

Положението е същото, когато поради географската, културната или езиковата близост между две държави членки съответните потребители в първата от тях познават в достатъчна степен стоките или услугите, присъстващи на пазара на втората.

От тези съображения следва, че за целите на регистрацията на основание член 7, параграф 3 от Регламент № 207/2009 на марка, която първоначално е лишена от отличителен характер във всички държави — членки на Съюза, не е необходимо да се доказва за всяка държава членка, взета поотделно, че тази марка е придобила отличителен характер чрез използване, но представените доказателства трябва да позволяват да се докаже такова придобиване във всички държави — членки на Съюза.

Въпросът дали представените доказателства са достатъчни за доказване на придобиването от определен знак на отличителен характер чрез използването му в частта от територията на Съюза, в която този знак първоначално не е притежавал такъв характер, е свързан с преценката на доказателствата, която се осъществява, на първо място, от инстанциите на Службата на Европейския съюз за интелектуална собственост (EUIPO).

Тази преценка подлежи на контрол от Общия съд, който, когато пред него е подадена жалба срещу решение на апелативен състав, единствен е компетентен да установява фактите и следователно да ги преценява. При все това обаче, освен в случай на изопачаване на представените доказателства, преценката от Общия съд на фактите не представлява правен въпрос, който в това си качество подлежи на контрол от Съда в рамките на производство по обжалване.

Вярно е обаче, че ако след като са преценили всички представени им доказателства, инстанциите на Службата или Общият съд решат, че някои от тези доказателства са достатъчни, за да докажат придобиването от определен знак на отличителен характер чрез използването му в частта от Съюза, в която той първоначално не е притежавал такъв характер, и следователно за да обосноват регистрацията му като марка на Европейския съюз, те трябва ясно да посочат това свое решение в съответните си актове.

(вж. т. 80—86)