Language of document : ECLI:EU:T:2022:723

РЕШЕНИЕ НА ОБЩИЯ СЪД (седми разширен състав)

23 ноември 2022 година(*)

„Жалба за отмяна и искане за обезщетение — Конкуренция — Картели — Европейски пазар на стомана за предварително напрягане — Решение, с което се констатира нарушение на член 101 ДФЕС и на член 53 от Споразумението за ЕИП — Спиране на изпълнението на задължението за учредяване на банкова гаранция — Разсрочване на осъществените като временна мярка плащания — Съдебно решение, с което частично се отменя решението и се определя глоба, чийто размер е идентичен с този на първоначално наложената глоба — Прихващане на осъществените като временна мярка плащания — Лихви за забава — Член 266, първа алинея ДФЕС — Неоснователно обогатяване — Достатъчно съществено нарушение на правна норма, с която се предоставят права на частноправните субекти — Искане за връщане на надплатени суми — Липса на правно основание — Незаконосъобразност“

По дело T‑275/20

Westfälische Drahtindustrie GmbH, установено в Хам (Германия),

Westfälische Drahtindustrie Verwaltungsgesellschaft mbH & Co. KG, установено в Хам,

Pampus Industriebeteiligungen GmbH & Co. KG, установено в Изерлон (Германия),

представлявани от O. Duys и N. Tkatchenko, avocats,

ищци,

срещу

Европейска комисия, представлявана от P. Rossi и L. Mantl,

ответник,

ОБЩИЯТ СЪД (седми разширен състав),

състоящ се по време на разискванията от: R. da Silva Passos, председател, V. Valančius, I. Reine, L. Truchot и M. Sampol Pucurull (докладчик), съдии,

секретар: E. Coulon,

предвид изложеното в писмената фаза на производството, по-специално:

–        иска, подаден в секретариата на Общия съд на 11 май 2020 г.,

–        възражението за недопустимост и за липса на компетентност, повдигнато от Комисията на основание член 130 от Процедурния правилник на Общия съд с отделна молба, подадена в секретариата на Общия съд на 13 август 2020 г.,

–        определението от 1 февруари 2021 г. за разглеждане на възражението заедно с решението по същество,

предвид факта че в триседмичния срок, считано от връчването на съобщението за приключване на писмената фаза на производството, страните не са поискали да се насрочи съдебно заседание, и като реши на основание член 106, параграф 3 от Процедурния правилник да се произнесе, без да провежда устна фаза на производството,

постанови настоящото

Решение

1        С иска си ищците Westfälische Drahtindustrie GmbH (наричано по-нататък „WDI“), Westfälische Drahtindustrie Verwaltungsgesellschaft mbH & Co. KG (наричано по-нататък „WDV“) и Pampus Industriebeteiligungen GmbH & Co. KG (наричано по-нататък „Pampus“) претендират, на първо място, да се отмени на основание член 263 ДФЕС официалното уведомително писмо на Европейската комисия от 2 март 2020 г., с което тя иска да ѝ заплатят сумата от 12 236 931,69 EUR, която според нея съответства на неизплатената част от глобата, наложена на ищците на 30 септември 2010 г.; второ, да се установи, че глобата е била напълно изплатена на 17 октомври 2019 г. с плащането на сумата от 18 149 636,24 EUR, и трето, да се осъди Комисията да заплати на WDI сума в размер на 1 633 085,17 EUR, заедно с лихвите, начислени считано от последната посочена дата, поради неоснователно обогатяване на тази институция. При условията на евентуалност ищците претендират на основание член 268 ДФЕС Комисията да бъде осъдена да им заплати сумата от 12 236 931,69 EUR, която Комисията претендира от WDI, както и надплатената сума в размер на 1 633 085,17 EUR, която тази институция е получила, заедно с лихвите, считано от 17 октомври 2019 г. до пълното възстановяване на дължимата сума.

I.      Обстоятелствата по спора

2        Ищците са доставчици на стомана за предварително напрягане.

3        С Решение C(2010) 4387 окончателен на Комисията от 30 юни 2010 г. относно производство по член 101 ДФЕС и член 53 от Споразумението за ЕИП (преписка COMP/38344 — Стомана за предварително напрягане) (наричано по-нататък „Решението СПП“) Комисията санкционира няколко предприятия, сред които са и ищците, за участието им в картел на пазара на стомана за предварително напрягане. Комисията налага глоба в размер на 56 050 000 EUR на WDI. WDV и Pampus отговарят солидарно съответно за сумите 45 600 000 EUR и 15 485 000 EUR.

4        Тази санкция е наложена в член 2, първа алинея, точка 8 от Решението СПП.

5        В хода на административното производство ищците претендират наложената им глоба да бъде намалена поради неспособност за плащане на основание точка 35 от Насоките относно метода за определяне на глобите, налагани по силата на член 23, параграф 2, буква а) от Регламент (ЕО) № 1/2003 (ОВ C 210, 2006 г., стр. 2, наричани по-нататък „Насоките от 2006 г.“). Тази точка предвижда:

„В изключителни случаи Комисията може при поискване да отчете неспособността на предприятието [за плащане в особен] социален и икономически контекст. Тя няма да [намалява] размера на глобата[…] на това основание[…] само [поради констатацията, че предприятието е в неблагоприятно] финансово положение или [работи на загуба]. Намалението може да бъде предоставено само на основата на обективни доказателства, че налагането на глобата, съгласно предвиденото в настоящите насоки, необратимо би застрашило икономическата жизнеспособност на съответното предприятие и би довело до това неговите активи да загубят цялата си стойност“.

6        В Решението СПП Комисията не уважава искането на ищците да се ползват от извънредно намаляване на глобата поради неспособност за плащане.

7        На 14 септември 2010 г. ищците подават в секретариата на Общия съд жалба, с която искат отмяна и изменение на Решението СПП. Делото е регистрирано под номер T‑393/10.

8        С Решение C(2010) 6676 окончателен от 30 септември 2010 г. (наричано по-нататък „Решението от 30 септември 2010 г.“) Комисията изменя Решението СПП, и по-специално член 2, първа алинея, точка 8 от него, с цел да намали размера на глобите, наложени на някои предприятия (наричани заедно по-нататък „спорното решение“). Така на WDI е наложена глоба в размер на 46 550 000 EUR. WDV и Pampus отговарят солидарно съответно за сумата от 38 855 000 EUR и от 15 485 000 EUR.

9        Решението от 30 септември 2010 г. установява, че чрез дерогация от член 2, втора алинея от Решението СПП плащането на глобите, наложени с член 2, първа алинея, точка 8 от спорното решение, трябва да се извърши в срок от три месеца, считано от датата на съобщаване на решението от 30 септември 2010 г., и че след изтичането на този срок автоматично ще се дължат лихви при лихвения процент, определен от Европейската централна банка (ЕЦБ) за основните ѝ операции по рефинансиране към първия ден от месеца, през който е прието Решението от 30 септември 2010 г., увеличен с 3,5 процентни пункта. Предвидено е също, че в случай на подаване на жалба от санкционирано предприятие, то може да представи обезпечение за глобата до крайния срок на плащането ѝ или под формата на банкова гаранция, или като временна мярка да извърши плащане на глобата в съответствие с член 85а, параграф 1 от Регламент (ЕО, Евратом) № 2342/2002 на Комисията от 23 декември 2002 година относно определянето на подробни правила за прилагането на Регламент (ЕО, Евратом) № 1605/2002 на Съвета относно Финансовия регламент, приложим към общия бюджет на Европейските общности (ОВ L 357, 2002 г., стр. 1; Специално издание на български език 2007 г. глава 1, том 4, стр. 3).

10      На 3 декември 2010 г. ищците подават в секретариата на Общия съд молба за приемане на временни мерки по дело T‑393/10, с която по същество искат спиране на изпълнението на спорното решение до произнасянето на решението по жалбата в главното производство.

11      С писмо от 14 февруари 2011 г. генералният директор на генерална дирекция (ГД) „Конкуренция“ на Комисията отхвърля ново искане на ищците за намаляване на глобата въз основа на способността им за плащане (наричано по-нататък „писмото от 14 февруари 2011 г.“).

12      С определение от 13 април 2011 г., Westfälische Drahtindustrie и др./Комисия (T‑393/10 R, наричано по-нататък „определението за приемане на временни мерки“, EU:T:2011:178) председателят на Общия съд уважава частично молбата на ищците за приемане на временни мерки, като спира изпълнението на наложеното им задължение да представят банкова гаранция в полза на Комисията, за да избегнат незабавно събиране на глобите, при условие че като временна мярка ищците заплатят на Комисията, от една страна, сумата от 2 000 000 EUR до 30 юни 2011 г. и от друга страна, месечни вноски в размер на 300 000 EUR на всяко петнадесето число от месеца, считано от 15 юли 2011 г. до ново разпореждане, най-късно до датата на произнасяне на решението по главното производство.

13      Със съдебно решение от 15 юли 2015 г., Westfälische Drahtindustrie и др./Комисия (T‑393/10, наричано по-нататък „съдебното решение от 15 юли 2015 г.“, EU:T:2015:515) Общият съд приема, че Комисията не е допуснала грешка, като е констатирала в спорното решение по отношение на ищците наличието на нарушение на член 101 ДФЕС.

14      Общият съд обаче отменя спорното решение в частта, в която с него се налага глоба на ищците, както и писмото от 14 февруари 2011 г., с мотива, че Комисията е допуснала грешки при преценката на способността им за плащане.

15      При упражняване на правомощието си за пълен съдебен контрол Общият съд осъжда ищците да заплатят глоба в размер, идентичен с размера на наложената им със спорното решение глоба, което е отразено в диспозитива на съдебното решение от 15 юли 2015 г.

16      Този диспозитив гласи следното:

„1)      Липсва основание за произнасяне по настоящата жалба в частта относно намаляването на глобата, предоставено на [WDI] и на [WDV] в Решение […] от 30 септември 2010 г.

2)      Отменя член 2, [първа алинея], точка 8 от [спорното] решение.

3)      Отменя писмото […] от 14 февруари 2011 г.

4)      Осъжда солидарно [WDI], [WDV] и Pampus […] да заплатят глоба в размер на 15 485 000 EUR.

5)      Осъжда солидарно [WDI] и [WDV] да заплатят глоба в размер на 23 370 000 EUR.

6)      Осъжда [WDI] да заплати глоба в размер на 7 695 000 EUR.

7)      Отхвърля жалбата в останалата ѝ част.

8)      [WDI], [WDV] и Pampus […] понасят половината от направените от тях съдебни разноски, включително тези по обезпечителното производство. Комисията понася направените от нея съдебни разноски и половината от съдебните разноски на [WDI], [WDV] и Pampus […], включително тези по обезпечителното производство“.

17      В изпълнение на определението за приемане на временни мерки WDI плаща на Комисията като временна мярка сума в размер общо на 16 400 000 EUR в периода между 29 юни 2011 г. и 16 юни 2015 г.

18      След постановяването на съдебното решение от 15 юли 2015 г. защитниците на ищците осъществяват контакт с ГД „Бюджет“ на Комисията, за да се споразумеят по взаимно съгласие за график за плащане на глобите, определени в точки 4—6 от диспозитива на посоченото съдебно решение. Тогава се появяват различия в мненията, що се отнася до датата, от която дължимите лихви върху тези глоби е трябвало да започнат да текат. Всъщност ищците считат, че лихвите трябва да започнат да текат, считано от постановяването на съдебното решение от 15 юли 2015 г., докато според ГД „Бюджет“ лихвите се дължали от датата, определена съгласно член 2, втора и трета алинея от спорното решение, а именно, що се отнася до ищците, в срок от три месеца, считано от уведомяването за решението от 30 септември 2010 г. Това становище е отразено в електронно писмо на ГД „Бюджет“ от 12 август 2015 г. в отговор на електронно писмо на представителя на ищците от 5 август 2015 г. и е повторено на среща, проведена на 4 септември 2015 г. между Комисията и WDI.

19      На 17 ноември 2015 г. WDI изпраща на Комисията предложение за план за разсрочено плащане на глобата до 15 декември 2029 г. чрез месечни вноски в размер на 300 000 EUR и лихви за забава, дължими, считано от 15 януари 2011 г., изчислени при лихвен процент от 4,5 %.

20      На 27 ноември 2015 г. Комисията изпраща на WDI план за разсрочено плащане на глобата до 15 март 2030 г. Този план също се основава на месечни вноски в размер на 300 000 EUR и изхожда от принципа, че вземането е изискуемо, считано от 4 януари 2011 г., и към него трябва да се прибавят лихви за забава в размер на 4,5 %.

21      Ищците обжалват съдебното решение от 15 юли 2015 г., като оспорват по-специално обстоятелството, че при упражняване на правомощието си за пълен съдебен контрол Общият съд е взел предвид способността им за плащане през 2015 г., а не през 2010 г. Тази жалба е отхвърлена с определение от 7 юли 2016 г., Westfälische Drahtindustrie и Pampus Industriebeteiligungen/Комисия (C‑523/15 P, EU:C:2016:541).

22      След отхвърлянето на жалбата ищците претендират Общия съд да изтълкува съдебното решение от 15 юли 2015 г. в смисъл, че лихвите върху размера на наложената с това съдебно решение глоба се дължат, считано от датата на постановяването му. При условията на евентуалност ищците претендират Общият съд да поправи или допълни това съдебно решение, като уточни от коя дата започват да текат лихвите.

23      С определение от 17 май 2018 г., Westfälische Drahtindustrie и др./Комисия (T‑393/10 INTP, непубликувано, EU:T:2018:293) Общият съд обявява тези искания за недопустими. Що се отнася до искането за тълкуване, Общият съд припомня, че за да бъде допустимо, то трябва да се отнася до въпрос, разрешен в подлежащото на тълкуване решение. При все това въпросът за началния момент, от който текат дължимите лихви за забава в случай на отложено плащане на размера на наложените на ищците глоби, не е бил засегнат в съдебното решение от 15 юли 2015 г. Според Общия съд искането на ищците цели да бъде получено становище относно последиците от съдебното решение от 15 юли 2015 г., което не попада в обхвата на искане за тълкуване, подадено на основание член 168, параграф 1 от неговия процедурен правилник. Що се отнася до другите две искания, те са счетени за просрочени.

24      На 16 октомври 2019 г. WDI уведомява Комисията, от една страна, че вече е платило 31 700 000 EUR и от друга страна, че възнамерява да плати и остатъка от главницата и лихвите по дължимата глоба, които според неговите изчисления са в размер на 18 149 636,24 EUR. За целите на тези изчисления WDI взема предвид натрупаните лихви, считано от 15 октомври 2015 г., тоест три месеца след постановяване на съдебното решение от 15 юли 2015 г., и прилага лихва от 3,48 %.

25      На 17 октомври 2019 г. WDI изплаща посочената сума в размер на 18 149 636,24 EUR по банковата сметка на Комисията, като по този начин плащанията във връзка с глобата, извършени от 29 юни 2011 г. нататък, достигат 49 849 636,24 EUR.

26      С писмо от 2 март 2020 г. (наричано по-нататък „оспорваният акт“) Комисията изразява несъгласието си с позицията, изразена от WDI в писмото му от 16 октомври 2019 г. Комисията посочва, че в съответствие с критериите, установени в решение от 14 юли 1995 г., CB/Комисия (T‑275/94, EU:T:1995:141), лихвите са започнали да текат не считано от постановяването на съдебното решение от 15 юли 2015 г., а от предвидената в спорното решение дата, а именно 4 януари 2011 г., при лихвен процент от 4,5 %. Поради това Комисията отправя официално уведомително писмо до WDI да му изплати сумата от 12 236 931,69 EUR, съответстваща на дължимия остатък, като вальорът на плащането е 31 март 2020 г.

II.    Искания на страните

27      В исковата си молба ищците претендират от Общия съд:

–        да отмени оспорвания акт,

–        вследствие на това да приеме за установено, че Комисията е трябвало да приспадне плащанията, осъществени от WDI в периода от 29 юни 2011 г. до 16 юни 2015 г. (16 400 000 EUR), ведно с лихвите върху посочената сума през този период (1 420 610 EUR), тоест общо 17 820 610 EUR, от глобата, наложена със съдебното решение на Общия съд от 15 юли 2015 г. в рамките на правомощието на последния за пълен съдебен контрол, считано от тази дата, и че поради това глобата е платена изцяло с извършеното от WDI на 17 октомври 2019 г. плащане на сумата 18 149 636,24 EUR,

–        да осъди Комисията да заплати на WDI сума в размер на 1 633 085,17 EUR, заедно с лихви, считано от 17 октомври 2019 г. до пълното възстановяване на дължимата сума,

–        при условията на евентуалност, в случай че Общият съд не уважи първите три искания, да осъди Европейския съюз, представляван от Комисията, от една страна, да заплати на ищците обезщетение в размер на претендираната в оспорвания акт сума, а именно 12 236 931,69 EUR, и от друга страна, да заплати на WDI сума в размер на 1 633 085,17 EUR, заедно с лихвите, считано от 17 октомври 2019 г. до пълното възстановяване на дължимата сума,

–        да осъди Комисията да заплати съдебните разноски.

28      В становищата си по възражението за недопустимост и за липса на компетентност ищците молят Общия съд:

–        да уважи претенциите, изложени в исковата молба, със съдебно решение, постановено в отсъствието на ответника, по смисъла на член 123 от Процедурния правилник,

–        при условията на евентуалност, да отхвърли възражението за недопустимост и за липса на компетентност,

–        при условията на евентуалност спрямо предходното, да се произнесе по това възражение с решението по същество,

–        да осъди Комисията да заплати съдебните разноски.

29      Комисията иска от Общия съд:

–        като главно искане — да отхвърли иска като недопустим, а при условията на евентуалност — да го отхвърли като неоснователен,

–        да осъди ищците да заплатят съдебните разноски.

III. От правна страна

А.      По искането на ищците Общият съд да уважи претенциите им с решение, постановено в отсъствието на ответника

30      В становищата си по възражението за недопустимост и за липса на компетентност ищците искат от Общия съд да уважи исканията им с решение, постановено в отсъствието на ответника, в съответствие с член 123 от Процедурния правилник, тъй като Комисията била представила възражението си след изтичане на срока.

31      В това отношение ищците отбелязват, че с писмо от 26 май 2020 г. Общият съд ги е уведомил, че исковата молба е била връчена на Комисията. При тези обстоятелства срокът за подаване на възражението за недопустимост и за липса на компетентност бил изтекъл на 5 август 2020 г. При все това разглежданото възражение било внесено едва на 13 август 2020 г.

32      Член 123, параграф 1 от Процедурния правилник предвижда, че когато Общият съд установи, че след редовно връчване на исковата молба ответникът не е представил отговор във формата или в срока, предвидени в член 81 от този правилник, без да се засяга действието на член 45, втора алинея от Статута на Съда на Европейския съюз, ищецът може да поиска от Общия съд да уважи исканията му.

33      От член 81 във връзка с член 130, параграф 1 от Процедурния правилник следва, че възражение за недопустимост или за липса на компетентност, повдигнато от ответника с отделна молба, трябва да бъде направено в двумесечен срок от връчване на исковата молба. Съгласно член 60 от посочения правилник този срок се удължава еднократно с десетдневен срок поради отдалеченост.

34      Член 6, втора алинея от Решение на Общия съд от 11 юли 2018 година за подаването и връчването на процесуални документи чрез приложението e‑Curia (ОВ L 240, 2018 г., стр. 72) предвижда, че получателите на връчваните съгласно предходната алинея документи се уведомяват с електронно писмо за всеки изпратен до тях документ за връчване чрез системата e‑Curia. В член 6, трета алинея се уточнява, че процесуалният документ е връчен в момента, в който получателят (представител или сътрудник) поиска достъп до него в системата e‑Curia. Освен това при непоискан достъп документът се счита за връчен с изтичането на седем дни от датата на изпращането на електронното писмо, с което получателите се уведомяват за всеки изпратен до тях документ за връчване.

35      В настоящия случай, тъй като възражението за недопустимост и за липса на компетентност е направено от Комисията в определения срок, Общият съд не е приканил ищците да представят становище в съответствие с член 123, параграф 1 от Процедурния правилник относно възможността исканията им да бъдат уважени със съдебно решение, постановено в отсъствието на ответника.

36      Всъщност, както е видно от справката от e‑Curia, с електронно писмо от 2 юни 2020 г. секретариатът е уведомил ищците за връчването посредством системата e‑Curia на писмото от 26 май 2020 г., посочено в точка 31 по-горе. С електронно писмо от 2 юни 2020 г. секретариатът уведомява и Комисията и за изпращането посредством e‑Curia на писмо, също с дата 26 май 2020 г., с което се връчват исковата молба и придружаващите я приложения. На 3 юни 2020 г. Комисията получава достъп до тези документи в системата e‑Curia. Съгласно член 6, трета алинея от решението на Общия съд от 11 юли 2018 година за подаването и връчването на процесуални документи чрез приложението e‑Curia, припомнена в точка 34 по-горе, датата 3 юни 2020 г. е dies a quo на срока от два месеца и десет дни, с който тази институция e разполагала, за да представи възражението за недопустимост и за липса на компетентност. Тъй като това възражение е подадено на 13 август 2020 г., посоченият срок е спазен.

37      Следователно трябва да се отхвърли искането на ищците Общият съд да уважи претенциите им с постановено в отсъствието на ответника съдебно решение.

Б.      По предмета на иска

38      Исковата молба има за предмет искане за отмяна, искане за установяване и искане за плащане, свързано с неоснователно обогатяване, както и, при условията на евентуалност, искане за поправяне на вредата, претърпяна поради неправомерното поведение на Комисията. Тези претенции са формулирани в рамките на първите четири искания на ищците, посочени в точка 27 по-горе.

39      Тези четири претенции на ищците се основават на твърдението, че със съдебното решение от 15 юли 2015 г. Общият съд, първо, е отменил ex tunc глобата, наложена от Комисията със спорното решение. Отмяната била породила в полза на ищците вземане, съответстващо на платената от тях сума като временна мярка между 29 юни 2011 г. и 16 юни 2015 г. в изпълнение на определението за приемане на временни мерки (16 400 000 EUR), заедно с лихвите (1 420 610 EUR). Последните се дължат съгласно решение от 12 февруари 2019 г., Printeos/Комисия (T‑201/17, EU:T:2019:81). Второ, Общият съд бил определил нова отделна глоба, считано от постановяването на съдебното решение от 15 юли 2015 г. Ищците определят последната като „глоба, наложена по съдебен ред“, която е различна от „отменената глоба“ от 2010 г.

40      Претенцията за отмяна, съдържаща се в първата част от исканията на ищците, се отнася до оспорвания акт, с който Комисията е отправила официална покана до ищците да ѝ заплатят сумата от 12 236 931,69 EUR, съответстваща според нея на остатъка от дължимата глоба, като вальорът на плащането е 31 март 2020 г.

41      Претенцията за установяване, съдържаща се във втората част от исканията на ищците, цели Общият съд да установи, че в изпълнение на съдебното решение от 15 юли 2015 г. Комисията е трябвало да приспадне извършените от WDI плащания в периода от 29 юни 2011 г. до 16 юни 2015 г. (16 400 000 EUR), заедно с лихвите (1 420 610 EUR), от глобата, наложена от Общия съд, и с оглед на това глобата е била платена изцяло на 17 октомври 2019 г. от WDI посредством плащането от WDI на сумата от 18 149 636,24 EUR.

42      Претенцията за наличие на неоснователно обогатяване, съдържаща се в третата част от исканията на ищците, цели Комисията да възстанови на WDI сума в размер на 1 633 085,17 EUR, заедно с лихвите от 17 октомври 2019 г.

43      Тази претенция се обяснява с грешка в изчислението, която ищците твърдят, че са допуснали в предходните си претенции до Комисията.

44      Всъщност в електронното си писмо от 5 август 2015 г. и в писмото си от 16 октомври 2019 г. WDI е поискало от Комисията само да направи прихващане на глобата от сумата, платена в изпълнение на определението за приемане на временни мерки (16 400 000 EUR), без лихвите върху тази сума за периода от 29 юни 2011 г. до 16 юни 2015 г. (1 420 610 EUR), нито сложните лихви, считано от 15 юли 2015 г. Според ищците съгласно ново изчисление от 7 май 2020 г., което те са представили пред Общия съд, и предвид тези лихви сумата, която все още е била дължима от ищците към 17 октомври 2019 г. за целите на плащането на остатъка от „глобата, наложена по съдебен ред“, е била само 16 516 551,07 EUR, а не 18 149 636,24 EUR, както е била изчислена на 16 октомври 2019 г., което водело до надплатена в полза на Комисията сума в размер на 1 633 085,17 EUR.

45      Накрая, претенцията за обезщетение, отправена при условията на евентуалност спрямо останалите три претенции и съдържаща се в четвъртата част от исканията, цели Общият съд да осъди Комисията да поправи вредите, които се твърди, че са претърпени в рамките на изпълнението на съдебното решение от 15 юли 2015 г., в размер на сумата, претендирана от Комисията с оспорвания акт (12 236 931,69 EUR), и на надвнесената сума, получена от тази институция на 17 октомври 2019 г. (1 633 085,17 EUR), заедно с лихвите от тази дата. Според ищците неправилното изпълнение на съдебното решение от 15 юли 2015 г. представлява достатъчно съществено нарушение на задълженията на Комисията по член 266, първа алинея ДФЕС. Претърпяната вреда съответствала на загубата, произтичаща от предявяването на претенцията за връщане за неправилно получената сума в изпълнение на това съдебно решение.

46      Следователно втората, третата и четвъртата част от исканията, посочени в точка 27 по-горе, имат връзка помежду си.

47      Всъщност една от констатациите, посочени във втората част от исканията, а именно задължението на Комисията в изпълнение на съдебното решение от 15 юли 2015 г. да приспадне от оставащата дължима сума на глобата не само изплатените от WDI суми като временна мярка между 29 юни 2011 г. и 16 юни 2015 г., но и лихвите върху тях, обосновава претенцията за възстановяване на сумата от 1 633 085,17 EUR, заедно с лихвите от 17 октомври 2019 г. нататък, съдържаща се в третата част от исканията.

48      Що се отнася до третата част от исканията, следва да се напомни, че искът за неоснователно обогатяване не попада под режима на извъндоговорната отговорност в тесен смисъл, ангажирането на която зависи от наличието на група условия, свързани с противоправността на поведението, в което се упреква Съюзът, действителното настъпване на вреда и наличието на причинно-следствена връзка между това поведение и твърдяната вреда. Той се различава от предявените по силата на посочения режим искове по това, че при него не се изисква да се докаже противоправно поведение на ответника, нито наличие на поведение изобщо, а само да се докаже обогатяване без валидно правно основание на ответника, както и обедняването на ищеца, свързано с посоченото обогатяване (вж. решение от 16 декември 2008 г., Masdar (UK)/Комисия, C‑47/07 P, EU:C:2008:726, т. 49 и цитираната съдебна практика).

49      Независимо от тези характеристики обаче възможността да се предяви иск за неоснователно обогатяване срещу Съюза, не може да се откаже на правните субекти само по съображение че ДФЕС не предвижда изрично средство за защита, предназначено за този вид иск. Тълкуване на член 268 ДФЕС и на член 340, втора алинея ДФЕС, което изключва тази възможност, би довело до резултат, противоречащ на принципа на ефективна съдебна защита (вж. в този смисъл решение от 9 юли 2020 г., Чешка република/Комисия, C‑575/18 P, EU:C:2020:530, т. 82 и цитираната съдебна практика).

50      В случая, както Комисията признава в писмената си защита, може да се приеме, че третата и четвъртата част от исканията съдържат претенции за обезщетение на основание член 268 ДФЕС и член 340, втора алинея ДФЕС. Сумата от 1 633 085,17 EUR, заедно с лихвите от 17 октомври 2019 г. нататък, е поискана алтернативно в третата и четвъртата част от исканията.

51      С оглед на връзките между втората, третата и четвъртата част от исканията, които вече бяха установени в точки 46—50 по-горе, и с оглед на факта, че както следва от точки 40 и 45 по-горе, съществува връзка и между претенцията за отмяна, предмет на първата част от исканията, и част от претенцията за обезщетение, което е предмет на четвъртата част от исканията, Общият съд счита, че в интерес на доброто правораздаване най-напред следва да се разгледат заедно втората, третата и четвъртата част от исканията, посочени в точка 27 по-горе, относно последиците, които трябва да се изведат от съдебното решение от 15 юли 2015 г.

52      На второ време Общият съд ще разгледа първата част от исканията на ищците, която се отнася до отмяната на оспорвания акт.

В.      По втората, третата и четвъртата част от исканията на ищците относно последиците, които трябва да се изведат от съдебното решение от 15 юли 2015 г.

1.      По допустимостта и компетентността на Общия съд 

53      Комисията твърди, че втората, третата и четвъртата част от исканията на ищците са недопустими, както и че Общият съд не е компетентен да се произнесе по втората част от исканията.

54      Що се отнася до втората част от исканията, Комисията изтъква, че освен обстоятелството, че тази част не се основава на никаква „материалноправна или процесуалноправна разпоредба“ в нарушение на член 76, буква г) от Процедурния правилник, с нея се цели Общият съд да постанови декларативно съдебно решение, с което след отмяната на оспорвания акт да се разпореди на Комисията да приспадне сумите, изплатени преди постановяването на съдебното решение от 15 юли 2015 г., заедно с лихвите, от посочените в диспозитива на това решение глоби.

55      В това отношение е достатъчно да се констатира, че в процесуалното право на Съюза не съществува правно средство за защита, което да позволява на съда да вземе становище посредством обща или принципна декларация (вж. решение от 21 март 2012 г., Fulmen и Mahmoudian/Съвет, T‑439/10 и T‑440/10, EU:T:2012:142, т. 41 и цитираната съдебна практика). Освен това в рамките на контрола за законосъобразност на основание член 263 ДФЕС Общият съд няма правомощия да дава задължителни указания на институциите, органите, службите и агенциите на Съюза (вж. определение от 26 октомври 1995 г., Pevasa и Inpesca/Комисия, C‑199/94 P и C‑200/94 P, EU:C:1995:360, т. 24 и цитираната съдебна практика; в този смисъл вж. също решение от 25 септември 2018 г., Швеция/Комисия, T‑260/16, EU:T:2018:597, т. 104 и цитираната съдебна практика).

56      От това следва, че втората част от исканията трябва да се отхвърли поради липса на компетентност.

57      Що се отнася до третата и четвъртата част от исканията, Комисията счита, че те са недопустими, тъй като имат за цел да оспорят акт, станал окончателен, а именно спорното решение. Всъщност според нея с третата и четвъртата част от исканията ищците претендират да им бъдат възстановени сумите, които вече са били дължими по силата на наложената със спорното решение глоба, чийто размер впоследствие е потвърден със съдебното решение от 15 юли 2015 г.

58      В отговора си на писмен въпрос на Общия съд Комисията не твърди, че с третата и четвъртата част от исканията се цели да се оспорят други актове, които тя е приела и които са станали окончателни при липсата на обжалване. Всъщност според Комисията всички електронни писма и писма, изпратени от нея до ищците веднага след постановяване на съдебното решение от 15 юли 2015 г., не представляват обжалваеми актове на основание член 263, четвърта алинея ДФЕС, тъй като става въпрос за актове за изпълнение на спорното решение.

59      В това отношение следва да се приеме, че в рамките на четвъртата част от исканията си ищците не целят да поставят под въпрос спорното решение, а да получат обезщетение за вредите, причинени от твърдяното погрешно изпълнение на съдебното решение от 15 юли 2015 г.

60      Следва обаче да се отбележи, че в случай на нарушение от страна на Комисията или на нейните служители, допуснато при изпълнението на решение на Общия съд, може да се предяви иск за обезщетение на основание член 268 ДФЕС (вж. в този смисъл определение от 17 май 2018 г., Westfälische Drahtindustrie и др./Комисия, T‑393/10 INTP, непубликувано, EU:T:2018:293, т. 21).

61      Освен това наличието в настоящия случай на предварителна кореспонденция между Комисията и ищците по повод изпълнението на съдебното решение от 15 юли 2015 г. не е пречка за предявяването на иск за обезщетение на основание член 268 ДФЕС и член 340, втора алинея ДФЕС.

62      Всъщност, както следва от точки 44 и 45 по-горе, претенцията за обезщетение, формулирана от ищците в рамките на четвъртата част от исканията им, има по-широк обхват от претенцията, която е бил предмет на отказ от страна на Комисията в електронното ѝ писмо от 12 август 2015 г. Последната посочена претенция не е обхващала лихвите върху сумата от 16 400 000 EUR в периода от 29 юни 2011 г. до 16 юни 2015 г. При това положение, дори ако това електронно писмо е можело да бъде оспорено на основание член 263, четвърта алинея ДФЕС, което Комисията оспорва, отмяната на посочения акт не би довела до резултат, идентичен с този, който цели предявената пред Общия съд претенция за обезщетение (вж. в този смисъл решение от 5 септември 2019 г., Guardian Europe и Guardian Europe/Европейски съюз (C‑447/17 P и C‑479/17 P, EU:C:2019:672, т. 49).

63      Що се отнася до третата част от исканията, тя също е свързана с обезщетение (вж. т. 49 и 50 по-горе). С нея се цели не да се оспори акт на Комисията, който е станал окончателен, а да се изтъкне липсата на правно основание за получаването от тази институция на надплатена сума в размер на 1 633 085,17 EUR. Тази надплатена сума се обяснява с грешка, допусната от WDI на 17 октомври 2019 г. при изчисляването на остатъка от спорната глоба, без да се вземат предвид лихвите върху сумата от 16 400 000 EUR в периода от 29 юни 2011 г. до 16 юни 2015 г.

64      Ето защо третата и четвъртата част от исканията са допустими.

65      От гореизложеното следва, че повдигнатото от Комисията възражение е основателно единствено по отношение на втората част от исканията на ищците.

2.      По същество

66      С оглед на доброто правораздаване Общият съд счита за обосновано да разгледа най-напред четвъртата част от исканията на ищците относно претенцията за обезщетение, основана на неправомерността на поведението на Комисията, а след това да разгледа третата част от исканията, която се отнася до наличието на неоснователно обогатяване на последната.

а)      По претенцията за обезщетение, основана на неправомерното поведение на Комисията

67      Като начало следва да се припомни, че ангажирането на извъндоговорната отговорност на Съюза предполага да са изпълнени три кумулативни условия, а именно — нарушената правна норма да цели да предостави права на частноправните субекти и нарушението да е достатъчно съществено, да е налице действителна вреда и накрая, да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението на задължението, за което носи отговорност авторът на акта, и вредата, претърпяна от увредените лица (вж. в този смисъл решения от 4 юли 2000 г., Bergaderm и Goupil/Комисия, C‑352/98 P, EU:C:2000:361, т. 39—42, и от 6 септември 2018 г., Klein/Комисия, C‑346/17 P, EU:C:2018:679, т. 60 и 61 и цитираната съдебна практика). Когато институция на Съюза разполага само със значително ограничена свобода на преценка или дори не разполага с такава, самото нарушаване на правото на Съюза може да е достатъчно, за да се установи наличието на достатъчно съществено нарушение и да се породи извъндоговорна отговорност на Съюза (вж. решение от 20 януари 2021 г., Комисия/Printeos, C‑301/19 P, EU:C:2021:39, т. 103 и цитираната съдебна практика).

68      Ищците твърдят, че Комисията не е изпълнила правилно съдебното решение от 15 юли 2015 г., което представлявало достатъчно съществено нарушение на задълженията на Комисията по член 266, първа алинея ДФЕС. Претърпяната вреда, чието поправяне искат, съответствала на сумата, претендирана от Комисията в оспорвания акт, а именно 12 236 931,69 EUR, и на размера на надвнесената сума, която тази институция е получила на 17 октомври 2019 г., а именно 1 633 085,17 EUR, заедно с лихвите от тази дата.

69      В подкрепа на претенцията си за обезщетение, основана на неправомерно поведение на Комисията, ищците изтъкват по същество четири основания.

70      В рамките на първото основание, което е нарушение на член 266, първа алинея ДФЕС, ищците твърдят, че наложената им със спорното решение глоба е отменена ex tunc със съдебното решение от 15 юли 2015 г. и е заменена с „глоба, наложена по съдебен ред“, дължима едва от деня на постановяване на това решение.

71      В рамките на второто основание ищците по същество твърдят, че в изпълнение на съдебното решение от 15 юли 2015 г. и вследствие на отмяната ex tunc на първоначално наложената глоба не са били дължими сумите, изплатени като временна мярка между 29 юни 2011 г. и 16 юни 2015 г. в изпълнение на определението за приемане на временни мерки, и че WDI е имало право на възстановяване на тези суми заедно със съответните лихви за този период. Тъй като отменената глоба е заменена с „глоба, наложена по съдебен ред“, тези суми трябвало да се приспаднат при плащането на последната посочена глоба през 2015 г. В рамките на това основание ищците твърдят, че е налице нарушение не само на член 266, първа алинея ДФЕС, но и на член 98, параграф 1 от Регламент (ЕС, Евратом) 2018/1046 на Европейския парламент и на Съвета от 18 юли 2018 година за финансовите правила, приложими за общия бюджет на Съюза, за изменение на регламенти (ЕС) № 1296/2013, (ЕС) № 1301/2013, (ЕС) № 1303/2013, (ЕС) № 1304/2013, (ЕС) № 1309/2013, (ЕС) № 1316/2013, (ЕС) № 223/2014 и (ЕС) № 283/2014 и на Решение № 541/2014/ЕС и за отмяна на Регламент (ЕС, Евратом) № 966/2012 (ОВ L 193, 2018 г., стр. 1).

72      В рамките на третото основание ищците твърдят, че посоченото от Комисията задължение за плащане на лихви за забава от 4 януари 2011 г. нататък нарушава член 266, първа алинея ДФЕС, както и член 99, параграф 4 и член 98, параграф 1, първа алинея, буква б) от Регламент 2018/1046. Всъщност глобата била изискуема едва от 15 юли 2015 г. нататък.

73      Четвъртото основание, което също е изведено от нарушение на член 266, първа алинея ДФЕС и на член 99, параграф 4, буква г) от Регламент 2018/1046, се отнася до фиксирания от Комисията лихвен процент, който съответства на определения в решението от 30 септември 2010 г. Според ищците е трябвало да се определи нов, по-нисък лихвен процент, приложим по отношение на „глобата, наложена по съдебен ред“, изчислена въз основа на средния лихвен процент, определен от ЕЦБ за август 2015 г. за нейните основни операции по рефинансиране.

74      Като начало следва да се отбележи, че последиците, които ищците твърдят в рамките на второто, третото и четвъртото основание, могат да бъдат изведени от съдебното решение от 15 юли 2015 г. само ако предпоставката, изложена в рамките на първото основание, е правилна.

75      Всъщност всички оспорени от ищците нередности изхождат от предпоставката, че наложената със спорното решение глоба не е била „оставена в сила“ или не е била „потвърдена“ от Общия съд, а е била отменена и заменена с „глоба, наложена по съдебен ред“.

76      Тази предпоставка произтича от първото основание, което се отнася до последиците от отмяната посредством съдебното решение от 15 юли 2015 г. на наложената със спорното решение глоба, които последици не били премахнати в резултат от обстоятелството, че упражнявайки правомощието си за пълен съдебен контрол, Общият съд е определил глоба с идентичен размер.

77      Освен това Общият съд констатира, че в рамките на второто и третото основание ищците са изложили някои доводи в подкрепа на предпоставката, изложена в рамките на първото основание. Тези доводи също ще бъдат разгледани по-нататък заедно с първото основание.

1)      По първото основание, което е неотчитане на последиците от отмяната посредством съдебното решение от 15 юли 2015 г. на наложената със спорното решение глоба

78      В подкрепа на първото основание ищците твърдят, че Комисията е нарушила задълженията си по член 266, първа алинея ДФЕС след постановяването на съдебното решение от 15 юли 2015 г., с което се отменя наложената със спорното решение глоба. Тези задължения произтичали както от диспозитива на посоченото съдебно решение, така и от мотивите, на които то се основава.

79      Що се отнася, на първо място, до диспозитива на съдебното решение от 15 юли 2015 г., наложената с член 2, първа алинея, точка 8 от спорното решение глоба е отменена, без Общият съд да е решил да ограничи във времето действието на тази отмяна. Следователно член 2, първа алинея, точка 8 от спорното решение вече не можел да представлява основание за вземането.

80      След това, съгласно съдебното решение от 15 юли 2015 г. Общият съд „осъжда“ ищците да заплатят нова глоба, чийто размер е еднакъв с размера на глобата, наложена с член 2, първа алинея, точка 8 от спорното решение. Ставало въпрос за второ самостоятелно решение, постановено след отмяната на първоначалната глоба и което не засягало тази отмяна.

81      Накрая, Общият съд осъжда Комисията да понесе, наред с направените от нея съдебни разноски, и половината от съдебните разноски, направени от ищците, включително в рамките на обезпечителното производство. Това осъждане показвало, че жалбата на ищците е била уважена, като отменената глоба очевидно била заменена с „глоба, наложена по съдебен ред“ поради констатираната незаконосъобразност. Защитаваната от Комисията теза означавала ищците да бъдат осъдени два пъти в нарушение на принципа ne bis in idem.

82      Що се отнася, на второ място, до мотивите на съдебното решение от 15 юли 2015 г., ищците изтъкват, първо, че Общият съд недвусмислено е постановил, че Комисията е нямала право да им наложи глоба нито през 2010 г., нито през 2011 г.

83      Второ, ищците поддържат, че при упражняване на правомощието си за пълен съдебен контрол и за разлика от положението по делото, по което е постановено решение от 14 юли 1995 г., CB/Комисия (T‑275/94, EU:T:1995:141), Общият съд не е имал намерение „да разпореди приемственост“ на отменената глоба, която е била наложена от Комисията.

84      Съдържащото се в точка 335 от съдебното решение от 15 юли 2015 г. позоваване от страна на Общия съд на „съществуващото положението към датата на приемане на своето решение“ подчертавало отделния и независим характер на „глобата, наложена по съдебен ред“ от Общия съд.

85      Освен това ищците отбелязват, че в точка 346 от съдебното решение от 15 юли 2015 г. Общият съд е констатирал, че след плащането на повече от 15 000 000 EUR като временна мярка „въпросът дали тяхното финансово положение им позволява да платят глобата, вече засяга сума, съставляваща около две трети от първоначално определения на WDI размер“, тоест 46 550 000 EUR. Това твърдение доказвало, че Общият съд изхожда от принципа на пряко прихващане на платените като временна мярка суми от „глобата, наложена по съдебен ред“ от него, изключвайки възможността лихвите да започнат да текат от минал момент, а именно от 4 януари 2011 г.

86      От точка 356 от съдебното решение от 15 юли 2015 г. следвало също, че глобата не е била считана за изискуема преди 15 юли 2015 г. Всъщност според ищците в тази точка Общият съд припомня, че частичното уважаване на молбата им за приемане на временни мерки „води до спиране на действието на изискуемостта за плащането на цялата наложена им глоба до постановяването на [посоченото] решение“.

87      Освен това от определение от 17 май 2018 г., Westfälische Drahtindustrie и др./Комисия (T‑393/10 INTP, непубликувано, EU:T:2018:293), следвало, че Общият съд не е разгледал въпроса за лихвите в съдебното решение от 15 юли 2015 г., което потвърждавало, че те не се дължат вследствие на отмяната на наложената със спорното решение глоба.

88      Трето, в отговор на писмен въпрос на Общия съд ищците изтъкват, че в съдебното решение от 15 юли 2015 г. Общият съд не е предприел reformatio in pejus. Напротив, изменението на размера на глобата, посочено от Съда в точка 42 от определение от 7 юли 2016 г., Westfälische Drahtindustrie и Pampus Industriebeteiligungen/Комисия (C‑523/15 P, EU:C:2016:541), очевидно било в тяхна полза.

89      Комисията оспорва доводите на ищците.

90      В това отношение следва да се припомни, че правомощието на Комисията по силата на член 23, параграф 2, буква а) от Регламент (ЕО) № 1/2003 на Съвета от 16 декември 2002 година относно изпълнението на правилата за конкуренция, предвидени в членове [101 ДФЕС] и [102 ДФЕС] (ОВ L 1, 2003 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 167), да налага глоби с решение, включва и правото да изисква лихви за забава в случай на неплащане на глобите в определения в решението срок (вж. по аналогия решение от 14 юли 1995 г., CB/Комисия, T‑275/94, EU:T:1995:141, т. 81). Съгласно член 299 ДФЕС това решение има изпълнителна сила.

91      Член 2, втора и трета алинея от спорното решение предвижда, че плащането на глобите трябва да се извърши в срок от три месеца, считано от датата на уведомлението, и че след изтичането на този срок автоматично се дължат лихви по лихвения процент, прилаган от ЕЦБ за нейните основни операции по рефинансиране в първия ден от месеца, през който е прието посоченото решение, увеличен с 3,5 процентни пункта. Член 2, четвърта алинея от спорното решение предвижда, че в случай на обжалване от санкционираното предприятие последното може да представи обезпечение за глобата до крайния срок на плащането ѝ или под формата на банкова гаранция, или като извърши неокончателно плащане на глобата.

92      Позовавайки се по-специално на неспособност за плащане на наложената със спорното решение глоба, ищците подават до Общия съд молба за спиране на изпълнението на това решение на основание член 278 ДФЕС.

93      В определението за приемане на временни мерки председателят на Общия съд уважава тази молба само частично. Всъщност последният разпорежда единствено спиране на изпълнението на задължението на ищците да учредят банкова гаранция в полза на Комисията, за да избегнат незабавното събиране на глобите, при условие че преди 30 юни 2011 г. ѝ изплатят сумата от 2 000 000 EUR, както и месечни вноски в размер на 300 000 EUR, на петнадесетия ден от всеки месец, считано от 15 юли 2011 г. до ново разпореждане, но най-късно до произнасянето на решението по главното производство.

94      Спирането на изпълнението на задължението за учредяване на банкова гаранция не води до спиране на изискуемостта на вземането, което е продължило да начисли лихви (вж. в този смисъл определение от 15 декември 1999 г., DSR-Senator Lines/Комисия, T‑191/98 RII, EU:T:1999:332, т. 46).

95      В точка 2 от диспозитива на съдебното решение от 15 юли 2015 г. Общият съд най-напред отменя член 2, първа алинея, точка 8 от спорното решение, с който на ищците е наложена глоба в размер на 46 550 000 EUR, и след това, в точки 4—6 от посочения диспозитив, ги „осъжда“ да заплатят глоба в същия размер. Всъщност въз основа на доказателствата, представени от страните във връзка с финансовото положение на ищците, така както то се е променило след приемането на спорното решение, Общият съд е приел, че последните нямат основание да поддържат, че трябва да им бъде предоставено намаляване на глобата поради неспособността им за плащане по съображения, аналогични на посочените в точка 35 от Насоките от 2006 г.

96      Както следва от определение от 17 май 2018 г., Westfälische Drahtindustrie и др./Комисия (T‑393/10 INTP, непубликувано, EU:T:2018:293, т. 14), въпросът за началния момент, от който се начисляват дължимите лихви за забава върху размера на глобата, изобщо не е бил предмет на разискване между страните в хода на съдебното производство и не е бил изрично засегнат нито в мотивите, нито в диспозитива на съдебното решение от 15 юли 2015 г.

97      При липсата на изрично разглеждане в съдебното решение от 15 юли 2015 г. на въпроса за лихвите следва да се определи дали от това съдебно решение може да се направи извод, че от правна гледна точка определената от Общия съд глоба е различна от глобата, наложена от Комисията в спорното решение.

98      Следва да се отбележи, че от текста на член 31 от Регламент № 1/2003 следва, че правомощието за пълен съдебен контрол, предоставено на съда на Съюза в областта на конкуренцията, което му позволява да отмени, намали или увеличи наложената от Комисията глоба, се отнася и се ограничава до първоначално наложената от Комисията глоба. В този смисъл определената от съда на Съюза глоба не представлява нова глоба, която от правна гледна точка се различава от наложената от Комисията глоба (вж. в този смисъл решение от 14 юли 1995 г., CB/Комисия, T‑275/94, EU:T:1995:141, т. 58 и 60).

99      Накрая, когато съдът на Съюза замени преценката на Комисията със своята собствена преценка и намали размера на глобата при упражняване на правомощието си за пълен съдебен контрол, в решението на Комисията той замества първоначално определения в това решение размер с такъв по собствена преценка. Следователно поради заменящото действие на постановеното от съда на Съюза решение се счита, че решението на Комисията винаги е било това, което произтича от преценката на последния (вж. в този смисъл решение от 14 юли 1995 г., CB/Комисия, T‑275/94, EU:T:1995:141, т. 60—65 и 85—87).

100    В съдебното решение от 15 юли 2015 г. Общият съд най-напред отменя спорното решение в частта му, в която се определя размерът на наложената на ищците глоба, а след това, упражнявайки правомощието си за пълен съдебен контрол, определя тази глоба в същия размер.

101    В това отношение Съдът е постановил, че макар упражняването от Общия съд на контрол за законосъобразност на спорното решение да е довело до отмяна на това решение в частта му, в която Комисията налага глоба на ищците, посоченото обстоятелство не означава, че Общият съд е бил лишен по тази причина от правомощието си да осъществи пълен съдебен контрол (определение от 7 юли 2016 г., Westfälische Drahtindustrie и Pampus Industriebeteiligungen/Комисия, C‑523/15 P, EU:C:2016:541, т. 38). Съдът също така отбелязва, че обстоятелството, че в крайна сметка Общият съд е счел за уместно в конкретния случай да възприеме същия размер на глобата, като определения в спорното решение, е без значение за редовното упражняване на правомощието му за пълен съдебен контрол (вж. в този смисъл определение от 7 юли 2016 г., Westfälische Drahtindustrie и Pampus Industriebeteiligungen/Комисия, C‑523/15 P, EU:C:2016:541, т. 40).

102    Следователно фактът, че в съдебното решение от 15 юли 2015 г. Общият съд е упражнил правомощието си за пълен съдебен контрол, за да определи размера на глобата в същия размер като приетия от Комисията в спорното решение, не е пречка за прилагането на припомнените в точки 98 и 99 по-горе принципи. Така в настоящия случай Комисията основателно е приела, че тъй като определената от Общия съд глоба не е нова глоба, тя е била изискуема от 4 януари 2011 г.

103    Доводите, изложени от ищците, не позволяват да се постави под въпрос тази преценка.

104    На първо място, в точка 2 от диспозитива на съдебното решение от 15 юли 2015 г. Общият съд наистина отменя член 2, първа алинея, точка 8 от спорното решение, с който на ищците се налага глоба, за разлика от диспозитива на решение от 23 февруари 1994 г., CB и Europay/Комисия (T‑39/92 и T‑40/92, EU:T:1994:20), който се ограничава до това да определи по-нисък размер на глобата, без преди това да отмени първоначално наложената от Комисията глоба.

105    При все това заместващо действие, аналогично на посоченото в точка 99 по-горе, вече е признато при наличието на механизъм, при който Общият съд най-напред е отменил размерът на наложена от Комисията глоба, за чието плащане дружество майка е солидарно отговорно, за да определи отново този размер при упражняване на правомощието си за пълен съдебен контрол (вж. в този смисъл решение от 12 май 2016 г., Trioplast Industrier/Комисия, T‑669/14, непубликувано, EU:T:2016:285, т. 15 и 56—62).

106    Освен това е важно да се отбележи, че противно на твърденията на ищците, отмяната на наложената със спорното решение глоба не е обоснована от съображението, че Комисията не е имала право да наложи глоба на ищците нито през 2010 г., нито през 2011 г. поради неспособност за плащане към онзи момент.

107    Всъщност в рамките на своя контрол за законосъобразност Общият съд само е констатирал, че Комисията е допуснала грешки при преценката на способността за плащане на ищците, без да е посочил, че през 2010 г. и 2011 г. не може да им бъде наложена никаква глоба. Той също така не е извел друга последица от тази незаконосъобразност, освен, от една страна, отмяната на член 2, първа алинея, точка 8 от спорното решение и от друга страна, обосновката на упражняването по искане на ищците на правомощието му за пълен съдебен контрол. Това ясно личи от точки 324 и 332 от съдебното решение от 15 юли 2015 г.

108    В рамките на извършената от него проверка на способността за плащане на ищците през 2015 г. Общият съд установява в точка 346 от съдебното решение от 15 юли 2015 г., че въз основа на плана за предварително плащане, установен в определението за приемане на временни мерки, ищците вече са били в състояние да платят сума в размер над 15 000 000 EUR, считано от 2011 г. нататък.

109    Следователно, противно на твърденията на ищците, в съдебното решение от 15 юли 2015 г. Общият съд е установил наличието на известна способност за плащане на ищците през 2010 г. и 2011 г.

110    От това следва, че последиците, които ищците извеждат от отмяната от страна на Общия съд на член 2, първа алинея, точка 8 от спорното решение, са лишени от основание.

111    На второ място, що се отнася до използването на глагола „осъжда“ в точки 4—6 от диспозитива на съдебното решение от 15 юли 2015 г., от постоянната съдебна практика следва, че диспозитивът на едно съдебно решение трябва да се тълкува в светлината на мотивите, от които произтича, и че той е тяхно необходимо потвърждение, в смисъл че те са абсолютно необходими, за да се определи точният смисъл на обявеното в диспозитива (вж. решение от 14 юли 1995 г., CB/Комисия (Т‑137/94, EU:T:1995:141, т. 62 и цитираната съдебна практика).

112    В случая, както Съдът вече е постановил, от мотивите на съдебното решение от 15 юли 2015 г. следва в достатъчна степен, че Общият съд е упражнил правомощието си за пълен съдебен контрол (вж. в този смисъл определение от 7 юли 2016 г., Westfälische Drahtindustrie и Pampus Industriebeteiligungen/Комисия, C‑523/15 P, EU:C:2016:541, т. 41).

113    Както обаче бе припомнено в точка 99 по-горе, с упражняването на правомощието си за пълен съдебен контрол Общият съд е изменил спорното решение с обратна сила.

114    Следователно глаголът „осъжда“, съдържащ се в диспозитива на съдебното решение от 15 юли 2015 г., не може да се разбира в смисъла, който му придават ищците.

115    На трето място, от точки 335, 346 и 356 от съдебното решение от 15 юли 2015 г. не може да се направи извод, че Общият съд е ограничил обратното действие на изменението, внесено в спорното решение.

116    Първо, що се отнася до позоваването в точка 335 от съдебното решение от 15 юли 2015 г. на способността за плащане на ищците към момента, в който Общият съд се е произнесъл, вече е постановено, че вземането предвид от последния на обстоятелства, настъпили след решението на Комисията, е възможно при упражняване на правомощието му за пълен съдебен контрол, без това да придава на глобата, определена от Общия съд, правен характер, различен от този на наложената от Комисията глоба (вж. в този смисъл решение от 14 юли 1995 г., CB/Комисия, T‑275/94, EU:T:1995:141, т. 64 и цитираната съдебна практика).

117    Второ, що се отнася до оценката, съдържаща се в точка 346 от съдебното решение от 15 юли 2015 г., съгласно която размерът на глобата, която все още се дължи към тази дата, представлява „около две трети“ от наложената от Комисията глоба, възприетите суми при изчисленията на Общия съд несъмнено се отнасят само до главницата на глобите.

118    Общият съд обаче вече е постановил, че подобна оценка не представлява изразяване на становище относно датата, от която започват да се начисляват дължимите от ищците лихви (определение от 17 май 2018 г., Westfälische Drahtindustrie и др./Комисия, T‑393/10 INTP, непубликувано, EU:T:2018:293, т. 17).

119    Освен това, противно на твърденията на ищците, подобна преценка не поставя под съмнение обратното действие на упражняването от Общия съд на правомощието му за пълен съдебен контрол, припомнено в точка 99 по-горе.

120    Всъщност в точка 346 от съдебното решение от 15 юли 2015 г. Общият съд само констатира, че в изпълнение на определението за приемане на временни мерки ищците вече са платили към тази дата сума в размер на над 15 000 000 EUR, което представлява около една трета от размера на наложената през 2010 г. глоба (46 550 000 EUR).

121    При разглеждането на способността за плащане на ищците, Общият съд не може при упражняване на правомощието си за пълен съдебен контрол да пренебрегне предварителното частично плащане на глобата. Сама по себе си оценката на остатъка от дължимата по главницата сума към датата, на която Общият съд се е произнесъл, не означава, че в изпълнение на съдебното решение от 15 юли 2015 г. Комисията е трябвало да приспадне платените суми като временна мярка, заедно с лихвите, от една твърдяна „глоба, наложена по съдебен ред“ от Общия съд, която от правна гледна точка би била различна от наложената от Комисията глоба.

122    Трето, що се отнася до точка 356 от съдебното решение от 15 юли 2015 г., тя също не поставя под въпрос изискуемостта на лихвите върху размера на глобата, определен от Общия съд, считано от 4 януари 2011 г.

123    Всъщност в точка 356 от съдебното решение от 15 юли 2015 г. Общият съд само отговаря на довод на ищците относно нарушение на принципа на равно третиране. В това отношение Общият съд посочва, че подаването на жалбата от страна на ищците срещу спорното решение, както и частичното уважаване на молбата им за приемане на временни мерки, са довели до спиране на действието на изискуемостта за плащане на цялата глоба, наложена им до постановяването на това решение, за разлика от други предприятия, които не са подали жалба.

124    Както бе припомнено в точки 92 и 93 по-горе, в определението за приемане на временни мерки председателят на Общия съд само разпорежда спиране на изпълнението на задължението на ищците да учредят банкова гаранция в полза на Комисията, за да избегнат незабавното събиране на глобите, като самият той установява план за временно плащане в полза на ищците до деня на обявяване на решението по главното производство. Както бе посочено в точка 94 по-горе, спирането на изпълнението на задължението за учредяване на банкова гаранция не предполага спиране на изискуемостта на вземането, върху което са продължили да се начисляват лихви за забава в хода на съдебното производство.

125    На четвърто и последно място, осъждането на Комисията да заплати половината от направените от ищците съдебни разноски, е постановено на основание член 134, параграф 3 от Процедурния правилник и се обяснява с отмяната на член 2, първа алинея, точка 8 от спорното решение.

126    Както обаче бе посочено в точки 104—110 по-горе, последиците, които ищците извеждат от тази отмяна, са лишени от правно основание.

127    Освен това вече е постановено, че когато Общият съд запазва част от размера на глобата при упражняване на правомощието си за пълен съдебен контрол, задължението за плащане на лихви за забава ab initio не представлява санкция в допълнение към първоначално наложената от Комисията глоба, която би представлявала пречка за правото на обжалване. Всъщност както липсата на разлика в правното естество на глобата, когато тя е преразгледана от съда на Съюза, така и принципът за липса на суспензивно действие на жалбите не допускат Комисията да освободи предприятието, което не е платило незабавно тази глоба и чиято жалба е била уважена частично, от неговото задължение да плати лихви върху размера на глобата, определена от съда на Съюза, считано от датата на изискуемостта на наложената от Комисията глоба (вж. в този смисъл решение от 14 юли 1995 г., CB/Комисия, T‑275/94, EU:T:1995:141, т. 86 и 87).

128    От изложеното по-горе следва, че първото основание трябва да се отхвърли.

2)      По второто, третото и четвъртото основание, свързани с последиците от отмяната на наложената със спорното решение глоба

129    Както бе посочено в точки 74 и 75 по-горе, второто, третото и четвъртото основание изхождат от предпоставката, посочена в рамките на първото основание, че наложената от Комисията глоба е отменена и заменена с „глоба, наложена по съдебен ред“.

130    Тъй като наличието на тази предпоставка е отхвърлено при разглеждането на първото основание, то второто, третото и четвъртото основание са необосновани и следователно трябва да се отхвърлят.

3)      Заключение

131    Тъй като изтъкнатите от ищците основания са необосновани, следва да се направи извод за липса на незаконосъобразност и a fortiori, за липса на достатъчно съществено нарушение на задълженията на Комисията по член 266, първа алинея ДФЕС, както и за отхвърляне на четвъртата част от исканията на ищците, без да е необходимо произнасяне по другите условия за ангажиране на извъндоговорната отговорност на Съюза, припомнени в точка 67 по-горе.

б)      По искането за неоснователно обогатяване

132    В рамките на третата част от исканията ищците молят Общия съд да осъди Комисията да възстанови на WDI сумата от 1 633 085,17 EUR, заедно с лихвите, считано от 17 октомври 2019 г., поради неоснователно обогатяване на Комисията.

133    Това неоснователно обогатяване се дължало на грешка в изчислението, допусната от ищците, когато на 17 октомври 2019 г. WDI е изплатило на Комисията сумата от 18 149 636,24 EUR, без да вземат предвид лихвите, начислени върху сумата от 16 400 000 EUR в периода от 29 юни 2011 г. до 16 юни 2015 г.

134    Комисията оспорва доводите на ищците.

135    Както подчертава Комисията, доводите, въз основа на които ищците искат тя да бъде осъдена за неоснователно обогатяване, само възпроизвеждат доводите, вече изложени в подкрепа на четвъртата част от исканията, разгледана и отхвърлена в точки 67—131 по-горе, основаваща се на твърдяно неправомерно поведение на Комисията.

136    От мотивите за отхвърляне на четвъртата част от исканията е видно, че Комисията не се е ползвала от надвзета сума в размер на 1 633 085,17 EUR.

137    От това следва, че третата част от исканията на ищците е неоснователна и следователно също трябва да се отхвърли.

Г.      По първата част от исканията на ищците за отмяна на оспорвания акт

138    В рамките на първата част от исканията си ищците претендират отмяната на оспорвания акт, с който Комисията отправя официално уведомление до WDI да ѝ заплати сумата от 12 236 931,69 EUR, която според нея съответства на остатъка от дължимата сума по вземането, като вальорът на плащането е 31 март 2020 г.

139    В подкрепа на тази част от исканията ищците изтъкват четирите основания, разгледани в точки 78—130 по-горе, а също така и едно пето основание, изведено от нарушения на член 266, първа алинея ДФЕС и на принципа на добра администрация. В рамките на последното посочено основание ищците повтарят доводите, които вече са изложили в подкрепа на първите четири основания.

140    Комисията твърди, че първата част от исканията е недопустима. Оспорваният акт само актуализирал първоначалното дебитно известие от 2010 г. Този акт не бил основанието за ново вземане по отношение на ищците, а бил покана за изпълнение по смисъла на член 103, параграф 2 от Регламент 2018/1046. Съдебното решение от 15 юли 2015 г. не налагало нови глоби и не засягало въпроса за лихвите за забава. Това съдебно решение се ограничавало до отмяната на член 2, първа алинея, точка 8 от спорното решение. За сметка на това член 2, трета алинея от това решение, отнасящ се до плащането на лихви за забава, оставал непроменен и следователно напълно приложим. Тъй като оспорваният акт бил подготвителен и чисто потвърдителен, той не подлежал на обжалване.

141    Както следва от точки 128 и 130 по-горе, първите четири основания, изтъкнати от ищците, са необосновани и трябва да бъдат отхвърлени. Тъй като петото основание почива на същите доводи, то също следва да се отхвърли.

142    При тези условия първата част от исканията на ищците трябва да се отхвърли като неоснователна, без да е необходимо да се разглежда възражението за недопустимост, повдигнато от Комисията по отношение на нея.

IV.    По съдебните разноски

143    Съгласно член 134, параграф 1 от Процедурния правилник загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. Тъй като ищците са загубили делото, те следва да бъдат осъдени да понесат, наред с направените от тях съдебни разноски, и разноските на Комисията съгласно направените от последната искания.

По изложените съображения

ОБЩИЯТ СЪД (седми разширен състав)

реши:

1)      Отхвърля иска.

2)      Осъжда Westfälische Drahtindustrie GmbH, Westfälische Drahtindustrie Verwaltungsgesellschaft mbH & Co. KG и Pampus Industriebeteiligungen GmbH & Co. KG да заплатят съдебните разноски.

da Silva Passos

Valančius

Reine

Truchot

 

      Sampol Pucurull

Обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 23 ноември 2022 година.

Подписи


Съдържание


I. Обстоятелствата по спора

II. Искания на страните

III. От правна страна

А. По искането на ищците Общият съд да уважи претенциите им с решение, постановено в отсъствието на ответника

Б. По предмета на иска

В. По втората, третата и четвъртата част от исканията на ищците относно последиците, които трябва да се изведат от съдебното решение от 15 юли 2015 г.

1. По допустимостта и компетентността на Общия съд

2. По същество

а) По претенцията за обезщетение, основана на неправомерното поведение на Комисията

1) По първото основание, което е неотчитане на последиците от отмяната посредством съдебното решение от 15 юли 2015 г. на наложената със спорното решение глоба

2) По второто, третото и четвъртото основание, свързани с последиците от отмяната на наложената със спорното решение глоба

3) Заключение

б) По искането за неоснователно обогатяване

Г. По първата част от исканията на ищците за отмяна на оспорвания акт

IV. По съдебните разноски




*      Език на производството: немски.