РЕШЕНИЕ НА ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯ СЪД (пети състав)
20 ноември 2007 г.
Дело T-308/04
Francesco Ianniello
срещу
Комисия на Европейските общности
„Публична служба — Длъжностни лица — Доклад за развитие на кариерата — Процедура за оценяване за 2001/2002 г. — Жалба за отмяна — Иск за обезщетение“
Предмет: Жалба за отмяна на доклада за развитието на кариерата на жалбоподателя за периода 2001/2002 г. и искане за изплащане на обезщетение за претърпените неимуществени вреди
Решение: Отменя решението за приемане на доклада за развитието на кариерата на жалбоподателя за периода 2001/2002 г. Отхвърля искането за изплащане на обезщетение. Осъжда Комисията да понесе, наред с направените от нея съдебни разноски, и тези на жалбоподателя.
Резюме
1. Възражение за незаконосъобразност — Обхват — Актове, срещу които може да се повдигне възражение за незаконосъобразност
(член 241 ЕО)
2. Длъжностни лица — Правилник — Общи разпоредби за прилагане
(член 110 от Правилника за длъжностните лица)
3. Длъжностни лица — Атестиране — Съвместна комисия по оценяване — Състав
(член 43 от Правилника за длъжностните лица)
4. Длъжностни лица — Атестиране — Съвместна комисия по оценяване — Задължение за самоотвод на членовете на съвместната комисия по оценяване, отговарящи за управлението на персонала, които имат несъвместими със задачата си интереси — Обхват
(член 43 от Правилника за длъжностните лица)
5. Длъжностни лица — Атестиране — Зачитане на правото на защита —Обхват
(член 43 от Правилника за длъжностните лица)
1. Член 241 ЕО е израз на общия принцип, съгласно който всяка страна има право да оспори — с оглед на отмяната на решение, което я засяга пряко и лично — валидността на предходните актове на институциите, които представляват правното основание за приемането на обжалваното решение, макар че съгласно член 230 ЕО тази страна не разполага с право пряко да обжалва тези актове и поради това понася последиците им, без да е била в състояние да иска тяхната отмяна. Ето защо целта на член 241 ЕО е да защити страните от прилагането на незаконосъобразен нормативен акт, като без съмнение решението, с което се установява неприложимостта, има действие само между страните по спора и не засяга самия акт, който вече е необжалваем.
Доколкото целта на член 241 ЕО не е да позволи на страните да оспорват приложимостта на всеки акт с общо приложение, независимо дали това е в полза на предявения иск или подадената жалба, обхватът на възражението за незаконосъобразност трябва да бъде сведен до необходимото за разрешаването на спора. Следователно актът с общо приложение, за който се твърди, че е незаконосъобразен, трябва пряко или непряко да е приложим по отношение на конкретния иск или жалба и трябва да съществува пряка правна връзка между обжалваното индивидуално решение и въпросния акт с общо приложение. Съществуването на подобна връзка обаче може да се изведе от констатацията, че обжалваното решение по същество се основава на разпоредба от акта, за който се твърди, че е незаконосъобразен, въпреки че последната формално не е правно основание на това решение.
(вж. точки 32 и 33)
Позоваване на: Съд — 14 декември 1962 г., Wöhrmann и Lütticke/Комисия, 31/62 и 33/62, Recueil, стр. 965; Съд — 31 март 1965 г., Macchiorlati Dalmas/Върховен орган, 21/64, Recueil, стр. 227; Съд — 13 юли 1966 г., Италия/Съвет и Комисия, 32/65, Recueil, стр. 563; Съд — 21 февруари 1974 г., Kortner и др./Съвет и др., 15/73—33/73, 52/73, 53/73, 57/73—109/73, 116/73, 117/73, 123/73 и 135/73—137/73, Recueil, стр. 177, точки 36 и 37; Съд — 6 март 1979 г., Simmenthal/Комисия, 92/78, Recueil, стр. 777, точка 39; Съд — 19 януари 1984 г., Andersen и др./Парламент, 262/80, Recueil, стр. 195, точка 6; Първоинстанционен съд — 26 октомври 1993 г., Reinarz/Комисия, T‑6/92 и T‑52/92, Recueil, стр. II‑1047, точка 57; Първоинстанционен съд — 12 декември 1996 г., Altmann и др./Комисия, T‑177/94 и T‑377/94, Recueil, стр. II‑2041, точка 119; Първоинстанционен съд — 4 март 1998 г., De Abreu/Съд, T‑146/96, Recueil FP, стр. I‑A‑109 и II‑281, точки 25 и 29
2. Общите разпоредби за прилагане, приети по силата на член 110, първа алинея от Правилника, могат да определят критерии, от които да се ръководи администрацията при упражняването на своето право на преценка или които да уточняват обхвата на неясните разпоредби от Правилника. С тях обаче в никакъв случай не може законосъобразно да се установяват правила, които се отклоняват от нормите от по-висок ранг, като например разпоредбите на Правилника или общите принципи на правото.
(вж. точка 38)
Позоваване на: Първоинстанционен съд — 14 декември 1990 г., Brems/Съвет, T‑75/89, Recueil, стр. II‑899, точка 29; Първоинстанционен съд — 25 октомври 2005 г., Fardoom и Reinard/Комисия, T‑43/04, Recueil FP, стр. I‑A‑329 и II‑1465, точка 36 и цитираната съдебна практика
3. Съгласно член 8, параграф 5 от приетите от Комисията общи разпоредби за прилагане на член 43 от Правилника задачата на съвместната комисия по оценяване е, без да замества оценяващите при преценката на работата на заинтересованото лице, да следи за справедливостта и обективността при изготвянето на доклада за развитие на кариерата и за неговото съответствие с обичайните норми за оценяване, както и за правилното прилагане на процедурите. Предвид тази задача степента на членовете на комисията не е от значение, като по-конкретно обстоятелството, че някой от членовете на съвместната комисия по оценяване е класиран в същата степен като заинтересованото лице, не означава, че е налице конфликт на интереси, който може да постави под съмнение безпристрастността на съответния член на комисията.
(вж. точки 41—43)
Позоваване на: Първоинстанционен съд — 12 юли 2005 г., De Bry/Комисия, T‑157/04, Recueil FP, стр. I‑A‑199 и II‑901, точка 49
4. Видно от член 8, параграфи 1 и 6 от приетите от Комисията общи разпоредби за прилагане на член 43 от Правилника обстоятелството, че член на съвместната комисия по оценяване отговаря за управлението на персонала, не е достатъчно, за да възникне задължение за същия да си направи самоотвод и да бъде заместен в случаите, в които се разглеждат подадени от представители на персонала жалби. Всъщност членовете на съвместната комисия по оценяване са длъжни да направят това само ако имат несъвместими със задачата си интереси. Чисто хипотетичният риск от конфликт на интереси не е достатъчен, за да се заключи, че член на съвместната комисия по оценяване, който отговаря за управлението на персонала, действително има несъвместими със задачата си интереси.
(вж. точка 54)
5. В рамките на въведената от Комисията система за оценяване основният принцип за зачитане на правото на защита трябва да дава възможност на заинтересованото лице да се защити в процедурата за оценяване, като обори твърдените в негов ущърб факти. Принципът за зачитане на правото на защита обаче не ограничава оценяващия при обжалване по отношение на консултациите, необходими за да изпълни своята задача с дължимата грижа. Поради това оценяващият при обжалване може да бъде принуден да се консултира с висшестоящите на оцененото длъжностно лице, без тази консултация непременно да налага образуването на състезателна процедура с участието на това длъжностно лице. В този контекст оценяващият при обжалване може дори да поиска от оценяващия обяснения или уточнения по отношение на направените от същия преценки в доклада за развитие на кариерата. Предоставените обяснения или уточнения обаче не трябва да променят по същество съдържанието на първоначалната оценка, включена в доклада за развитието на кариерата от същия оценяващ. Ако те водят до такава промяна, оценяващият при обжалване трябва, при зачитане на правото на защита на съответното длъжностно лице, да даде възможност на последния да изложи своето становище по направената от оценяващия нова оценка. Всъщност в този случай становището, което същото длъжностно лице вече е представило на предходни етапи на процедурата за оценяване, не може да се счита за недостатъчно, доколкото е направено по повод на оценка на оценяващия, която е била различна.
(вж. точки 70, 73 и 74)