Неокончателна редакция
ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
N. WAHL
представено на 14 септември 2017 година(1)
Дело C‑627/15
Dumitru Gavrilescu
Liana Gavrilescu
срещу
SC Banca Transilvania SA, по-рано SC Volksbank România SA
SC Volksbank România SA – sucursala Câmpulung
(Преюдициално запитване, отправено от Judecătoria Câmpulung (Първоинстанционен съд Къмпулунг, Румъния)
„Компетентност на Съда — Наличие на висящ спор пред запитващата юрисдикция — Национални разпоредби, допускащи оттегляне на иск или жалба след сезирането на Съда с преюдициално запитване — Национални разпоредби, допускащи въззивна юрисдикция да осъществи контрол върху определение на първоинстанционна юрисдикция, с което се спира производството до постановяване на решение на Съда по преюдициалното запитване — Неравноправни клаузи в потребителските договори — Член 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО — Договори за кредит на сума, изразена в чуждестранна валута — Клаузи, които не подлежат на преценка за неравноправния им характер“
1. Dumitru и Liana Gavrilescu (наричани по-нататък „г‑н и г‑жа Gavrilescu“) сключват със SC Volksbank România SA (наричана по-нататък „Volksbank“ или „банката“) в Румъния договор за кредит в швейцарски франкове, със задължение за погасяването му в същата валута. През периода на техния кредит обаче местната валута (румънска лея) претърпява значително обезценяване спрямо швейцарския франк. Това оказва негативен ефект върху сумата на месечните вноски, които г‑н и г‑жа Gavrilescu трябва да плащат на банката, тъй като двамата получават своите възнаграждения в румънски леи.
2. Г‑н и г‑жа Gavrilescu решават да заведат дело срещу Volksbank пред Judecătoria Câmpulung (Първоинстанционен съд Къмпулунг, Румъния), като се позовават по-специално на твърдения неравноправен характер на условията за погасяване на кредита в чуждестранната валута. Те смятат, че в резултат на въпросните условия е трябвало да понесат рисковете, произтичащи от възможните колебания във валутния курс.
3. В контекста на това производство Judecătoria Câmpulung (Първоинстанционен съд Къмпулунг) решава да отправи някои въпроси до Съда относно тълкуването на Директива 93/13/ЕИО(2). Впоследствие обаче г‑н и г‑жа Gavrilescu постигат с Volksbank споразумение по доброволното уреждане на спора и в съответствие с приложимите национални разпоредби решават да оттеглят своя иск пред запитващата юрисдикция.
4. Въпреки оттеглянето на иска запитващата юрисдикция уведомява Съда, че от една страна, поддържа преюдициалното си запитване, а от друга, възнамерява да отправи до Съда два допълнителни въпроса относно обхвата на компетентността му по член 267 ДФЕС.
5. Поради това настоящото дело дава възможност на Съда да прецизира практиката си във връзка с изискването на член 267 ДФЕС, съгласно което решението му по отправените въпроси трябва да е необходимо за постановяване на решението на запитващата юрисдикция в главното производство.
I. Правна уредба
1. Правото на Съюза
6. Съгласно член 3, параграф 1 от Директива 93/13:
„В случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора“.
7. Член 4 от Директива 93/13 предвижда:
„1. Без да се засяга член 7, преценката за неравноправност на дадена клауза се извършва, като се отчита характер[ът] на стоките или услугите, за които е сключен договорът, и се вземат предвид всички обстоятелства, довели до сключването му, към момента на самото сключване, както и всички останали клаузи в договора, или такива, съдържащи се в друг договор, от който той произтича.
2. Преценката за неравноправния характер на клаузите не се свързва нито с основния предмет на договора, нито със съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и по отношение на доставените стоки или предоставените услуги, от друга, при условие че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език“.
2. Румънското право
1. Закон № 193/2000
8. Legea nr. 193/2000 privind clauzele abuzive din contractele încheiate între comercianţi şi consumatori (Закон № 193/2000 относно неравноправните клаузи в договорите, сключени между продавачи или доставчици и потребители) от 10 ноември 2000 г., в повторно публикуваната му редакция(3) (наричан по-нататък „Закон № 193/2000“), има за цел транспонирането на Директива 93/13 в националното право.
2. Граждански процесуален кодекс
9. Член 406 от Codul de procedură civilă (румънски Граждански процесуален кодекс) предвижда:
„1. Ищецът или жалбоподателят може по всяко време да оттегли изцяло или частично иска или жалбата си — устно в съдебното заседание или с писмено искане.
2. Това искане се подава лично или чрез специално упълномощен представител.
3. Ако оттеглянето бъде направено след връчване на исковата молба или жалбата, съдът, по искане на ответника, осъжда ищеца или жалбоподателя да заплати съдебните разноски, направени от ответника.
4. Ако ищецът или жалбоподателят оттегли иска или жалбата си в първото заседание, на което страните са надлежно призовани, или след това, оттеглянето може да бъде направено само с изричното или мълчаливо съгласие на другата страна. Ако ответникът не присъства в съдебното заседание, по време на което ищецът или жалбоподателят обявява оттеглянето на иска или жалбата си, съдът определя срок, в който ответникът да изрази позицията си по отношение на искането за оттегляне. Липсата на отговор в определения срок се счита за мълчаливо приемане на оттеглянето. […]“.
10. Член 414 от Гражданския процесуален кодекс предвижда:
„1. Спирането на производството се извършва с определение, срещу което може да се подаде частна жалба пред висшестоящия съд. […]
2. Докато производството е спряно, частна жалба може да се подаде както срещу определението за спиране на производството, така и срещу определението, с което се отхвърля искането за възобновяване на производството“.
II. Фактите, производството и преюдициалните въпроси
11. Видно от фактите в главното производство, както са изложени от запитващата юрисдикция, на 5 септември 2008 г. г‑н и г‑жа Gavrilescu сключват с Volksbank договор за кредит за сумата от 45 000 CHF (швейцарски франка). Срокът на договора за кредит е 276 месеца при годишна лихва от 3,99 %. Впоследствие договорът е изменен с допълнителни споразумения № 1 от 20 август 2010 г. и № 2 от 25 юни 2013 г.
12. Договорът за кредит предвижда, че по принцип всяко плащане се извършва в посочената в него валута. Според запитващата юрисдикция съгласно условията на договора за кредит кредитополучателят понася изцяло всяка разлика във валутния курс.
13. Съгласно точка 4.2 от Общите условия кредитополучателят приема, че когато в хода на изпълнението на договора за кредит обменният курс на валутата на кредита отбележи нарастващи колебания с над 10 % спрямо стойността на този курс към деня на подписването на договора, тогава, с цел да избегне по-нататъшното си експониране на валутния риск, банката има правото, но не и задължението, едностранно да конвертира кредита в румънски леи, като използва обменния курс швейцарски франк/румънска лея, прилаган от нея към деня на конвертирането. Вследствие на това стойността на кредита от съответния момент нататък следва да представлява стойността в румънски леи, получена при конвертирането. Във връзка с това кредитополучателите поемат задължението да заплатят евентуалните възнаграждения, възникнали в резултат от това конвертиране.
14. Съгласно точка 4.3. от Общите условия в хода на изпълнение на договора за кредит кредитополучателите могат да поискат от банката да извърши конвертиране в румънски леи, но банката не е длъжна да изпълни това искане.
15. Като приемат, че са неравноправни условията, които изискват погасяването на кредита в швейцарски франкове и предвиждат прехвърляне на валутния риск върху кредитополучателите, г‑н и г‑жа Gavrilescu завеждат дело срещу Volksbank пред Judecătoria Câmpulung (Първоинстанционен съд Къмпулунг). Поради съмнения относно правилното тълкуване на разпоредбите на Директива 93/13, с определение от 22 октомври 2015 г. тази юрисдикция решава да спре производството и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Трябва ли член 4, параграф 2 от [Директива 93/13] да се тълкува в смисъл, че понятията „основ[ен] предмет на договора“ и „съответствие[…] на цената и възнаграждението, от една страна, и […] доставените стоки или предоставените услуги, от друга“ обхващат клауза, съдържаща се в договор за кредит, сключен в чуждестранна валута между продавач или доставчик и потребител, която не е била предмет на индивидуално договаряне, въз основа на която при погасяването на месечните вноски по кредита единствено длъжникът понася „валутния риск“, а именно потенциалния негативен ефект, изразен в евентуално увеличаване на месечното задължение за плащане, увеличаване, генерирано от колебанията във валутните курсове, които длъжникът би следвало да понесе в резултат на сключването на договора за кредит и на изплащането на сумите, отпуснати въз основа на договора за кредит във валута, различна от националната валута на Румъния?
2) Трябва ли в съответствие с член 4, параграф 2 от [Директива 93/13] да се разбира, че задължението на потребителя да понесе при изплащането на кредита разликата, произтичаща от покачването на курса на валутата, в която му е отпуснат кредитът [швейцарски франкове], съставлява възнаграждение, съответствието на което с предоставената услуга не може да бъде основа за преценката на неговия неравноправен характер?
3) Ако отговорът на този въпрос е, че подобна клауза не е освободена от преценката на неравноправния характер, може ли да се приеме, че това отговаря на предвидените в [Директива 93/13] критерии за добросъвестност, равнопоставеност и прозрачност, даващи възможност на потребителя да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии последиците, произтичащи от това по отношение на него?
4) Попада ли в приложното поле на защита на Директива 93/13, или е освободена от преценката за неравноправен характер договорна клауза като посочената в [точка] 4.2 от Общите условия на договора, съгласно която правото да се конвертира в националната валута кредит, отпуснат в [швейцарски франкове], е признато на банката при условията на колебания с възходяща тенденция на валутния курс с над 10 % в сравнение с неговата стойност към датата на подписване на договора, с цел да се избегне по-нататъшното излагане на валутен риск, без да се признава сходно право на потребителя?“.
16. С писмо от 18 март 2016 г. запитващата юрисдикция уведомява Съда, че ищците в главното производство са пожелали да оттеглят иска си. Вследствие на това посочената юрисдикция изразява съмнения относно съвместимостта на национална разпоредба като член 406 от румънския Граждански процесуален кодекс с член 267 ДФЕС. При това положение тя решава да постави на Съда допълнителен, пети преюдициален въпрос:
„Допуска ли член 267 [ДФЕС], по силата на който националните юрисдикции са свободни да сезират [Съда], разпоредба като съдържащата се в член 406 от Гражданския процесуален кодекс, която не забранява изрично оттеглянето на иск или жалба след сезиране на [Съда], а това оттегляне лишава националния съд от възможността да се произнесе по твърдения неравноправен характер на клаузите[?]“.
17. Впоследствие с определение от 2 юни 2016 г. запитващата юрисдикция уведомява Съда, че във връзка с подадена от Volksbank частна жалба срещу нейното определение от 22 октомври 2015 г., с решение от 17 март 2016 г. Tribunalul Argeş (Окръжен съд Арджеш, Румъния) отменя това определение и връща делото на запитващата юрисдикция, за да продължи производството.
18. Считам, че в решението си Tribunalul Argeş (Окръжен съд Арджеш) упреква запитващата юрисдикция, че не е направила правилните изводи от молбата на г‑н и г‑жа Gavrilescu за оттегляне на иска в съответствие с националното право. Съгласно разпоредбите на това право запитващата юрисдикция е трябвало да прекрати производството, като по този начин лиши от предмет отправеното до Съда преюдициално запитване. При това положение запитващата юрисдикция решава да постави на Съда нов, допълнителен шести преюдициален въпрос:
„Допуска ли член 267 [ДФЕС] разпоредба от националното право като член 414 от румънския Граждански процесуален кодекс, която разрешава на въззивна юрисдикция в рамките на производство по частна жалба да осъществи контрол върху определение за спиране на производството, когато с това определение нисшестоящият съд е решил да отправи до Съда на Европейския съюз преюдициални въпроси?“.
19. Писмени становища представят Volksbank, полското и румънското правителство, както и Комисията. В хода на проведеното на 8 юни 2017 г. съдебно заседание Volksbank, румънското правителство и Комисията излагат също така и устни становища.
III. Анализ
20. От самото начало следва да изразя съгласието си с Volksbank, румънското правителство и Комисията, че настоящият случай до голяма степен попада извън обхвата на компетентността на Съда по член 267 ДФЕС.
21. Все пак поради обстоятелството, че петият и шестият преюдициален въпрос, които Judecătoria Câmpulung (Първоинстанционен съд Къмпулунг) добавя впоследствие към първоначалните четири въпроса, се отнасят конкретно до обхвата на компетентността на Съда по член 267 ДФЕС, ще разгледам тези въпроси по-долу. В светлината на отговорите на посочените въпроси ще стане ясно, че при обстоятелствата като тези в главното производство Съдът не разполага — или вече не разполага — с правомощието да се произнесе по първи, втори, трети и четвърти въпрос.
1. По петия и шестия въпрос
22. С петия и шестия си въпрос запитващата юрисдикция пита Съда дали член 267 ДФЕС допуска i) национални процесуални правила, допускащи оттеглянето на иск или жалба, след като до Съда е било отправено преюдициално запитване, като по този начин на националния съд се отнема възможността да се произнесе относно твърдения неравноправен характер на договорните клаузи, и ii) национални процесуални правила, допускащи в рамките на производство по частна жалба въззивна юрисдикция да осъществи контрол върху определение за спиране на производството, когато с това определение нисшестоящият съд е решил да отправи до Съда преюдициални въпроси.
23. С тези въпроси по същество се иска да се установи съвместимостта с правото на ЕС на националните разпоредби, задължаващи запитващата юрисдикция да прекрати главното производство след оттегляне на иска от страна на ищците. Погледнато от друг ъгъл, тези въпроси се отнасят до това дали спорът в главното производство може да продължи да се счита за висящ по смисъла на член 267 ДФЕС.
1. Компетентността на Съда по член 267 ДФЕС
24. Както вече имах повод да подчертая във връзка с дело Gullotta(4), ролята и функциите на Съда, както и на всяка друга институция на Европейския съюз, се уреждат от принципа на предоставената компетентност. В това отношение член 13, параграф 2 ДЕС предвижда: „Всяка институция действа в кръга на правомощията, които са ѝ предоставени с Договорите, в съответствие с процедурите, условията и целите, предвидени в тях“. Следователно компетентността на Съда е в рамките на установената с Договорите система от средства за съдебна защита, които са на разположение само когато са изпълнени условията, определени в съответните разпоредби.
25. Що се отнася до производството по преюдициално запитване, член 267 ДФЕС установява изрично условията за компетентността на Съда. По-конкретно, съгласно първата алинея от тази разпоредба отправените въпроси трябва да се отнасят до разпоредби от правото на ЕС, по чието тълкуване или валидност е възникнало съмнение в хода на главното производство. Освен това съгласно втората алинея от същата разпоредба запитващият орган трябва да притежава качеството на юрисдикция на държава членка и да е необходимо решение по отправения преюдициален въпрос, за да бъде постановено решение в главното производство.
26. Тези условия трябва да бъдат изпълнени не само към момента, когато Съдът е сезиран от националния съд, но и по време на цялото производство. Ако условията не са изпълнени или вече не са налице, Съдът трябва да обяви, че няма компетентност, като може да направи това във всеки един момент в хода на производството(5).
27. От основно значение в настоящото производство е условието решението на Съда по отправените въпроси да е необходимо, за да може запитващата юрисдикция да постанови решение в главното производство. Това условие означава по-конкретно, че пред запитващата юрисдикция трябва да има действително висящ спор и че отговорът на Съда трябва да е релевантен за неговото решаване. Наистина съгласно постоянната съдебна практика едновременно от текста и от структурата на член 267 ДФЕС следва, че преюдициалното производство предполага наличието на висящ пред националните юрисдикции действителен спор, по който те трябва да се произнесат с решение, което би взело предвид решението по преюдициалното производство(6).
28. Това произтича именно от правомощията на Съда по член 267 ДФЕС: подпомагане на правораздаването в държавите членки(7) чрез допринасяне за действителното решаване на спорове относно правото на Съюза, а не чрез формулиране на консултативни становища по общи или хипотетични въпроси(8).
29. Именно в този контекст ще анализирам по-подробно петия и шестия въпрос, отправени от Judecătoria Câmpulung (Първоинстанционен съд Къмпулунг).
2. Национални разпоредби, разрешаващи оттеглянето на иск или жалба, след като до Съда е било отправено преюдициално запитване
30. Запитващата юрисдикция изразява съмнения дали при обстоятелства като тези в главното производство национални разпоредби като член 406 от румънския Граждански процесуален кодекс, допускащи оттеглянето на иск или жалба, след като до Съда е било отправено преюдициално запитване, са съвместими с правото на Съюза. Като обосновка се посочва, че в резултат на оттеглянето на иска или жалбата националният съд бива лишен от правомощието да се произнесе по претенциите, свързани с наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори.
31. Не споделям тези съмнения. По съображения, които ще изложа по-долу, няма основания да се счита, че национална процесуална норма, допускаща оттегляне на иск или жалба, след като до Съда е било отправено преюдициално запитване, като в резултат на оттеглянето отпада предметът на преюдициалното производство, може да е несъвместима с член 267 ДФЕС. Точно обратното, изглежда, че подобна национална норма до голяма степен съответства на духа на член 267 ДФЕС.
1) Принципите на автономията на частноправните субекти и на доброто правораздаване
32. От самото начало следва да се има предвид, че разпоредбите, позволяващи на ищеца или жалбоподателя да оттегли иск или жалба изцяло или отчасти — особено по граждански и търговски дела — са от решаващо значение за доброто правораздаване. Тези разпоредби са израз на принципа на автономията на частноправните субекти (наричан в определени юрисдикции също „принцип на диспозитивното начало“): дали и в каква степен даден правен субект ще претендира правата си пред съда, зависи в крайна сметка от собствената му воля(9).
33. В действителност пред редица юрисдикции — включително в производства пред съдилищата на Европейския съюз(10) — правото за оттегляне на иск или жалба може да се упражни едностранно от ищеца или жалбоподателя, като ответникът не може да му се противопостави. Когато пред даден съд вече не е налице висящ спор, би било ненужно той да има задължението (или дори само възможността) да продължи производството: не са налице искания, по които да се произнесат съдиите. Всъщност така само биха се увеличили забавянията на съдебните дела (общ проблем за много съдилища), както и публичните разходи.
34. Освен това „принудителното“ продължаване на производството може да бъде причина страните да се въздържат от постигане на съдебно или извънсъдебно споразумение за доброволно уреждане на спора — цел, преследвана от много правни системи(11). Във връзка с това следва да припомня, че съгласно член 147, параграф 1 от Процедурния правилник на Съда, освен ако не е посочено друго, „[а]ко преди Съдът да се е произнесъл, страните постигнат споразумение по уреждането на спора и уведомят Съда, че се отказват от всякакви претенции, председателят разпорежда делото да бъде заличено от регистъра и се произнася по съдебните разноски в съответствие с разпоредбите на член 141, евентуално с оглед на предложенията, направени в този смисъл от страните“.
35. Предложеното от запитващата юрисдикция тълкуване на член 267 ДФЕС не съответства на посочените по-горе принципи.
2) Липса на основание за отговор на хипотетични въпроси
36. Още по-важно е да се посочи, че съгласно постоянната съдебна практика на Съда той не може да даде отговор на преюдициален въпрос, ако производството пред запитващата юрисдикция е приключило(12). Същият принцип е приложим в случаите, в които, макар производството на национално равнище все още да не е приключило формално, исканото от Съда тълкуване на правото на Съюза вече не би било необходимо, тъй като предметът на спора по главното производство de facto е отпаднал(13).
37. Например Съдът е приел, че не е необходимо да дава отговор на определени въпроси в случаите, в които, независимо че запитващата юрисдикция не е оттеглила запитването си по член 267 ДФЕС, претенциите на жалбоподателя в главното производство са били уважени в тяхната цялост(14). Съдът впрочем признава, че по принцип ищецът или жалбоподателят в главното производство е в позицията да предизвика отпадане на предмета на делото, като просто оттегли иска или жалбата пред запитващата юрисдикция(15).
38. По всички посочени дела поставените въпроси са станали хипотетични, тъй като разпоредбите на ЕС, чието тълкуване е поискал националният съд, впоследствие не са могли да бъдат приложени в главното производство. Само по себе си намерението на запитващата юрисдикция да поддържа един или повече въпроса, независимо че предметът на делото по главното производство е отпаднал, не би могло да има влияние в това отношение(16). Освен това едва ли е необходимо да се напомня, че намерението на националния съд да поддържа преюдициалното си запитване не може да доведе до разширяване на компетентността на Съда извън границите, установени с член 267 ДФЕС. Ирелевантно е и обстоятелството, че отговорът на Съда може да бъде полезен на запитващата юрисдикция (или на други национални съдилища) в контекста на други висящи дела, които повдигат подобни въпроси(17), или за бъдещи дела, които може да са свързани със спора по главното производство(18).
39. В действителност отговорът на Съда трябва да бъде приложен с неоспорима задължителна сила(19) в същото производство, от което са произтекли съответните въпроси(20). Дори да е формулиран абстрактно, отговорът на Съда на преюдициално запитване по член 267 ДФЕС винаги се основава на фактическата и правната обстановка по конкретното дело пред запитващата юрисдикция. Въпреки наличието на сходства, по делата са налице и определени разлики, които може да са релевантни за отговора на Съда.
40. Именно поради това в своите „Препоръки към националните юрисдикции относно отправянето на преюдициални запитвания“ Съдът посочва, че „[к]огато решаването на няколко висящи пред запитващата юрисдикция дела зависи от отговора, който ще даде Съдът на поставените от нея въпроси, може да се посочи, че тя съединява тези дела в преюдициалното запитване, за да има Съдът възможност да отговори на поставените въпроси въпреки евентуалното оттегляне на едно или повече дела“(21).
3) Последиците за производството пред Съда
41. Предложеното от запитващата юрисдикция тълкуване на член 267 ДФЕС би имало и определени важни последици за производството пред Съда.
42. На първо място, може да се очаква, че в много случаи страните в главното производство няма да представят становища пред Съда (няма да имат правен интерес от това) или целта на тези становища ще е единствено да се посочи, че е отпаднал предметът на делото по главното производство. Настоящият случай онагледява тази хипотеза: ищците в главното производство (г‑н и г‑жа Gavrilescu) не са представили писмени становища, нито са се явили в съдебното заседание, а ответникът в главното производство (Volksbank România) е представил писмено и устно становище, които в голяма степен са съсредоточени върху компетентността на Съда. Следователно в такъв случай Съдът би се произнесъл по повдигнатите от запитващата юрисдикция материалноправни въпроси, макар страните в главното производство да са привели във връзка с тях недостатъчни доводи или да не са изложили такива. Основателно може да се твърди, че това не е оптималният подход.
43. Освен това, на второ място, страните в производството, в което би се приложило решението на Съда (от запитващата юрисдикция или от други съдилища), по същество биха били лишени от възможността да участват в производството пред Съда. Според мен това представлява неправилно или най-малкото необичайно използване на процедурата, предвидена в член 267 ДФЕС. Преди да бъдат отнесени до Съда, такива сходни или бъдещи дела според него не се характеризират с достатъчна „зрялост“, за да постанови решение по тях(22).
4) Принципът на процесуална автономия
44. Освен това предложеното тук тълкуване на член 267 ДФЕС съответства до голяма степен на принципа на процесуална автономия. Съгласно постоянната съдебна практика, ако в правото на Съюза няма правила в съответната област, във вътрешния правов ред на всяка държава членка трябва да се установят процесуални правила за реда и условията за съдебна защита, които да гарантират зачитането на правата на частноправните субекти, при условие обаче, че тези правила не са по-неблагоприятни от правилата, които уреждат подобни положения по вътрешното право (принцип на равностойност), и не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правото на Съюза (принцип на ефективност)(23).
45. В конкретния случай считам, че са спазени и двата принципа. Доколкото разбирам, член 406 от румънския Граждански процесуален кодекс се прилага еднакво по отношение на исковете или жалбите, основани на нарушение на правото на Съюза, и по отношение на сходните искове или жалби, основани на нарушение на националното право(24). Освен това едва ли може да се счита, че тази разпоредба прави практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на предоставените в правовия ред на Съюза права: лицата, които твърдят, че е налице нарушение на Директива 93/13, просто трябва да продължат вече започнатото производство, за да могат компетентните национални съдилища да разгледат тяхното искане.
46. Вярно е, че в областта на защитата на потребителите Съдът е въвел редица ограничения на принципа на процесуална автономия с цел адекватна защита на правата на потребителите, тъй като обикновено те са в положение на по-слаба страна спрямо продавачите или доставчиците(25). Тези изключения обаче се отнасят за случаи, в които заради националните процесуални правила е било трудно или невъзможно в контекста на съществуващите съдебни процедури да се защитят правата на потребителите. По-специално това се дължи на факта, че потребителят не е бил запознат с правата си или е могъл да срещне затруднения при упражняването им(26) (например не е бил изслушан или му е било забранено да се позовава на разпоредбите на Директива 93/13 или пък съдията е бил възпрепятстван да повдигне служебно въпроси по тази директива)(27). Ето защо положителното действие на националния съд „компенсира“ невъзможността на потребителя да защити надлежно правата си в контекста на съдебните процедури.
47. Обратно на това, в настоящия случай г‑н и г‑жа Gavrilescu са били много добре запознати с правата, които Директива 93/13 предоставя на потребителите, тъй като са завели дело с цел да упражнят твърдeните от тях права в съответствие с тази директива. Впоследствие обаче те съзнателно решават да оттеглят иска си, защото — както може да се предположи — считат за удовлетворително предложеното от банката споразумение. Следователно в този случай не става въпрос за незнание или трудности при упражняването на права от страна на потребителя, които националният съд следва да „компенсира“ с положително действие.
48. Освен това активната намеса на националния съд в главното производство би довела до незачитане и отмяна на ясната воля на потребителя. Съгласно постоянната практика на Съда обаче действието на националния съд в този контекст не може да противоречи на ясната воля на съответните потребители(28).
49. В този контекст следва да припомня, че случилото се в рамките на главното производство изобщо не е необичайно или нетипично: ищците или жалбоподателите често завеждат дела с единственото намерение да принудят ответниците да изпълнят техните искания или поне да ги насърчат да започнат преговори за евентуално споразумение. Оттеглянето на иска или жалбата съответно се дължи често на факта, че исканията на ищеца или жалбоподателя са били уважени в тяхната цялост или в достатъчна степен в рамките на извънсъдебно споразумение. Освен това оттеглянето може да бъде последица от преценката на ищеца или жалбоподателя относно разходите за воденето на делото спрямо възможните ползи, като се имат предвид шансовете за успех.
50. Ясно е, че в някои случаи в хода на производството потребителят може да осъзнае, че има вероятност да изгуби делото изцяло или в по-голямата му част. При тези обстоятелства съществува рискът „принудителното“ продължаване на производството — в резултат на отказа на националния съд да отчете волята на страните — да има „порочен“ ефект: ако потребителят впоследствие изгуби делото, банката би имала правото да оттегли първоначалното си предложение и вероятно потребителят ще трябва да ѝ възстанови съдебните разноски (включително допълнителните разноски, свързани с „принудителното“ продължаване на производството).
51. В действителност настоящият случай би могъл да е именно такъв. Всъщност от документите по преписката по никакъв начин не става ясно, че двете групи договорни условия, които ищците в главното производство оспорват като неравноправни, наистина нарушават разпоредбите на Директива 93/13. Що се отнася до клаузите, които изискват погасяване в същата валута, в която е бил отпуснат кредитът, и поради това до известна степен са изложили потребителите на „валутен риск“, някои данни сочат, че тези клаузи могат да бъдат освободени от преценката на неравноправния им характер, тъй като се отнасят до „основния предмет на договора“ по смисъла на член 4, параграф 2 от Директива 93/13(29). Освен това евентуалната неравноправност на клаузата, съгласно която при определени условия банката има право да конвертира кредита в местната валута — независимо че по всяка вероятност тази клауза не попада в обхвата на член 4, параграф 2 от Директива 93/13(30) — всъщност съвсем не е очевидна(31).
52. Тъй като според предоставената от запитващата юрисдикция информация исканията на г‑н и г‑жа Gavrilescu до голяма степен са били уважени от банката в рамките на договорено споразумение, може само да се спекулира дали от гледна точка на ищците е щяло да бъде уместно да продължат съдебното производство. Макар да не е от компетентността на Съда да изрази позиция по този въпрос, не може да се отрече, че в много случаи служебната намеса на национална юрисдикция би била в противоречие с волята на страните и накрая вместо да постигне целта за защита на по-слабата страна, тя би я застрашила.
53. Следователно предложеното от запитващата юрисдикция тълкуване на член 267 ДФЕС не само противоречи на формулировката и целта, преследвана с тази разпоредба, но изглежда не е в съответствие и с определени общи принципи на правото на Съюза. Също така, освен че далеч не коригира неравновесието, което съществува между потребителя и продавача или доставчика, поне в някои случаи положителното действие на националния съдия може да има обратен ефект за потребителя.
5) Настоящият случай следва да се разграничи от случая, разглеждан в решение Matei
54. Накрая, следва само да припомня, че настоящият случай следва да се разграничи от този по дело Matei(32), което се споменава често в акта за преюдициално запитване. Във въпросното дело запитващата юрисдикция уведомява Съда, че макар страните да са сключили споразумение, тази юрисдикция няма да може да го потвърди, защото не е в съответствие с националното право. Следователно делото все още се счита за висящо пред запитващата юрисдикция. В настоящия случай е обратното, тъй като, както запитващата юрисдикция е признала в писмата си до Съда, ищците са оттеглили иска си в съответствие с националното право.
55. В допълнение, докато в случая по дело Matei споразумението на страните е щяло да приеме окончателна форма в решението на националния съд (и така евентуално е щяло да придобие сила на пресъдено нещо), в настоящия случай г‑н и г‑жа Gavrilescu имат свободата да заведат ново дело, ако счетат, че договорните клаузи в споразумението с Volksbank нарушават разпоредбите на Директива 93/13.
6) Междинно заключение
56. В този контекст следва да се посочи, че представените пред Съда материали по делото не съдържат основания, създаващи съмнение относно съответствието с правото на Съюза на национално процесуално правило като разглежданото в главното производство. С оглед на изложеното по-горе считам, че член 267 ДФЕС допуска национални процесуални правила, разрешаващи оттеглянето на иск или жалба, след като до Съда е било отправено преюдициално запитване, макар това оттегляне да лишава националния съд от възможността да се произнесе по твърдения неравноправен характер на договорните клаузи.
57. Предложеният отговор на петия въпрос изглежда достатъчен за решаването на настоящото дело: тъй като вече не е налице спор пред Judecătoria Câmpulung (Първоинстанционен съд Къмпулунг), не е необходимо да се отговаря на другите въпроси, отправени от тази юрисдикция. От съображения за изчерпателност ще разгледам по същество шестия въпрос, тъй като той е тясно свързан с петия.
3. Национални разпоредби, разрешаващи въззивна юрисдикция да упражни контрол върху определение за спиране на производството
58. Съгласно постоянната съдебна практика член 267 ДФЕС допуска съдебните актове, постановени от сезирала Съда с преюдициално запитване юрисдикция, чиито решения подлежат на обжалване по съдебен ред съгласно вътрешното право, да бъдат предмет на предвидените от националното право обичайни способи за защита, които позволяват на дадена висшестояща юрисдикция да се произнесе по спора, по който е отправено преюдициално запитване, и по този начин да поеме отговорността да гарантира спазването на правото на Съюза(33).
59. В съответствие с този принцип Съдът вече е постановил, например в решения Pohotovosť(34) и BNP Paribas Personal Finance и Facet(35), чепредметът на делото може да отпадне, ако в съответствие с приложимите национални процесуалноправни норми въззивната юрисдикция реши да отмени акта, с който запитващата юрисдикция отказва да вземе предвид оттеглянето на ищец или жалбоподател в главното производство, и да разпореди оттеглянето на отправеното от последната преюдициално запитване.
60. Макар на пръв поглед да изглежда, че формулировката на решение Pohotovost’(36) предоставя на Съда известно право на преценка дали при такива положения той може все пак да реши да продължи производството, това очевидно би било погрешно тълкуване на решението.
61. Свободата на действие, с която се ползва Съдът в този контекст — и която се споменава в решение Pohotovost’ — се отнася само до преценката на значението, важността и надеждността на информацията, която той може да получи от страните или от съдилища, различни от запитващата юрисдикция, относно обстоятелството, че главното производство е било прекратено или че е отпаднал предметът на делото.
62. Всъщност, що се отнася до компетентността на Съда по член 267 ДФЕС, сме изправени пред положение, в което има ясно разграничение: Договорът или предоставя на Съда правото (и задължението) да разгледа делото, или не. От една страна, при положение че е компетентен и запитването е допустимо, съгласно член 267 ДФЕС Съдът е задължен да разгледа всички дела, с които е сезиран(37). От друга страна, Съдът не може да реши да разгледа определено дело въпреки обстоятелството, че същото попада извън обхвата на неговата компетентност.
63. Следователно, когато получената от Съда информация недвусмислено показва, че вече е отпаднал предметът на делото в главното производство, той има задължение да обяви, че не е компетентен. Именно такъв е настоящият случай, тъй като самата запитваща юрисдикция е уведомила Съда за направеното в съответствие с националното право оттегляне на иска от страна на ищците.
64. Важно е да се отбележи, че именно заради отказа да се изведат съответните последици от оттеглянето на иска от ищците въззивната юрисдикция е отменила определението на запитващата юрисдикция за спиране на производството. Решението на въззивната юрисдикция не се отнася — както посочва румънското правителство — до аспектите на това определение, свързани с преюдициалното запитване по член 267 ДФЕС.
65. Следователно разглежданото в делото по главното производство положение е сходно например с това, разгледано от Съда в решения Nationale Loterij(38) и Cloet и Cloet(39), където въззивната юрисдикция е изтълкувала и приложила разглежданата национална разпоредба така, че да реши сама спора въз основа на правила, които не включват каквото и да е тълкуване на разпоредби на Съюза. За разлика от положението, разгледано в решение Cartesio(40), националното процесуално правило, разглеждано в главното производство, не е било тълкувано или приложено с цел лишаване на запитващата юрисдикция от свободата да отправи преюдициално запитване.
66. В светлината на изложеното по-горе считам, че член 267 ДФЕС допуска национални процесуални правила, разрешаващи на въззивна юрисдикция в рамките на производство по частна жалба да осъществи контрол върху определение за спиране на производството с цел да определи дали делото продължава да е висящо, макар в посоченото определение нисшестоящият съд да е решил да отправи до Съда на Европейския съюз преюдициално запитване.
4. Заключителни бележки
67. В заключение, предлагам на Съда да отговори на петия и шестия въпрос, че член 267 ДФЕС допуска национални процесуални правила, разрешаващи оттеглянето на иск или жалба, след като до Съда е било отправено преюдициално запитване, макар това да лишава националния съд от възможността да се произнесе по твърдения неравноправен характер на договорните клаузи. Освен това тази разпоредба допуска национални процесуални правила, разрешаващи на въззивна юрисдикция в рамките на производство по частна жалба да осъществи контрол върху определение за спиране на производството с цел да определи дали делото продължава да е висящо, макар с това определение нисшестоящият съд да е решил да отправи до Съда преюдициално запитване.
68. От гореизложеното следва, че Съдът вече не разполага с компетентност да отговори на въпросите от първи до четвърти. Щом като националните правила, разрешаващи оттеглянето на иск или жалба, не са несъвместими с правото на Съюза, пред националната юрисдикция вече не е налице висящ спор по смисъла на член 267 ДФЕС. Следователно тези въпроси са станали хипотетични. Ето защо в съответствие с член 100, параграф 2 от Процедурния правилник предлагам на Съда да постанови, че няма основание да се дава отговор на първия, втория, третия и четвъртия въпрос.
IV. Заключение
69. В заключение, предлагам на Съда да отговори на отправените от Judecătoria Câmpulung (Първоинстанционен съд Къмпулунг, Румъния) преюдициални въпроси по следния начин:
„– Член 267 ДФЕС допуска национални процесуални правила, разрешаващи оттеглянето на иск или жалба, след като до Съда е било отправено преюдициално запитване, макар това да лишава националния съд от възможността да се произнесе по твърдения неравноправен характер на договорните клаузи.
– Член 267 ДФЕС допуска национални процесуални правила, разрешаващи на въззивна юрисдикция в рамките на производство по частна жалба да осъществи контрол върху определение за спиране на производството с цел да определи дали делото продължава да е висящо, макар с това определение нисшестоящият съд да е решил да отправи до Съда преюдициално запитване“.