ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
J. KOKOTT
представено на 17 януари 2019 година(1)
Дело C‑637/17
Cogeco Communications Inc
срещу
Sport TV Portugal, SA
Controlinveste-SGPS, SA и
NOS-SGPS, SA
(Преюдициално запитване, отправено от Tribunal Judicial da Comarca de Lisboa (Португалия)
„Преюдициално запитване — Конкуренция — Прилагане от страна на частноправни субекти — Директива 2014/104/ЕС — Искове за обезщетение за вреди по националното право от нарушения на разпоредбите на правото на държавите членки и на Европейския съюз в областта на конкуренцията (наричано по-нататък „обезщетение за вреди, причинени от картел“) — Давностни срокове за предявяване на искове за обезщетение за вреди по националното право — Доказателствена стойност на решението на национален орган за защита на конкуренцията в производство по иск за обезщетение за вреди — Прилагане във времето на Директивата по отношение на факти, които са настъпили преди влизането ѝ в сила — Срок за транспониране на Директивата“
I. Въведение
1. В последните години прилагането на съдържащите се в Договорите на Съюза правила в областта на конкуренцията от страна на частноправните субекти („private enforcement“) има все по-голямо значение като основна алтернатива на прилагането на тези правила от страна на публичните органи („public enforcement“). Исковете за обезщетение за вреди, предявени от частноправни субекти, които са засегнати от антиконкурентни търговски практики, се радват на все по-голяма популярност, а понастоящем създадената с Регламент (ЕО) № 1/2003(2) децентрализирана система за прилагане на правото в областта на картелите е вече немислима без тях(3). Често те се предявяват в резултат от решения на компетентните органите за защита на конкуренцията (като така наречените follow-on actions), отчасти обаче и самостоятелно (като така наречените stand-alone actions).
2. Разбира се, все още предстои изясняването в детайли на много въпроси, не на последно място във връзка с новата директива относно обезщетенията за вреди, причинени от картел (Директива 2014/104/ЕС)(4), която Съдът следва да разгледа за първи път в настоящото дело.
3. Съдът е сезиран да даде своята преценка дали правна уредба относно давностните срокове като тази в португалското гражданско право, която преди е предвиждала тригодишен давностен срок за предявени от частноправни субекти искове за обезщетение за вреди вследствие на злоупотреба с господстващо положение, е съвместима с разпоредбите на първичното и вторичното право на Съюза. Освен това става въпрос за доказателствената стойност на решенията на националните органи за защита на конкуренцията пред гражданските съдилища, които разглеждат такива искове за обезщетения за вреди, предявени от частноправни субекти.
4. Фактите, които са в основата на спора, са настъпили преди публикуването и влизането в сила на Директива 2014/104 и искът за обезщетение за вреди е предявен пред националния съд след влизането в сила на Директивата, но преди изтичането на срока за нейното транспониране. Всъщност, въпреки че този срок за транспониране междувременно е изтекъл и португалският законодател неотдавна, с известно закъснение, транспонира Директивата в националното законодателство, новите законови разпоредби не се прилагат към минали положения, както и към искове, предявени преди влизането в сила на Директивата.
5. В този контекст възниква въпросът какви елементи за разрешаването на главния спор могат да бъдат открити в Директива 2014/104 и дали, доколкото е приложимо, определени изисквания произтичат от член 102 ДФЕС, както и от общите принципи от правото на Европейския съюз — по-конкретно от принципа на ефективност. В това отношение обаче трябва да се обърне специално внимание на обстоятелството, че спорът по главното производство има за предмет изцяло хоризонтално правоотношение между частноправни субекти.
6. Не следва да се подценява значението, което ще има решението на Съда по настоящото дело за практиката на националните съдилища, както и за прилагането на правото на Съюза в областта на картелите от страна на частноправни субекти.
II. Правна уредба
1. Правото на Съюза
7. Правната уредбата на Съюза в настоящия случай се определя, от една страна, от общите принципи от правото на Европейския съюз — по-конкретно от принципа на ефективност и правото на ефективни правни средства за защита — както и, от друга страна, от разпоредбите на вторичното законодателство, които се съдържат в Регламент № 1/2003 и в Директива 2014/104.
Регламент № 1/2003
8. Член 3, параграф 1, второ изречение от Регламент № 1/2003 предвижда следното относно отношението между член 102 ДФЕС и националното конкурентно право:
„Когато органите по конкуренция на държавите членки или националните съдилища прилагат националното право на конкуренция по отношение на всякакви злоупотреби, забранени от [член 102 ДФЕС], те прилагат също и [член 102 ДФЕС]“.
9. Освен това член 5 от Регламент № 1/2003, който е озаглавен „Правомощия на органите по конкуренция на държавите членки“, съдържа следната разпоредба:
„Органите по конкуренция на държавите членки имат правомощието да прилагат [членове 101 ДФЕС и 102 ДФЕС] в индивидуалните случаи. За тази цел, като действат по собствена инициатива или по внесена жалба, те могат да вземат следните решения:
– да изискат прекратяване на нарушението;
– да постановят временни мерки;
– да приемат поемане на ангажименти;
– да наложат глоби, периодични санкционни плащания или всякакви други санкции, предвидени в тяхното национално законодателство.
Когато въз основа на информацията, с която разполагат, условията за налагане на забрана не са изпълнени, те могат да решат и че няма основания за предприемане на действия от тяхна страна“.
Директива 2014/104
10. В член 1 от Директива 2014/104 се съдържа следното описание на „[п]редмет и обхват“:
„1. С настоящата директива се установяват определени правила, необходими да се гарантира, че всеки, който е претърпял вреда вследствие на нарушение на конкурентното право от страна на предприятие или сдружение на предприятия, може ефективно да упражни правото си да претендира от това предприятие или сдружение обезщетение в пълен размер за тази вреда. Освен това с нея се установяват правила за насърчаване на конкуренция на вътрешния пазар без нарушения и отстраняване на пречките пред правилното му функциониране чрез осигуряване на равностойна защита в целия Съюз за всеки, претърпял такава вреда.
2. С настоящата директива се установяват правила за координация на прилагането на правилата за конкуренция от страна на органите за защита на конкуренцията и прилагането на тези правила при искове за обезщетение за вреди, предявени пред националните съдилища“.
11. Съгласно определенията, съдържащи се в член 2 от Директива 2014/104:
изразът „нарушение на конкурентното право“ означава „нарушение на член 101 или член 102 ДФЕС или на националното конкурентно право“ (член 2, точка 1 от Директивата)“, а
изразът „национално конкурентно право“ означава „разпоредбите на националното право, с които принципно се преследват същите цели като целите на член 101 и член 102 ДФЕС и които се прилагат по едно и също дело, успоредно с конкурентното право на Съюза съгласно член 3, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 1/2003, като се изключват разпоредбите на националното право, в които се предвиждат наказателноправни санкции за физически лица, освен доколкото тези наказателноправни санкции са средство, чрез което се осигурява прилагането на правилата в областта на конкуренцията, приложими към предприятията“ (член 2, точка 1 от Директивата)“.
12. Член 9, параграф 1 от Директива 2014/104 предвижда следното относно „Действие на националните решения“:
„Държавите членки гарантират, че всяко нарушение на конкурентното право, установено с окончателно решение на национален орган за защита на конкуренцията или на съд, упражняващ съдебен контрол, се счита за безспорно за целите на иск за обезщетение за вреди, предявен пред техните национални съдилища съгласно член 101 или член 102 ДФЕС и националното конкурентно право“.
13. Член 10 от Директива 2014/104 е озаглавен „Давностни срокове“ и гласи следното:
„1. Държавите членки определят в съответствие с настоящия член правилата, приложими по отношение на давностните срокове за предявяване на иск за обезщетение за вреди. В тези правила се определя началото на давностния срок, продължителността му и обстоятелствата, при които той се прекъсва или спира.
2. Давностните срокове не започват да текат, преди нарушението на конкурентното право да бъде прекратено и ищецът да узнае или да може разумно да се предполага, че знае за:
a) поведението и факта, че то представлява нарушение на конкурентното право;
б) факта, че нарушението на конкурентното право му е причинило вреда; и
в) кой е нарушителят.
3. Държавите членки гарантират, че давностният срок за предявяване на иск за обезщетение за вреди е най-малко пет години.
4. Държавите членки гарантират, че давностният срок се спира или, в зависимост от националното право, прекъсва, ако орган за защита на конкуренцията предприеме действие с цел разследване или образуване на производство във връзка с нарушение на конкурентното право, което е свързано с иска за обезщетение за вреди. Спреният срок се възобновява най-рано една година, след като решението за установяване на нарушение е станало окончателно или производството е прекратено на друго основание“.
14. Член 21, параграф 1 от Директива 2014/104, който е озаглавен „Транспониране“, предвижда:
„Държавите членки въвеждат в сила законовите, подзаконовите и административните разпоредби, необходими, за да се съобразят с настоящата директива, до 27 декември 2016 г. […]
[…]“.
15. Член 22 от Директива 2014/104 предвижда следното относно „[п]рилагане във времето“:
„1. Държавите членки гарантират, че националните мерки, които са приели в съответствие с член 21, за да се съобразят с материалноправните разпоредби на настоящата директива, нямат обратно действие.
2. Държавите членки гарантират, че всички различни от посочените в параграф 1 национални мерки, които са приели в съответствие с член 21, не се прилагат за искове за обезщетение за вреди, с които техните националните съдилища са сезирани преди 26 декември 2014 г.“.
16. Съгласно член 23 от Директива 2014/104 тя влиза в сила на 25 декември 2014 г., на двадесетия ден след деня на публикуването ѝ в Официален вестник на Европейския съюз(5).
2. Националното право
17. Релевантните разпоредби от португалското право са, от една страна, член 498 от португалския Código Civil (Граждански кодекс, наричан по-нататък „CC“), и от друга страна, член 623 от Código de Processo Civil (Граждански процесуален кодекс, наричан по-нататък „CPC“).
18. В член 498 от СС е предвидено следното:
„1. Правото на обезщетение за вреди се погасява с тригодишна давност, която започва да тече от момента, в който увреденото лице е научило за правото, с което разполага, макар отговорното лице и точният размер на вредите да са неизвестни, без да се засяга общата давност за случаите, в които е изтекъл съответният срок от вредоносното събитие.
2 С изтичането на тригодишна давност от изпълнение на задължението, се погасяват и регресните права между отговорните лица.
3. Ако противоправното деяние съставлява престъпление, за което законът предвижда по-дълга давност, се прилага този срок.
4. Погасяването на иска за обезщетение за вреди по давност не води до погасяване по давност на съответния иск за защита правото на собственост или иск за връщане на даденото поради неоснователно обогатяване“.
19. Член 623 от CPC е озаглавен „Действие спрямо трети лица на осъдителната присъда“ и предвижда следното:
„С влязлата в сила присъда, постановена в наказателно производство, се установява оборимата презумпцията пред трети лица, че са налице съставомерните факти и елементите от правната квалификация на деянието, както и характерните признаци на непозволеното увреждане във всички граждански производства, предмет на които са правоотношения, зависещи от извършването на престъплението“.
20. Директива 2014/104 е транспонирана в португалското законодателство едва през юни 2018 г. със Закон № 23/2018(6). Съгласно член 25 от този закон той влиза в сила 60 дни след публикуването му. Освен това съгласно член 24 от посочения закон неговите материалноправни разпоредби — включително разпоредбите относно доказателствената стойност — не се прилагат с обратна сила и неговите процесуалноправни разпоредби не се прилагат за искове, които са предявени преди влизането му в сила.
III. Фактите и главното производство
21. Cogeco Communications Inc. (наричано по-нататък „Cogeco“) е канадско търговско дружество, което на 27 февруари 2015 г. предявява иск пред Tribunal Judicial da Comarca de Lisboa(7) (Португалия), запитващата юрисдикция, въз основа на който е образувано производство по иск за обезщетение за вреди срещу три португалски дружества — Sport TV Portugal, SA (наричано по-нататък „Sport TV“), Controlinveste-SGPS, SA (наричано по-нататък „Controlinveste“) и NOS-SGPS, SA (наричано по-нататък „NOS“), наричани заедно по-нататък „ответниците“), като през релевантния за иска период Controlinveste и NOS са акционери в Sport TV.
Контекстът на спора в главното производство с оглед на конкурентното право
22. Дружеството Cabovisão — Televisão Por Cabo, SA (наричано по-нататък „Cabovisão“), чийто собственик по това време е Cogeco(8), е доставчик на платена телевизия в Португалия. На 30 юли 2009 г. то подава жалба до Autoridade da Concorrência(9) (Португалия) срещу Sport TV(10), в която се оплаква от антиконкурентните практики на това предприятие в областта на спортните канали „премиум“, и по-специално от дискриминационна ценова политика, което според Cabovisão дава основание да се предположи, че е налице злоупотреба с господстващо положение.
23. С решение от 14 юни 2013 г. Autoridade da Concorrência приема, че Sport TV е злоупотребило с господстващото си положение и по този начин е нарушило член 102 ДФЕС, както и съответната разпоредба от португалското(11) законодателство(12). За това нарушение органът налага имуществена санкция в размер на 3,73 милиона евро, както и допълнителна санкция.
24. Въз основа на жалба от Sport TV на 4 юни 2014 г. Tribunal da Concorrência, Regulação e Supervisão(13) (Португалия) постановява решение, с което променя решението на Autoridade da Concorrência в смисъл, че Sport TV носи отговорност за административно нарушение вследствие на злоупотреба с господстващо положение под формата на дискриминационни ценови практики само по националното право, но не и за нарушение на член 102 ДФЕС(14). Буквалният текст от диспозитива на решението на Tribunal da Concorrência, Regulação e Supervisão гласи по-конкретно: „Член 102 ДФЕС не е приложим за действията надружеството ответник“. Освен това Tribunal da Concorrência, Regulação e Supervisão намалява размера на наложената на Sport TV имуществена санкция на 2,7 милиона евро и също така отменя допълнителната санкция.
25. На 11 март 2015 г. жалбата, която Sport TV подава пред Tribunal da Relação de Lisboa(15) (Португалия) срещу това съдебно решение, е отхвърлена.
Досегашен ход на националното производство по гражданския иска за обезщетение за вреди
26. С предявения граждански иск Cogeco претендира понастоящем обезщетение за претърпените вреди вследствие на виновните и противоправни антиконкурентни действия на тримата ответници, извършени в периода между 3 август 2006 г. и 30 март 2011 г. Претендираните вреди заедно с лихвите за забава трябвало да произтичат, на първо място, от заплатената от страна на Cabovisão прекомерно висока цена за правата за излъчване на предаванията на Sport TV, на второ място, от пропуснатата възвръщаемост от капитала, който не е на разположение на ищеца предвид заплатените от него завишени цени, както и, на трето място, от пропуснати ползи. При условията на евентуалност Cogeco иска тримата ответници да бъдат осъдени солидарно да възстановят на сумите, които са получили без основание.
27. В отговор тримата ответници предявяват възражение за изтекла давност. Според тях вече е изтекла предвидената в португалското законодателство тригодишна давност по член 498, параграф 1 от CC за права, произтичащи от извъндоговорна гражданска отговорност. Те твърдят, че най-късно на някоя от следните четири дати Cogeco е разполагал с цялата необходима информация, за да знае, че има право на обезщетение за вреди:
– на 30 април 2008 г. — датата на придобиването на правата за излъчване на предаванията на Sport TV от страна на Cabovisão,
– на 30 юли 2009 г. — датата на подаване на жалбата от Cabovisão до Autoridade da Concorrência,
– на 30 март 2011 г. — датата на преустановяване на извършването на твърдяното нарушение срещу правилата в областта на конкуренцията или
– на 29 февруари 2012 г. — датата на продажбата на Cabovisão от Cogeco.
28. За разлика от това Cogeco счита, че давностният срок още не е изтекъл. В хода на главното производство Cogeco излага аргументи, че давността започва да тече от постановяването на решението на Autoridade da Concorrência на 14 юни 2013 г., тъй като едва след постановяването на това решение предприятието е можело да има достъп до всички данни, които са били необходими, за да прецени дали са налице антиконкурентни практики и за да предяви искове за обезщетение за вреди. Преди решението на Autoridade da Concorrência съществувало единствено съмнение за нарушение на правилата в областта на конкуренцията. Според Cogeco при всички положения по време на производството пред Autoridade da Concorrência давностният срок е спрял да тече.
29. Запитващата юрисдикция иска да установи дали член 498 от СС и член 623 от CPC съответстват на изискванията на правото на Съюза. Тя признава, че фактите по главното производство са възникнали още преди приемането на Директива 2014/104 и значително преди изтичането на предвидения в нея срок за транспониране. Въпреки това, не на последно място въз основа на решения Van Duyn(16) и Mangold(17) и задължението на държавите членки за лоялност (член 4, параграф 3 от ДЕС), запитващата юрисдикция иска да установи дали евентуално тази директива поражда предварително действие, което следва да се вземе предвид при постановяването на съдебно решение по спор между частноправни субекти, особено в настоящия момент, в който срокът за транспониране на Директивата отдавна е изтекъл.
IV. Преюдициалното запитване и производството пред Съда
30. С определение от 25 юли 2017 г., постъпило на 15 ноември 2017 г., на основание член 267 ДФЕС Tribunal Judicial da Comarca de Lisboa (Португалия) поставя на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Може ли член 9, параграф 1 и член 10, параграфи 2, 3 и 4 от Директива 2014/104/ЕС, както и останалите ѝ разпоредби или приложимите общи принципи от правото на Европейския съюз, да се тълкуват в смисъл, че пораждат права за частноправен субект (в случая търговско дружество, учредено в правноорганизационната форма на корпорация по канадското право), на които последният може да се позове в съдебно производство срещу друг частноправен субект (в случая търговско дружество, учредено в правноорганизационната форма на акционерно дружество по португалското право) във връзка с иск за обезщетение за вреди, за които се твърди, че са причинени в резултат на нарушение на конкурентното право, по-специално ако към датата на предявяване на този иск (27 февруари 2015 г.) все още не е изтекъл срокът по член 21, параграф 1 от тази директива, предоставен на държавите членки за нейното транспониране в националното право?
2) Може ли член 10, параграфи 2, 3 и 4 от Директива 2014/104, както и останалите ѝ разпоредби или приложимите общи принципи от правото на Европейския съюз, да се тълкуват в смисъл, че са несъвместими с национална разпоредба като член 498, параграф 1 от португалския Código Civil — приложима към факти, настъпили преди публикуването на Директивата, преди влизането ѝ в сила и преди определената дата за транспонирането ѝ, във връзка с иск, предявен също преди последната дата — в която разпоредба:
a) се определя тригодишен давностен срок за право на обезщетение въз основа на извъндоговорна гражданска отговорност;
б) се предвижда, че тригодишният срок започва да тече от момента, в който увреденото лице е научило за правото, с което разполага, макар да са неизвестни отговорното лице и точният размер на вредите, и
в) с оглед на това не е известно да съществува норма, която в конкретния случай да налага или да допуска спиране или прекъсване на този срок, защото орган за защита на конкуренцията е взел определени мерки в рамките на разследване или на производство във връзка с нарушение на правото в областта на конкуренцията, с което нарушение е свързан искът за обезщетение?
3) Може ли член 9, параграф 1 от Директива 2014/104, както и останалите ѝ разпоредби или приложимите общи принципи от правото на Европейския съюз да се тълкуват в смисъл, че са несъвместими с национална разпоредба като член 623 от португалския Código de Processo Civil — приложима към факти, настъпили преди публикуването на Директивата, преди влизането ѝ в сила и преди определената дата за транспонирането ѝ, във връзка с иск, предявен също преди последната дата — в която разпоредба:
a) се предвижда, че окончателно осъдително решение, постановено в административнонаказателно производство, не поражда последици в гражданските производства, предмет на които са правоотношения, зависещи от извършването на нарушението, или (в зависимост от даденото тълкуване),
б) се предвижда, че за третите лица такова окончателно осъдително решение, постановено в административнонаказателно производство, представлява само оборима презумпция, че са налице съставомерните за санкционираното нарушение факти и елементите от правната квалификация в гражданските производства, предмет на които са правоотношения, зависещи от извършването на нарушението?
4) Може ли член 9, параграф 1, член 10, параграфи 2, 3 и 4 от Директива 2014/104, член 288, трета алинея ДФЕС или някоя друга норма от първичното или от вторичното право, съдебна практика или приложими общи принципи на правото на Европейския съюз, да се тълкуват в смисъл, че не допускат прилагането на национални норми като член 498, параграф 1 от португалския Граждански кодекс и член 623 от португалския Граждански процесуален кодекс — приложими към факти, настъпили преди публикуването, влизането в сила и определената дата за транспониране на Директивата, по отношение на иск, предявен също преди последната дата — които разпоредби не отразяват съдържанието и целта на Директивата и съответно не са насочени към постигане на преследвания с нея резултат?
5) При условията на евентуалност — само ако Съдът на Европейския съюз отговори утвърдително на някой от предходните въпроси — може ли член 22 от Директива 2014/104, както и останалите ѝ разпоредби или приложимите общи принципи на правото на Европейския съюз да се тълкуват в смисъл, че не допускат в настоящия случай националният съд да приложи член 498, параграф 1 от португалския Código Civil и член 623 от португалския Código de Processo Civil в настоящата им редакция, но тълкувани и прилагани така, че да бъдат съвместими с разпоредбите на член 10 от Директивата?
6) При утвърдителен отговор на петия въпрос, може ли частноправен субект да се позове на член 22 от Директива 2014/104 срещу друг частноправен субект пред национален съд в производство по иск за обезщетение за вредите, настъпили в резултат на извършено нарушение на конкурентното право?“.
31. В преюдициалното производство пред Съда писмени становища представят Cogeco, Sport TV, Controlinveste и NOS в качеството им на страни в главното производство, а освен тях също Португалската република, Италианската република и Европейската комисия. С изключение на Controlinveste и Италия същите страни са представлявани и в съдебното заседание, проведено на 15 ноември 2018 г.
V. Допустимост на преюдициалното запитване
32. Както самата запитваща юрисдикция подчертава, спорът по главното производство има две особености:
– На първо място, фактите в основата на спора са настъпили преди приемането, както и преди влизането в сила на Директива 2014/104, а искът за обезщетение за вреди на Cogeco също е предявен на дата, която всъщност е точно след влизането в сила на тази директива, но преди изтичането на срока за транспонирането ѝ.
– На второ място, националният орган за защита на конкуренцията на Португалия не е успял да наложи пред националните съдилища, които са разглеждали този случай до този момент, становището си, че ценообразуването на Sport TV нарушава освен националната забрана за злоупотреба с господстващо положение и съответната забрана, установена в правото на Съюза съгласно член 102 ДФЕС.
33. При тези обстоятелства на пръв поглед може да бъде повдигнат въпросът дали настоящото преюдициално запитване не е изцяло или отчасти недопустимо поради липса на релевантност.
34. Трябва обаче да се припомни, че според постоянната практика на Съда преюдициалните запитвания относно тълкуването на правото на Съюза се ползват с презумпция за релевантност(18). Освен това, Съдът установява само по изключение липсата на релевантност на поставените му въпроси, по-конкретно когато тази липса е очевидна(19).
35. По настоящото дело със сигурност няма основания да се приеме, че случаят е такъв. Нито Директива 2014/104 е очевидно неприложима, нито пък е безспорно, че член 102 ДФЕС в случая не може да бъде приложен.
36. Що се отнася, на първо място, до Директива 2014/104, от прочита на член 22, параграф 2 от тази директива е видно, че при всички случаи някои от нейните разпоредби могат да бъдат приложени към искове, които, както и искът на Cogeco, са предявени пред национални съдилища между датата на влизане в сила на Директивата и преди изтичането на срока за транспонирането ѝ и са относно настъпили в миналото факти. Дали и членове 9 и 10 от Директива 2014/104, които по-специално са предмет на настоящия спор, могат да се приложат в случай като настоящия, не е въпрос за допустимостта на преюдициалното запитване, а въпрос по същество, на който може да се отговори само след по-задълбочено разглеждане на тези разпоредби на Директивата(20).
37. В контекста на член 22, параграф 2 от Директива 2014/104 най-малко не може да се обоснове, че разпоредбите на Директивата са очевидно ирелевантни за решаването на спора по главното производство.
38. Що се отнася, на следващо място, до член 102 ДФЕС, Tribunal da Concorrência, Regulação e Supervisão (Португалия), правораздаващ в качеството си на контролна съдебна инстанция по отношение на решенията на националния орган за защита на конкуренцията, изрично приема, че тази разпоредба от правото на Съюза „е неприложима“ по отношение на действията на Sport TV, а по-късно това заключение се потвърждава и от втората съдебна инстанция, Tribunal da Relação de Lisboa (Португалия).
39. Такова съдебно решение обаче не трябва да води до прибързания извод, че настоящият случай очевидно няма връзка с правото на Съюза — било то първично или вторично, поради което въпросите относно член 102 ДФЕС поначало могат да са ирелевантни.
40. От една страна, с оглед на практиката на Съда(21) съществуват сериозни съмнения дали националните съдилища имат изобщо правото да правят обвързваща констатация, че член 102 ДФЕС „е неприложим“ в конкретен случай, така както по отношение на действията Sport TV в настоящия случай.
41. От друга страна, според запитващата юрисдикция към датата на предявяване на иска от страна на Cogeco националната правна уредба в Португалия, по-конкретно член 623 от СРС, все още следва да се разбира в смисъл, че установяването на нарушение на правилата относно конкуренцията в решение на националния орган за защита на конкуренцията при всички случаи представлява оборима презумпция за целите на гражданските производства по искове за обезщетение за вреди. Предвид това правно положение за запитващата юрисдикция не би трябвало да съществува абсолютна пречка по националното право да приеме, че член 102 ДФЕС се прилага чрез отклоняване на становището на друга юрисдикция в предходно производство в областта на конкуренцията.
42. Накрая, в този контекст и преюдициалните въпроси относно доказателствената стойност на решения на национални органи за защита на конкуренцията са абсолютно разбираеми. Това е така, тъй като по същество с тези въпроси запитващата юрисдикция иска все пак само да се увери, че правото на Съюза, по-специално член 9, параграф 1 от Директива 2014/104, не я препятства да се отклони от правното становище за неприложимостта на член 102 от ДФЕС, изразено от друга юрисдикция, която е била сезирана преди това във връзка с решение на националния орган за защита на конкуренцията, и да приложи тази разпоредба от първичното право на Съюза. Това е присъщ за правото на Съюза въпрос, по който Съдът трябва да се произнесе и който може да има решаващо значение за резултата от иска на Cogeco в главното производство.
43. Ето защо всъщност няма основание изцяло или отчасти да се отрече релевантността на отправените до Съда въпроси от правото на Съюза и следователно в крайна сметка допустимостта на преюдициалното запитване.
VI. Анализ на преюдициалните въпроси по същество
44. Съгласно постоянната съдебна практика правото на Съюза задължава националните съдилища и в спор между частноправни субекти да осигурят съдебната защита, която произтича за правните субекти от разпоредбите на правото на Съюза, и да гарантират пълното им действие(22). Преюдициалното запитване на Tribunal Judicial da Comarca de Lisboa се характеризира със стремежа да се съобрази с това задължение от правото на Съюза.
45. Със своите общо шест въпроса запитващата юрисдикция иска по същество да установи кои изисквания произтичат от правото на Съюза по отношение на гражданскоправни спорове между частноправни субекти, в които се поставят правни въпроси относно давностните срокове за предявяване на искове за обезщетение за вреди за нарушения на правилата в областта на конкуренцията и за доказване на такива нарушения. В това отношение запитващата юрисдикция се позовава на първо място на Директива 2014/104, по-специално на членове 9, 10 и 22 от този директива. Тя обаче не се ограничава до тези разпоредби на вторичното право, а изрично взема предвид и „приложимите общи принципи от правото на Европейския съюз“ и следователно в крайна сметка и първичното право на Съюза. В първичното право е установена не на последно място забраната за злоупотреба с господстващо положение (член 102 ДФЕС), която е от особено значение за настоящия случай. За да се даде полезен отговор на запитващата юрисдикция(23), всички въпроси относно „приложимите общи принципи от правото на Европейския съюз“ следва да се разбират в смисъл, че са насочени основно към член 102 ДФЕС и принципа на ефективност.
1. Предварителни бележки относно приложимостта на член 102 ДФЕС и на Директива 2014/104
46. Във всеки от шестте поставени от нея преюдициални въпроса запитващата юрисдикция се позовава с до голяма степен идентична формулировка на Директива 2014/104, на „приложимите общи принципи от правото на Европейския съюз“ или и на двете. В този контекст е уместно да бъдат разгледани най-напред всички евентуални спорни въпроси по отношение на приложимостта на член 102 ДФЕС и на Директивата.
1. Приложимостта на член 102 ДФЕС
47. Rationae temporis член 102 ДФЕС — съответно идентичният по съдържание член 82 ЕО за периода преди влизането в сила на Договора от Лисабон — се прилага пряко към фактите по главното дело.
48. Възможно е обаче да се породят съмнения относно приложимостта ratione materiae на член 102 ДФЕС в главното производство, като се имат предвид предходните решения на двете португалски юрисдикции, които в настоящия случай са се произнесли по законосъобразността на решението на националния орган за защита на конкуренцията относно търговското поведение на Sport TV. Както вече беше посочено, в това отношение Tribunal da Concorrência, Regulação e Supervisão (Португалия) се отклонява от становището на Autoridade da Concorrência и изрично подчертава, че член 102 ДФЕС „е неприложим“ по отношение на действията наSport TV, което при последвалото обжалване пред Tribunal da Relação de Lisboa (Португалия) повече не е поставено под въпрос.
49. Тази констатация обаче не бива да се разбира неправилно в решенията на други национални съдилища в смисъл, че въз основа на нея в настоящото производството по иск за обезщетение за вреди запитващата юрисдикция трябва задължително да приеме, че e налице неприложимост на член 102 ДФЕС. Това е така, тъй като в децентрализираната система за прилагане на правото на Съюза в областта на картелите никой национален орган не разполага с правомощие да установи неприложимостта на член 102 ДФЕС или да постанови, че не е налице злоупотреба по смисъла на тази разпоредба, със задължителна сила за други национални органи или дори за Европейската комисия.
50. По отношение на правомощията на националните органи за защита на конкуренцията преди няколко години, в решение Tele 2 Polska, Съдът вече е извел такова заключение от член 5 от Регламент № 1/2003(24). При липса на данни за нарушение на член 102 ДФЕС посочената в предходното изречение разпоредба ограничава правомощията на националните органи за защита на конкуренцията до приемането на решение, че няма основания за предприемане на действия от тяхна страна. Следователно националните органи за защита на конкуренцията са възпрепятствани да направят значително по-широката констатация, че не е налице нарушение на член 102 ДФЕС.
51. Същото важи и в хипотезата, в която сезираните с иск национални съдилища, какъвто е настоящият случай, при изменение на решението на национален орган за защита на конкуренцията стигнат до заключението, че липсват конкретни условия да се установи нарушение на член 102 ДФЕС. Дори и в този случай те не трябва просто да обявят член 102 ДФЕС за неприложим или да установят с обвързващо действие за други производства, че не е налице нарушение на тази разпоредба от правото на Съюза. Потвърдената отново посредством член 6 от Регламент № 1/2003 компетентност на националните съдилища(25) да прилагат членове 101 ДФЕС и 102 ДФЕС, също не може да доведе до друго заключение. Доколкото такива съдилища не действат като органи за защита на конкуренцията по смисъла на член 5 от Регламент № 1/2003, тяхната преценка може да има за предмет решението на такъв орган. Без да се засягат правомощията им за извършване на проверки по националното право в такъв случай при всички положения се изключва възможността тяхното решение да ограничи компетентността на друг съд съгласно член 6 от Регламент № 1/2003, например в рамките на иск за обезщетение за вреди.
52. В крайна сметка ограничаването на правомощията на националните органи посредством член 5 от Регламент № 1/2003 всъщност има за цел да гарантира, че в децентрализирана система за прилагане на правилата в областта на конкуренцията никой компетентен национален орган не може да възпрепятства други, също компетентни органи. По-специално, за пострадалите от нарушения на правилата относно картелите трябва да се създаде възможност да търсят по гражданскоправен път обезщетение за претърпените от тях евентуални вреди не само в рамките на така наречените follow-on actions (тоест искове или жалби вследствие на констатирани от компетентните органи нарушения на правилата в областта на конкуренцията), а също и в рамките на така наречените stand-alone actions (тоест искове или жалби, които са подадени независимо от евентуалните констатации на компетентните органи)(26). Тази цел трябва да бъде взета предвид и в контекста на член 6 от Регламент № 1/2003.
53. Следователно запитващата юрисдикция e длъжна да направи самостоятелно необходимите констатации в главното производство относно материалната приложимост на член 102 ДФЕС, и по-специално относно възможността търговското поведение на Sport TV да засегне значително търговията между държавите членки(27), без посочената юрисдикция да е обвързана в това отношение от констатациите относно неприложимостта на член 102 ДФЕС, направени в предходен момент от други национални съдилища, които са сезирани по-рано с този случай.
2. Приложимостта на Директива2014/104
54. Що се отнася до Директива 2014/104, освен по отношение на нейната материална приложимост съществуват съмнения и по отношение на нейната приложимост във времето към главното дело.
1) Материално приложно поле на Директивата
55. Материалното приложно поле на Директива 2014/104 е определено в член 1 във връзка с член 2 от тази директива.
56. Съгласно член 1, параграф 1 от Директивата тя има за предмет нарушения на конкурентното право от страна на предприятие или сдружение на предприятия и съдържа разпоредби, които гарантират на всяко лице ефективното обезщетение на вредите, причинени вследствие на такива нарушения.
57. По-нататък понятието „нарушението на конкурентното право“ е прецизирано отново в член 2, точка 1 от Директивата, като е посочено че става дума за нарушение на член 101 ДФЕС или член 102 ДФЕС или на националното конкурентно право. Съгласно член 2, точка 3 от Директивата за „национално конкурентно право“ при всички случаи се считат такива разпоредби на националното право, които се прилагат по едно и също дело, успоредно с конкурентното право на Съюза.
58. Следователно от съвместния прочит на член 1, параграф 1 и член 2, точки 1 и 3 следва, че материалното приложно поле на Директива 2014/104 се ограничава до спорове относно искове за обезщетение за вреди, които се основават — най-малкото също и — на нарушения на правото на Съюза в областта на картелите. За разлика от това искове, които се основават единствено на нарушение на националното конкурентно право, не попадат в материалното приложно поле на Директивата. Това обстоятелство се обяснява от целта на Директивата, която съгласно член 1 от тази директива е да се осигури равностойна защита в целия Съюз за всеки в рамките на вътрешния пазар(28). Достатъчна връзка с вътрешния пазар обаче имат само случаи, в които е изпълнена клаузата за междудържавност по член 101 ДФЕС, съответно по член 102 ДФЕС, тоест в които — поне потенциално — може да се приеме, че е налице значително засягане на търговията между държавите членки.
59. Както вече беше посочено(29), запитващата юрисдикция не е възпрепятствана да прилага член 102 ДФЕС в главното производство само поради обстоятелството, че по същия случай Tribunal da Concorrência, Regulação e Supervisão е приел, че тази разпоредба е „неприложим[а]“. Напротив, запитващата юрисдикция следва да направи самостоятелно необходимите констатации относно материалното приложно поле на член 102 ДФЕС, а следователно и констатациите, които са необходимите за прилагането на Директива 2014/104.
2) Приложно поле във времето на членове 9 и 10 от Директивата
60. Приложното поле във времето на Директива 2014/104 се ограничава от член 22, като се определя обща забрана за прилагане с обратна сила на материалноправни разпоредби за нейното транспониране (вж. по този въпрос член 22, параграф 1 от Директивата). Всички други национални транспониращи разпоредби — по-конкретно процесуалноправни разпоредби — всъщност следва да се прилагат изцяло по отношение на факти, които са настъпили, преди Директивата да е влязла в сила, но само в рамките на искове, които от своя страна са предявени след влизането в сила на Директивата.
61. Разглежданите в настоящия случай разпоредбите на член 9, параграф 1 и член 10 от Директива 2014/104 обаче не са чисто процесуални.
62. От една страна, доказателствената стойност, която съгласно член 9, параграф 1 от Директивата се придава на решенията на националните органи за защита на конкуренцията с оглед доказването на нарушения на членове 101 ДФЕС и 102 ДФЕС, е материалноправен въпрос.
63. От друга страна, според предоставената от няколко страни в производството информация, която не е оспорена, при всички случаи действащото по това време португалско законодателство причислява давностните срокове, за които се отнася член 10 от Директивата, също към материалното право. Доколкото въпросът относно давностните срокове за предявяване на искове за обезщетение за вреди не е бил предмет на хармонизация, португалската правна система разполага със свободата да извърши точно такова причисляване към материалното право(30). Както правилно подчертават няколко участници в съдебното заседания, въпросът до каква степен в светлината на член 22, параграф 2 от Директива 2014/104 това причисляване е спорно поради извършеното междувременно транспониране на Директивата(31), в крайна сметка може да не бъде разглеждан, тъй като такива национални транспониращи разпоредби при всички случаи не могат да „съживят“ искове, за които давностният срок вече е изтекъл съгласно старото законодателство.
64. Следователно от член 22, параграф 1 от Директива 2014/104 следва, че нито член 9, нито член 10 от тази директива не може да бъде приложен по отношение на иск като разглеждания в главното производство, който всъщност е предявен след влизането в сила на Директивата, но се отнасят до факти, които са настъпили преди нейното приемане и влизане в сила(32). Впрочем член 22, параграф 2 от Директива 2014/104 най-малкото не изключва разпоредба относно прилагането във времето на транспониращите разпоредби, съгласно която процесуалноправните разпоредби на съответния закон не се прилагат за искове, които са предявени преди влизането му в сила(33).
2. Действие на разпоредбите на правото на Съюза в отношението между частноправни субекти (първи и шести преюдициален въпрос)
65. С първия си въпрос и поставения при условията на евентуалност шести въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали, от една страна, Директива 2014/104 и от друга страна, „приложимите общи принципи от правото на Европейския съюз“, и по-специално член 102 ДФЕС, могат да проявят директен ефект в отношенията между частноправни субекти (между „физически лица“). Целесъобразно е двата въпроса да бъдат разгледани заедно.
66. Що се отнася до член 102 ДФЕС, от постоянната съдебна практика е видно, че установената от първичното право забрана за злоупотреба с господстващо положение, която е залегнала в тази разпоредба, има директен ефект в отношенията между частноправни субекти и предоставя права на правните субекти, които националните юрисдикции трябва да охраняват(34).
67. Що се отнася обаче до разпоредбите на Директива 2014/104, положението е различно в случай като настоящия.
68. Разбира се, при всички положения директивите също могат да проявяват директен ефект, ако — както междувременно се случва в настоящия случай — срокът за тяхното транспониране е изтекъл и освен това разглежданите разпоредби от директивата са безусловни и достатъчно точни по своето съдържание(35). Съгласно постоянната съдебна практика обаче дадена директива не може сама по себе си да поражда задължения за частноправен субект и следователно тя самата не може да му бъде противопоставяна(36).
69. Освен това на Директива 2014/140 не може да бъде приписан и така наречения effet d’exclusion(37), така че несъвместими с Директивата национални разпоредби като член 498 от CC и член 623 от CPC просто да не се прилагат в спор между частноправни субекти. Неотдавна Съдът ясно отрече теорията за effet d’exclusion и постанови, че национален съд може да не е задължен само на основание на правото на Съюза да остави без приложение в спор между частноправни субекти евентуални национални разпоредби, които са несъвместими с дадена директива(38).
70. В настоящия случай следва да се добави, че дадена директива трудно може да се прилага извън установените в нея времеви ограничения. Тъй като, както вече беше посочено(39), фактите по главното производство не попадат приложното поле във времето на членове 9 и 10 от Директивата, страните не могат да се позовават на тези разпоредби на Директивата пред националния съд.
71. Като отговор на първия преюдициален въпрос следва да се приеме, че:
Член 102 ДФЕС произвежда директен ефект в отношенията между частноправни субекти. За разлика от това е възможно членове 9 и 10 от Директива 2014/104 да не намират пряко приложение в спор между частноправни субекти, в който гражданският иск е предявен преди изтичане на срока за транспониране на тази директива и се отнася до факти, които са настъпили преди влизането в сила на Директивата.
3. Погасителна давност за исковете за обезщетение за вреди вследствие на нарушения на правилата на конкуренцията (втори преюдициален въпрос)
72. Вторият преюдициален въпрос е посветен на погасителната давност за исковете за обезщетение за вреди по националното право. Запитващата юрисдикция иска да установи дали, от една страна, Директива 2014/104 и от друга страна, „приложимите общи принципи от правото на Европейския съюз“ не допускат правна уредба относно погасителната давност като португалската, съдържаща се в член 498, параграф 1 от CC, съгласно който давностният срок за граждански искове за обезщетение за вреди на основание извъндоговорна отговорност е три години и започва да тече от момента, в който увреденото лице просто е научило за наличието на вреда, и не се предвижда да бъде спиран или прекъсван за продължителността на протичащото административно производство пред националния орган за защита на конкуренцията.
73. Тъй като, както вече беше посочено, настоящият случай не попада в приложното поле във времето на Директива 2014/104, и по-специално на член 10 от тази директива, правна уредба относно погасителната давност като съдържащата се в член 498, параграф 1 от СС може да бъде подложена на преценка в главното производство само с оглед на общите принципи на правото на Европейския съюз, но не и с оглед на Директивата.
74. Относно общите принципи от правото на Европейския съюз следва да се отбележи, че когато към фактите по съответния случай се прилага правото на Съюза, органите за защита на конкуренцията на държавите членки и националните юрисдикции са длъжни да прилагат членове 101 ДФЕС и 102 ДФЕС и да осигурят ефективното им прилагане в общ интерес(40). Следователно, ако запитващата юрисдикция стигне до извода, че търговското поведение на Sport TV е можело съществено да засегне търговията между държавите членки, тя би трябвало да приложи член 102 ДФЕС в главното производство и да гарантира, че правото на увредените лица да получат обезщетение за вредите, причинени от злоупотреба с господстващо положение(41), може ефективно да бъде приложено.
75. Доколкото все още не намира приложение предвидената в Директива 2014/104 хармонизация, прилагането на това право на обезщетение продължава да се урежда от националната правна система на всяка държава членка, като следва да се вземат предвид принципите на еквивалентност и ефективност(42).
76. Тъй като според непротиворечивите твърдения на участниците в производството съдържащата се в член 498 от СС правна уредба относно погасителната давност се прилага еднакво както за искове за обезщетение за вреди, които се основават на правото на Съюза, така и за искове, които са основани на националното право, не може да се приеме, че е налице нарушение на принципа на еквивалентност.
77. За разлика от това е необходим по-задълбочен анализ на въпроса дали посочената правна уредба относно погасителната давност е съвместима с принципа на ефективност, съгласно който националните разпоредби не трябва да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза(43).
78. Самото обстоятелство, че национална разпоредба като член 498, параграф 1 от СС определя погасителна давност от три години за исковете за обезщетение за вреди на основание на извъндоговорна отговорност, трудно би могло да се разглежда като нарушение на принципа на ефективност. Това е така, тъй като три години са достатъчно дълъг срок за потенциалните увредени лица да предявят по съдебен ред пред национален граждански съд претенциите си за обезщетение за вреди на основание на правото на Съюза.
79. Всъщност междувременно член 10, параграф 3 от Директива 2014/104 въвежда по-дълъг давностен срок от най-малко пет години за искове за обезщетение за вреди, които се основават на правото на Съюза в областта на картелите. Това обаче не означава, че прилаганият до този момент на национално равнище по-кратък законоустановен давностен срок изначално би направил невъзможно или прекомерно трудно предявяването на искове за обезщетение за вреди поради нарушаване на правилата на Съюза в областта на конкуренцията.
80. С хармонизирания давностен срок от най-малко пет години, както понастоящем е предвиден в член 10, параграф 3 от Директива 2014/104, законодателят на Съюза е предприел стъпка към подобряване на правната защита на лицата, които са увредени от нарушения на правилата относно картелите. Тази разпоредба на Директивата не трябва да се разбира като обикновена кодификация на уредба, която така или иначе вече — изрично — произтича от първичното право, по-конкретно от член 102 ДФЕС и от принципа на ефективност.
81. Както обаче правилно посочва Комисията, при преценката на ефективността не е достатъчно да се разгледат изолирано отделни елементи на националната правна уредба относно давностните срокове. Напротив, необходима е оценка на тази разпоредба в нейната цялост(44).
82. В това отношение следва да се отбележи, че национална правна уредба като член 498, параграф 1 от португалския СС не се изчерпва с ограничаване на давностния срок до три години. Напротив, тази правна уредба се характеризира, от една страна, с обстоятелството, че давностният срок започва да тече независимо дали увреденото лице е узнало самоличността на отговорното лице и точния размер на вредата. От друга страна, тази правна уредба не предвижда каквото и да е спиране или прекъсване докато административното производство е висящо пред националния орган за защита на конкуренцията(45).
83. Смятам, че както започването на давностния срок, без да са известни нарушителят и размерът на вредата, така и спирането или прекъсването на давността, докато административното производство е висящо пред националния орган за защита на конкуренцията, могат да направят прекомерно трудно предявяването на искове за обезщетение за вреди.
84. От една страна, информацията за виновното лице, особено в правото в областта на картелите, е абсолютно необходима за успешното предявяване на искове за вреди, произтичащи от извъндоговорни отношения, по-специално по съдебен ред. Това е така, тъй като предприятията, отговорни за нарушения на правилата в областта на конкуренцията, обикновено са юридически лица, които често са част от трудно разбираеми за външни лица корпоративни групи или групови структури и освен това с течение на времето могат да станат обект на преструктуриране.
85. От друга страна, правилната правна квалификация на нарушенията на правилата в областта на конкуренцията изисква в много случаи преценка на сложни икономически отношения, както и на вътрешна търговска документация, които често се появяват само в резултат от работата на органите за защита на конкуренцията(46).
86. В този контекст по втория преюдициален въпрос следва да се приеме, че:
Член 102 ДФЕС във връзка с установения в правото на Съюза принцип на ефективност не допуска разпоредба като член 498, параграф 1 от португалския Código Civil, която определя тригодишен давностен срок за право на обезщетение за вреди на извъндоговорно основание, причинени вследствие на злоупотреба с господстващо положение, който срок започва да тече дори ако отговорното лице и точният размер на вредата все още не са известни за увреденото лице и този срок не подлежи нито на спиране, нито на прекъсване, докато е в ход производството по разследване и санкциониране на това нарушение пред националния орган за защита на конкуренцията.
4. Доказателствена стойност на решенията на националните органи за защита на конкуренцията (трети преюдициален въпрос)
87. Третият преюдициален въпрос се отнася до доказването на нарушението на конкуренцията, по повод на което се претендира обезщетение за вреди. По същество запитващата юрисдикция иска да установи дали, от една страна, Директива 2014/104 и от друга страна, „приложимите общи принципи от правото на Европейския съюз“ не допускат разпоредба като португалската по член 623 от CPC, според която окончателното установяване на нарушение на конкурентното право в рамките на административнонаказателно производство или не поражда последици в граждански производства по искове за обезщетение за вреди, или представлява само оборима презумпция.
88. Тъй като, както вече беше посочено, настоящият случай не попада във времевия обхват на Директива 2014/104, и по-специално на член 9 от тази директива, разпоредба относно доказването като член 623 от CPC може да бъде преценена в главното производство само с оглед на общите принципи на правото на Европейския съюз, но не и с оглед на Директивата.
89. Както вече беше посочено във връзка с втория преюдициален въпрос, относно общите принципи от правото на Европейския съюз следва да се отбележи(47), че когато към фактите по съответния случай се прилага правото на Съюза, органите за защита на конкуренцията на държавите членки и националните юрисдикции са длъжни да прилагат членове 101 ДФЕС и 102 ДФЕС и да осигурят ефективното им прилагане в общ интерес. Следователно, ако запитващата юрисдикция стигне до извода, че търговското поведение на Sport TV е можело съществено да засегне търговията между държави членки, тя би трябвало да приложи член 102 ДФЕС в главното производство и да гарантира, че правото на увредените лица да получат обезщетение за вредите, причинени от злоупотреба с господстващо положение, може ефективно да бъде приложено.
90. Доколкото все още не намира приложение предвидената в Директива 2014/104 хармонизация, прилагането на това право на обезщетение продължава да се урежда от националната правна система на всяка държава членка, като следва да се вземат предвид принципите на еквивалентност и ефективност(48).
91. Тъй като според непротиворечивите твърдения на участниците в производството разпоредбата на член 623 от CPC относно доказването се прилага еднакво както за искове за обезщетение за вреди, които се основават на правото на Съюза, така и за искове, които са основани на националното право, не може да се приеме, че е налице нарушение на принципа на еквивалентност.
92. Що се отнася до принципа на ефективност, следва да се отбележи, че според предоставената от запитващата юрисдикция информация член 623 от СРС може да бъде тълкуван по два различни начина: или в смисъл, че установяването по административен ред на нарушение на конкурентното право от националния орган за защита на конкуренцията не поражда каквито и да са последици в гражданското производство по иск за обезщетение за вреди, или в смисъл, че от него следва само оборима презумпция за наличието на такова нарушение.
93. От една страна, би било прекомерно трудно да се упражняват правата на обезщетение за вреди, причинени вследствие на нарушения на член 102 ДФЕС, ако се приеме, че подготвителните дейности на органа за защита на конкуренцията не пораждат каквито и да са последици в гражданското производство по иск за обезщетение за вреди. С оглед на особената сложност на много нарушения на правилата относно картелите и практическите трудности за увредените лица да докажат тези нарушения принципът на ефективност изисква да се приеме, че окончателното установяване на нарушение от страна на националния орган за защита на конкуренцията има поне насочващо действие в производството относно обезщетението за вреди.
94. От друга страна, едва ли само въз основа на принципа на ефективност може да се направи извод, че наличието на злоупотреба с господстващо положение трябва винаги да се приема за безспорно в гражданско производство по иск за обезщетение за вреди пред националния съд, доколкото националният орган за защита на конкуренцията е установил с окончателен акт такова нарушение на конкурентното право.
95. С въвеждането на необорима презумпция, каквато е предвидена понастоящем в член 9, параграф 1 от Директива 2014/104, законодателят на Съюза е предприел стъпка към подобряване на правната защита на лицата, които са увредени от нарушения на правилата относно картелите. Тази разпоредба на Директивата не трябва да се разбира като обикновена кодификация на уредба, която така или иначе вече — имплицитно — произтича от първичното право, по-конкретно от член 102 ДФЕС и принципа на ефективност.
96. Преди да започне да се прилага член 9 от Директива 2014/104, се приема въз основа само на решения на Европейската комисия, че правото на Съюза има обвързващо действие в производства пред национални съдилища. Това особено обвързващо действие, което произтича от член 16, параграф 1 от Регламент № 1/2003, както и от практиката на Съда по решение Masterfoods и HB(49), се обосновава с ключовата роля на Комисията при формирането на политиката в областта на конкуренцията на европейския вътрешен пазар и в крайна сметка също с предимството на правото на Съюза, както и с обвързващия характер на решенията на институциите на Съюза. Това действие не може да се разшири по същия начин по отношение на решения на национални органи за защита на конкуренцията, освен ако законодателят на Съюза изрично не предвиди това, както е направил в член 9 от Директива 2014/104, който предвижда такава възможност за в бъдеще.
97. Следователно в обобщение по отношение на третия преюдициален въпрос следва да се приеме, че:
Член 102 ДФЕС във връзка с принципа на ефективност не допуска разпоредба като член 623 от португалския Código de Processo Civil, според която окончателното установяване на злоупотребата с господстващо положение от националния орган за защита на конкуренцията не поражда каквито и да са последици в гражданското производство по иск за обезщетение за вреди. За разлика от това тази разпоредба е съвместима с член 102 ДФЕС и с принципа на ефективност, ако се разбира в смисъл, че в последващо производство по иск за обезщетение за вреди от такова окончателно решение на националния орган за защита на конкуренцията следва оборимата презумпция за наличие на злоупотреба с господстващо положение.
5. Тълкуване в съответствие с правото на Съюза (четвърти и пети преюдициален въпрос)
98. С четвъртия въпрос и поставения при условията на евентуалност пети въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да определи съдържанието и ограниченията на задължението си да тълкува националното право в съответствие с правото на Съюза, по-конкретно разпоредби като член 498, параграф 1 от CC и член 623 от CPC. Препоръчва се тези два въпроса да бъдат разгледани заедно.
99. Съгласно постоянната практика на Съда принципът за тълкуване в съответствие с правото на Съюза изисква националните юрисдикции да използват всички свои правомощия, като вземат предвид вътрешното право в неговата цялост и като приложат признатите от последното методи за тълкуване, за да гарантират пълната ефективност на правото на Съюза и да стигнат до разрешение, което съответства на преследваната от него цел; това се отнася както за тълкуването в съответствие с първичното право(50), така и за тълкуването в съответствие с вторичното право, по-специално в съответствие с определена директива(51).
100. Все пак принципът за тълкуване в съответствие с правото на Съюза може да се прилага само в обхвата на съответните разпоредби на правото на Съюза, които подлежат на разглеждане. Специално по отношение на Директива 2014/104 това означава, че в конкретния случай не може да има задължение за тълкуване в съответствие с Директивата, тъй като фактите по главното производство, както беше посочено по-горе(52), не попадат във времевия обхват на тази директива, така както е определен в член 22 от нея.
101. Всъщност съгласно постоянната практика на Съда съществува „забрана за държавите членки да препятстват постигането на целите на директивата“, която действа по такъв начин, че още преди изтичане на срока за транспониране на директива държавите членки трябва да се въздържат от всякакви действия, които биха могли да застрашат сериозно постигането на предписания от нея резултат(53). От това следва, че от датата на влизане в сила на дадена директива органите на държавите членки, както и националните юрисдикции трябва да се въздържат, доколкото е възможно, от тълкуване на вътрешното право, което след изтичането на срока за транспониране на тази директива би могло да застраши сериозно осъществяването на целта, преследвана с нея(54). В случая с разглежданата тук Директива 2014/104 обаче преследваната от законодателя на Съюза цел е именно да се избегне прилагането с обратна сила на хармонизираните разпоредби относно погасителната давност за предявяване на искове за обезщетение за вреди и относно доказателствената стойност на решения на национални органи за защита на конкуренцията, било защото става дума за материалноправни разпоредби, за които се прилага забраната за прилагане с обратна сила съгласно член 22, параграф 1 от Директива 2014/104, било защото при транспонирането на Директивата националният законодател при всички случаи е спазил ограниченията за евентуалното обратно действие на други разпоредби съгласно член 22, параграф 2 от Директивата(55). Следователно от забраната за държавите членки да възпрепятстват постигането на целите на директивата също не произтича установено от правото на Съюза задължение за запитващата юрисдикция в случай като настоящия да постигане резултат в съответствие с директивата.
102. Все пак, ако запитващата юрисдикция стигне до извода, че търговското поведение на Sport TV е можело съществено да засегне търговията между държавите членки(56), тя би трябвало напълно независимо от Директива 2014/104 да приложи в главното производство установената в правото на Съюза забрана за злоупотреба с господстващо положение, и след това да тълкува и приложи националното право, по-специално член 498, параграф 1 от CC и член 623 от CPC, в съответствие с член 102 ДФЕС и с принципа на ефективност.
103. С оглед на доказателствената стойност на решение на националния орган за защита на конкуренцията това означава по-конкретно, че националният съд не трябва прибързано да пренебрегва това решение, а — както беше посочено по-горе(57) — в контекста на член 623 от CPC да приеме, че същото има поне насочващо действие.
104. Що се отнася до погасителната давност за предявяване на искове за обезщетение за вреди във връзка с извъндоговорна отговорност, от принципа за тълкуване в съответствие с правото на Съюза следва, че при тълкуването и прилагането на разпоредба като член 498, параграф 1 от CC националният съд трябва да вземе предвид целта за ефективно упражняване на права на обезщетение за вреди, причинени вследствие на злоупотреба с господстващо положение, и по-специално във връзка с началото, продължителността и основанията за спиране или прекъсване на давностните срокове.
105. Все пак принципът на тълкуване на националното право в съотвествие с правото на Съюза има своите ограничения и не може да служи за основа на тълкуване contra legem на националното право(58). По-конкретно, в настоящия случай това означава, че националният съд няма установено от правото на Съюза задължение, въпреки текста на член 498, параграф 1 от CC и евентуални други приложими към давностните срокове разпоредби на националното право, да отложи началото на давностния срок до момента, в който отговорното лице е узнало точния размер на вредата, да определи давностен срок, който е по-дълъг от три години, или да признае изцяло ново основание за спиране или прекъсване на давностния срок, което не е уредено в националното законодателство.
106. Следователно в заключение по четвъртия и петия преюдициален въпрос следва да се приеме, че:
Ако граждански иск за обезщетение за вреди се отнася до факти, които не попадат във времевия обхват на Директива 2014/104, не е налице задължение за тълкуването на националното право в съответствие с тази директива. Това не засяга задължението за тълкуването на националното право в съответствие с член 102 ДФЕС, доколкото същият е приложим, и в съответствие с принципа на ефективност, доколкото в това отношение се спазват общите принципи на правото на Европейския съюз и въз основа на правото на Съюза не се стига до тълкуване contra legem на националното право.
VII. Заключение
107. С оглед на изложените съображения предлагам на Съда да отговори на отправеното от Tribunal Judicial da Comarca de Lisboa (Португалия) преюдициално запитване, както следва:
„1) Член 102 ДФЕС произвежда директен ефект в отношенията между частноправни субекти. За разлика от това е възможно членове 9 и 10 от Директива 2014/104 да не намират пряко приложение в спор между частноправни субекти, в който гражданският иск е предявен преди изтичане на срока за транспониране на тази директива и се отнася до факти, които са настъпили преди влизането в сила на Директивата.
2) Член 102 ДФЕС във връзка с установения в правото на Съюза принцип на ефективност не допуска разпоредба като член 498, параграф 1 от португалския Código Civil, която определя тригодишен давностен срок за обезщетение за вреди на извъндоговорно основание, причинени вследствие на злоупотреба с господстващо положение, който срок започва да тече дори ако отговорното лице и точният размер на вредата все още не са известни за увреденото лице и този срок не подлежи нито на спиране, нито на прекъсване, докато е в ход производство по разследване и санкциониране на това нарушение пред националния орган за защита на конкуренцията.
3) Член 102 ДФЕС във връзка с принципа на ефективност не допуска разпоредба като член 623 от португалския Código de Processo Civil, според която окончателното установяване на злоупотребата с господстващо положение от националния орган за защита на конкуренцията не поражда каквито и да са последици в гражданското производство по иск за обезщетение за вреди. За разлика от това тази разпоредба е съвместима с член 102 ДФЕС и с принципа на ефективност, ако се разбира в смисъл, че в последващо производство по иск за обезщетение за вреди от такова окончателно решение на националния орган за защита на конкуренцията следва оборимата презумпция за наличие на злоупотреба с господстващо положение.
4) Ако граждански иск за обезщетение за вреди се отнася до факти, които не попадат във времевия обхват на Директива 2014/104, не е налице задължение за тълкуването на националното право в съответствие с тази директива. Това не засяга задължението за тълкуването на националното право в съответствие с член 102 ДФЕС, доколкото същият е приложим, и в съответствие с принципа на ефективност, доколкото в това отношение се спазват общите принципи на правото на Европейския съюз и въз основа на правото на Съюза не се стига до тълкуване contra legem на националното право“.