ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
P. MENGOZZI
представено на 25 юли 2018 година(1)
Дело C‑56/17
Бахтияр Фатхи
срещу
Председател на Държавна агенция за бежанците
(Преюдициално запитване, отправено от Административен съд София-град (България)
„Преюдициално запитване — Пространство на свобода, сигурност и правосъдие — Граници, убежище и имиграция — Условия за предоставяне на статут на бежанец — Критерии за определяне на държавата членка, компетентна да разгледа молба за международна закрила — Разглеждане на молба за международна закрила без изрично решение относно компетентността на държавата членка — Понятие „религия“ — Преценка на мотивите за преследване, основани на религията“
1. Преюдициалното запитване, предмет на настоящото заключение, се отнася до тълкуването на член 3, параграф 1 от Регламент № 604/2013(2) (наричан по-нататък „Регламент „Дъблин III“), на членове 9 и 10 от Директива 2011/95(3), както и на член 46, параграф 3 от Директива 2013/32(4). Запитването е отправено в рамките на спор между г‑н Бахтияр Фатхи и председателя на Държавната агенция за бежанците (наричана по-нататък „ДАБ“) във връзка с отхвърлянето от тази агенция на подадената от г‑н Фатхи молба за международна закрила.
I. Фактите, главното производство и производството пред Съда
2. Г‑н Фатхи, ирански гражданин с кюрдски произход, роден на 20 септември 1981 г. в Мариван, Ислямска република Иран, подава на 1 март 2016 г. молба за международна закрила до ДАБ, с мотива, че е бил жертва на преследване от иранските власти поради религиозни мотиви. Според собствените му твърдения между края на 2008 г. и началото на 2009 г. той приел християнството в Иран. Притежавал незаконна сателитна антена, с която хващал забранения християнски канал Nejat TV, и дори веднъж участвал по телефона в телевизионно предаване на този канал. През септември 2009 г. той е задържан за два дни от иранските тайни служби и разпитван за участието си на живо в телевизионното предаване. По време на задържането си е принуден да признае, че е приел християнството. През 2006 г. заминава за Англия. През юни 2012 г. напуска нелегално Иран, за да отиде в Ирак, където остава до края на 2015 г., пребивавайки като търсещо убежище лице. По време на пребиваването си се обръща към Върховния комисариат на ООН за бежанците (ВКБООН), но поради липсата на документ за самоличност, по отношение на него не е взето никакво решение от страна на тази организация. Що се отнася до приемането на християнството от жалбоподателя, той твърди, че става въпрос за дълъг процес, произтичащ от срещи с християни в Англия и от обстоятелството, че гледал християнската телевизия, и че бил кръстен между края на 2008 г. и 2009 г., по-точно през май, в домашна църква в Техеран. Твърди, че поддържал отношения с други християни в Иран по време на „meetings“ в Техеран, на които се събирали около десетина души. Самоопределя се като „обикновен християнин с уклон към протестантството“. След арестуването му от иранските власти той продължава да поддържа контакти с християни. Поради липсата на финансови възможности напуска Иран едва през 2012 г. След заминаването му тайните служби го търсят и казват на баща му, че искали просто да го разпитат и че нямало да има никакъв проблем, ако се завърне. По време на личното му интервю пред българската администрация г‑н Фатхи представя писмо от Nejat TV с дата 29 ноември 2012 г.(5).
3. Молбата на г‑н Фатхи е отхвърлена с решение на председателя на ДАБ от 20 юни 2016 г. (наричано по-нататък „решението на ДАБ“). В това решение се приема, че декларациите на г‑н Фатхи са опорочени от значителни противоречия и целият му разказ се счита за неправдоподобен. Поради това произхождащият от Najat TV документ от 29 ноември 2012 г. е отхвърлен като фалшив. Председателят на ДАБ, по-специално отчита обстоятелството, че от арестуването му през 2009 г. до заминаването му от Иран през 2012 г. г‑н Фатхи не бил обект на никакво действие на преследване. В решението ДАБ стига до извода за липсата на условия, обосноваващи признаването на статут на бежанец на основание член 8 от Закона за убежището и бежанците (наричан по-нататък „ЗУБ“) или на хуманитарен статут, съгласно член 9 от ЗУБ(6).
4. Г‑н Фатхи подава жалба срещу решението на ДАБ пред запитващата юрисдикция, която решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Следва ли [от] чл. 3, параграф 1 от Регламент [„Дъблин III“], тълкуван във връзка със съображение 12 и чл. 17 от същия регламент, че допускат държава членка да постанови решение, което представлява разглеждане на молба за международна закрила по смисъла на чл. 2, буква г) от същия регламент, подадена до тази държава членка, без да е постановено изрично решение за компетентността на същата държава членка на основание критериите по регламента и няма данни за приложението на дерогациите, предвидени в чл. 17 от същия регламент в този случай?
2) Следва ли от чл. 3, параграф 1, второ изречение от Регламент [„Дъблин III“], тълкуван във връзка със съображение 54 от Директива 2013/32, че при условията на главното производство, по молба за международна закрила по смисъла на чл. 2, буква б) от същия регламент, когато не се прилага дерогация съгласно чл. 17, параграф 1 от същия регламент, се изисква да бъде взето решение, с което държава членка поема отговорността за разглеждането на молбата по критериите на регламента, и което решение се основава на извода, че по отношение на подалото молбата лице се прилагат нормите на регламента?
3) Следва ли чл. 46, параграф 3 от Директива 2013/32/ЕС да се тълкува в смисъл, че в производство по съдебно обжалване на решение за отказ да се предостави международна закрила, съдът следва да извърши преценката по съображение 54 от същата директива за това дали по отношение на молителя се прилагат нормите на Регламент [„Дъблин III“], когато не е взето изрично решение от държавата членка за компетентността ѝ да разгледа молбата за международна закрила по критериите на регламента? Следва ли на основание съображение 54 от Директива 2013/32 да се приеме, че когато няма данни за приложението на чл. 17 от Регламент [„Дъблин III“] и молбата за международна закрила е разгледана на основание Директива [2011]/95 от държавата членка, до която е подадена, то правното положение на лицето попада в приложното поле на регламента дори и да няма изрично решение за компетентността на държавата членка по критериите на регламента?
4) Следва ли от чл. 10, параграф 1, буква б) от Директива 2011/95/ЕС, че са налице мотиви за преследване на основание „религия“ при условията на главното производство, когато молителят не е представил декларации и документи за всички елементи, включени в определението на понятието религия по същата разпоредба, от съществено значение за принадлежността лицето към конкретната религия?
5) Следва ли от чл. 10, параграф 2 от Директива 2011/95/ЕС, че съществуват мотиви за преследване, основани на религия по смисъла на чл. 10, параграф 1, буква б) от същата директива, когато при условията на главното производство, молителят претендира, че е преследван на основание религиозната си принадлежност, но не е представил декларации и доказателства за обстоятелства, характерни за принадлежността на едно лице към конкретна религия, които биха съставлявали основание субектът на преследването да приеме, че лицето принадлежи към тази религия, в това число свързани с извършване или въздържание от извършване на религиозни актове, с изразяване на религиозни убеждения, за форми на лично и обществено поведение, основани на религиозни вярвания или наложени от тези вярвания?
6) Следва ли от чл. 9, параграфи 1 и 2 от Директива 2011/95/ЕС, тълкувани във връзка с членове 18 и 10 от Хартата за основните права на ЕС [наричана по-нататък „Хартата“] и понятието религия по смисъла на чл. 10, параграф 1, буква б) от същата директива, че при условията на главното производство:
a) Понятието религия по смисъла на правото на ЕС изключва деяния, обявени за престъпления от вътрешното законодателство на държавите членки? Такива деяния, обявени в страната на произход на молителя за наказуеми, могат ли да съставляват действия на преследване?
б) В контекста на забраната за прозелитизъм и забраната за действия, противни на религията, на която се основават законите и разпоредбите в страната на произход на молителя, следва ли да се считат за допустими ограничения, установени в защита на правата и свободите на другите и за защита на обществения ред в тази страна? При условие че нарушението на посочените забрани се наказва със смърт, то самото им съществуване съставлява ли действие на преследване по смисъла на цитираните разпоредби на директивата, в това число когато законодателството не е насочено изрично към конкретна религия?
7) Следва ли от чл. 4, параграф 2 от Директива 2011/95/ЕС, тълкуван във връзка с параграф 5, буква б) от същата разпоредба, с чл. 10 от [Хартата] и чл. 46, параграф 3 от Директива 2013/32, че при условията на главното производство, оценяването на фактите и обстоятелствата следва да се извърши само въз основа на декларациите и документите, представени от молителя, но се допуска да бъде изискано потвърждение на тези липсващи елементи, включени в понятието „религия“ по смисъла на чл. 10, параграф 1, буква б) от същата директива, когато:
– без такива данни молбата за международна закрила следва да бъде преценена като неоснователна по смисъла на член 32 във връзка с чл. 31, параграф 8, буква д) от Директива 2013/32/ЕС, и
– по националното право е предвидено задължение компетентният орган да установи всички относими факти към разглеждането на молбата за международна закрила, а при обжалването на решението за отказ — задължение за съда да даде указания, че лицето не сочи и не представя доказателства?“.
5. Унгарското и полското правителство, правителството на Обединеното кралство и Комисията са представили писмени становища пред Съда в съответствие с член 23 от Статута на Съда на Европейския съюз.
II. Анализ
1. По първия и втория преюдициален въпрос
6. С първите си два преюдициални въпроса, които следва да бъдат анализирани заедно, запитващата юрисдикция иска от Съда основно да установи дали органите на държава членка могат да разгледат по същество молба за международна закрила по смисъла на член 2, буква б) от Регламент „Дъблин III“, без преди това да е прието изрично решение, с което въз основа на предвидените в този регламент критерии е установена компетентността на посочената държава членка за това разглеждане.
7. Член 3, параграф 1 от Регламент „Дъблин III“ предвижда, че „[д]ържавите членки разглеждат всяка молба за международна закрила на гражданин на трета държава или на лице без гражданство, който подава молба на територията на която и да било от тях […]. Молбите се разглеждат от една-единствена държава членка, а именно от онази, за която критериите, предвидени в глава III, сочат, че е компетентна за това“.
8. Член 67а, алинея 2, точки 1, 2 и 3 от ЗУБ, в редакцията към момента на подаване на молбата от г‑н Фатхи, предвижда, че производството за определяне на държавата членка, компетентна за разглеждане на молбата за предоставяне на международна закрила се образува „1. с решение на интервюиращия орган при наличие на данни за компетентност за разглеждане на молбата за международна закрила от друга държава — членка на Европейския съюз; 2. при сезиране от Министерството на вътрешните работи и от Държавна агенция „Национална сигурност“ за незаконно пребиваващ на територията на Република България чужденец; 3. по искане за поемане на отговорност или обратно приемане на чужденец (…)“(7).
9. Запитващата юрисдикция уточнява, че в случая на г‑н Фатхи не е бил налице нито един от предвидените в член 67а, алинея 2 от ЗУБ мотиви и че поради това не е образувано производство за определяне на държавата членка, компетентна за разглеждане на молбата, и не е прието никакво решение за установяване на компетентността на българската държава по смисъла на член 3, параграф 1 от Регламент „Дъблин III“.
10. Тази юрисдикция иска да се установи дали посоченият регламент се прилага само за процедурите на прехвърляне на подалите молба за международна закрила, или налага във всички случаи на държавата, която поема отговорността за разглеждането на молбата, да уточни с официално решение въз основа на какви критерии счита, че е компетентна да извърши такова разглеждане.
11. Според посочената юрисдикция при липсата на такова решение въпросът дали молба за международна закрила попада в приложното поле на Регламент „Дъблин III“ няма да бъде решен.
12. В самото начало, отбелязвам, че според мен този извод е неправилен. Съгласно член 1 от Регламент „Дъблин III“ с него „се установяват критерии и механизми за определяне на държава членка, компетентна за разглеждането на молба за международна закрила, която е подадена в една от държавите членки от гражданин на трета държава или лице без гражданство“. В съответствие с член 2, буква б) от този регламент „молба за международна закрила“ за целите на неговото прилагане означава „молба за международна закрила съгласно определението в член 2, [буква] з) от Директива 2011/95“, а именно съгласно текста на последната посочена разпоредба „искането, отправено от гражданин на трета държава или от лице без гражданство, за закрила от държава членка, което може да бъде разглеждано като лице, искащо да получи статут на бежанец или статут на субсидиарна закрила, и което лице не иска изрично друг тип закрила извън приложното поле на настоящата директива, която може да бъде предмет на отделна молба“.
13. Запитващата юрисдикция обаче уточнява, че отхвърлената от ДАБ молба на г‑н Фатхи трябва да се разглежда в смисъл, че целта ѝ е да му бъде признат статут на бежанец по смисъла на член 1, раздел A от Конвенцията за статута на бежанците, подписана в Женева на 28 юли 1951 г. и влязла в сила на 22 април 1954 г. (наричана по-нататък „Женевската конвенция“)(8) или хуманитарен статут на основание на член 9 от ЗУБ, който съответства на статута, предоставян чрез предвидената в Директива 2011/95 субсидиарна закрила.
14. Ето защо тази молба е обхваната от определението по член 2, буква з) от Директива 2011/95 и поради това от съдържащото се в член 2, буква б) от Регламент „Дъблин III“ определение. Следователно посочената молба, която е подадена в България от гражданин на трета страна, попада в предмета и в приложното поле на този регламент, както те са определени в член 1 от същия регламент. Въпросът дали държавата членка, която поема отговорността за разглеждането ѝ по същество, е или не е приложила предвидените в този регламент критерии, за да установи собствената си компетентност за такова разглеждане, изобщо не е относим в тази връзка.
15. По същия начин следва да се отхвърли предложеното от запитващата юрисдикция тълкуване, според което Регламент „Дъблин III“ се прилага само когато се предвижда прехвърляне на молителя към друга държава членка. Всъщност както от предмета, така и от разпоредбите му е видно, че посоченият регламент се прилага от момента на подаване на молба за международна закрила в една от държавите членки, независимо от това дали на етапа на подаване на такава молба вече е установено, че за нейното разглеждане биха могли да се считат за компетентни повече от една държава членка(9).
16. Следва да се припомни обаче, че съгласно постоянната практика на Съда Регламент „Дъблин III“ цели да установи ясен и работещ метод, основан на обективни и справедливи критерии както за държавите членки, така и за заинтересованите лица, позволяващ бързо да се определи компетентната държава членка, за да се гарантира ефективен достъп до процедурите за предоставяне на международна закрила и да не се застраши постигането на целта за бърза обработка на молбите за международна закрила, като същевременно съгласно съображение 19 от посочения регламент с последния се установява ефективна правна защита срещу решенията за прехвърляне(10). Установената с Регламент „Дъблин III“ система се основава на прогласения в член 3, параграф 1 от него принцип, съгласно който една-единствена държава членка е компетентна да разгледа нуждата от международна закрила на даден молител, въпреки че той е подал молба в няколко държави членки, като целта на това правило е да се насърчава ефективността на системата и същевременно да се възпира практиката на „forum shopping“ от страна на подалите молба за международна закрила и вторичните им пътувания в рамките на Съюза.
17. Глава VI от Регламент „Дъблин III“ предвижда процедури за поемане на отговорност и за обратно приемане в случая, когато държавата членка, която определя компетентната държава членка, счита, че друга държава членка е компетентна да разгледа молбата за международна закрила въз основа на установените от посочения регламент критерии. В случай че тези процедури са задействани и след като замолената държава членка се е съгласила имплицитно или изрично да поеме отговорност за или да приеме обратно подалия молба(11), същият получава съобщение за решение за прехвърляне към тази държава членка, което може да оспори съгласно член 27 от Регламент „Дъблин III“.
18. Този регламент обаче не предвижда никаква особена процедура за случаите, при които държавата членка, която определя компетентната държава членка, въз основа на критериите, установени от въпросния регламент, стига до извода, че самата тя е компетентна да разгледа молбата за международна закрила. Макар от признатото на молителя в член 4 от Регламент „Дъблин III“ право на информация да следва, че той във всички случаи трябва да получи съобщение от държавата членка, която ще разгледа молбата му от момента, в който тя е определена, както и мотивите, довели до това посочване(12), този регламент обаче не налага на осъществилата това определяне държава членка да приеме официално решение и да информира за него молителя в случая, при който критериите на Регламент „Дъблин III“ я посочват като компетентната държава членка.
19. Като се вземе предвид това, следва да се отбележи, че само в приложение на установените в членове 8—15 от Регламент „Дъблин III“ задължителни и йерархично подредени критерии или на посочения в член 16 от този регламент критерий, отнасящ се до зависимите лица, или също чрез задействане на предвидената в член 17 от въпросния регламент(13) дискреционна клауза, държава членка може да установи собствената си компетентност да разгледа молба за международна закрила по смисъла на член 2, буква б) от същия регламент, с която е сезирана. Ето защо разглеждането по същество на такава молба винаги предполага предварително вземане на становище от държавата членка, която извършва такава проверка, що се отнася до съображенията за поемането от нейна страна на отговорността за молителя.
20. Запитващата юрисдикция обяснява липсата на официално становище на българските органи, що се отнася до компетентността на Република България да разгледа молбата на г‑н Фатхи със съдържанието на член 67а от ЗУБ, който налага образуването на производство за определяне на компетентната държава членка едва когато са налице данни, въз основа на които може да се предположи, че друга държава членка би могла да се счита за компетентна на основата на Регламент „Дъблин III“. От акта за преюдициално запитване изобщо не следва, че българските органи не са констатирали своята компетентност въз основа на предвидените в Регламент „Дъблин III“ критерии, след като са изключили компетентността на друга държава членка поради липсата на данни в подкрепа на тази теза(14). От определението за преюдициално запитване не се установява и че г‑н Фатхи не е бил информиран за това, че молбата му за международна закрила е щяла да бъде разгледана от българските органи и още по-малко, че той е формулирал каквото и да е възражение по отношение на тази компетентност.
21. Освен това, като посочва, че мотивите, въз основа на които Република България е приета за компетентна държава членка, не са известни, запитващата юрисдикция изключва прилагането на предвидената в член 17, параграф 1 от Регламент „Дъблин III“ дискреционна клауза. Поради това тя не поставя на Съда въпроси относно тълкуването на този член.
22. При това положение и без да е необходимо да продължавам по-нататък анализа си, въз основа на изложените по-горе съображения, считам, че на първия и втория преюдициален въпрос, поставени от Административен съд София-град, взети заедно, следва да се отговори в смисъл, че държава членка, която разглежда по същество подадена до нея молба за международна закрила, не е длъжна да приеме преди това официално решение, с което установява, че е компетентна да разгледа тази молба на основание на Регламент „Дъблин III“. По силата на член 4, параграф 1 от този регламент обаче тази държава членка трябва да информира молителя, в съответствие с предвидените в параграф 2 от този член ред и условия, за обстоятелството, че молбата му ще бъде разгледана от компетентните органи на посочената държава членка, както и за мотивите, поради които е приела, че е компетентна съгласно този регламент.
23. Що се отнася до член 17, параграф 1 от Регламент „Дъблин III“, във връзка с който представилите писмени становища пред Съда заинтересовани лица са изложили вижданията си, въпреки че неговото тълкуване не е поискано от запитващата юрисдикция, ще се огранича до няколко разсъждения по-долу, в случай че Съдът все пак реши да се произнесе по този въпрос.
24. Посоченият член, озаглавен „[д]искреционни клаузи“, предвижда в параграф 1, първа алинея, че „[ч]рез дерогация от член 3, параграф 1 всяка държава членка може да вземе решение да разгледа молба за международна закрила, която е подадена до нея от гражданин на трета държава или лице без гражданство, дори ако подобно разглеждане не попада в нейната компетентност съгласно критериите, предвидени в настоящия регламент“. Във втората алинея от същия параграф се уточнява, че „[д]ържавата членка, която е взела решение да разгледа молба за международна закрила съгласно настоящия параграф, става компетентна държава членка и изпълнява задълженията, свързвани с тази компетентност. В зависимост от конкретния случай и като използва електронната комуникационна мрежа „DubliNet“, създадена съгласно член 18 от Регламент [№ 1560/2003], тя информира първоначално компетентната държава членка, държавата членка, провеждаща процедурата по определяне на компетентната държава членка или държавата членка, до която е отправено искане за поемане на отговорността за кандидата или за обратно приемане на същия“. Що се отнася до третата алинея, тя предвижда, че „[д]ържавата членка, която става компетентна съгласно настоящия параграф, отразява незабавно този факт [в Евродак] в съответствие с Регламент № 603/2013(15), като добавя датата, на която е взето решението за разглеждане на молбата“.
25. Член 17, параграф 1 от Регламент „Дъблин III“ възпроизвежда клаузата за суверенитет, която се съдържа още в член 3, параграф 2 от Регламент № 343/2003 (наричан по-нататък „Регламент „Дъблин II“)(16) и чието основание почива на обстоятелството, че се признава предоставянето на международната закрила като прерогатива на държавата. Както хуманитарната клауза, предвидена в член 15 от Регламент „Дъблин II“, понастоящем съдържаща се в член 17, параграф 2 от Регламент „Дъблин III“, клаузата за суверенитет въвежда в установената с този регламент система, важен елемент на гъвкавост, като предоставя на всяка държава членка, до която е подадена молба за международна закрила, възможността да дерогира принципа, според който определената въз основа на изложените в посочения регламент обективни критерии държава членка, е компетентна да разгледа тази молба.
26. Въпреки че упражняването на такава възможност за поемане на отговорност не е поставено в зависимост от никакво особено условие(17) и при това положение клаузата за суверенитет по принцип би могла да бъде задействана с оглед на съображения от всякакъв род(18), нейното използване се препоръчва главно поради мотиви от хуманитарно естество и като преграда срещу неизправности във функционирането на системата от Дъблин, които биха могли да доведат до нарушения на основните права на подалите молба за международна закрила. Във връзка с изложеното Съдът приема, по-специално в резултат на решение на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) от 21 януари 2011 г., M.S.S. с/у Белгия и Гърция(19), че въпреки дискреционния ѝ характер и широката свобода на преценка, която предоставя на държавите членки(20), при определени обстоятелства, по-специално за да не утежни евентуално положение на нарушаване на основните права на молителя, клаузата за суверенитет може да съдържа не просто възможност за държавите членки да поемат отговорност за него, а истинско задължение(21).
27. Съдът е уточнил също, що се отнася до член 3, параграф 2 от Регламент „Дъблин“ II, че той предоставя на държавите членки дискреционно правомощие, което е неразделна част от общата европейска система за убежище, предвидена в Договора за функционирането на Европейския съюз и подробно уредена от законодателя на Съюза, и държавите членки трябва да упражняват това дискреционно правомощие при спазване на останалите разпоредби на посочения регламент и на Хартата(22). От това следва — противно на предвиденото от Комисията в нейното предложение за реформа на Регламент „Дъблин II“ (наричано по-нататък „предложението за Регламент „Дъблин III“)(23) — че макар съгласието на молителя да не се изисква за задействането на клаузата за суверенитет(24), във всеки случай тази клауза не може да се прилага в нарушение на неговите основни права(25). Ето защо не споделям схващането, изложено от унгарското правителство в писменото му становище, че упражняването на признатата в член 17, параграф 1 от Регламент „Дъблин III“ възможност за поемане на отговорност зависи от свободната преценка на държавите членки и не подлежи на никакъв съдебен контрол.
28. Предвид изложеното, бих искал да отбележа, че текстът на член 17, параграф 1, първа алинея от Регламент „Дъблин III“, който впрочем почти дословно възпроизвежда(26) текста на член 3, параграф 2, първо изречение от Регламент „Дъблин II“, се различава от него доколкото използва израза „може да вземе решение да разгледа“ вместо „може да разгледа“. Това развитие във формулировката на клаузата за суверенитет е възпроизведено в началото на втората алинея на член 17, параграф 1 от Регламент „Дъблин III“, която гласи: „[д]ържавата членка, която е взела решение да разгледа молба за международна закрила съгласно настоящия параграф, става компетентна държава членка“(27). Освен това третата алинея на член 17, параграф 1 от Регламент „Дъблин III“, която няма съответстващ текст в член 3, параграф 2 от Регламент „Дъблин II“, предвижда, че държавата членка, която поема отговорност за молбата за международна закрила, е длъжна да отрази в системата Евродак, в съответствие с Регламент № 603/2013, датата, на която е взето решението за разглеждане на молбата.
29. Според мен, както впрочем се установява от предложението за Регламент „Дъблин III“(28), тези изменения освен това ясно отразяват намерението на законодателя да придаде формален израз на процедурата за прилагане на клаузата за суверенитет и да изясни условията и реда за привеждането ѝ в действие, което се обяснява и с изискването да не се допусне упражняването на възможността за поемане на отговорност от държава членка да доведе до множество процедури за разглеждане и в крайна сметка до неефективност на системата.
30. Ето защо, въз основа на изложените по-горе съображения, съм склонен да приема, че прилагането на съдържащата се в член 17, параграф 1 от Регламент „Дъблин III“ клауза за суверенитет изисква от страна на държавата членка, която възнамерява да се позове на тази клауза, приемането на официално решение в този смисъл.
31. Във всички случаи в съответствие с извода, до който стигнах в точка 22 по-горе, смятам, че по силата на член 4, параграф 1 от Регламент „Дъблин III“ подалото молба лице има право да бъде информирано за поемането на отговорност по неговата молба за международна закрила в приложение на член 17, параграф 1 от този регламент, от момента, в който държавата членка, която възнамерява да действа по този начин, е взела решение в този смисъл.
2. По третия преюдициален въпрос
32. С третия си преюдициален въпрос, чиeто съдържание се оказва трудно за очертаване, запитващата юрисдикция изглежда иска по същество Съдът да установи дали в приложение на член 46, параграф 3 от Директива 2013/32 юрисдикцията, пред която кандидат за международна закрила е подал жалба срещу решението, с което молбата му е отхвърлена, следва да провери служебно дали разпоредбите на Регламент „Дъблин III“ се прилагат по отношение на този кандидат, при положение че държавата членка, разгледала молбата, не е приела изрично решение относно своята компетентност да се произнесе по тази молба в съответствие с критериите на посочения регламент и когато се установява, че тази държава членка не е приложила предвидената в член 17, параграф 1 от същия регламент дискреционна клауза.
33. Запитващата юрисдикция изхожда от схващането, че когато държавата членка, разгледала молба за международна закрила, не е приела никакво изрично решение, що се отнася до прилагането на критериите за компетентност по Регламент „Дъблин III“, въпросът дали тази молба попада в приложното поле на посочения регламент няма да бъде решен. Запитващата юрисдикция иска да установи дали е длъжна да разгледа служебно този въпрос, като се има предвид, че съгласно съображение 54 от Директива 2013/32 тя се прилага по отношение на подалите молба лица, за които Регламент „Дъблин III“ се прилага „в допълнение към и без да се засягат разпоредбите на посочения регламент“.
34. Както вече посочих в точка 12 от настоящото заключение обаче, това схващане е неправилно, въпросът дали държавата членка, която е поела отговорност да разгледа по същество подадена до нея молба за международна закрила по смисъла на член 2, буква б) от Регламент „Дъблин III“, е или не е приложила предвидените в посочения регламент критерии, за да установи собствената си компетентност за такова разглеждане, изобщо не е относим, когато трябва да се установи дали тази молба попада в приложното поле на Регламент „Дъблин III“. В конкретния случай, както вече отбелязах в точки 13 и 14 от настоящото заключение, молбата на г‑н Фатхи попада в приложното поле на този регламент, дори при липсата на изрично решение на българските органи, що се отнася до тяхната компетентност да разгледат тази молба на основание на Регламент „Дъблин III“.
35. Въз основа на изложените по-горе съображения предлагам на третия преюдициален въпрос да се отговори в смисъл, че при положение като това в главното производство, когато държавата членка, разгледала подадена до нея молба за международна закрила по смисъла на член 2, буква б) от Регламент „Дъблин III“, не е приела изрично решение относно своята компетентност да се произнесе по посочената молба съгласно този регламент и се установява, че тази държава членка не е приложила предвидената в член 17, параграф 1 от същия регламент дискреционна клауза, сезираният с жалба срещу решението, с което посочената молба е отхвърлена, национален съд не следва да проверява служебно дали посоченият регламент се прилага по отношение на молителя.
36. Противно на унгарското правителство и на Комисията, не считам, че третият преюдициален въпрос може да се тълкува в смисъл, че запитващата юрисдикция иска от Съда да отговори дали тя следва да прецени служебно правилно ли е установена компетентността на органите, разгледали молбата за международна закрила, въз основа на предвидените в Регламент „Дъблин III“ критерии и правила.
37. Ако все пак Съдът тълкува третия преюдициален въпрос в този смисъл, ще отбележа само че намерението на законодателя на Съюза е било да запази като отделни процедури процедурата за определяне на компетентната държава членка по смисъла на Регламент „Дъблин III“ и процедурата за разглеждане по същество на молбата за международна закрила. Така, от една страна, съгласно член 2, буква г) от Регламент „Дъблин III“ за целите на този регламент „разглеждане на молба за международна закрила“ означава „всяко разглеждане на или решение, или определение относно молба за международна закрила от компетентните органи в съответствие с Директива [2013/32] и Директива [2011/95], с изключение на процедурите за определяне на компетентната държава членка в съответствие с [посочения] регламент(29), и от друга страна, съгласно съображение 53 от Директива 2013/32 тя не се прилага относно процедурите между държавите членки, които са уредени с Регламент „Дъблин III“.
38. При това положение националният съд, сезиран с жалба срещу решение, прието в определената в член 2, буква г) от Регламент „Дъблин III“ процедура за разглеждане на молба за международна закрила, не е длъжен да провери служебно дали процедурата за определяне на компетентната съгласно този регламент държава членка е проведена правилно и дали държавата членка, която е разгледала посочената молба, действително е тази, която в съответствие с предвидените в посочения регламент правила и критерии е трябвало да бъде определена като компетентна.
3. По четвъртия, петия и седмия преюдициален въпрос
39. С четвъртия и петия преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска от Съда да установи дали е налице мотив за преследване на основание на религия, когато декларациите на молителя и представените от него документи, не се отнасят за всички елементи на понятието „религия“, така както е определено в член 10, параграф 1, буква б) от Директива 2011/95, и по-специално, когато такива декларации и документи не са свързани с характерните особености на принадлежността към дадена религия, въз основа на които презумираните субекти на преследването могат да предположат, че молителят принадлежи към тази религия. Със седмия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска да установи дали при тази хипотеза от молителя може да се изисква да подкрепи с доказателства тези липсващи елементи, включени в понятието „религия“ по смисъла на член 10, параграф 1, буква б) от Директива 2011/95, когато без тези данни молбата му следва да бъде преценена като неоснователна.
40. Съгласно член 10, параграф 1, буква б) от Директива 2011/95 „[п]ри оценяването на мотивите за преследване държавите членки вземат под внимание следните елементи: […]; б) понятието „религия“ включва по-специално притежаването на теистични, нетеистични или атеистични убеждения, индивидуалното или колективното участие или въздържане от участие в частни или публични богослужения, други религиозни актове или изразяване на религиозни убеждения, както и форми на лично или обществено поведение, основаващи се на религиозни вярвания или наложени от тези вярвания […]“.
41. Тази разпоредба дава широко определение на понятието „религия“, включвайки всички негови съставни елементи — публични, частни, колективни или индивидуални(30). Това понятие, установено до голяма степен на основата на създадените в контекста на международното право за правата на човека(31) стандарти и възпроизведено от ВКБООН(32), не е ограничено до традиционните религии, до тези, съдържащи институционални елементи или до практики, подобни на тези на традиционните религии, а обхваща всяко религиозно вярване или убеждение, дори изповядвани от незначителен брой вярващи(33), както и отказа да се изповядва дадена религия или от религиозни вярвания. То обхваща както самия факт на наличие на религиозни убеждения, дори при липсата на каквото и да е външно проявление на тези убеждения, така и публичното изразяване на тези убеждения, спазването на религиозни практики или също религиозното обучение. В него религията се разглежда като „вярване“, „идентичност“ или „начин на живот“(34). Тези три аспекта на определението предполагат много различно отношение на лицето към религията. Така първият предполага доброволното приемане на определен брой правила, докато религията като идентичност, в основата на доста голям брой случаи на преследване в света, се основава по-скоро на съществуването на семейни, културни, етнически или национални връзки, които определят принадлежността, повече отколкото приобщаването, на дадено лице към определена общност. На последно място, като начин на живот, религията може не само да заема духовната сфера на лицето, но и да засяга различни аспекти от съществуването му, като му налага много различни правила на поведение (молитви, ритуали, церемонии, начини на обличане или хранене, религиозно обучение, прозелитизъм и др.), които могат да влязат в повече или по-малко явно противоречие със законите на дадена държава(35).
42. От обхвата на понятието „религия“, определено в член 10, параграф 1, буква б) от Директива 2011/95 — който е резултат от усилието на законодателя на Съюза да включи, доколкото е възможно, различните аспекти на това понятие, е видно, че от подалия молба за международна закрила, позоваващ се на риск от преследване поради мотиви, свързани с религията, не може да се изисква да представи указания относно всички елементи на посоченото понятие, за да подкрепи с доказателства твърденията си относно своите религиозни убеждения. По-специално, тъй като това понятие включва и самия факт на наличие на религиозни убеждения, не може да се изисква този молител да доказва извършването в публичната сфера на действия, свързани с посочените убеждения или наложени от тях, или въздържането от извършване на действия, несъвместими с тези убеждения, и още по-малко да доказва чрез писмени доказателства, истинността на своите твърдения в това отношение.
43. Този извод косвено се потвърждава от прогласения от Съда в решение от 5 септември 2012 г., Y и Z (C‑71/11 и C‑99/11, EU:C:2012:518, т. 65) принцип, според който наличието на преследване поради религиозни мотиви се установява не в зависимост от елемента на свободата на религия, който е накърнен, а в зависимост от естеството на упражняваната репресия(36). Следователно сериозността на мерките и на санкциите, които са наложени или могат да бъдат наложени по отношение на заинтересованото лице, определя дали има преследване(37). Такива мерки и санкции, достатъчно сериозни, за да може да се установи наличието на преследване или на риск от преследване, могат или биха могли да бъдат наложени дори при липсата на външни прояви от страна на заинтересованото лице на неговите религиозни вярвания, например само с мотива, че е приело дадена религия, че отказва да изповядва официалната религия на страната си на произход или че принадлежи към определена религиозна общност(38).
44. Освен това, от член 10, параграф 2 от Директива 2011/95 — съгласно който когато се преценява основателността на опасенията от преследване на даден молител, фактът дали той действително притежава характеристиката, свързана с изтъкнатия мотив за преследването, е без значение, при положение че според субекта на преследването той притежава тази характеристика — следва, че за произнасянето по молба за международна закрила, мотивирана с опасение от преследване поради религията, невинаги е необходимо да се преценява истинността на твърденията на молителя за религиозните му вярвания при оценяването на фактите и обстоятелствата, предвидено в член 4 от посочената директива(39).
45. Следва да се припомни, че съгласно този член разглеждането на молба за международна закрила трябва да бъде извършено за всеки отделен случай, като се вземат по-специално под внимание всички относими факти, свързани с държавата на произход на заинтересованото лице в момента на вземането на решение по молбата, относимата информация и документи, представени от него, както и индивидуалното положение и личните обстоятелства относно молителя(40). Това оценяване протича на два отделни етапа. Първият се отнася до установяването на фактическите обстоятелства, които могат да представляват доказателства в подкрепа на молбата, докато вторият етап е свързан с правната преценка на тези доказателства, при която се решава дали с оглед обстоятелствата в конкретния случай предвидените в членове 9 и 10 или 15 от Директива 2011/95 условия по същество за предоставянето на международна закрила са изпълнени. На този първи етап — с който са свързани поставените от запитващата юрисдикция четвърти, пети и седми преюдициални въпроси, в съответствие с член 4, параграф 1 от посочената директива — макар държавите членки да могат да приемат, че по правило търсещото убежище лице представя всички необходими сведения и доказателства в подкрепа на молбата си, съответната държава членка трябва да си сътрудничи с това лице при определянето на релевантните за молбата доказателства(41).
46. Освен това органите, компетентни да разгледат молба за международна закрила, трябва евентуално да вземат предвид и представените обяснения, що се отнася до липсата на относими елементи и общата достоверност на твърденията на молителя. Също така при извършване на проверките от тези органи съгласно член 4 от Директива 2011/95, когато определени аспекти на изявленията на лицето, търсещо убежище, не се подкрепят от писмени или други доказателства, тези аспекти не изискват потвърждение, стига да са изпълнени кумулативните условия по член 4, параграф 5, букви a)—д) от същата директива(42).
47. Що се отнася до молбите за международна закрила, основани на опасение от преследване поради религиозни мотиви, чието разглеждане често се оказва особено сложно, освен индивидуалното положение и личните обстоятелства относно молителя, следва да се отчитат по-специално убежденията му, свързани с религията и обстоятелствата относно тяхното придобиване, начинът, по който разбира и практикува вярата си (или липсата на вяра), отношението му към догматичните, обредните или съдържащите предписания аспекти на религията, към която заявява, че принадлежи или от която възнамерява да се отдалечи, фактът, че евентуално има особено участие в разпространението на вярата си, например чрез преподаване или прозелитизъм, както и съчетанието между религиозни фактори и фактори, свързани със самоличността, етноса(43) или пола.
48. Макар изложените от мен елементи да позволяват да се представят указания за това какво представлява религията за подалия молба за международна закрила и да се разбере по-добре начинът, по който той би бил засегнат от ограниченията при упражняването на неговата свобода на религия в страната му на произход, важно е да се отбележи, че при разглеждането на молбите, основани на опасение от преследване поради религиозни мотиви, от основно значение е да се установи какво обхваща понятието „религия“ за (потенциалните) субектина преследването. Отговорът на този въпрос позволява да се определи отношението, което може да се очаква от тези субекти, по отношение на вярванията или религиозната идентичност на молителя, както и на неговото поведение (или въздържане(44)), които представляват тяхното външно проявление(45).
49. В случая на г‑н Фатхи, неговият кюрдски произход, обстоятелството, че е приел християнството и условията, при които е станало това, участието му в предаване на забранен в неговата страна на произход християнски телевизионен канал, арестуването му и разпитът от органите на тази страна, както и признанията му относно приемането на друга религия по повод на задържането му, са все елементи, които ДАБ е била длъжна да вземе предвид на този първи етап от оценката си заедно с относимите факти относно страната на произход на молителя съгласно член 4, параграф 3, буква а) от Директива 2011/95.
50. Въз основа на изложените по-горе съображения предлагам на четвъртия, петия и седмия преюдициален въпрос, взети заедно, да се отговори, че член 10, параграф 1, буква б) и параграф 2 от Директива 2011/95 трябва да се тълкува в смисъл, че подалият молба за международна закрила, който в подкрепа на молбата си се позовава на риск от преследване поради мотиви, свързани с религията, не трябва, за да подкрепи твърденията си относно религиозните си вярвания, да прави декларации или да представя документи за всички елементи на понятието „религия“, така, както е определено в член 10, параграф 1, буква б) от Директива 2011/95. По-специално такъв молител не трябва поради риск от отхвърляне на молбата му задължително да доказва извършването в публичната сфера на действия, свързани с посочените вярвания или наложени от тях или въздържането от извършване на действия, несъвместими с тези вярвания, нито трябва да доказва чрез писмени доказателства истинността на своите твърдения в това отношение.
4. По шестия преюдициален въпрос
51. С шестия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали и евентуално при какви обстоятелства ограничения на свободата на религия, предвидени от държавата на произход на молителя, като забраната за прозелитизъм или забраната за действия, противоречащи на официалната религия на тази държава, които са оправдани от целта за защита на обществения ред в тази страна, могат да съставляват действия на преследване съгласно член 9, параграфи 1 и 2 от Директива 2011/95, разглеждан с оглед на член 10 от Хартата. Запитващата юрисдикция иска да установи също дали самото съществуване на такива забрани, дори когато не са насочени към конкретна религия, е достатъчно, за да е налице преследване, в случай че тяхното нарушаване се наказва със смърт.
52. Член 9 от Директива 2011/95 определя елементите, които позволяват да се приеме, че е налице действие на преследване по смисъла на член 1, A от Женевската конвенция. Съгласно член 9, параграф 1 буква а) от посочената директива такъв акт трябва да „е достатъчно сериозен по своето естество или по повторяемия си характер, за да представлява тежко нарушение на основните права на човека, и по-специално на правата, упражняването на които не е възможно да бъде ограничено по какъвто и да било начин по силата на член 15, параграф 2 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи(46)“. В съответствие с параграф 2, букви б) и в) от същия член 9 действията на преследване по смисъла на параграф 1 могат по-специално да приемат формата на „правни, административни, полицейски и/или съдебни мерки, които са дискриминационни сами по себе си или се прилагат по дискриминационен начин“ и на „наказателно преследване или наказания, които са непропорционални или дискриминационни“.
53. Правото на свобода на религия, закрепено в член 10, параграф 1 от Хартата(47), съответства на правото, гарантирано в член 9 от ЕКПЧ(48).
54. Както Съдът посочва в точка 57 от решение от 5 септември 2012 г., Y и Z (C‑71/11 и C‑99/11, EU:C:2012:518), свободата на религията е една от основите на демократичното общество и е основно право на човека. Посегателството над правото на свобода на религията може да бъде толкова сериозно, че да се приравни на случаите, посочени в член 15, параграф 2 от ЕКПЧ, на които неизчерпателно се позовава член 9, параграф 1 от Директива 2011/95 при определяне по-специално на това кои деяния трябва да се считат за преследване.
55. Същевременно това не означава, както Съдът пояснява в точки 58 и 59 от същото решение, че всяко посегателство над правото на свобода на религията, гарантирано с член 10, параграф 1 от Хартата, представлява акт на преследване, който би задължил компетентните органи да предоставят статут на бежанец по смисъла на член 2, буква г) от Директива 2011/95 на лицето, изложено на въпросното посегателство, тъй като, за да могат съответните деяния да се считат за преследване, е необходимо наличието на „тежко нарушение“ на споменатата свобода, засягащо значително съответното лице. Освен това „нарушението на правото на свобода на религията може да съставлява преследване по смисъла на член 9, параграф 1, буква а) от Директива 2011/95, когато поради упражняването на тази свобода в страната си на произход търсещият убежище носи реален риск, по-специално от преследване или от подлагане на нечовешко или унизително третиране или наказание от някой от субектите, посочени в член 6 от [тази директива]“(49).
56. От установените от Съда и възпроизведени по-горе принципи е видно, че наличието на преследване поради религиозни мотиви зависи, от една страна, от сериозността на посегателството над свободата на религия на търсещия убежище — като посегателството трябва да съставлява нарушение на тази свобода — и, от друга страна, от сериозността на действията, на които се излага молителят поради упражняването на посочената свобода в страната си на произход, като тези два аспекта са независими един от друг(50).
57. При такова положение обстоятелството, че наложените в страната на произход на молителя ограничения на свободата на религия, както и санкциите, предвидени за нарушаването на свързаните с такива ограничения забрани, са оправдани от изискването за поддържане на реда, сигурността и здравето или обществения морал в тази страна, не позволява автоматично да се изключи наличието на преследване по смисъла на член 9 от Директива 2011/95, което трябва да се различава от законосъобразното преследване на такава цел(51).
58. Запитващата юрисдикция отбелязва, че ограниченията на свободата на религия за защита на обществения ред или на обществената сигурност или за защита на правата и свободите на другите хора, са допустими в законодателствата на някои държави членки съгласно член 52, параграф 1 от Хартата(52). Тя иска да установи дали предвид внесеното от Съда уточнение в точка 66 от решение от 7 ноември 2013 г., X и др. (C‑199/12—C‑201/12, EU:C:2013:720), що се отнася до понятието за сексуална ориентация(53), деянията, съставляващи правонарушения според националното право на държавите членки, могат да бъдат обхванати от понятието за религия по смисъла на правото на Съюза и дали репресията на такива деяния в страната на произход на молителя може да представлява преследване по смисъла на член 9 от Директива 2011/95.
59. Макар по аналогия на изложеното от Съда в точка 66 от решение от 7 ноември 2013 г., X и др. (C‑199/12—C‑201/12, EU:C:2013:720), да следва да се приеме, че понятието за религия по смисъла на член 10, параграф 1, буква б) от Директива 2011/95 по принцип не се отнася за деяния, обявени за престъпления от вътрешното законодателство на държавите членки, обстоятелството, че това законодателство може да предвижда ограничения при упражняването на свободата на религия, като забранява определено поведение и като налага наказания за нарушаването на тези забрани със санкции, имащи наказателен характер, даже с наказание лишаване от свобода(54), не позволява да се направи никакъв окончателен извод относно тълкуването и прилагането на понятието „действия на преследване“ по смисъла на член 9 от Директива 2011/95, и по-специално изобщо не позволява от обхвата на това понятие автоматично да се изключи репресията по отношение на същите престъпления в страната на произход на молителя. Всъщност, от една страна, деянията, които могат да бъдат забранени, и произтичащите от това посегателства над свободата на религия, могат коренно да се различават в зависимост от възприетото във всеки правен ред определение на използваните при установяване на съставните елементи на правонарушението понятия(55), както и що се отнася до целите, преследвани с такива забрани, на понятия като „обществен ред“, „обществена сигурност“ или „морал“. От друга страна, и като цяло, във всички случаи, не може да не се вземе предвид тежестта на свързаната с извършването на такива правонарушения репресия, както и евентуално непропорционалният или дискриминационен характер на предвидените и конкретно прилагани наказания.
60. Що се отнася до въпроса дали обстоятелството, че законодателството на държавата на произход на търсещия убежище инкриминира и санкционира с наказание лишаване от свобода, дори със смърт, деяния, свързани с упражняването на свободата на религия — като приемане на друга религия, публичното изразяване на вярата, участието в публични или частни богослужения, религиозното обучение или прозелитизма — само по себе си е достатъчно, за да се приеме, че е налице преследване по смисъла на член 9 от Директива 2011/95, смятам, че отговорът на този въпрос зависи главно от степента, в която такива санкции действително се прилагат.
61. В този смисъл по дела, по които става въпрос за инкриминирането на деяния, свързани с упражняването на свободата на религия, от първостепенно значение е органите, натоварени с разглеждането на молбата за убежище, да разполагат, освен с декларациите на молителя и евентуално с представени от него документи, с възможно най-пълна актуална информация от достоверни източници относно начина, по който конкретно се прилагат предвидените за такива деяния санкции в страната на произход на молителя, за да се установи рискът, на който той се излага, да му бъдат наложени такива санкции, като се има предвид неговото индивидуално положение и всички отнасящи се до него обстоятелства(56).
62. В заключение бих искал да припомня, че ЕСПЧ наскоро се произнесе три пъти по дела, в които става въпрос за отхвърляне на молби за убежище, подадени от приели християнството ирански граждани. В решение от 23 март 2016 г., F.G. с/у Швеция, големият състав на ЕСПЧ стига до извода, че „щеше да има нарушение на членове 2 и 3 от [ЕКПЧ] ако жалбоподателят беше върнат обратно в Иран при липсата на оценка ex nunc от страна на шведските органи относно последиците от приемането от жалбоподателя на друга религия“(57). В решение от 5 юли 2016 г., T.M. и Y.A. с/у Кралство Нидерландия(58), ЕСПЧ обаче отхвърля жалбата на жалбоподателите като явно неоснователна, като приема, че не са били налице елементи, позволяващи да се постави под въпрос оценката на нидерландските органи, според която разказът на жалбоподателите относно твърдяното приемане от тяхна страна на друга религия не бил достоверен. Накрая, в решение от 19 декември 2017 г., A. с/у Швейцария, ЕСПЧ също изключва нарушаване на членове 2 и 3 от ЕКПЧ, като счита, че не е неподходяща оценката на швейцарските органи, според която приелите друга религия лица, които още не са били известни на иранските органи, включително поради обстоятелства, различни от приемането на друга религия, и които са възнамерявали да практикуват дискретно вярата си, не са били изложени на риск от третиране, противоречащо на тези разпоредби(59). За да се произнесе по този начин, посоченият съд прави разлика между делото, с което е сезиран, и делата, по които е постановено решение на Съда от 5 септември 2012 г., Y и Z (C‑71/11 и C‑99/11, EU:C:2012:518)(60).
63. Налага се да се направят две бележки, що се отнася до делото, по което е постановено последното посочено по-горе решение на ЕСПЧ. На първо място, жалбоподателят по това дело (както този по делото, по което е постановено решение на ЕСПЧ от 23 март 2016 г., F.G. с/у Швеция, CE:ECHR:2016:0323JUD004361111) приел друга религия, след като напуснал Иран. Поради това молбата му за убежище се отнасяла за нужда от международна закрила, възникнала „на място“, съгласно член 5 от Директива 2011/95. Както обаче отбелязва ЕСПЧ в посоченото решение, като препраща към ръководните принципи относно молбите за убежище, основани на религията, когато търсещият убежище се позовава на приемане на друга религия „на място“, е налице тенденция да се проявява особена загриженост относно достоверността и се налага строг и задълбочен преглед на обстоятелствата и на приемането на другата религия(61). Освен това, както посочва също ЕСПЧ, по този вид дела потенциалните субекти на преследването са склонни да отдават по-малко значение на приемането на друга религия на място, като се има предвид неговият често „опортюнистичен“ характер(62). По делото в главното производство обаче приемането на друга религия от г‑н Фатхи е станало, докато той все още е бил в Иран и според твърденията му, то е било известно на иранските власти(63). Тези две обстоятелства трябва надлежно да се вземат предвид при оценката на последиците, пред които той би бил изправен, в случай че се завърне в страната си на произход. На второ място, според мен е необходимо особено внимание, когато при преценката на значимостта на риска от действително понасяне на действия на преследване компетентният орган отчита възможността след завръщане в страната си молителят да избере „дискретно практикуване на своята вяра“. В това отношение, припомням, че в точка 79 от решение от 5 септември 2012 г., Y и Z (C‑71/11 и C‑99/11, EU:C:2012:518), Съдът уточнява, че обстоятелството, че заинтересованото лице „би могло да избегне риска, като се откаже от някои религиозни действия, по принцип е ирелевантно“. Религиозното убеждение, идентичността или начинът на живот, които са елементи на понятието „религия“ по смисъла на член 1, A от Женевската конвенция, а следователно са такива и по смисъла на член 10 от Директива 2011/95, трябва да се разглеждат като толкова основни за човешката идентичност, че да не може някой да бъде принуден да ги крие, да ги променя или да се откаже от тях, за да избегне преследване(64).
64. Въз основа на всички изложени по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на шестия преюдициален въпрос в смисъл, че наличието на преследване по смисъла на член 9 от Директива 2011/95, основано на религиозни мотиви, зависи, от една страна, от сериозността на посегателството над свободата на религия на търсещия убежище и от друга страна, от сериозността на действията, на които той се излага поради упражняването на посочената свобода в страната си на произход. Фактът, че ограниченията на свободата на религия, наложени в страната на произход на търсещия убежище, както и санкциите, предвидени за нарушаване на забраните, свързани с тези ограничения, са оправдани с изискването за поддържане на реда, сигурността, здравето или обществения морал в тази страна, не позволява да се изключи автоматично наличието на преследване по смисъла на член 9 от Директива 2011/95. Обстоятелството, че според законодателството на страната на произход на търсещия убежище деяния, свързани с упражняването на свободата на религия, като приемане на друга религия или религиозен прозелитизъм се наказват чрез санкции, които са непропорционални или дискриминационни, и дори чрез смърт, е достатъчно, за да се приеме, че е налице преследване по смисъла на член 9 от Директива 2011/95, ако се окаже, че такива санкции действително се прилагат и търсещият убежище се излага на установен риск те да му бъдат наложени, в случай че се завърне в тази страна.
III. Заключение
65. Въз основа на всички изложени по-горе съображения, предлагам на поставените от Административен съд София-град преюдициални въпроси да се отговори, както следва:
„1) Регламент (ЕС) № 604/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година за установяване на критерии и механизми за определяне на държавата членка, компетентна за разглеждането на молба за международна закрила, която е подадена в една от държавите членки от гражданин на трета държава или от лице без гражданство, трябва да се тълкува в смисъл, че държава членка, която разглежда по същество подадена до нея молба за международна закрила, не е длъжна да приеме преди това официално решение, с което установява, че е компетентна да разгледа тази молба на основание на Регламент № 604/2013. По силата на член 4, параграф 1 от този регламент обаче тази държава членка трябва да информира молителя в съответствие с предвидените в параграф 2 от този член ред и условия за обстоятелството, че молбата му ще бъде разгледана от компетентните органи на посочената държава членка, както и за мотивите, поради които е приела, че е компетентна съгласно този регламент.
2) При положение като това в главното производство, когато държавата членка, разгледала подадена до нея молба за международна закрила по смисъла на член 2, буква б) от Регламент № 604/2013, не е приела изрично решение относно своята компетентност да се произнесе по посочената молба съгласно този регламент и се установява, че тази държава членка не е приложила предвидената в член 17, параграф 1 от същия регламент дискреционна клауза, сезираният с жалба срещу решението, с което тази молба е отхвърлена, национален съд не следва да проверява служебно дали посоченият регламент се прилага по отношение на молителя.
3) Член 10, параграф 1, буква б) и параграф 2 от Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила трябва да се тълкуват в смисъл, че подалият молба за международна закрила, който в подкрепа на молбата си се позовава на риск от преследване поради мотиви, свързани с религията, не трябва, за да подкрепи твърденията си относно религиозните си вярвания, да прави декларации или да представя документи за всички елементи на понятието „религия“, така както е определено в член 10, параграф 1, буква б) от Директива 2011/95. По-специално такъв молител не трябва поради риск от отхвърляне на молбата си задължително да доказва извършването в публичната сфера на действия, свързани с посочените вярвания или наложени от тях или въздържането от извършване на действия, несъвместими с тези вярвания, нито трябва да доказва чрез писмени доказателства истинността на своите твърдения в това отношение.
4) Наличието на преследване по смисъла на член 9 от Директива 2011/95, основано на религиозни мотиви, зависи, от една страна, от сериозността на посегателството над свободата на религия на търсещия убежище и от друга страна, от сериозността на действията, на които е изложен той поради упражняването на посочената свобода в страната си на произход. Фактът, че ограниченията на свободата на религия, наложени в страната на произход на търсещия убежище, както и санкциите, предвидени за нарушаване на забраните, свързани с тези ограничения, са оправдани с изискването за поддържане на реда, сигурността, здравето или обществения морал в тази страна, не позволява да се изключи автоматично наличието на преследване по смисъла на член 9 от Директива 2011/95. Обстоятелството, че според законодателството на страната на произход на търсещия убежище, деяния, свързани с упражняването на свободата на религия, като приемане на друга религия или религиозен прозелитизъм, се наказват чрез санкции, които са непропорционални или дискриминационни, и дори чрез смърт, е достатъчно, за да се приеме, че е налице преследване по смисъла на член 9 от Директива 2011/95, ако се окаже, че такива санкции действително се прилагат и търсещият убежище се излага на установен риск те да му бъдат наложени, в случай че се завърне в тази страна“.