РЕШЕНИЕ НА ОБЩИЯ СЪД (състав по жалбите)

12 май 2010 година

Дело T‑491/08 P

Philippe Bui Van

срещу

Европейска комисия

„Обжалване — Публична служба — Длъжностни лица — Назначаване — Класиране в степен — Оттегляне на административен акт — Защита на оправданите правни очаквания — Разумен срок — Право на изслушване“

Предмет: Жалба срещу решението на Съда на публичната служба на Европейския съюз (втори състав) от 11 септември 2008 г. по дело Bui Van/Комисия (F‑51/07, Сборник СПС, стр. I‑A‑1‑289 и II‑A‑1‑1533), с която се иска отмяна на това решение. Насрещна жалба от Комисията

Решение: Отменя решението на Съда на публичната служба на Европейския съюз (втори състав) от 11 септември 2008 г. по дело Bui Van/Комисия (F‑51/07) в частта, в която на Philippe Bui Van се присъжда обезщетение в размер на 1 500 EUR. Отхвърля жалбата и останалите искания в насрещната жалба. Връща делото на Съда на публичната служба, за да се произнесе по искането за обезщетение. Не се произнася по съдебните разноски.

Резюме

1.      Длъжностни лица — Принципи — Защита на оправданите правни очаквания — Условия

(член 85, първа алинея от Правилника за длъжностните лица)

2.      Обжалване — Правни основания — Правно основание, насочено срещу мотив на решението, който не е необходим за обосноваване на диспозитива му — Неотносимо правно основание

3.      Актовe на институциите — Оттегляне — Незаконосъобразни актове — Условия — Разумен срок

4.      Длъжностни лица — Принципи — Право на защита — Задължение за изслушване на заинтересованото лице преди приемането на неблагоприятен за него акт — Обхват

5.      Длъжностни лица — Средство за правна защита — Неограничена компетентност — Обхват — Граници — Спазване на принципа на състезателност

(член 261 ДФЕС; член 91, параграф 1 от Правилника за длъжностните лица)

6.      Общностно право — Принципи — Право на защита — Принцип на състезателност — Обхват

1.      Макар че принципът на защита на оправданите правни очаквания може да ограничи правото на администрацията да оттегли с обратно действие незаконосъобразен акт, когато адресатът на акта е имал право да разчита на привидната му законосъобразност, това условие не може да се счита за изпълнено, когато са налице обективни обстоятелства, въз основа на които заинтересованото лице е трябвало да си даде сметка за наличието на грешка, или с други думи, когато има основание за съмнение в законосъобразността на акта. В този смисъл заинтересованото лице не може да разчита на привидната законосъобразност на оттегления акт, когато този акт няма правно основание или е приет в нарушение на приложимите норми. Съдебната практика относно оттеглянето с обратно действие на незаконосъобразни актове, от които възникват субективни права, цели да съчетае двата принципа — за защита на оправданите правни очаквания и за законосъобразност. Когато незаконосъобразността не би могла да убегне на положилото дължимата грижа длъжностно лице, очакванията на това лице не следва да се разглеждат като оправдани и затова принципът за законосъобразност се прилага напълно. Оттук следва, че въпреки задължението на администрацията да положи всички усилия, за да осигури законосъобразността на своите решения, длъжностните лица нямат основание да поддържат, че имат оправдани правни очаквания да бъдат оставени в сила очевидно незаконосъобразни актове. Освен това, макар и укорим, неколкократният пропуск на самата администрация да забележи грешката си не дава основание на длъжностното лице да поддържа, че има оправдани правни очаквания, след като са налице обективни обстоятелства, въз основа на които въпросното длъжностното лице е трябвало да си даде сметка за тази грешка.

Освен това въпросът дали е налице обществен интерес от висш порядък, който има превес над интереса на съответното лице, е релевантен само ако е установено, че това лице е имало право да разчита на привидната законосъобразност на разглеждания акт и да иска оставянето му в сила.

(вж. точки 44, 45, 49, 50 и 52)

Позоваване на:

Съд — 3 март 1982 г., Alpha Steel/Комисия, 14/81, Recueil, стр. 749, точки 10—12; 20 юни 1991 г., Cargill/Комисия, C‑248/89, Recueil, стр. I‑2987, точка 20; 17 април 1997 г., De Compte/Парламент, C‑90/95 P, Recueil, стр. I‑1999, точка 39

Общ съд — 27 ноември 1997 г., Pascall/Комисия, T‑20/96, Recueil FP, стр. I‑A‑361 и II‑977, точки 75 и 76; 21 юли 1998 г., Mellett/Съд, T‑66/96 и T‑221/97, Recueil FP, стр. I‑A‑449 и II‑1305, точка 122; 5 декември 2000 г., Gooch/Комисия, T‑197/99, Recueil FP, стр. I‑A‑271 и II‑1247, точка 56; 27 септември 2006 г., Kontouli/Съвет, T‑416/04, Recueil FP, стр. I‑A‑2‑181 и II‑A‑2‑897, точки 164—166

2.      Когато е насочено срещу мотив на решението, който е изложен само за изчерпателност, а диспозитивът на решението е надлежно обоснован с други съображения, правното основание за обжалване е безпредметно и следва да се отхвърли.

(вж. точка 52)

Позоваване на:

Съд — 22 декември 1993 г., Pincherle/Комисия, C‑244/91 P, Recueil, стр. I‑6965, точка 25; Общ съд — 19 септември 2008 г., Chassagne/Комисия, T‑253/06 P, непубликувано в Сборника, точка 95

3.      Дали срокът е разумен трябва да се преценява в зависимост от всички обстоятелства по делото. Не би могло общо да се презумира, че всеки предварително определен срок е разумен. Съдът на публичната служба неправилно е приел, че сроковете с предварително установена продължителност по презумпция са разумни, но тази грешка не се е отразила на правилността на обжалваното решение, защото при преценката дали срокът е разумен този съд не е приложил презумпцията, която преди това неправилно е възприел.

Освен това значението на акта за кариерата на заинтересованото длъжностно лице е ирелевантно при преценката дали този акт е бил оттеглен в разумен срок. Всъщност не бива да се смята, че колкото по-важен е актът за заинтересованото лице, толкова по-дълъг е срокът, с който разполага администрацията, за да го оттегли. Въпреки това, когато преценява дали срокът е бил разумен, съдът може да вземе предвид краткия период, през който е пораждал действие съответният акт, например първоначалното решение за класиране на длъжностното лице в степен. Доколкото това обстоятелство всъщност е от значение за последиците, и преди всичко за финансовите последици за длъжностното лице от оттеглянето с обратно действие, няма основание то да бъде изключено от обстоятелствата, които могат да се вземат предвид при преценката дали срокът е разумен.

(вж. точки 58 и 60—62)

Позоваване на:

Съд — 12 юли 1957 г., Algera и др./Обща асамблея на ЕОВС, 7/56 и 3/57—7/57, Recueil, стр. 81, точка 116, De Compte/Парламент, посочено по-горе; 15 октомври 2002 г., Limburgse Vinyl Maatschappij и др./Комисия, C‑238/99 P, C‑244/99 P, C‑245/99 P, C‑247/99 P, C‑250/99 P—C‑252/99 P и C‑254/99 P, Recueil, стр. I‑8375, точка 187; Pascall/Комисия, посочено по-горе

4.      Що се отнася до правото на длъжностното лице, адресат на административен акт, да бъде изслушано, фактът, че от процесуална гледна точка съответното решение представлява неблагоприятен за него акт, не позволява да се заключи автоматично и без да се държи сметка за естеството на започналата спрямо заинтересования процедура, че органът по назначаването е длъжен надлежно да изслуша заинтересованото лице, преди да приеме акта. Въпреки това, дори съответната процедура да не е правно уредена, правото на защита, което е основен принцип на правото на Съюза, трябва да се спазва винаги при вземането на решение, което засяга административното положение на длъжностното лице, например защото може да има последици за кариерата му, доколкото може да повлияе върху перспективите за професионалното му развитие и да доведе до намаляване на възнаграждението му. Затова такова решение може да се вземе само след като заинтересованото лице е получило възможност надлежно да изложи становището си по проекторешението.

(точки 75 и 77)

Позоваване на:

Съд — 29 април 2004 г., Парламент/Reynolds, C‑111/02 P, Recueil, стр. I‑5475, точка 57, 6 декември 2007 г., Marcuccio/Комисия, C‑59/06 P, непубликувано в Сборника, точки 45—47 и цитираната съдебна практика

5.      Когато е поискано обезщетение за неимуществени вреди, дори да се допусне, че при упражняването на неограничената компетентност, която му е предоставена в частност с член 91, параграф 1 от Правилника при спорове от финансов характер, съдът на Съюза има правомощието да определи обезщетението над поискания от жалбоподателя размер, недопустимо е съдът да упражнява това правомощие, без преди това да е дал възможност на страната, която ще трябва да заплати обезщетението, да изрази становището си по евентуалното му увеличение.

Освен това в контекста на преценката за допустимост на подобно искане трябва да се посочи, че исковата молба или жалбата трябва да посочва предмета на спора и да съдържа кратко, но достатъчно ясно и точно изложение на правните основания, за да може ответната страна да подготви защитата си. Това не означава, че жалбоподателят задължително трябва да посочи размера на твърдяната вреда в цифрово изражение. Все пак той трябва да посочи данните, които позволяват да се преценят естеството и размерът на вредата, включително за да може ответникът да осигури защитата си.

По-специално, в молбата, с която се иска символично или реално обезщетение за неимуществени вреди, трябва да се уточнява естеството на твърдяната вреда във връзка с укоримото поведение на ответника и да се даде макар и приблизителна оценка на всички претърпени вреди. Вярно е, че неограничената компетентност на съда на Съюза му възлага задачата да решава изцяло отнесените пред него спорове и му позволява, дори да не е направено редовно искане за това, не само да отмени съответния акт, но и да осъди служебно ответната страна, ако има основание за това, да заплати обезщетение за неимуществените вреди, причинени поради допуснатото от администрацията нарушение. Въпреки това съдът на Съюза по принцип не може да постъпи по този начин, без преди това да е дал възможност на страните да изложат становищата си по евентуалното присъждане на такова обезщетение. Следователно не може да се приеме, че предоставената на юрисдикциите на Съюза неограничена компетентност при решаване на имуществените спорове между институциите и техните служители овластява тези юрисдикции при такива спорове да не прилагат процесуалните норми, свързани със състезателното начало. Този извод се подкрепя и от съдебната практика относно санкциите по член 261 ДФЕС, съгласно която при упражняването на неограничената си компетентност съдът на Съюза не може да използва възможността да увеличи размера на споменатите санкции, като се основава на данни, обстоятелства или критерии, за които съответната страна не би могла да предвиди, че ще бъдат взети предвид. Когато тази страна не е била изслушана относно евентуалното увеличение и следователно не е имала възможност да изрази становище нито по въпроса дали то е уместно, нито по факторите, които влияят върху неговия размер, съдът на Съюза не би могъл да внесе подобна промяна.

(вж. точки 83, 86, 88 и 89)

Позоваване на:

Съд — заключение на генералния адвокат г‑н Verloren van Themaat, 10 декември 1985 г., Stichting Sigarettenindustrie и др./Комисия, 240/82—242/82, 261/82, 262/82, 268/82 и 269/82, Recueil, стр. 3831, стр. 3851; Съд — 8 февруари 2007 г., Groupe Danone/Комисия, C‑3/06 P, Сборник, стр. I‑1331, точки 82 и 83; Съд — 17 декември 2009 г., M/EMEA, C‑197/09 RX‑II, Сборник, стр. I‑12033, точки 56—58 и цитираната съдебна практика

Общ съд — 15 юни 1999 г., Ismeri Europa/Сметна палата, T‑277/97, Recueil, стр. II‑1825, точки 28—30 и 81 и цитираната съдебна практика; 9 юли 2003 г., Archer Daniels Midland и Archer Daniels Midland Ingredients/Комисия, T‑224/00, Recueil, стр. II‑2597, точки 374—376; 8 юли 2004 г., JFE Engineering/Комисия, T‑67/00, T‑68/00, T‑71/00 и T‑78/00, Recueil, стр. II‑2501, точка 578

6.      Спазването на правото на защита предполага на страните в процеса да е дадена възможност да вземат становище по фактите и документите, върху които ще се основе съдебното решение, както и да обсъдят представените на съда доказателства и становища и правните основания, на които той ще основе решението си. За да бъдат спазени свързаните с правото на справедлив процес изисквания, е важно страните да могат да разискват при условията на състезателност както фактическите, така и правните обстоятелства, които имат решаващо значение за изхода на производството. Това право следва да се разбира като гаранция за страните, че съдебното решение няма да бъде напълно неочаквано за тях. Това обаче не означава, че преди да постанови решението си, съдът следва да предостави на страните правото да бъдат изслушани по всяко едно от правните му съображения.

(вж. точки 84 и 85)

Позоваване на:

Съд — заключение на генералния адвокат г‑жа Kokott, 18 януари 2007 г., PKK и KNK/Съвет, C‑229/05 P, Сборник, стр. I‑439, точки 66 и 67; M/EMEA, посочено по-горе, точка 41 и цитираната съдебна практика