РЕШЕНИЕ НА ОБЩИЯ СЪД (състав по жалбите)
9 юли 2013 година(*)
„Обжалване — Публична служба — Персонал на ЕИБ — Преразглеждане на решение на Общия съд — Отхвърляне на жалбата в първоинстанционното производство като недопустима — Пенсии — Увеличаване на вноските по пенсионната схема — Срок за обжалване — Разумен срок“
По дело T‑234/11 P‑RENV‑RX
с предмет жалба за отмяна на Определение на Съда на публичната служба на Европейския съюз (първи състав) от 4 февруари 2011 г. по дело Arango Jaramillo и др./ЕИБ (F‑34/10),
Oscar Orlando Arango Jaramillo, служител на Европейската инвестиционна банка, с местожителство в Люксембург (Люксембург), и другите 34-ма служители на Европейската инвестиционна банка, чиито имена са посочени в приложението, представлявани от B. Cortese и C. Cortese, avocats
жалбоподатели,
като другата страна в производството е
Европейската инвестиционна банка (ЕИБ), за която се явяват г‑н C. Gómez de la Cruz и г‑н T. Gilliams, в качеството на представители, подпомагани от P.‑E. Partsch, avocat,
ответник в първоинстанционното производство,
ОБЩИЯТ СЪД (състав по жалбите),
състоящ се от: г‑н M. Jaeger, председател, г‑жа I. Pelikánová (докладчик) и г‑н A. Dittrich, съдии,
секретар: г‑н E. Coulon,
постанови настоящото
Решение
1 Настоящото производство е образувано вследствие от Решение на Съда (четвърти състав) от 28 февруари 2013 г. по дело Преразглеждане Arango Jaramillo и др./ЕИБ (C‑334/12 RX‑II), с което Съдът, след като установява, че Решение на Общия съд (състав по жалбите) от19 юни 2012 г. по дело Arango Jaramillo и др./ЕИБ (T‑234/11 P, наричано по-нататък „преразглежданото решение“) по жалбата срещу определението на Съда на публичната служба на Европейския съюз (първи състав) от 4 февруари 2011 г. по дело Arango Jaramillo и др./ЕИБ (F‑34/10, наричано по-нататък „обжалваното определение“) накърнява съгласуваността на правото на Европейския съюз, отменя преразглежданото решение и връща делото на Общия съд за ново разглеждане.
Фактите по спора
2 Видно от точки 2—4 от обжалваното определение, точка 1 по-горе, г‑н Oscar Orlando Arango Jaramillo и останалите 34-ма жалбоподатели, чиито имена са посочени в приложението, са служители на Европейската инвестиционна банка (ЕИБ). От 1 януари 2007 г. фишовете за заплата на служителите на ЕИБ вече не се изготвят в обичайния им вид на хартия, а на електронен носител. От тази дата фишовете се въвеждат ежемесечно в информационната система „Peoplesoft“ на ЕИБ и така всеки служител има достъп до тях от служебния си компютър.
3 В събота на 13 февруари 2010 г. фишовете за заплата за февруари 2010 г. са въведени в информационната система „Peoplesoft“. Фишовете показвали, че в сравнение с фишовете за януари 2010 г. размерът на вноските в пенсионната схема е увеличен, което се дължи на взетите от ЕИБ решения във връзка с реформата на пенсионната схема на нейните служители.
Първоинстанционното производство и обжалваното определение
4 На 26 май 2010 г. жалбоподателите подават жалба до Съда на публичната служба, заведена под номер F‑34/10, с която искат, от една страна, отмяна на фишовете им за заплата за февруари 2010 г. в частта, отразяваща решенията на ЕИБ за увеличаване на вноските им в пенсионната схема, и от друга страна, ЕИБ да бъде осъдена да им заплати обезщетение за неимуществени вреди в символичен размер от едно евро.
5 С отделна молба, представена в секретариата на Съда на публичната служба, ЕИБ повдига възражение за недопустимост на основание член 78 от Процедурния правилник на Съда на публичната служба и моли този съд да обяви жалбата за недопустима, без да разглежда спора по същество.
6 В становищата си по възражението за недопустимост жалбоподателите в частност изтъкват, че с оглед на особените обстоятелства по случая, и конкретно предвид отсъствието на каквато и да било изрична разпоредба, определяща сроковете за обжалване на актовете на ЕИБ от нейните служители, стриктното прилагане на общия срок за обжалване от три месеца и десет дни би довело до накърняване на правото им на ефективни правни средства за защита (обжалваното определение, точка 1 по-горе, точка 18).
7 С обжалваното определение, точка 1 по-горе, прието на основание член 78 от Процедурния правилник на Съда на публичната служба, посоченият съд, без да провежда устна фаза на производството и като се произнася направо по възражението за недопустимост, без да пристъпва към съществото на спора, отхвърля жалбата като недопустима поради просрочването ѝ.
Обжалването пред Общия съд
8 На 28 април 2011 г. на основание член 9 от приложение I към Статута на Съда на Европейския съюз жалбоподателите подават в секретариата на Общия съд жалба срещу това определение, по която е образувано дело T‑234/11 P.
9 В производството по това дело жалбоподателите молят Общия съд да отмени определението, да отхвърли възражението за недопустимост, повдигнато от ЕИБ по дело F‑34/10, и да върне делото на Съда на публичната служба за произнасяне по съществото на спора.
10 След като констатира, че в едномесечния срок от съобщението за приключването на писмената фаза на производството нито една от страните не е поискала да се насрочи съдебно заседание, Общият съд се произнася по спора, без да провежда устна фаза на производството.
11 В подкрепа на жалбата си жалбоподателите сочат три правни основания, първото от които е посочено като главно, а останалите две — при условията на евентуалност. По първото те твърдят неправилно тълкуване на понятието „разумен срок“ за обжалване пред първоинстанционния съд, и в частност нарушение на принципа на пропорционалност и нарушение на правото на ефективна съдебна защита. По второто правно основание се твърди неправилно тълкуване на приложимите процесуални правила, и в частност на правилата относно наличието на случайно събитие. По третото правно основание се твърди изопачаване на доказателствата, представени пред Съда на публичната служба за наличието на случайно събитие, както и нарушение на правилата относно събирането на доказателства и процесуално-организационните действия в първоинстанционното производство.
12 С преразглежданото решение, точка 1 по-горе, Общият съд отхвърля жалбата, по съображение че твърденията на жалбоподателите за наличие на тези основания за обжалване са отчасти недопустими, а в останалата си част — неоснователни.
13 За да отхвърли твърдението за наличие на първото основание за обжалване, посочено като главно, Общият съд приема, че в обжалваното определение, точка 1 по-горе, Съдът на публичната служба правилно е приложил по отношение на жалбоподателите правило, според което по аналогия със срока за обжалване по член 91, параграф 3 от Правилника за длъжностните лица на Европейските общности (наричан по-нататък „Правилникът“) три месеца трябва по принцип да се смятат за разумен срок за подаването на жалба от служители на ЕИБ за отмяна на неин акт, който ги уврежда (преразглежданото решение, точка 1 по-горе, точка 27). Освен това Общият съд приема, че наложеното по този начин задължение за служителите на ЕИБ да подават жалбите си в точен срок, не може да се разглежда като посегателство срещу правото им на ефективни правни средства за защита или срещу принципа на пропорционалност (преразглежданото решение, точка 1 по-горе, точка 41).
Преразглеждането от Съда
14 След предложението на първия генерален адвокат Съдът (специалният състав, предвиден в член 123б от Процедурния правилник на Съда в редакцията му, приложима към датата на предложението) с решение от 12 юли 2012 г. (C‑334/12 RX) приема, че има основание за преразглеждане. Съгласно това решение преразглеждането трябва да се отнася до това дали преразглежданото решение, точка 1 по-горе, накърнява единството или съгласуваността на правото на Съюза, доколкото Общият съд в качеството си на касационна инстанция тълкува понятието „разумен срок“ — в контекста на подаването на жалба от служители на ЕИБ за отмяна на издаден от нея увреждащ ги акт — като срок, чието пропускане води до просрочие и поради това до недопустимост на жалбата, без съдът на Съюза да трябва да взема предвид конкретните обстоятелства по случая, и дали това тълкуване на понятието „разумен срок“ може да накърни правото на ефективна съдебна защита, потвърдено в член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (ОВ C 83, 2010 г., стр. 389).
15 С Решение по дело Преразглеждане Arango Jaramillo и др./ЕИБ, точка 1 по-горе, Съдът отменя преразглежданото решение, точка 1 по-горе, след като приема, че то действително накърнява съгласуваността на правото на Съюза, тъй като Общият съд в качеството си на касационна инстанция е тълкувал понятието „разумен срок“ — в контекста на подаването на жалба от служители на ЕИБ за отмяна на издаден от нея увреждащ ги акт — като тримесечен срок, чието пропускане води до просрочване и поради това до недопустимост на жалбата, без съдът на Съюза да е задължен да вземе предвид обстоятелствата по конкретния случай.
16 Въпреки това, тъй като установява, че фактическите констатации от преразглежданото решение, точка 1 по-горе, не позволяват да се прецени дали е била допустима жалбата за отмяна, и конкретно дали е била подадена в разумен срок по смисъла на съдебната практика, която е в съответствие с принципа за правото на ефективни правни средства за защита, Съдът постановява, че съгласно член 62б от Статута на Съда не може да се произнесе с окончателно решение по спора. Затова, като взема решение по възлагането на съдебните разноски в производството по преразглеждане, Съдът връща делото на Общия съд, който да прецени с оглед на конкретните обстоятелства по делото дали жалбоподателите са подали жалбата си пред Съда на публичната служба в разумен срок.
По делото, върнато след преразглеждане
Производството
17 Съгласно член 121а от Процедурния правилник на Общия съд със самото Решение по дело Преразглеждане Arango Jaramillo и др./ЕИБ, точка 1 по-горе, Общият съд отново е сезиран с настоящото дело.
18 С писмо от 1 март 2013 г. на основание член 121в, параграф 1 от Процедурния правилник секретариатът на Общия съд приканва страните в срок от един месец, считано от връчването на Решение по дело Преразглеждане Arango Jaramillo и др./ЕИБ, точка 1 по-горе, да представят писмените си становища относно заключенията, които следва да се направят от последното с оглед решаването на спора.
19 На 22 март и 16 април 2013 г. съответно ЕИБ и жалбоподателите подават становищата си в секретариата на Общия съд.
20 В своето становище ЕИБ моли Общия съд:
– като главно искане — да върне делото на Съда на публичната служба за ново разглеждане,
– при условията на евентуалност — да отхвърли жалбата срещу определението на Съда на публичната служба и да потвърди извода за недопустимост на жалбата на жалбоподателите пред посочения съд поради просрочването ѝ, по съображение че тази жалба е подадена в срок, който не би могъл да се смята за разумен с оглед на всички обстоятелства по конкретния случай, и да осъди жалбоподателите да заплатят разноските в производството по обжалване.
21 В своето становище жалбоподателите молят Общия съд:
– да установи, че е налице първото правно основание за обжалване и съответно да отмени обжалваното определение, точка 1 по-горе, по съображение че жалбата пред Съда на публичната служба е подадена в разумен срок с оглед на всички обстоятелства по конкретния случай,
– да върне делото на Съда на публичната служба, който да се произнесе по съществото на жалбата и по разноските в първоинстанционното производство,
– да осъди ЕИБ да заплати разноските в производството по обжалване.
От правна страна
22 Със самото Решение по дело Преразглеждане Jaramillo и др./ЕИБ, точка 1 по-горе, Общият съд отново е сезиран със споменатата в точка 8 по-горе жалба срещу определението на Съда на публичната служба и трябва да обсъди отново сочените от жалбоподателите правни основания за обжалване, припомнени в точка 11 по-горе, като същевременно съобрази всички изводи за решаването на спора, които следват от упоменатото решение.
По първото правно основание, а именно неправилно тълкуване на понятието „разумен срок“ за подаване на първоинстанционната жалба, и в частност нарушение на принципа на пропорционалност и на правото на ефективна съдебна защита
23 Твърдението за наличие на това правно основание по същество се състои от две части. В първата си част то е твърдение за неправилно тълкуване на понятието „разумен срок“ за подаване на първоинстанционната жалба. Във втората си част то е твърдение за нарушение на принципа на пропорционалност и на правото на ефективна съдебна защита.
24 По първата част на твърдението за наличие на първото основание жалбоподателите поддържат, че в обжалваното определение, точка 1 по-горе, Съдът на публичната служба е допуснал грешка при прилагането на правото, като е отхвърлил жалбата им като недопустима по съображение, което по същество се свежда до това, че три месеца, десет дни и няколко секунди не са разумен срок за подаването на първоинстанционната жалба в секретариата на Съда на публичната служба. По този начин Съдът на публичната служба изопачил смисъла на съдебната практика относно сроковете за обжалване от страна на служителите на ЕИБ (Решение на Общия съд от 23 февруари 2001 г. по дело De Nicola/ЕИБ, T‑7/98, T‑208/98 и T‑109/99, Recueil FP, стр. I‑A‑49 и II‑185, точка 99, Решение на Общия съд от 6 март 2001 г. по дело Dunnett и др./ЕИБ, T‑192/99, Recueil, стр. II‑813, точки 53 и 58), като фактически изоставил принципа за спазването на разумен срок, който по своето естество е гъвкав и допуска конкретно претегляне на съответните интереси, и го заменил с точен тримесечен срок, подлежащ на стриктно и общо прилагане. Освен това Съдът на публичната служба не взел предвид представените пред него документи и свидетелски показания, които доказвали, от една страна, че в срока от три месеца и десет дни заверени копия от първоинстанционната жалба са били получени по електронна поща от други получатели, свързани към сървъри, различни от изходящия, и от друга, че вечерта на изпращането на първоинстанционната жалба е имало повреда в електрозахранването в служебните помещения на техните адвокати, която е била отстранена приблизително десет минути преди полунощ и е забавила изпращането на посочената жалба. Наред с това Съдът на публичната служба не съобразил особените обстоятелства по конкретния случай, и в частност факта, че ЕИБ виновно е бездействала, вместо да упражни нормотворческите си правомощия и да определи точен и надежден срок за обжалване, и че е издала обжалваните решения направо с фишовете за заплата за февруари 2010 г. въз основа на непубликувана нормативна уредба, която все още не била публикувана и към момента на подаването на жалбата.
25 По втората част на твърдението за наличие на първото основание жалбоподателите поддържат, че в обжалваното определение, точка 1 по-горе, Съдът на публичната служба не е зачел правото им на ефективна съдебна защита и е нарушил принципа на пропорционалност, който трябва да ръководи прилагането на правните разпоредби и принципи, в случай че те водят до ограничаване на правото на достъп до съд. Като се отклонил от предходната съдебна практика, която предполага гъвкаво и благоприятно за жалбоподателите прилагане на принципа за спазването на разумен срок, Съдът на публичната служба действал в противоречие с основополагащото изискване за адекватно претегляне на правото на гражданина на ефективна съдебна защита спрямо изискването за правна сигурност. Това противоречие съвсем ясно личало от особените обстоятелства на конкретния случай, описани в точка 24 по-горе. Предвид тези особени обстоятелства стриктното и общо прилагане на точен тримесечен срок, без същият да е закрепен в изрична разпоредба, нито да следва от някаква ясна и трайно установена съдебна практика, се явявало прекомерно ограничение на правото им на достъп до съд, гарантирано с член 47 от Хартата на основните права. Освен това подобно прилагане на срока било непропорционално спрямо целта на принципа за спазване на разумен срок, а именно да се осигури стабилност на актовете на ЕИБ.
26 ЕИБ оспорва доводите на жалбоподателите и по същество поддържа, че и в двете си части твърдението за наличие на първото основание е недопустимо или при всички случаи неоснователно. Всъщност с това твърдение жалбоподателите целели касационната инстанция да упражни контрол върху фактическите констатации на Съда на публичната служба в обжалваното определение, точка 1 по-горе, а това било извън правомощията на тази инстанция. При всички случаи твърдението за наличие на първото основание не било основателно. Всъщност от съдебната практика личало, че разумният срок, в който служителите на ЕИБ трябва да подават жалбите си, е твърд тримесечен срок, удължен с фиксиран десетдневен срок поради отдалеченост, както следва по аналогия от разпоредбите на Правилника относно способите за обжалване. Освен това от практиката на Европейския съд по правата на човека и от практиката на съдилищата на Европейския съюз следвало, че нормите, които установяват срокове за обжалване, могат да бъдат съвместени както с принципа на пропорционалност, така и с правото на ефективна съдебна защита.
27 Доколкото ЕИБ оспорва допустимостта на твърдението за наличие на първото основание в двете му части, следва да се напомни, че съгласно постоянната съдебна практика единствено първоинстанционният съд е компетентен, от една страна, да установява фактите, освен в случаите, когато неточността на фактическите му констатации следва от представените пред него доказателства, и от друга страна, да преценява тези факти. Когато първоинстанционният съд е установил или преценил фактите, касационната инстанция е компетентна да упражни контрол върху правната квалификация на тези факти и върху правните последици, които първоинстанционният съд е извел от тях (Решение на Общия съд от 2 юли 2010 г. по дело Kerstens/Комисия, T‑266/08 P, точка 37; вж. в този смисъл Решение на Съда от 6 април 2006 г. по дело General Motors/Комисия, C‑551/03 P, Recueil, стр. I‑3173, точка 51 и Решение на Съда от 21 септември 2006 г. по дело JCB Service/Комисия, C‑167/04 P, Recueil, стр. I‑8935, точка 106).
28 С твърдението си за наличие на първото основание жалбоподателите не оспорват фактическите констатации на Съда на публичната служба в обжалваното определение, точка 1 по-горе, що се отнася до срока, в който е подадена първоинстанционната жалба, а оспорват изводите на този съд въз основа на тези констатации, а именно че срокът, в който е подадена тази жалба, не може да се смята за „разумен“. Въпросът дали Съдът на публичната служба е имал основание предвид фактите по делото да заключи, че жалбоподателите не са подали жалбата си в разумен срок, обаче представлява правен въпрос, който подлежи на контрол в производството по обжалване.
29 Следователно възражението на ЕИБ за недопустимост на твърдението за наличие на първото основание трябва да се отхвърли като неоснователно.
30 За целите на преценката на основателността на твърдението за наличие на първото основание в първата му част, а именно за неправилно тълкуване на понятието „разумен срок“ за подаване на първоинстанционната жалба, следва да се отбележи, че нито Договорът за функционирането на ЕС, нито правилникът за персонала на ЕИБ, приет от управителния ѝ съвет на основание член 29 от вътрешния правилник на ЕИБ, съдържат разпоредби за приложимия срок за обжалване при спорове между ЕИБ и нейните служители. Съвместяването на правото на ефективна съдебна защита, от една страна, което е общ принцип на правото на Съюза и изисква всеки правен субект да разполага с достатъчен срок, за да прецени законосъобразността на неблагоприятния за него акт и евентуално да подготви жалбата си, и на изискването за правна сигурност, от друга, което предполага след изтичането на определен срок издадените от администрацията на Съюза актове да стават окончателни, обаче налага тези спорове да бъдат отнасяни до съда на Съюза в разумен срок (вж. Решение по дело De Nicola/ЕИБ, точка 24 по-горе, точки 97—99 и цитираната съдебна практика и Решение по дело Dunnett и др./ЕИБ, точка 24 по-горе, точки 51—53 и цитираната съдебна практика; Определение на председателя на Общия съд от 6 декември 2002 г. по дело D/ЕИБ, T‑275/02 R, Recueil FP, стр. I‑A‑259 и II‑1295, точки 31 и 32).
31 Съгласно съдебната практика въпросът дали даден срок е „разумен“, независимо дали става дума за продължителността на дадено административно или съдебно производство, или — както в случая — за срок, който влияе пряко на допустимостта на иска или жалбата, трябва винаги да се преценява с оглед на всички обстоятелства по конкретния случай, и в частност с оглед на значимостта на спора за заинтересованото лице, сложността на делото и поведението на съответните страни (вж. Решение по дело Преразглеждане Arango Jaramillo и др./ЕИБ, точка 1 по-горе, точки 28—37 и цитираната съдебна практика). Оттук по принцип следва, че понятието „разумен срок“ не може да се разглежда като конкретен преклузивен срок, и в частност че предвиденият в член 91, параграф 3 от Правилника тримесечен срок не може да се прилага по аналогия като преклузивен срок към служителите на ЕИБ, когато подават жалба за отмяна срещу акт на последната, който ги уврежда (вж. Решение по дело Преразглеждане Arango Jaramillo и др./ЕИБ, точка 1 по-горе, точка 39 и цитираната съдебна практика).
32 Следователно сам по себе си фактът, че служител на ЕИБ е подал жалба за отмяна на неблагоприятен за него акт на банката в срок, който надхвърля три месеца и десет дни, не е достатъчен, за да се заключи, че жалбата е просрочена, а съдът на Съюза трябва при всички положения да прецени дали срокът е бил разумен с оглед на всички обстоятелства по конкретния случай.
33 Макар в Решение по дело De Nicola/ЕИБ, точка 24 по-горе (точки 118—120), и в Решение по дело Dunnett и др./ЕИБ, точка 24 по-горе (точки 57 и 58), Общият съд да приема, че срокове под три месеца и десет дни са били разумни, това само по себе си не означава, че по-дълги срокове не биха могли да бъдат определени като „разумни“ с оглед на обстоятелствата по конкретния разглеждан случай, доколкото съдът на Съюза просто се е произнесъл по конкретни отнесени до него дела, без да разглежда въпроса дали и по-дълги срокове не биха могли все пак да се смятат за разумни. Обратно, макар в Определение по дело D/ЕИБ, точка 30 по-горе (точки 38—40), председателят на Общия съд да е приел, че петмесечен срок не е разумен с оглед на обстоятелствата по делото, този факт не позволява да се заключи, че по-кратък срок, който обаче надвишава три месеца и десет дни, не би могъл да бъде определен като „разумен“ или, на още по-силно основание, че подобен срок не би могъл да бъде определен като разумен при други обстоятелства.
34 В случая Съдът на публичната служба постановява, че първоинстанционната жалба не е подадена в разумен срок и съответно трябва да бъде отхвърлена като недопустима поради просрочването ѝ, като единственото му съображение за това е, че тя е подадена няколко секунди или части от секундата след изтичането на тримесечния срок, увеличен с фиксирания десетдневен срок поради отдалеченост, предвиден в член 100, параграф 3 от Процедурния правилник на Съда на публичната служба, който е бил определен по аналогия със срока за обжалване по член 91, параграф 3 от Правилника. Като тълкува понятието за разумен срок — в контекста на подаването на жалба за отмяна от служители на ЕИБ срещу неблагоприятен за тях акт на банката — като срок от три месеца и десет дни, чието надхвърляне автоматично води до просрочване и съответно до недопустимост на жалбата, без да вземе предвид, както е бил длъжен да направи, обстоятелствата по конкретния случай, и в частност значимостта на спора за жалбоподателите, сложността на делото и поведението съответно на ЕИБ и на жалбоподателите, Съдът на публичната служба е издал обжалваното определение, точка 1 по-горе, при неправилно тълкуване и прилагане на правото (вж. в този смисъл и по аналогия Решение по дело Преразглеждане Arango Jaramillo и др./ЕИБ, точка 1 по-горе, точки 22, 27, 28, 46 и 54).
35 Следователно първото посочено правно основание е налице в първата си част, а именно Съдът на публичната служба неправилно е тълкувал в обжалваното определение, точка 1 по-горе, понятието „разумен срок“ за подаване на първоинстанционната жалба.
36 Ето защо, без да е необходимо да се разглежда втората част от твърдението за наличие на първото основание, нито да се разглеждат твърденията за наличие на второто и третото основание, следва жалбата да бъде уважена, а обжалваното определение, точка 1 по-горе — отменено.
По връщането на делото за ново разглеждане от Съда на публичната служба
37 Съгласно член 13, параграф 1 от приложение І към Статута на Съда, ако жалбата е основателна, Общият съд отменя решението на Съда на публичната служба и решава сам спора. Когато фазата на производството не позволява това, той връща делото на Съда на публичната служба за постановяване на решение.
38 В обжалваното определение, точка 1 по-горе, Съдът на публичната служба не е направил всички правно необходими изводи, за да се прецени дали срокът за обжалване е разумен и съответно дали жалбата е допустима. Поради тази причина въпросът за допустимостта на подадената пред Съда на публичната служба жалба не може да бъде окончателно решен въз основа на фактическите изводи, на които се основава обжалваното определение, точка 1 по-горе. При тези обстоятелства производството не е във фаза, която да позволява на Общия съд да реши сам настоящия спор. Затова следва делото да бъде върнато на Съда на публичната служба за ново разглеждане.
По съдебните разноски
39 Тъй като делото се връща за ново разглеждане от Съда на публичната служба, Общият съд не следва да се произнася по съдебните разноски, свързани с настоящото производство по обжалване.
По изложените съображения
ОБЩИЯТ СЪД (състав по жалбите)
реши:
1) Отменя Определение на Съда на публичната служба на Европейския съюз (първи състав) от 4 февруари 2011 г. по дело Arango Jaramillo и др./ЕИБ.
2) Връща делото на Съда на публичната служба за ново разглеждане.
3) Не се произнася по съдебните разноски.
Jaeger | Pelikánová | Dittrich |
Обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 9 юли 2013 година.
Подписи
Приложение
María Esther Badiola, с местожителство в Люксембург (Люксембург),
Marcella Bellucci, с местожителство в Люксембург,
Stefan Bidiuc, с местожителство в Гревенмахер (Люксембург),
Raffaella Calvi, с местожителство в Шутранж (Люксембург),
Maria José Cerrato, с местожителство в Люксембург,
Sara Confortola, с местожителство във Верона (Италия),
Carlos D’Anglade, с местожителство в Люксембург,
Nuno Da Fonseca Pestana Ascenso Pires, с местожителство в Люксембург,
Andrew Davie, с местожителство в Медернах (Люксембург),
Marta De Sousa e Costa Correia, с местожителство в Итциг (Люксембург),
Nausica Di Rienzo, с местожителство в Люксембург,
José Manuel Fernandez Riveiro, с местожителство в Зандвайлер (Люксембург),
Eric Gällstad, с местожителство в Рамелданж (Люксембург),
Andres Gavira Etzel, с местожителство в Люксембург,
Igor Greindl, с местожителство в Люксембург,
José Doramas Jorge Calderón, с местожителство в Люксембург,
Monica Lledó Moreno, с местожителство в Зандвайлер,
Antonio Lorenzo Ucha, с местожителство в Люксембург,
Juan Antonio Magaña-Campos, с местожителство в Люксембург,
Petia Manolova, с местожителство в Берелданж (Люксембург),
Ferran Minguella Minguella, с местожителство в Гондеранж (Люксембург),
Barbara Mulder-Bahovec, с местожителство в Люксембург,
István Papp, с местожителство в Люксембург,
Stephen Richards, с местожителство в Блашет (Люксембург),
Lourdes Rodriguez Castellanos, с местожителство в Зандвайлер,
Daniela Sacchi, с местожителство в Мондорф ле Бен (Люксембург),
Maria Teresa Sousa Coutinho da Silveira Ramos, с местожителство в Алмаргем ду Биспо (Португалия),
Isabelle Stoffel, с местожителство в Мондорф ле Бен,
Fernando Torija, с местожителство в Люксембург,
María del Pilar Vargas Casasola, с местожителство в Люксембург,
Carolina Vento Sánchez, с местожителство в Люксембург,
Pé Verhoeven, с местожителство в Брюксел (Белгия),
Sabina Zajc, с местожителство в Контерн (Люксембург),
Peter Zajc, с местожителство в Контерн.