ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯ СЪД (състав по жалбите)

15 януари 2009 година

Дело T-306/08 P

Kurt-Wolfgang Braun-Neumann

срещу

Европейски парламент

„Обжалване — Публична служба — Пенсии — Наследствена пенсия — Изплащане до размер на 50 % поради наличие на втори преживял съпруг — Увреждащ акт — Просрочена административна жалба“

Предмет: Жалба срещу Определение на Съда на публичната служба на Европейския съюз от 23 май 2008 г. по дело Braun-Neumann/Парламент (F‑79/07, все още непубликувано в Сборника), с която се иска отмяна на това определение

Решение: Отхвърля жалбата. Всяка от страните понася съдебните разноски, направени от нея в настоящото производство.

Резюме

1.      Длъжностни лица — Жалба — Увреждащ акт — Понятие — Изисквания за форма — Липса

(членове 90 и 91 от Правилника за длъжностните лица)

2.      Длъжностни лица — Жалба — Предварителна жалба по административен ред — Срокове

(членове 90 и 91 от Правилника за длъжностните лица)

3.      Длъжностни лица — Жалба — Предварителна жалба по административен ред — Срокове

(членове 90 и 91 от Правилника за длъжностните лица)

1.      Неформалният характер на административна мярка не е пречка за квалифицирането ѝ като увреждащ акт, което не зависи от нейната форма, нито от това как е наречена, а се определя от същността ѝ, и по-специално от това дали поражда задължителни правни последици, които могат да засегнат пряко и непосредствено интересите на жалбоподателя като изменят съществено правното му положение.

(вж. точка 32)

Позоваване на: Съд — 1 февруари 1979 г., Deshormes/Комисия, 17/78, Recueil, стр. 189, точка 10; Първоинстанционен съд — 19 октомври 1995 г., Obst/Комисия, T‑562/93, Recueil FP, стр. I‑A‑247 и II‑737, точка 23; 9 септември 2008 г., Marcuccio/Комисия, T‑144/08, все още непубликувано в Сборника, точка 25

2.      Не съществува изрична разпоредба на общностното право, която да налага на общностните институции общо задължение да уведомяват адресатите на актовете за съществуващите способи за съдебна защита и за сроковете, в които те могат да бъдат упражнени. Обстоятелството, че в отговора на подадената по административен ред предварителна жалба не се сочат способите за защита, с които разполага заинтересованото лице, не задължава общностния съд да приеме за допустима подадената след изтичане на срока жалба, предвид принципите на правна сигурност и пропорционалност.

(вж. точки 34 и 35)

Позоваване на: Съд — 5 март 1999 г., Guérin automobiles/Комисия, C‑153/98 P, Recueil, стр. 1441, точки 13 и 15; Първоинстанционен съд — 24 февруари 2000 г., ADT Projekt/Комисия, T‑145/98, Recueil, стр. II‑387, точка 210; 22 декември 2005 г., Gorostiaga Atxalandabaso/Парламент, T‑146/04, Recueil, стр. II‑5989, точка 131

3.      Предвиденият в член 90, параграф 2 от Правилника тримесечен срок за подаване по административен ред на жалба срещу увреждащ акт е абсолютна процесуална предпоставка и прилагането му не зависи от преценката на страните и на съда, доколкото е въведен, за да се осигурят яснота и сигурност на правните положения, както и на правото. Следователно общностният съд трябва служебно да провери дали той е спазен. Обстоятелството, че на стадия на отговора на подадената по административен ред жалба институцията не е посочила, че тя е подадена със закъснение и следователно е недопустима, или дори изрично е указала на жалбоподателя, че все още може да подаде жалба по съдебен ред, не се отразява върху допустимостта на жалбата по смисъла на член 90, параграф 2 от Правилника. Всъщност такива обстоятелства не могат да доведат до неприлагане на системата на установените с членове 90 и 91 от Правилника императивни срокове и още по-малко — да освободят Първоинстанционния съд от задължението му да провери дали са спазени предвидените в Правилника срокове.

(вж. точки 36 и 37)

Позоваване на: Първоинстанционен съд — 17 октомври 1991 г., Offermann/Парламент, T‑129/89, Recueil, стр. II‑855, точка 34; 18 март 1997 г., Rasmussen/Комисия, T‑35/96, Recueil FP, стр. I‑A‑61 и II‑187, точка 30; 7 септември 2005 г., Krahl/Комисия, T‑358/03, Recueil FP, стр. I‑A‑215 и II‑993, точка 35 и цитираната съдебна практика, както и точка 36