ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
Е. SHARPSTON
представено на 4 май 2017 година(1)
Дело C‑18/16
K.
срещу
Staatssecretaris van Veiligheid en Justitie
(Преюдициално запитване, отправено от Rechtbank Den Haag zittingsplaats Haarlem (Хагски първоинстанционен съд, заседаващ в Харлем, Нидерландия)
„Политика относно убежището — Стандарти относно приемането на кандидати за международна закрила — Директива 2013/33/ЕС — Член 9 — Задържане — Член 8, параграф 3, букви а) и б) — Проверка на самоличността или националността — Проверка на елементите, на които се основава молбата за международна закрила — Харта на основните права на Европейския съюз — Членове 6 и 52 —Пропорционалност“
1. С настоящото преюдициално запитване Rechtbank Den Haag zittingsplaats Haarlem (Хагски първоинстанционен съд, заседаващ в Харлем, Нидерландия) пита Съда дали е валиден член 8, параграф 3, букви а) и б) от Директива 2013/33/ЕС за определяне на стандарти относно приемането на кандидати за международна закрила(2). По същество запитващата юрисдикция иска да се установи дали тези разпоредби са съвместими с правото на свобода и сигурност, прогласено в член 6 от Хартата на основните права на Европейския съюз(3). Този въпрос възниква в спор относно решение от 17 декември 2015 г., с което е наложена мярка задържане в Нидерландия на г‑н K. — търсещо убежище лице, което е било спряно и задържано на летище Схипхол заради използване на фалшив паспорт при пътуване до Обединеното кралство.
Международно право
Женевската конвенция за статута на бежанците
2. Член 31, параграф 1 от Женевската конвенция(4) забранява налагането на наказания на бежанци, пристигащи направо от територия, където са били застрашени животът и свободата им, заради незаконно влизане или пребиваване (или при пребиваване без разрешение), при условие че те се представят незабавно на властите и приведат уважителни причини за незаконното си влизане или пребиваване. Член 31, параграф 2 предвижда, че по отношение придвижването на такива бежанци не се прилагат каквито и да било ограничения освен необходимите. Такива ограничения могат да се прилагат само до регулиране статута на бежанците в страната или до получаването от тях на разрешение за преминаването им в друга страна.
Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи
3. Член 5, параграф 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи(5) гарантира на всеки правото на свобода и сигурност. Член 5, параграф 1 предвижда и няколко изключения от това право, всяко от които следва да е „в съответствие с процедури, предвидени от закона“. Предмет на спора по настоящото дело е дали правото на свобода в случая правилно следва да се счита за ограничено от изключението в член 5, параграф 1, буква f), което се прилага в случаи на „законен арест или лишаване от свобода на лице с цел да се предотврати незаконното му влизане в страната, или на лице, против което се предприемат действия за неговото депортиране или екстрадиция“.
4. За да бъде законосъобразна намесата в правото на свобода и сигурност на основание изключенията, изброени в член 5, параграф 1, букви a)—f), тя трябва също така да съответства на гаранциите, установени в член 5, параграфи 2—5 от ЕКПЧ. За търсещо убежище лице тези гаранции включват незабавно съобщаване на основанията за арестуването, право на обжалване на задържането в съд, който е задължен в кратък срок да се произнесе и да нареди освобождаване на задържаното лице (ако задържането му е неправомерно) и право на обезщетение при нарушение на разпоредбите на член 5 от ЕКПЧ(6).
Правото на Съюза
Хартата
5. Член 6 от Хартата съответства на член 5, параграф 1 от ЕКПЧ. Той предвижда, че „[в]секи има право на свобода и сигурност“.
6. Член 52 от Хартата е озаглавен „Обхват и тълкуване на правата и принципите“. Той гласи:
„1. Всяко ограничаване на упражняването на правата и свободите, признати от настоящата Харта, трябва да бъде предвидено в закон и да зачита основното съдържание на същите права и свободи. При спазване на принципа на пропорционалност ограничения могат да бъдат налагани, само ако са необходими и ако действително отговарят на признати от Съюза цели от общ интерес или на необходимостта да се защитят правата и свободите на други хора.
2. Признатите от настоящата Харта права, които са предмет на разпоредби на Договорите, се упражняват при определените в тях условия и граници.
3. Доколкото настоящата Харта съдържа права, съответстващи на права, гарантирани от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, техният смисъл и обхват са същите като дадените им в посочената Конвенция. Тази разпоредба не пречи правото на Съюза да предоставя по-широка защита.
[…]
7. Разясненията, изготвени за да направляват тълкуването на настоящата Харта, се вземат надлежно под внимание от юрисдикциите на Съюза и на държавите членки“.
Директивата за връщането
7. Директива 2008/115/ЕО относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни(7) има за цел да установи хоризонтален набор от правила, приложими спрямо всички граждани на трети страни, които не отговарят на условията за влизане, престой или пребиваване в дадена държава членка(8). Съгласно член 1 Директивата „определя общите стандарти и процедури, които се прилагат в държавите членки по отношение на връщането на граждани на трети страни, които са в незаконен престой, в съответствие с основните права, които се явяват общи принципи на правото на [Съюза], както и на международното право, включително задълженията в областта на защитата на бежанците и правата на човека“.
8. Член 2, параграф 1 предвижда, че Директивата за връщането се прилага по отношение на граждани на трети страни, които са в незаконен престой на територията на държава членка. Понятието „гражданин на трета страна“ е определено в член 3, параграф 1 като „всяко лице, което не е гражданин на Съюза по смисъла на [член 20, параграф 1 ДФЕС] и което не се ползва от [правото на Съюза] на свободно движение, както е определено в член 2, точка 5 от Кодекса на шенгенските граници“(9). Понятието „решение за връщане“ е определено в член 3, параграф 4 като „административно или съдебно решение или друг акт, което определя или обявява за незаконен престоя на гражданин на трета страна и налага или постановява задължение за връщане“.
Директивата за признаването
9. Директива 2011/95/ЕС(10) установява стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила(11). Съгласно член 2, буква з) „молба за международна закрила“ означава „искането, отправено от гражданин на трета държава или от лице без гражданство, за закрила от държава членка, което може да бъде разглеждано като лице, искащо да получи статут на бежанец или статут на субсидиарна закрила, и което лице не иска изрично друг тип закрила извън приложното поле на [същата] директива, която може да бъде предмет на отделна молба“.
10. Член 4, параграф 1 предвижда, че държавите членки могат да преценят, че е задължение на молителите да представят във възможно най-кратък срок всички необходими елементи в подкрепа на своята молба за международна закрила. Съгласно член 4, параграф 2 тези елементи се състоят от декларации на молителя и от „всички документи, с които разполага молителят, за своята възраст, минало, включително и за свързаните с него роднини, самоличност, гражданство(а), държава(и), както и за мястото или местата на предишно пребиваване, предходни молби за убежище, за своя маршрут на пътуване, документи за пътуване, както и причини за подаване на молба за международна закрила“. Съгласно член 4, параграф 3 оценяването на молбите за международна закрила следва да бъде извършено за всеки отделен случай, като се вземат под внимание следните елементи: относими факти, свързани с държавата на произход в момента на вземането на решение по молбата; относими декларации и документи, представени от молителя, и неговото индивидуално положение и лични обстоятелства, включително и фактори като неговото минало, пол и възраст(12). В това отношение съображение 22 предвижда, че „[к]онсултациите с върховния комисар за бежанците на Организацията на обединените нации могат да предоставят полезни указания на държавите членки, когато от тях се иска да се произнесат по предоставянето на статут на бежанец“.
11. Основанията за изключване от кръга на бежанците са изброени в член 12. При наличие на някое от тези основания молителят за закрила се лишава от статут на бежанец. Следователно те представляват изключение от правото на убежище по отношение на лице, което иначе би попадало в обхвата на тази закрила(13).
Директивата за процедурата
12. Съгласно член 9, параграф 1 от Директива 2013/32/ЕС относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила(14) кандидатите могат да останат в държавата членка до разглеждане на молбите за такава закрила.
13. Член 10 въвежда някои изисквания за това разглеждане. Те включват необходимостта да се провери първо дали кандидатите отговарят на условията за статут на бежанци и ако те не отговарят на тези условия, дали отговарят на условията за субсидиарна закрила, да се гарантира подходящо разглеждане на молбата и да се гарантира, че молбата е разгледана и решението е взето индивидуално, обективно и безпристрастно(15).
14. Съгласно член 13 държавите членки налагат на кандидатите задължението да сътрудничат на компетентните органи при установяването на тяхната самоличност и други елементи, посочени в член 4, параграф 2 от Директивата относно признаването.
15. Член 24 предоставя специални гаранции за някои кандидати, а член 25 урежда положението на непридружаваните непълнолетни.
16. Член 26, параграф 1 повтаря член 31 от Женевската конвенция, доколкото отразява общото положение, че държавите членки не могат да задържат определено лице единствено поради това че е гражданин на трета стана, търсещ международна закрила, до разглеждането на молбата. Ако кандидатът е задържан, основанията и условията на неговото задържане, както и гаранциите на негово разположение трябва са в съответствие с Директивата за приемането.
17. Съгласно член 33 от Директивата за процедурата държавите членки могат да приемат, че една молба за международна закрила е недопустима при определени обстоятелства, включително когато друга държава членка вече е предоставила международна закрила, както предвижда член 33, параграф 2, буква а).
Директивата за приемането
18. В съображенията на Директивата за приемането се посочва следното:
– Една обща политика в областта на убежището, която включва обща европейска система за убежище (наричана по-нататък „ОЕСУ“), е основен елемент на целта на Европейския съюз, насочена към постепенното създаване на пространство на свобода, сигурност и правосъдие, което е отворено за тези, които, принудени от обстоятелствата, законно търсят закрила в Съюза(16).
– ОЕСУ се основава на пълното и цялостно прилагане на Женевската конвенция(17).
– Държавите членки са обвързани със задълженията съгласно инструментите на международното право, по които те са страна, във връзка с отношението към лицата, които попадат в обхвата на Директивата за приемането(18).
– Задържането на кандидати, следва да се прилага в съответствие с основополагащия принцип, че едно лице не следва да се задържа единствено на това основание, че то търси международна закрила, по-специално в съответствие с международните правни задължения на държавите членки и с член 31 от Женевската конвенция. Кандидатите могат да бъдат задържани единствено при съвсем ясно определени изключителни обстоятелства, предвидени в тази директива, и при спазване на принципа на необходимост и пропорционалност по отношение както на начина, така и на целта на такова задържане. Когато е задържан кандидат, той следва да има ефективен достъп до съответните процедурни гаранции като например право на съдебна защита пред национален съдебен орган(19).
– Понятието „надлежно изпълнение“ изисква най-малко административните процедури, свързани с основанията за задържане, да бъдат извършени във възможно най-кратък срок, по-специално що се отнася до предприемането на „конкретни и разумни стъпки“ за проверка на основанията за задържане. Задържането на кандидат не трябва да надхвърля времето, разумно необходимо за приключване на съответните процедури(20).
– За да се осигури по-успешно физическата и психическата неприкосновеност на кандидата, задържането следва да бъде крайна мярка и може да се прилага едва след като всички алтернативни на задържането мерки, несвързани с лишаване от свобода, са били надлежно разгледани. Всяка алтернативна на задържането мярка трябва да зачита основните човешки права на кандидата(21).
– Директивата за приемането зачита основните права и спазва принципите, признати по-специално в Хартата(22).
19. Член 2, буква а) инкорпорира в Директивата за приемането определението за „молба за международна закрила“, установено в Директивата за признаването. Понятието „кандидат“ е определено в член 2, буква б) като „гражданин на трета държава или лице без гражданство, които са подали молба за международна закрила, по която още не е взето окончателно решение“(23). Член 2, буква з) определя понятието „задържане“ като „всяка мярка на изолиране на кандидат от държавата членка в определено място, където кандидатът е лишен от свободата си на придвижване“.
20. Съгласно член 3, параграф 1 Директивата се прилага по отношение на „всички граждани на трети държави и лица без гражданство, които подават молба за международна закрила на територията, включително на границата, в териториалните води или в транзитните зони, на дадена държава членка, докато имат разрешение да останат на територията в качеството на кандидати, както и по отношение на членовете на семейството, ако молбата за международна закрила се отнася и до тях според националното право“.
21. Съгласно член 8:
„1. Държавите членки не могат да задържат едно лице единствено поради това, че то е кандидат за международна закрила в съответствие с [Директивата за процедурата].
2. Когато се окаже необходимо и въз основа на преценка на всеки случай поотделно, държавите членки могат да задържат кандидат, ако не могат да бъдат приложени ефективно по-леки принудителни алтернативни мерки
3. Кандидат може да бъде задържан единствено:
а) с цел установяване или проверка на неговата самоличност или националност;
б) с цел установяване на елементите, на които се основава молбата за международна закрила, което не би могло да бъде извършено, ако няма задържане, особено когато съществува риск кандидатът да се укрие;
[…]
Основанията за задържане трябва да са предвидени в националното право“.
22. Член 9 предоставя някои гаранции за задържаните кандидати. Те включват следните изисквания:
– кандидатите се задържат единствено за възможно най-кратък срок и задържането продължава само докато са приложими основанията, предвидени в член 8, параграф 3 (член 9, параграф 1),
– задържането на кандидатите се постановява в писмена форма от компетентните органи, като в заповедта за задържане се посочват фактическите и правни основания за задържането (член 9, параграф 2),
– съгласно член 9, параграф 3 държавите членки трябва да осигурят бърз съдебен контрол за законосъобразността на задържането,
– задържаните кандидати трябва да се уведомят незабавно в писмена форма на език, който разбират (или за който може да се предполага, че разбират), за основанията за задържането и за процедурите за оспорване на заповедта за задържане (член 9, параграф 4),
– задържането подлежи на преразглеждане от съдебен орган (член 9, параграф 5) и
– кандидатите имат право на безплатна правна помощ и безплатно представителство при оспорване на задържането съгласно член 9, параграф 3 (член 9, параграфи 6 и 7).
Национално законодателство
23. Член 59b, параграф 1, букви a. и b. от Vreemdelingenwet (Закон за чужденците) от 2000 г. (наричан по-нататък „Vw“) гласи:
„1. Когато престоят на чужденеца е законен на основание член 8, буква f) […][(24)], доколкото е налице молба за издаване на разрешение за временен престой (убежище), министърът може да разпореди задържането на чужденеца, ако:
a. задържането е необходимо, за да се установи самоличността или гражданството на чужденеца;
b. задържането е необходимо, за да се установят необходимите факти за преценката на молба за издаване на разрешение за временен престой […], в частност ако е налице риск от укриване;
[…]
2. Срокът на задържането по параграф 1, буква a) [или] b) […] не надвишава четири седмици […]“.
Фактически обстоятелства, производство и преюдициални въпроси
24. Главното производство се отнася до г‑н K. (наричан по-нататък „жалбоподателят“), ирански гражданин. Той пристига на летище Схипхол в Амстердам (Нидерландия) на 30 ноември 2015 г. с полет от Виена (Австрия). Смятал още същия ден да продължи пътуването си с полет до Единбург (Обединеното кралство). При проверка на документите му преди качването на полета за Единбург възниква подозрението, че използва фалшив паспорт. Подозренията се потвърждават след по-задълбочена проверка, която установява, че паспортът действително е фалшив.
25. Той е задържан, като срещу него е образувано наказателно производство във връзка с фалшивия паспорт, който е представил на нидерландските органи. Запитващата юрисдикция посочва, че по нищо не личи задържането да е разпоредено с цел да се попречи на незаконното му влизане в Нидерландия. По-скоро първоначалното му задържане е свързано с ареста му по подозрение за извършено престъпление (или престъпления). Точното естество на обвинението (обвиненията) срещу него не се посочва в акта за преюдициално запитване. Запитващата юрисдикция все пак пояснява, че наказателното производство се основава на следното: незаконно влизане в Нидерландия; нарушение на имиграционното законодателство; неоказване на съдействие или липса на съдействие по отношение установяването на самоличността и националността; непосочване на основателна причина за изхвърляне на пътни документи и документи за самоличност; използване на фалшиви или подправени документи. Тези причини се определят като „съществени основания“. Посочват се още следните „второстепенни основания“ по отношение на г‑н K.: неизпълнение на едно или повече други задължения по глава 4 от Vreemdelingenbesluit 2000 (Наредбата за чужденците от 2000 г.); няма постоянно местожителство или постоянен адрес; не разполага с достатъчно средства за издръжка и е заподозрян в извършването на престъпление или е осъден за това.
26. По време на ареста г‑н K. указва намерението си да подаде молба за убежище в Нидерландия, тъй като в Иран се опасявал за живота си. Според неговите показания тази молба е подадена на 9 декември 2015 г.
27. На 15 декември 2015 г. националният наказателен съд обявява наказателното производство срещу г‑н K. за недопустимо. В резултат от това компетентните органи решават да прекратят производството срещу него(25). На 16 декември 2015 г. на основание „Акт за незабавно освобождаване“ прокурорът разпорежда прекратяване на задържането. На 17 декември г‑н K. подава официална молба за убежище. На същата дата той е задържан на основание член 59b, параграф 1, буква a) и б) от Vw (наричано по-нататък „решението за задържане“).
28. Като основание за решението за задържане се посочва, че задържането е необходимо, първо, за да се установи самоличността или гражданството на жалбоподателя(26), и второ, за да се установят необходимите факти за преценката на молбата му за убежище. Счита се по-специално, че е налице риск от укриване(27).
29. На 17 декември 2015 г. г‑н K. подава жалба срещу решението за задържане, като същевременно иска обезщетение. Той твърди, че с оглед на решението на Съда по дело N.(28) задържането му противоречи на член 5 от ЕКПЧ, че разпоредбите на член 8, параграф 3, букви а) и б) от Директивата за приемането противоречат на тази норма, както и на член 6 от Хартата.
30. Запитващата юрисдикция констатира следното. Първо, по отношение на г‑н K. не е издавано решение за връщане. Второ, член 9, параграф 1 от Директивата за процедурата установява основното правило, че кандидатът (по смисъла на същата директива) може да остане в съответната държава членка, докато бъде произнесено решение по неговата молба за международна закрила. Следователно такова лице не може да се счита за незаконно пребиваващо на територията на държава членка по смисъла на Директивата за връщането. Трето, както Директивата за процедурата, така и националното законодателство не допуска депортирането на кандидат за убежище при такива обстоятелства. Четвърто, тази позиция се потвърждава от решението на Съда в Страсбург, което тълкува член 5, параграф 1, буква f) от ЕКПЧ по дело Nabil и др. с/у Унгария(29). Пето, мярката задържане, наложена на посочените в член 8, параграф 3, букви а) и б) от Директивата за приемането (наричани по-нататък „въпросните разпоредби“) основания, изглежда няма за цел извеждането на гражданин на трета държава. Запитващата юрисдикция счита, че описаното положение би било несъвместимо с член 5, параграф 1, буква f) от ЕКПЧ. Затова според нея е необходимо да се разгледа валидността на член 8, параграф 3, букви а) и б) от тази директива.
31. Запитващата юрисдикция признава, че съгласно решение Foto-Frost(30) не е от компетентността на националните юрисдикции да обявяват за невалидни актовете на институциите на Съюза. Поради това тя отправя до Съда следния преюдициален въпрос:
„Съвместим ли е член 8, параграф 3, букви а) и б) от Директивата за приемането с член 6 от Хартата:
1) при положение че гражданин на трета страна е задържан на основание член 8, параграф 3, букви а) и б) от тази директива, а на основание член 9 от [Директивата за процедурата] има право да остане в държавата членка до вземането на решение на първа инстанция по молбата му за убежище, и
2) предвид Разясненията относно Хартата (ОВ C 303, 2007 г., стр. 17), съгласно които ограниченията, които могат законно да бъдат наложени по отношение на правата по член 6, не могат да надхвърлят границите, позволени от ЕКПЧ съгласно текста на член 5, точка 1, буква f) от тази конвенция, и предвид тълкуването на тази разпоредба от [Съдa в Страсбург], в частност в [решение Nabil], съгласно което задържането на търсещо убежище лице е в противоречие с упоменатата разпоредба от ЕКПЧ, ако лицето не е задържано за целите на извеждането му?“.
32. Писмени становища са представили Белгия, Естония, Ирландия и Нидерландия, както и Съветът на Европейския съюз, Европейският парламент и Европейската комисия. Не е поискано и не е проведено съдебно заседание.
Преценка
По допустимостта
33. Според Парламента въпросът на запитващата юрисдикция е недопустим. Той твърди, че поставеният въпрос и свързаните с него съображения са по същество идентични с въпросите, повдигнати от Raad van State по дело N.(31). По същество, спрямо жалбоподателя по това дело се води процедура за връщане, докато спрямо г‑н K. не се води такава. Парламентът твърди, че изложените в акта за преюдициално запитване въпроси са ирелевантни за преценката дали въпросните разпоредби съответстват на Хартата.
34. Не споделям становището на Парламента по следните съображения.
35. Първо, съгласно установената съдебна практика, когато изпитва съмнения относно валидността на акт на Съюза, националната юрисдикция следва да отправи преюдициално запитване до Съда(32). Второ, когато пред национална юрисдикция се повдигне въпрос относно валидността на акт на Съюза, именно тази юрисдикция трябва да прецени дали отговорът на този въпрос ѝ е необходим, за да постанови решение, и съответно да поиска от Съда да се произнесе. Следователно, щом въпросите на националния съд се отнасят до валидността на правна норма на Съюза, Съдът принципно е длъжен да се произнесе. Съдът може да откаже да се произнесе по зададен от национална юрисдикция преюдициален въпрос единствено когато е съвсем очевидно, че поисканото от националната юрисдикция тълкуване или преценка на валидността на дадена правна норма на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора по главното производство или когато проблемът е от хипотетично естество(33).
36. Трето, в първата точка от акта за преюдициално запитване, в която са изложени съображенията за преюдициалното запитване, запитващата юрисдикция пояснява, че ако въпросните разпоредби са невалидни, липсва правно основание за задържането на г-н. K. и жалбата му трябва да бъде уважена. Изходът от настоящото производство освен това е от значение за искането му за обезщетение за твърдяно незаконно задържане. Следователно е явно, че валидността на въпросните разпоредби има пряка връзка с производството пред националната юрисдикция.
37. Четвърто, член 6, параграф 3 ДЕС потвърждава, че признатите от ЕКПЧ основни права са част от правото на Съюза в качеството им на общи принципи. В това отношение Разясненията относно Хартата поясняват, че правата по член 6 от Хартата съответстват на тези, гарантирани от член 5 от ЕКПЧ(34). Следователно, ако въпросните разпоредби са несъвместими с Хартата, разглеждана през призмата на ЕКПЧ, те не могат да бъдат валидни и задържането на г‑н K., което се основава на националните норми, прилагащи член 8, параграф 3, букви а) и б) от Директивата за приемането, не може да бъде законно.
38. Пето, по същество запитващата юрисдикция отправя преюдициално запитване, тъй като тълкува решението на Съда в Страсбург по дело Nabil в смисъл, че задържането на лица (включително на търсещи убежище лица) е оправдано по смисъла на член 5, параграф 1, буква f) от ЕКПЧ само докато е в ход процедура за извеждане от страната. Според запитващата юрисдикция член 9, параграф 1 от Директивата за процедурата не допуска извеждането на кандидат за убежище, докато трае разглеждането на молбата му за международна закрила. Тя изтъква, че по отношение на г‑н K. не е издавано решение за връщане по смисъла на Директивата за връщането. Запитващата юрисдикция посочва, че неговото задържане съгласно въпросните разпоредби не се основава на съображения, свързани с извеждането му от територията на Съюза.
39. При условие че правата по член 6 от Хартата са гарантирани и от член 5 от ЕКПЧ и че съгласно член 52, параграф 3 от Хартата те са с еднакъв смисъл и обхват(35), считам, че е необходимо да се разгледа решението на Съда в Страсбург по дело Nabil, за да се прецени дали това дело има отражение върху тълкуването и валидността на член 8, параграф 3, букви а) и б) от Директивата за приемането. Ясно е, че тази преценка се отнася до фактите, изложени в акта за преюдициално запитване, както и съображенията за преюдициалното запитване. Отговорът на Съда е от определящо значение за решаването на основния въпрос в главното производство, а именно законно ли е задържането на г‑н K. Освен това въпросът на запитващата юрисдикция явно не е от хипотетично естество. От това следва, че преюдициалното запитване е допустимо.
Предварителни забележки
40. Както пояснява член 78, параграф 1 ДФЕС, общата политика в областта на убежището трябва да бъде съобразена с Женевската конвенция и други релевантни договори. Съгласно член 78, параграф 2, букви в) и е) ДФЕС законодателните органи на Съюза са оправомощени да приемат мерки за тази система, които включват по-специално „правила относно условията за приемане на лица, търсещи убежище […]“.
41. Член 31 от Женевската конвенция забранява да се налагат наказания заради незаконно влизане или пребиваване на бежанци, които пристигат от територия, където са били застрашени животът и свободата им. Този принцип се прилага, когато бежанците са влезли или пребивават без разрешение, при условие че въпросните лица се представят незабавно на властите и приведат уважителни причини за незаконното си влизане или пребиваване. В Насоките на Върховния комисариат на ООН за бежанците относно задържането(36)се посочва, че „само по себе си задържането в контекста на миграция не е забранено от международното право, още повече че правото на свобода няма абсолютен характер“. Посочените насоки съдържат следните общи принципи: в този контекст задържането i) трябва да бъде в съответствие с правото и да е разрешено от закона; ii) не трябва да е произволно и трябва да се основава на преценка на конкретните обстоятелства, свързани с въпросното лице; iii) трябва да се прилага като изключителна мярка, която може да бъде оправдана единствено при наличието на легитимна цел, включително за първоначално установяване на самоличността и за установяване на елементите, на които се основава молбата за международна закрила, което не би могло да бъде извършено, ако няма задържане, и iv) трябва да бъде пропорционално(37).
42. Съдът се позовава на предишна редакция на тези насоки в решение N.(38).По това дело обаче жалбоподателят е задържан на основание член 8, параграф 3, буква д) от Директивата за приемането (с цел защита на националната сигурност или на обществения ред). По отношение на него е било издадено решение за връщане (тоест разпореждане да напусне Европейския съюз) и забрана за влизане за срок от десет години, издадена след отхвърлянето на предишна молба за убежище. Тези мерки са били наложени в съответствие с национални правила, прилагащи Директивата за връщането(39) Освен това г‑н N. е бил задържан към момента на сезиране на Съда с преюдициално запитване по неговото дело.
43. Обстоятелствата във връзка с г‑н K. са съвсем различни. Безспорно е, че задържането му представлява лишаване от свобода(40). Основание за задържането в неговия случай обаче е член 8, параграф 3, букви а) и б) от Директивата за приемането. Запитващата юрисдикция не споменава в неговия случай да са предприемани мерки съгласно Директивата за връщането. Спрямо него не е издавано разпореждане за напускане на територията на Съюза, нито е издадена забрана за влизане, и следователно липсва такава мярка, която да е временно спряна до приключването на процедурата по неговата молба за международна закрила.
44. Предвид казаното считам, че в настоящия случай Съдът трябва да приложи същата методология, която е следвал в решение N. Поради това преценката трябва да се извърши единствено от гледна точка на основните права, гарантирани с Хартата(41).
Валидност с оглед на член 52, параграф 1 от Хартата
45. Всички страни, които са представили писмени становища пред Съда в настоящото производство — с изключение на г‑н K. — приемат, че валидността на член 8, параграф 3, букви а) и б) е извън съмнение.
46. Аз съм на същото мнение.
47. Съгласно акта за преюдициално запитване жалбоподателят първоначално е задържан по подозрение за извършено престъпление. Съображение 17 от Директивата за приемането посочва, че основанията за задържане, установени в член 8, параграф 3, не засягат други основания за задържане, включително основания за задържане в рамките на наказателно производство. Следователно първоначалното задържане на жалбоподателя от нидерландските органи поради подозрение за извършено от него престъпление (представяне на фалшив паспорт) не е предмет на спор в настоящото производство.
48. След като наказателното производство е обявено за недопустимо, г‑н K. е задържан в рамките на процедурата по неговата молба за убежище. Безспорно е, че наложената му мярка на изолиране съставлява задържане по смисъла на Директивата за приемането(42). Нидерландските органи посочват две причини за задържането на г‑н K.: първо, за да бъде установена неговата самоличност и/или националност, и второ, задържането му се налагало за установяване на елементите, които са необходими за преценка на молбата му за международна закрила, и съществувал риск той да се укрие.
49. Основното право на свобода, гарантирано в член 6 от Хартата, има същия смисъл както в член 5 от ЕКПЧ, въпреки че последното не е част от достиженията на правото на ЕС(43). „[…] [О]граниченията, които могат законно да бъдат наложени по отношение на правата по първата от тези разпоредби, не могат да надхвърлят границите, позволени от ЕКПЧ“(44). Освен това съгласно един от общите принципи за тълкуването актовете на Съюза трябва, доколкото е възможно, да се тълкуват по начин, който не поставя под съмнение тяхната валидност и в съответствие с цялото първично право, и в частност с разпоредбите на Хартата(45).
50. Тъй като допуска държавите членки да задържат кандидати за убежище, член 8, параграф 3, букви а) и б) предвижда ограничение за упражняването на правото на свобода, закрепено в член 6 от Хартата(46). Това ограничение произтича от директива (законодателен акт на Европейския съюз). Следователно то е предвидено в закон по смисъла на член 52, параграф 1 от Хартата(47).
51. Съвместими ли са въпросните разпоредби с правото на свобода, закрепено в член 6 от Хартата?
52. Според мен отговорът на този въпрос е положителен.
53. Първо, съгласно основния принцип, установен в член 8, параграф 1 от Директивата за приемането, държавите членки не могат да задържат едно лице единствено поради това, че то е кандидат за международна закрила(48). Второ, съгласно Директивата за приемането задържането се счита за особено „драстична мярка срещу кандидат за международна закрила“(49), която може да бъде предприета само при „съвсем ясно определени изключителни обстоятелства“(50). Трето, съгласно член 8, параграф 2 задържането е допустимо при определени обстоятелства: i) когато се окаже необходимо; ii) въз основа на преценка на всеки случай поотделно и iii) ако не могат да бъдат приложени ефективно по-леки принудителни алтернативни мерки. Четвърто, кандидат за убежище може да бъде задържан само при наличието на някое от основанията, изброени в член 8, параграф 3. Всяко от тези основания отговаря на конкретна потребност и е самостоятелно(51).
54. За тези стриктни условия също важи изискването основанията за задържане да са предвидени в националното право и да са изпълнени процедурните гаранции за задържаните кандидати(52). Тези гаранции включват условието, че кандидатът се задържа единствено за възможно най-кратък срок и ограничаването на свободата му продължава само докато са приложими основанията, предвидени в член 8, параграф 3 (член 9, параграф 1).
55. Самата формулировка на член 8, параграф 3, букви а) и б) от Директивата за приемането не противоречи на правото на свобода, прогласено в член 6 от Хартата(53).
56. От член 78 ДФЕС следва, че установяването и правилното функциониране на ОЕСУ е призната от Европейския съюз цел от общ интерес.
57. Затова е необходимо да се прецени дали намесата в правото на свобода, която въпросните разпоредби позволяват, надхвърля границите на подходящото и необходимото за постигането на легитимните цели на въпросното законодателство. Следва да се има предвид, че поражданите от правните норми неудобства не трябва да са несъразмерни с тези цели(54).
58. Елементите на ОЕСУ включват предвиждане на единен статут за лицата, които отговарят на условията за международна закрила, основан на цялостното и пълно прилагане на Женевската конвенция(55). Правният режим се основава на концепцията, че държавите членки следва да прилагат общи критерии за установяване на лицата, които действително се нуждаят от такава закрила(56).
59. По отношение на член 8, параграф 3, буква а) от Директивата за приемането установяването или проверката на самоличността или националността на кандидата за убежище е съществена част от преценката дали този кандидат отговаря на условията за придобиване на статут на бежанец. За целите на определението на понятието „бежанец“ в член 2, буква г) от Директивата за признаването е необходимо да се установи дали кандидатът е лице, което поради „[…] основателни опасения от преследване, основано на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група се намира извън държавата, чийто гражданин е, и който не може или поради тези опасения не желае да се обърне за закрила към тази държава, или лице без гражданство, което, като се намира по горепосочените причини извън държавата на предишното си обичайно пребиваване, не може или поради такива опасения не желае да се завърне в нея […]“. Националността на кандидата е от съществено значение за неговото искане. Националността е важен критерий, който се взема предвид при преценката по член 4, параграф 3 от същата директива. Държавите членки могат да се консултират с организации като ВКБООН за проверка на данни, и особено на информацията относно положението в държавата на произход на кандидата(57). Такива запитвания обаче не могат да се отправят, ако не е известна националността (или статутът на лице без гражданство) на кандидата.
60. Освен това е необходимо държавите членки да преценят дали, след като на основание член 12 от Директивата за признаването е изключено да получи статут на бежанец, въпросното лице няма право на международна закрила. Това не може да се направи, преди да се установи самоличността на лицето.
61. По-общо казано, самоличността на кандидата е важен елемент от ОЕСУ и е от особено значение за функционирането на така наречената „Дъблинска система“(58). Тази система предвижда процес за определяне на държавата членка, която е компетентна за разглеждането на молба за международна закрила, която е подадена в една от държавите членки от гражданин на трета страна. Без наличието на информация относно самоличността на кандидата би било невъзможно държавите членки да приложат критериите, предвидени в Регламент № 604/2013, за установяване на компетентната държава членка във всеки конкретен случай.
62. Самоличността е от значение и за преценката дали дадена молба не е недопустима на основание член 33 от Директивата за процедурата. Молба за предоставяне на убежище би била съгласно член 33, параграф 2, буква а) от същата директива недопустима, ако друга държава членка вече е предоставила международна закрила.
63. Накрая, самоличността на кандидата е от значение за прилагането на специални процедурни гаранции в съответствие с член 24 от Директивата за процедурата или в случай на непридружавани непълнолетни (член 25 от същата директива).
64. Предвид тези системни характеристики на ОЕСУ ми се струва, че задържането на кандидат, за да се установи неговата самоличност или националност, на основание член 8, параграф 3, буква а) от Директивата за приемането, може да бъде в някои определени случаи подходяща мярка.
65. Член 8, параграф 3, буква б) от Директивата за приемането се отнася до установяването на „елементите, на които се основава молбата за международна закрила, което не би могло да бъде извършено, ако няма задържане“. Тук ще припомня, че член 4, параграф 1 от Директивата за признаването предвижда, че с цел оценяване на фактите и обстоятелствата, свързани с молбата за международна закрила, държавите членки могат да преценят, че е задължение на молителя да представи във възможно най-кратък срок всички необходими елементи в подкрепа на своята молба. В много от случаите самият молител е основният източник на информация, тъй като преценката на държавите членки се основава преди всичко на неговите твърдения, които могат да се проверят чрез справка с други източници(59). Държавите членки са длъжни да разглеждат всички молби за международна закрила индивидуално, обективно и безпристрастно(60). При това държавите членки трябва да проверят достоверността на твърденията на молителя(61).
66. Следователно, ако дадено лице търси убежище поради опасение от преследване по причина на политическите си убеждения, органите на държавите членки са длъжни да проверят тези твърдения в съответствие с Директивата за признаването и Директивата за процедурата. Всъщност член 13 от последната налага също задължение на кандидатите да сътрудничат на компетентните органи при установяването на тяхната самоличност и други елементи, посочени в член 4, параграф 2 от Директива за признаването.
67. Ако кандидатът не сътрудничи на компетентните органи и a fortiori,ако откаже да бъде на разположение за интервю или ако се укрие, това оценяване не може да се извърши.
68. Поради това считам, че с оглед постигането на основната цел на ОЕСУ за прилагане на общи критерии за установяване на лицата, които действително се нуждаят от международна закрила, и разграничаването им от кандидати, които не отговарят на изискванията за такава закрила, член 8, параграф 3, буква б) от Директивата за приемането е подходяща мярка.
69. Съдът е подчертал, че предвид значимостта на правото на свобода, закрепено в член 6 от Хартата, и предвид тежестта на намесата в това право, пораждана от подобна мярка за задържане, ограниченията за упражняването на това право трябва да остават в границите на строго необходимото(62).
70. И двете разглеждани разпоредби зависят от спазването на съвкупност от условия, чиято цел е строго да се стеснят хипотезите на прилагане на всяка мярка(63).
71. Член 8, параграф 3, букви а) и б) представляват самостоятелни основания за задържане. Затова ще разгледам поотделно всяка мярка, за да преценя дали отговаря на критерия за необходимост.
72. След като кандидатите за убежище бягат от преследване, може да се очаква, че много от тях пътуват с фалшиви или непълни документи. От текста на член 8, параграф 3, буква а) от Директивата за приемането, във връзка с член 8, параграфи 1 и 2, се подразбира, че задържането на кандидат на това основание се извършва само когато той не разкрива своята самоличност или националност или ако компетентните органи не приемат неговите обяснения. Не всеки кандидат може да бъде задържан с цел проверка на неговата самоличност или националност. Освен това член 8, параграф 3, буква а) трябва да се прилага с оглед на целите на Директивата за приемането. Те включват принципите на пропорционалност и необходимост, както и целта времето, необходимо за проверка на основанията за задържане, да е възможно най-кратко(64).
73. Член 8, параграф 3, буква б) изрично се ограничава до случаи, в които установяването на информацията в подкрепа на молбата „не би могло да бъде извършено, ако няма задържане“. Следователно използваната формулировка показва желанието на законодателя да изтъкне, че държавите членки не могат произволно да се позовават на това основание. Това ограничение се подчертава от думите „особено когато съществува риск кандидатът да се укрие“. Освен това целите, посочени в съображения 15 и 16, също потвърждават, че тази разпоредба следва да се прилага само когато е строго необходимо.
74. Освен това законовите гаранции, предвидени в член 8, параграфи 1 и 2, отразяват Препоръка Rec(2003)5 на Комитета на министрите на Съвета на Европа и Насоките на ВКБООН относно задържането, съгласно които задържането трябва да се прилага в изключителни случаи.
75. Следва още да се напомни, че Директивата за приемането трябва да се тълкува във връзка с процедурните изисквания, предвидени в Директивата за процедурата. Член 26 от последната забранява задържането на определено лице единствено поради това че е кандидат. По-широкият контекст на ОЕСУ също ясно показва, че разпоредбите относно задържането в член 8, параграф 3 от Директивата за приемането се прилагат по изключение, а не като общо правило.
76. Законодателната история на Директивата за приемането потвърждава, че въпросът за задържането е разглеждан във връзка с общата структура и цели на ОСЕУ и че задържането е допустимо единствено когато съответства на основните права и доколкото е необходимо и пропорционално(65).
77. Накрая, струва ми се, че въпросните разпоредби установяват точен баланс между личния и общия интерес за осигуряване на правилно функционираща ОЕСУ, която предоставя международна закрила на гражданите на трети страни, отговарящи на критериите, като отхвърля молбите, които не отговарят на критериите, и че позволяват на държавите членки да използват ограничените си ресурси при изпълнение на международните си задължения, включително изискванията на правото на Съюза, които са претърпели развитие в светлината на принципите, установени в Женевската конвенция, както и в ЕКПЧ(66).
По валидността в контекста на член 52, параграф 3 от Хартата
78. Както посочих по-горе, член 6 от Хартата съответства на член 5, параграф 1 от ЕКПЧ(67). Съгласно член 52, параграф 3 от Хартата смисълът и обхватът на правото на лична свобода и сигурност, гарантирано в член 6 от Хартата, са същите като дадените им в ЕКПЧ(68). Следователно Съдът трябва да вземе предвид член 5 от ЕКПЧ, както го тълкува Съдът в Страсбург, при преценката на валидността на въпросните разпоредби в контекста на член 6 от Хартата.
79. Практиката на този съд по член 5 от ЕКПЧ е богата. Правото на свобода и сигурност, гарантирано от тази разпоредба, не е абсолютно. То е подчинено на изчерпателен списък от допустими основания за лишаване от свобода на лицата(69). Член 5, параграф 1, буква f) се определя като основанието, което позволява на държавите да задържат „чужденец“ (или гражданин на трета страна) в рамките на упражняването на функции във връзка с имиграцията или убежището. Това конкретно основание се състои от две части. Първо, задържането може да бъде допуснато с цел да се предотврати незаконно влизане в страната. Второ, гражданин на трета страна може да бъде задържан с цел депортиране или екстрадиция.
80. Предвид фактите, посочени в акта за преюдициално запитване, ми се струва, че е необходимо да се разгледа валидността на въпросните разпоредби във връзка само с първата част на член 5, параграф 1, буква f) от ЕКПЧ.
81. Съдът в Страсбург тълкува тази част за първи път в решение Saadi(70). Той припомня, че „при спазване на задълженията си по Конвенцията държавите разполагат с „неотменимо суверенно право да контролират влизането и пребиваването на чужденци на тяхна територия“ […] Като необходимо допълнение към това право държавите членки могат да задържат потенциални имигранти, които са подали молба за разрешение за влизане, чрез предоставяне на убежище или по друг начин. Очевидно е, че […] задържането на потенциални имигранти, включително на търсещи убежище лица, може да бъде в съответствие с член 5, параграф 1, буква f) [от ЕКПЧ]“(71).
82. Съдът в Страсбург посочва още, че „[…] докато държавата не „издаде разрешение“ за влизане в страната, всяко влизане е „незаконно“ и задържането на лице, което желае да осъществи влизане и което се нуждае, но все още няма разрешение за това, може да бъде, без да се изопачава езика, с цел „предотвратяване на незаконно влизане“. [Големият състав] не приема, че веднага след като търсещото убежище лице се предаде на имиграционните органи, то иска да осъществи „законно“ влизане, в резултат на което не може да бъде оправдано задържане съгласно първата част на член 5, параграф 1, буква f). Да се тълкува първата част на член 5, параграф 1, буква f) в смисъл, че позволява задържане само на лица, за които е доказано, че се опитват да заобиколят ограниченията за влизане, би означавало да се даде твърде тясно тълкуване на условията на разпоредбата и на правото на държавата да упражнява посоченото по-горе свое неотменимо право на контрол“(72). Според Съда в Страсбург такова тълкуване би било несъвместимо със Заключение № 44 на Изпълнителния комитет на програмата на Върховния комисар на ООН за бежанците, Насоките на ВКБООН и Препоръка Rec (2003)5 на Комитета на министрите на Съвета на Европа(73). В тези текстове се приема, че кандидатите за убежище могат да бъдат задържани при определени обстоятелства с цел извършване на проверка на самоличността или с цел установяване на елементите, на които се основава молбата за международна закрила.
83. Следователно първата част на член 5, параграф 1, буква f) може да се прилага като изключение от общото правило за гарантиране на свободата в случаите, когато спрямо кандидатите за убежище няма издадена заповед за извеждане от територията на Европейския съюз. По принцип задържането на кандидат за убежище на мястото на опита за влизане на територията на ЕС с цел установяване и проверка на неговата самоличност не противоречи на тази разпоредба, а следователно и на член 6 от Хартата (член 8, параграф 3, буква а) от Директивата за приемането). На тази разпоредба не противоречи и задържането на кандидат с цел установяване на елементите, на които се основава молбата му, което не би могло да бъде извършено, ако няма задържане, особено когато съществува риск от укриване (член 8, параграф 3, буква б) от Директивата за приемането).
84. Относно възможността кандидат да се укрие ми се струва, че не е задължително да се доказва, че задържането е необходимо, за да се предотврати бягството на лицето(74). Достатъчно е мярката да е взета с цел да се гарантира възможността на компетентните органи да изпълнят своите функции съгласно член 4 от Директивата за признаването и член 10 от Директивата за процедурата, за да оценят молбата за международна закрила, както и в противен случай да съществува евентуален риск кандидатът да се укрие.
85. По няколко дела обаче Съдът в Страсбург се е произнесъл, че всяко лишаване от свобода, освен че трябва да попада в обхвата на някое от изброените изключения по член 5, параграф 1, букви a)—(f), трябва и да бъде „законосъобразно“. В това отношение ЕКПЧ „по същество препраща към националното право и установява задължението за спазване на материалните и процесуалните норми на националното право“(75).
86. Задържане по член 5, параграф 1, буква f) не може да бъде съвместимо с ЕКПЧ, ако е произволно(76). Липсва общо определение за произволно поведение от страна на националните органи. Ключов критерий при разглеждането на всеки отделен случай е дали задържането, макар да съответства на буквата на националното право, не съдържа елемент на недобросъвестност или измама от страна на органите(77). При задържането на кандидат за убежище това задържане трябва да бъде „тясно свързано с целта на предотвратяване на неговото незаконно влизане в страната“. Съдът в Страсбург е посочил също, че мястото и условията на задържане трябва да бъдат подходящи, отчитайки, че „мярката е приложима не за лица, извършили престъпление, а за чужденци, които, често опасявайки се за живота си, са избягали от собствената си страна“. Поради това продължителността на задържането не трябва да надвишава разумно необходимото време за преследваната цел(78).
87. Въз основа на моя анализ на член 8, параграф 3, букви а) и б) от Директивата за приемането във връзка с член 52, параграф 1 от Хартата считам, че използването на мярката задържане е евентуално пропорционално ограничение на правото на свобода при обстоятелствата, предвидени в тези разпоредби. Тази преценка е еднакво приложима и за целите на член 52, параграф 3(79).
88. Ще добавя, че предвидените в член 8, параграф 3, букви а) и б) от Директивата за приемането ограничения трябва да се тълкуват и в контекста на член 9 от същата директива, който отразява гаранциите за кандидатите, предвидени в член 5, параграфи 2—5 от ЕКПЧ. Те включват незабавно посочване на основанията за ареста, бърз съдебен контрол по отношение на ареста или задържането, право на съдебно оспорване на законосъобразността на задържането и законно право на обезщетение за неправомерен арест или задържане. Съответстващите гаранции са предвидени в член 9 от Директивата за приемането, по-специално в параграфи 1—5. Както посочвам в представеното от мен становище по дело N., въпреки че тази директива не съдържа текст, еквивалентен на член 5, параграф 5 от ЕКПЧ, тя все пак „оставя на държавите членки цялата необходима свобода на действие, за да се съобразят с изискването да предвидят право на обезщетение“(80).
89. Следователно ограниченията на правото на свобода, предвидени в член 8, параграф 3, букви а) и б) от Директивата за приемането, във връзка с предоставените гаранции за задържани кандидати, гарантират, че правото на свобода, на което се отдава „най-голямо значение в едно „демократично общество“(81), се прилага в съответствие със смисъла и духа на член 5 от ЕКПЧ.
90. Накрая, считам, че запитващата юрисдикция формулира своя въпрос във връзка с решението на Съда в Страсбург по дело Nabil. В този случай спрямо кандидатите за убежище има издадена заповед за извеждане от Унгария и забрана за влизане. Двете мерки са приети преди подаването на молба за убежище. Случаите на молителите са разгледани с цел да се установи дали използването на мярката задържане е съвместимо с правото на свобода въз основа на втората част от член 5, параграф 1, буква f) — задържане по отношение на лица, срещу които има започната процедура за депортиране или екстрадиция(82).
91. Доколкото молбата за убежище на г‑н K. продължава да бъде висяща и тъй като в акта за преюдициално запитване липсва информация, указваща предприемането на действия спрямо него съгласно Директивата за връщането, не може да се предположи, че понастоящем спрямо него са предприети действия за „депортиране или екстрадиция“. Ето защо неговото положение е много различно от това на молителите по дело Nabil. Поради това и в светлината на изложението на фактите на запитващата юрисдикция положението му не попада в обхвата на втората част на член 5, параграф 1, буква f) от ЕКПЧ. Следователно тълкуването на тази разпоредба, дадено от Съда в Страсбург по дело Nabil, няма отношение към преценката на валидността на член 8, параграф 3, буква а) в настоящия случай.
92. От съображения за изчерпателност ще допълня, че с оглед решението на настоящия Съд по дело N., според което от решение Nabil не следва непременно, че при висящо дело за предоставяне на убежище задържането на лице, което е подало молба за убежище, вече не представлява задържане „с цел депортиране“, във всички случаи положението е по-нюансирано, отколкото допуска запитващата юрисдикция(83).
Заключение
93. В светлината на всички гореизложени съображения според мен Съдът трябва да се произнесе, че:
„Разглеждането на въпроса, отправен от Rechtbank Den Haag zittingsplaats Haarlem (Хагски първоинстанционен съд, заседаващ в Харлем, Нидерландия) до Съда на Европейския съюз, не дава основание за поставяне под въпрос на валидността на член 8, параграф 3, алинея първа, букви а) и б) от Директива 2013/33/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година за определяне на стандарти относно приемането на кандидати за международна закрила в светлината на член 6 и член 52, параграфи 1 и 3 от Хартата на основните права на Европейския съюз“.