Language of document : ECLI:EU:T:2021:609

РЕШЕНИЕ НА ОБЩИЯ СЪД (девети състав)

22 септември 2021 година(*)

„Марка на Европейския съюз — Производство по оттегляне на решения или заличаване на вписвания — Заличаване на вписване в регистъра, опорочено от явна грешка, за която EUIPO носи отговорност — Марка, включена в производство по несъстоятелност — Вписване на прехвърлянето на марката — Противопоставимост на третите лица на производство по несъстоятелност или на сходни производства — Компетентност на EUIPO — Задължение за полагане на дължима грижа — Членове 20, 24, 27 и 103 от Регламент (ЕС) 2017/1001 — Членове 3, 7 и 19 от Регламент (ЕС) 2015/848“

По дело T‑169/20

Marina Yachting Brand Management Co. Ltd, установено в Дъблин (Ирландия), представлявано от A. von Mühlendahl, C. Eckhartt и P. Böhner, адвокати,

жалбоподател,

срещу

Служба на Европейския съюз за интелектуална собственост (EUIPO), представлявана от M. Capostagno,

ответник,

като другата страна в производството пред апелативния състав на EUIPO, встъпила в производството пред Общия съд, е

Industries Sportswear Co. Srl, установено във Венеция (Италия), представлявано от P. Cervato, адвокат,

с предмет жалба срещу решението на втори апелативен състав на EUIPO от 10 февруари 2020 г. (съединени преписки R 252/2019‑2 и R 253/2019‑2) относно производства по заличаване на вписвания между Industries Sportswear и Marina Yachting Brand Management,

ОБЩИЯТ СЪД (девети състав),

състоящ се от: M. J. Costeira, председател, D. Gratsias и М. Кънчева (докладчик), съдии,

секретар: A. Juhasz-Toth, администратор,

предвид исковата молба, подадена в секретариата на Общия съд на 23 март 2020 г.,

предвид писмения отговор на EUIPO, подаден в секретариата на Общия съд на 13 август 2020 г.,

предвид писмения отговор на встъпилата страна, подаден в секретариата на Общия съд на 5 август 2020 г.,

след съдебното заседание от 5 май 2021 г.,

постанови настоящото

Решение

 Обстоятелствата по спора

1        На 10 август 2012 г. Moncler Srl подава заявка за регистрация на марка на Европейския съюз до Службата на Европейския съюз за интелектуална собственост (EUIPO) на основание на Регламент (ЕО) № 207/2009 на Съвета от 26 февруари 2009 година относно марката на Европейския съюз (ОВ L 78, 2009 г., стр. 1), изменен (заменен с Регламент (ЕС) 2017/1001 на Европейския парламент и Съвета от 14 юни 2017 година относно марката на Европейския съюз (ОВ L 154, 2017 г., стр. 1).

2        Марката, чиято регистрация се иска, е словният знак „MARINA YACHTING“.

3        Стоките и услугите, за които се иска регистрацията, попадат в класове 18, 25 и 35 по смисъла на Ницската спогодба относно международната класификация на стоките и услугите за регистрация на марки от 15 юни 1957 г., съответно ревизирана и изменена.

4        След няколко прехвърляния на заявката за регистрация на 28 септември 2014 г. заявената марка е регистрирана под № 11111317 на името на встъпилата страна, Industries Sportswear Co. Srl.

5        На 13 октомври 2017 г. встъпилата страна е обявена в несъстоятелност с решение № 142/2017 на Tribunale di Venezia (Районен съд Венеция, Италия), постановено в рамките на производство по несъстоятелност № 138/2017.

6        На 18 октомври 2017 г. прехвърлянето на разглежданата марка от встъпилата страна на Spring Holdings Sarl е вписано в регистъра на EUIPO по искане на общ представител на тези две страни (наричан по-нататък „общият представител“).

7        На 25 октомври 2017 г. назначеният ликвидатор на встъпилата страна (наричан по-нататък „ликвидаторът“) уведомява EUIPO, че встъпилата страна е обявена в несъстоятелност, като представя копие от решението на Tribunale di Venezia (Районен съд Венеция) от 13 октомври 2017 г., и че неплатежоспособността е ефективна, считано от тази последна дата, поради вписването на това съдебно решение в италианския търговски регистър (registro delle imprese). Освен това съгласно член 24 от Регламент 2017/1001 ликвидаторът иска вписване в регистъра на EUIPO на производството по несъстоятелност на встъпилата страна, както и заличаването на прехвърлянето на разглежданата марка на Spring Holdings в съответствие с член 103 от същия регламент.  

8        На 9 април 2018 г. EUIPO уведомява ликвидатора и общия представител за решението си да заличи вписването на посоченото прехвърляне, тъй като то е погрешно, и да публикува корекция на същия ден.

9        На 16 април 2018 г. жалбоподателят, Marina Yachting Brand Management Co. Ltd, подава молба за вписване в своя полза на прехвърлянето на разглежданата марка. Той изтъква, че посочената марка, първоначално прехвърлена от встъпилата страна на Spring Holdings, му е била прехвърлена впоследствие от последното. Що се отнася до първото прехвърляне, той представя заверено копие от 21 март 2018 г. на договор за прехвърляне с дата 26 юни 2014 г., а що се отнася до второто прехвърляне — заверено копие от 1 март 2018 г. на договор за прехвърляне с дата 15 декември 2017 г.

10      В същия ден, тоест 16 април 2018 г., прехвърлянията на собствеността върху разглежданата марка на Spring Holdings (вписване T 014185659), и впоследствие на жалбоподателя (вписване T 014188703), са вписани в регистъра на EUIPO.

11      На 23 юни 2018 г. ликвидаторът подновява молбата си за вписване в регистъра на производството по несъстоятелност на встъпилата страна и на основание член 103 от Регламент 2017/1001 иска да бъдат заличени вписванията T 014185659 и T 014188703 на основание член 42 от Regio decreto n. 267 (Кралски декрет № 267/1942) от 16 март 1942 г. (GU № 81 от 6 април 1942 г.) (наричан по-нататък „италианският закон за несъстоятелността“), който лишава дружество в несъстоятелност от правото да управлява имуществото си и да се ползва от него, считано от датата на обявяването му в несъстоятелност, тоест що се отнася до встъпилата страна, считано от 13 октомври 2017 г. Освен това ликвидаторът уточнява, че вече е подал такова искане за заличаване на 5 и 14 юни 2018 г., но не е получил никакво потвърждение за получаването му от EUIPO.

12      На 11 юли 2018 г., що се отнася до искането за вписване на производството по несъстоятелност на встъпилата страна, подадено на 25 октомври 2017 г., EUIPO уведомява ликвидатора за уважаването на това искане, като същевременно подчертава, че посочената молба „никога не е била вписвана в [нейната] база данни поради технически проблеми, възникнали на тази дата“.

13      На 12 юли 2018 г. EUIPO уведомява жалбоподателя за исканията за заличаване T 014552205 (заличаване на вписването в регистъра T 014185659) и T 014480019 (заличаване на вписването в регистъра T 014188703) и го приканва да представи становището си. На 8 август 2018 г. жалбоподателят представя становище.

14      На 21 август 2018 г. EUIPO изпраща копие от това становище на ликвидатора, иска от него да представи „официално доказателство за правата на собственост на [встъпилата страна] върху [разглежданата] марка към момента на производството по несъстоятелност“ и го приканва да представи становището си. На 20 и 21 септември 2018 г. ликвидаторът изпълнява това искане и представя документи, за да отговори на искането на EUIPO за представяне на доказателства.

15      На 25 септември 2018 г. EUIPO уведомява жалбоподателя, че предвид представените от ликвидатора документи счита встъпилата страна за притежател на разглежданата марка към момента на производството по несъстоятелност и че поради това вписванията T 014185659 и T 014188703 трябва да бъдат заличени. Жалбоподателят е приканен да представи становището си.

16      На 20 ноември 2018 г. жалбоподателят представя становището си, в което се позовава по-специално на „договор за прехвърляне“, сключен на 26 юни 2014 г. между встъпилата страна и Spring Holdings, както и на „лицензионно споразумение за права на интелектуална собственост“ (Intellectual Property Licence Agreement), сключено на 30 декември 2014 г. между Spring Holdings в качеството на нов притежател на разглежданата марка, считано от 26 юни 2014 г., и встъпилата страна в качеството на лицензополучател (наричано по-нататък „лицензионното споразумение“). На 17 януари 2019 г. ликвидаторът представя становището си в отговор.

17      На 30 януари 2019 г. в съответствие с член 162 от Регламент 2017/1001 отделът, на който е възложено воденето на регистъра на EUIPO, предвиден в член 159, буква в) от този регламент, приема две решения за заличаване с обратна сила на вписванията в регистъра T 014185659 и T 014188703, извършени на 16 април 2018 г., тъй като те били направени след 13 октомври 2017 г. Той приема, че EUIPO е допуснала явна грешка, като не е взела предвид „основен процесуален етап“, съобщен на 25 октомври 2017 г., а именно искането за вписване на производство по несъстоятелност по отношение на встъпилата страна, основано на окончателно решение на Tribunale di Venezia (Районен съд Венеция), влязло в сила на 13 октомври 2017 г. Освен това този отдел разпорежда молбата за вписване на това производство по несъстоятелност въз основа на това решение на районния съд на Венеция да бъде заведена с обратно действие на 13 октомври 2017 г. (преписка Т 014459807) в съответствие с член 24, параграф 3 от Регламент 2017/1001.

18      На 31 януари 2019 г. на основание членове 66—71 от Регламент 2017/1001 жалбоподателят подава две жалби срещу решенията на отдела, на който е възложено воденето на регистъра на EUIPO за заличаване на вписванията T 014185659 и T 014188703.

19      На 9 април 2019 г. ликвидаторът подава молба за вписване на решение, постановено на 13 март 2019 г. от Tribunale di Venezia (Районен съд Венеция), на който е възложено производството по несъстоятелност на встъпилата страна, с което се разрешава сезирането на разглежданата марка като обезпечителна мярка в приложение на италианския гражданскопроцесуален кодекс. Ликвидаторът посочва, че на 22 февруари 2019 г. е направил пред тази юрисдикция искане, с което я е информирал, че в хода на производството пред EUIPO е узнал за „договора за прехвърляне“ и за лицензионното споразумение от 2014 г., на които жалбоподателят се позовава (вж. т. 16 по-горе), и е поискал сезирането на разглежданата марка поради недействителността и измамния характер на тези актове. На 5 юли 2019 г., след като изслушва всички засегнати страни, Tribunale di Venezia (Районен съд Венеция) потвърждава посоченото решение от 13 март 2019 г.

20      С решение от 10 февруари 2020 г. (наричано по-нататък „обжалваното решение“) апелативният състав отхвърля жалбите, посочени в точка 18 по-горе, след тяхното съединяване.

21      На първо място, в точки 43—49 от обжалваното решение апелативният състав най-напред констатира, че в случая на 13 октомври 2017 г. встъпилата страна със седалище в Италия е обявена в несъстоятелност от Tribunale di Venezia (Районен съд Венеция). От това той прави извода, че за производството по несъстоятелност на встъпилата страна се прилага италианското право, тоест италианският закон за несъстоятелността, както твърди ликвидаторът. Съгласно този закон решението за обявяване в несъстоятелност е противопоставимо на длъжника (неплатежоспособното дружеството, в случая встъпилата страна), считано от завеждането му в секретариата на италианския съд и на третите лица (следователно спрямо приобретателите на разглежданата марка, тоест Spring Holdings и жалбоподателя) от момента на вписването му в италианския търговски регистър на основание член 16 от италианския закон за несъстоятелността, който препраща към член 133 от италианския гражданско- процесуален кодекс.

22      По-нататък апелативният състав констатира, че в случая решението за обявяване на встъпилата страна в несъстоятелност е постановено, заведено и вписано в италианския търговски регистър на същата дата, тоест на 13 октомври 2017 г., както следва от това решение и от извлечението от доклада в посочения регистър. От това той заключава, че считано от тази дата, встъпилата страна е била лишена от правото да управлява притежаваните от нея активи и да се ползва от тях в съответствие с член 42 от италианския закон за несъстоятелността и че всички действия, извършени от нея след посоченото съдебно решение, са непротивопоставими на кредиторите ѝ по силата на член 44 от същия закон. Той отбелязва също, че на същата дата встъпилата страна е вписана в регистъра на EUIPO като притежател на разглежданата марка и че освен това тази марка фигурира в списъка за инвентаризация на несъстоятелността, който възпроизвежда данните от регистъра на EUIPO.

23      Освен това апелативният състав установява, че на 25 октомври 2017 г. ликвидаторът е поискал вписването на производството по несъстоятелност на встъпилата страна в регистъра на EUIPO, че EUIPO не е взела предвид това искане, което все още било висящо на 16 април 2018 г., когато е била подадена заявката за регистрация на прехвърлянето на разглежданата марка на жалбоподателя, и че въпреки това EUIPO е регистрирала промяната на притежателя на тази марка, като на същия ден е извършила две последователни вписвания на прехвърляне на посочената марка (в полза на Spring Holdings, а след това в полза на жалбоподателя). Апелативният състав отбелязва също, че няколко дни по-рано, тоест на 9 април 2018 г., EUIPO е решила да премахне по-ранна регистрация на първото от тези прехвърляния в полза на Spring Holdings, след като е била уведомена от ликвидатора, от една страна, за несъстоятелността на встъпилата страна и от друга страна, за факта, че общият представител не е могъл да я представлява в качеството на дружество прехвърлител.

24      На второ място, в точки 50—58 от обжалваното решение апелативният състав най-напред отговаря на довода на жалбоподателя, че EUIPO не е трябвало да заличи тези вписвания, тъй като, независимо от неплатежоспособността на встъпилата страна, през юни 2014 г. разглежданата марка вече е била прехвърлена на Spring Holdings. В това отношение апелативният състав установява, че по силата на член 45 от италианския закон за несъстоятелността необходимите формалности, за да се направи дадено действие противопоставимо на трети лица, са неотносими, що се отнася до производството по несъстоятелност, ако са били извършени след обявяването на несъстоятелност. Съгласно член 27, параграф 1 от Регламент 2017/1001 обаче твърдените прехвърляния на разглежданата марка не са били вписани в регистъра преди обявяването на встъпилата страна в несъстоятелност и следователно не са противопоставими на трети лица, тоест в случая, на ликвидатора. Следователно било без значение да се определи дали датата 26 юни 2014 г., посочена в първия договор за прехвърляне на разглежданата марка, е сигурна по смисъла на италианското законодателство, по което страните са разисквали подробно, при положение че прехвърлянето не било вписано в регистъра на EUIPO. При всички случаи, както приема самият жалбоподател, апелативният състав е счел, че не е компетентен да се произнесе по този въпрос, който е от компетентността на националните юрисдикции. Според апелативния състав, макар безспорно да е вярно, че вписването на прехвърлянето в регистъра на EUIPO не е условие за валидността на това прехвърляне между страните, както поддържа жалбоподателят, все пак става въпрос за условие прехвърлянето на марката да бъде противопоставимо на третите лица, тоест в случая на ликвидатора.

25      По-нататък апелативният състав констатира, че твърденият акт за „продължаване“ на лицензионното споразумение (който според жалбоподателя е потвърдил правото на собственост на Spring Holdings върху разглежданата марка) не е подписан от ликвидатора, така че жалбоподателят нямал основание да твърди, че ликвидаторът е признал правата на Spring Holdings върху посочената марка. Освен това той отбелязва, че ликвидаторът е оспорил договора за прехвърляне между встъпилата страна и Spring Holdings от 26 юни 2014 г. пред Tribunale di Venezia (Районен съд Венеция).

26      Освен това апелативният състав констатира, че като се има предвид, че разглежданата марка е посочена в списъка за инвентаризация, приложен към решението за обявяване на встъпилата страна в несъстоятелност, който EUIPO не е оправомощена да оспорва, тъй като не може да изземва правомощията на националните юрисдикции, EUIPO е била длъжна да вземе предвид този факт и да впише в регистъра свързаното с тази марка производство по несъстоятелност в съответствие с искането на ликвидатора. Според апелативния състав подадената от жалбоподателя след обявяването в несъстоятелност на встъпилата страна заявка за регистрация на последователни прехвърляния на разглежданата марка е просрочена и не доказва, че решението за обявяване в несъстоятелност е неправилно. Жалбоподателят трябвало да представи пред EUIPO доказателство, че посоченото съдебно решение няма последици за посочената марка въз основа на решение на национален съд, което той не направил.

27      Накрая, апелативният състав приема, че EUIPO е допуснала явна грешка, като е вписала на 16 април 2018 г. в регистъра последователните прехвърляния на разглежданата марка, доколкото встъпилата страна, прехвърлител в рамките на първото от тези прехвърляния, е предприятие, обявено в несъстоятелност от 13 октомври 2017 г., за което EUIPO е била уведомена. Той уточнява, че следователно явната грешка е допусната при извършените на 16 април 2018 г. вписвания, а не само през 2017 г., както поддържа жалбоподателят. Той добавя, че решението за заличаване на вписванията в регистъра е взето в срок от една година, считано от датата на извършване на тези вписвания, тоест 30 януари 2019 г., така че били изпълнени необходимите условия за прилагането на член 103 от Регламент 2017/1001. Поради това той приема, че решенията за заличаване на вписванията в регистъра T 014185659 и T 014188703 са правилни.

 Искания на страните

28      Жалбоподателят иска от Общия съд:

–        да отмени обжалваното решение,

–        да осъди EUIPO и встъпилата страна да заплатят съдебните разноски.

29      EUIPO иска от Общия съд:

–        да отхвърли жалбата,

–        да осъди жалбоподателя да заплати съдебните разноски.

30      Встъпилата страна иска от Общия съд:

–        да отхвърли жалбата,

–        да потвърди обжалваното решение, като в резултат от това EUIPO трябва, от една страна, да заличи вписванията в регистъра на прехвърлянията на разглежданата марка, извършени на 16 април 2018 г., и да регистрира отново встъпилата страна като изключителен притежател на тази марка и от друга страна, да впише в регистъра производството по несъстоятелност на встъпилата страна, считано от 13 октомври 2017 г.,

–        да осъди жалбоподателя да понесе съдебните разноски.

 От правна страна

 По допустимостта на второто искане на встъпилата страна

31      С второто си искане встъпилата страна иска от Общия съд да потвърди обжалваното решение, в резултат на което EUIPO трябва, от една страна, да заличи вписванията в регистъра на прехвърлянията на разглежданата марка, извършени на 16 април 2018 г., и да регистрира отново встъпилата страна като изключителен притежател на тази марка и от друга страна, да впише производството по несъстоятелност на встъпилата страна в регистъра, считано от 13 октомври 2017 г.

32      Що се отнася до искането Общия съд да потвърди обжалваното решение, то следва да се разбира като целящо по същество отхвърлянето на жалбата (вж. в този смисъл решение от 5 февруари 2016 г., Kicktipp/СХВП — Italiana Calzature (kicktipp), T‑135/14, EU:T:2016:69, т. 19 (непубликувано) и цитираната съдебна практика). Следователно на практика то се припокрива с първото искане на встъпилата страна за отхвърляне на жалбата.

33      Що се отнася до последиците, които встъпилата страна иска от Общия съд да изведе от отхвърлянето на жалбата, които по същество представляват искания Общият съд да разпореди на EUIPO извършването на различни операции в своя регистър, достатъчно е да се припомни, че Общият съд не е компетентен да дава задължителни указания на EUIPO, а последната е длъжна да направи съответните изводи въз основа на диспозитива и на мотивите на решенията на съда на Европейския съюз (вж. решение от 11 юли 2007 г., El Corte Inglés/СХВП — Bolaños Sabri (PiraÑAM diseño original Juan Bolaños), T‑443/05, EU:T:2007:219, т. 20 и цитираната съдебна практика).

34      Следователно второто искане на встъпилата страна трябва да се отхвърли, доколкото цели Общият съд да даде задължителни указания на EUIPO поради липса на компетентност.

 По същество

35      В подкрепа на жалбата си жалбоподателят изтъква по същество едно-единствено основание — нарушение на член 103 от Регламент 2017/1001 във връзка с членове 20, 24 и 27 от същия регламент. Той изтъква по същество, че апелативният състав е допуснал грешка, като е приел, че условията за отмяна на решение или за заличаване на вписване, опорочени от „явна грешка“ по смисъла на член 103 от посочения регламент, са изпълнени, въпреки че извършените на 16 април 2018 г. вписвания на прехвърляния на разглежданата марка отговаряли на всички законови условия.

36      Това единствено основание се разделя формално на четири тясно свързани части, с които жалбоподателят твърди, първо, че посочените вписвания са били извършени в съответствие с приложимото право и не са опорочени от „явна грешка“ по смисъла на член 103 от Регламент 2017/1001, второ, че тази разпоредба не е приложима в случая, при липсата на „явна грешка“, трето, че член 27 от същия регламент не е приложим и четвърто, че дори последната разпоредба да е приложима, встъпилата страна и ликвидаторът са знаели за прехвърлянията на разглежданата марка.

37      В това отношение Общият съд счита, че твърденията за нарушения, свързани с липсата на явна грешка от страна на EUIPO по смисъла на член 103 от Регламент 2017/1001, съдържащи се в първите две части на единственото основание на жалбоподателя, на практика представляват пета самостоятелна част, която логично трябва да се разгледа след останалите четири части, свързани с членове 20, 24 и 27 от същия регламент.

38      Общият съд счита също, че петте части на единственото основание на жалбоподателя следва да се преквалифицират според съответното им съдържание, като по същество изведени, първо, от незачитането от страна на EUIPO на правомощията ѝ по силата на членове 20 и 24 от Регламент 2017/1001, второ, от неправилното вземане предвид от страна на EUIPO и апелативния състав на решението за обявяване в несъстоятелност от 13 октомври 2017 г., трето, от неприложимостта в случая на член 27, параграф 1 от Регламент 2017/1001, четвърто, от приложимостта в случая на възражението за знание, предвидено в член 27 от Регламент 2017/1001, и на твърдяното знание на встъпилата страна и на ликвидатора за договора за прехвърляне от 2014 г. и пето, от погрешното прилагане на член 103 от Регламент 2017/1001 от апелативния състав към решенията на EUIPO за заличаване на вписванията от 16 април 2018 г.

39      EUIPO и встъпилата страна искат единственото основание на жалбоподателя да се отхвърли и оспорват неговите доводи.

 Предварителни бележки

40      В самото начало следва да се отбележи, подобно на встъпилата страна, че семейство A, включващо по-специално B и сина му C, което управлява предприятието жалбоподател, преди това е управлявало предприятието — встъпила страна, докато ликвидаторът представлява кредиторите на несъстоятелността на встъпилата страна.

41      В случая Общият съд следва да прецени дали апелативният състав правилно е приел, че решенията на отдела, натоварен с воденето на регистъра на EUIPO, за заличаване на вписванията от 16 април 2018 г. относно последователните прехвърляния на разглежданата марка, са правомерни с оглед на член 103 от Регламент 2017/1001. В това отношение следва да се вземат предвид релевантните разпоредби на този регламент, по-специално членове 103, 20, 24 и 27, както и членове 3, 7 и 19 от Регламент (ЕС) 2015/848 на Европейския парламент и на Съвета от 20 май 2015 година относно производството по несъстоятелност (ОВ L 141, 2015 г., стр. 19 и поправка в ОВ L 349, 2016 г., стр. 9).

42      Член 103 от Регламент 2017/1001, озаглавен „Отмяна на решения“, който се отнася и до заличаването на вписвания, предвижда в параграфи 1 и 2:

„1.      Когато [EUIPO] е извършила вписване в регистъра или е взела решение, което съдържа явна грешка по вина на Службата, тя прави нужното вписването да бъде заличено или решението да бъде отменено. В случаите, когато има само една страна в производството, чиито права се засягат от вписването или решението, заличаването на вписването или отмяната на решението се постановяват, макар грешката да не е била явна за страната.

2.      Заличаването на вписването или отмяната на решението, както са посочени в параграф 1, се постановяват, служебно или по искане на една от страните в производството, от отдела, който е извършил вписването или е взел решението. Заличаването на вписването в регистъра или отмяната на решението се осъществяват в срок от една година от датата, на която е извършено вписването в регистъра или е било взето решението, след консултация със страните по производството и с евентуалните притежатели на права върху въпросната марка на ЕС, които са вписани в регистъра. Службата съхранява документацията за всяко такова заличаване или отмяна“.

43      Член 20 от Регламент 2017/1001, озаглавен „Прехвърляне“, предвижда в параграфи 1, 3—5 и 11:

„1.      Марка на ЕС може да бъде прехвърляна отделно от прехвърлянето на предприятието за всички или част от стоките или услугите, за които тя е била регистрирана.

[…]

3.      […] прехвърлянето на марка на ЕС се прави писмено и изисква подписа на страните по договора, освен ако то произтича от съдебно решение; в противен случай прехвърлянето е нищожно.

4.      По искане на една от страните прехвърлянето се вписва в регистъра и се публикува.

5.      Заявката за регистрация на прехвърляне съдържа [конкретна] информация […].

[…]

11.      Докато прехвърлянето не бъде вписано в регистъра, правоприемникът не може да се позовава на правата, произтичащи от регистрацията на марката на ЕС“.

44      Член 13 от Регламент за изпълнение (ЕС) 2018/626 на Комисията от 5 март 2018 година за определяне на подробни правила за прилагането на някои разпоредби на Регламент (ЕС) 2017/1001, и за отмяна на Регламент за изпълнение (ЕС) 2017/1431 (ОВ L 104, 2018 г., стр. 37) уточнява информацията, която трябва да се съдържа в заявката за регистрация на прехвърляне на марка, подадена съгласно член 20, параграф 5 от Регламент 2017/1001.

45      Член 24 от Регламент 2017/1001, озаглавен „Производства по несъстоятелност“, предвижда в параграф 1, първа алинея и в параграф 3:

„1.      Единствените производства по несъстоятелност, в които може да участва марка на ЕС, са тези, които са открити в държавата членка, на чиято територия се намира центърът на основ[н]ите интереси на длъжника.

[…]

3.      Когато марка на ЕС участва в производство по несъстоятелност, по искане на компетентния национален орган вписване в този смисъл се прави в регистъра и се публикува в Бюлетина на марките на Европейския съюз, посочен в член 116“.

46      Член 27 от Регламент 2017/1001, озаглавен „Противопоставимост по отношение на трети лица“, гласи в параграфи 1 и 4:

„1.      Правните действия, посочени в членове 20, 22 и 25 относно марка на ЕС са противопоставими по отношение на трети лица във всички държави членки едва след вписването им в регистъра. Въпреки това преди вписването му, едно такова действие е противопоставимо по отношение на трети лица, които са придобили права върху марката преди датата на това действие, но които са знаели за него към момента на придобиването на тези права.

[…]

4.      До влизането в сила на общи правила за държавите членки в областта на несъстоятелността, противопоставимостта по отношение на третите лица на едно производство по несъстоятелност или на сходни производства се урежда от правото на държавата членка, в която най-напред е било започнато такова производство по смисъла на националното право и конвенциите, приложими в тази област“.

47      Член 3 от Регламент 2015/848 е озаглавен „Международна компетентност“ и предвижда в параграф 1, първа и втора алинея:

„Компетентни да образуват производството по несъстоятелност са съдилищата на държавата членка, на чиято територия е разположен центърът на основните интереси на длъжника […]. Центърът на основните интереси е мястото, където длъжникът на постоянна основа управлява интересите си и което може да се удостовери от трети лица.

За дружествата и юридическите лица, седалището се презюмира за център на основните интереси до доказване на противното […]“.

48      Член 7 от Регламент № 2015/848, озаглавен „Приложимо право“, предвижда в параграфи 1 и 2:

„1.      Ако настоящият регламент не предвижда друго, приложимото право към производството по несъстоятелност и последиците от него е правото на държавата членка, на чиято територия е образувано производството („държава на образуване на производството“).

2.      Правото на държавата на образуване на производството определя условията на образуването, провеждането и прекратяването на производството по несъстоятелност. То определя по-специално следното:

[…]

б)      имуществените активи, които се включват в масата на несъстоятелността и третирането на имуществени активи, които са придобити или прехвърлени на длъжника след образуването на производството по несъстоятелност;

[…]

м)      правила относно нищожността, унищожаемостта или относителната недействителност на правните актове, които са във вреда на кредиторите на несъстоятелността“.

49      Член 19 от Регламент № 2015/848 е озаглавен „Принцип“ и предвижда в параграф 1, първа алинея:

„Всяко решение за образуване на производство по несъстоятелност, което е взето от компетентен съд на държава членка съгласно член 3, се признава във всички други държави членки от момента на влизането му в сила в държавата на образуване на производството“.

50      Ето защо следва да се отбележи, че съгласно Регламент 2017/1001 италианският закон за несъстоятелността е приложим към някои аспекти на настоящото дело.

51      Най-напред, италианският закон за несъстоятелността, в качеството му на закон на държавата членка, на чиято територия е бил разположен центърът на основните интереси на встъпилата страна към момента на обявяването в несъстоятелност, урежда производството по несъстоятелност, в което разглежданата марка е включена по силата на член 24, параграф 1 от Регламент 2017/1001, както впрочем и по силата на член 7 от Регламент 2015/848. Освен това съгласно член 27, параграф 4 от Регламент 2017/1001 този закон урежда и въпросите, свързани с противопоставимостта на трети лица на посоченото производство по несъстоятелност.

52      Освен това съгласно член 7, параграф 2 от Регламент № 2015/848 италианският закон за несъстоятелността определя по-специално в буква б) „имуществените активи, които се включват в масата на несъстоятелността и третирането на имуществени активи, които са придобити или прехвърлени на длъжника след образуването на производството по несъстоятелност“, и в буква м) „правила относно нищожността, унищожаемостта или относителната недействителност на правните актове, които са във вреда на кредиторите на несъстоятелността“. Също така съгласно член 19 от същия регламент решението за обявяване на несъстоятелността, постановено от Tribunale di Venezia (Районен съд Венеция), поражда действие по право в целия Съюз спрямо всички трети лица и следователно в случая спрямо жалбоподателя и EUIPO.

53      Италианският закон за несъстоятелността предвижда по същество в членове 16 и 17, че решението за обявяване в несъстоятелност е противопоставимо на длъжника (обявеното в несъстоятелност физическо или юридическо лице), считано от датата на внасянето му в деловодството на съда и на третите лица от момента на вписването му в италианския търговски регистър (в случая 13 октомври 2017 г.); в член 42, който се отнася до освобождаването от собственост на длъжника, че управлението на активите на длъжника е поверено на лицето, на което е възложена ликвидацията; в член 44, че всички действия, извършени от длъжника след обявяването в несъстоятелност или които не са придобили определена дата преди обявяването на несъстоятелността, са недействителни от правна гледна точка и не могат да бъдат противопоставени на третите лица, включително на кредиторите, а в член 45 — че формалностите, необходими, за да стане даден акт противопоставим на третите лица, включително на кредиторите, са неотносими, ако са извършени след обявяването на несъстоятелност.

54      Именно в светлината на тези разпоредби следва да се разгледат петте части на единственото основание на жалбоподателя.

 По първата част на единственото основание, с която се твърди незачитане от страна на EUIPO на правомощията ѝ по членове 20 и 24 от Регламент 2017/1001

55      С първата част на единственото основание жалбоподателят по същество твърди, че EUIPO трябва само да провери формалните условия за подаване на заявка за вписване на прехвърлянето на марка по силата по-специално на член 20 от Регламент 2017/1001 и че не е длъжна да разглежда въпросите по същество, които не попадат в обхвата на нейната компетентност.

56      В случая жалбоподателят твърди, че EUIPO е превишила границите на компетентността си и на правомощията си, от една страна, като е разгледала въпроси, свързани с правото на собственост по силата на италианското право, и от друга страна, като не се е ограничила до формалното разглеждане на документите, представени в подкрепа на заявките за вписване на прехвърлянията на разглежданата марка, тоест писмените споразумения, подписани от съответните страни. Следователно EUIPO трябвало единствено да провери дали са били представени достатъчно доказателства за посочените прехвърляния и дали представените документи съдържат данните, посочени в заявките за регистрация на тези прехвърляния. От практиката на Общия съд следвало също, че EUIPO не е оправомощена да преценява валидността и правното действие на прехвърляне на марка от гледна точка на действащото национално право. Апелативният състав обаче превишил компетентността си и правомощията си, преценявайки по същество дали списъкът за инвентаризация, приложен към решението за обявяване в несъстоятелност на встъпилата страна, доказва собствеността върху разглежданата марка.

57      Според жалбоподателя е безспорно, че подадената на 16 април 2018 г. заявка за регистрация на прехвърляния на посочената марка отговаря на всички материалноправни и формални условия, тъй като договорите за прехвърляне са сключени в писмена форма и са подписани от двете страни, за които се отнася всяко от тези прехвърляния. Макар да признава, че към тази дата, на която са направени вписванията на посочените прехвърляния, регистрираният притежател на тази марка е бил встъпилата страна, той при все това поддържа, че регистърът не отразявал правното положение, тъй като встъпилата страна прехвърлила разглежданата марка през 2014 г. на Spring Holdings, което на свой ред прехвърлило тази марка на жалбоподателя през декември 2017 г. От това той заключава, че посочените прехвърляния са регистрирани на 16 април 2018 г. в съответствие с приложимите правни условия и че EUIPO не е можела да провери дали сключените през 2014 г. споразумения (прехвърляне в полза на Spring Holdings), или през 2017 г. (прехвърляне в негова полза) са валидни от гледна точка на италианското или на ирландското право.

58      В самото начало следва да се припомни, от една страна, че съгласно постоянната съдебна практика, приложима за EUIPO, компетентната институция или агенция е длъжна да разгледа внимателно и безпристрастно всички относими към дадения случай фактически и правни обстоятелства (вж. в този смисъл решения от 21 ноември 1991 г., Technische Universität München, C‑269/90, EU:C:1991:438, т. 14, от 15 юли 2011 г., Zino Davidoff/СХВП — Kleinakis kai SIA (GOOD LIFE), T‑108/08, EU:T:2011:391, т. 19 и от 25 септември 2018 г., Grendene/EUIPO — Hipanema (HIPANEMA), T‑435/17, непубликувано, EU:T:2018:596, т. 79 и цитираната съдебна практика). По-специално EUIPO, която поддържа публичен регистър, трябва на това основание надлежно да вземе предвид фактите, които могат да имат правни последици върху вписванията, които вписва в посочения регистър.

59      От друга страна, следва да се отбележи, че съгласно цитираната от жалбоподателя съдебна практика член 19 от Регламент 2017/1001 по принцип не изисква EUIPO да разглежда и прилага законите на държавите членки относно марка на Европейския съюз като обект на собственост. По-специално от тази разпоредба не следва, че EUIPO или юрисдикциите на Съюза трябва да разглеждат или да се произнасят по договорни или правни въпроси, произтичащи от националното право (вж. в този смисъл решение от 9 септември 2011 г., Chalk/СХВП — Reformed Spirits Company Holdings (CRAIC), T‑83/09, непубликувано, EU:T:2011:450, т. 27).

60      Съгласно същата съдебна практика евентуален конфликт между две прехвърляния на марка повдига въпроси, свързани с договорното право и с правото на собственост, които надхвърлят рамката на член 20 от Регламент 2017/2001 и на Регламент за изпълнение 2018/626 и чието разглеждане не е от компетентността на EUIPO. От това следва, че EUIPO не е длъжна да проверява валидността и правните последици на прехвърлянето на марка на Европейския съюз съгласно приложимото национално право (вж. в този смисъл решение от 9 септември 2011 г., CRAIC, T‑83/09, непубликувано, EU:T:2011:450, т. 30 и 31).

61      Както впрочем отбелязва EUIPO в писмения си отговор, от тази съдебна практика следва, че при разглеждането на заявка за вписване на прехвърляне на марка на Европейския съюз компетентността на EUIPO по принцип се свежда до проверка на формалните условия, предвидени в член 20 от Регламент 2017/1001 и в член 13 от Регламент за изпълнение 2018/626, и не предполага преценка на въпросите по същество, които могат да възникнат в рамките на приложимото национално право.

62      При все това съгласно постоянната съдебна практика при тълкуването на разпоредба от правото на Съюза следва да се има предвид не само съдържанието ѝ, но и нейният контекст и целите на правната уредба, от която тя е част (вж. решение от 4 февруари 2016 г., Hassan, C‑163/15, EU:C:2016:71, т. 19 и цитираната съдебна практика).

63      По-специално член 20 от Регламент 2017/1001 трябва да се тълкува в светлината на разпоредбите от същия раздел на Регламент 2017/1001, озаглавен „Марки на ЕС като обект на собственост“ (глава II, раздел 4, членове 19—29), чийто предмет е да гарантира, че такава марка следва да може да „бъде прехвърляна, да може да бъде давана в залог на трети лица или да бъде предмет на лицензия“ (вж. съображение 26 от посочения регламент).

64      Така при прилагането на член 20 от Регламент 2017/1001 EUIPO трябва да вземе предвид по-специално член 27, параграф 1 от този регламент, съгласно който прехвърлянията на марки на Европейския съюз са противопоставими на трети лица по принцип едва след вписването им в регистъра на марките на Европейския съюз, от което впрочем следва, че подобно вписване няма обратно действие.

65      Освен това, когато, както в настоящия случай, е образувано производство по несъстоятелност срещу притежателя на марка, EUIPO трябва да вземе предвид разпоредбата на член 27, параграф 4 от Регламент 2017/1001, от която следва, че противопоставимостта на такива производства спрямо трети лица се урежда от националното право.

66      В случая обаче производството по несъстоятелност на встъпилата страна се урежда от италианското право, което жалбоподателят не оспорва. По-специално от информацията, предоставена от ликвидатора на EUIPO, следва, най-напред, че членове 16 и 17 от италианския закон за несъстоятелността предвиждат по същество, че решението за обявяване в несъстоятелност е противопоставимо, от една страна, на длъжника, тоест физическото или юридическото лице в несъстоятелност, считано от внасянето на това решение в деловодството на съда, и от друга страна, на третите лица от момента на вписването му в италианския търговски регистър. По-нататък, от член 42 от този закон следва, че управлението на дружеството в несъстоятелност е поверено на ликвидатора. Накрая, от членове 44 и 45 от него следва, от една страна, че всички действия, извършени от длъжника след обявяването на несъстоятелността или които нямат сигурна дата преди обявяването на несъстоятелността, нямат правно действие и не могат да бъдат противопоставени на трети лица, включително на кредиторите, и от друга страна, че необходимите формалности, за да се направи дадено действие противопоставимо на същите тези трети лица, са неотносими, ако са били изпълнени след обявяването на несъстоятелност.

67      Така в случая съгласно член 27, параграф 4 от Регламент 2017/1001 последиците от производството по несъстоятелност трябва да се изведат от италианското право, по-специално като се отчетат надлежно последиците от него за действията, извършени от длъжника след това обявяване в несъстоятелност или които не са придобили определена дата преди посоченото обявяване.

68      Поради това с оглед на гореизложеното следва да се приеме, че макар EUIPO несъмнено да трябва да се ограничи до проверката на формалните условия за валидност на заявка за регистрация на прехвърляне на марка на основание член 20, параграф 5 от Регламент 2017/1001 и член 13 от Регламент за изпълнение 2018/626, тази проверка все пак предполага грижливо да се вземат предвид фактите, които могат да имат правни последици за заявката за вписване на такова прехвърляне, включително наличието на производство по несъстоятелност.

69      Задължението за полагане на грижа, което EUIPO има по силата на припомнения в точка 58 по-горе принцип, е императивно в още по-голяма степен, когато, както в настоящия случай, преди да получи заявка за регистрация на прехвърлянето на марка на Европейския съюз, EUIPO е била уведомена с по-ранна заявка за вписване, подадена в съответствие с член 24, параграф 3 от Регламент 2017/1001, че тази марка е била включена в производство по несъстоятелност, тоест производство за осребряване на активите на притежателя на тази марка в полза на кредиторите му. В подобен случай EUIPO следва да разгледа посочената заявка за вписване на прехвърляне с особена грижа, за да вземе предвид целта за „гарантиране на ефективността“ на производството по несъстоятелност, посочена в съображение 36 от Регламент 2015/848, по-специално ако съществуването, валидността или точната дата на прехвърлянето се оспорват от ликвидатора.

70      Жалбоподателят при все това твърди по същество, че заявката за вписване на прехвърляне на марка на Европейския съюз е напълно независима от каквато и да било по-ранна заявка за вписване на производство по несъстоятелност, засягащо същата марка. Той поддържа, че EUIPO е компетентна единствено да провери формалните условия на прехвърлянето и че тя трябва да се въздържа от всякаква преценка на евентуалните последици от първата заявка върху последващите заявки.

71      С оглед обаче на изложените в точки 58—69 по-горе съображения подобни доводи трябва да се отхвърлят.  Всъщност, след като веднъж е уведомена от национална юрисдикция за откриването на производство по несъстоятелност, включващо марка на Европейския съюз, EUIPO не би могла да пренебрегне този факт, когато на по-късна дата е подадена заявка за вписване на прехвърляне на същата марка, още повече когато лицето, натоварено с ликвидацията на активите, които са част от масата на несъстоятелността, оспорва изрично съществуването или валидността на документа, представен в подкрепа на заявката, и е бил предявен съдебен иск в това отношение.

72      Освен това, както бе припомнено в точка 66 по-горе, в случая по силата на приложимото италианско право разглежданото производство по несъстоятелност е направило неотносими формалностите, необходими за гарантиране на противопоставимостта спрямо трети лица на акт на длъжника, при положение че те са били извършени след обявяването на несъстоятелността. Вследствие на това, доколкото това обявяване е породило действие преди подаването на заявката за вписване на въпросните прехвърляния, а EUIPO е била уведомена за това преди посочената заявка, тя е била длъжна да спре вписването на тези прехвърляния до разглеждането на делото по същество от националната юрисдикция.

73      За сметка на това, ако се приемат доводите на жалбоподателя, на практика не само би се стигнало до заобикаляне на националните разпоредби в областта на несъстоятелността и на тяхната цел, тоест защитата на кредиторите, но и това би лишило член 24, параграф 3 от Регламент 2017/1001 от голяма част от полезното му действие.

74      Следователно апелативният състав правилно е констатирал по-конкретно в точка 56 от обжалваното решение, че разглежданата марка е била посочена в списъка за инвентаризация, приложен към решението за обявяване на несъстоятелността на встъпилата страна, поради което EUIPO е била длъжна да вземе предвид този факт и да впише в регистъра производството по несъстоятелност по отношение на тази марка в съответствие с искането на ликвидатора. По този начин апелативният състав само е припомнил задължението на EUIPO за полагане на дължима грижа, както е изяснено в точки 58—69 по-горе. Освен това в същата точка от решението си апелативният състав също правилно припомня, че EUIPO не е имала право да оспорва посочения списък за инвентаризация, тъй като не можела да изземва правомощията на националните юрисдикции.

75      Следователно първата част на единственото основание трябва да се отхвърли.

 По втората част на единственото основание, с която се твърди неправилно вземане предвид от EUIPO и апелативния състав на решението за обявяване в несъстоятелност от 13 октомври 2017 г.

76      С втората част на единственото основание жалбоподателят счита по същество, че апелативният състав е допуснал грешка, като е приел, че липсва съществен етап от производството, тъй като при вписването на прехвърлянията на разглежданата марка на 16 април 2018 г. EUIPO не е взела предвид факта, че самата тя е пренебрегнала предходната заявка за вписване в регистъра на производството по несъстоятелност на встъпилата страна, подадена от ликвидатора на 25 октомври 2017 г. по силата на член 24 от Регламент 2017/1001. Жалбоподателят счита, че към датата на подаване на заявката за вписване на посочените прехвърляния встъпилата страна вече не можела да се счита за притежател на тази марка, доколкото преди това тя е била прехвърлена от встъпилата страна на Spring Holdings с договор за прехвърляне от 26 юни 2014 г., а впоследствие това последно дружество я е прехвърлило на жалбоподателя. Според жалбоподателя вписването на производството по несъстоятелност по силата на член 24 от Регламент 2017/1001 следователно не е могло да има никакво отражение, тъй като през октомври 2017 г. и април 2018 г. встъпилата страна вече не можела да се счита за притежател на посочената марка.

77      Жалбоподателят счита, че макар EUIPO да е вписала в регистъра производството по несъстоятелност, прехвърлянията на разглежданата марка, най-напред в полза на Spring Holdings, а впоследствие в полза на жалбоподателя, все пак е трябвало да бъдат регистрирани, тъй като, от една страна, всички условия за вписване на прехвърляне, посочени в член 20 от Регламент 2017/1001 (писмено споразумение, подписи, заявка за вписване), са били изпълнени и изискваното доказателство е било представено и от друга страна, че към датата на подобно вписване в регистъра встъпилата страна вече не била притежател на тази марка, която тя прехвърлила на Spring Holdings. Той изтъква, че вписването на производството по несъстоятелност в регистъра не можело да има за последица повторното включване в активите на встъпилата страна, дружество в несъстоятелност, на елементи като посочената марка, които към датата на откриване на производството по несъстоятелност вече не са били част от неговите активи. Той добавя, че както следвало от член 27, параграф 4 от Регламент 2017/1001, неплатежоспособността като такава и вписването на производството по несъстоятелност в регистъра пораждат действие за в бъдеще.

78      Веднага следва да се отбележи, че за страните е безспорно, че встъпилата страна е обявена за неплатежоспособна с решение за обявяване на несъстоятелност, постановено на 13 октомври 2017 г. от Tribunale di Venezia (Районен съд Венеция) в приложение на италианския закон за несъстоятелността и станало противопоставимо на третите лица на същия ден в съответствие с посочения закон, който съгласно член 27, параграф 4 от Регламент 2017/1001 урежда противопоставимостта на това производство спрямо трети лица. Следователно, считано от тази дата, встъпилата страна вече не е била оправомощена да прехвърля разглежданата марка в съответствие с член 20 от същия регламент и EUIPO не е можела да извършва вписване на заявено след тази дата прехвърляне.

79      В точки 46 и 47 от обжалваното решение апелативният състав само е припомнил последиците от такова решение за обявяване в несъстоятелност за страната, вписана като притежател на марка на Европейския съюз към датата на това съдебно решение, тоест забраната да управлява своите активи (имущество и права на собственост, вписани в регистъра) и недействителността или непротивопоставимостта на всяко последващо действие по отношение на кредиторите (включително необходимите формалности, за да се гарантира противопоставимостта на дадено действие спрямо трети лица, които са неотносими, ако бъдат осъществени след обявяването на несъстоятелността). Той отбелязва, че в случая към датата на постановяване на посоченото решение, 13 октомври 2017 г., встъпилата страна е била вписана в регистъра на EUIPO като притежател на разглежданата марка и че тази марка фигурирала в списъка за инвентаризация по несъстоятелността.

80      В това отношение трябва да се констатира, че противно на твърденията на жалбоподателя, апелативният състав не е преценил по същество дали списъкът за инвентаризация доказва собствеността върху разглежданата марка. Всъщност апелативният състав просто е взел предвид официален документ, одобрен от Tribunale di Venezia (Районен съд Венеция), сезиран с производството по несъстоятелност, и в точка 56 от обжалваното решение е констатирал, че не е представено никакво доказателство за това, че този документ е бил оспорен пред съд. Освен това в точки 48 и 49 от това решение апелативният състав отбелязва, че EUIPO не е разгледала искането на ликвидатора, получено на 25 октомври 2017 г., за вписване в регистъра на производството по несъстоятелност по отношение на встъпилата страна и че това искане било все още висящо на 16 април 2018 г., датата на подаване на заявката за вписване на прехвърлянията на посочената марка от встъпилата страна на Spring Holdings и от това последно дружество на жалбоподателя.

81      Следователно в точки 50—54 от обжалваното решение апелативният състав правилно е приел, че доводът на жалбоподателя, че прехвърлянето на разглежданата марка от встъпилата страна на Spring Holdings е било извършено на 26 юни 2014 г. (тоест преди обявяването на встъпилата страна в несъстоятелност), не позволява да се приеме, че вписванията на прехвърляне, извършени на 16 април 2018 г., са редовни и по същество, че този довод е неотносим.

82      В това отношение апелативният състав правилно се е основал на член 27, параграф 1 от Регламент 2017/1001 относно противопоставимостта на третите лица на правни актове като прехвърлянията на марки, която действа едва след вписването им в регистъра. Той приема, че твърдяното прехвърляне на разглежданата марка от встъпилата страна, независимо от неговата валидност и сигурния характер на неговата дата, при всички положения не е било вписано в регистъра на EUIPO преди решението за обявяване в несъстоятелност от 13 октомври 2017 г. и че поради това не може да има действие по отношение на ликвидатора, който трябва да се квалифицира като „трето лице“, тъй като не е страна по твърдяното прехвърляне. Освен това с оглед на член 27, параграф 4 от същия регламент той правилно се е основал на член 45 от италианския закон за несъстоятелността, който гласи, че всички формалности, необходими за осигуряване на противопоставимостта на дадено действие спрямо трети лица, са неотносими, ако са извършени след обявяването в несъстоятелност, какъвто е настоящият случай.

83      Следователно от обжалваното решение е видно, че апелативният състав не се е произнесъл по материалноправните въпроси, които са от компетентността на националните юрисдикции и на националното право, каквито са собствеността върху разглежданата марка от гледна точка на италианското право или действителността по същество на регистрираните на 16 април 2018 г. прехвърляния на тази марка. Тъкмо обратното, в точки 53 и 56 от обжалваното решение той изрично обявява, че не разполага с никаква компетентност в това отношение, и надлежно признава компетентността на националните юрисдикции в тази област.

84      Накрая, доколкото жалбоподателят се позовава на точка 30 от решение от 9 септември 2011 г., CRAIC (T‑83/09, непубликувано, EU:T:2011:450), следва да се припомни, че в тази точка от това решение Общият съд е приел, че първата заявка за вписване на прехвърляне на съответната марка по делото, по което е постановено това решение, отговаря на изискванията на правило 31 от Регламент (ЕО) № 2868/95 на Комисията от 13 декември 1995 година за прилагане на Регламент (ЕО) № 40/94 на Съвета относно марката на Общността (ОВ L 303, 1995 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 1, стр. 189) (понастоящем член 13 от Регламент за изпълнение 2018/626), тъй като тя е придружена от документ за прехвърляне на марката, съответстващ на изискванията на това правило, поради което посочената заявка, както и регистрацията на приобретателя като нов притежател на въпросната марка били валидни. За сметка на това Общият съд приема, че втора заявка за вписване на прехвърляне на същата марка не отговаря на тези изисквания, тъй като прехвърлителят не съответства на регистрирания притежател, който към този момент вече е бил приобретателят в рамките на предходното прехвърляне на посочената марка. В това отношение Общият съд отбелязва, че евентуален конфликт между двете прехвърляния, предмет на които е тази марка, повдига въпроси, свързани с облигационното право и с правото на собственост, които надхвърлят рамките на посоченото правило и чието разглеждане не е от компетентността на EUIPO.

85      Тези съображения обаче не предполагат, че в настоящия случай апелативният състав е преценил по същество валидността на прехвърлянията на разглежданата марка, както, изглежда, жалбоподателят иска да внуши. В това отношение е достатъчно да се отбележи, че в спора, по който Общият съд се е произнесъл с решение от 9 септември 2011 г., CRAIC (T‑83/09, непубликувано, EU:T:2011:450), жалбоподателят не се е позовал в подкрепа на своята заявка за вписване на прехвърляне на марка на решение на национална юрисдикция относно производство по несъстоятелност, аналогично на решението, постановено в случая от Tribunale di Venezia (Районен съд Венеция). Следва, че EUIPO не е била длъжна да приложи националното право и следователно позоваването на цитираното съдебно решение не е релевантно. При всички положения в обжалваното решение апелативният състав се е ограничил да вземе предвид посоченото италианско съдебно решение и както вече бе изложено в точка 83 по-горе, самият той не се е произнесъл по правото на собственост върху разглежданата марка от гледна точка на италианското право, нито е преценил по същество валидността на прехвърлянията ѝ.

86      Следователно втората част на единственото основание трябва да се отхвърли.

 По третата част на единственото основание, с която се твърди неприложимост в случая на член 27, параграф 1 от Регламент 2017/1001

87      С третата част на единственото основание жалбоподателят твърди по същество, че член 27, параграф 1 от Регламент 2017/1001 не може да се приложи в настоящия случай, тъй като се отнася единствено до положения, при които повече от една от страните претендират право върху марка на Европейския съюз, тоест се позовават на правни актове, които имат за предмет или последица създаването или прехвърлянето на права върху такава марка. За сметка на това той не бил приложим към положение като това по настоящото дело, при което правен субект вече не е притежател на съответната марка към датата на откриване на отнасящо се до него производство по несъстоятелност, тъй като той е прехвърлил тази марка на друг правен субект години преди това.

88      В това отношение следва да се припомни, че съгласно член 27, параграф 1, първо изречение от Регламент 2017/1001 посочените в членове 20, 22 и 25 от същия регламент правни действия относно марката на Европейския съюз са противопоставими на третите лица във всички държави членки едва след вписването им в регистъра.

89      Трябва да се констатира, че противно на поддържаното от жалбоподателя, апелативният състав правилно е приел, че тази разпоредба е приложима в случая.

90      Всъщност в точки 47—54 от обжалваното решение апелативният състав отбелязва, че собствеността върху разглежданата марка към 13 октомври 2017 г. — датата, на която регистрираният притежател на тази марка, а именно встъпилата страна, е бил обявен в несъстоятелност — е предмет на спор между жалбоподателя и ликвидатора, представляващ кредиторите на встъпилата страна, и че твърдяното прехвърляне на тази собственост, което според жалбоподателя е станало през 2014 г., при всички случаи не било противопоставимо на третите лица, сред които ликвидатора, тъй като не било вписано в регистъра на EUIPO преди 13 октомври 2017 г.

91      От това следва, че член 27, параграф 1 от Регламент 2017/1001 е приложим в случая, и по-специално към твърдения договор за прехвърляне на разглежданата марка от 2014 г., който не е бил противопоставим на третите лица в съответствие с тази разпоредба преди 13 октомври 2017 г. — датата на влизане в сила и противопоставимост спрямо трети лица на решението за обявяване в несъстоятелност на встъпилата страна в съответствие с италианския закон за несъстоятелността, приложим по силата на член 27, параграф 4 от същия регламент и на член 19, параграф 1 от Регламент 2015/848.

92      Поради това третата част на единственото основание следва да се отхвърли.

 По четвъртата част на единственото основание, с която се твърди приложимост в конкретния случай на изключението за знание, предвидено в член 27, параграф 1 от Регламент 2017/1001, и се претендира, че встъпилата страна и ликвидаторът са знаели за договора за прехвърляне от 2014 г.

93      С четвъртата част на единственото основание жалбоподателят по същество счита, че апелативният състав е допуснал грешка, като не е взел предвид факта, че встъпилата страна и ликвидаторът са знаели за извършеното през 2014 г. прехвърляне на разглежданата марка, което се доказвало от съществуването на лицензионното споразумение относно тази марка, сключено на 30 декември 2014 г. между встъпилата страна и Spring Holdings, и продължаването на действието на това лицензионно споразумение от страна на ликвидатора с електронно писмо от 7 декември 2017 г. Това следвало и от „писмо за съгласие“ от 24 ноември 2017 г., с което Spring Holdings е предложило удължаване на срока на действие на лицензионното споразумение до 30 ноември 2022 г.

94      При всички случаи според жалбоподателя ликвидаторът не можел да се счита за трето лице (дори действащо в интерес на кредиторите на встъпилата страна), тъй като той бил в договорно отношение с него в качеството на страна по лицензионното споразумение. От това жалбоподателят заключава, че дори член 27, параграф 1 от Регламент 2017/1001 да беше приложим в случая, встъпилата страна и самият ликвидатор не биха могли да се позоват на тази разпоредба, тъй като те действително са знаели за извършеното през 2014 г. предходно прехвърляне на разглежданата марка на Spring Holdings.

95      Следва да се отбележи, че тези доводи се основават на възражението за знание, предвидено в член 27, параграф 1, второ изречение от Регламент 2017/1001, според което дори преди вписването му в регистъра на EUIPO правен акт относно марка на Европейския съюз е противопоставим на третите лица, които са придобили права върху марката след датата на този акт, ако те са знаели за него при придобиването на тези права.

96      Налага се обаче изводът, че в случая EUIPO не е била в състояние да приложи това възражение за знание.

97      Всъщност, както вече бе посочено в точка 74 по-горе, в точка 56 от обжалваното решение апелативният състав правилно е приел, че тъй като разглежданата марка е посочена в списъка за инвентаризация, приложен към решението за обявяване в несъстоятелност от 13 октомври 2017 г., EUIPO нямала задачата да оспорва този списък, тъй като не можела да изземва правомощията на националните съдилища и била длъжна да впише в регистъра производството по несъстоятелност относно посочената марка. Освен това в същата точка от посоченото решение апелативният състав правилно е приел, че заявката за вписване на прехвърлянията на тази марка, подадена от жалбоподателя след обявяването на встъпилата страна в несъстоятелност, е просрочена и че жалбоподателят не е доказал, че решението за обявяване в несъстоятелност е неправилно, въз основа на решение на национален съд.

98      Вследствие на това EUIPO не е била длъжна да проверява дали към датата на решението за обявяване на встъпилата страна в несъстоятелност възражението за знание можело да бъде противопоставено на последната и на ликвидатора. От това следва, че настоящата част е неотносима.

99      При всички случаи, що се отнася до твърдението, че встъпилата страна и ликвидатора са знаели към 13 октомври 2017 г. за прехвърлянето на разглежданата марка от встъпилата страна на Spring Holdings, за което се твърди, че е извършено през 2014 г., следва да се отбележи следното.

100    От една страна, що се отнася до встъпилата страна, следва да се припомни, че относно целта на правилото, установено в член 27, параграф 1, първо изречение от Регламент 2017/1001, Съдът е приел, че непротивопоставимостта спрямо трети лица на невписаните в регистъра правни действия по членове 20, 22 и 25 от този регламент цели да защити този, който има или може да има права върху марка на Европейския съюз като обект на собственост (вж. в този смисъл решение от 4 февруари 2016 г., Hassan, C‑163/15, EU:C:2016:71, т. 25).

101    Поради това следва да се приеме, че в случая член 27, параграф 1 от Регламент 2017/1001 цели да защити всяко лице, което има или може да има права върху разглежданата марка като обект на собственост, тоест кредиторите на встъпилата страна — дружество, обявено в несъстоятелност. При това положение знанието за прехвърлянето на тази марка от самата встъпила страна не е релевантно и не може да засегне правата на нейните кредитори върху имуществото ѝ в ликвидация.

102    От друга страна, що се отнася до ликвидатора, следва да се провери дали той действително е потвърдил, че е знаел за прехвърлянето от 2014 г. преди 13 октомври 2017 г., както твърди жалбоподателят.

103    В това отношение е важно да се подчертае, че съгласно член 27, параграф 1 от Регламент 2017/1001 възражението за знание се прилага за лицата, които са придобили впоследствие права върху съответната марка, като са знаели за действието „към момента на придобиването на тези права“, тоест в случая на 13 октомври 2017 г., както признава самият жалбоподател в точка 74 от жалбата.

104    Най-напред обаче е безспорно, че ликвидаторът не е участвал нито в договора за прехвърляне, нито в лицензионното споразумение, на които се позовава жалбоподателят, за които се твърди, че са сключени през 2014 г.

105    По-нататък, от преписката по делото е видно, че ликвидаторът оспорва валидността на посочените договори за прехвърляне и лицензионно споразумение пред Tribunale di Venezia (Районен съд Венеция). В същия документ, на който се основава жалбоподателят, а именно исковата молба, подадена от ликвидатора до този съд на 13 юни 2019 г., изрично се посочва, че ликвидаторът е узнал за договора за прехвърляне „за първи (и единствен) път“ през юни 2018 г. (тоест след решението за обявяване на несъстоятелност от 13 октомври 2017 г.) именно поради производството пред EUIPO.

106    В подкрепа на твърденията си жалбоподателят само се позовава на „писмото за съгласие“, тоест кореспонденция относно продължаването на срока на лицензионното споразумение, датирана от ноември и декември 2017 г. В това отношение е важно да се подчертае, че изтъкнатата от жалбоподателя кореспонденция е последваща спрямо решението за обявяване на несъстоятелност, с дата 13 октомври 2017 г. При всички случаи от преписката по делото е видно, че ликвидаторът е отхвърлил твърденията на жалбоподателя, като твърди, че предложението за удължаване на срока на лицензионното споразумение, направено от Spring Holdings на 24 ноември 2017 г., е „с чисто временен и непостоянен характер и очевидно изключва исковете срещу твърдяното прехвърляне на марки“, сред които е разглежданата марка.  Както изрично е посочено в искането на ликвидатора за получаване на разрешение да приеме това удължаване, разрешението „не засяга каквито и да било искове, предявени, за да се определи дали прехвърлянето на марките е извършено законосъобразно и на разумна цена, и за установяване на всякакви други обстоятелства от гледна точка на предмета“. Освен това ликвидаторът оспорва пред апелативния състав истинността на електронното писмо, за което се твърди, че е изпратено от него в отговор на посоченото предложение и на което жалбоподателят се позовава, а последният не е доказал, че ликвидаторът някога е подписал това предложение. Ето защо тези доказателства не могат да докажат, че към 13 октомври 2017 г. ликвидаторът е знаел за твърдения договор за прехвърляне от 26 юни 2014 г.

107    Следователно апелативният състав правилно е приел по същество, че предвиденото в член 27, параграф 1 от Регламент 2017/1001 възражение за знание не се прилага в случая и че твърдените договор за прехвърляне и лицензионно споразумение от 2014 г., независимо от тяхната валидност и несъмнен характер на тяхната дата от гледна точка на италианското право, при всички положения са били непротивопоставими на встъпилата страна и на ликвидатора към 13 октомври 2017 г.

108    Следователно четвъртата част на единственото основание трябва да се отхвърли.

 По петата част на единственото основание, с която се твърди неправилно прилагане на член 103 от Регламент 2017/1001 от страна на апелативния състав към решенията на EUIPO за заличаване на вписванията от 16 април 2018 г.

109    С петата част от единственото основание жалбоподателят твърди по същество, че член 103 от Регламент 2017/1001 не е приложим в случая, като се има предвид липсата на „явна грешка“ при вписването от EUIPO на прехвърлянето на разглежданата марка в негова полза на 16 април 2018 г. при спазване на нормативните изисквания. Той отново твърди, че встъпилата страна, преди да бъде обявена в несъстоятелност, е прехвърлила тази марка на Spring Holdings, което на свой ред му я прехвърлило. Освен това твърдяната от встъпилата страна грешка, тоест неизвършването на процесуално действие, не била допусната към датата на вписването на посоченото прехвърляне, а през октомври 2017 г.

110    В това отношение следва да се припомни, че текстът на член 103 от Регламент 2017/1001, влязъл в сила на 1 октомври 2017 г., се различава от този на член 80 от Регламент № 207/2009, доколкото той обхваща всяка „явна грешка“, за която EUIPO носи отговорност, а не само всяка „явна процедурна грешка“, за която EUIPO носи отговорност и която Съдът е определил като явна грешка от процедурно естество, допусната от EUIPO (вж. в този смисъл решение от 31 октомври 2019 г., Repower/EUIPO, C‑281/18 P, EU:C:2019:916, т. 29). Следователно процесуалният характер на явната грешка не е условие за прилагането на член 103 от Регламент 2017/1001.

111    Що се отнася до „явния“ или очевиден характер на грешката, оправдаващ приемането на решение за отмяна на предходно решение или заличаването на вписване, той е квалификация на грешките, които са толкова очевидни, че не позволяват запазването на диспозитива на това предходно решение или на това вписване, без да е необходимо впоследствие да се прави нов анализ от отдела, който е взел посоченото решение или е извършил посоченото вписване (вж. в този смисъл, решение от 28 май 2020 г., Aurea Biolabs/EUIPO — Avizel (AUREA BIOLABS), T‑724/18 и T‑184/19, EU:T:2020:227, т. 29 и 30 и цитираната съдебна практика).

112    По-общо, съгласно съдебната практика дадена грешка може да се квалифицира като явна само когато може да бъде установена по очевиден начин с оглед на критериите, в зависимост от които законодателят е искал да постави упражняването от администрацията на правото ѝ на преценка, и представените доказателства са достатъчни, за да лишат от правдоподобност възприетата от тази администрация преценка, без да може да се приеме, че тази преценка е обоснована и последователна (вж. в този смисъл решение от 2 април 2019 г., Fleig/ЕСВД, T‑492/17, EU:T:2019:211, т. 55 и цитираната съдебна практика).

113    В случая следва да се отбележи, що се отнася до невписването на производството по несъстоятелност, че неплатежоспособността трябва да се счита за ефективна и противопоставима, считано от датата, определена в приложимото национално право, в случая 13 октомври 2017 г., по силата на членове 44 и 45 от италианския закон за несъстоятелността (вж. по-специално т. 53 и 66 по-горе). Освен това EUIPO е знаела за неплатежоспособността на встъпилата страна, а с решението от 9 април 2018 г. (вж. т. 8 по-горе) вече изрично е обявила намерението си да я вземе предвид. Така, след като първото вписване на прехвърлянето на разглежданата марка от встъпилата страна на Spring Holdings, поискано на 18 октомври 2017 г. от техния общ представител, е било заличено от EUIPO с обратно действие на 9 април 2018 г., посочената марка трябва да се счита за принадлежаща на встъпилата страна на 13 октомври 2017 г., а на по-силно основание — на 16 април 2018 г.

114    При това положение се налага изводът, че „явна грешка“, за която EUIPO носи отговорност по смисъла на член 103 от Регламент 2017/1001, е допусната, когато на 16 април 2018 г. EUIPO е вписала в регистъра прехвърлянията на разглежданата марка по искане на жалбоподателя, без да вземе предвид съществуването и противопоставимостта на решението за обявяване в несъстоятелност на встъпилата страна от 13 октомври 2017 г., което тя е пропуснала да впише вследствие на заявката в този смисъл, подадена от ликвидатора на 25 октомври 2017 г.

115    Следователно извършените на 16 април 2018 г. вписвания в регистъра на последователните прехвърляния на разглежданата марка представляват „явни грешки“, за които EUIPO носи отговорност по смисъла на член 103 от Регламент 2017/1001, тъй като, от една страна, несъстоятелността на встъпилата страна е била обявено по-рано, тоест на 13 октомври 2017 г., и от друга страна, към датата на тези вписвания EUIPO е знаела за образуването на производството по несъстоятелност на вписания в регистъра притежател на тази марка, тоест встъпилата страна.

116    При нормални условия и без допусната грешка, ако решението, с което се обявява неплатежоспособността на регистрирания притежател на разглежданата марка, беше надлежно вписано в регистъра към датата на заявката на ликвидатора в този смисъл, тоест на 25 октомври 2017 г., всяка последваща заявка за регистрация на прехвърляне на същата марка би била автоматично спряна и би могла да бъде приведена в изпълнение само с изричното разрешение на ликвидатора или на националния съд, провеждащ производството по несъстоятелност.

117    Вписвайки оспорените прехвърляния по искане на жалбоподателя на 16 април 2018 г., след като е пропуснала да впише в регистъра на производството по несъстоятелност на притежателя на разглежданата марка в съответствие с искането на ликвидатора от 25 октомври 2017 г., EUIPO е допуснала явна грешка, поради което е била длъжна да заличи веднага щом това стане възможно, посочените вписвания от 16 април 2018 г., опорочени от тази явна грешка.

118    В това отношение Съдът е обявил по същество, че наложеното понастоящем с член 103 от Регламент 2017/1001 задължение на EUIPO да оттегли решение или да заличи вписване, опорочено от явна грешка, за която същата носи отговорност, има за цел да гарантира добра администрация, както и процесуална икономия (вж. в този смисъл и по аналогия решение от 31 октомври 2019 г., Repower/EUIPO, C‑281/18 P, EU:C:2019:916, т. 32).

119    Освен това предвиденият в член 103, параграф 2 от Регламент 2017/1001 едногодишен срок, считано от датата на вписване в регистъра, е бил надлежно спазен при приемането на 30 януари 2019 г. от отдела, на който е възложено воденето на регистъра на EUIPO, на двете решения за заличаване на вписванията в регистъра T 014185659 и T 014188703, извършени на 16 април 2018 г.

120    От това следва, че са били изпълнени условията за прилагане на член 103 от Регламент 2017/1001 от EUIPO, по-специално от отдела, на който е възложено воденето на регистъра.

121    Следователно апелативният състав правилно е потвърдил решението на посочения отдел от 30 януари 2019 г. да заличи извършените на 16 април 2018 г. вписвания относно последователните прехвърляния на разглежданата марка.

122    Следователно петата част на единственото основание трябва да се отхвърли.

123    По всички гореизложени съображения единственото основание трябва да се отхвърли, а съответно и жалбата в нейната цялост.

 По съдебните разноски

124    В съответствие с член 134, параграф 1 от Процедурния правилник на Общия съд загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане.

125    Тъй като жалбоподателят е загубил делото, той следва да бъде осъден да заплати съдебните разноски в съответствие с исканията на EUIPO и встъпилата страна.

По изложените съображения

ОБЩИЯТ СЪД (девети състав)

реши:

1)      Отхвърля жалбата.

2)      Осъжда Marina Yachting Brand Management Co. Ltd да понесе направените от него съдебни разноски, както и тези на Службата на Европейския съюз за интелектуална собственост (EUIPO) и на Industries Sportswear Co. Srl.

Costeira

Gratsias

Кънчева

Обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 22 септември 2021 година.

Подписи


Съдържание


Обстоятелствата по спора

Искания на страните

От правна страна

По допустимостта на второто искане на встъпилата страна

По същество

Предварителни бележки

По първата част на единственото основание, с която се твърди незачитане от страна на EUIPO на правомощията ѝ по членове 20 и 24 от Регламент 2017/1001

По втората част на единственото основание, с която се твърди неправилно вземане предвид от EUIPO и апелативния състав на решението за обявяване в несъстоятелност от 13 октомври 2017 г.

По третата част на единственото основание, с която се твърди неприложимост в случая на член 27, параграф 1 от Регламент 2017/1001

По четвъртата част на единственото основание, с която се твърди приложимост в конкретния случай на изключението за знание, предвидено в член 27, параграф 1 от Регламент 2017/1001, и се претендира, че встъпилата страна и ликвидаторът са знаели за договора за прехвърляне от 2014 г.

По петата част на единственото основание, с която се твърди неправилно прилагане на член 103 от Регламент 2017/1001 от страна на апелативния състав към решенията на EUIPO за заличаване на вписванията от 16 април 2018 г.

По съдебните разноски


*      Език на производството: английски.