РЕШЕНИЕ НА ОБЩИЯ СЪД (четвърти състав)

26 септември 2018 година(*)

„Конкуренция — Картели — Паралелна търговия с лекарствени продукти — Споразумение, което предвижда разлика в цените в зависимост от това дали те се фактурират при препродажба в Испания или при износ за други държави членки — Искане за преразглеждане на жалба след постановяване на решения на Съда и на Общия съд — Член 266 ДФЕС — Отхвърляне на жалба — Липса на интерес за Съюза — Преустановяване на антиконкурентната практика — Липса на трайни антиконкурентни последици — Разглеждане на случая от орган по конкуренция на държава членка — Задължения при разглеждане на жалба — Член 105 ДФЕС — Член 7 от Регламент (ЕО) № 1/2003 — Процесуални права на жалбоподателя — Задължение за мотивиране“

По дело T‑574/14

European Association of Euro-Pharmaceutical Companies (EAEPC), установена в Брюксел (Белгия), представлявана от J. L. Buendía Sierra, L. Ortiz Blanco, Á. Givaja Sanz и Araujo Boyd, avocats,

жалбоподател,

срещу

Европейска комисия, за която се явяват F. Castilla Contreras, F. Jimeno Fernández и C. Vollrath, в качеството на представители,

ответник,

подпомагана от

GlaxoSmithKline plc, установено в Брентфорд (Обединеното кралство),

и

GlaxoSmithKline SA, установено в Мадрид (Испания),

за които се явяват първоначално I. S. Forrester, QC, и A. Komninos, avocat, а впоследствие Komninos,

встъпили страни,

с предмет искане на основание член 263 ДФЕС за отмяна на Решение C(2014) 3654 окончателен на Комисията от 27 май 2014 г., с което се отхвърлят твърденията на жалбоподателя, че Glaxo Wellcome SA е нарушило член 101 ДФЕС (дело COMP/AT.36957 — Glaxo Wellcome),

ОБЩИЯТ СЪД (четвърти състав),

състоящ се от: H. Kanninen, председател, C. Iliopoulos (докладчик) и L. Calvo-Sotelo Ibáñez-Martín, съдии,

секретар: C. Heeren, администратор,

предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 4 април 2017 г.,

постанови настоящото

Решение

 Обстоятелствата по спора

1        Жалбоподателят European Association of Euro-Pharmaceutical Companies (EAEPC) е европейска асоциация, установена в Брюксел (Белгия), която представлява интересите на независими дружества, извършващи дейност по износ или внос и преопаковане на готови фармацевтични продукти в рамките на Европейското икономическо пространство (ЕИП).

2        GlaxoSmithKline SA, по-рано Glaxo Wellcome SA, е дружество по испанското право, установено в Мадрид (Испания), чиято основна дейност се състои в разработване, производство и продажба на лекарствени продукти в Испания. GlaxoSmithKline plc е дружество майка на GlaxoSmithKline SA (наричани по-нататък заедно „GSK“ или „встъпилите страни“), установено е в Брентфорд (Обединеното кралство) и е един от основните производители на фармацевтични продукти в света.

 Първоначално национално административно производство

3        На 6 март 1998 г. Glaxo Wellcome SA нотифицира на Комисията на Европейските общности новите си общи условия за продажба на притежаващите съответния лиценз търговци на едро в Испания (наричани по-нататък „споразумението“), като иска да получи решение, че липсват основания за предприемане на действия от страна на Комисията, по член 2 от Регламент № 17 на Съвета от 6 февруари 1962 г., Първи регламент за прилагане на членове [85 и 86 от Договора за ЕО, на които съответстват членове 81 ЕО и 82 ЕО, които пък от своя страна съответстват на членове 101 ДФЕС и 102 ДФЕС] (ОВ L 13, 1962 г., стр. 204; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 3) или индивидуалното освобождаване по член 4 от същия регламент, отменен впоследствие с Регламент (ЕО) № 1/2003 на Съвета от 16 декември 2002 година относно изпълнението на правилата за конкуренция, предвидени в членове 81 ЕО и 82 ЕО (понастоящем членове 101 ДФЕС и 102 ДФЕС) (ОВ L 1, 2003 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 167). С писмо от 28 юли 1998 г. Glaxo Wellcome plc, дружество майка на Glaxo Wellcome SA, изпраща допълнителна нотификация до Комисията, с която ѝ обръща внимание върху фактори, които засягат извършваната от него и от дъщерните му дружества дейност на територията на целия Европейски съюз и които не са специфични само за дейността на Glaxo Wellcome.

4        Споразумението се отнася за 82 лекарствени продукта, предназначени за продажба на установени в Испания търговци на едро, с които GSK има търговски отношения. Последните могат да ги препродават или на болници и аптеки в Испания, или в други държави членки. Член 4 от споразумението обаче предвижда разлика в цените, които се фактурират на търговците на едро за предназначените за препродажба на националния пазар лекарствени продукти, и цените, които се фактурират за предназначените за износ лекарствени продукти. Споразумението, подписано от GSK и 75 търговци на едро, влиза в сила на 9 март 1998 г., но на 16 октомври 1998 г. действието му е спряно от Tribunal de Defensa de la Competencia (Съд за защита на конкуренцията, Испания).

5        На 19 януари 1999 г. жалбоподателят подава жалба до Комисията на основание член 3, параграф 2 от Регламент № 17 (наричана по-нататък „жалбата от 1999 г.“), с която иска от Комисията да откаже да приеме решение, че липсват основания за предприемане на действия от нейна страна по отношение на GSK, или да му признае освобождаване, като му разпореди да прекрати прилагането на предвидената в споразумението ценова политика. Жалбоподателят заключава, че предвидената в споразумението система за двойно ценообразуване съдържа непряка забрана за износ и представлява инструмент, който ограничава достъпа до пазара и противоречи на член 101, параграф 1 ДФЕС, без при това да може да се ползва от някоя от хипотезите на освобождаване по член 101, параграф 3 ДФЕС.

6        На 8 май 2001 г. Комисията приема Решение 2001/791/ЕО относно производство по член 81 от Договора за ЕО (дела: IV/36.957/F3 Glaxo Wellcome (нотификация), IV/36.997/F3 Aseprofar и Fedifar (жалба), IV/37.121/F3 Spain Pharma (жалба), IV/37.138/F3 BAI (жалба) и IV/37.380/F3 EAEPC (жалба) (ОВ L 302, 2001 г., стр. 1, наричано по-нататък „решението от 2001 г.“.), съгласно което нотифицираното споразумение има за цел и резултат ограничаване на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Член 1 от същото решение предвижда, че Glaxo Wellcome „е нарушило член [101], параграф 1 [ДФЕС], като е сключило с испанските търговци на едро споразумение, което установява разлика между цените, фактурирани на търговците на едро при препродажба на лекарствени продукти, стойността на които може да бъде възстановявана, на аптеки или лечебни заведения за болнична помощ на националната територия, и по-високите цени, фактурирани при износ на лекарствените продукти за която и да е друга държава членка“. В член 2 от решението от 2001 г. се посочва, че нотифицираните условия за продажба не отговарят на условията за освобождаване по член 101, параграф 3 ДФЕС. На последно място, членове 3 и 4 от решението от 2001 г. разпореждат на Glaxo Wellcome съответно да „преустанови посоченото в член 1 нарушение“ и да уведоми Комисията за предприетите в това отношение мерки.

 Производство пред Общия съд и пред Съда

7        На 23 юли 2001 г. GlaxoSmithKline Services Unlimited, по-рано Glaxo Wellcome plc, подава жалба за отмяна на решението от 2001 г. Жалбоподателят встъпва в подкрепа на исканията на Комисията.

8        С решение от 27 септември 2006 г. GlaxoSmithKline Services/Комисия (T‑168/01, наричано по-нататък „решението по дело T‑168/01“, EU:T:2006:265), Общият съд отхвърля жалбата в частта ѝ относно член 1 от решението от 2001 г. В това отношение той приема, че макар главният извод на Комисията — че член 4 от споразумението има за цел ограничаване на конкуренцията — да е неправилен, GlaxoSmithKline Services не успява да обори второстепенния извод на Комисията, че същата тази разпоредба е довела до ограничаване на конкуренцията и че следователно е в противоречие с член 101, параграф 1 ДФЕС (решение по дело T‑168/01, т. 147 и 194). Общият съд обаче уважава жалбата в частта ѝ относно членове 2—4 от решението от 2001 г., като отменя тези членове с мотива, че Комисията не е разгледала правилно въпроса дали условията, предвидени в член 101, параграф 3 ДФЕС, са изпълнени (решение по дело T‑168/01, т. 308 и 316—318).

9        С жалбите си GlaxoSmithKline Services, Комисията и жалбоподателят искат от Съда частична отмяна на решението по дело T‑168/01.

10      В решението си от 6 октомври 2009 г., GlaxoSmithKline Services и др./Комисия и др. (C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P, наричано по-нататък „решението по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P“, EU:C:2009:610), на първо място, Съдът оборва доводите на Общия съд и потвърждава извода, до който Комисията стига в решението от 2001 г., че споразумението има за цел ограничаване на конкуренцията в нарушение на член 101, параграф 1 ДФЕС. Съдът обаче приема, че допуснатата от Общия съд грешка при прилагане на правото не може да доведе до отмяна на частта от решението, в която същият установява, че споразумението противоречи на член 101, параграф 1 ДФЕС (решение по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P, т. 64—67). На второ място, Съдът потвърждава извода на Общия съд, че Комисията не е разгледала напълно доводите на GlaxoSmithKline Services за освобождаване на основание член 101, параграф 3 ДФЕС (решение по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P, т. 68—168). Поради това Съдът отхвърля жалбите.

 Производство пред Комисията след постановяването на решението по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P

11      На 26 януари 2010 г. GSK официално оттегля искането си от 6 март 1998 г. за приемане на решение, че липсват основания за предприемане на действия от страна на Комисията, или за индивидуално освобождаване, като изтъква съображения, свързани с процесуалната икономия и избягването на ненужна загуба на време и средства, и като подчертава, че споразумението е нотифицирано за първи път през 1998 г., че оттогава не е използвало системата му за ценообразуване в Испания и че пазарните условия много са се променили.

12      След постановяването на решението по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P Комисията провежда няколко срещи с жалбоподателя и други заинтересовани страни, влиза в контакт с испанските власти, разглежда новото писмено становище на жалбоподателя и на 24 януари 2012 г. започва разследване на твърдените практики за двойно ценообразуване в Испания от предприятия, различни от GSK (дело AT.39973 — Системи за определяне на дистрибуторски цени за лекарствени продукти в Испания).

13      С писмо от 9 април 2013 г. и на основание член 265 ДФЕС жалбоподателят иска от Комисията „да приеме решение по [жалбата от 1999 г.] и да изпълни задължението си за преразглеждане на случая Glaxo, както са ѝ разпоредили европейските съдилища“.

14      С писмо от 6 юни 2013 г. и на основание член 7 от Регламент (ЕО) № 773/2004 на Комисията от 7 април 2004 година относно водените от Комисията производства съгласно членове [101 ДФЕС] и [102 ДФЕС] (ОВ L 123, 2004 г., стр. 18; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 242) Комисията уведомява жалбоподателя за намерението си да отхвърли жалбата от 1999 г. В отговор на отправеното ѝ на 19 юни 2013 г. искане, Комисията предоставя на 5 юли 2013 г. на основание член 8, параграф 1 от Регламент № 773/2004 достъп на жалбоподателя до документите, въз основа на които е направила неокончателната си преценка.

15      С писмо от 18 юли 2013 г. жалбоподателят изразява становище по писмото на Комисията от 6 юни 2013 г., като твърди, че тя е трябвало да се продължи разследването.

16      На 11 септември и 3 октомври 2013 г. Комисията провежда няколко срещи с представители на жалбоподателя, за да обсъди с тях позицията и доводите, които е изложила в писмото си от 6 юни 2013 г.

 Обжалваното решение

17      С решение C(2014) 3654 окончателен от 27 май 2014 г. (дело COMP/AT.36957 — Glaxo Wellcome) (наричано по-нататък „обжалваното решение“) Комисията отхвърля жалбата от 1999 г. на основание член 7, параграф 2 от Регламент № 773/2004 поради липса на достатъчно интерес за Съюза от продължаване на разследването по твърдените нарушения. След като напомня в съображения 19—22 от обжалваното решение, че разполага с право на преценка при разглеждането на жалбите и че това ѝ позволява по-специално да отхвърли дадена жалба поради липса на достатъчен интерес за Съюза от продължаване на разглеждането на случая, Комисията заключава, че жалбата от 1999 г. трябва да се отхвърли с оглед на следните съображения.

18      На първо място, в съображения 24 и 25 от обжалваното решение Комисията констатира, че разглежданото поведение не се е проявявало от 16 октомври 1998 г. и че преписката по делото, както и всички изложени от жалбоподателя обстоятелства и доводи не дават основание да се приеме, че GSK е възобновило или че възнамерява да възобнови прилагането на системата за двойно ценообразуване в Испания.

19      На второ място, в съображение 26 от обжалваното решение Комисията отбеляза липсата на трайни последици от твърдените нарушения. Комисията по-специално заявява, че няма никакви доказателства след спирането на действието на споразумението на 16 октомври 1998 г. възможностите на испанските търговци на едро за износ на посочените в споразумението 82 лекарствени продукта да са били ограничени. Освен това Комисията отбелязва, че наличието на трайни последици е малко вероятно, тъй като разглежданите практики са продължили едва седем месеца, а именно от 9 март до 16 октомври 1998 г. В съображение 27 от обжалваното решение Комисията отбелязва също и че в случая не съществува каквато и да било причинно-следствена връзка между разглежданото поведение и използваните от други производители в Испания различни ценови практики.

20      На трето място, в съображения 39—41 от обжалваното решение Комисията приема, че случаят може да бъде отнесен към националните органи, като същевременно отбелязва, че няма доказателства за липсата на достатъчна защита за правата на жалбоподателя пред националните органи по конкуренцията и съдилища.

21      На четвърто и последно място, в съображения 42—47 от обжалваното решение Комисията, в отговор на доводите на жалбоподателя, посочва, че не е длъжна да приеме ново решение, в което след постановяването на решенията по дело T‑168/01 и по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P и на основание член 266 ДФЕС да разгледа въпроса дали споразумението отговаря на условията по член 101, параграф 3 ДФЕС. Комисията подчертава, първо, че неправомерното бездействие по смисъла на членове 265 ДФЕС и 266 ДФЕС се изразява в неприемане на решение или неизразяване на становище, но не и в приемане на акт, различен от този, който е бил поискан от заинтересованите лица, второ, че не може да се произнесе по оттеглено искане за освобождаване, трето, че не е длъжна да даде ход на жалбата от 1999 г. поради отмяната на решението от 2001 г. от Съда, и четвърто, че жалбоподателят няма право на основание член 7 от Регламент № 1/2003 да иска от Комисията да приеме решение относно наличието на нарушение.

 Производството и исканията на страните

22      На 1 август 2014 г. жалбоподателят подава разглежданата жалба в секретариата на Общия съд.

23      Комисията представя писмена защита на 16 октомври 2014 г.

24      С решение на председателя на Общия съд от 28 октомври 2014 г. настоящото дело е възложено на съдия докладчик, който заседава в шести състав.

25      На 19 декември 2014 г. жалбоподателят подава писмена реплика.

26      С акт, подаден в секретариата на Общия съд на 7 януари 2015 г., GSK прави искане да встъпи в производството в подкрепа на исканията на Комисията, в съответствие с член 115 от Процедурния правилник на Общия съд от 2 май 1991 г.

27      На 25 февруари 2015 г. Комисията подава писмена дуплика.

28      С акт, подаден в секретариата на Общия съд на 10 март 2015 г., жалбоподателят иска поверително третиране по отношение на GSK за някои части от жалбата, писмената защита и писмената реплика, заедно със съответните им приложения.

29      С определение от 6 май 2015 г. председателят на шести състав на Общия съд уважава молбата за встъпване на GSK. GSK представя писмено становище при встъпване на 8 юли 2015 г., а Комисията и жалбоподателят представят становища по него съответно на 8 и 9 септември 2015 г.

30      С определение от 9 ноември 2015 г., EAEPC/Комисия (T‑574/14, непубликувано, EU:T:2015:872), председателят на шести състав на Общия съд уважава искането за поверително третиране по отношение на GSK.

31      На 18 април 2016 г. настоящото дело е възложено на нов съдия докладчик, който първоначално е в трети състав, а след нова промяна в съставите на Общия съд — в четвърти състав, на който съответно е разпределено делото.

32      По предложение на съдията докладчик Общият съд (четвърти състав) решава да започне устната фаза на производството.

33      Устните състезания и отговорите на страните на поставените от Общия съд въпроси са изслушани в съдебното заседание, проведено на 4 април 2017 г.

34      Жалбоподателят иска от Общия съд:

–        да отмени обжалваното решение,

–        да осъди Комисията и встъпилите страни да заплатят съдебните разноски.

35      Комисията иска от Общия съд:

–        да отхвърли жалбата като неоснователна,

–        да осъди жалбоподателя да заплати съдебните разноски, включително и тези, които е направила във връзка с встъпването си.

36      Встъпилите страни искат от Общия съд:

–        да отхвърли жалбата,

–        да осъди жалбоподателя да заплати съдебните разноски, включително и тези, които са направили във връзка с встъпването си.

 От правна страна

37      Жалбоподателят посочва три основания за жалбата си. Първото основание е твърдение за явна грешка в преценката при прилагане на членове 266 ДФЕС, 101 ДФЕС и 105 ДФЕС и на член 7 от Регламент № 1/2003 при тълкуването на решенията по дело T‑168/01 и по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P, както и твърдение за нарушение на задължението за мотивиране и на правото на изслушване. Второто основание, изтъкнато при условията на евентуалност, е твърдение за явна грешка в преценката и нарушение на задължението за мотивиране, що се отнася до интереса за Съюза от продължаване на разследването, както и твърдение за нарушение на правото на изслушване. Третото основание е по същество твърдение за непълнота на мотивите поради липса в обжалваното решение на анализ на някои фактически и правни обстоятелства, които жалбоподателят съобщил на Комисията след постановяването на решение по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P.

38      Комисията и GSK оспорват всички доводи на жалбоподателя.

 По първото основание: твърдение за явна грешка в преценката при прилагане на членове 266 ДФЕС, 101 ДФЕС и 105 ДФЕС и на член 7 от Регламент № 1/2003 при тълкуването на решенията по дело T‑168/01 и по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P, както и твърдение за нарушение на задължението за мотивиране и на правото на изслушване

39      С първото си основание жалбоподателят твърди, че като отхвърлила жалбата от 1999 г., Комисията приложила явно неправилно членове 266 ДФЕС, 101 ДФЕС и 105 ДФЕС и член 7 от Регламент № 1/2003. Обжалваното решение се основавало на погрешното схващане, че решенията по дело T‑168/01 и по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P обявяват решението от 2001 г. за „недействително“, докато всъщност то оставало валидно в частта, в която констатирало, че споразумението противоречи на член 101, параграф 1 ДФЕС. Следователно Комисията трябвало да изпълни тези решения не, както сама посочва, като „проведе ново задълбочено разследване въз основа на жалбата [от 1999 г.]“, а като възобнови административното производство от етапа, на който е допусната констатираната незаконосъобразност, за да прецени дали споразумението може да бъде освободено на основание член 101, параграф 3 ДФЕС. Освен това жалбоподателят твърди, че Комисията, от една страна, не изпълнила задължението си за мотивиране по смисъла на член 296 ДФЕС, тъй като не обяснила защо според нея решението от 2001 г. било „недействително“, и от друга страна, нарушила правото на жалбоподателя да бъде изслушвано становището му относно последиците от постановяването на решенията по дело T‑168/01 и по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P.

40      Според Комисията и встъпилите страни първото основание е неотносимо и във всички случаи следва да бъде отхвърлено по същество.

 По относимостта на първото основание

41      Комисията и встъпилите страни считат, че първото основание трябва да се отхвърли като неотносимо, тъй като евентуално неправилно тълкуване на действието на решенията по дело T‑168/01 и по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P не може да постави под въпрос законосъобразността на обжалваното решение. По-конкретно жалбата от 1999 г. била отхвърлена единствено с оглед на правото на преценка на Комисията при разглеждането на жалби, а не въз основа на негодния за тази цел от правна гледна точка довод на жалбоподателя. Всъщност жалбоподателят не оспорвал преценката на Комисията, представляваща главно основание на обжалваното решение, а именно липсата на интерес за Съюза от продължаване на разследването.

42      В самото начало следва да се припомни, че при жалба за отмяна въпросът за относимостта на основание се свързва с годността му, ако бъде прието, да доведе до търсената от жалбоподателя отмяна (решения от 21 септември 2000 г., EFMA/Съвет, C‑46/98 P, EU:C:2000:474, т. 38 и от 12 септември 2007 г., Prym и Prym Consumer/Комисия, T‑30/05, непубликувано, EU:T:2007:267, т. 127).

43      В случая с първото си основание жалбоподателят твърди, че Комисията е длъжна да се съобрази с диспозитивите на решенията по дело T‑168/01 и по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P, като установи, че с оглед на разпоредбите на членове 266 ДФЕС, 101 ДФЕС и 105 ДФЕС и на член 7 от Регламент № 1/2003 трябва да установи дали условията за освобождаване по член 101, параграф 3 ДФЕС са изпълнени, като по този начин, a fortiori, разгледа и жалбата по същество. С други думи, жалбоподателят счита, че Комисията не може, без да влезе в противоречие с постановеното в споменатите решения, да реши, че не е необходимо да продължава разследването. Комисията, от една страна, била длъжна да поправи допуснатите в решението от 2001 г. и констатирани в споменатите решения на Съда нередности, а от друга страна, нямала право да приключи разследването поради липса на достатъчен интерес за Съюза.

44      Ето защо, като се има предвид, че обжалваното решение е основано именно на липсата на интерес за Съюза от продължаване на разглеждането на жалбата, първото основание, ако бъде прието по същество, може да доведе до исканата от жалбоподателя отмяна.

45      От изложеното следва, че разглежданото тук основание не може да се отхвърли още от самото начало като неотносимо. То трябва следователно да се разгледа по същество.

 По обосноваността на първото основание

46      Първото основание се разделя по същество на три части, с които се твърди, първо, нарушение на член 266 ДФЕС, второ, нарушение на членове 101 ДФЕС и 105 ДФЕС, във връзка с член 7 от Регламент № 1/2003, и трето, липса на мотиви и нарушение на правото на изслушване.

–       По първата част на първото основание, с която се твърди нарушение на член 266 ДФЕС

47      Жалбоподателят поддържа, че като не е изпълнила задължението си да вземе всички необходими мерки, за да се съобрази с решенията по дело T‑168/01 и по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P, Комисията нарушила член 266 ДФЕС. Комисията тълкувала неправилно споменатите решения, като приела, първо, че решението от 2001 г. по същество е „недействително“, второ, че не е длъжна да разгледа жалбата поради отмяната на решението от Съда“, и трето, че следвало да се проведе „ново задълбочено разследване въз основа на жалбата [от 1999 г.]“. Всъщност жалбоподателят твърди, че в резултат на тези решения на Съда, от една страна, решението от 2001 г. било отменено само частично, тъй като член 1 от същото, в който се установявало нарушението на член 101, параграф 1 ДФЕС, не бил отменен, и от друга страна, Комисията била единствено длъжна да прецени дали въз основа на вече предоставените ѝ от GSK доказателства установеното нарушение може да бъде освободено на основание член 101, параграф 3 ДФЕС.

48      Най-напред, следва да се напомни, че съгласно член 266, първа алинея ДФЕС институцията, чийто акт е отменен, е длъжна да предприеме необходимите мерки за изпълнение на решението на Съда по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P. Тези разпоредби предвиждат разпределение на правомощията между правораздавателния и административния орган, така че институцията, издала отменения акт, е тази, която трябва да определи необходимите мерки за изпълнение на съдебното решение за отмяна (вж. решение от 5 септември 2014 г., Éditions Odile Jacob/Комисия, T‑471/11, EU:T:2014:739, т. 55 и цитираната съдебна практика).

49      Съгласно установената съдебна практика отменителните решения, постановени от съдилищата на Съюза, щом станат окончателни, се ползват с абсолютна сила на пресъдено нещо. Такава сила има не само диспозитивът на отменителното решение, но и мотивите, които представляват необходимата опора на диспозитива и поради това са неразривно свързани с него (вж. решение от 5 септември 2014 г., Éditions Odile Jacob/Комисия, T‑471/11, EU:T:2014:739, т. 56 и цитираната съдебна практика).

50      Силата на пресъдено нещо на съдебно решение обаче се отнася само до фактическите и правните въпроси, които то действително или по подразбиране разрешава (решение от 19 февруари 1991 г., Италия/Комисия, C‑281/89, EU:C:1991:59, т. 14). В този смисъл член 266 ДФЕС създава задължение за институцията, издала отменения акт, само в границите на необходимото да гарантира изпълнението на отменителното решение (решение от 6 март 2003 г., Interporc/Комисия, C‑41/00 P, EU:C:2003:125, т. 30).

51      Впрочем частичната отмяна на акт на правото на Съюза е възможна само ако частта, за която се иска отмяна, може да бъде отделена от останалата част на акта. Това условие не е изпълнено, когато частичната отмяна на акта води до изменение на неговата същност, като това обстоятелство трябва да се прецени въз основа на обективен, а не на субективен критерий, свързан с политическата воля на органа, приел въпросния акт (вж. в този смисъл решение от 6 декември 2012 г., Комисия/Verhuizingen Coppens, C‑441/11 P, EU:C:2012:778, т. 38 и цитираната съдебна практика).

52      Освен това процедурата, с която се цели замяна на отменен акт, трябва да бъде възобновена точно от етапа, на който е настъпила незаконосъобразността (вж. в този смисъл решение от 3 юли 1986 г., Съвет/Парламент, 34/86, EU:C:1986:291, т. 47), като отмяната на акта не засяга непременно актовете, които го подготвят (вж. в този смисъл решение от 13 ноември 1990 г., Fédesa и др., C‑331/88, EU:C:1990:391, т. 34). Отмяната на акт, чието приемане слага край на съдържащо няколко етапа административно производство, не води задължително до отмяната на цялото предхождащо приемането на обжалвания акт производство, независимо от съображенията (процедурни или по същество) на решението, с което се постановява отмяната (вж. решение от 15 октомври 1998 г., Industrie des poudres sphériques/Съвет, T‑2/95, EU:T:1998:242, т. 91 и цитираната съдебна практика). В този смисъл при приемането на заменящия акт авторът на акта трябва да вземе предвид положението към датата, когато е приел отменения акт (вж. в този смисъл решение от 2 май 2006 г., O2 (Germany)/Комисия, T‑328/03, EU:T:2006:116, т. 47 и 48). В новото си решение той обаче може да изложи мотиви, различни от тези, на които е основал първото си решение (вж. в този смисъл решение от 6 март 2003 г., Interporc/Комисия, C‑41/00 P, EU:C:2003:125, т. 30—32). Освен това той не е длъжен да се произнася отново по аспекти на първоначалния акт, които не са поставени под въпрос от отменителното съдебно решение (вж. в този смисъл решение от 27 ноември 1997 г., Tremblay и др./Комисия, T‑224/95, EU:T:1997:187, т. 53).

53      С оглед на изложените съображения следва да се провери дали в случая Комисията е предприела необходимите мерки за изпълнение на решенията по дело T‑168/01 и по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P, като във връзка с това следва по-специално да се установи дали диспозитивът и мотивите на тези решения задължават Комисията да разгледа жалбата от 1999 г. независимо от наличието на достатъчен интерес от това за Съюза.

54      В самото начало следва да се напомнят мотивите и диспозитива на решенията по дело T‑168/01 и по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P, за да се преценят по-добре мерките, които изпълнението им предполага.

55      От една страна, по отношение на нарушението на член 101, параграф 1 ДФЕС следва да се напомни, че в решение по дело T‑168/01 Общият съд по същество приема, че споразумението няма за „резултат“ ограничаване на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС (вж. т. 8 по горе). Съдът обаче отбеляза, че споразумението има за „цел“ ограничаване на конкуренцията и че в мотивите на решението си Общият съд следователно е допуснал грешка при прилагане на правото. При все това според Съда тази грешка при прилагане на правото не може да доведе до отмяна на решението по дело T‑168/01, тъй като в това отношение диспозитивът му е основателен в частта, в която по същество се потвърждава, че споразумението нарушава член 101, параграф 1 ДФЕС (вж. т. 9 по-горе). Следователно член 1 от посоченото в точка 6 по-горе решение от 2001 г., което установява нарушение на член 101, параграф 1 ДФЕС, в действителност въобще не е отменян.

56      От друга страна, по отношение на нарушението на член 101, параграф 3 ДФЕС следва да се напомни, че Общият съд, като приема, че Комисията не е разгледала надлежно искането за освобождаване на споразумението на основание член 101, параграф 3 ДФЕС, отменя членове 2—4 от решението от 2001 г., заключавайки в точки 319 и 320 от решението по дело T‑168/01, че „[с]ъгласно член [266, първа алинея ДФЕС] Комисията е [била] длъжна да предприеме необходимите мерки за […] изпълнението на настоящото решение“ и че „[з]а тази цел, въпреки че процедурата по нотификация по Регламент № 17 вече била отпаднала в [Регламент № 1/2003], трябва[ло], с оглед на частичната отмяна на [обжалваното решение] и обратното ѝ действие, което в случая се налага[ло], да се произнесе по искането на GSK за освобождаване, като вземе предвид положението към датата да подаването му […], при условие че продължава да бъде сезирана с него“. Съдът потвърждава анализа на Общия съд в това отношение, като посочва, че последният „няма за задача да замести със своята икономическа преценка преценката на издаващия решението, върху чиято законосъобразност трябва да осъществи контрол“ (решение по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P, т. 163). Следователно, видно от диспозитива на решението по дело T‑168/01, членове 2—4 от решението от 2001 г., посочено в точка 6 по-горе, са отменени.

57      От изложеното следва, че за да изпълни решенията по дело T‑168/01 и по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P, Комисията, с оглед на обратното действие на частичната отмяна на решението от 2001 г., е била длъжна да се произнесе единствено по искането на GSK за освобождаване, като вземе предвид положението към датата на нотификацията на споразумението и извърши следователно преценка с оглед на Регламент № 17. Всъщност при предишния режим на административно разрешение по Регламент № 17 единствено Комисията е можела да приеме решение по искане за индивидуално освобождаване на основание член 101, параграф 3 ДФЕС, като не е имала право на преценка по въпроса дали да разгледа такова искане. Освен това съгласно съдебната практика обстоятелството, че Регламент № 1/2003, който от 1 май 2004 г. урежда изпълнението на правилата за конкуренция, предвидени в членове 101 ДФЕС и 102 ДФЕС, премахва съществувалата дотогава процедура по нотификация, няма последици за изпълнението на решение, с което се уважава искане за отмяна (вж. в този смисъл решение от 2 май 2006 г., O2 (Germany)/Комисия, T‑328/03, EU:T:2006:116, т. 48).

58      Въпреки това, видно от точка 320 от решението по дело T‑168/01, Комисията не е била длъжна да се произнесе по искането за освобождаване само „при условие че продължава да бъде сезирана с него“. С други думи, тя не се освобождава от това си задължение, ако заявителят реши да оттегли искането си. Именно такъв е настоящият случай, тъй като на 26 януари 2010 г., което е няколко месеца след постановяването на решението по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P, GSK оттегля искането си от 6 март 1998 г. за приемане на решение, че липсват основания за предприемане на действия от страна на Комисията, или за индивидуално освобождаване на основание член 101, параграф 3 ДФЕС. Ето защо Комисията в действителност не е била длъжна да се произнася по вече отпаднало искане.

59      Що се отнася до твърдението, че Комисията е била длъжна да разгледа жалбата от 1999 г. поради самия факт, че жалбоподателят е предявил искане за преразглеждане на само частично отмененото решение от 2001 г., следва да се констатира, че член 266 ДФЕС създава задължение за институцията, издала отменения акт, само в границите на необходимото да гарантира изпълнението на отменителното решение (вж. т. 50 по-горе). Както правилно отбелязват встъпилите страни, в точка 320 от решението по дело T‑168/01 Общият съд изрично посочва, че Комисията трябва да се произнесе по искането за освобождаване, а не по различните подадени срещу GSK жалби.

60      След като вече не е сезирана с искането на GSK за решение, че липсват основания за предприемане на действия от нейна страна, или за освобождаване, Комисията се е съобразила с мотивите и диспозитива на решението по дело T‑168/01 по смисъла на член 266 ДФЕС, като се има предвид, че последното решение не я задължава да извърши ново разследване по свързаните с решението от 2001 г. жалби, а единствено по искането за освобождаване.

61      Този извод не може да се разколебае поради посочените в съображения 9, 18 и 46 от обжалваното решение доводи на жалбоподателя за явно погрешна преценка на последиците от решенията по дело T‑168/01 и по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P.

62      Най-напред, що се отнася до твърдението, че решението от 2001 г. неправилно е прието за „недействително“, следва да се констатира, че видно от точки 55 и 56 по-горе, решенията по дело T‑168/01 и по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P отменят частично решението от 2001 г., и по-специално членове 2—4 от него, докато член 1 от същото никога не е отменян.

63      От това следва, че изложената съответно в съображения 9 и 46 от обжалваното решение преценка на Комисията — че „[щ]ом като с решение на Съда е обявена нищожността му, решението от 2001 г. трябва да се счита за несъществуващо“ и „поради установената му с решението на Съда недействителност, решението [от 2001 г.] трябва да се счита за несъществуващо, Комисията не е длъжна да разгледа подадена с оглед на отмяната от Съда на решението [от 2001 г.] жалба“ — е неправилна, тъй като член 1 от решението от 2001 г. всъщност никога не е бил отменян.

64      Същото се отнася и за формулировката, водеща най-малкото до двусмислие, на съображение 18 от обжалваното решение, съгласно което Комисията е била длъжна да „проведе ново задълбочено разследване въз основа на жалбата [от 1999 г.]“ — изречение, което може да се разбере като изискващо ново разследване по всички аспекти на член 101 ДФЕС, включително и по самото наличие на твърдяното от жалбоподателя нарушение на член 101, параграф 1 ДФЕС.

65      Впрочем тези констатации не могат да се оборят с доводите на Комисията, от една страна, че не член 1 от решението от 2001 г., а единствено членове 2—4 от същото можели да породят правни последици, но че те били отменени, и от друга страна, че при предишния режим по Регламент № 17 GSK не било нарушило всички изисквания по член 101 ДФЕС, като трябвало да се вземе предвид положение, при което няма прието никакво решение по искането за освобождаване.

66      При все това обаче, дори и Комисията да не е взела предвид факта, че член 1 от решението от 2001 г. все още е в сила, следва да се отбележи, че както беше установено в точки 57 и 58 по-горе, по установения с Регламент № 17 режим Комисията не е имала задължение да предприема мерки относно изпълнението, след като GSK е оттеглило искането си за решение, че липсват основания за предприемане на действия от страна на Комисията, или за освобождаване. Следователно Комисията, сезирана на 9 април 2013 г. — или повече от три години след оттеглянето на 26 януари 2010 г. на искането за решение, че липсват основания за предприемане на действия от нейна страна, или за освобождаване на GSK — с искане за преразглеждане на жалбата от 1999 г., е имала право да разгледа жалбата от 1999 г., като вземе предвид новите обстоятелства, включително и междувременното оттегляне на споменатото искане. При тази много специфична фактическа обстановка Комисията следователно е имала право да прецени интереса на Съюза към датата на приемане на обжалваното решение, независимо от факта, че една част от решението от 2001 г. е останала в сила.

67      С оглед на изложеното следва да се отхвърли частта от основанието, с която се твърди нарушение на член 266 ДФЕС.

–       По втората част от първото основание, с която се твърди нарушение на членове 101 ДФЕС и 105 ДФЕС във връзка с член 7 от Регламент № 1/2003

68      Първо, жалбоподателят твърди, че като решила да „преустанови разглеждането на случая“ с мотива, че GSK оттеглило искането си за освобождаване, Комисията не изпълнила задължението си по член 105 ДФЕС да осигури прилагането на член 101 ДФЕС. Жалбоподателят счита, че както Регламент № 17, който е действал по-рано, така и Регламент № 1/2003 предвиждат, че за Комисията — след като е установила нарушение на член 101, параграф 1 ДФЕС „с оглед на целта“ и GSK е отказало да докаже, че условията по член 101, параграф 3 ДФЕС могат да бъдат изпълнени — съществува само една възможност да избегне нарушение на член 105 ДФЕС: сама „със собствени средства“ да извърши преценката по член 101, параграф 3 ДФЕС или, ако това се окаже невъзможно, да забрани споразумението и да възпрепятства нови прояви на такова поведение. В случая Комисията е трябвало да приеме, че като оттегля искането си за освобождаване, GSK се е отказало да се позове в своя защита на член 101, параграф 3 ДФЕС.

69      Второ, жалбоподателят твърди, че Комисията е трябвало най-малкото да замени членове 3 и 4 от решението от 2001 г., отменени с решенията по дело T‑168/01 и по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P, с ново решение по член 7 от Регламент № 1/2003 за установяване на последиците от констатираното нарушение, като в последния посочен член е предвидено, че тя трябва да постигне „действителното прекратяване на нарушението“, като спазва принципа на правната сигурност и като предоставя задължително ясна и точна информация на предприятията за последиците от установяване на нарушение на член 101, параграф 1 ДФЕС.

70      Трето, жалбоподателят изтъква, че Комисията може да приема индивидуални решения по член 101 ДФЕС и по член 11, параграф 6 от Регламент № 1/2003, дори и когато съответният случай вече се разглежда от национален орган по конкуренция. Всъщност в писмената си реплика жалбоподателят подчертава, че в случая Комисията е иззела правомощията на испанския орган по конкуренцията и е продължила да разглежда случая относно системата на GSK за двойно ценообразуване (вж. решение R 515/02 от 30 юни 2003 г. на испанския орган по конкуренция). Комисията следователно била длъжна да проведе разследване с оглед на буквата и духа на член 105 ДФЕС и на членове 7 и 11 от Регламент № 1/2003.

71      В самото начало следва да се отбележи, че съгласно установената съдебна практика член 7 от Регламент № 1/2003 не дава право на жалбоподателя да изисква от Комисията окончателно решение относно наличието или липсата на твърдяното нарушение и не задължава Комисията да продължи във всеки случай процедурата до етапа на окончателно решение (вж. в този смисъл решения от 19 септември 2013 г., EFIM/Комисия, C‑56/12 P, непубликувано, EU:C:2013:575, т. 57 и 82 и от 11 януари 2017 г., Topps Europe/Комисия, T‑699/14, непубликувано, EU:T:2017:2, т. 61; вж. също т. 41 от проекта на Известие на Комисията относно разглеждането от Комисията на жалби по членове [101 ДФЕС] и [102 ДФЕС] (ОВ C 101, 2004 г., стр. 65, наричано по-нататък „Известието относно разглеждането на жалби“).

72      Всъщност Комисията, на която член 105, параграф 1 ДФЕС възлага да осигури прилагането на членове 101 ДФЕС и 102 ДФЕС, следва да определя и привежда политиката на Съюза в областта на конкуренцията. Комисията обаче разполага само с ограничени ресурси за противодействие на потенциално големия брой случаи на противоречащо на правото на конкуренцията поведение. Ето защо, за да може ефикасно да изпълни тази си задача, Комисията може да подреди по важност жалбите, с които е сезирана, и разполага в това отношение с право на преценка (вж. в този смисъл решение от 11 януари 2017 г., Topps Europe/Комисия, T‑699/14, непубликувано, EU:T:2017:2, т. 62 и цитираната съдебна практика).

73      За да прецени интереса на Съюза от по-нататъшно разглеждане на определен случай, Комисията трябва да вземе предвид конкретните за този случай обстоятелства, и по-специално фактическите и правните обстоятелства, изложени в жалбата, с която е сезирана (вж. решение от 17 май 2001 г., IECC/Комисия, C‑450/98 P, EU:C:2001:276, т. 57 и цитираната съдебна практика). Тя трябва по-специално, след като прецени с необходимото внимание фактическите и правните обстоятелства, посочени от жалбоподателя, да претегли значимостта на твърдяното нарушение за функционирането на вътрешния пазар, вероятността да докаже неговото извършване и обхвата на необходимите мерки за разследване, така че да изпълни при най-добри условия задачата си да следи за спазването на членове 101 ДФЕС и 102 ДФЕС (решения от 18 септември 1992 г., Automec/Комисия, T‑24/90, EU:T:1992:97, т. 86 и от 12 септември 2007 г., UFEX и др./Комисия, T‑60/05, EU:T:2007:269, т. 178).

74      След като обаче преценката относно интереса за Съюза от дадена жалба зависи от конкретните за всеки случай обстоятелства, Комисията нито следва да бъде ограничавана с оглед на броя критерии, които да използва при преценката си, нито, обратното, следва да ѝ се налагат само определени критерии. Като се има предвид, че в област като на конкурентното право отделните случаи могат да се характеризират с много различни фактически и правни обстоятелства, при преценката на интереса за Съюза е възможно прилагането, от една страна, на много различни, а не на предварително определени и задължителни критерии, или, от друга страна, на неизползвани до момента критерии или на само един, считан за приоритетен критерий (вж. в този смисъл решения от 19 септември 2013 г., EFIM/Комисия, C‑56/12 P, непубликувано, EU:C:2013:575, т. 85 и цитираната съдебна практика и от 11 януари 2017 г., Topps Europe/Комисия, T‑699/14, непубликувано, EU:T:2017:2, т. 65 и цитираната съдебна практика; вж. също т. 43 от Известието относно разглеждането на жалби).

75      Освен това следва да се припомни, че съгласно установената съдебна практика Комисията може да приеме решение за прекратяване на производство по жалба поради липса на достатъчен интерес за Съюза не само преди да започне събирането на доказателства, но и на по-късен етап от производството, ако едва тогава е констатирала тази липса (вж. в този смисъл решения от 17 май 2001 г., IECC/Комисия, C‑449/98 P, EU:C:2001:275, т. 37 и от 24 януари 1995 г., BEMIM/Комисия, T‑114/92, EU:T:1995:11, т. 81; вж. също т. 45 от Известието относно разглеждането на жалби).

76      Правото на преценка на Комисията обаче не е неограничено. От една страна, за да прецени интереса за Съюза от по-нататъшното разглеждане на случая, Комисията трябва да вземе предвид всички релевантни правни и фактически обстоятелства, за да реши дали да даде ход на жалбата. По-специално тя е задължена да разгледа внимателно в тяхната цялост представените ѝ от жалбоподателя правни и фактически обстоятелства (вж. решения от 17 май 2001 г., IECC/Комисия, C‑450/98 P, EU:C:2001:276, т. 57 и цитираната съдебна практика и от 11 юли 2013 г., BVGD/Комисия, T‑104/07 и T‑339/08, непубликувано, EU:T:2013:366, т. 157 и цитираната съдебна практика; вж. също т. 42 от Известието относно разглеждането на жалбите). В това отношение установената съдебна практика предвижда, че когато институциите разполагат с широко право на преценка, спазването на предоставените от правния ред на Съюза гаранции в административните производства е от още по-голямо значение и че сред тези гаранции е по-специално задължението на компетентната институция да разгледа внимателно и безпристрастно всички релевантни обстоятелства по случая (вж. решение от 21 януари 2015 г., easyJet Airline/Комисия, T‑355/13, EU:T:2015:36, т. 19 и цитираната съдебна практика).

77      От друга страна, Комисията има задължение да мотивира решението си да не продължи разглеждането на жалба. Като се има предвид, че мотивите трябва да бъдат достатъчно точни и подробни, за да позволят на Общия съд да осъществи ефективен контрол върху упражняването от Комисията на правото на преценка при определянето на приоритети, тази институция е длъжна да посочи фактическите обстоятелства, на които е основано решението, и правните съображения за приемането му (решение от 4 март 1999 г., Ufex и др./Комисия, C‑119/97 P, EU:C:1999:116, т. 90 и 91 и определение от 31 март 2011 г., EMC Development/Комисия, C‑367/10 P, непубликувано, EU:C:2011:203, т. 75).

78      Накрая, следва да се отбележи, че това контролът на съдилищата на Съюза върху упражняването от страна на Комисията на признатото ѝ право на преценка при разглеждането на жалбите не следва да води до замяна на преценката ѝ с преценка на съда, а цели да се провери дали обжалваното решение не почива на неточни фактически констатации и дали не е опорочено поради грешка при прилагане на правото, явна грешка в преценката или злоупотреба с власт (вж. решение от 15 декември 2010 г., CEAHR/Комисия, T‑427/08, EU:T:2010:517, т. 65 и цитираната съдебна практика). Всъщност Общият съд не следва да заменя със своя преценката на Комисията относно интереса за Съюза, а да провери дали критерии, различни от тези, които тя е избрала в обжалваното решение, би трябвало да я накарат да приеме, че е налице интерес за Съюза и че следва да продължи да разглежда случая (вж. решения от 17 декември 2014 г., Si.mobil/Комисия, T‑201/11, EU:T:2014:1096, т. 89 (непубликувано) и от 30 септември 2016 г., Trajektna luka Split/Комисия, T‑70/15, EU:T:2016:592, т. 76 (непубликувано). Освен това установената съдебна практика по отношение на отхвърлянето на жалби приема, че преценките на Комисията по твърдения за нарушение на член 101 ДФЕС или на член 102 ДФЕС предполагат сложни икономически преценки, особено когато Комисията извършва прогнозни анализи, чийто контрол от съда на Съюза се свежда до проверка дали са спазени процесуалните правила и изискването за мотивиране, дали фактите са установени точно и дали не е налице явна грешка в преценката или злоупотреба с власт (вж. решения от 27 септември 2006 г., Haladjian Frères/Комисия, T‑204/03, EU:T:2006:273, т. 30 и цитираната съдебна практика и от 11 юли 2013 г., Spira/Комисия, T‑108/07 и T‑354/08, непубликувано, EU:T:2013:367, т. 185).

79      С оглед именно на тези принципи относно решенията на Комисията за отхвърляне на жалби трябва да бъдат разгледани твърденията на жалбоподателя за нарушения.

80      В случая жалбоподателят по същество твърди, че Комисията е трябвало да изпълни решенията по дело T‑168/01 и по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P, като на основание член 105 ДФЕС, във връзка с член 7 от Регламент № 1/2003, разгледа въпроса за евентуално освобождаване на основание член 101, параграф 3 ДФЕС на антиконкурентното поведение с оглед на целта му или като забрани споразумението и възпрепятства нови прояви на такова поведение. С други думи, жалбоподателят твърди, че Комисията е трябвало да приеме окончателно решение, в което да установи дали твърдяното в жалбата от 1999 г. нарушение действително е било извършено.

81      На първо място, следва да се припомни, от една страна, че съгласно установената съдебна практика, цитирана в точки 71—79 по-горе, Комисията разполага със свобода на преценка при разглеждането на жалби, като при това не е длъжна да приеме окончателно решение, в което да установи дали твърдяното в съответната жалба нарушение е било извършено. Задължението на Комисията да вземе предвид всички релевантни фактически и правни обстоятелства, за да реши дали да продължи да разглежда жалбата, след като я е отхвърлила поради липса на достатъчен интерес за Съюза, се отнася не за фактическия състав на нарушението на член 101 ДФЕС или член 102 ДФЕС, а за релевантните обстоятелства от гледна точка на критерия, който е избрала и въз основа на който е стигнала до извода за липса на достатъчен интерес за Съюза (решение от 11 юли 2013 г., Spira/Комисия, T‑108/07 и T‑354/08, непубликувано, EU:T:2013:367, т. 155).

82      Следователно, като се има предвид, че от правна гледна точка Комисията не е длъжна да приеме окончателно решение, в което да установи дали твърдяното в жалбата нарушение е било извършено, трябва да се приеме, че независимо от основателността на твърдението за неправилно тълкуване на последиците от решението по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P, жалбоподателят не може да твърди, че Комисията е длъжна да се произнесе окончателно относно наличието или липсата на нарушение на разпоредбите на член 101 ДФЕС, и по-конкретно да се произнесе по въпроса дали поведението, което нарушава член 101, параграф 1 ДФЕС, все пак отговаря на четирите условия за индивидуално освобождаване на основание член 101, параграф 3 ДФЕС.

83      От друга страна и в допълнение към вече изложеното, следва да се напомни, че наличието на право на преценка на Комисията не зависи от етапа, до който е стигнало производството по случая. Всъщност съгласно съдебната практика, цитирана в точка 75 по-горе, Комисията може да приеме решение за прекратяване на производството по жалба поради липса на достатъчен интерес за Съюза не само преди да е започнала да разглежда случая, но и когато е предприела действия по събиране на доказателства, ако едва на този етап от производството констатира такава липса. Следователно правото на преценка на Комисията се прилага независимо от етапа, на който се намира производство, и от това дали се разглежда нова жалба или, както е в настоящото дело, жалба, по която вече са се произнесли съдилищата на Съюза.

84      На второ място, що се отнася по-специално до твърдяното нарушение на член 101 ДФЕС във връзка с член 105 ДФЕС, Комисията наистина трябва да осигури прилагането на принципите, предвидени в член 101 ДФЕС, като разследва случаите на предполагаемо нарушение и като „предлага съответните мерки за неговото преустановяване“. В случая обаче не само прилагането на споразумението е спряно, считано от октомври 1998 г., от Tribunal de Defensa de la Competencia (Съд за защита на конкуренцията), но и Комисията се е уверила, че поведението на GSK от 1998 г. не поражда повече последици за пазара, както и че няма опасност от повтаряне на нарушението (вж. т. 18—20 по-горе).

85      На трето място, що се отнася до твърдението за нарушение на член 7 от Регламент № 1/2003 и неспазване на принципа на правна сигурност поради неприемането на разпоредби, които да заменят членове 3 и 4 от решението от 2001 г., Комисията отбелязва, че съгласно член 7 от споменатия регламент тя „може чрез решение да задължи съответните предприятия и сдружението на предприятия да прекратят нарушението“, като им остави избор да определят действията си с оглед постигане спазването на правото на конкуренцията. Комисията счита, че при липса на интерес за Съюза от продължаване на разглеждането на споразумение, което е с отдавна спряно действие и без трайни последици, не се налага приемане на решение по член 7 от Регламент № 1/2003. Свързаният с това въпрос за законосъобразността на обжалваното решение предвид липсата на достатъчен интерес за Съюза от продължаване на разглеждането на жалбата ще бъде анализиран в рамките на второто основание (вж. т. 97—138 по-долу).

86      На четвърто място, що се отнася до позоваването на жалбоподателя на член 11, параграф 6 от Регламент № 1/2003, следва да се отбележи, че решението на Комисията да образува производство за приемане на решение действително води до изземване на компетентността по случая на испанския орган по конкуренция във връзка с прилагането на член 101 ДФЕС. Въпреки това, противно на твърденията на жалбоподателя, образуването на производство и изземването на компетентността по случая на испанския орган по конкуренция не може да означава, че Комисията е била длъжна да приеме решение по член 7 от Регламент № 1/2003. Както се посочва в точка 83 по-горе, Комисията може да вземе решение за прекратяване на производството по жалбата поради липса на достатъчен интерес за Съюза, дори и след като е предприела действия по събиране на доказателства, ако едва на този етап от производството констатира такава липса. Освен това няма пречки след отхвърлянето на жалбата от 1999 г. испанският орган отново да се счита за компетентен за прилагането на член 101 ДФЕС. Всъщност съгласно съдебната практика член 11, параграф 6 от Регламент № 1/2003 не изземва трайно компетентността на националните органи по конкуренция, а само за времето на провеждане на производството пред Комисията (вж. в този смисъл решение от 14 февруари 2012 г., Toshiba Corporation и др., C‑17/10, EU:C:2012:72, т. 68—92).

87      На пето място и в допълнение към вече изложеното следва да се отбележи, че както е посочила в становището си, Комисията е преразгледала случая след постановяването на решението по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P и е предприела редица действия, довели по-специално до започването на отделно разследване на текущите практики в областта на цените във връзка с паралелната търговия в Испания (дело AT.39973 — Системи за ценообразуване за лекарствените продукти в Испания). Следователно би било неточно да се приеме, че Комисията е решила да „преустанови разглеждането“ на случая, както твърди жалбоподателят.

88      Втората част на първото основание трябва следователно да се отхвърли по същество.

–       По третата част на първото основание, с която се твърдят липса на мотиви и нарушение на правото на изслушване

89      От една страна, жалбоподателят твърди, че Комисията не е изпълнила задължението си за мотивиране по смисъла на член 296 ДФЕС, и по-специално че не е посочила в обжалваното решение съображенията, поради които е приела, че член 1 от решението от 2001 г. също е бил отменен с решенията по дело T‑168/01 и по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P.

90      От друга страна, жалбоподателят счита, че след като последиците от решенията по дело T‑168/01 и по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 0P въобще не са споменати в писмото от 6 юни 2013 г., с което Комисията му съобщава за намерението си да отхвърли жалбата му от 1999 г., е бил лишен от каквато и да било възможност да представи писмено становище по тълкуването на последиците от споменатите решения, поради което и правото му на изслушване по член 27 от Регламент № 1/2003 и член 11 от Регламент № 773/2004 било нарушено.

91      На първо място, що се отнася до твърдението за липса на мотиви, следва да се напомни, че съгласно установената съдебна практика мотивите на акт трябва бъдат съобразени с неговото естество и по ясен и недвусмислен начин да излагат съображенията на институцията, която издава акта, така че да дадат възможност на заинтересованите лица да се запознаят с основанията за взетата мярка, а на компетентната юрисдикция — да упражни своя контрол (вж. решение от 29 септември 2011 г., Elf Aquitaine/Комисия, C‑521/09 P, EU:C:2011:620, т. 147 и цитираната съдебна практика).

92      В случая, видно от мотивите на обжалваното решение, Комисията счита, че предприемането на допълнителни действия от нейна страна не е от интерес за Съюза поради съображения, които ясно е изложила в същото решение (вж. т. 18—21 по-горе), както и в писмото от 6 юни 2013 г., изпратено на основание на член 7, параграф 1 от Регламент № 773/2004. В това отношение Комисията е посочила фактическите обстоятелства, от които зависи обосновката на решението, и правните съображения, въз основа на които го е приела (вж. в този смисъл решение от 9 март 2012 г., Comité de défense de la viticulture charentaise/Комисия, T‑192/07, непубликувано, EU:T:2012:116, т. 69 и цитираната съдебна практика). Фактът, че анализът на Комисията относно последиците от решенията по дело T‑168/01 и по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P е неправилен или недостатъчен, с нищо не променя тази констатация (вж. също т. 106 по-долу). Във връзка с това следва да се отбележи, че Комисията не е длъжна да изрази позиция по всички доводи, изтъкнати от заинтересованите страни в жалбата им. Достатъчно е да изложи фактите и правните съображения, които са от съществено значение в контекста на решението (вж. решение от 12 юли 2007 г., AEPI/Комисия, T‑229/05, непубликувано, EU:T:2007:224, т. 61 и цитираната съдебна практика; в този смисъл вж. също решение от 17 януари 1984 г., VBVB и VBBB/Комисия, 43/82 и 63/82, EU:C:1984:9, т. 22). Предвид това жалбоподателят няма основание да твърди липса на мотиви в обжалваното решение по този въпрос.

93      На второ място, що се отнася до твърдяното нарушение на правото на изслушване, Общият съд напомня, че съгласно съдебната практика разглеждането на жалба не е състезателно производство между заинтересованите предприятия, а производство, което Комисията образува по предявено пред нея искане в контекста на упражняване на задачата ѝ да следи за спазването на правилата на конкуренцията. От това следва, че предприятията, срещу които е образувано такова производство, и тези, които са подали жалбата, не са в едно и също процесуално положение и че последните не могат да се позоват на право на защита. От друга страна, в образувано от Комисията производство жалбоподателите трябва да могат да защитят законните си интереси и да вземат активно участие, дори и процесуалните им права да не са толкова широки, колкото правата на защита на предприятията, срещу които Комисията провежда разследване (вж. в този смисъл решения от 17 ноември 1987 г., British American Tobacco и Reynolds Industries/Комисия, 142/84 и 156/84, EU:C:1987:490, т. 19 и 20 и от 30 ноември 2000 г., Industrie des poudres sphériques/Комисия, T‑5/97, EU:T:2000:278, т. 229; вж. също съображение 8 от Регламент № 773/2004 и т. 59 от Известието относно разглеждането на жалбите). Освен това от практиката на Съда следва, че трети лица не могат да претендират право на достъп до преписката на Комисията по случая при същите условия като тези, за които могат да претендират разследваните предприятия (решения от 15 юли 1994 г., Matra Hachette/Комисия, T‑17/93, EU:T:1994:89, т. 34, от 30 март 2000 г., Kish Glass/Комисия, T‑65/96, EU:T:2000:93, т. 34 и от 30 ноември 2000 г., Industrie des poudres sphériques/Комисия, T‑5/97, EU:T:2000:278, т. 229; вж. също т. 59 от Известието относно разглеждането на жалбите). Освен това от точки 7, 8, 30 и 31 от Известието на Комисията относно разглеждането на жалби правилата за достъп до преписката на Комисията при производства по членове [101 ДФЕС] и [102 ДФЕС], членове 53, 54 и 57 от Споразумението за ЕИП и Регламент (ЕО) № 139/2004 на Съвета (ОВ C 325, 2005 г., стр. 7) следва, че правото на достъп на жалбоподателите се отнася само за документите, на които Комисията е основала предварителната си оценка, и няма същия обхват като правото на достъп до преписката на Комисията, с което разполагат явяващите се адресати на изложение на възраженията на Комисията лица, предприятията и обединенията от предприятия и което се отнася до всички документи, получени, изготвени или събрани от Комисията по време на разследването.

94      В случая в писмото си от 6 юни 2013 г., изпратено на основание член 7, параграф 1 от Регламент № 773/2004, Комисията е посочила основните доказателства за липсата на интерес за Съюза от продължаване на разглеждането на жалбата, като при излагането на междинната си оценка сред тях не е споменала как тълкува решенията по дело T‑168/01 и по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P. В това отношение жалбоподателят не е доказал, че е бил лишен от възможността да представи писмено становище относно последиците от посочените решения, като се има предвид, че в писмото си от 18 юли 2013 г., от една страна, обобщава изложеното в писмото от 6 юни 2013 г. на Комисията като „описание на действията, които Комисията е предприела след решението на Съда“, и от друга страна, в точка 4.3, озаглавена „Задължение на Комисията по член 266 ДФЕС“, представя прочита си на последиците от споменатите решения, като не възразява срещу липсата на какъвто и да било анализ по този въпрос в писмото на Комисията.

95      Следователно нито едно от нарушенията, твърдени от жалбоподателя в третата част на основанието, не е доказано.

96      Предвид съображенията, изложени в точки 47—95 по-горе, първото основание във всичките му части трябва да се отхвърли по същество.

 По второто основание, с което се твърди явна грешка в преценката при прилагането на членове 101 ДФЕС и 105 ДФЕС, липса на мотиви в нарушение на член 296 ДФЕС при преценката на наличието на интерес за Съюза, както и нарушение на правото на жалбоподателя да бъде изслушан

97      С второто си основание, което изтъква при условията на евентуалност, жалбоподателят оспорва всички преценки на Комисията, довели до отхвърлянето на жалбата му от 1999 г. поради липса на достатъчен интерес за Съюза. Комисията нарушила по-специално членове 101 ДФЕС и 105 ДФЕС при преценката си относно интереса за Съюза, както и задължението си за мотивиране по смисъла на член 296 ДФЕС и основното право на изслушване при преценката си относно интереса за Съюза от продължаване на разследването.

98      Най-напред, макар да признава, че Комисията разполага с право на преценка по отношение на отхвърлянето на жалби, жалбоподателят твърди, че случаят е „специфичен“, като се има предвид по-специално фактът, че Комисията е приела решение, по отношение на което Съдът на Европейския съюз е постановил две важни решения, и че с оглед на това не би могло да се направи извод за липса на интерес за Съюза.

99      По-нататък, като се позовава на различните критерии, които съдебната практика приема за релевантни за преценката на интереса за Съюза, жалбоподателят заключава, че обжалваното решение избирателно и погрешно посочва само три съображения, на които Комисията основава решението си за липса на интерес за Съюза: на първо място, фактът, че твърдяното в жалбата от 1999 г. нарушение е преустановено от много години, на второ място, фактът, че разглежданото нарушение не е довело до трайни последици, и на трето място, фактът, че делото е било и все още може да бъде разгледано от националните органи.

100    Второто основание следователно е разделено на четири части.

 По първата част на второто основание, с която се твърди наличие на интерес за Съюза единствено с оглед на решенията по дело T‑168/01 и по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P

101    Жалбоподателят поддържа, че е налице интерес за Съюза с оглед единствено на спецификата на настоящия случай в сравнение с другите анализирани досега от съдилищата на Съюза случаи на установяване на интерес за Съюза от продължаване на разглеждането на жалбата, а именно фактът, че Комисията е приела решение, по което Съдът и Общият съд са постановили две широко обсъждани в правната доктрина решения — по дело T‑168/01 и по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P.

102    За да се отговори на доводите на жалбоподателя, в съответствие със съдебната практика е необходимо да се провери дали обжалваното решение, с което жалбата от 1999 г. се отхвърля на основание член 7, параграф 2 от Регламент № 773/2004, не почива на неточни фактически констатации и дали не е опорочено поради грешка при прилагане на правото, явна грешка в преценката или злоупотреба с власт (вж. в този смисъл решение от 15 декември 2010 г., CEAHR/Комисия, T‑427/08, EU:T:2010:517, т. 65 и цитираната съдебна практика). Всъщност Общият съд не може да замести преценката на Комисията относно интереса за Съюза със своя собствена преценка, като провери дали с оглед на критерии, различни от тези, които тя е избрала в обжалваното решение, е трябвало да приеме, че е налице интерес на Съюза и че следва да продължи да разглежда случая (решение от 17 декември 2014 г., Si.mobil/Комисия, T‑201/11, EU:T:2014:1096, т. 89 (непубликувано).

103    В случая, на първо място, фактът, че Комисията не е взела предвид последиците от решенията по дело T‑168/01 и по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P за целите на преценката за наличието на интерес за Съюза, не представлява незаконосъобразност. Както вече беше отбелязано, от една страна, Комисията разполага с право на преценка при избора на критерии, които да използва при установяване наличието на такъв интерес (вж. решение от 9 март 2012 г., Comité de défense de la viticulture charentaise/Комисия, T‑192/07, непубликувано, EU:T:2012:116, т. 80), и от друга страна, както бе констатирано в точка 66 по-горе, в контекста на много специфичната фактическа обстановка по настоящия случай Комисията има право да прецени интереса за Съюза към датата на приемане на обжалваното решение, като вземе предвид и новите обстоятелства.

104    На второ място, следва да се отбележи, че наистина, както отбелязва и жалбоподателят, решенията по дело T‑168/01 и по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P предизвикват интерес от правна гледна точка поради анализа на системите за двойно ценообразуване от гледна точка на член 101 ДФЕС. Тази констатация обаче не може сама по себе си да е основание за продължаване на разглеждането на жалбата на жалбоподателя. Всъщност предмет на обжалваното решение е не наличието на абстрактен и академичен интерес във връзка с изпълнението на посочените две решения, а наличието на конкретен и реален интерес, обосноваващ предоставянето на разположение на ресурси на Комисията за разглеждане на жалбата на 1999 г. с оглед на всички релевантни обстоятелства.

105    Предвид изложеното Общият съд не може да замени преценката на Комисията относно интереса за Съюза със своя собствена преценка, при която да вземе предвид друг критерий, а именно обстоятелството, че Съдът е постановил решение със същия предмет като този на жалбата от 1999 г., и то независимо от безспорната релевантност на това решение за разглеждането по същество на жалбата от 1999 г. С други думи, допълнителният критерий, изтъкнат от жалбоподателя, сам по себе си не поставя пречка пред Комисията да стигне до извода за липса на достатъчен интерес за Съюза, основавайки се на други съображения, и по-специално на трите посочени по-горе в точка 99 и анализирани по-долу съображения.

106    Накрая, дори да се предположи, че доводите на жалбоподателя трябва да се разбират — с оглед на наличието на интерес за Съюза — като визиращи неизпълнение от страна на Комисията на предвиденото в решенията по дело T‑168/01 и по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P, и по-специално оставянето в сила на част от решението от 2001 г., следва да се напомни допуснатата в обжалваното решение и констатирана в точки 62—64 по-горе грешка. Остава да се прецени дали при обстоятелствата по разглеждания случай тази грешка би могла да има определящо влияние върху преценката на Комисията относно наличието на достатъчен интерес за Съюза от продължаване на разследването по жалбата (вж. в този смисъл решения от 14 май 2002 г., Graphischer Maschinenbau/Комисия, T‑126/99, EU:T:2002:116, т. 48 и 49 и от 12 септември 2007 г., UFEX и др./Комисия, T‑60/05, EU:T:2007:269, т. 77 и 78). В случая, видно от съображение 23 от обжалваното решение, Комисията основава извода си за липса на интерес за Съюза на три критерия, свързани с прекратяването през октомври 1998 г. на разглежданото поведение, отсъствието на трайни последици и факта, че националните съдилища и органи са в най-добра позиция да разгледат повдигнатите въпроси. В това отношение Комисията има право да сведе използваните от нея критерии до трите разглеждани критерия (вж. в този смисъл решения от 17 май 2001 г., IECC/Комисия, C‑449/98 P, EU:C:2001:275, т. 45—47 и от 24 ноември 2011 г., EFIM/Комисия, T‑296/09, непубликувано, EU:T:2011:693, т. 105). Следователно трябва да се прецени влиянието, което би могла да има грешната преценка на Комисията върху действието на решенията по дело T‑168/01 и по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P, а оттам и на решението от 2001 г., като се имат предвид използваните в него три критерия. Прилагането на нито един от тези критерии обаче не може да бъде засегнато поради частичното запазване в сила на решението от 2001 г. Всъщност съществуването на решението от 2001 г., което е правно обстоятелство, не оказва влияние върху продължаването на разглежданото поведение или на последиците му, което е фактическо обстоятелство. Същото се отнася и за намесата на националните органи и съдилища, която продължава да бъде възможна, както бе посочено в точка 86 по-горе, и то след като самата Комисия е приела решение относно разглежданото поведение (решение от 14 февруари 2012 г., Toshiba Corporation и др., C‑17/10, EU:C:2012:72, т. 68—92). Освен това от съображения 39—41 от обжалваното решение следва, че Комисията разглежда този критерий само с оглед на евентуалното прилагане от националните органи и съдилища на член 101, параграф 3 ДФЕС, който член, както бе безспорно установено, решението от 2001 г. след частичната му отмяна не прилага.

107    Следователно първата част от второто основание трябва да се отхвърли като по същество.

 По втората част на второто основание, с която се твърди явно погрешна преценка и липса на мотиви на Комисията относно прекратяването на поведението на GSK през 1998 г. като критерий за преценка на наличието на интерес за Съюза

108    Първо, жалбоподателят упреква Комисията, че не развила и мотивирала надлежно заключенията си, и по-специално тези в съображения 24 и 25 от обжалваното решение, в които се посочвало, че нарушението било преустановено през 1998 г. и продължило само седем месеца (от 9 март до 16 октомври 1998 г.), въпреки че, за да обоснове липсата на интерес за Съюза, се позовала на ограничената продължителност и на отпадането на риска от повторна проява на такова поведение от страна на GSK. Второ, жалбоподателят констатира противоречие между обстоятелството, че поведението е преустановено през октомври 1998 г., и позицията на Комисията, че следва да продължи разследването и след тази дата — от 1998 г. до 2009 г., изразена с приемането на решението от 2001 г. и защитата му пред съдилищата на Съюза.

109    Съгласно съдебната практика Комисията може да реши, че не е целесъобразно да продължи разглеждането на жалба срещу практики, които вече са преустановени. От друга страна, Комисията може да прецени, че вече няма достатъчен интерес за Съюза, ако съответните предприятия са приели да променят поведението си в полза на общия интерес (решение от 17 май 2001 г., IECC/Комисия, C‑449/98 P, EU:C:2001:275, т. 48 и 49; вж. също т. 44, шесто тире от Известието относно разглеждането на жалби).

110    В случая, на първо място, твърдението на жалбоподателя за явно погрешна преценка и липса на мотиви относно преустановяването на поведението през 1998 г. не може да бъде прието. Първо, жалбоподателят всъщност не поставя пряко под съмнение действителното преустановяване на поведението на GSK през октомври 1998 г. и не представя каквото и да било конкретно доказателство, въз основа на което би могло да се установи обратното. Второ, мотивите на обжалваното решение са достатъчни в това отношение, тъй като в съображение 7 от същото решение ясно се посочва, че Tribunal de Defensa de la Competencia (Съд за защита на конкуренцията) е спрял действието на спорните клаузи от споразумението, считано от 16 октомври 1998 г., и че след тази дата и до приемането на решението от 2001 г.GSK не ги е прилагало. Трето, в съображение 24 от обжалваното решение Комисията посочва, че изглежда нищо в преписката не показва, че GSK възнамерява отново да извършва такива действия в Испания.

111    На второ място, следва да се констатира, че датата на преустановяване на поведението не може да бъде поставена под въпрос поради позицията на Комисията да защитава решението от 2001 г. до произнасянето на решението по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P през 2009 г. Всъщност твърдяното противоречие по никакъв начин не доказва, че поведението на GSK не е било преустановено и че следователно Комисията погрешно е стигнала до извода за липса на прояви на такова поведение след тази дата.

112    При тези условия, освен ако жалбоподателят не представи ясни доказателства, че поведението е продължило да се проявява и след 16 октомври 1998 г. или че GSK е възнамерявало отново да извършва такива действия в Испания, Комисията не е опорочила обжалваното решение с явна грешка в преценката, като е приела, че поведението на GSK действително е преустановено през 1998 г.

113    Следователно втората част на второто основание трябва да бъде отхвърлена.

 По третата част на второто основание, в която се твърди явна грешка в преценката на Комисията относно липсата на трайни последици за испанския пазар от споразумението

114    Жалбоподателят по същество твърди, че антиконкурентните последици от нарушението в голяма степен продължават да се проявяват на испанския пазар поради множеството системи за двойно ценообразуване, които повечето производители на фармацевтични продукти понастоящем прилагат. Според жалбоподателя доводите на Комисията в съображения 27—37 от обжалваното решение били опорочени от толкова тежки и явни грешки в преценката, че Комисията не можела валидно да стигне до извода, че случаят не представлява интерес за Съюза. Жалбоподателят оспорва по-специално констатациите, че не съществува никаква причинно-следствена връзка между практиките на GSK и въведеното по-късно от други производители двойно ценообразуване (съображения 27 и 28 от обжалваното решение).

115    Съгласно установената съдебна практика Комисията не може да се основе само на факта, че действията, за които се твърди, че са в противоречие с Договора за функциониране на ЕС, са преустановени, за да реши да класира без последващи действия поради липса на интерес за Съюза дадена жалба, която се отнася до тези действия, без при това да провери дали антиконкурентните последици не продължават да се проявяват и, ако е необходимо, да провери дали тежестта на твърдените нарушения на конкуренцията или продължаването на техните последствия не е от такова естество, че да създаде интерес за Съюза от тази жалба (решения от 4 март 1999 г., Ufex и др./Комисия, C‑119/97 P, EU:C:1999:116, т. 95 и от 14 февруари 2001 г., SEP/Комисия, T‑115/99, EU:T:2001:54, т. 33; вж. също т. 44, пето тире от Известието относно разглеждането на жалби). Тази съдебна практика се прилага само в случаите, когато Комисията приема решението си въз основа на преустановяването на твърдените антиконкурентни практики (решения от 12 септември 2007 г., UFEX и др./Комисия, T‑60/05, EU:T:2007:269, т. 74 и от 11 юли 2013 г., Spira/Комисия, T‑108/07 и T‑354/08, непубликувано, EU:T:2013:367, т. 178).

116    На първо място, от изложеното следва, че в обжалваното решение Комисията правилно не е ограничила с констатацията за спиране на действието на споразумението през 1998 г., а е проверила също дали антиконкурентните последици не продължават да се проявяват.

117    На второ място, следва да се констатира, че жалбоподателят не е представил каквото и да било конкретно доказателство, че възможностите на испанските търговци на едро за износ на лекарствени продукти, пряко засегнати от прилаганата GSK през 1998 г. клауза за двойно ценообразуване, са били ограничени или че през 1998 г. ограничението е било такова, че антиконкурентните последици са продължили да се проявяват на испанския пазар. Ето защо, без да допуска явна грешка в преценката, в съображение 26 от обжалваното решение Комисията заключава, че „[д]нес испанските търговци на едро са изправени по отношение на тези 82 лекарствени продукта пред цени и обеми на продажби за износ, определени по-скоро от настоящата динамика на пазара, отколкото от поведението на GSK през 1998 г.“.

118    На трето място, следва да се подчертае, че цитираната в точка 115 по-горе съдебна практика е съсредоточена основно върху преките антиконкурентни последици от твърдените антиконкурентни практики, които са били преустановени и по отношение на които е подадена жалбата от 1999 г. Ето защо антиконкурентните последици принципно не могат да бъдат установени чрез позоваване на практиките на трети страни. Въпреки това не е изключено антиконкурентните последици да бъдат анализирани с оглед на практики на трети страни, когато между тези практики и практиката или практиките, за които се отнася жалбата, ясно е установена причинно-следствена връзка. В случая обаче жалбоподателят не представя никакви доказателства, въз основа на които може да се установи наличие на причинно-следствена връзка между практиките на GSK през 1998 г. и двойното ценообразуване, въведено по-късно от други производители. Впрочем възможността практиките на други предприятия да пораждат същите проблеми за конкуренцията като в случая, по който е подадена жалбата от 1999 г., сама по себе си е без значение, тъй като фактът, че в два различни случая е налице сходно поведение, не означава, че единият е предизвикал другия или пък че му е оказал някакво влияние.

119    На четвърто място, следва да се отхвърли и твърдението, че такава причинно-следствена връзка между практиките би могла да се установи поради факта, че твърдяното бездействие на Комисията по случая, за който се отнася жалбата от 1999 г., би дало „де факто зелена светлина“ за въвеждането на ограничения за износа в Испания. От една страна, както правилно отбелязва Комисията, фактът, че не е приела решение относно дадено нарушение, сам по себе си не може да бъде определящ за самооценката на предприятията по член 101, параграф 3 ДФЕС, тъй като тя би трябвало да се извърши въз основа на съществуващите към същия момент пазарни условия, а не въз основа на решение, с което поради липса на интерес за Съюза е отхвърлена жалба относно преустановено още от 1998 г. нарушение. От друга страна, действията на Комисията след постановяването на решението по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P (вж. т. 14 по-горе), както и образуването на ново разследване относно твърдените практики за двойно ценообразуване в Испания от различни от GSK предприятия (дело AT.39973 — Системи за ценообразуване за лекарствени продукти в Испания) не могат да се възприемат от последните като „бездействие“, което им дава „зелена светлина“ да въвеждат системи за двойно ценообразуване в Испания.

120    На пето място, налага се констатацията, че не е възможно да се установи противоречие между, от една страна, съображение 28 от обжалваното решение, в което се посочва, че твърдяното широко използване на системи за двойно ценообразуване от страна на производителите в Испания се дължи по-специално на законодателните мерки, въведени по време на разследването по дело GSK, а именно Ley 29/2006 de garantías y uso racional de los medicamentos y productos sanitarios (Закон 29/2006 за гаранциите и рационалното използване на лекарствените продукти) от 26 юли 2006 г. (BOE № 178 от 27 юли 2006 г., стр. 28122), и от друга страна, отхвърлянето с писмото на Комисията от 4 ноември 2008 г. на друга жалба на жалбоподателя относно въведените със Закон 29/2006 нови законодателни изменения. От една страна, видно от текста на съображение 28 от обжалваното решение, споменатите законодателни мерки са само един от факторите, който съвсем не е единствен, за твърдяното използване на системи за двойно ценообразуване, и от друга страна, посоченото противоречие е свързано със съображения, които надхвърлят обхвата на жалбата от 1999 г. и с които в никакъв случай не могат да бъдат доказани трайните последици от оспорваната в случая практика.

121    С оглед на изложеното твърдението на жалбоподателя, че поведението на GSK продължава да поражда антиконкурентни последици, не е обосновано, тъй като не може да бъде установено наличие на причинно-следствена връзка между използваната за кратко от GSK през 1998 г. система и предполагаемите „антиконкурентни последици“, породени от прилаганите понастоящем от други производители на фармацевтични продукти практики.

122    С оглед на това се налага изводът, че твърдението за явна грешка в преценката на Комисията относно липсата на трайни последици от споразумението за испанския пазар не е доказано.

 По четвъртата част на второто основание, с която се твърди явна грешка в преценката на Комисията, че случаят, предмет на жалбата от 1999 г., може да бъде правомерно отнесен към националните органи

123    За разлика от Комисията жалбоподателят счита, че отнасянето към националните органи на случая, предмет на жалбата от 1999 г., не би било от полза, тъй като те не са в добра позиция да извършат преценка от такова естество. Според жалбоподателя Комисията като цяло е в по-добра позиция от националните органи. Първо, тя разполага с приложените към преписката по случая релевантни доказателства. Второ, поради особеното си естество паралелната търговия по дефиниция засяга няколко държави членки. Трето, безспорно е, че испанските органи и съдилища не разполагат с необходимите средства, познания или дори опит, за да получат и анализират сложните икономически данни, които са необходими за анализа по член 101, параграф 3 ДФЕС. Четвърто, жалбоподателят твърди, че Комисията допуснала явна грешка в тълкуването на членове 5 и 10 от Регламент № 1/2003, като приела, че испанският орган по конкуренция имал „право да приеме решение по член 101, параграф 3 ДФЕС по случая GSK“. Жалбоподателят счита, че съгласно член 5 от Регламент № 1/2003 националните органи не могат да приемат решения по индивидуални случаи, с които да удостоверяват, че условията по член 101, параграф 3 ДФЕС са изпълнени, а съгласно член 10 от Регламент № 1/2003 само Комисията може да установи с решение приложимостта на четирите условия по член 101, параграф 3 ДФЕС.Пето, Комисията е в по-добра позиция да разгледа и приеме решение по член 101, параграф 3 ДФЕС и с оглед на обстоятелството, че така се гарантира, от една страна, административната ефективност, имайки предвид усилията, които Комисията е положила до този момент по случая, и от друга страна, правната сигурност по отношение на националните органи по конкуренцията, които ще се сблъскват с подобни случаи в бъдеще.

124    На първо място, следва да се напомни, че съгласно членове 4 и 5 от Регламент № 1/2003 Комисията и органите по конкуренция на държавите членки имат паралелна компетентност относно прилагането на членове 101 ДФЕС и 102 ДФЕС, както и че структурата на Регламент № 1/2003 е изградена върху идеята за тясното сътрудничество между тях (решение от 16 октомври 2013 г., Vivendi/Комисия, T‑432/10, непубликувано, EU:T:2013:538, т. 26). Поради това в рамките на преценката си Комисията може да вземе предвид и предприетите от националните органи мерки (вж. решение от 3 юли 2007 г., Au Lys de France/Комисия, Т‑458/04, непубликувано, EU:T:2007:195, т. 72 и цитираната съдебна практика). Всъщност Комисията има право да отхвърли жалба с мотива, че жалбоподателят може да предприеме действия за защита на правата си пред националните органи или съдилища (вж. в този смисъл решения от 18 септември 1992 г., Automec/Комисия, T‑24/90, EU:T:1992:97, т. 88—96, от 24 януари 1995 г., Tremblay и др./Комисия, T‑5/93, EU:T:1995:12, т. 65—74 и от 9 януари 1996 г., Koelman/Комисия, T‑575/93, EU:T:1996:1, т. 78 и 79; вж. също Известието относно разглеждането на жалби, т. 44, първо тире и глава II). За сметка на това Регламент № 1/2003 и Известието на Комисията относно сътрудничеството в рамките на мрежата от органите по конкуренция (ОВ C 101, 2004 г., стр. 43) нито предвиждат правило за разпределение на правомощията между Комисията и органите по конкуренция на държавите членки, нито създават права или очаквания за предприятията, че случаите им ще бъдат разгледани от даден орган по конкуренция (решения от 13 юли 2011 г., ThyssenKrupp Liften Ascenseurs/Комисия, T‑144/07, T‑147/07—T‑150/07 и T‑154/07, EU:T:2011:364, т. 78 и от 17 декември 2014 г., Si.mobil/Комисия, T‑201/11, EU:T:2014:1096, т. 38 и 39).

125    Поради това, дори да се приеме, както поддържа жалбоподателят, че Комисията е в особено добра позиция, за да разгледа даден случай, а националните органи не са в толкова добра позиция, за да направят това, подалите жалби предприятия като жалбоподателя нямат каквото и да било право на разглеждане на случая им от Комисията (вж. в този смисъл решения от 17 декември 2014 г., Si.mobil/Комисия, T‑201/11, EU:T:2014:1096, т. 40 и от 30 септември 2016 г., Trajektna luka Split/Комисия, T‑70/15, EU:T:2016:592, т. 43 (непубликувано).

126    На второ място, следва да се напомни, че видно от мотивите на Регламент № 1/2003, и по-конкретно на съображения 1, 6, 8 и 35 от същия, по-тясното участие на органите по конкуренция на държавите членки в прилагането на членове 101 ДФЕС и 102 ДФЕС и задължението, наложено на последните, да прилагат тези разпоредби, когато търговията между държавите членки може да бъде засегната, имат за цел именно да се гарантира преследваната от посочения регламент цел за ефективност. В този смисъл изискването за ефективност не може да доведе — с риск да се постави под съмнение обхватът на член 13 от Регламент № 1/2003, съгласно който Комисията може да остави жалба без разглеждане с мотива, че се разглежда от национален орган по конкуренцията на държава членка — до възникване на задължение за Комисията при прилагането на тази специална разпоредба да проверява дали съответният орган по конкуренцията разполага с институционалните, финансовите и техническите средства, за да изпълни възложената му от Регламент № 1/2003 задача (решение от 17 декември 2014 г., Si.mobil/Комисия, T‑201/11, EU:T:2014:1096, т. 56 и 57).

127    Ето защо, като се има предвид установената с Регламент № 1/2003 система за сътрудничество между Комисията и органите по конкуренция на държавите членки, следва да се констатира, че Комисията може, без да допусне грешка в преценката, да предположи, че националните органи са в състояние ефективно да приложат правилата, нормите и политиките, формиращи правната рамка на Съюза (вж. в този смисъл решение от 30 септември 2016 г., Trajektna luka Split/Комисия, T‑70/15, EU:T:2016:592, т. 53), като по-специално приеме, че испанските национални органи могат да разгледат случая, предмет на жалбата от 1999 г., на национално равнище и да съберат всички необходими им за целта доказателства, включително посредством използването на механизмите за сътрудничество по членове 12 и 15 от Регламент № 1/2003. Освен това във всички случаи доказателствата, които жалбоподателят е представил на Комисията, и по-специално тези относно твърдяната липса на необходимия за извършване на икономически анализи опит или относно трудностите при осигуряване на необходимата информация, не са достатъчни за установяването на институционални недостатъци, свързани с испанския орган по конкуренция, които биха могли да му попречат да изпълни тази задача.

128    Освен това не е доказано, че испанските съдилища нямат право да проверяват законосъобразността на решенията на испанския орган по конкуренция. Както правилно отбелязва Комисията, нито едно от посочените от жалбоподателя висящи производства относно твърдените практики за двойно ценообразуване в Испания не доказва твърдението му, че испанските съдилища не могат правилно да приложат член 101, параграф 3 ДФЕС. От една страна, нито едно от тези съдебни производства не разглежда споразумението, а от друга страна, що се отнася до производствата за твърдените практики на други предприятия, представените от жалбоподателя доказателства не установяват неправилно тълкуване от страна на националните юрисдикции на решенията по дело T‑168/01 и по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P. Например решението на Tribunal Supremo (Върховен съд, Испания) от 3 декември 2014 г. по дело № 4792/2011, Pharma/Pfizer SLU, което впрочем се позовава на споменатите решения по дело T‑168/01 и по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P, макар да се отнася главно до тълкуването на член 101, параграф 1 ДФЕС, показва, че този съд разполага с всички средства, за да може да извърши анализ в съответствие с установената с тези решения съдебна практика, включително евентуално и с оглед на член 101, параграф 3 ДФЕС.

129    На трето място, следва да се отбележи, че макар спорната практика да засяга територията на няколко държави членки, това обстоятелство — предвид особения характер на паралелната търговия — не може само по себе си да е основание да се заключи, че жалбата от 1999 г. представлява достатъчен интерес за Съюза. В противен случай Комисията би била длъжна да разгледа всяка жалба за твърдяно нарушение, обхващащо няколко държави членки, и то независимо от преценката на другите критерии за оценка на интереса за Съюза и основателността на жалбата (вж. в този смисъл решения от 12 септември 2007 г., UFEX и др./Комисия, T‑60/05, EU:T:2007:269, т. 158 и от 13 септември 2012 г., Protégé International/Комисия, T‑119/09, непубликувано, EU:T:2012:421, т. 77). Следователно трансграничният характер на разглежданото поведение не е достатъчен сам по себе си, за да обоснове наличието на интерес за Съюза.

130    На четвърто място, що се отнася до прилагането на член 5 от Регламент № 1/2003, от самия текст на същия ясно следва, че „[о]рганите по конкуренция на държавите членки имат правомощието да прилагат членове [101 ДФЕС] и [102 ДФЕС] в индивидуалните случаи“ и че „[з]а тази цел, като действат по собствена инициатива или по внесена жалба, те могат да вземат следните решения: […] да изискат прекратяване на нарушението, […] да постановят временни мерки, […] да приемат поемане на ангажименти [и] да наложат глоби, периодични санкционни плащания или всякакви други санкции, предвидени в тяхното национално законодателство“. Съгласно член 5, втора алинея от Регламент № 1/2003 националните органи по конкуренция „могат да решат и че няма основания за предприемане на действия от тяхна страна“. Впрочем следва да се напомни, че Регламент № 1/2003 слага край на централизираната система по Регламент № 17 — която се основаваше на система за нотифициране чрез искане Комисията да приеме решение, че липсват основания за предприемане на действия от нейна страна, или поне на индивидуално освобождаване — и я заменя със система на пряко прилагане на освобождаването, при която органите по конкуренция и съдилищата на държавите членки разполагат с правомощия за прилагане не само на член 101, параграф 1 ДФЕС и член 102 ДФЕС, но и на член 101, параграф 3 ДФЕС (вж. съображения 3 и 4 от Регламент № 1/2003). Ясно е следователно, че за разлика от твърденията на жалбоподателя, националните органи по конкуренция могат да преценят дали условията, определени в член 101, параграф 3 ДФЕС, са изпълнени.

131    Този извод не може да бъде разколебан с довода на жалбоподателя, че на основание член 10 от Регламент № 1/2003 и в съответствие с решението от 3 май 2011 г., Tele 2 Polska (C‑375/09, EU:C:2011:270), приложимостта на четирите условия по член 101, параграф 3 ДФЕС се установява само с решение на Комисията.

132    Най-напред, следва да се отбележи, че член 10 от Регламент № 1/2003 действително предвижда, че Комисията „може чрез решение да установи, че член [101 ДФЕС] е неприложим за споразумение […] поради това че условията на член [101, параграф 1 ДФЕС] не са изпълнени или поради това че условията на член [101, параграф 3 ДФЕС] са удовлетворени“. Съгласно първото изречение от същия член такова решение, което няма конститутивно, а чисто декларативно действие, може да бъде прието от Комисията само „като действа по собствена инициатива“ и „[к]огато общественият интерес [в Съюза относно прилагането на членове 101 ДФЕС и 102 ДФЕС] налага това“ (вж. също съображение 14 от Регламент № 1/2003). Като се има предвид, че обжалваното решение не констатира възможността за националните органи да приемат решение на основание член 10 от Регламент № 1/2003, това твърдение за нарушение също трябва да се отхвърли.

133    По-нататък, що се отнася до решението от 3 май 2011 г., Tele 2 Polska (C‑375/09, EU:C:2011:270), в точка 32 от същото Съдът отбелязва, че „националният орган по конкуренция не може да приеме решение, че не е налице нарушение на член 102 ДФЕС“. Тази съдебна практика се прилага по аналогия и към член 101 ДФЕС, тъй като Съдът е приел, че „отрицателното“ решение по съществото на спора би могло да затрудни еднаквото прилагане на членове 101 ДФЕС и 102 ДФЕС“ (решение от 3 май 2011 г., Tele2 Polska, C‑375/09, EU:C:2011:270, т. 28; в този смисъл вж. също решение от 21 януари 2015 г., easyJet Airline/Комисия, T‑355/13, EU:T:2015:36, т. 32).

134    При все това обаче фактът, че национален орган не може да приеме решение за установяване на липса на нарушение по член 101 ДФЕС, не може да се приеме за равнозначен на липса на способност за националния орган по конкуренция да прилага член 101, параграф 3 ДФЕС. По-специално съгласно член 5, втора алинея от Регламент № 1/2003 национален орган по конкуренция може да реши — когато въз основа на информацията, с която разполага, счита, че предвидените в член 101 ДФЕС условия за налагане на забрана не са изпълнени — че няма основания да предприема действия. Следователно национален орган по конкуренция може да прецени дали условията, определени в член 101, параграф 3 ДФЕС, са изпълнени, и ако това е така, да реши, че не е необходимо да предприема действия.

135    Освен това следва да се подчертае, че за преценката дали даден случай може правомерно да се отнесе към национален орган по конкуренция не е от значение резултатът от разглеждането му от този орган, а обстоятелството, че съществува възможност той да бъде разгледан от него (вж. по аналогия решение от 21 януари 2015 г., easyJet Airline/Комисия, T‑355/13, EU:T:2015:36, т. 27), какъвто безспорно е разглежданият тук случай.

136    На пето и последно място, що се отнася до довода на жалбоподателя, че Комисията освен това е длъжна да започне разследване, след като е иззела правомощията на испанския орган по конкуренция да разгледа случая, от една страна, следва да се отбележи, че съгласно практиката на Съда Регламент № 1/2003 не посочва, че образуването на производство от Комисията води до трайно и окончателно изземване на правомощията на националните органи по конкуренция да прилагат националното си законодателство в областта на конкуренцията. След като образуваното от Комисията производство приключи, националните органи по конкуренция отново придобиват правомощията си (решение от 14 февруари 2012 г., Toshiba Corporation и др., C‑17/10, EU:C:2012:72, т. 78—80). От друга страна и при всички положения, съгласно съображение 18 от Регламент № 1/2003 евентуално спиране или прекратяване на работата по даден случай от даден орган по конкуренция, на основание че с него се занимава друг орган или вече се е занимал, „не бива да пречи на Комисията да отхвърля жалба поради липса на интерес за [Съюза], както в съдебната практика на Съда се признава, че тя може да прави, дори ако никой друг орган по конкуренция не е показал намерение да се заеме със съответния казус“.

137    С оглед на изложеното следва да се заключи, че не може да се установи явна грешка в преценката на Комисията поради съждението ѝ, че случаят може да бъде отнесен към националните органи. Следователно тази част на второто основание трябва да бъде отхвърлена.

138    От изложеното следва, че по същество второто основание трябва да бъде изцяло отхвърлено.

 По третото правно основание, с което се твърди, че някои фактически и правни обстоятелства, които жалбоподателят е представил на Комисията след постановяването на решението по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P, не били в достатъчна степен разгледани и взети предвид в мотивите

139    Жалбоподателят твърди, че Комисията не разгледала всички фактически и правни обстоятелства, които ѝ представил след постановяването на решенията по дело T‑168/01 и по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P и които изложил по-специално в представените на 4 март 2010 г. и 8 октомври 2011 г. меморандуми, както и че в мотивите на обжалваното решение липсва какъвто и да било анализ на тези обстоятелства.

140    На първо място, що се отнася до твърдението, че Комисията не разгледала споменатите обстоятелства, от съдебната практика следва, че за да се прецени интересът за Съюза от по-нататъшното разглеждане на даден случай, Комисията трябва да вземе предвид всички релевантни правни и фактически обстоятелства, за да реши дали да продължи разглеждането на жалбата. Тя по-специално е задължена да разгледа внимателно в тяхната цялост представените ѝ от жалбоподателя правни и фактически обстоятелства (вж. т. 76 по-горе).

141    В случая следва да се напомни, че видно от обжалваното решение, Комисията е следвала процедурата по член 7 от Регламент № 773/2004. В този смисъл в писмото си от 6 юни 2013 г. Комисията излага пред жалбоподателя анализа си на жалбата от 1999 г. и му дава възможност да изрази становище по него. Жалбоподателят всъщност представя становище на 18 юли 2013 г. и Комисията го взема предвид в обжалваното решение. Що се отнася до меморандумите, които жалбоподателят представя на 4 март 2010 г. и на 8 октомври 2011 г. и за които се отнася настоящото основание, от съображение 11 от обжалваното решение следва, че Комисията ги е „разгледала внимателно“. В това отношение следва да се констатира, че двата меморандума се отнасят, първо, до анализа на системата за двойно ценообразуване на GSK след решението по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P, в които по същество се приема, че споразумението не може да бъде освободено на основание член 101, параграф 3 ДФЕС, и второ, до налагащите се спешни действия от страна на Комисията и различни предложения в това отношение. Макар съдържанието на обжалваното решение да не позволява да се потвърди, че меморандумите са били разгледани от Комисията, изложеното в тях показва, че не повдигат въпроси, които не са били вече повдигнати в хода на административното производство, включително след постановяването на решението по съединени дела C‑501/06 P, C‑513/06 P, C‑515/06 P и C‑519/06 P. Следователно вземането им предвид с изрично позоваване на съдържанието им в обжалваното решение по същество не е необходимо. Следователно твърдението, че меморандумите не са били взети предвид, трябва да бъде отхвърлено.

142    На второ място, що се отнася до твърдението за нарушение поради липса на мотиви, в установената съдебна практика се приема, че мотивите на акт трябва да са съобразени с неговото естество и по ясен и недвусмислен начин да излагат съображенията на институцията, която го издава, така че да дадат възможност на заинтересованите лица да се запознаят с основанията за взетата мярка, а на компетентната юрисдикция — да упражни своя контрол (вж. решение от 29 септември 2011 г., Elf Aquitaine/Комисия, C‑521/09 P, EU:C:2011:620, т. 147 и цитираната съдебна практика). Предвид това, когато отказва да продължи разглеждането на дадена жалба, Комисията е длъжна да изложи мотиви. Мотивите трябва да бъдат достатъчно точни и подробни, за да дадат възможност на Общия съд да упражни ефективен контрол върху използването от Комисията на нейното дискреционно право да определя приоритети (решение от 21 януари 2015 г., easyJet Airline/Комисия, T‑355/13, EU:T:2015:36, т. 70), като тя е длъжна да изложи фактическите обстоятелства, от които зависи обосновката на решението, и правните съображения, въз основа на които е приела това решение (вж. решение от 9 март 2012 г., Comité de défense de la viticulture charentaise/Комисия, T‑192/07, непубликувано, EU:T:2012:116, т. 69 и цитираната съдебна практика). На последно място, Комисията не е длъжна да изрази позиция по всички доводи, които заинтересованите страни са представили в подкрепа на своята жалба. Достатъчно е да изложи фактите и правните съображения, които са от съществено значение в контекста на решението (решение от 17 януари 1984 г., VBVB и VBBB/Комисия, 43/82 и 63/82, EU:C:1984:9, т. 22; в този смисъл вж. също решение от 12 юли 2007 г., AEPI/Комисия, T‑229/05, непубликувано, EU:T:2007:224, т. 61 и цитираната съдебна практика).

143    В случая, що се отнася до твърдението за нарушение на задължението на Комисията за мотивиране, то тя — макар и да не е отговорила на всички доводи на жалбоподателя, изложени в двата посочени в точка 142 по-горе меморандума — все пак ясно е изложила съображенията си, като по-специално в съображение 23 от обжалваното решение е описала трите критерия, въз основа на които е стигнала до извода за липса на интерес за Съюза, позволявайки по този начин на жалбоподателя да разбере причините, поради които е отхвърлила жалбата му. Както е посочено в точка 141 по-горе, Комисията не е длъжна да изрази изрично позиция по всички доводи, които заинтересованите страни са представили в подкрепа на своята жалба. Достатъчно е да изложи фактическите и правните съображения, които са от съществено значение в контекста на решението.

144    Видно от изложеното, Комисията следователно е изпълнила задължението си за разглеждане и мотивиране, като ясно и недвусмислено е посочила фактическите обстоятелства и правните съображения за отхвърляне на жалбата от 1999 г. Като се има предвид, че тези уточнения дават възможност на Общия съд да упражни ефективен контрол върху използването на правото на преценка на Комисията при приемането на обжалваното решение, следва да се приеме, че обжалваното решение е достатъчно мотивирано в това отношение, макар Комисията да не е изразила позиция по доводите, изложените в меморандумите на жалбоподателя от 4 март 2010 г. и от 8 октомври 2011 г.

145    Предвид това третото основание следва да бъде отхвърлено по същество и следователно жалбата трябва да бъде отхвърлена в нейната цялост.

 По съдебните разноски

146    Съгласно член 134, параграф 1 от Процедурния правилник на Общия съд загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. Същевременно по силата на член 135, параграф 1 от същия правилник, когато справедливостта изисква това, Общият съд може да реши страна, която е загубила делото, да понесе, наред с направените от нея съдебни разноски, само част от съдебните разноски на другата страна и дори да не бъде осъдена да ги заплаща.

147    В случая жалбоподателят е загубил по своите искания. При все това при разглеждането на настоящата жалба бе установено, че Комисията, от една страна, неправилно характеризира решението от 2001 г. в съображения 9 и 46 от обжалваното решение (вж. т. 62 и 63 по-горе), и от друга страна, използва най-малкото двусмислена формулировка относно разследването, което е трябвало да извърши въз основа на жалбата от 1999 г., в съображение 18 от обжалваното решение (вж. т. 64 по-горе).

148    При тези обстоятелства Общият съд счита, че справедливостта изисква всяка от страните да понесе направените от нея съдебни разноски, включително и встъпилите страни.

По изложените съображения

ОБЩИЯТ СЪД (четвърти състав),

реши:

1)      Отхвърля жалбата.

2)      Всяка от страните понася направените от нея съдебни разноски.

Kanninen Iliopoulos Calvo-Sotelo Ibáñez-Martín

Обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 26 септември 2018 година.

Секретар Председател

E. Coulon

Съдържание

Обстоятелствата по спора

Първоначално национално административно производство

Производство пред Общия съд и пред Съда

Производство пред Комисията след постановяването на решението по съединени дела C 501/06 P, C513/06 P, C515/06 P и C519/06 P

Обжалваното решение

Производството и исканията на страните

От правна страна

По първото основание: твърдение за явна грешка в преценката при прилагане на членове 266 ДФЕС, 101 ДФЕС и 105 ДФЕС и на член 7 от Регламент № 1/2003 при тълкуването на решенията по дело T 168/01 и по съединени дела C501/06 P, C513/06 P, C515/06 P и C519/06 P, както и твърдение за нарушение на задължението за мотивиране и на правото на изслушване

По относимостта на първото основание

По обосноваността на първото основание

– По първата част на първото основание, с която се твърди нарушение на член 266 ДФЕС

– По втората част от първото основание, с която се твърди нарушение на членове 101 ДФЕС и 105 ДФЕС във връзка с член 7 от Регламент № 1/2003

– По третата част на първото основание, с която се твърдят липса на мотиви и нарушение на правото на изслушване

По второто основание, с което се твърди явна грешка в преценката при прилагането на членове 101 ДФЕС и 105 ДФЕС, липса на мотиви в нарушение на член 296 ДФЕС при преценката на наличието на интерес за Съюза, както и нарушение на правото на жалбоподателя да бъде изслушан

По първата част на второто основание, с която се твърди наличие на интерес за Съюза единствено с оглед на решенията по дело T 168/01 и по съединени дела C501/06 P, C513/06 P, C515/06 P и C519/06 P

По втората част на второто основание, с която се твърди явно погрешна преценка и липса на мотиви на Комисията относно прекратяването на поведението на GSK през 1998 г. като критерий за преценка на наличието на интерес за Съюза

По третата част на второто основание, в която се твърди явна грешка в преценката на Комисията относно липсата на трайни последици за испанския пазар от споразумението

По четвъртата част на второто основание, с която се твърди явна грешка в преценката на Комисията, че случаят, предмет на жалбата от 1999 г., може да бъде правомерно отнесен към националните органи

По третото правно основание, с което се твърди, че някои фактически и правни обстоятелства, които жалбоподателят е представил на Комисията след постановяването на решението по съединени дела C 501/06 P, C513/06 P, C515/06 P и C519/06 P, не били в достатъчна степен разгледани и взети предвид в мотивите

По съдебните разноски

*      Език на производството: английски.