ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
Г‑Н N. WAHL
представено на 16 април 2013 година(1)
Дело C‑64/12
Anton Schlecker, с търговско наименование Firma Anton Schlecker
срещу
Melitta Josefa Boedeker
(Преюдициално запитване, отправено от Hoge Raad der Nederlanden (Нидерландия)
„Римска конвенция за приложимото право към договорните задължения — Трудов договор — Приложимо право при липса на избор на страните — Право на държавата, където обичайно се извършва работата — Възможност да не се приложи това право поради наличието на по-тесни връзки с друга държава — Обхват“
I – Въведение
1. В настоящото дело от Съда се иска тълкуване на член 6, параграф 2 от Конвенцията за приложимото право към договорните задължения, открита за подписване в Рим на 19 юни 1980 г.(2) (наричана по-нататък „Римската конвенция“), разпоредба, която урежда как се определя приложимото към трудовия договор право, когато страните не са направили избор. Зададените в случая преюдициални въпроси от Hoge Raad der Nederlanden (Нидерландия) са част от спор по повод едностранна промяна на мястото на работа, възникнал между г‑жа Boedeker, германска гражданка, която пребивава в същата държава и упражнява професионалната си дейност постоянно и изключително в Нидерландия над единадесет години, и нейния работодател, Firma Anton Schlecker (наричан по-нататък „Schlecker“), установен в Германия(3).
2. По-конкретно Съдът следва да се произнесе относно обхвата на клаузата, съдържаща се във финалната част на тази разпоредба, която дава възможност да не се приложи правото, посочено от критериите за привързване, изрично предвидени в букви a) и б) от разпоредбата, ако „от обстоятелствата като цяло е видно, че трудовият договор е в по-тясна връзка с друга държава“, и следователно да допълни съдебната практика, установена в Решение по дело Koelzsch(4) и в Решение по дело Voogsgeerd(5). Макар в действителност Съдът вече да се е произнесъл в своето Решение по дело ICF(6) относно условията за прилагане на клаузата с общо приложение, наречена „дерогираща“, предвидена в член 4, параграф 5, второ изречение от Римската конвенция, и макар вече да е имал възможност в посочените по-горе Решение по дело Koelzsch и Решение по дело Voogsgeerd да даде важни уточнения относно йерархията на критериите за привързване, визирани в член 6, параграф 2, букви a) и б), сега за пръв път му се задава въпрос относно обхвата на клаузата, наречена „за изключване“ („escape clause“)(7), характерна за индивидуалните трудови договори, възпроизведена във финалната част на тази разпоредба.
3. Въпросът има определено значение(8), тъй като в контекста на международна мобилност на работниците той засяга проблеми, възникнали в рамките на определен брой спорове, свързани с индивидуалните трудови правоотношения. Разнообразието на възприетите от националните юрисдикции разрешения в това отношение освен това показва, че става дума за деликатна преценка. В настоящото дело е необходимо да се възприеме подход, който отчита едновременно изискванията за предвидимост на изхода от делото и за правна сигурност, които са били водещи при приемането на нормите в тази област(9), но също така и изискванията за близост и за защита на работника, на които изисквания, в съответствие с изразеното от авторите на Римската конвенция(10) желание, а в по-широк смисъл и с възприетите от Съда(11) по-общи насоки, трябва да се придаде определена тежест.
II – Правна рамка
4. Член 3 от Римската конвенция, озаглавен „Свобода на избор“, гласи:
„1. Договорът се урежда от избраното от страните право. Изборът трябва да бъде изричен или да следва ясно от разпоредбите на договора или от обстоятелствата на случая. Чрез избора страните могат да изберат приложимо право за целия или за част от договора.
[…]“.
5. При липса на избор член 4 от Римската конвенция предвижда общ критерий за всички договори за определяне на приложимото право, а именно това на държавата, с която той е в най-тясна връзка, съчетан с определен брой специфични критерии, които позволяват да се установи с коя държава договорът е в такава връзка. Този член предвижда следното:
„1. Доколкото приложимото за договора право не е било избрано в съответствие с член 3, договорът се урежда от правото на държавата, с която той е в най-тясна връзка. […]
[…].
5. Параграф 2 не се прилага, ако [характерната] престация не може да бъде определена и презумпциите на параграфи 2, 3 и 4 не се вземат предвид, когато от обстоятелствата като цяло е видно, че договорът е в най-тясна връзка с друга държава“.
6. Член 6 от Римската конвенция предвижда специални стълкновителни норми относно индивидуалния трудов договор, които дерогират общите правила, съдържащи се в членове 3 и 4, относно съответно свободата на избор на приложимото право и критериите за определянето му, когато липсва такъв избор. Този член гласи следното:
„1. Независимо от разпоредбите в член 3, в трудов договор направеният от страните избор на право не може да има за резултат лишаването на работника или служителя от защитата, която му осигуряват повелителните норми на правото, което би било приложимо, при липса на избор, по силата на параграф 2 от настоящия член.
2. Независимо от разпоредбите на член 4, трудовият договор, при липса на избор в съответствие с член 3, се урежда:
a) от правото на държавата, в която работникът или служителят, в изпълнение на договора, обичайно осъществява своята работа, дори ако е временно нает в друга държава, или
б) ако работникът или служителят не извършва обичайно своята работа в една и съща държава, от правото на държавата, в която се намира мястото на дейност на работодателя, който го е наел,
освен ако от обстоятелствата като цяло е видно, че трудовият договор е в по-тясна връзка с друга държава, в който случай договорът се урежда от правото на тази държава“.
III – Обстоятелства в основата на спора и главното производство
7. Schlecker е дружество по германското право, което се занимава с продажбата на дрогерийни продукти. Макар и установено в Германия, то разполага с множество клонове в редица държави — членки на Европейския съюз.
8. Г‑жа Boedeker, която е пребиваваща в Германия германска гражданка, е наета на работа въз основа на първи трудов договор от Schlecker и упражнява функциите си в Германия от 1 декември 1979 г. до 1 януари 1994 г.
9. Съгласно нов договор, сключен на 30 ноември 1994 г., от 1 март 1995 г. до лятото на 2006 г. г‑жа Boedeker е назначена от Schlecker за отговорник на дистрибуцията („Geschäftsführerin/Vertrieb“) на цялата територия на Нидерландия и на това основание тя на практика работи в Нидерландия.
10. С писмо от 19 юни 2006 г. Schlecker по-специално уведомява г‑жа Boedeker, че нейната длъжност на отговорник за Нидерландия ще бъде премахната, считано от 30 юни 2006 г., и ѝ предлага, в рамките на същите договорни условия, да изпълнява функциите на началник на отдела за ревизия („Bereichsleiterin Revision“) в Дортмунд (Германия), считано от 1 юли 2006 г.
11. Като подава жалба на 4 юли 2006 г. срещу тази едностранна промяна на мястото ѝ на работа („Änderungskündigung“), г‑жа Boedeker отива да заеме длъжността си на регионален началник в Дортмунд.
12. На 5 юли 2006 г. тя обявява, че е в отпуск по болест.
13. Считано от 16 август 2006 г. г‑жа Boedeker получава обезщетение от германската здравноосигурителна каса.
14. След това страните инициират различни съдебни производства.
15. В рамките на едно от тях Kantonrechter te Tiel, като се произнася по същество, уважава искането на г‑жа Boedeker за приложимо към трудовия договор, сключен между нея и Schlecker, да бъде обявено нидерландското право, да бъде прекратен посоченият договор, считано от 15 декември 2007 г., и да бъде признато правото на г‑жа Boedeker да получи обезщетение в брутен размер на 557 651,52 EUR.
16. Сезиран с подадена от Schlecker въззивна жалба, с решение от 15 декември 2009 г. Gerechtshof te Arnhem потвърждава решението на Kantonrechter te Tiel относно определянето на приложимото към договора право. Той отбелязва по-специално, че към момента на сключването на договора страните не са или поне не са били достатъчно наясно за възможния трансграничен аспект, който трудовият договор ще придобие, и че не може фактите a posteriori да се тълкуват като индикация за мълчалив избор на германското право. Освен това той приема, че по силата на член 6, параграф 2, буква a) от Римската конвенция към трудовия договор, сключен между Schlecker и г‑жа Boedeker, по принцип се прилага нидерландското право и че различни изтъкнати от Schlecker доводи не са обстоятелства, от които може да се установи, че трудовият договор е в по-тясна връзка с Германия, отколкото с Нидерландия.
17. Като разглежда касационната жалба, подадена срещу влязлото в сила решение на Gerechtshof te Arnhem, което се произнася по приложимото към трудовия договор право, Hoge Raad der Nederlanden посочва, че има съмнения относно тълкуването на обхвата на клаузата, предвидена в член 6, параграф 2, in fine от Римската конвенция, която позволява да не се вземе предвид правото, посочено от критериите за привързване, изрично предвидени в член 6, параграф 2, букви a) и б) от тази конвенция, ако от обстоятелствата като цяло е видно, че трудовият договор е в по-тясна връзка с друга държава.
IV – Преюдициалните въпроси и производството пред Съда
18. При тези обстоятелства Hoge Raad der Nederlanden решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Следва ли разпоредбите на член 6, параграф 2 от Римската конвенция да се тълкуват в смисъл, че ако работник или служител извършва своята работа, предмет на трудов договор, не само обичайно, но и трайно и непрекъснато в една и съща държава, трябва да се прилага във всички случаи правото на тази държава, дори и всички останали обстоятелства да сочат, че трудовият договор е в тясна връзка с друга държава?
2) Изисква ли утвърдителният отговор [на първия въпрос] при сключването на трудовия договор, или най-малкото при започване на работа, работодателят и работникът или служителят да са имали намерение или поне да са били наясно, че работата ще се извършва трайно и непрекъснато в една и съща държава?“.
19. Писмени становища представят ответникът в главното производство, Кралство Нидерландия, Република Австрия, както и Европейската комисия. Не е представена молба за провеждане на съдебно заседание.
V – Правен анализ
20. За да се отговори на поставените от запитващата юрисдикция въпроси, които по същество се отнасят до обхвата на дерогацията, предвидена в член 6, параграф 2, втора алинея от Римската конвенция, ми се струва необходимо да се направят някои уточнения по това, което според мен представлява структурата на механизма, въведен с тази конвенция, по начина, по който е тълкувана от Съда, за целите на определянето на правото, приложимо към индивидуалните трудови договори.
А – По структурата на механизма на определяне на приложимото право за индивидуалните трудови договори, предвиден от Римската конвенция
21. Напомням, че съгласно член 3 от Римската конвенция при определянето на приложимото към договорните задължения право надделява принципът на автономия на волята на страните. При липса на избор на страните член 4 от тази конвенция предвижда като критерий и общ принцип(12) при определяне на приложимото право критерият за държавата, с която договорът е „в най-тясна връзка“, критерий, с който в параграфи 2—4 са свързани някои презумпции. Параграф 5 от посочения член 4 предвижда дерогираща клауза, която позволява да не се вземат предвид посочените презумпции. Тези стълкновителни норми трябва да се считат за абстрактни и неутрални, в смисъл че нямат за цел да поставят една от страните по договора в по-благоприятно положение в ущърб на другата страна. При това положение при определянето на приложимото право съдържанието на въпросното право не се взема предвид.
22. Подобно обаче на това, което е предвидено за определянето на правото, приложимо към потребителските договори (член 5), Римската конвенция предвижда в член 6 специални стълкновителни правни норми в областта на индивидуалните трудови договори. В съответствие с преследваната от авторите на Римската конвенция(13) цел, широко разпространено е мнението, че за разлика от общите правила, предвидени в членове 3 и 4 от нея, стълкновителните правни норми в тази област не са напълно неутрални, а са обединени от идеята за защита на работника или служителя. Като черпи вдъхновение от принципите, установени при тълкуването на Брюкселската конвенция, по този начин Съдът приема, че целта на член 6 от Римската конвенция е да осигури адекватна защита на работника или служителя(14).
23. Тази специфика намира израз в член 6 от посочената конвенция посредством два основни аспекта.
24. Първо, член 6, параграф 1 от Римската конвенция въвежда съществено ограничение на принципа на автономия на волята. Всъщност тази разпоредба предвижда, че чрез дерогация от член 3 страните по договора не могат да се съгласят да лишат заетото лице от защитата на повелителните разпоредби, съдържащи се в правото, което би било приложимо към трудовия договор при липса на избор. Когато разглежда договор, за който страните са избрали приложимото право, съдът би трябвало преди всичко да определи кое е правото, което би се прилагало — в съответствие с определените в параграф 2 от този член 6 параметри — към трудовия договор, ако липсваше избор, след това, да провери дали това право съдържа повелителни разпоредби за защита на работниците или служителите, и накрая, да приложи онези от тях, които са по-благоприятни за работниците или служителите от съответните разпоредби на избраното право, а последното остава да се прилага за неуредените отношения.
25. Според мен именно тази разпоредба е конкретен израз на преследваната от авторите на Римската конвенция(15) цел за защита на работника или служителя, традиционно считан за по-слабата от социално-икономическа гледна точка страна. Всъщност предвид отношението на власт и подчинение, което характеризира трудовото правоотношение, за заетото лице съществува опасността работодателят да му наложи прилагането на правото на държава, която в действителност няма обективна връзка със създаденото между тях договорно правоотношение.
26. Както вече имах възможност да подчертая, възприетият в областта на трудовия договор критерий за привързване е близостта, тъй като Римската конвенция се опитва да определи държавата, с която трудовият договор е в най-тясна връзка(16). Целта не е заетото лице системно да се поставя в по-благоприятно положение, а по-скоро да го защити, като му осигури прилагането на повелителните разпоредби на правото, с което договорът е най-тясно свързан, а именно това на социалната среда, в която се проявява неговото трудово правоотношение(17).
27. При това положение в хипотезата, в която страните са избрали приложимото към трудовия договор право, съдът ще трябва да се увери, че това право няма да лиши заетото лице от правната защита, която биха му осигурили повелителните разпоредби на правото, с което трудовият договор е в най-голяма близост, право, което би могло да бъде квалифицирано като „обективно приложимо“.
28. Второ, член 6, параграф 2 от Римската конвенция предвижда конкретни критерии за привързване, които при липса на избор на страните дават възможност да се определи приложимото към договора право.
29. Тези критерии са или държавата, в която работникът или служителят „обичайно осъществява своята работа“ (член 6, параграф 2, буква a), или при липса на такова място, критерий е „мястото на дейност на работодателя, който го е наел“ (член 6, параграф 2, буква б), при уточнението, че в съответствие с практиката на Съда първият критерий трябва да бъде прилаган с предимство(18). Освен това посоченият параграф предвижда също, че тези два критерия за привързване не са приложими, когато от обстоятелствата като цяло е видно, че трудовият договор е в по-тясна връзка с друга държава, в който случай е приложимо правото на тази друга държава(19).
30. Така от текста на член 6, параграф 2 от Римската конвенция произтича, че националният съд, който следва да определи кое е приложимото за даден договор право, когато страните не са направили избор, в съответствие с принципа на близостта трябва да установи кое право обективно е в най-тясна връзка с договора.
31. За тази цел съдът следва да определи мястото, което според него представлява центърът на тежестта на договорното правоотношение, като използва критериите, посочени в член 6, параграф 2, буква a) (място на обичайното изпълнение на работата) и б) (място на наемането), но не само, тъй като от текста на този член ясно следва, че съдът може да се отклони от посочените в тези разпоредби критерии за привързване, ако от обстоятелствата като цяло е видно, че трудовият договор е в по-тясна връзка с друга държава.
32. За разлика от отбелязаното в рамките на член 6, параграф 1 от Римската конвенция, принципът за защита на считаната за най-слаба страна не изисква от съда при прилагането на посочените в параграф 2 от същия член критерии за определяне на приложимото право да сравнява същината на стълкновителните повелителни правни разпоредби и да прилага онази от тях, която предвид особените обстоятелства в дадения случай му изглежда най-изгодна. Спазването на принципа на favor laboratoris е осигурено чрез прилагането на повелителните разпоредби на онова право, което сред потенциално приложимите е в най-тясна връзка с трудовия договор, а не непременно правото, което се оказва, че е най изгодно за заетото лице(20). Всъщност считам, че член 6 от Римската конвенция трябва да постига едновременно две цели, а именно, от една страна, да предоставя адекватна защита на работника или служителя, което съгласно принципа на близостта означава да се предпочете държавата, с която трудовият договор е в най-тясна връзка, а от друга страна, целта за правна сигурност, която се постига като се посочат критериите, които дават възможност да се определи приложимото към договора право при липса на избор.
33. За онагледяване на хипотезите, съответно предвидени във всеки от параграфите на член 6 от Римската конвенция, посочвам като пример случая с трудов договор — сключен и изпълняван обичайно и продължително в Люксембург — между дружество, установено в Швеция, и лице, което пребивава в Люксембург.
34. Да приемем преди всичко, че съгласно изискванията, произтичащи от член 3 от Римската конвенция, страните изрично и със сигурност са избрали да прилагат към трудовия договор шведското право. Независимо от този избор би могло да се приеме, че обективно приложимото право предвид посочените в параграф 2 критерии е люксембургското право. Следователно, ако възникне правен спор, да речем поради уволнението на заетото лице, сезираният съд ще трябва да определи — като съпостави нормативните елементи, които се отнасят пряко до спора — дали люксембургското право съдържа защитни повелителни разпоредби, които са по-благоприятни за работника или служителя от признатите в шведското право, и по-специално разпоредбите, които уреждат срока за предизвестие или предоставянето на обезщетения при уволнение. Ако случаят е такъв, съдът ще трябва да приложи не съответните разпоредби на шведското право, а тези на люксембургското. Иначе остава приложимо шведското право, тъй като страните по трудовия договор винаги могат да се споразумеят, че заетото лице ще се ползва от по-благоприятните за него правни разпоредби.
35. За сметка на това, ако страните не са посочили изрично и ясно, че е приложимо дадено право, се прилага обективно посоченото от набора критерии, определени в член 6, параграф 2, а именно люксембургското право, което във всички случаи е приложимо. В този случай заетото лице не може да иска прилагането на шведските разпоредби, които евентуално са по-благоприятни за него.
36. Накрая, бих искал да почертая, че макар правилата за определяне на приложимото към договора право да отчитат спецификата на трудовото правоотношение, според мен тези правила не трябва да стигат до там, че във всички случаи и независимо от естеството на спора да дават възможност на работника или служителя да ползва националното право, което сред всички стълкновителни норми и при конкретните обстоятелства на случая е най-благоприятното. Обратно на онова, което на пръв поглед се извежда от обстоятелствата в основата на делата, по които са постановени посочените по-горе Решение по дело Koelzsch и Решение по дело Voogsgeerd, Съдът приема с ясно изразеното намерение за „подходяща“ закрила — а не непременно за оптимална или „в полза“ на работника или служителя — и като се ръководи от вече приетите от него съображения при тълкуването на правилата на съдебна компетентност, определени от Брюкселската конвенция, че „спазването на предвидените в правото на тази държава правила за закрила на труда трябва да бъде гарантирано, доколкото е възможно“(21).
37. Различно тълкуване според мен би засегнало значително правната сигурност и предвидимостта на разрешенията, възприети в рамките на механизма за определяне на приложимото към индивидуалния трудов договор право, в смисъл че предвид естеството на правния спор и в зависимост от момента, в който съдът трябва да се произнесе, квалифицираното като най-благоприятно право няма да бъде непременно същото. В това отношение всъщност не трябва да се забравя, че предвид мястото на сключването му, националността или мястото на установяване на сключилите го страни или още предвид различния характер на мястото на неговото изпълнение един трудов договор е възможно да има връзки с множество държави(22). Освен това да се изисква от съда да съпостави разпоредбите, които закрилят работника или служителя, може да се окаже упражнение не само особено досадно, но и с много несигурен резултат. Предвид абстрактния характер на критериите за привързване, посочени в член 6, параграф 2 от Римската конвенция, е трудно a priori да се определи кое право в крайна сметка ще се окаже най-благоприятното.
38. Освен това ми се струва, че макар целта на предвидените в Римската конвенция правила на първо място да е да се избегне създаването, в ущърб на работниците или служителите, на положения, които приличат на „law shopping“, тези правила не трябва да стигат и дотам, че да предоставят на работника или служителя неограничен избор на материалноправните разпоредби, които той счита за приложими, и така да създават сериозна несигурност при определянето на приложимото право.
39. Ще разгледам преюдициалните въпроси в светлината на тези съображения.
Б – По първия преюдициален въпрос
40. С първия си въпрос запитващата юрисдикция иска да получи разяснения относно значението, което следва да се придаде на критерия за привързване, определен в член 6, параграф 2, буква a) от Римската конвенция, предвид предоставената на съда възможност съгласно финалната част на тази разпоредба да определи като приложимо към трудовия договор правото на държавата, която има най-тясна връзка с този договор. По-точно тази юрисдикция иска да установи обхвата и условията за прилагане на последната разпоредба в конкретната хипотеза, в която работникът или служителят е изпълнявал трудовия договор обичайно, трайно и непрекъснато в една и съща държава.
1. Обхват на клаузата, съдържаща се в член 6, параграф 2, втора алинея от Римската конвенция
41. В конкретния случай от Съда се изисква да вземе участие в дискусия(23), която се води отдавна както в доктрината, така и в рамките на някои национални юрисдикции, по повод съотношението между критериите за привързване, определени в член 6, параграф 2, първа алинея от Римската конвенция, и клаузата за изключване, възпроизведена във финалната част на тази разпоредба.
42. По същество са налице две противоположни становища. Според първото тези две разпоредби се съотнасят като правило и изключение, което означава, че по-тясна връзка с друга държава може да се търси само по изключение, а именно в хипотезата, при която презумпциите посочват явно неподходящо за договора право. Според второто тълкуване не съществува йерархична връзка между въпросните разпоредби и съдът разполага с определена свобода да установи правото, което е в най-тясна връзка със съответния договор.
43. За правилното разбиране на смисъла на дискусията и за да изясня отбелязаното от мен, си позволявам да посоча конкретен пример, сходен с настоящото дело. Става дума за договор, сключен във Франция между френско дружество и френска гражданка, договор, който по всичко изглежда ще бъде изпълнен във Франция, но който, предвид продължително командироване (повече от 10 години), основно и трайно се изпълнява в Саудитска Арабия. Ако се възприеме идеята, че дерогацията, посочена в член 6, параграф 2, in fine от Римската конвенция, може да се прилага само субсидиарно и по изключение, а именно когато привързването по мястото на изпълнение на трудовия договор е съвсем неподходящо — какъвто явно не е случаят, в който става дума за трайно изпълнение, съсредоточено на едно и също място — тогава без колебание следва да се приложи саудитското право. За сметка на това обаче, ако се възприеме идеята, че дори когато мястото на изпълнение на договора може да бъде установено особено лесно, съдът има право да провери дали посоченият договор евентуално е в по-тясна връзка с друга държава, отговорът изглежда много по-малко очевиден, след като, макар и изпълняван обичайно в Саудитска Арабия, редица обстоятелства около този договор по-скоро изискват да се посочи френското право.
44. Според мен с предимство следва да се прилага второто тълкуване и ще посоча съображенията за това.
45. На първо място фактът, че съгласно изложеното в посочените по-горе Решение по дело Koelzsch и Решение по дело Voogsgeerd правилото, предвидено в член 6, параграф 2, буква a) от Римската конвенция — според което при липса на избор от страните се прилага правото по мястото на изпълнение на договора — трябва да бъде тълкувано широко, не означава непременно, че защитната клауза, съдържаща се във финалната част на посочения член 6, параграф 2, би трябвало да може да бъде прилагана само по изключение, а когато обичайното място на изпълнение на работата не буди никакво съмнение, дори не трябва изобщо да се прилага.
46. В това отношение напомням, че в своето Решение по дело Koelzsch, посочено по-горе, Съдът е приел само, че доколкото целта на член 6 от Римската конвенция е гарантиране на подходяща защита на работника или служителя, тази разпоредба трябва да се разглежда по-скоро като гаранция за приложимостта на правото на държавата, в която той извършва професионалната си дейност, отколкото на правото на държавата, в която се намира мястото на дейност на работодателя(24). От това той стига до извода, че критерият на държавата, в която работникът или служителят „обичайно осъществява своята работа“, предвиден в параграф 2, буква а) от този член, трябва да се тълкува широко, докато критерият по „мястото на дейност на работодателя, който го е наел“, предвиден в параграф 2, буква б) от същия член, трябва да се прилага, когато сезираният съд не може да определи държавата, където обичайно се осъществява работата(25).
47. Струва ми се, че подобен подход е възприет и в посоченото по-горе Решение по дело Voogsgeerd, тъй като Съдът напомня, че критерият, свързан с мястото, в което работникът или служителят обичайно осъществява работата си, трябва да се прилага с предимство(26).
48. Освен това отбелязвам, че в делата, по които са постановени посочените по-горе решения, се разглеждат именно случаи, в които страните са избрали правото на дадена държава (люксембургското право), но се е оказало, че правото, обективно приложимо съгласно член 6, параграф 2 от Римската конвенция, съдържа повелителни разпоредби, които защитават заетите лица повече, отколкото първоначално избраното право. В първото дело се изтъква, че разпоредбите, приложими към уволнението на членовете на работническия съвет, сред които е г‑н Koelzsch, в Германия защитават работника или служителя в по-голяма степен. Във второто дело искът на г‑н Voogsgeerd за обезщетяване на вредите от твърдяното незаконно прекратяване на моряшкия трудов договор, сключен между него и бившия му работодател, съгласно люксембургското право следвало да бъде предявен в тримесечен давностен срок, който бил изключен и дори противоречал на приложимото в Белгия право.
49. Според мен, макар от практиката, произтичаща от посочените по-горе Решение по дело Koelzsch и Решение по дело Voogsgeerd, ясно да следва, че критерият за привързване, определен в член 6, параграф 2, буква a) от Римската конвенция, а именно този по обичайното място на изпълнение на трудовия договор, във възможно най-голяма степен трябва да се прилага с предимство пред критерия за мястото на наемането, посочен в член 6, параграф 2, буква б)(27), от това обаче не следва, че прилагането на клаузата, съдържаща се във финалната част на член 6, параграф 2 също трябва да е изолирано, в смисъл, че съдът би могъл да я прилага изцяло само по изключение.
50. Считам, че признатата от Съда йерархия между критериите, които следва да бъдат взети предвид при определянето на приложимото право, се отнася изключително до критериите за привързване, посочени в член 6, параграф 2, букви a) и б) от Римската конвенция, а именно по мястото на изпълнение и по мястото на наемане, а не до възможността съдът да приложи правото на държавата, с която договорът е в най-тясна връзка съгласно втора алинея от член 6, параграф 2.
51. При това положение, макар, за да се гарантира определено равнище на предвидимост, съдът да трябва да установи приложимото към договора право, като се основе на критериите за привързване, определени в член 6, параграф 2, първа алинея от Римската конвенция, и в частност на критерия по мястото на осъществяване на работата, посочен в този параграф 2, буква a), считам, че съдът винаги може, в съответствие с ясния текст на втората алинея на същия параграф, да приеме, че следва да не вземе предвид това право, в случай че съществува по-тясна връзка с друга държава. Според мен последната разпоредба трябва да се възприема като отворена стълкновителна норма, която може да измести както правото по мястото, на което обичайно се осъществява работата, така и правото по мястото на наемане(28). Освен това искам да подчертая, че Съдът специално напомня в точка 51 от своето Решение по дело Voogsgeerd, посочено по-горе, че запитващата юрисдикция може да вземе предвид други обстоятелства от значение за трудовото правоотношение, когато обстоятелствата, които са релевантни от гледна точка на двата критерия за привързване, предвидени в този член и отнасящи се съответно до мястото на извършване на работата и мястото на дейност на предприятието, което е назначило работника или служителя, налагат извода, че договорът е в по-тясна връзка с друга държава, различна от държавите, към които сочат тези критерии.
52. На второ място, считам, че това тълкуване съответства на възприетото от Съда по делото, по което е постановено Решение ICF, посочено по-горе, което несъмнено се отнася до общата дерогираща клауза — формулирана по същия начин като разглежданата в главното производство — посочена в член 4, параграф 5 от Римската конвенция, но която по причини, които ще напомня по-нататък, и въпреки конкретните норми за определяне на правото, приложимо към индивидуалните трудови договори, има своето значение.
53. Напомням, че с петия от въпросите, поставени от Hoge Raad der Nederlanden по това дело, се искат именно разяснения относно мястото, което трябва да се даде на критериите за привързване, определени в член 4, параграфи 2—4 от Римската конвенция, и по този начин относно възможността да не се приложат посочените презумпции съгласно параграф 5, второ изречение на същата разпоредба, „ако от обстоятелствата като цяло е видно, че трудовият договор е в по-тясна връзка с друга държава“(29).
54. Така запитващата юрисдикция пита Съда дали изключението, визирано в член 4, параграф 5, второ изречение от Римската конвенция, трябва да се тълкува в смисъл, че презумпциите, уредени в посочения член 4, параграфи 2—4, не трябва да се вземат предвид само ако от всички обстоятелства е видно, че предвидените в тези разпоредби критерии нямат истинска стойност на привързване, или съдът може да не ги вземе предвид и ако от тези обстоятелства е видно, че е налице много съществено привързване с друга държава. В този контекст и подобно на случая в главното производство налице са две възможности. Първата, която ограничава използването на член 4, параграф 5 от Римската конвенция до изключителни хипотези, позволява общите презумпции да не се прилагат само когато те нямат истинска стойност на критерий за привързване с въпросния договор. Втората възможност, която предоставя много повече гъвкавост на съда, му позволява да не приложи презумпциите, определени в член 4, параграфи 2—4, ако просто констатира, че въпросният договор е в по-тясна връзка с друга държава(30).
55. Като се позовава на доклада „Giuliano Lagarde“ и като счита, че в крайна сметка изискванията за предвидимост на правото и следователно за правна сигурност в договорните отношения трябва да се съвместят с необходимостта да се предвиди определена гъвкавост при определянето на правото, след като разглежда проблема, Съдът стига до извода, че член 4, параграф 5 от Римската конвенция трябва да се тълкува в смисъл, че когато от обстоятелствата като цяло ясно следва, че договорът е в по-тясна връзка с държава, различна от определената въз основа на някой от критериите, предвидени в посочените параграфи 2—4, съдът следва да не вземе предвид тези критерии и да приложи правото на държавата, с която посоченият договор е най-тясно свързан. Това правомощие на съда се запазва въпреки задължението му винаги да определя приложимото право въз основа на посочените в член 4, параграфи 2—4 от Римската конвенция презумпции, които отговарят на общото изискване за предвидимост на правото и следователно за правна сигурност в договорните правоотношения(31).
56. Макар грижата за защита на работника или служителя да е накарала авторите на Римската конвенция да предвидят в областта на индивидуалните трудови договори стълкновителни правни норми, които дерогират общите правила, предвидени в членове 3 и 4 от тази конвенция, тази грижа е изразена преди всичко, както вече споменах това по-горе, не чрез преференциални критерии за привързване в член 6, параграф 2, а с прилагането на правото, което е в най-тясно отношение с трудовия договор. Следователно, подобно на отбелязаното относно член 4 от Римската конвенция, нормите, визирани в член 6, също се основават на идеята за близост.
2. Условия за прилагане на клаузата, фигурираща в член 6, параграф 2, втора алинея от Римската конвенция
57. Продължава да е налице първоначалният въпрос относно условията, при които съдът ще може да не вземе предвид правото, определено от критерия за мястото на изпълнение на трудовия договор. Този въпрос произтича от това, че Съдът, като възприема нюансиран подход, отбелязва в посоченото по-горе Решение по дело ICF, че от всички обстоятелства трябва „ясно“ да се вижда, че договорът е в по-тясна връзка с държава, различна от тази, която е определена въз основа на един от критериите, предвидени в член 4, параграфи 2—4 от Римската конвенция(32). Следва ли да се възприеме това условие що се отнася до клаузата, съдържаща се в член 6 от Римската конвенция? Не мисля така и причините за това са две.
58. Първо, отбелязвам, че макар общата дерогираща клауза, която понастоящем е в член 4, параграф 3 от Регламента „Рим I“, да възпроизвежда изрично наречието „явно“ в своя текст(33), това не е така при разпоредбата, която визира конкретно трудовите договори и която се намира в член 8, параграф 4 от същия регламент(34). Това желание да се ограничи използването на общата дерогираща клауза, предвидена в член 4 от Римската конвенция, ми се струва особено очевидно, тъй като от подготвителната работа следва, че в даден момент дори е било обмисляно премахването му(35). Макар несъмнено Регламент Рим І да не е приложим ratione temporis към главното производство, аз все пак считам, като продължение на съображенията на Съда, възприети в Решението по делото Koelzsch, посочено по-горе(36), че този регламент е допълнителен довод, който подкрепя тълкуването, което следва да се даде на Римската конвенция.
59. Второ, условието, според което наличието на по-тясна връзка трябва „ясно“ да следва от обстоятелствата, според мен се обяснява с факта, че за разлика от правилата, определени в член 6 от Римската конвенция, в основата на които стоят едновременно идеята за близост и за защита на работника или служителя, член 4 съдържа напълно неутрална стълкновителна правна норма, която по принцип и преди всяко друго съображение цели предвидимост и правна сигурност(37).
60. От това според мен следва, че дори да се приеме за безспорно, че трудовият договор се изпълнява трайно, постоянно и непрекъснато в една и съща държава, в резултат на което по принцип трябва да се приложи правото на тази държава, разпоредбата на член 6, параграф 2, втора алинея от Конвенцията не губи своя смисъл. Всъщност, когато даден договор очевидно е локализиран в определена държава, която не е тази по обичайното изпълнение на работата, отново е възможно да се приложи тази разпоредба.
61. Тук става дума не за това да се изолира значим критерий за привързване, каквото е като цяло(38) обичайното място на изпълнение на работата, а да се даде на националния съд възможност евентуално да не го вземе предвид, когато при обстоятелствата в дадения случай се окаже, че центърът на тежестта на трудовото правоотношение не е в държавата, в която се извършва работата. Член 6, параграф 2, втора алинея от Римската конвенция трябва да се разглежда като предпазен механизъм. Този механизъм не трябва да изтласква предвидените в посочения член критерии за привързване и особено такъв силен критерий за привързване, каквото е правото по мястото на работа, като същевременно осуетява всяка предвидимост на възприетите в крайна сметка разрешения.
62. В конкретния случай запитващата юрисдикция изглежда тръгва от предпоставката, според която, като се изключи местоизпълнението на работата, която г‑жа Boedeker осъществява непрекъснато повече от единадесет години в изпълнение на договора, сключен от нея с Schlecker, всички останали обстоятелства са довод в подкрепа на това, че съществува по-тясна връзка с Германия. В частност тази юрисдикция подчертава, че работодателят е германско юридическо лице; че по времето, през което е наето лице, работникът пребивава в Германия; че работодателят възстановява разноските на работника, свързани с пътуването между местопребиваването и местоработата; че преди въвеждането на еврото наетото лице получава заплатата си в германски марки; че работникът се осигурява за пенсия в германска организация; че осигурителните вноски са плащани в Германия и че трудовият договор, съставен на немски език, посочва обвързващи разпоредби на германското право.
63. При това положение, както ясно следва от формулировката на първия поставен въпрос, запитващата юрисдикция не иска да бъдат уточнени елементите, които евентуално биха ѝ позволили да не вземе предвид презумпцията, предвидена в член 6, параграф 2 буква a) от Римската конвенция.
64. Освен това съм съвсем наясно, че само националният съд може да оцени всички обстоятелства около трудовия договор и да прецени кое или кои според него са най-значими.
65. С цел обаче да се даде полезен отговор на запитващата юрисдикция изглежда уместно да се предоставят някои указания относно параметрите, които националният съд евентуално може да вземе предвид, за да определи държавата, с която договорът е в най-тясна връзка.
66. В това отношение съм на мнение, че съдът, който трябва да се произнесе по конкретен случай, не би могъл автоматично да заключи, че правото на държавата по изпълнение на договора, определено в член 6, параграф 2, буква a) от Римската конвенция, трябва да не се взема предвид само поради факта, че броят на останалите релевантни обстоятелства, наведени пред този съд, сочи друга държава, а при определянето на центъра на тежестта на трудовото правоотношение е необходимо да отчете тежестта на всяко от посочените обстоятелства.
67. Всъщност на някои от всички обективни обстоятелства, представени за преценка пред съда, трябва да бъде отдадено по-малко значение, отколкото на други, за да се определи наличието на по-тясна връзка.
68. Без да претендирам за изчерпателност, считам, че значими критерии за привързване са, първо, държавата, в която наетото лице плаща данъците и таксите, свързани с приходите от дейността му, както и държавата, в която то се осигурява социално и в различните схеми за пенсионно, здравно осигуряване и се осигурява за инвалидност. Всъщност, както посочва нидерландското правителство, независимо от особените правила, приложими за определени категории работници или служители, принципът, който има предимство в областта на социалното осигуряване, с изключение на конкретни случаи на командироване на заетото лице, е lex loci laboris(39), който означава, че заетото лице се осигурява социално в държавата, в която обичайно работи. Като не прилагат тази норма, което е разрешено от съответната основна правна уредба(40), ми се струва, че съответните страни искат да преместят центъра на тежестта на тяхното правоотношение в друга държава. При все това, отново с цел осигуряване на адекватна защита на страната, която икономически и социално се счита за по-слабата, следва да се провери дали привързването към режимите за социална защита е постигнато по общо съгласие на страните или е било наложено на работника или служителя.
69. Също така съм склонен да мисля, че трябва да се отдаде определено значение на параметрите, взети предвид при определяне на заплатата и на условията на труд. По-конкретно съдът може да провери въз основа на кое споразумение или национална скàла са определени заплатата, както и другите условия на труд. Според мен тази проверка може да се извърши, като се използва информацията, съдържаща се в трудовия договор и в евентуално приложените към него или изрично посочени в него документи.
70. Параметри с по-малко значение, от друга страна, са обстоятелствата, че страните по договора са го сключили в дадена държава, че са с определена националност или още че са избрали да пребивават в една или друга държава. Също така, макар да могат да представляват релевантни обстоятелства, езикът, на който е съставен трудовият договор, или фактът, че в него е посочена една или друга парична единица, не би трябвало да имат решаващо значение.
71. В светлината на всички тези съображения предлагам на първия въпрос да се отговори, че разпоредбите на член 6, параграф 2 от Римската конвенция трябва да се тълкуват в смисъл, че дори в хипотезата, при която работник или служител осъществява работата, предмет на трудовия договор, не само обичайно, но и трайно и непрекъснато в една и съща държава, националният съд може да не вземе предвид, в изпълнение на втора алинея на тази разпоредба, приложимото в тази държава право, ако от обстоятелствата като цяло е видно, че посоченият договор е в по-тясна връзка с друга държава.
В – По втория преюдициален въпрос
72. С втория си въпрос запитващата юрисдикция пита дали за да бъде даден утвърдителен отговор на първия въпрос, страните по трудовия договор трябва да са имали намерение или да са били наясно — към датата на сключване на договора, или поне в началото на изпълнението му — че работата ще се извършва трайно и непрекъснато в една и съща държава.
73. При положение че отговорът на първия въпрос е отрицателен, би могло да се приеме, че вече не се налага да се отговаря на втория въпрос. Всъщност е ясно, че този втори въпрос има за цел да се установи дали за да се изключи веднага по главното производство дерогиращата клауза, посочена във финалната част на член 6 от Римската конвенция, когато мястото на изпълнение на договора не буди никакво съмнение, е било необходимо страните в главното производство да са били наясно с действителното място и с продължителния характер на трудовия договор.
74. При все това, доколкото е възможно и по-общо този въпрос да се отнася до това дали следва да се взема предвид намерението или знанието на страните — при сключването на трудовия договор, или поне към датата, в която започва изпълнението му — за да се определи приложимото към трудовия договор право съгласно Римската конвенция, струва ми се, че от отговора на този въпрос може да има някаква полза.
75. В това отношение бих желал да спомена накратко следното.
76. Според мен е достатъчно очевидно, че това знание или намерение на страните трудно може да бъде взето предвид, за да се определи дали те по един или друг начин са посочили своя избор за прилагането на определено право. Всъщност член 3 от Римската конвенция, към който изрично препраща член 6, параграф 1, гласи, че „[и]зборът трябва да бъде изричен или да следва ясно от разпоредбите на договора или от обстоятелствата на случая“. Обикновеното намерение или общо желание на страните явно не изпълнява тези условия, тъй като то може да бъде най-много израз на подразбиращ се избор, който не отговаря на условията, изисквани от съответните разпоредби.
77. Склонен съм обаче да приема, че от конкретната информация, която е била доведена до знанието на страните, що се отнася до мястото на изпълнение на договора, може да има определена полза. Следователно, при положение че намерението или знанието на страните към момента на сключването на договора или евентуално към датата, на която започва неговото изпълнение, се основава на конкретни и обективни елементи, то може да представлява релевантен показател, за да се установи държавата, с която трудовият договор е в най-тясна връзка.
78. Ето защо, когато съдът разглежда всички обстоятелства, въз основа на които ще определи с коя държава договорът е в най-тясна връзка, той може да вземе предвид елементите относно изпълнението му, които действително са били доведени до знанието на страните.
79. Следователно предлагам на втория въпрос да се отговори, че за целите на прилагането на правото на държавата по обичайното място на изпълнение на работата могат да бъдат взети предвид конкретни доказателства, че при сключването на трудовия договор, или най-малкото при започване на работа, работодателят и работникът или служителят са имали намерение или поне са били наясно, че работата ще се извършва трайно и непрекъснато в една и съща държава.
VI – Заключение
80. Предвид всички гореизложени съображения предлагам на зададените от Hoge Raad der Nederlanden (Нидерландия) преюдициални въпроси да се отговори по следния начин:
„1) Разпоредбите на член 6, параграф 2 от Конвенцията за приложимото право към договорните задължения, открита за подписване в Рим на 19 юни 1980 г., трябва да се тълкуват в смисъл, че дори в хипотезата, при която работник или служител осъществява работата, предмет на трудовия договор, не само обичайно, но и трайно и непрекъснато в една и съща държава, националният съд може да не вземе предвид, в изпълнение на втора алинея на тази разпоредба, приложимото в тази държава право, ако от обстоятелствата като цяло е видно, че посоченият договор е в по-тясна връзка с друга държава.
2) За целите на прилагането на правото на държавата по обичайното място на изпълнение на работата могат да бъдат взети предвид конкретни доказателства, че при сключването на трудовия договор, или най-малкото при започване на работа, работодателят и работникът или служителят са имали намерение или поне са били наясно, че работата ще се извършва трайно и непрекъснато в една и съща държава“.