РЕШЕНИЕ НА ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯ СЪД
18 септември 1992 година(*)
„Конкуренция — Задължения на Комисията, когато е сезирана с жалба“
[…]
По дело T-24/90,
Automec Srl, дружество по италианското право, със седалище в Lancenigo di Villorba (Италия), за което се явяват адв. Giuseppe Celona, адвокат от адвокатската колегия на Милано, и адв. Piero A. M. Ferrari, адвокат от адвокатската колегия на Рим, със съдебен адрес в Люксембург, в кантората на адв. Georges Margue, 20, Rue Philippe II,
жалбоподател,
срещу
Комисия на Европейските общности, за която се явява г‑н Enrico Traversa, служител в правния отдел, в качеството на представител, със съдебен адрес в Люксембург, в офиса на г‑н Roberto Hayder, служител в правния отдел, Centre Wagner, Kirchberg,
ответник,
с предмет отмяна на решение на Комисията от 28 февруари 1990 г., с което е отхвърлена молбата на жалбоподателя по член 3, параграф 2 от Регламент № 17 на Съвета от 6 февруари 1962 година, Първи регламент за прилагане на членове 85 и 86 от Договора за ЕИО (ОВ 13, 1962 г., стр. 204/62; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 3) във връзка с поведението на дружествата BMW AG и BMW Italia SpA,
ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯТ СЪД,
в състав: г‑н J. L. Cruz Vilaça, председател, г‑н H. Kirschner, г‑н B. Vesterdorf, г‑н R. García-Valdecasas и г‑н K. Lenaerts, председатели на състави, г‑н D. Barrington, г‑н A. Saggio, г‑н C. Yeraris, г‑н R. Schintgen, г‑н C. P. Briët и г‑н J. Biancarelli, съдии,
генерален адвокат : г‑н D. A. O. Edward,
секретар: г‑н H. Jung,
предвид изложеното в писмената фаза на производството и в устната фаза на производството от 22 октомври 1991 г.,
след депозиране на заключението на генералния адвокат от 10 март 1992 г.,
постанови настоящото
Решение
[…]
Обстоятелства в основата на жалбата
1 Жалбоподателят е дружество с ограничена отговорност по италианското право, чието седалище е в Lancenigo di Villorba (провинция Тревизо). През 1960 г. той сключва с BMW Italia SpA (наричано по-нататък „BMW Italia“) договор за изключителна дистрибуция на автомобили BMW в града и в провинция Тревизо.
2 С писмо от 20 май 1983 г. BMW Italia уведомява жалбоподателя за своето намерение да не подновява договора, който изтича на 31 декември 1984 г.
3 Тогава жалбоподателят предявява срещу BMW Italia пред Tribunale di Milano иск за осъждане на дружеството да продължи договорното правоотношение. Тъй като искът е отхвърлен, жалбоподателят подава жалба срещу решението пред Corte d’apello di Milano. От своя страна, BMW Italia иска от председателя на Tribunale di Treviso да наложи запор върху цялото оборудване, принадлежащо на Automec и носещо марката „BMW“. Това искане е отхвърлено.
4 На 25 януари 1988 г., докато делото е висящо пред Corte d’apello di Milano, жалбоподателят подава до Комисията молба по член 3, параграф 2 от Регламент № 17 на Съвета от 6 февруари 1962 година, Първи регламент за прилагане на членове 85 и 86 от Договора за ЕИО (ОВ 13, 1962 г., стр. 204/62; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 3, наричан по-нататък „Регламент № 17“).
5 В тази молба, след като описва развитието и съдържанието на договорните си отношения с BMW Italia и излага предмета на споровете между тях пред националния съд, жалбоподателят отбелязва, че поведението на BMW Italia и на неговото германско дружество майка, BMW AG, съставлява нарушение на член 85 от Договора за ЕИО. Като счита, че системата за дистрибуция на BMW, одобрена за Федерална република Германия с Решение на Комисията от 13 декември 1974 г. относно процедура по прилагане на член 85 от Договора за ЕИО (ОВ L 29, 1975 г., стр. 1, наричано по-нататък „решението от 13 декември 1974 г.“), е система за селективна дистрибуция и че самият той отговаря на необходимите качествени критерии, жалбоподателят поддържа, че BMW Italia не е имало право нито да откаже да го снабдява с автомобили и резервни части на BMW, нито да го възпрепятства да използва марките „BMW“. Като се основава на Решение на Съда от 22 октомври 1986 г. по дело Metro/Комисия (75/84, Recueil, стр. 3021, 3091), жалбоподателят счита, че BMW Italia е било длъжно да го одобри като дистрибутор.
6 Поради това жалбоподателят счита, че BMW е било длъжно:
– да изпълни при цените и условията в сила за препродавачите поръчките на автомобили и резервни части, които му е предал,
– да му разреши да използва марките „BMW“, доколкото това е необходимо за нормалното информиране на потребителите и при обичайно прилаганите в автомобилния отрасъл условия.
7 Поради това жалбоподателят иска от Комисията да вземе решение, с което да нареди на BMW Italia и BMW AG да прекратят нарушението, в което той ги обвинява, и да се съобразят с горепосочените мерки и с всички други мерки, които Комисията счете за необходими или полезни.
8 С писмо от 1 септември 1988 г. жалбоподателят се оплаква от действията, които BMW е предприело неотдавна по отношение на италианските си изключителни дистрибутори, с цел да им попречи да продават автомобили на потенциални препродавачи, като в противен случай губят комисионата си. Той добавя, че е обект на бойкот от страна на BMW и че за него вече е невъзможно да придобива автомобили от италианските и чуждестранни изключителни дистрибутори на тази марка, макар че има такива на разположение. По този начин жалбоподателят неотдавна бил поставен в положение да не може да изпълни множество поръчки, които е получил.
9 На 30 ноември 1988 г. Комисията изпраща до жалбоподателя препоръчано писмо, подписано от директор от генералната дирекция по конкуренцията (наричана по-нататък „DG IV“). С него жалбоподателят най-напред е уведомен, че Комисията не счита, че разполага с правомощия да уважи молбата му въз основа на сведенията, които ѝ е предоставил. В това отношение в писмото се уточнява, че макар тези сведения да могат да бъдат взети предвид от националния съд в рамките на спор, чиято цел е поправяне на вредите, които жалбоподателят счита, че е претърпял, Комисията не може да се позове на тях, за да задължи BMW да възстанови доставките за жалбоподателя. На второ място, с писмото се привлича вниманието на жалбоподателя върху Регламент (ЕИО) № 123/85 от 12 декември 1984 година относно прилагането на член 85, параграф 3 от Договора за ЕИО към определени категории споразумения за дистрибуция и сервиз на моторни превозни средства (ОВ L 15, 1985 г., стр. 16, наричан по-нататък „Регламент № 123/85“), влязъл в сила на 1 юли 1985 г. Комисията добавя, че „различните европейски производители на автомобили изглежда са изменили договорите си за дистрибуция съответно така, че да ги съобразят с регламента. Наличната информация не позволява да се предположи, че BMW Italia не е взело на свой ред мерки, за да приведе своята мрежа за дистрибуция в съответствие с гореспоменатите общностни норми в областта на конкуренцията“.
10 На 17 февруари 1989 г. жалбоподателят подава жалба за отмяна на това писмо (дело Т‑64/89).
11 На 26 юли 1989 г. Комисията изпраща до жалбоподателя второ препоръчано писмо, подписано този път от генералния директор по конкуренцията. След като обяснява, че писмото от 30 ноември 1988 г. не изразява нейната окончателна позиция, Комисията официално уведомява жалбоподателя, че няма намерение да уважи неговата молба от 25 януари 1988 г. Комисията мотивира позицията си, като отбелязва, че по силата на член 85 от Договора за ЕИО тя не притежава необходимите правомощия нито за да установи, че прекратяването на договора за изключителна дистрибуция не е породило правни последици, нито за да разпореди да се възстановят договорните отношения между страните въз основа на типовия договор, който BMW Italia понастоящем прилага към своите изключителни дистрибутори. Тя добавя, че дори да се предположи, че договорът за изключителна дистрибуция, използван от BMW, противоречи на член 85, параграф 1 от Договора за ЕИО, би могла най-много да установи нарушението и произтичащата от него нищожност на договора. Освен това отбелязва, че едната страна по договора няма право да попречи на другата страна да прекрати нормално договора, спазвайки срока за предизвестие, предвиден в него, както е в настоящия случай. Тъй като тази информация се предоставя „в приложение и за целите“ на член 6 от Регламент № 99/63/ЕИО на Комисията от 25 юли 1963 година относно изслушването, предвидено в член 19, параграфи 1 и 2 от Регламент № 17 на Съвета (ОВ 127, 1963 г., стр. 2268/63, наричан по-нататък „Регламент № 99/63“), Комисията приканва жалбоподателя да представи становището си по този въпрос в двумесечен срок.
12 С писмо от 4 октомври 1989 г. жалбоподателят отговаря на тази покана, като твърди, че с жалбата си си е искал единствено да му се признае правото да участва в системата за селективна дистрибуция, създадена според него от BMW, а не да се запази предишният договор за изключителна дистрибуция. Той напомня, че неговите представители са посочили, че има висящо производство пред италианските юрисдикции по въпросите, свързани с този договор. Що се отнася, от друга страна, до правото на жалбоподателя да участва в системата за дистрибуция, те били посочили, че то произтича не от този договор, а от „неизброимите принципи, често потвърждавани от Комисията и Съда в областта на селективната дистрибуция“, след като Automec е доказало в продължение на 25 години, че отговаря на изискванията на BMW. Жалбоподателят отбелязва също, че в писмото си от 30 ноември 1988 г., като се е позовала на липсата на данни, позволяващи да се предположи, че системата за дистрибуция на BMW не съответства на Регламента за групово освобождаване № 123/85, Комисията била приела, че BMW се ползва от презумпция за невинност, което било неправомерно, като се имат предвид доказателствата за поведението му, предоставени на Комисията от жалбоподателя. Той се учудва освен това защо Комисията твърди, че няма правомощия да нареди възстановяване на договорните отношения между него и BMW, след като въобще не е искал подобно нещо. Жалбоподателят искал да му се признае „правото отново да бъде снабдяван с продукти на BMW не въз основа на договор за изключителна дистрибуция, а в качеството му на дистрибутор, отговарящ на всички условия, за да бъде избран за член на мрежата за дистрибуция“. Следователно той се противопоставя на това Комисията да придава на молбата му съдържание, каквото тя няма.
13 На 28 февруари 1990 г. членът на Комисията, отговарящ за конкуренцията, изпраща на жалбоподателя от името на Комисията писмо със следното съдържание:
„Относно молбата по член 3, параграф 2 от Регламент № 17/62 на Съвета, която на 25 януари 1988 г. сте подали срещу BMW Италия пред Комисията и в която твърдите, че това дружество е извършило нарушение на член 85, параграф 1 от Договора за ЕИО,
Комисията разгледа фактическите и правни обстоятелства, които излагате в жалбата си и Ви даде възможност да изложите становището си във връзка с намерението на Комисията да не уважи посочената жалба. Това намерение Ви беше съобщено с предварително писмо от 30 ноември 1988 г. и след това с „писмото по член 6“ от 26 юли 1989 г.
В отговора си от 4 октомври 1989 г. не посочвате нови факти и не излагате нови доводи или правни съображения в подкрепа на молбата си. Вследствие на това Комисията не вижда причини да промени своето намерение да отхвърли Вашата молба за предприемане на действия поради следните мотиви:
1. На първо място, по отношение на първото искане, което сте направили в жалбата си (стр. 7, втори абзац, първо и второ тире: да се нареди на BMW да доставя на Automec коли и резервни части и да разреши на Automec да използва марката „BMW“), Комисията счита, че съгласно член 85, параграф 1 от Договора няма право да приема разпореждания, с които да задължи производител да доставя продуктите си при обстоятелства като тези в настоящия случай, дори да установи, че системата за дистрибуция на този производител, в случая BMW Италия, е несъвместима с член 85, параграф 1. Впрочем Automec не е предоставило никакви данни, че BMW Италия има господстващо положение и злоупотребява с него, като по този начин нарушава член 86 от Договора; единствено на основание на този член от Договора Комисията би могла евентуално да наложи на BMW Италия да сключи договор с Automec.
2. По отношение на второто искане на Automec (стр. 7 от жалбата, трети абзац: да се прекрати нарушението, което Automec твърди, че е извършено от BMW Италия) Комисията установява, че Automec вече е сезирало както първоинстанционния, така и апелативния италиански съд със спора си с BMW Италия относно прекратяването на договора за изключителна дистрибуция, който в миналото е свързвал двете дружества. Според Комисията нищо не пречи на Automec да сезира същия национален съд с въпроса дали настоящата система за дистрибуция на BMW Италия е съобразена с член 85; това се улеснява от факта, че националният съд вече е отлично запознат с договорните отношения, които BMW Италия установява със своите дистрибутори.
В това отношение Комисията си позволява да Ви напомни, че италианският съд не само че има същите правомощия като нея да приложи в конкретния случай член 85 от Договора, и в частност параграф 2 от него, но също така разполага с правомощие, което Комисията не притежава, а именно евентуално да осъди BMW Италия да заплати на Automec обезщетение, в случай че то успее да докаже, че отказът на този производител да му продава му е причинил вреди. Член 6 от Регламент № 99/63/ЕИО предоставя на Комисията оперативна самостоятелност при преценката на „данните, които е събрала“ [неофициален превод] при разглеждането на жалба, което ѝ позволява да определя различни приоритети във връзка с по-нататъшното разглеждане на преписките, с които е сезирана.
Въз основа на горепосочените съображения, изложени в точка 2 от настоящото писмо, Комисията стига до заключението, че в случая няма достатъчен интерес за Общността, за да продължи с разглеждане на фактите, изложени в молбата.
3. Поради това ви уведомявам, че по причините, изложени в точки 1 и 2, Комисията реши да не уважава молбата, която сте подали на 25 януари 1988 г. съгласно член 3, параграф 2 от Регламент № 17/62 на Съвета.“
14 На 10 юли 1990 г. Първоинстанционният съд отхвърля като недопустима подадената от жалбоподателя жалба за отмяна на писмото на Комисията от 30 ноември 1988 г. (Решение от 10 юли 1990 г. по дело Automec/Комисия, Т‑64/89, Recueil, стр. II‑367), с мотива че това писмо не е решение по жалбата на жалбоподателя, подадена до Комисията, а част от неформален обмен на виждания в рамките на първата от трите последователни фази на производството, уредено от член 3, параграф 2 от Регламент № 17 и член 6 от Регламент № 99/63. Решението е придобило сила на пресъдено нещо.
15 Що се отнася до по-нататъшното развитие на споровете между жалбоподателя и BMW Italia пред италианските юрисдикции, в съдебното заседание жалбоподателят, от една страна, заявява, че Tribunale, а след това Corte d’apello di Milano, са отхвърлили иска му за осъждане на BMW Italia да продължи договорните си отношения с него и че е обжалвал това решение пред Corte suprema di cassazione. Той добавя, от друга страна, че искът, предявен от BMW Italia, целящ да му попречи да използва марките на BMW за реклама на автомобили от успореден внос, е бил уважен от Tribunale di Milano, след като е бил отхвърлен от Pretore и председателя на Tribunale di Treviso. Жалбоподателят е обжалвал това решение пред Corte d'appello di Milano.
Производството
16 При тези обстоятелства на 3 май 1990 г. жалбоподателят подава настоящата жалба в секретариата на Първоинстанционния съд.
17 Писмената фаза на производството протича без особености. По предложение на първи състав и след изслушване на страните по този въпрос Първоинстанционният съд препраща делото на пленума. Председателят на Първоинстанционния съд определя генерален адвокат.
18 По доклад на съдията докладчик и след изслушване на генералния адвокат Първоинстанционният съд решава да започне устната фаза на производството без предварително събиране на доказателства. Решено е обаче служебно де се вземат предвид следните документи, представени от страните по преписката по дело Т‑64/89 (Automec І):
– молбата, подадена от жалбоподателя до Комисията на 25 януари 1988 г. съгласно член 3, параграф 2 от Регламент № 17 (приложение 5 към жалбата по дело Т‑64/89),
– писмото, изпратено от жалбоподателя до Комисията на 1 септември 1988 г. (приложение 18 към жалбата по дело Т‑64/89),
– писмото, изпратено от жалбоподателя до Комисията на 4 октомври 1989 г. (приложение към становището, представено от жалбоподателя по направено от Комисията искане в хода на производството по дело Т‑64/89).
19 Устните състезания и отговорите на страните на поставените от Първоинстанционния съд въпроси са изслушани в съдебното заседание от 22 октомври 1991 г. След като на 10 март 1992 г. генералният адвокат представя писменото си заключение, на същата дата председателят обявява устната фаза на производството за приключена.
20 В жалбата си жалбоподателят моли Първоинстанционния съд:
– да разпореди настоящото дело да бъде съединено с дело Т‑64/89, което вече е висящо,
– да обяви жалбата за допустима, като той си запазва правото да я оттегли, след като бъде отменено със сила на пресъдено нещо твърдяното индивидуално решение от 30 ноември 1988 г.,
– да отмени индивидуалното решение на дирекцията по конкуренцията и Регламент № 123/85, доколкото той е единствената възможна основа на това решение,
– да обяви, че по силата на член 176 от Договора Комисията е длъжна да вземе мерките, произтичащи от решението, което той ще постанови,
– да осъди Комисията да поправи вредите,
– да осъди Комисията да заплати съдебните разноски.
В своята реплика, представена след обявяване на решението по дело Т‑64/89, жалбоподателят моли Първоинстанционния съд:
– да отмени решението на генералната дирекция по конкуренцията на Комисията от 28 февруари 1990 г., след като евентуално обяви, че Регламент № 123/85 е неприложим към системите за селективна дистрибуция, или при условията на евентуалност, ако този регламент бъде счетен за приложим както към системите за изключителна дистрибуция, така и към системите за селективна дистрибуция, да отмени този регламент като противоречащ на Регламент № 19/65/ЕИО на Съвета, който е неговата правна основа, и при всяко положение като акт, опорочен поради явна несправедливост, тъй като урежда по идентичен начин две напълно различни явления,
– да обяви, че Комисията е длъжна по силата на член 176 от Договора да вземе мерките, произтичащи от решението, което той ще постанови,
– да осъди Комисията да поправи вредите,
– да осъди Комисията да заплати съдебните разноски.
21 Комисията моли съда:
– да отхвърли искането на жалбоподателя за съединяване на настоящото дело с дело Т‑64/89,
– да отхвърли жалбата на Automec за отмяна на решението на Комисията от 28 февруари 1990 г. [SG(90)D/2816],
– да отхвърли искането за осъждане на Комисията да заплати обезщетение,
– да осъди жалбоподателя да заплати съдебните разноски.
По исканията за отмяна
1. По отношение на предмета на жалбата до Комисията
Доводи на страните
22 Жалбоподателят упреква Комисията, че не се е съобразила с предмета на молбата му, като е счела, че с нея само се иска Комисията да нареди на BMW да изпълни поръчките на жалбоподателя и да му разреши да използва марките на BMW, докато всъщност целта на поисканото разследване била да се установи дали бойкотът спрямо него е следствие на системата за дистрибуция на BMW или представлява дискриминационно прилагане на тази система.
23 Той отбелязва, че не само е поискал от Комисията да установи нарушението на член 85, параграф 1 от страна на BMW и да приеме решение, с което да наложи на BMW да прекрати извършваните нарушения, но освен това е поискал да бъде оттеглено груповото освобождаване, предоставено на системата за селективна дистрибуция на BMW с решението на Комисията от 13 декември 1974 г., посочено по-горе, и/или освобождаването, предвидено в Регламент № 123/85.
24 Жалбоподателят подчертава, че Комисията не е обвързана от специфичните искания на страна, която е подала жалба до нея, а може сама да определи съдържанието на разпореждането за прекратяване на нарушението, при условие че това разпореждане е подходящо за постигане на тази цел и спазва принципа на пропорционалност.
25 Комисията отговаря, че основният предмет на молбата на Automec бил да се разпореди на BMW да поднови доставките си и да разреши използването на своите марки и че отказът на BMW да снабдява жалбоподателя е основната причина за подаване на жалбите на жалбоподателя до Комисията и до Първоинстанционния съд. Според Комисията това искане съвпада с искането тя да разпореди приемане на жалбоподателя в системата за дистрибуция на BMW.
26 В дупликата си Комисията оспорва твърдението, че жалбоподателят е поискал от нея да оттегли предвиденото в Регламент № 123/85 освобождаване, предоставено на системата за дистрибуция на BMW, и по този начин да вземе решение, което е от областта на нейните изключителни правомощия.
Съображения на Първоинстанционния съд
27 Първоинстанционният съд установява, че жалбата на жалбоподателя до Комисията съдържа, от една страна, искане за приемане на две специфични мерки по отношение на BMW, а именно да бъде разпоредено то да изпълни поръчките на жалбоподателя и да бъде разпоредено то да разреши на жалбоподателя да използва някои от неговите марки. Освен това тя съдържа и едно по-общо искане за приемане на решение, задължаващо BMW да прекрати твърдяното нарушение и налагащо му всяка друга мярка, която Комисията счете за необходима или полезна.
28 Обжалваното решение се състои от две части с оглед на тези искания. В първата, позовавайки се на липса на правомощия, Комисията отказва да нареди на BMW да доставя продуктите си на жалбоподателя и да му разреши да използва марката BMW. Във втората, позовавайки се на висящите дела между жалбоподателя и BMW пред италианските юрисдикции, на оперативната си самостоятелност при преценката на приоритета, който ще даде на по-нататъшнато разглеждане на жалбата, и на липсата на достатъчен интерес за Общността, тя отказва да задълбочи разглеждането на преписката, доколкото с жалбата се иска да бъде прието решение, с което BMW да бъде задължено да прекрати твърдяното нарушение. Следователно двете части на обжалваното решение съответстват на двата аспекта на жалбата на жалбоподателя до Комисията.
29 В съобщението по член 6 от Регламент № 99/63, изпратено на жалбоподателя на 26 юли 1989 г., се споменава за искане на жалбоподателя да се нареди „възстановяване“ на договорните му отношения с BMW. В отговора си от 4 октомври 1989 г. жалбоподателят оспорва това тълкуване на искането си, като уточнява, че е имал предвид да му се признае правото да участва, независимо от предишните договорни отношения, в системата за дистрибуция на BMW, която той квалифицира като система за селективна дистрибуция. Комисията е взела предвид това уточнение, като в обжалваното решение се избягва каквото и да е спомаване на искане на жалбоподателя за възстановяване на предишните договорни отношения.
30 Впрочем нищо в обжалваното решение не позволява да се предположи, че Комисията се е счела за обвързана от искането за постановяване на специфични разпореждания, така както е направено от жалбоподателя, и по този начин е пренебрегнала възможността да приеме вместо поисканите разпореждания други подходящи мерки за прекратяване на евентуалното нарушение. Всъщност в първата част от обжалваното решение само се дава отговор на искането за постановяване на специфични разпореждания, така както е направено от жалбоподателя, без да се предрешава въпросът дали Комисията е могла да вземе други мерки.
31 Така във втората част от обжалваното решение Комисията отговаря на по-общото искане за приемане на решение, задължаващо BMW да прекрати нарушението и налагащо всички необходими за тази цел мерки.
32 На последно място, Първоинстанционният съд установява, че целта на подадената от жалбоподателя до Комисията жалба не е била да се оттегли груповото освобождаване, предвидено в Регламент № 123/85. Наистина в жалбата си по дело Т‑64/89 (стр. 15 и 17) жалбоподателят упреква Комисията в нарушение на член 10, параграф 1 от Регламент № 123/85, който я овластява с възможността за прилагане на този регламент, доколкото последният е приложим. Това обаче се споменава в документ, адресиран до Първоинстанционния съд, а не до Комисията, и не може да разшири предмета на подадената преди това жалба до Комисията. В това отношение следва да се отбележи, че жалбоподателят е имал възможност да уточни съдържанието на жалбата си до Комисията в отговора си на писмото, което му е било изпратено на 4 октомври 1989 г. съгласно член 6 от Регламент № 99/63. В този отговор, изпратен след подаването на жалбата по дело Т‑64/89, обаче изобщо не се споменава за евентуално оттегляне на освобождаването. При тези обстоятелства Комисията не е могла да схване жалбата като насочена към оттегляне на груповото освобождаване, предвидено в Регламент № 123/85.
33 От изложеното следва, че Комисията се е съобразила с предмета на жалбата, подадена до нея от жалбоподателя.
2. По отношение на първата част от обжалваното решение
Доводи на страните
34 Жалбоподателят излага един-единствен довод, изведен от нарушаване на общностното право, и по-специално на член 3 от Регламент № 17, срещу първата част от обжалваното решение, в която Комисията приема, че няма правомощия да приеме поисканите от жалбоподателя разпореждания.
35 В жалбата си жалбоподателят оспорва разграничението, което Комисията прави между правомощията, с които разполага по силата на посочения член в случай на нарушение на член 85, параграф 1 от Договора, от една страна, и на член 86, от друга. Жалбоподателят подчертава, че текстът на член 3 от Регламент № 17 не прави такова разграничение и следователно овластява Комисията и в единия, и в другия случай „чрез решение да задължи предприятията […] да прекратят установеното нарушение“ [неофициален превод]. В случая обаче единственият начин да се прекрати нарушението на член 85, състоящо се в отказ да се извършват доставки, е да се нареди поисканите доставки да бъдат извършени.
36 В репликата си жалбоподателят поддържа на първо място, че липсата на договор между него и BMW не е пречка за прилагането на член 85, параграф 1 от Договора. Според него поведение, което е привидно едностранно, може да попадне в обхвата на член 85, параграф 1 по-специално когато се касае за система за дистрибуция.
37 Жалбоподателят изтъква, че BMW прилага система за селективна дистрибуция. От практиката на Съда (Решение от 11 октомври 1983 г. по дело Démo-Studio Schmidt/Комисия, 210/81, Recueil, стр. 3045) обаче следвало, че препродавач, който без причина е бил изключен от система за селективна дистрибуция, може да поиска от Комисията да предприеме действия съгласно член 3, параграф 2, буква б) от Регламент № 17 и евентуално да обжалва пред общностния съд отказа на Комисията. Жалбоподателят счита, че всички елементи на нарушението, посочени в споменатото решение, са налице в настоящия случай.
38 Впрочем жалбоподателят счита, че не е логично да се приеме, че Комисията може, ако случаят е такъв, да констатира незаконосъобразността на системата за дистрибуция като цяло и да забрани на BMW да я прилага за в бъдеще, а не може да се противопостави на поведението на производителя, възприето по отношение на различните дистрибутори. Действително, ако това беше така, би било лесно да се установят „на хартия“ много положителни от гледна точка на конкуренцията договорни системи, които след това да не се прилагат, с увереността, че Комисията няма никакви правомощия за намеса в конкретните случаи. В подкрепа на своята теза жалбоподателят се позовава на Решение на Съда от 17 септември 1985 г. по дело Ford/Комисия (25/84 и 26/84, Recueil, стр. 2725), от което произтичало, че при разглеждане на договор за изключителна дистрибуция с оглед на евентуално освобождаване Комисията може да вземе предвид всички обстоятелства около прилагането на този договор, сред които може да фигурира и отказ за снабдяване. Следователно Комисията трябвало да преценява не само „системите като цяло“, а също и тяхното конкретно прилагане или дори неприлагането им.
39 Жалбоподателят смята, че евентуалното наличие на освобождаване не е пречка за такова разглеждане на конкретните условия на прилагане на система за дистрибуция. Той признава, че Комисията не е могла с принудителни средства да накара BMW да изпълни решение, с което му се нарежда да поднови доставките си, но същевременно изтъква, че институцията ответник все пак разполага с правомощия с възпиращ ефект, по-специално под формата на глоби, които ѝ позволяват да наложи спазването на такова решение.
40 От своя страна, Комисията подчертава, че различната логика, залегнала в членове 85 и 86 от Договора и изведена според нея в Решение на Първоинстанционния съд от 10 юли 1990 г. по дело Tetra Pak/Комисия (Т‑51/89, Recueil, стр. II‑309), определя различен обхват на правомощията, с които тя разполага по силата на член 3 от Регламент № 17, когато става въпрос за нарушаване на някоя от тези две разпоредби на Договора. Тя припомня, че член 86 забранява на предприятие с господстващо положение да възприема едностранно поведение, ограничаващо конкуренцията, което може да се състои в умишлени действия или в бездействие. По тази причина в Решение от 6 март 1974 г. по дело Commercial Solvents/Комисия (6/73 и 7/73, Recueil, стр. 223) Съдът приема, че член 3 от Регламент № 17 трябва да се прилага в зависимост от естеството на установеното нарушение и може да включва както нареждане за извършване на определени действия или престации, които неправомерно не са били извършени, така и забрана за продължаване на някои дейности, практики или положения, противоречащи на Договора.
41 Обратно, в хипотезата на нарушение на член 85, параграф 1 от Договора, Комисията счита, че както предметът, така и обхватът на нейните правомощия са различни. По отношение на предмета, а именно нарушението, което би могла да прекрати, тя подчертава, че член 85 забранява споразуменията между две или повече предприятия, които имат за цел или резултат нарушаването на конкуренцията. Според Комисията единственото споразумение в настоящия случай, към което би могъл да се приложи член 85 от Договора, е това между BMW Italia и настоящите му дистрибутори и единствено по отношение на това споразумение тя би могла да упражни правомощието за предприемане на действия, което ѝ е предоставено с член 3, параграф 1 от Регламент № 17. Според Комисията решението на Съда от 28 февруари 1984 г. по дело Ford/Комисия (228/82 и 229/82, Recueil, стр. 1129, наричано по-нататък „Ford ІІ“) потвърждава, че в рамките на система за дистрибуция само споразумението, изразяващо се в договор за изключителна дистрибуция, може да представлява нарушение на член 85 от Договора.
42 Що се отнася до обхвата на правомощията ѝ в хипотезата на нарушаване на член 85, параграф 1 от Договора, Комисията се основава на същото решение на Съда и твърди, че единственото решение, което може да вземе съгласно член 3, параграф 1 от Регламент № 17, е за установяване на евентуалната несъвместимост на разглежданата система за дистрибуция с разпоредбите на член 85, параграф 1 от Договора и да задължи доставчика да прекрати прилагането на договора за изключителна дистрибуция в неговата цялост. Тя добавя, че пак според Решение Ford ІІ, това не означава, че е лишена от всякаква възможност за реакция при антиконкурентно поведение в рамките на система за дистрибуция, тъй като може например да наложи глоба, ако договорът за изключителна дистрибуция продължи да се прилага.
43 Комисията отбелязва, че Automec не иска да се премахне системата за дистрибуция, а напротив — да се установи правото му да участва в нея. Това право обаче било специфично и индивидуално и Комисията нямала правомощия да наложи със сила неговото изпълнение, освен във връзка с прилагането на член 86 от Договора.
44 В дупликата си Комисията добавя, че Решение на Съда от 11 октомври 1983 г. по дело 210/81, посочено по-горе, на което се позовава жалбоподателят, се отнася до хипотезата на едновременно нарушение на членове 85 и 86 от Договора и че двата прецедента, посочени от Съда в това решение, а именно Решение на Съда от 6 март 1974 г. по дела 6/73 и 7/73, посочено по-горе, и Определение на Съда от 17 януари 1980 г. по дело Camera Care/Комисия (792/79 R, Recueil, стр. 119), се отнасят или до нарушение на член 86 (Commercial Solvents), или до нарушение на членове 85 и 86 (Camera Care).
45 Комисията поддържа, че забраната на картелите и правомощията, които са ѝ предоставени, за да наложи спазването на тази забрана, не ѝ позволяват да ограничава договорната свобода на икономическите оператори, стигайки дотам, че да задължи даден производител да приеме определен препродавач в своята система за дистрибуция. В това отношение тя се позовава на заключението на генералния адвокат Rozès по дело 210/81 (посочено по-горе, стр. 3067).
46 Накрая Комисията подчертава, че с обжалваното решение изобщо не се предрешава въпросът дали системата за дистрибуция на BMW Italia е система за селективна или за изключителна и селективна дистрибуция от вида, посочен в Регламент № 123/85, нито този дали въпросната система е законна от гледна точка на член 85, параграф 1 от Договора. Според Комисията, дори тя да констатира, че системата за дистрибуция, създадена от BMW Italia, представлява нарушение на член 85, параграф 1, нито член 85, нито член 3, параграф 1 от Регламент № 17 я овластяват да задължи BMW Italia да сключи договор с Automec.
Съображения на Първоинстанционния съд
47 Съдът счита, че следва да се установи дали Комисията е нарушила общностното право, и по-специално член 3 от Регламент № 17, като е отхвърлила молбата за приемане на посочените по-горе специфични разпореждания, с мотива че няма правомощия да взема такива мерки при обстоятелствата в настоящия случай.
48 Следва да се припомни, че с молбата си жалбоподателят е целял да се нареди на BMW Italia да изпълни поръчките, които му е предал, и да му разреши да използва някои от неговите марки. Тези искания са обосновани с обстоятелството, че жалбоподателят счита, че отговаря на всички необходими условия, за да участва в мрежата за дистрибуция на BMW. Поради това жалбоподателят иска от Комисията да постанови две специфични разпореждания срещу BMW, за да осигури зачитането на твърдяното му право да бъде приет в мрежата за дистрибуция, създадена от BMW.
49 Тъй като в първата част от решението си Комисията отхвърля искането за постановяване на двете специфчни разпореждания, следва да се прецени дали член 3, параграф 1 от Регламент № 17, който овластява Комисията да задължи съответните предприятия да прекратят установените от нея нарушения на правото на конкуренцията, би могъл във връзка с член 85, параграф 1 от Договора да бъде правно основание на решение, с което се уважава такова искане.
50 Член 85, параграф 1 забранява някои антиконкурентни споразумения или практики. Само една от гражданскоправните последици на евентуално нарушение на тази забрана е изрично предвидена в член 85, параграф 2, а именно нищожността на споразумението. Останалите последици от нарушение на член 85 от Договора като задължението за поправяне на причинените на трето лице вреди или евентуалното задължение за сключване на договор трябва да се уредят от националното право (по отношение на възможностите, предоставени на националните съдилища, вж. националните производства в основата на Решение на Съда от 16 юни 1981 г. по дело Salonia, 126/80, Recueil, стр. 1563 и 1774 и Решение на Съда от 3 юли 1985 г. по дело Binon, 243/83, Recueil, стр. 2015, 2035). Следователно националният съд може, когато това се налага и съгласно правилата на националното право, да задължи един икономически оператор да сключи договор с друг.
51 Тъй като свободата на договаряне трябва да се запази като правило, в рамките на правомощията на Комисията за постановяване на разпореждания с цел прекратяване на нарушенията на член 85, параграф 1 не би трябвало по принцип да ѝ се признава правото да задължава дадена страна да влезе в договорни отношения, при положение че Комисията разполага с други подходящи средства, за да наложи на предприятие да прекрати дадено нарушение.
52 В частност, подобно ограничаване на свободата на договаряне не би могло да се обоснове, след като съществуват различни средства да се прекрати едно нарушение. Такъв е случаят с нарушенията на член 85, параграф 1 от Договора, произтичащи от прилагането на система за дистрибуция. Действително подобни нарушения могат да бъдат отстранени и чрез изоставяне или изменение на системата за дистрибуция. При тези обстоятелства Комисията със сигурност е компетентна да констатира нарушението и да нареди на съответните страни да го прекратят, но не може да налага на страните своя избор измежду възможните варианти на поведение, съобразени с Договора.
53 При това положение следва да се установи, че при обстоятелствата в настоящия случай Комисията не е била оправомощена да постанови специфични разпореждания, с които да задължи BMW да снабдява жалбоподателя и да му разреши да използва неговите марки. От това следва, че Комисията не е нарушила общностното право, като е отхвърлила искането за постановяване на посочените разпореждания, с мотива че няма такива правомощия.
54 Този извод не може да бъде оборен от обстоятелството, че Комисията е била компетентна да приеме решение, което на практика би имало същите последици като исканите от жалбоподателя разпореждания, и че е можела да преквалифицира искането на жалбоподателя в искане за приемане на подобно решение. Всъщност Комисията се позовава на липсата на компетентност не за да обоснове отхвърлянето на жалбата като цяло, а само за да обоснове отказа за приемане на поисканите специфични мерки. Доколкото предметът на жалбата до Комисията надхвърля това специфично искане, този въпрос не е засегнат в първата, а във втората част от решението.
3. По отношение на втората част от обжалваното решение
55 Жалбоподателят се позовава на четири правни основания във връзка с втората част от обжалваното решение. Първото е изведено от това, че като отказала да упражни собствените си правомощия, Комисията нарушила член 155 от Договора, член 3 от Регламент № 17 и член 6 от Регламент № 99/63. Второто правно основание, изтъкнато в съдебното заседание, е изведено от нарушение на задължението за мотивиране, установено с член 190 от Договора. Третото правно основание, изложено в репликата, е изведено от неприложимостта и незаконосъобразността на Регламент № 123/85. Четвъртото правно основание е изведено от наличието на злоупотреба с власт.
1. По първото правно основане, изведено от нарушение на член 155 от Договора, член 3 от Регламент № 17 и член 6 от Регламент № 99/63 и по второто правно основание, свързано с мотивите на обжалваното решение
Доводи на страните
56 Жалбоподателят упреква Комисията на първо място в това, че се е отказала в полза на националните юрисдикции от упражняване на своите правомощия по отношение на прилагането на член 85, при положение че била заявила пред специализираните издания, че „поради член 85, параграф 2 от националните съдилища не може да бъде искана никаква правна защита“ срещу антиконкурентните клаузи в договори за дистрибуция.
57 Той отбелязва, че общностното право предвижда процедура за отстраняване на нарушенията и че Комисията не може да се освободи от упражняване на отнасящите се до тази процедура правомощия. В това отношение той се позовава на произтичащото от Договора задължение на Комисията в тази област, както и на изключителните и специфични правомощия на последната в областта на нарушенията, освобождаванията и селективната дистрибуция, произтичащи между другото и от разпоредбите на Регламент № 123/85. Жалбоподателят подчертава, че има право да избере дали да се обърне към националните юрисдикции или към компетентните органи на Общността и че Комисията не може да му налага своя избор. Той добавя, че предметът на делата, които са висящи пред италианските юрисдикции, е различен от този на жалбата му до Комисията.
58 На второ място, жалбоподателят поддържа, че в случая Комисията не може да се позовава на оперативната самостоятелност при упражняването на своите правомощия. Правото на Комисията да отхвърли жалба, признато от член 6 от Регламент № 99/63, се отнасяло единствено до отхвърлянето по същество след разследване, позволило на Комисията да събере необходимите доказателства, за да извърши своята преценка при условията на оперативна самостоятелност. Така Комисията била длъжна да открие производство за проучване на всяка жалба, освен в случаите на явно необосновани жалби. Следователно гореспоменатият член 6, според който Комисията може „да не уважи“ [неофициален превод] жалбата, имал предвид разпореждането за прекратяване на нарушението, а не започването на производството. В подкрепа на тезата си жалбоподателят се позовава на Решение на Съда от 11 октомври 1983 г. по дело 210/81, посочено по-горе, точка 19.
59 В репликата си жалбоподателят оспорва, на трето място, твърдението, че липсва значителен интерес за Общността от по-задълбочено разглеждане на фактите, изложени в жалбата. Всъщност циркулярното писмо, изпратено на 7 юли 1988 г. от BMW Italia до неговите изключителни дистрибутори, с което то ги подканя да спрат продажбите на неоторизирани препродавачи и продажбите „извън зоната“, сключени чрез „посредници или дилъри“, противоречало на изискванията на общностното право в областта както на селективната, така и на изключителната дистрибуция и на член 3, точка 11 от Регламент № 123/85. Самата Комисията била заявила на два пъти, че подобно поведение представлява нарушение на основни правила, а именно, от една страна, в съобщението си във връзка с Регламент № 123/85 (ОВ С 17, 1985 г., стр. 4, параграф 1, точка 3), а от друга страна, в шестнадесетия си доклад за политиката в областта на конкуренция (точка 30, стр. 45).
60 От своя страна, Комисията счита, че всъщност поради пряката приложимост на член 85, параграф 1 от Договора тя и националният съд са едновременно оправомощени да прилагат тази разпоредба, както сочат Решение на Съда от 30 януари 1974 г. по дело BRT (127/73, Recueil, стр. 51) и Решение на Съда от 10 юли 1980 г. по дело Lauder (37/79, Recueil, стр. 2481).
61 Тя добавя, че макар заинтересованите страни да имат право да избират дали да се обърнат към общностните или към националните органи, за да осигурят зачитането на правата си, произтичащи от член 85 от Договора, правните последици от сезирането на едните или на другите органи са различни. Впрочем в това отношение жалбоподателят не отричал, че италианският съд, за разлика от Комисията, има право да осъди BMW Italia да обезщети жалбоподателя за вредите, евентуално причинени от отказа на BMW Italia да му продава.
62 Комисията отбелязва също, че жалбоподателят не оспорва и това, че италианските юрисдикции в по-голяма степен са в състояние да решат евентуален спор с предмет твърдяно нарушение на член 85, параграф 1 от Договора от страна на BMW Italia, доколкото съдилищата в Милано и Vicence имали по-добри възможности от нея, за да разгледат исканията на Automec и да приложат към системата за дистрибуция на BMW Italia член 85, параграф 1 и евентуално разпоредбите на Регламент № 123/85. Правомощията на националния съд да реши дали даден договор се ползва от групово освобождаване били потвърдени от Съда в Решение от 3 февруари 1976 г. по дело Roubaix (63/75, Recueil, стр. 111).
63 Комисията смята, че въпросът дали тя разполага с оперативна самостоятелност, за да отхвърля отправени до нея жалби, без да извършва предварително разследване, е важен принципен въпрос, отнасящ се до упражняването на нейните контролни правомощия. За първи път общностният съд щял да разгледа решение, с което Комисията отхвърля жалба, без да е разгледала задълбочено фактите, изложени от жалбоподателя, и без да ги е преценила. Това решение се основавало на наличието на правомощие на Комисията да степенува приоритетите при разглеждането на жалбите в името на публичния интерес на Общността.
64 Комисията не оспорва факта, че лице, подало жалба до нея, има право на отговор, т.е. на окончателен акт, с който институцията се произнася по неговата жалба. Тя твърди обаче, че според практиката на Съда (Решение от 18 октомври 1979 г. по дело GEMA/Комисия, 125/78, Recueil, стр. 3173 и 3179) това не я задължава да приеме окончателно решение относно наличието или липсата на твърдяното нарушение. Тъй като по този начин разполагала с доста широка свобода на преценка относно това дали да приеме решение по същество по жалбата, тя на още по-силно основание разполагала с оперативна самостоятелност във връзка с приемането на подготвителните актове на окончателното решение като започването на разследване. Комисията признава все пак, че е длъжна да разглежда жалбите по недискриминационен начин, което твърди, че е направила в случая. В това отношение тя допълва, че проверката за съвместимостта на системата за дистрибуция на BMW Italia с член 85, параграф 1 от Договора и с разпоредбите на Регламент № 123/85 би наложила много широко и сложно разследване, което тя би трябвало да започне почти ex nihilo, докато различните италиански съдилища, сезирани както от Automec, така и от BMW Italia, били запознати с договорните отношения между BMW и неговите дистрибутори, и в частност с миналите му отношения с жалбоподателя. Според Комисията при това положение тези съдилища са в състояние по-лесно от нея да проведат необходимото разследване, за да преценят съвместимостта на системата за дистрибуция на BMW Italia с общностните правила в областта на конкуренцията.
65 Комисията подчертава, че именно тези съображения, както и стремежът ѝ към процесуална икономия са я накарали да заключи, че, сравнена с хилядите висящи пред нея производства, жалбата на Automec не представлява достатъчен публичен интерес, за да обоснове допълнително разследване извън вече проведеното от италианските съдилища, сезирани вследствие на „свободния избор“ на двете предприятия.
66 Що се отнася до общия принцип, според който тя разполага с оперативна самостоятелност при степенуване на приоритетите, Комисията поддържа, на първо място, че нито една разпоредба от общностното право не я задължава да започва разследване всеки път, когато бъде сезирана с жалба. В своята дуплика тя отбелязва, че жалбоподателят не би могъл да се позовава в подкрепа на тезата си на Решение на Съда от 11 октомври 1983 г. по дело 210/81, посочено по-горе, което било изолирано решение, така че по отношение на него не можело да се говори за постоянна съдебна практика.
67 На второ място, Комисията отбелязва, че според текста на член 6 от Регламент № 99/63 на италиански език тя може да не даде по-нататъшен ход на жалба въз основа на сведенията и доказателствата „di cui dispone“ [с които разполага], а не въз основа на такива, с които би могла да разполага едва след провеждането на продължително, сложно и скъпо струващо разследване; на трето място, тя твърди, че е длъжна да бди за спазването на публичния интерес, като преследва на първо място поведения, които поради своя мащаб, сериозност и продъжителност представляват тежко нарушение на свободната конкуренция. Тя изтъква, че ако беше длъжна да започва разследване по всяка жалба, изборът на случаите, по които трябва да се извърши разследване, би принадлежал по-скоро на предприятията жалбоподатели, отколкото на нея, и следователно би бил подчинен по-скоро на частен, отколкото на публичен интерес.
68 Комисията се позовава на статистическите данни за висящите пред нея производства в областта на конкуренцията, за да докаже необходимостта от определяне на критерии за приоритет при разглеждането на различните преписки с оглед на ограничените ѝ човешки ресурси. Тя обяснява, че именно поради броя на тези преписки е била принудена да определи в своя седемнадесети доклад за политиката в областта на конкуренцията (точка 9, стр. 24) следните критерии за приоритет:
„Най-общо, когато преписките се отнасят до въпроси, които политически са много важни, Комисията им дава приоритет. За преписките, които разглежда служебно, и за жалбите Комисията изследва тежестта на твърдените нарушения. Освен това за жалбите и нотификациите трябва да се отчете фактът, че решението трябва да се вземе бързо. Такъв е случаят в частност, когато има висящи производства пред националните съдилища. Преписките, по които се иска да се ползва процедурата за възражения, предвидена в регламентите за групово освобождаване, винаги следва да се разглеждат като приоритетни заради шестмесечния срок. В другите случаи преписките се гледат по хронологичен ред.“
69 Според Комисията е очевидно, че подадената до нея жалба на жалбоподателя не отговаря на нито един от тези критерии за приоритет, независимо дали става въпрос за тежестта на твърдяното нарушение или за необходимостта от решение на Комисията, за да може да се произнесе националният съд. По отношение на последния критерий Комисията напомня, от една страна, че не е било необходимо нейно решение, за да могат италианските юрисдикции да се произнесат по споровете, с които вече са били сезирани от страните. Тя обяснява, от друга страна, че този критерий се отнася най-вече за хипотезата, при която висящото пред националния съд дело се отнася до действителността или до изпълнението на договор, за който Комисията е уведомена и за който е поискано освобождаване на основание член 85, параграф 3 от Договора, тъй като прилагането на тази разпоредба е от изключителната компетентност на Комисията. В случая това не било така, тъй като прилагането на член 85, параграф 3 към споразуменията за дистрибуция в автомобилния сектор се урежда от Регламент № 123/85. Прилагането на този регламент обаче е изцяло от компетентността на италианския съд, който при съмнение относно действителността на неговите разпоредби би трябвало да сезира Съда съгласно член 177 от Договора (Решение на Съда от 22 октомври 1987 г. по дело Foto-Frost, 314/85, Recueil, стр. 4225).
70 Комисията отбелязва също, че липсата на правомощия на националния съд за постановяване на решение за оттегляне на освобождаването с нищо не засяга нейната собствена теза, тъй като като основен довод жалбоподателят поддържа, че груповото освобождаване, предвидено в Регламент № 123/85, не е приложимо към системата на дистрибуция на BMW Italia, и като евентуален довод — че този регламент е недействителен.
Съображения на Първоинстанционния съд
71 Първоинстанционният съд счита, че въпросът, който му е поставен с това правно основание, е какви са задълженията на Комисията, когато е сезирана от физическо или юридическо лице с молба по член 3 от Регламент № 17.
72 Трябва да се посочи, че Регламент № 17 и Регламент № 99/63 предоставят процесуални права на лицата, които са сезирали Комисията с жалба, като например да бъдат информирани за мотивите, с които Комисията възнамерява да отхвърли тяхната жалба, и да представят становище във връзка с това. По този начин общностният законодател налага на Комисията определени специфични задължения. Въпреки това нито Регламент № 17, нито Регламент № 99/63 съдържа изрични разпоредби относно това как Комисията трябва да се произнесе по същество по дадена жалба и евентуалните ѝ задължения за провеждане на разследване.
73 За да се определят задълженията на Комисията в този контекст, най-напред трябва да се напомни, че тя е отговорна за прилагането и определянето на насоките на общностната политика на конкуренцията (вж. Решение на Съда от 28 февруари 1991 г. по дело Delimitis, С‑234/89, Recueil, стр. 935 и 991). Така член 89, параграф 1 от Договора ѝ възлага функцията да осигурява прилагането на принципите, предвидени в членове 85 и 86, а разпоредбите, приети на основание член 87, ѝ предоставят широки правомощия.
74 Обхватът на задълженията на Комисията в областта на правото на конкуренцията трябва да се разглежда в светлината на член 89, параграф 1 от Договора, който представлява специфично проявление в тази област на общите надзорни функции, поверени на Комисията с член 155 от Договора. Както обаче Съдът вече е констатирал във връзка с член 169 от Договора (Решение от 14 февруари 1989 г. по дело Star Fruit/Комисия, 247/87, Recueil, стр. 291 и 301), тези функции не включват задължение за Комисията да започва производства с цел установяването на евентуални нарушения на общностното право.
75 В това отношение Първоинстанционният съд отбелязва, че от практиката на Съда (Решение от 18 октомври 1979 г. по дело GEMA, посочено по-горе, стр. 3173 и 3189) следва, че правото да се получи решение по смисъла на член 189 от Договора относно това дали твърдяното нарушение съществува не е сред правата, предоставени на лицата, подаващи жалби до Комисията, с Регламенти № 17 и № 99/63. От това следва, че от Комисията не може да се изисква да се произнесе по този въпрос, освен когато предметът на жалбата се обхваща от изключителните ѝ правомощия като оттеглянето на освобождаване, предоставено на основание член 85, параграф 3 от Договора.
76 След като Комисията не е длъжна да се произнесе относно това дали съществува нарушение, тя не би могла да бъде принудена да проведе разследване, защото то не би могло да има друг предмет, освен търсене на доказателства за съществуване или липса на нарушение, което Комисията не е длъжна да установи. В това отношение следва да се напомни, че за разлика от предвиденото в член 89, параграф 1, второ изречение от Договора във връзка с исканията, отправени от държавите-членки, Регламенти № 17 и № 99/63 не задължават изрично Комисията да проучва жалбите, с които е сезирана.
77 В това отношение трябва да се отбележи, че за упражняването на административна дейност е присъщо, че този, на когото са възложени обществени функции, е оправомощен да взема всички организационни мерки, необходими за изпълнението на възложените му функции, включително да определя приоритети в законоустановените рамки, когато такива приоритети не са определени от законодателя. Такъв трябва да бъде в частност случаят, когато на един орган са възложени толкова широки и общи надзорни и контролни функции като поверените на Комисията в областта на конкуренцията. При това положение обстоятелството, че Комисията определя различни степени на приоритет на преписките в областта на конкуренцията, с които е сезирана, е съобразено със задълженията ѝ по общностното право.
78 Тези съображения не противоречат на Решение на Съда от 11 октомври 1983 г. по дело 210/81, посочено по-горе, Решение на Съда от 28 март 1985 г. по дело СIССЕ (298/83, Recueil, стр. 1105) и Решение на Съда от 17 ноември 1987 г. по дело BAT и Reynolds/Комисия (142/84 и 156/84, Recueil, стр. 4487). Всъщност в Решение по дело Démo-Studio Schmidt Съдът счита, че Комисията „е трябвало да разгледа фактите, изтъкнати“ от жалбоподателя, без с това да предрешава въпроса дали Комисията е можела да не извършва разследване по жалбата, тъй като в този конкретен случай тя е разгледала изложените в жалбата факти и я е отхвърлила, с мотива че не съществуват доказателства, позволяващи да се направи извод за съществуване на нарушение. Този въпрос не е бил поставен и в рамките на по-късните дела СIССЕ (298/83, посочено по-горе) и BAT и Reynolds (142/84 и 156/84, посочено по-горе).
79 Въпреки това, макар Комисията да не е длъжна да провежда разследване, процесуалните гаранции, предвидени в член 3 от Регламент № 17 и в член 6 от Регламент № 99/63, я задължават да разгледа внимателно фактическите и правни обстоятелства, с които жалбоподателят я е запознал, с оглед на това да прецени дали тези обстоятелства сочат за наличие на поведение, което може да наруши конкуренцията в рамките на общия пазар и да засегне търговията между държавите-членки (вж. Решение на Съда от 11 октомври 1983 г. по дело Démo-Studio Schmidt, Решение на Съда от 28 март 1985 г. по дело СIССЕ и Решение на Съда от 17 ноември 1987 г. по дело BAT и Reynolds, посочени по-горе).
80 Когато както в настоящия случай, Комисията е взела решение за прекратяване на производството по жалбата, без да проведе разследване, целта на контрола за законосъобразност, който Първоинстанционният съд трябва да упражни, е да се провери дали спорното решение не почива на неточно установени факти и дали не е опорочено поради грешка при прилагане на правото, явна грешка при преценката или злоупотреба с власт.
81 В светлината на тези принципи Първоинстанционният съд трябва да провери най-напред дали Комисията е разгледала жалбата, което е длъжна да направи, като прецени с цялото необходимо внимание фактическите и правни обстоятелства, изложени от жалбоподателя в неговата жалба, и след това дали Комисията правилно е мотивирала решението си за прекратяване на производството по жалбата, като от една страна, се е позовала на правото си да „определя различни приоритети във връзка с по-нататъшното разглеждане на преписките, с които е сезирана“, а от друга — на интереса, който преписката представлява за Общността, като критерий за приоритет.
82 В това отношение Първоинстанционният съд установява най-напред, че Комисията е разгледала внимателно жалбата и във връзка с нея не само е взела предвид фактическите и правни обстоятелства, изложени в самата жалба, а и неформално е обменила възгледи и информация с жалбоподателя и неговите адвокати. Едва след като се е запознала с уточненията, направени по този повод от жалбоподателя, и със съображенията, представени в отговор на писмото, изпратено на основание член 6 от Регламент № 99/63, Комисията е отхвърлила жалбата. Следователно Комисията е разгледала надлежно жалбата предвид фактическите и правни обстоятелества, изложени в нея, и не може да бъде упрекната в неполагане на дължимата грижа.
83 По-нататък, по отношение на мотивите на спорното решение за прекратяване на производството Съдът напомня най-напред, че Комисията има право да определя различни приоритети във връзка с по-нататъшното разглеждане на жалбите, с които е сезирана.
84 След това трябва да се разгледа дали е законосъобразно, както поддържа Комисията, позоваването на интереса, който преписката представлява за Общността, като критерий за приоритет.
85 В това отношение трябва да се напомни, че за разлика от гражданския съд, чиято задача е да защитава субективните права на частните лица в техните взаимоотношения, административният орган трябва да действа в името на публичния интерес. Следователно Комисията законосъобразно се позовава на интереса за Общността, за да определи какъв приоритет да даде на различните преписки. Това не води до изключване на съдебния контрол по отношение на действията на Комисията, тъй като с оглед на изискването за мотивиране, установено в член 190 от Договора, Комисията не може само да се позове абстрактно на интереса за Общността. Тя е длъжна да изложи правните и фактически съображения, които са я довели до извода, че няма достатъчен интерес за Общността, който да обоснове предприемането на разследване. Следователно посредством контрола за законосъобразността на тези мотиви Първоинстанционният съд упражнява контрол върху действията на Комисията.
86 За да прецени какъв интерес за Общността представлява по-нататъшното разглеждане на преписка, Комисията трябва да отчете обстоятелствата в конкретния случай, и по-специално фактическите и правни обстоятелства, изложени в жалбата, с която е сезирана. Тя трябва в частност да претегли значението на твърдяното нарушение за функционирането на общия пазар, вероятността да успее да установи неговото съществуване и обхвата на разследването, необходимо, за да изпълни по възможно най-добрия начин своите надзорни функции по отношение на спазването на членове 85 и 86.
87 В този контекст трябва да се разгледа дали в конкретния случай Комисията правилно е заключила, че няма достатъчен интерес за Общността от по-нататъшното разглеждане на преписката, с мотива че жалбоподателят, който вече е сезирал италианските юрисдикции със спора относно прекратяването на договора за изключителна дистрибуция, е могъл също да отнесе до тези юрисдикции и въпроса за съответствието на системата за дистрибуция на BMW Italia с член 85, параграф 1 от Договора.
88 В това отношение е важно да се отбележи, че като е направила този извод, Комисията не се е ограничила да заяви, че по правило трябва да се десезира с преписка по единственото съображение, че националният съд е компетентен да я разгледа. Всъщност той вече е бил сезиран с близки по предмет спорове между Automec и BMW Italia, отнасящи се до системата за дистрибуция на последното, и жалбоподателят не е оспорил факта, че италианските юрисдикции вече са били запознати с договорните отношения между BMW Italia и неговите дистрибутори. При особените обстоятелства в настоящия случай причини, свързани с процесуална икономия и добро правораздаване, подкрепят разглеждането на делото от съда, който вече е сезиран с разглеждането на близки по предмет въпроси.
89 Все пак, за да се прецени законосъобразността на спорното решение за прекратяване на производството, следва да се определи дали като е препратила предприятието жалбоподател към националния съд, Комисията не е пренебрегнала обхвата на защитата, която този съд може да осигури на правата, предоставени на предприятието жалбоподател от член 85, параграф 1 от Договора.
90 По този повод трябва да се отбележи, че член 85, параграф 1 и член 86 имат непосредствено действие в отношенията между частноправните субекти и пораждат за страните в процеса права, които националните юрисдикции трябва да защитават (вж. Решение на Съда от 30 януари 1974 г. по дело 127/73, посочено по-горе). Компетентни да прилагат тези разпоредби са едновременно Комисията и националните юрисдикции (вж. по-специално Решение на Съда от 28 февруари 1991 г. по дело С‑234/89, посочено по-горе). Това предоставяне на правомощия се характеризира между другото със задължението за лоялно сътрудничество между Комисията и националните юрисдикции, което следва от член 5 от Договора (вж. Решение на Съда от 28 февруари 1991 г. по дело С‑234/89, посочено по-горе).
91 Следователно трябва да се разгледа дали Комисията е могла да разчита на това сътрудничество, за да гарантира, че ще бъде преценено съответствието на системата за дистрибуция на BMW Italia с член 85, параграф 1 от Договора.
92 За тази цел италианският съд е в състояние да провери най-напред дали тази система включва ограничения за конкуренцията по смисъла на член 85, параграф 1. В случай на съмнение той може да сезира Съда с преюдициален въпрос. Ако установи ограничение за конкуренцията, противоречащо на член 85, параграф 1, той трябва след това да провери дали системата се ползва от групово освобождаване по силата на Регламент № 123/85. Тази проверка също е от неговата компетентност (вж. Решение на Съда от 28 февруари 1991 г. по дело С‑234/89, посочено по-горе). В случай на съмнение по отношение на действителността или на тълкуванието на посочения регламент италианският съд също може да сезира Съда с преюдициален въпрос съгласно член 177 от Договора. Във всяка една от тези хипотези националният съд е в състояние да се произнесе по съответствието на системата за дистрибуция с член 85, параграф 1 от Договора.
93 Въпреки че националният съд, разбира се, няма правомощия като Комисията, за да разпореди прекратяване на нарушението, което е установил, и да наложи глоби на предприятията, които са го извършили, той все пак е длъжен да приложи член 85, параграф 2 от Договора в отношенията между частноправни субекти. Като предвижда изрично тази гражданскоправна санкция, Договорът предполага, че националното право ще даде на националния съд правомощия да защитава правата на предприятията, пострадали от антиконкурентни практики.
94 В настоящия случай обаче жалбоподателят не е представил нито едно доказателство, въз основа на което да може да се заключи, че италианското право не предвижда никакво правно средство, позволяващо на националния съд да защити правата му по задоволителен начин.
95 Следва да се отбележи също, че наличието в настоящия случай на регламент за групово освобождаване, ако се допусне, че е приложим, е обстоятелство, което Комисията законосъобразно е могла да вземе предвид при преценката на публичния интерес на Общността от извършване на разследване във връзка със системата за дистрибуция. Действително, както правилно отбелязва Комисията, основната цел на един регламент за групово освобождаване е да ограничи нотификацията и индивидуалното разглеждане на договорите за дистрибуция, използвани в съответния отрасъл. Наличието на такъв регламент освен това улеснява прилагането на правото на конкуренцията от националния съд.
96 При това положение, като е препратила жалбоподателя към националния съд, Комисията не е пренебрегнала обхвата на защитата, която последният може да осигури на правата на жалбоподателя по член 85, параграфи 1 и 2 от Договора.
97 От всичко гореизложено следва, че при разглеждането на спорното решение Първоинстанционният съд не установява нито грешка при прилагане на правото или установяване на фактите, нито явна грешка в преценката. От това следва, че правното основание, изведено от нарушение на общностното право, и по-специално на член 155 от Договора, член 3 от Регламент № 17 и член 6 от Регламент № 99/63, е неоснователно.
98 Освен това от горепосочените съображения задължително следва, че мотивите на спорното решение са достатъчни, тъй като жалбоподателят е могъл надлежно да предяви своите права пред Първоинстанционния съд, а последният е могъл да упражни своя контрол за законосъобразност.
2. По третото правно основание, изведено от незаконосъобразността на Регламент № 123/85
Доводи на страните
99 В жалбата си жалбоподателят прави искане за отмяна на Регламент № 123/85, доколкото той е „единствената възможна основа“ на спорното решение, без обаче да изтъква правни основания в подкрепа на това искане. В репликата си жалбоподателят поддържа, че този регламент не е приложим в настоящия случай, тъй като урежда само изключителната дистрибуция и не се отнася до селективната дистрибуция. Той добавя, че ако не беше така, посоченият регламент би бил недействителен, тъй като би създал очевидно нелогична ситуация и явна несправедливост, уреждайки по един и същи начин две така дълбоко различни икономически явления като двете горепосочени форми на дистрибуция.
100 Комисията повтаря, че не се е произнасяла по приложимостта на посочения регламент към системата за дистрибуция на BMW Italia, така че жалбоподателят неправилно ѝ приписва становището, че този регламент бил приложим в настоящия случай и можел да се прилага както към системите за изключителна, така и към тези за селективна дистрибуция. Тя набляга на факта, че можела да се произнесе по естеството на системата за дистрибуция едва след задълбочено и надлежно проучване на изложените в молбата факти, но не е счела, че съществува достатъчен интерес за Общността да направи това.
Съображения на Първоинстанционния съд
101 Като се има предвид, че е установено, че спорното решение, което впрочем не съдържа никакво позоваване на Регламент № 123/85 или на евентуалното съответствие на системата за дистрибуция на BMW Italia с този регламент, изобщо не се произнася относно приложимостта на Регламент № 123/85 към настоящия случай, въпросното правно основание е безпредметно. Следователно то при всяко положение трябва да се отхвърли.
3. По четвъртото правно основание, изведено от злоупотреба с власт
Доводи на страните
102 С това правно основание жалбоподателят изтъква в жалбата си, че Комисията е използвала общностните правила, с цел да защити едно предприятие, вместо конкуренцията въобще. В репликата си той добавя, че отказът за започване на разследване въпреки наличието на гореспоменатото циркулярно писмо от 7 юли 1988 г., с което BMW настоява пред своите дистрибутори да се въздържат да продават коли на неоторизираните препродавачи и на „посредници и дилъри“, потвърждава волята на Комисията да привилегирова BMW, „като го освободи дори от грижата да се обоснове“. Освен това той твърди, че в нито едно от трите писма, които му е изпратила, Комисията не посочва истинските причини, които са я накарали да не уважи жалбата и да не вземе предвид представените от жалбоподателя доказателства.
103 Комисията оспорва твърдението, че е нарушила задължението си да разгледа жалбата напълно безпристрастно. Тя счита, че е упражнила обективно оперативната си самостоятелност при разглеждане на отправени до нея жалби, и отбелязва, че жалбоподателят трябва не само да твърди, но и да докаже, че в настоящия случай е злоупотребила с това право или го е упражнила пристрастно, като е преследвала цел, различна от тази, за която това право ѝ е предоставено от общностния законодател. Комисията твърди, че не е имала никакво намерение „да снеме“ a priori от BMW Italia подозрението за нарушение на правилата на конкуренцията и още по-малко да приеме, че то се ползва от тъй наречена презумпция за невинност.
104 В дупликата си Комисията добавя, че твърдението на жалбоподателя, че в нито едно от писмата си Комисията не е споменала истинските мотиви на решението си, е равносилно на това тя недопустимо да бъде упреквана за намерения, а не за факти, и че „истинските мотиви“, на които се основава втората част от обжалваното решение, са само тези, които са посочени в писмото ѝ от 28 февруари 1990 г.
Съображения на Първоинстанционния съд
105 Следва да се отбележи, че твърдение за злоупотреба с власт може да се вземе предвид само ако жалбоподателят изложи обективни, относими и непротиворечиви данни, въз основа на които може да се установи съществуването му (вж. например Решение на Съда на ЕО от 13 юли 1989 г. по дело Caturla-Poch и De la Fuente/Парламент, 36/87, Recueil, стр. 2471 и 2489 и Решение на Първоинстанционния съд от 27 юни 1991 г. по дело Valverde/Съд, Т‑156/89, Recueil, стр. II‑407, ІІ‑453).
106 Поради това е важно да се разгледа дали изложените от жалбоподателя обстоятелства позволяват да се приеме, че в настоящия случай Комисията е упражнила предоставеното с Регламент № 17 правомощие за вземане на решения с цел, различна от тази, с оглед на която ѝ е предоставено това правомощие, а именно да следи за прилагане на принципите, установени в членове 85 и 86 от Договора.
107 С оглед на това е важно да се отбележи, че жалбоподателят не е изложил нито едно конкретно обстоятелство, въз основа на което да може да се заключи, че причините, посочени от Комисията, за да обоснове прекратяването на производството по жалбата, са били само претекст и че реално преследваната цел е била да избегне прилагането на правилата за конкуренцията към предприятието BMW. Фактът, че Комисията не е преценила дали поведението на BMW е съобразено с член 85, не означава, че тя е действала произволно, като се има предвид по-специално, че жалбоподателят не е оспорил, че такава преценка изисква пространно и сложно разследване. От циркулярното писмо на BMW Italia от 7 юли 1988 г., на което жалбоподателят също се позовава, по никакъв начин не личи злоупотреба с власт от страна на Комисията. Това писмо съдържа само указания, изпратени от BMW Italia до всичките му дистрибутори, и изобщо не сочи, че с приемането на обжалваното решение Комисията е искала да защити дружествата от групировката BMW. Останалите доводи на жалбоподателя целят да се установи наличие на нарушение на член 85, извършено от BMW. Тези аргументи не представляват обаче данни, въз основа на които може да се заключи, че Комисията е била водена от незаконни съображения, като е решила да не проверява основателността на тези оплаквания.
108 Следователно трябва да се приеме, че не се установява злоупотреба с власт, и при това положение правното основание следва да се отхвърли.
109 От всички гореизложени съображения следва, че искането за отмяна трябва да се отхвърли. Като се има предвид, че искането за обезщетение се основава само на правните основания, които са изтъкнати в подкрепа и на искането за отмяна, то също следва да се отхвърли поради липсата на нарушение от страна на Комисията, без да е необходимо произнасяне по неговата допустимост.
По съдебните разноски
110 Съгласно член 87, параграф 2 от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. След като жалбоподателят е загубил делото, той трябва да бъде осъден да заплати съдебните разноски.
По изложените съображения
ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯТ СЪД
реши:
1) Отхвърля жалбата.
2) Осъжда жалбоподателя да заплати съдебните разноски
Cruz Vilaça | Kirschner Vesterdorf | García Valdecasas |
Yeraris | Schintgen Briët | Biancarelli |
Постановено в публично съдебно заседание в Люксембург на 18 септември 1992 година.
H. Jung | | J. L. Cruz Vilaça |