ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
N. EMILIOU
представено на 14 септември 2023 година(1)
Дело C‑582/21
FY
срещу
Profi Credit Polska S.A. w Bielsku Białej
(Преюдициално запитване от Sąd Okręgowy Warszawa-Praga w Warszawie (Окръжен съд Варшава-Прага, Варшава, Полша)
„Преюдициално запитване — Директива 93/13/ЕИО — Неравноправни клаузи в потребителски договори — Молба за ново разглеждане на дело, приключило с влязло в сила неприсъствено съдебно решение — Сила на пресъдено нещо — Основания за ново разглеждане на дело — Принципи на равностойност и на ефективност — Тълкуване на националното право в съответствие с правото на Съюза“
I. Въведение
1. Настоящото дело дава възможност да се погледне от друг ъгъл на процесуалната защита, дължима на потребители срещу неравноправни договорни клаузи. По-специално Съдът е приканен да изясни дали тази защита налага да се пренебрегне действието по националното право на силата на пресъдено нещо, за да се допусне ново разглеждане на дело, за което се твърди, че е опорочено поради пропуск на националния съд служебно да провери дали съответното договорно правоотношение евентуално е неравноправно.
2. Националният фактически и правен контекст, в който възниква този въпрос, може да се обобщи по следния начин. Молителката в главното производство — FY — е осъдена да плати непогасената сума от кредит, който е взела от дружеството за потребителски кредити Profi Credit Polska. Задължението ѝ за плащане е установено с неприсъствено съдебно решение, постановено въз основа на бланков запис на заповед, който е подписан от длъжника, а впоследствие е попълнен и предявен от Profi Credit Polska.
3. Националният съд постановява неприсъствено съдебно решение, без да разполага с условията по договора за кредит. Той съответно не проверява дали те евентуално са неравноправни. Въпреки че FY не обжалва това решение, впоследствие тя твърди, че условията, при които то е постановено, не са в съответствие с решенията на Съда, постановени няколко месеца по-късно. FY подава молба за ново разглеждане на делото.
4. По националното право такава молба се уважава, когато, inter alia: i) националната разпоредба, въз основа на която е постановен съдебният акт, впоследствие е обявена за несъвместима с правен акт от по-висок ранг от националния конституционен съд или когато ii) съответната страна „е била лишена от възможност да участва в делото вследствие на нарушаване на правото“.
5. В този контекст запитващата юрисдикция иска да установи дали с оглед на първата хипотеза принципът на равностойност изисква да се допусне ново разглеждане на дело на национално равнище въз основа на последващ акт на Съда, постановен под формата на преюдициален акт въз основа на член 267 ДФЕС.
6. Освен това запитващата юрисдикция се пита дали задължението за тълкуване на националното право в съответствие с правото на Съюза изисква — в светлината на втората хипотеза — страна по дело да се счита за „лишена от възможност да участва в делото вследствие на нарушаване на правото“, когато национален съд е пропуснал да провери дали клаузите от потребителски договор евентуално са неравноправни.
II. Правна рамка
А. Правото на Съюза
7. Съгласно член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО(2) „[д]ържавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.
8. Съгласно член 7, параграф 1 от Директива 93/13 „[д]ържавите членки осигуряват, че в интерес на потребителите и конкурентите, съще[с]твуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици“.
Б. Полското право
1. Полската конституция
9. Съгласно член 190, параграф 4 от полската конституция „Актът на Trybunał Konstytucyjny [Конституционен съд, наричан по-нататък „Конституционният съд“], с който за несъвместим с Конституцията, с международен договор или със закон се обявява нормативен акт, въз основа на който е постановен влязъл в сила съдебен акт, влязъл в сила административен акт или са решени други въпроси, е основание за ново разглеждане на делото и за отмяна на административния акт или на друго решение при условията и по реда, определени в приложимите за съответното производство разпоредби“.
2. Граждански процесуален кодекс
10. В акта за преюдициално запитване е дадена следната информация за приложимото национално право. В член 339, параграф 1 от Kodeks postępowania cywilnego (Граждански процесуален кодекс, наричан по-нататък „ГПК“) се предвижда, че когато ответникът не се яви в съдебното заседание или се яви, но не участва в него, съдът постановява неприсъствено съдебно решение.
11. В член 399, параграф 1 от ГПК се допуска възможност да се поиска ново разглеждане на дело, приключило с влязло в сила съдебно решение.
12. В член 401, точка 2 от ГПК се предвижда, че ново разглеждане на делото поради нищожност може да се иска, когато страната е нямала процесуална легитимация или процесуална правоспособност, или не е била надлежно представлявана или пък е била лишена от възможност да участва в делото вследствие на нарушаване на правото.
13. Съгласно член 407, параграф 1 от ГПК, молбата за ново разглеждане на делото се подава в тримесечен срок; този срок започва да тече от деня, в който страната е узнала за основанието за ново разглеждане, а ако основанието е лишаване на страната от възможност да участва в делото или липса на надлежно представителство — от деня, в който страната, неин орган или неин законен представител е узнал за съдебното решение.
14. Член 4011 от ГПК предвижда, че ново разглеждане на делото може да се иска и когато Конституционният съд е обявил нормативния акт, въз основа на който е постановен съдебният акт, за несъвместим с Конституцията, с ратифициран международен договор или със закона.
15. Съгласно член 407, параграф 2 от ГПК молбата за ново разглеждане на делото се подава в тримесечен срок, считано от деня на влизане в сила на акта на Конституционния съд.
16. Съгласно член 410, параграф 1 от ГПК съдът отхвърля молбата, ако е подадена извън срока, ако е недопустима или ако не почива законово основание.
III. Фактите, националното производство и преюдициалните въпроси
17. На 16 юни 2015 г. FY сключва договор за кредит с дружеството за потребителски кредити Profi Credit Polska. Погасяването на кредита е обезпечено с издаване на бланков запис на заповед, подписан от FY.
18. На 30 октомври 2017 г. Profi Credit Polska предявява иск срещу FY пред Sąd Rejonowy dla Warszawy Pragi-Południe (Районен съд Варшава Прага-Юг, Полша, наричан по-нататък „районният съд“) за непогасената част от сумата ведно с договорната лихва. Актът за преюдициално запитване не съдържа подробности за обстоятелствата, довели до предявяването на този иск. От значение в случая обаче е фактът, че към исковата молба са приложени само записът на заповед (който дружеството е попълнило, посочвайки дължимата сума) и уведомлението за прекратяване на договора за кредит.
19. След като установява, че липсват предпоставки за издаване на заповед за изпълнение, районният съд насрочва съдебно заседание(3). Изпратеното до FY съобщение е счетено за връчено. На 17 април 2018 г. районният съд постановява неприсъствено съдебно решение, с което осъжда FY да заплати исканата сума (като отхвърля иска само за част от претендираната лихва), като се мотивира изключително със съдържанието на записа на заповед и с твърденията на ищеца. Районният съд не задължава Profi Credit Polska да му представи договора за кредит и съответно не проверява дали договорът съдържа неравноправни клаузи. Постановено е, че неприсъственото съдебно решение подлежи на незабавно изпълнение, а FY не го обжалва.
20. На 25 юни 2019 г. FY обаче подава молба до районния съд за ново разглеждане на делото. Тя твърди, че той е тълкувал неправилно Директива 93/13 и не е взел предвид по-специално решение на Съда по дело Profi Credit Polska I(4) (постановено след произнасянето на неприсъственото съдебно решение). Според FY районният съд е пропуснал да провери дали въпросните договорни клаузи са неравноправни и по този начин я е лишил от възможността да участва в делото по смисъла на член 401, точка 2 от ГПК.
21. С определение от 27 август 2020 г. районният съд отхвърля молбата, след като установява, че тя е подадена извън срока и не почива на никакво законово основание. Районният съд отбелязва също, че FY е трябвало да предприеме действия в своя защита (в производството, приключило с постановяване на неприсъственото съдебно решение), което тя не сторила.
22. FY обжалва това определение пред Sąd Okręgowy Warszawa-Praga w Warszawie (Окръжен съд Варшава-Прага, Варшава, Полша), който е запитващата юрисдикция в главното производство.
23. В хода на производството пред тази юрисдикция Rzecznik Finansowy (финансов омбудсман) отбелязва, че основание за ново разглеждане на делото, приключило с неприсъствено съдебно решение, би могло да бъде разширително тълкуване на член 4011 от ГПК, който се отнася до ново разглеждане на дела въз основа на (последващ) акт на националния конституционен съд. Според финансовия омбудсман неприсъственото съдебно решение е постановено в нарушение на задължението на съда служебно да провери договорните клаузи в съответния договор за кредит(5). Финансовият омбудсман изтъква сходството между ролята на Конституционния съд и Съда на ЕС в подкрепа на довода си, че акт на Съда на ЕС също може да послужи като валидно основание за ново разглеждане на дело в съответствие с принципа на равностойност.
24. Като допълнителен аргумент финансовият омбудсман изтъква, че ново разглеждане на въпросното дело би могло да се окаже възможно на основание член 401, точка 2 от ГПК, тъй като пропускът на националния съд да извърши служебна проверка попада в обхвата на тази разпоредба (и води до лишаване от възможност на страната за участие в делото)(6). Освен това той изразява съгласие с FY по отношение на неравноправния характер на разглежданите клаузи.
25. В този контекст запитващата юрисдикция изпитва съмнения кой е правилният подход за следване.
26. От една страна, тя подчертава значението на принципа на силата на пресъдено нещо, като изтъква, че никоя разпоредба от правото на Съюза или от националното право не въвежда задължение за националните съдилища отново да разглеждат дела, които са приключили с влязъл в сила съдебен акт, за да съобразят решение на Съда, в което се тълкува правото на Съюза.
27. От друга страна, запитващата юрисдикция се пита дали е възможно да се достигне до противоположен извод въз основа на принципа на равностойност или въз основа на задължението за тълкуване на националното право в съответствие с правото на Съюза.
28. Важно е да се посочи, че според запитващата юрисдикция в светлината на решения на Съда, Profi Credit Polska I, Profi Credit Polska II(7) и Kancelaria Medius, е „много вероятно“ неприсъственото съдебно решение да е постановено в „грубо нарушение“ на националните правила, с които се транспонират членове 6 и 7 от Директива 93/13(8). Тя обаче пояснява, че не е в състояние да прецени този въпрос, тъй като правомощията ѝ за проверка се свеждат до това, първо, дали преклузивните срокове са спазени, и второ, дали молбата за ново разглеждане на делото почива на някое от законовите основания. В този процесуален контекст запитващата юрисдикция трябва да установи дали тълкувателен преюдициален акт може да съставлява такова основание.
29. В светлината на тези съображения Sąd Okręgowy Warszawa-Praga w Warszawie (Окръжен съд Варшава-Прага, Варшава) решава да спре производството и да отправи следните преюдициални въпроси до Съда:
„1) Трябва ли член 4, параграф 3 и член 19, параграф 1 ДЕС при отчитане на произтичащия от практиката [на Съда] принцип на равностойност да се тълкуват в смисъл, че постановеното на основание член 267, първа алинея ДФЕС решение [на Съда] за тълкуване на правото на Съюза представлява основание за ново разглеждане на гражданско дело, приключило с по-ранен влязъл в сила съдебен акт, ако разпоредба от националното право като член 4011 от [ГПК] допуска ново разглеждане на делото, когато влезлият в сила съдебен акт е постановен въз основа на разпоредба, обявена с решение на Trybunał Konstytucyjny [Конституционен съд, Полша] за несъвместима с правен акт от по-висок ранг?
2) Налага ли принципът на тълкуване на националното право в съответствие с правото на Съюза, произтичащ от член 4, параграф 3 ДЕС и от практиката [на Съда], разширително тълкуване на разпоредба от националното право като член 401, точка 2 от [ГПК], така че предвиденото в тази разпоредба основание за ново разглеждане на делото да обхване и влязло в сила неприсъствено съдебно решение, в което [националният] съд — в нарушение на задълженията, произтичащи от решение на Съда [Profi Credit Polska I] — не е проверил за наличие на неравноправни клаузи в договора между потребителя и заемодателя, а се е ограничил само с проверка за редовност на записа на заповед от външна страна?“.
30. Полското правителство и Европейската комисия представят писмени становища. И двете страни представят устно своите становища по време на заседанието, проведено на 24 януари 2023 г.
IV. Анализ
31. Ще разгледам отправените преюдициални въпроси по същество, формулирайки, първо, някои предварителни бележки относно позицията, възприета в правото на Съюза спрямо последиците по националното право от силата на пресъдено нещо, особено при защитата на потребителите, и относно правната сигурност, чийто специфичен израз е действието на силата на пресъдено нещо (А).
32. Второ, ще обясня, че принципът на равностойност не изисква ново разглеждане на гражданското дело да бъде възможно въз основа на тълкувателен преюдициален акт на Съда, когато по националното право това е възможно във основа на определени решения на националния конституционен съд (Б).
33. Трето, предложението за отговор на втория преюдициален въпрос (относно задължението за съответстващо тълкуване) изисква да се пояснят няколко аспекта, които този въпрос засяга. В този контекст ще обясня, че ефективността на защитата на потребителите срещу неравноправни клаузи не изисква автоматично от държавите членки да предвиждат извънреден способ за защита, когато националният съд не извърши проверка дали договорните клаузи, обвързващи потребителя, действително са неравноправни. Ще обясня също така обаче, че конкретните обстоятелства, при които неприсъственото съдебно решение, изглежда, е постановено и влязло в сила, създават необходимост на засегнатия потребител да се предостави способ за защита. Макар възможността да бъде уважена молбата на FY за ново разглеждане на делото според мен да зависи от наличните тълкувателни възможности по полското право (и приложимите преклузивни срокове) ще покажа, че практиката на Съда ѝ предоставя други процесуални възможности за възстановяване на правото ѝ да не се счита обвързана с (предполагаемите) неравноправни договорни клаузи (В).
А. Правото на Съюза, последиците по националното право от силата на пресъдено нещо и принципът на правна сигурност
34. В самото начало трябва да се отбележи, че извънредни способи за защита, като разглеждания в главното производство, по принцип позволяват влезли в сила съдебни актове да бъдат преразгледани. Следователно поради самото си естество тези способи засягат принципа на силата на пресъдено нещо, който иначе не допуска влезли в сила съдебни актове да се поставят под въпрос.
35. Макар принципът на силата на пресъдено нещо да е израз на принципа на правна сигурност(9), приложението му невинаги е абсолютно (както показва и наличието на извънредни способи за защита). В това отношение от практиката на Съда следва, че към изключенията от този принцип, които националният законодател е определил, е възможно да се добавят и други, произтичащи от правото на Съюза.
36. Въпросът дали това право може да изисква в някои хипотези да не се зачитат последиците по националното право от силата на пресъдено нещо се разглежда, след като няма конкретни правила в това отношение, през класическата призма на принципите на равностойност и на ефективност, очертаващи рамката на упражняване на процесуалната автономия на държавите членки в съответствие със задължението за лоялно сътрудничество, залегнало в член 4, параграф 3 ДЕС. Съответно общата позиция в правото на Съюза е, че то не изисква последиците по националното право от силата на пресъдено нещо да бъдат отменяни, за да се поправи несъвместимост на вътрешно положение с правото на Съюза, освен ако някой от споменатите по-горе принципи не налага извод в обратния смисъл(10).
37. В тази рамка преценката по принцип се прави внимателно. Съдът многократно припомня значимостта на принципа на силата на пресъдено нещо, който се представя като оправдан с интереса от стабилността на правото и правоотношенията, както и с доброто правораздаване(11). Както бе изтъкнато, този принцип обслужва и интереса на страните по съдебни дела от окончателно разрешаване на правния им спор и поради тази причина може да се разглежда като гаранция, произтичаща от правото на ефективна съдебна защита, като същевременно обслужва по-широката цел на обществения интерес от наличие на правна система, на чиято стабилност обществото може да се довери(12).
38. Ето защо извънредните способи за защита — като изключения от принципа на силата на пресъдено нещо — изискват внимателен подход. Макар конкретните условия за тяхната приложимост да могат да се различават в зависимост от съответния правен ред, те отразяват деликатния баланс, постигнат от националния законодател между общия интерес от правна сигурност, от една страна, и интереса от постигане на справедлив резултат в конкретни и ограничени обстоятелства, от друга страна(13).
39. Предпазливото им изработване отразява изтъкнатия по-рано факт, че те засягат стабилността на правоотношенията и застрашават принципа на правна сигурност, произтичащ имплицитно от член 6 от Европейската конвенция за правата на човека (наричана по-нататък „ЕКПЧ“)(14), който се счита за „един от основните аспекти на правовата държава“(15). Поради тази причина се приема, че влезлите в сила съдебни решения не трябва да бъдат променяни, освен ако обстоятелства от съществено и убедително естество, като например отстраняване на съществени пороци или съдебна грешка, не налагат противен извод(16).
40. Тези общи съображения естествено са относими и към преценката в разглежданото дело и означават, че за да се даде отговор на двата преюдициални въпроса, отправени от запитващата юрисдикция, в случая гореспоменатите принципи, които имат цел да засилят приложението на правото на Съюза, ще трябва да се проверят в особено сложен и деликатен контекст.
Б. Принципът на равностойност и актовете на Конституционния съд
41. За да предложа отговор на първия преюдициален въпрос, ще започна с по-подробно обсъждане на ограниченията, които правото на Съюза, изобщо, и принципът на равностойността, в частност, налагат върху последиците по националното право от силата на пресъдено нещо (а). След като очертая приложимата аналитична рамка, ще определя коя категория актове на Конституционния съд следва да бъде разгледана в тази светлина. Този аспект породи обстойна дискусия в хода на настоящото производство (б). На този фон ще изложа причините, които ме водят до заключението, че разликите между характеристиките на релевантните национални актове, от една страна, и тълкувателните преюдициални актове на Съда, от друга, не допускат задействане на принципа на равностойност, така че тези актове на Съда да съставляват (ново) законово основание за разглеждания извънреден способ на защита (в).
1. Принципът на равностойност и последиците по националното право от силата на пресъдено нещо
42. Както вече споменах, при определени условия принципът на равностойност може да засегне обхвата на последиците по националното право от силата на пресъдено нещо.
43. Този принцип по-специално забранява на държавите членки да въвеждат по-неблагоприятни процесуални правила за искания, свързани с нарушение на правото на Съюза, от тези, които се прилагат в подобно производство, основано на нарушение на националното право(17). В настоящия контекст това означава, че когато националното право предвижда изключения при последиците по националното право от силата на пресъдено нещо, така че да стане възможно да се поправят нарушения на права, произтичащи от това право, тези изключения трябва да се прилагат и за сходни производства, основани на нарушение на правото на Съюза.
44. За да се установи дали изобщо вътрешно производство може да се счита за сходно с производството, чрез което се търси защита на права, произтичащи от правото на Съюза, по принцип трябва да се държи сметка за съответните им предмет, основание и съществени елементи(18).
45. В контекста на настоящото дело обаче въпросът е не дали някакви две производства могат да се счетат за сходни (и следователно да трябва да се уреждат от равностойни условия)(19), а дали до едно производство трябва да даде достъп въз основа на тълкувателен преюдициален акт, когато то може да се задейства чрез конкретен вид национален съдебен акт.
46. В миналото подобен сценарий доведе до постановяването на решения Impresa Pizzarotti(20), XC и Hochtief(21).
47. Положението, довело до постановяването на решение Impresa Pizzarotti, засяга национална юрисдикция (от последна инстанция), която разполага с очевидно доста широки правомощия да допълва свои влезли в сила решения, за да отстранява нарушения на вътрешното право посредством механизъм, квалифициран като „постепенно формираща се сила на пресъдено нещо“(22). Съдът заключава, че при такива обстоятелства този механизъм трябва да може да се използва, за да се възстанови положението в съответствие с релевантното право на Съюза (в областта на обществените поръчки).
48. В решение Hochtief — случаят е свързан с обществени поръчки — Съдът също се произнася доста общо в смисъл, че когато процесуални норми предвиждат възможност за преразглеждане на влязло в сила съдебно решение, за да се приведе положението в съответствие с предходен влязъл в сила съдебен акт, който вече е бил известен на съда и на страните по делото, на тази възможност следва да се даде предимство, за да се приведе положението в съответствие с предходно решение на Съда(23).
49. Внимателният преглед на мотивите на Съда обаче показва, че тези условия, които позволяват преразглеждане на влязло в сила съдебно решение, са представени като хипотетичен сценарий, който запитващата юрисдикция следва да провери. Този сценарий е изработен, за да отрази създалото се в случая положение, във връзка с решение по преюдициално запитване, което — както се твърди — е било пренебрегнато на последващ етап от производството, в рамките на което било отправено запитването. Остава неуточнено според мен дали националните правила, допускащи последиците от силата на пресъдено нещо да бъдат преразгледани, действително се вписват в този хипотетичен сценарий(24).
50. Накрая, в решение XC Съдът изключва възможността за задействане на принципа на равностойност, за да се разшири основанието за ново разглеждане на наказателно дело поради нарушение на ЕКПЧ, като се обхванат и случаи на твърдени нарушения на основни права, гарантирани с правото на Съюза. Съдът се позовава в мотивите си на „тясната функционална връзка“ между въпросния национален способ за защита и производството пред ЕСПЧ(25). Този способ за защита всъщност е въведен, за да се изпълнят по същество решения на ЕСПЧ, постановени, доколкото разбирам, в индивидуално свързани случаи(26). По принцип тези решения могат да се изискат и да се постановят едва след изчерпване на всички национални способи за защита. Съдът сравнява това положение с логиката, на която се подчинява реализирането по съдебен ред на права, произтичащи от правото на Съюза, до което се прибягва, преди да се приеме окончателен вътрешен съдебен акт, не на последно място чрез механизма на производството по преюдициални запитвания.
51. Макар тази съдебна практика, разбира се, да предоставя полезна референтна рамка, нито едно от съдебните решения, коментирани накратко по-горе, не съответства точно на положението в разглежданото дело. Наистина, прегледът на последиците от принципа на равностойност по необходимост е конкретен за всяко отделно дело, тъй като включва сравнение между специфичните характеристики на разглежданите способи за защита.
52. За да пристъпя към такъв анализ в разглежданото дело, ще поясня кои видове актове на Конституционния съд следва да се считат релевантни за тази цел.
2. Релевантни актове на Конституционния съд
53. Въпреки че това не се уточнява във формулировката на първия преюдициален въпрос, видно е, че актовете на Конституционния съд, на които може да се основава искане за ново разглеждане на делото съгласно член 4011 от ГПК, са последващи спрямо влезлия в сила съдебен акт, чието преразглеждане се иска. Всъщност, доколкото разбирам, логиката, залегнала в разпоредбата на член 4011 от ГПК, за който се отнася този преюдициален въпрос, включва разбирането, че именно чрез последващо решение на Конституционния съд става ясно, че предходен съдебен акт е постановен на незаконно основание.
54. Аналогично, трите посочени по-горе тълкувателни преюдициални акта(27), възприемани от запитващата юрисдикция като възможни основания за ново разглеждане на съответното дело, са постановени след неприсъственото съдебно решение. Следователно първият преюдициален въпрос трябва да се разбира в смисъл, че с него се иска изясняване дали може да се установи равностойност между съответните решения на Конституционния съд, от една страна, и тълкувателните преюдициални актове на Съда, от друга, постановени и в двете хипотези след влезлия в сила съдебен акт, чието преразглеждане се иска.
55. След като това бе уточнено, запитващата юрисдикция пояснява, че съществуват две категории актове на Конституционния съд, които могат да послужат като основание за ново разглеждане на делото съгласно член 4011 от ГПК. Те са определени като „прости решения“, от една страна, и „отрицателни тълкувателни решения“, от друга страна(28).
56. В отговор на въпрос на Съда запитващата юрисдикция обяснява, че с първия си преюдициален въпрос иска пояснения относно последиците от приложението на принципа на равностойност към двете категории решения.
57. В тази връзка ще отбележа следното.
58. Както се пояснява в акта за преюдициално запитване, когато Конституционният съд установи чрез „просто решение“, че проверяваната национална разпоредба е несъвместима с правен акт от по-висок ранг, тази разпоредба се лишава от правата ѝ сила.
59. Както полското правителство, така и Комисията, изглежда, са съгласни с тази позиция, както и с факта, че „просто решение“ на Конституционния съд е основание за ново разглеждане на гражданско дело по член 4011 от ГПК.
60. Изглежда обаче, че има несъгласие при категорията „отрицателни тълкувателни решения“.
61. Изглежда с тълкувателно решение Конституционният съд изразява позиция дали определено тълкуване на разпоредба от националното право е съвместимо или несъвместимо с даден критерий за проверка. По-специално когато с такова решение се достигне до отрицателен резултат, изключващ определено тълкуване като незаконосъобразно („отрицателно тълкувателно решение“), валидността на тълкувания акт остава незасегната.
62. Запитващата юрисдикция признава, че докато въз основа на „негативно тълкувателно решение“ е възможно да се проведе наново административно производство, въпросът дали това е възможно и за гражданско производство (какъвто е случаят в главното производство) оставя неизяснен в полското право. Запитващата юрисдикция признава, че преобладаващото мнение клони към отрицателен отговор на този въпрос. Самата тя обаче счита, че това е възможно.
63. В този контекст по време на съдебното заседание Комисията отбелязва, че полското правителство е в по-добра позиция да прецени въпроса. Тя обаче обръща внимание на факта, че по националното право актовете на Конституционния съд се считат за имащи задължително действие erga omnes, без да се прави разлика между различните видове решения, които този съд може да постановява.
64. Полското правителство заявява, че „отрицателните тълкувателни решения“ не засягат валидността на тълкуваната разпоредба и следователно не могат да послужат като основание за ново разглеждане на гражданско дело. По време на заседанието то подчертава, че позицията му се основава на тълкувателно решение на Sąd Najwyższy (Върховен съд, Полша, наричан по-нататък „Върховният съд“), което според него урежда този въпрос(29).
65. Отбелязвам, че въпросът дали „отрицателно тълкувателно решение“ на Конституционния съд съставлява основание за ново разглеждане на гражданско дело по член 4011 от ГПК, разбира се, не е аспект, по който Съдът следва да се произнесе. Производството по член 267 ДФЕС се основава на ясно разделение на функциите, в чийто контекст само националните юрисдикции са компетентни да тълкуват националното право. Поради тази причина съображенията на запитващата юрисдикция относно съдържанието на това право не могат да се поставят под съмнение в рамките на настоящото производство(30).
66. Ето защо ще изходя от отправната точка, възприета от запитващата юрисдикция, че „отрицателно тълкувателно решение“ може да съставлява основание за ново разглеждане на гражданско дело по член 4011 от ГПК, и ще включа тази категория актове в настоящия анализ.
3. Последици от принципа на равностойност
67. Ще започна преценката си на последиците, които трябва да се изведат от принципа на равностойност в настоящото дело, като обсъдя целта на разглеждания извънреден способ за защита. В този контекст ще обясня, че този способ за защита вероятно е свързан с това, което, изглежда, е пряка позиция на Конституционния съд по несъвместимостта на разпоредба от националното право (от по-нисък ранг) с правен акт от по-висок ранг или по незаконосъобразността на определено тълкуване на такава разпоредба от по-нисък ранг (i).
68. След това ще разгледам конкретните характеристики на тълкувателните преюдициални актове, с които се дава императивно тълкуване на правото на Съюза в рамките на по-широк съдебен диалог, където националната юрисдикция следва да определи конкретните последици за дадената национална уредба (бидейки уредба от по-нисък ранг) и където точното проявление на тези последици зависи от няколко променливи величини. Това специфично измерение според мен прави изключително трудно привеждането на преюдициалните актове в съответствие с конкретната логика на разглеждания извънреден способ за защита, без да се засегне изискването за правна сигурност (ii).
69. Ако тази основна разлика не се счете за пречка пред прилагането на принципа на равностойност, ще обсъдя субсидиарно, как следва да се определи категорията на възможните „задействащи“ преюдициални актове, така че да се гарантира по-нататъшното спазване на границите на принципа на равностойност и изискването за правна сигурност (iii). Ще разширя това субсидиарно разглеждане, като обсъдя въпроса за приложимите преклузивни срокове. Този аспект от делото разкрива сам по себе си предизвикателствата да се интегрира логиката на преюдициалните актове в механизма на разглеждания извънреден способ (iv).
а) Разглежданите вътрешни производства: техният предмет и функционална връзка
70. Като се върнем към тристепенния тест за предмет, основание и съществени елементи, посочен в точка 44 по-горе, от материалите по делото следва, че предметът на съответните производства, които могат да доведат до решение на Конституционния съд, което да послужи като основание по член 4011 от ГПК, по принцип е обявяването на (не)съвместимост — и последваща (не)валидност — на дадена разпоредба от националното право с правен акт от по-висок ранг или обявяването, че определено нейно тълкуване е несъвместимо с правен акт от по-висок ранг.
71. Следователно предметът на извънредния способ за защита, предвиден в член 4011 от ГПК, изглежда, е да се позволи преразглеждането на влязло в сила съдебно решение, след като правното основание, на което почива това решение, е лишено от законовата му сила, или след като е станало ясно, че това съдебно решение е постановено въз основа на недопустимо тълкуване на националното право.
72. Казано просто и в духа на използваната от Съда формулировка в решение XC, изглежда, е налице функционална връзка между установения в член 4011 от ГПК способ за защита и обявяването на разпоредба от националното право, на която се основава производството, чието ново разглеждане се иска, за несъвместима (или обявяването на нейно тълкуване за незаконно).
73. За разлика от решение XC, функционалната връзка в настоящото дело обаче като че ли е по-слаба, защото за да стане възможно ново разглеждане на дело по член 4011 от ГПК, не е необходимо „задействащото“ решение на Конституционния съд да бъде постановено по дело, което е индивидуално свързано с делото, чието ново разглеждане се иска.
74. Този способ всъщност, изглежда, е на разположение на всяка страна по дело, решено въз основа на национална разпоредба, която впоследствие е обявена за незаконна, стига молбата за ново разглеждане на делото да е подадена в предвидения срок.
75. Поради тази причина и за разлика от положението, довело до постановяването на решение XC, изглежда, не е от значение, че тълкувателен преюдициален акт по принцип съставлява ex ante средство за гарантиране на съвместимост преди дори да е постановен влязъл в сила национален съдебен акт. Това разбира се важи за конкретните дела, по които е отправено преюдициално запитване. Според мен обаче, това специфично съображение престава да има решаващо значение, когато функционалната връзка между извънредния способ за защита и „задействащото“ национално решение на Конституционния съд бъде разширена, за да обхване всяко последващо решение на този съд, с което се обезсилва разглежданото правно основание или се изключва като незаконно възприетото тълкуване на националното право.
76. Това обаче не изчерпва всички подлежащи на съобразяване особености, характеризиращи тълкувателните преюдициални актове.
77. Решаващото в контекста на разглежданото дело, изглежда, са разликите в логиката, на която се подчиняват последиците от разглежданите различни категории съдебни актове.
78. Доколкото разбирам, когато Конституционният съд обяви дадена разпоредба от националното право за несъвместима с правен акт от по-висок ранг, това не оставя място за дискусия какви са правните последици от тази констатация за съответния правен акт от по-нисък ранг. Както бе отбелязано по-горе, този нормативен акт бива обявен за несъвместим и изчезва от правния мир. Разглежданият извънреден способ впоследствие позволява да се даде конкретен израз на тези последици при съдебните актове, които са постановени на такова (лишено от правна сила) правно основание.
79. Същата констатация може да се направи mutatis mutandis и за „отрицателните тълкувателни решения“.
80. Въпреки че такива решения не засягат валидността на тълкуваното национално право, невъзможността да се следва определено тълкуване на спорния правен акт от по-нисък ранг възниква — подобно на онова, което се случва в резултат на „простите решения“ — като пряка, непосредствена последица от констатацията на Конституционния съд. Тази констатация тогава се „превежда“ при влезлите в сила съдебни актове, включващи такова недопустимо тълкуване на дадения правен акт от по-нисък ранг, чрез възможността за тяхното преразглеждане посредством въпросния извънреден способ за защита.
81. Напротив, главната цел на тълкувателните преюдициални актове е да се даде тълкуване на правото на Съюза (като относимо право от по-висок ранг). Въпреки че те представляват меродавната основа, от която трябва да се извлекат подходящите последици за съответното, вероятно несъвместимо, правило от националното право, тези специфични последици трябва да се определят от съответната национална юрисдикция след постановяване на преюдициалния акт и възобновяване на главното производство. Важно е да се отбележи, че точната форма на тези последици обикновено ще зависи от няколко променливи величини.
82. Този аспект според мен е от съществено значение за възможността да се установи лесно дали постановеният преюдициален акт ще „задейства“ в крайна сметка правни последици, които могат да се считат за сходни на породените от съответните решения на Конституционния съд. Това на свой ред има важно отражение върху предвидимостта на положенията, в които разглежданият извънреден способ за защита, разширен по обмисляния в настоящия случай начин, може да се приложи. По-долу ще разгледам този аспект по-подробно.
б) Специфичните характеристики на тълкувателните преюдициални актове със значение в настоящото дело
83. Както вече отбелязах накратко, основната цел на (тълкувателното) преюдициално производство е да предостави на националните юрисдикции насоките за тълкуване на правото на Съюза, необходими им за разрешаване на висящия пред тях спор (неговата микроцел), и съответно да осигури еднакво тълкуване и прилагане на правото на Съюза на територията на целия Европейски съюз (неговата макроцел)(31).
84. Важно е да се отбележи, че постановяването на преюдициален акт се вписва в по-широкия контекст на съдебен диалог, какъвто е преюдициалното производство, в който ролята на Съда се допълва от последващата намеса на съответната запитваща юрисдикция: докато ролята на Съда е да даде задължително тълкуване на правото на Съюза, отговорността за последиците, произтичащи от това тълкуване за конкретния случай, се носи от националните юрисдикции, които действат в съответствие с основния принцип на предимство на правото на Съюза(32).
85. Освен това, когато се установи конфликт между правото на Съюза и националното право, разрешението му ще зависи от няколко променливи величини.
86. Що се отнася до правото на Съюза, въпросът дали установената несъвместимост на националното право с правото на Съюза ще доведе до оставяне без приложение на националното право зависи от конкретния характер на съответната разпоредба от правото на Съюза (например приложимостта ѝ в хоризонтални отношения или директния ѝ ефект при вертикални отношения, като се има предвид, че този директен ефект обуславя възможността правото на Съюза да изиска националното право да се остави без приложение)(33).
87. Що се отнася до националното право, дали установената несъвместимост ще доведе до ефективно неприлагане на националното право ще зависи от възможностите за тълкуване, които са на разположение в съответния правов ред. Всъщност, дори когато, in fine, от преюдициален акт следва, че дадена разпоредба от националното право е несъвместима с правото на Съюза, това не е непременно краят на нейното „правно битие“, тъй като националната юрисдикция може да открие начин да я тълкува в съответствие с правото на Съюза. По принцип първо се обсъжда тази възможност, и само ако тя не позволява проблемът с несъвместимостта да се разреши, несъвместимата разпоредба се оставя без приложение (когато такава мярка се налага по силата на правото на Съюза)(34).
88. Тази логика според мен рязко се различава от логиката, на която се подчиняват и двете относими категории решения на Конституционния съд. Както вече поясних, когато с такива решения се установи несъвместимост, в тях пряко се обявяват конкретните произтичащи последици за съответната разпоредба с по-нисък ранг (а именно нейната невалидност или невъзможността да се следва определено тълкуване).
89. Бих искал да добавя, че тази разлика не се засяга от факта, че и двете сравнявани категории съдебни актове, изглежда, имат действие erga omnes(35).
90. Това prima facie сходство породи известни дискусии по време на съдебното заседание(36).
91. Според мен развитите по-горе съображения обаче показват, че условията на действието erga omnes в двата сравнявани случая имат напълно различни значение и последици. Фактът, че произтичащите съдебни актове и в двата случая по принцип са правно обвързващи, изглежда, не хвърля светлина върху това по какъв начин те взаимодействат с несъвместимата разпоредба от по-нисък ранг.
92. Разликата, която установих по-горе в това отношение, според мен има важно отражение върху възможността да се предвидят (въз основа на съобразяване на самия съдебен акт) конкретните хипотези, в които би се прилагал разглеждания извънреден способ за защита, ако тълкувателните преюдициални актове задействат тази възможност: това може да стане в някои случаи, но не задължително във всички.
93. С други думи, прилагането на принципа на равностойност при тези обстоятелства ще бъде за сметка, която не е пренебрежима, на намалена правна сигурност. Всъщност, за да се установят хипотезите на „задействане“, ще е необходимо да се направи отделен междинен анализ (с вероятна необходимост от изслушване на страните), за да се установи дали даден преюдициален акт поражда в крайна сметка последици, които се считат за сравними със задействаните от някои от двете относими категории решения на Конституционния съд.
94. Ако необходимостта от провеждане на такава дискусия обаче не се счита за пречка за „активиране“ на принципа на равностойност, ще разгледам по-долу, при условията на субсидиарност, как категорията вероятно „задействащи“ преюдициални актове следва да се определи, за да се гарантира, че границите на принципа на равностойност и изискването за правна сигурност продължават да се спазват.
в) Субсидиарно уточняване на съответната категория „задействащи“ тълкувателни преюдициални актове
95. Първо, трябва да се определи дали релевантната категория тълкувателни преюдициални актове ще обхване тези, които водят до заключението, че дадена разпоредба от националното право трябва да се остави без приложение, или тези, които водят (единствено) до изключване на определено тълкуване на националното право като несъвместимо с правото на Съюза.
96. Отговорът на този въпрос може би зависи от това дали за релевантното сравнение на национално равнище ще се използва „простото решение“ или „отрицателното тълкувателно решение“ на Конституционния съд. Припомням, че съгласно материалите по делото първата категория обезсилва несъвместимата правна норма от по-нисък ранг, докато втората само изключва определен начин на тълкуване на тази норма.
97. Прекият отговор на този въпрос, изглежда, е че възможните последици от преюдициален акт никога няма да съответстват точно на първата категория (защото Съдът не може никога да обезсили норма от националното право)(37), а те могат да съответстват, както Комисията по същество твърди, на втората категория(38).
98. Това разграничаване обаче може и да не е съвсем убедително. Отбелязвам, че тълкувателният преюдициален акт може да доведе до ефективно неприлагане на национално право. Следователно може да се твърди, че в крайна сметка няма особена разлика между обявяването на разпоредба от националното право за „мъртва“, от една страна, и поддържането ѝ „жива“, като в същото време бъде лишена от ефективната ѝ способност да регулира обществени отношения, от друга страна.
99. Освен това, след като веднъж се установи (противно на основното ми предложение в предходния раздел), че липсата на правни последици (за вътрешното право), които да представляват непосредствен резултат от преюдициален акт, не възпрепятства задействането на принципа на равностойност, същото навярно трябва да се каже и за разликата между (прякото) обезсилване на разпоредба от националното право и оставянето на тази разпоредба без приложение (което, освен всичко друго, може да доведе до нейната ефективна отмяна от страна на националния законодател на по-късен етап).
100. Накрая, трябва да се припомни, че сравнителното разглеждане на съответните способи за защита или съдебни решения за целите на прилагане на принципа за равностойност се състои в проверка доколко тези способи за защита или съдебни решения са сходни. За да се задейства принципът на равностойност, те не трябва да са еднакви.
101. Независимо че този подход, изглежда, не създава проблеми в контекста на обичайните способи за защита, считам, че той трябва да се прилага по-сдържано, когато става въпрос за извънредните способи за защита, тъй като тези способи по принцип засягат такива основни принципи като силата на пресъдено нещо и правната сигурност.
102. Следователно разликата при точните правни последици за съответната разпоредба от по-нисък ранг според мен има значение, а това в конкретния контекст означава, че релевантното сравнение на национално равнище трябва да се ограничи до „отрицателните тълкувателни решения“, като се изключат „простите решения“.
103. Освен това и поради същите причини, сравнимите преюдициални актове ще трябва да се ограничат и само до тези, които водят до изключването на определено тълкуване на националното право, но не отиват толкова далеч, че да изискват то да се остави без приложение. Това всъщност би била различна, по-инвазивна категория правни последици, каквито „отрицателните тълкувателни решения“, изглежда, не пораждат.
104. Второ, релевантната категория преюдициални актове би могла според мен да включва само онези, които засягат абсолютно същото законодателство, на което почива влязлото в сила съдебно решение, чието преразглеждане се иска. Всяко разширително определяне на релевантното сравнение ще излезе извън специфичния фокус на релевантната категория решения на Конституционния съд (като ще засегне, в това отношение също, изискването за правна сигурност).
105. Тези решения, изглежда, всъщност засягат конкретен акт или разпоредба от националното право. Доколкото разбирам, не е възможно разглежданият извънреден способ за защита да се приложи успешно по аналогия, тоест, като се изтъква твърдяна невалидност или твърдяно несъвместимо тълкуване на разпоредба от националното право, която (макар и сходна) е различна от разпоредбата, която Конституционният съд ефективно е разгледал.
106. Трето, като се има предвид, че самата цел на „тълкувателните решения“ е да се вземе отношение по това дали определено тълкуване на вътрешно право е съвместимо с правен акт от по-висок ранг, разбирам, че отговорът на този въпрос се съдържа в диспозитива на тези решения, както полското правителство по същество поясни по време на съдебното заседание.
107. Докато спазването на принципа за равностойност (и, отново, на изискването за правна сигурност) налага релевантната категория тълкувателни преюдициални актове да бъде разграничена по същия начин, подобно разграничение може да доведе до произволни резултати в светлината на логиката, която ръководи тези актове.
108. Всъщност, докато Съдът може в някои случаи да направи такава констатация в диспозитива на своя акт, в други случаи тази констатация може да бъде следствие от неговите мотиви. Това отразява факта, че главната цел на тези актове е да дадат тълкуване на правото на Съюза и че техният конкретен фокус зависи от начина, по който са формулирани преюдициалните въпроси, както и от конкретните елементи на националния правен и фактически контекст.
109. Трябва да се подчертае също така, че условията за допускане на преразглеждане на влязъл в сила съдебен акт включват изключително важния аспект на преклузивните срокове. В това отношение принципът на правна сигурност изисква ясно да се определи моментът, от който тези срокове започват да текат. В настоящия случай, изглежда, това е моментът на публикуване на съответния акт на Конституционния съд. В същото време запитващата юрисдикция, изглежда, смята, че може да се позове на всеки от трите различни преюдициални акта, за да уважи евентуално висящата пред нея молба за ново разглеждане на делото. Този подход сам по себе си разкрива според мен предизвикателствата при интегрирането на логиката на преюдициалните актове в механизма на разглеждания извънреден способ за защита.
г) Кой елемент от релевантната практика на Съда е от решаващо значение за анализа на приложимите преклузивни срокове?
110. В подкрепа на очевидния според нея извод, че неприсъственото съдебно решение е постановено в нарушение на националните правила за транспониране на членове 6 и 7 от Директива 93/13, запитващата юрисдикция посочва три тълкувателни преюдициални акта (Profi Credit Polska I, Profi Credit Polska II и Kancelaria Medius). Припомням, че твърдяното нарушение се състои в това, че районният съд се е произнесъл с това съдебно решение, без да провери евентуалната неравноправност на договорните клаузи и без да изиска те да му бъдат представени след като не е разполагал с тях.
111. Макар несъмнено да съм съгласен със запитващата юрисдикция, че тази съдебна практика е релевантна за преценката на условията, при които е постановено неприсъственото съдебно решение, и може да доведе до извода, който запитващата юрисдикция предлага(39), все пак считам, че само един от тези актове (Kancelaria Medius) на практика отговаря на параметрите, които предложих при условията на субсидиарност в предходния раздел. Този преюдициален акт обаче не е първият, за който може да се каже, че допуска подобни последици.
112. Нека поясня, в своето решение Kancelaria Medius Съдът тълкува конкретни разпоредби от Директива 93/13 като изключващи определено тълкуване на националното право(40), което, както Комисията посочва, изглежда, е същото като разглежданото в главното производство(41). Това изявление освен това е направено в диспозитива на решението (а дори ако несъвместимата правна уредба не е упомената изрично там, тя се посочва в други части от решението на Съда).
113. От това решение следва по-специално, че когато националната юрисдикция изпитва съмнения в неравноправния характер на договорни клаузи, без да разполага с документа, в който те са включени, тя трябва да е в състояние да изиска този документ да ѝ бъде представен (за да извърши проверка на тези клаузи)(42).
114. Въпреки че тези констатации, изглежда, по-скоро съответстват на положението в главното производство, това решение на практика почива на предходна съдебна практика, включваща (но не само) двете други решения, посочени от националната юрисдикция.
115. Първо, в решение Profi Credit Polska I Съдът заключава, че Директива 93/13 не допуска правила от националното право, които не позволяват на националният съд служебно да проверява дали клаузи в потребителски договор са евентуално неравноправни, ако подробните правила за упражняване на правото да се подаде възражение срещу заповед за изпълнение по същество са прекалено ограничаващи. In casu, прекалено ограничителният характер на приложимите правила кара Съда да заключи, че това действително е така(43).
116. В това отношение според запитващата юрисдикция независимо че главното производство не се отнася за заповед за изпълнение (и следователно за същото национално законодателство), условията, при които разглежданото неприсъствено съдебно решение може да се оспори, са еднакво ограничителни.
117. Второ, в решение Profi Credit Polska II Съдът разглежда специално последиците, които трябва да се изведат от невъзможността националният съд да направи служебна проверка, като пояснява, че националният съд, изпитващ съмнения в неравноправността на договорни клаузи, може да изиска да му бъдат представени релевантните документи(44).
118. Трето, задължителният характер на такъв проактивен подход според мен е изведен в решение Lintner (постановено преди решение Kancelaria Medius)(45).
119. След като тези елементи от съдебната практика бяха разгледани, кое решение на Съда следва да се вземе предвид, за да се установи дали предвиденият срок за подаване на молба за ново разглеждане на дело е спазен?
120. На този етап смятам за полезно да припомня, че в настоящото дело Комисията се изказва в подкрепа на извода за равностойност между „отрицателно тълкувателно решение“ и тълкувателен преюдициален акт. Тя добавя обаче, че това би било така само доколкото е налице ясен извод за несъвместимостта на националното право.
121. Такъв стандарт за яснота вероятно се свързва най-добре с решение Kancelaria Medius. Както току-що обясних обаче, това решение (което е постановено без заключение на генерален адвокат, ако това обстоятелство има значение)(46) със сигурност не е първото, в което се разглежда общият проблем, възникнал в главното производство.
122. Отбелязвам, че съгласно съдържащата се в материалите по делото информация, молба за ново разглеждане трябва да се подаде в тримесечен срок от публикуването на съответното решение на Конституционния съд(47).
123. Въз основа на информацията, предоставена от запитващата юрисдикция, стигам до извода, че FY подава молбата си приблизително девет месеца след постановяването на решение Profi Credit Polska I, а това, ако бъде потвърдено след проверка от запитващата юрисдикция, означава, че тя е подала молбата си със закъснение от шест месеца. Навярно по тази причина запитващата юрисдикция разглежда възможността твърденият порок на неприсъственото съдебно решение да се установи и въз основа на последващите решения Profi Credit Polska II или Kancelaria Medius (постановени съответно и приблизително 4 и 12 месеца след като FY подава молба за ново разглеждане).
124. Трябва да кажа, че тези съображения в известна степен ме озадачават, тъй като според мен е трудно да се приеме, че принципът на равностойност може да доведе до резултат, при който разглежданият преклузивен срок започва да тече след всеки нов преюдициален акт на Съда, хвърлящ допълнителна светлина върху последиците, които следва да се извлекат от правото на Съюза за тълкуването на дадена разпоредба от вътрешното право.
125. Припомням, че новото разглеждане на делото в случая представлява извънреден способ за защита, който поради своето естество е изключение от принципа на силата на пресъдено нещо. За да бъде спазен принципът на правна сигурност, условията, при които може да се приложи такъв способ за защита, трябва да са ясно определени, за да се гарантира предсказуемост, а това включва определяне на конкретен срок, в рамките на който е допустимо позоваване на такъв способ за защита.
126. Следователно това изискване налага да се определи кой е първият във времето преюдициален акт, позволяващ да се заключи, че дадено влязло в сила съдебно решение почива на несъвместимо с правото на Съюза тълкуване на националното право. Поради причините, които изтъкнах по-горе, в известна степен това обаче може да се окаже трудно, ако със същото равнище на номинална яснота се търси да се установи коя разпоредба е несъвместима с правото на Съюза и какви са точните последици от такава констатация.
127. В светлината на тези съображения предлагам на първия преюдициален въпрос да се отговори, че принципът на равностойност, като едно от проявленията на задължението за лоялно сътрудничество, закрепено в член 4, параграф 3 ДЕС, не изисква извънреден способ за защита, който позволява ново разглеждане на гражданско дело въз основа на решение на националния конституционен съд, с което i) разпоредба от националното право, изтъкната по това дело, е обявена за несъвместима с правен акт от по-висок ранг и съответно за невалидна или ii) определено тълкуване на разпоредба от националното право, изтъкнато по това дело, е обявено за несъвместимо с правен акт от по-висок ранг, да може да се задейства и въз основа на решение на Съда, което е постановено в производство по член 267 ДФЕС и с което се тълкува разпоредба от правото на Съюза.
В. Тълкуване в съответствие с правото на Съюза (и по-общи съображения за ефективност и равностойност)
128. С втория си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция се пита дали задължението за тълкуване на националното право в съответствие с правото на Съюза означава, че предвиденото в член 401, точка 2 от ГПК основание за ново разглеждане на гражданско дело трябва да се тълкува разширително, така че в законовото понятие „лишаване на страна от възможност да участва в делото вследствие на нарушаване на правото“ да се включи неизпълнението от националния съд на задължението му служебно да провери дали клаузите, съдържащи се в потребителски договор, са неравноправни.
129. За да дам полезен отговор на втория преюдициален въпрос, ще започна с обяснение на вероятните първоначални причини, породили този въпрос. Подобно упражнение изисква да се разгледа по-подробно информацията, предоставена от запитващата юрисдикция относно разбирането на законовото понятие „лишаване на страна от възможност да участва в делото вследствие на нарушаване на правото“ (a).
130. Предвид формулировката на втория въпрос, след това ще обясня защо точният резултат, който може да бъде постигнат чрез тълкуване в съответствие с правото на Съюза, е аспект е от компетентността на националния съд (б).
131. За да може този метод на тълкуване да бъде изобщо релевантен, първо трябва да се установи конкретно с коя норма от правото на Съюза следва да се осигури съвместимост. В това отношение въпросът на запитващата юрисдикция, изглежда, изхожда от предположението, че правото на Съюза изисква държавите членки да предвидят извънреден способ за защита, който да позволява да се оспори влязъл в сила съдебен акт, постановен без разглеждане на договорните клаузи от потребителски договор. Поради липсата на конкретно правило от правото на Съюза в този смисъл, ще проверя това предположение на запитващата юрисдикция, като разгледам дали е възможно то да се извлече от принципа на равностойност (в) или от съображения за ефективност (г).
1. Понятието „лишаване на страна от възможност да участва в делото вследствие на нарушаване на правото“
132. От материалите по делото е видно, че положение, в което страна е била лишена от възможност да участва в делото вследствие на нарушаване на правото, съставлява по полското право самостоятелно основание за ново разглеждане на гражданското дело. То се посочва в член 401, точка 2 от ГПК, наред с основанията, засягащи страна, която „е нямала процесуална легитимация или процесуална правоспособност, или не е била надлежно представлявана“.
133. Тези основания са свързани съгласно формулировката на член 401, точка 2, първо изречение от ГПК с нищожност на производството и следователно, доколкото разбирам, с определени процесуални пороци на производството, приключило с влязло в сила съдебно решение(48). В този контекст списъкът с процесуални пороци, които могат да доведат до ново разглеждане на делото, съгласно предвиденото в член 401, точка 2 от ГПК, изглежда сравнително кратък, което вероятно се дължи на изключителния характер на извънредния способ за защита по принцип(49).
134. Запитващата юрисдикция обяснява, че конкретната хипотеза на „лишаване от възможност за участие в делото вследствие на нарушаване на правото“ обхваща положение, в което страна не е могла да вземе участие в дадено производство, или в съществена част от него, поради нарушение на процесуалните правила, допуснато от националния съд или насрещната страна.
135. В същия контекст полското правителство обяснява по време на съдебното заседание, че незаконно лишаване от възможност за участие в делото обикновено е налице, когато ответникът не е бил надлежно уведомен за образуваното срещу него производство.
136. Запитващата юрисдикция обаче обяснява също така, че Върховният съд е приложил това понятие, когато ново разглеждане е поискано въз основа на (последващ и фактически свързан) акт на ЕСПЧ, с който се установява нарушение на правото на справедлив съдебен процес, гарантирано с член 6, параграф 1 от ЕКПЧ(50).
137. При липсата на допълнителна информация в акта за преюдициално запитване — и като се има предвид, че запитващата юрисдикция трябва да извърши съответната проверка — разбирам, че този извод е направен с оглед на пропуска на националния съд да мотивира отхвърлянето от негова страна на молба за правна помощ, подадена от страна във връзка с подаването на касационна жалба (за което процесуалното представителство е задължително). Разбирам също така, че разглежданото положение се счита за преграждащо възможността на жалбоподателя да използва този способ за защита.
138. Този елемент от националната съдебна практика, изглежда, навежда запитващата юрисдикция на въпроса дали разглежданото основание за ново разглеждане на дело може да се тълкува (също толкова) широко, така че да включи пропуск на национален съд служебно да провери законосъобразността на клаузите, включени в потребителски договор, в нарушение на изискванията, залегнали в практиката на Съда. Именно в този контекст запитващата юрисдикция се пита дали подобно тълкуване се изисква от принципа, съгласно който националното право трябва да се тълкува в съответствие с правото на Съюза. Сега ще разгледам този въпрос.
2. Задължението за тълкуване на националното право в съответствие с правото на Съюза и границите на правомощията на Съда
139. Съгласно постоянната съдебна практика, националните юрисдикции са длъжни да тълкуват „разпоредбите на националното право, доколкото е възможно, по начин, който дава възможност тези разпоредби да се прилагат така, че да допринасят за прилагането на [правото на Съюза]“(51). Макар за тази цел националните юрисдикции да трябва, по същество, да използват всички възможни средства, предвидени за това в дадения правов ред, този метод не може да служи за основа на тълкуване contra legem на националното право(52).
140. От това описание следва, че макар методът на съответстващо тълкуване да има за цел да осигури пълна ефективност на правото на Съюза(53), неговото използване и установяването на неговите предели по необходимост са оставени в компетенциите на националните юрисдикции, съгласно указанията, които Съдът може да даде, доколкото е възможно, въз основа на съдържащата се по делото информация(54).
141. Всъщност в съответствие с разделението на функциите между Съда, от една страна, и националните юрисдикции, от друга, в производството по член 267 ДФЕС тълкуването на националното право е от изключителната компетентност на последните(55). Следователно Съдът не може да се произнесе официално дали принципът на съответстващо тълкуване изисква конкретен тълкувателен резултат на национално равнище, тъй като въпросът дали по този начин може да се осигури съответствие с правото на Съюза зависи от обхвата на разглежданата разпоредба от вътрешното право и от нейната „тълкувателна еластичност“.
142. За да се подпомогне обаче запитващата юрисдикция, е необходимо, не на последно място с цел да се потвърди релевантността на принципа на съответстващо тълкуване, да се определи на равнището на правото на Съюза коя е точната „мярка за законност“, с която следва да се осигури съответствието.
143. В това отношение вторият преюдициален въпрос, изглежда, изхожда от предположението, че правото на Съюза, и по-специално член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 изискват да се предвиди възможност за ново разглеждане на гражданско дело, приключило с влязло в сила съдебно решение, за да се поправи твърдения пропуск на националния съд служебно да провери законосъобразността на клаузите в потребителски договор. Тъй като в приложимото национално право, изглежда, липсва изрично законово основание за ново разглеждане на гражданско дело в тази хипотеза, запитващата юрисдикция обмисля разширително тълкуване на член 401, точка 2 от ГПК, което да я обхване.
144. В съответствие с изразените по същество позиции на полското правителство и Европейската комисия, следва да се отбележи, че ново разглеждане на гражданско дело, за да се поправи пропуск на националния съд да извърши служебна проверка на клаузите в потребителски договор, несъмнено би засилило защитата на потребителите. Съдът обаче последователно е подчертавал, че е отговорност на държавите членки, в съответствие с принципа на процесуална автономия, да предвидят във вътрешния си правов ред процедури за проверка дали дадена договорна клауза е неравноправна, като същевременно гарантират спазването на принципите на равностойност и на ефективност(56).
145. Следователно, при липсата на изрична разпоредба в този смисъл в правото на Съюза, не може без допълнителна проверка да се презумира, че пропускът на националния съд да се съобрази с някое от изискванията на член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 в производство, приключило с влязло в сила съдебно решение, води до автоматичния извод, че държавите членки трябва да предвидят извънреден способ за защита, за да позволят преразглеждането на такова влязло в сила съдебно решение.
146. Според мен такова задължение може да бъде установено само по силата на принципа на равностойност или въз основа на съображения, свързани с ефективността на правата, произтичащи от правото на Съюза. Ще разгледам последователно тези аспекти в следващите два раздела.
3. Отчитане на принципа на равностойност
147. Както вече припомних в точка 43 от настоящото заключение, принципът на равностойност забранява на държавите членки да въвеждат по-неблагоприятни процесуални правила за искания, свързани с нарушение на правото на Съюза, от тези, които се прилагат за сходни искания, основаващи се на нарушение на националното право.
148. В този контекст, както Комисията припомня, Съдът нееднократно е пояснявал, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13 (който по същество изисква неравноправните клаузи да не обвързват потребителите) представлява „разпоредба, равностойна на националните норми, които имат ранг на норми от публичен ред във вътрешния правопорядък“(57). Съдът също така отбелязва (по въпроси, свързани със защитата на потребителите, и по принцип), че „условията, предвидени в националното право във връзка със служебното прилагане на норма от [правото на Съюза], [не трябва да] бъдат по-неблагоприятни от условията относно служебното прилагане на вътрешноправна норма от същия ранг“(58).
149. Следователно, ако се установи, че основанието за ново разглеждане на гражданско дело, почиващо на лишаването на страна от възможност да участва в делото, е приложимо във вътрешното право с цел да обхване пропуски на националните съдилища да повдигат служебно въпроси, свързани с публичния ред, то тогава принципът на равностойност ще се задейства, така че това основание да се приложи и за положението в главното производство(59).
150. Искам обаче да подчертая, че наличната по делото информация не сочи, че тълкуването на член 401, точка 2 от ГПК, както току-що бе изложено, всъщност е възприето. Следователно вероятната необходимост да се задейства принципът на равностойност при тези обстоятелства остава възможна хипотеза, която запитващата юрисдикция трябва да провери.
4. Ефективност на защитата на правото на потребителя да не бъде обвързан с неравноправни договорни клаузи
151. Изхождайки от предположението, което се подразбира в запитването на запитващата юрисдикция, както бе пояснено в точка 143 по-горе, възниква въпросът дали ефективността на правата, които потребителите черпят от правото на Съюза и в частност от Директива 93/13, налага да се въведе извънреден способ за защита, когато се твърди, че тези права не са били подходящо защитени. Това включва положения — което е от значение в случая — в които се твърди, че националният съд не е извършил служебна проверка за евентуални неравноправни клаузи в потребителски договор.
152. За мен е доста разбираемо такъв въпрос да се повдига в светлината на твърде засилената защита, която до момента практиката на Съда предоставя на правата на потребителите съгласно правото на Съюза и по-специално Директива 93/13.
153. В практиката си, която е вече установена, Съдът тълкува Директива 93/13 в смисъл, че предполага задължение за националните юрисдикции да извършват служебно проверка за неравноправни клаузи в потребителските договори. Без да е необходимо да се навлиза в подробности(60), Съдът първо потвърждава, че задължението на националната юрисдикция зависи от това дали разполага с „необходимите за целта правни и фактически [елементи]“(61). Съдът също така потвърждава в следващи решения, че когато националната юрисдикция не разполага с тези релевантни елементи (но изпитва съмнения в равноправността на разглежданите клаузи), тя трябва да е в състояние да изиска те да ѝ бъдат представени(62).
154. Съответните аспекти на задължението на националните юрисдикции да възприемат такъв проактивен подход се извличат от член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, които по същество изискват държавите членки да гарантират, че неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителите, и да осигурят „подходящи и ефективни мерки“, за да се преустанови продължаващата употреба на такива клаузи.
155. Несъмнено произтичащите задължения, наложени на националните юрисдикции, в някои правни системи изискват съществено приспособяване на възприятието за роля на съдията, който в гражданското съдопроизводство иначе се ограничава до съобразяване на фактическите твърдения на страните. Няма съмнение също така относно факта, че изискваното понастоящем равнище на защита може да се различава от изискванията в други области от правото на Съюза, където частноправните субекти също е възможно да се окажат в уязвимо положение(63).
156. Тези специфични, а в някои случаи и новоналожени, изисквания на националните юрисдикции в областта на защитата на потребителите, вече изглеждат добре известни и интегрирани.
157. Същевременно, макар практиката на Съда според мен ясно да показва, че служебната проверка на клаузите, включени в потребителския договор, трябва по принцип да се извършва на някакъв етап от производството, считам, че последиците от липсата на такава проверка за последващия съдебен акт (който влиза в сила) са нюансирани. По-специално въпреки, че такава липса може в определени случаи да отстрани действието на силата на пресъдено нещо, това според мен не означава, че е възможно това действие да трябва да се пренебрегва във всички случаи, в които клаузите в потребителски договор не се били проверени (i). Също така обаче смятам, че рестриктивните условия, при които неприсъственото съдебно решение, разглеждано в главното производство, е можело да бъде оспорено, означават, че засегнатият потребител трябва да разполага със способ за защита, за да коригира създалото се положение. Този способ за защита може да приеме формата на ново разглеждане на делото, ако това може да се постигне посредством съответстващо тълкуване, но не следва непременно да приема тази форма (ii).
а) Съображения за ефективност и последиците по националното право от силата на пресъдено нещо
158. В съответствие с посоченото по-горе, позицията на правото на Съюза vis-à-vis последиците по националното право от силата на пресъдено нещо е, че не съществува общо задължение, което да изисква поставянето под въпрос, по-конкретно чрез въвеждането на специфичен правен способ за защита, на влезли в сила съдебни актове, с които се нарушава правото на Съюза(64).
159. Вярно е обаче също, че в няколко случая Съдът достига до противоположен извод въз основа на съображения за ефективност, която следва да се гарантира vis-à-vis някои правила от правото на Съюза.
160. До това се стига, първо, когато влязло в сила национално съдебно решение, с което се нарушава правото на Съюза, възпрепятства възстановяването на незаконно предоставена държавна помощ и в резултат от това засяга разпределението на правомощията между Европейския съюз и държавата членка в тази област(65).
161. До това се стига, второ, и когато последиците по националното право от силата на пресъдено нещо са определени толкова общо, че е структурно невъзможно в други сходни случаи да се постигнат резултати, съобразени с правото на Съюза. Съдът достига до този извод по дела, свързани с ДДС и отново с държавна помощ(66).
162. Нито една от двете категории положения (било то разглеждани предвид обхвата или най-вече с оглед на възникналите структурни трудности) не изглежда да е относимо към делото в главното производство.
163. Трето, Съдът възприема по-скоро строг подход спрямо последиците по националното право от силата на пресъдено нещо в областта на защитата на потребителите. По-специално Съдът ясно постановява, че за да се гарантира ефективната защита на правото на потребителите да не бъдат обвързани с договорни клаузи, които се считат за неравноправни съгласно Директива 93/13, е необходимо силата на пресъдено по националното право нещо да се пренебрегне или на етапа на обжалването в обикновено производство, или при изпълнително производство.
164. Що се отнася до първия аспект, в своето решение Unicaja Banco(67) Съдът указва да се пренебрегне окончателният характер на първоинстанционното съдебно решение, тъй като то по същество възпрепятства потребителя да си възстанови част от сумата, платена на търговеца въз основа на „клауза за долен праг“, счетена за неравноправна. Всъщност, макар с този първоинстанционен акт да се разпорежда възстановяване на сумите, платени съгласно тази клауза, с него се налага ограничаване във времето на това реституционно задължение в съответствие с практиката на националния върховен съд (към момента)(68).
165. Впоследствие Съдът постановява, че такова ограничаване във времето противоречи на Директива 93/13(69). Тази констатация обаче е направена едва след изтичането на сроковете за въззивно обжалване по това дело, като единствено участващата банка е обжалвала (оспорвайки решението на първоинстанционния съд да ѝ възложи всички разноски). Въззивната жалба е уважена. В отговор на преюдициален въпрос, отправен от Tribunal Supremo (Върховен съд, Испания), Съдът пояснява, че въззивният съд всъщност е трябвало да преразгледа частта от първоинстанционното съдебно решение, която се е ползвала със сила на пресъдено нещо, и да се произнесе служебно по неравноправността на ограничаването във времето, въпреки че, първо, тази част от първоинстанционното съдебно решение не е била обжалвана и, второ, създалото се положение е влошило правното положение на банката, която е инициирала въззивното обжалване, за да оспори различна част от първоинстанционния акт.
166. Що се отнася до втория аспект, засегнат в точка 164 по-горе, Съдът изисква преразглеждане на силата на пресъдено нещо на съдебни актове, постановени в заповедни производства или производства по принудително изпълнение върху ипотекиран имот.
167. По-специално в своето решение Finanmadrid EFC Съдът изисква преразглеждане на силата на пресъдено нещо във фазата на принудителното изпълнение на заповед за изпълнение, като предоставя на националната юрисдикция правомощието да извърши служебно преценка дали клауза в съответния договор е неравноправна, при положение че тази юрисдикция няма това правомощие по вътрешното право и в предходните фази на производството не е извършена проверка на договорните клаузи(70).
168. Нещо повече, в своето решение Banco Primus Съдът прилага този подход в случаи, където в производство по принудително изпълнение върху ипотекиран имот е извършена проверка, но тя е била сведена само до определени клаузи от съответния договор. Съдът заключава по същество, че предвидената съгласно Директива 93/13 защита на потребителите би се оказала „непълна и недостатъчна“, ако решаващата юрисдикция в производство по принудително изпълнение върху ипотекиран имот е възпрепятствана да извърши служебна проверка за неравноправност и на останалите клаузи от съответния договор, които на са проверявани(71).
169. В решение Ibercaja Banco(72) аналогично по принцип се изисква в производство по принудително изпълнение върху ипотекиран имот да се пренебрегнат последиците по националното право от силата на пресъдено нещо, тъй като националната юрисдикция е разгледала съответните договорни клаузи, без обаче да се произнесе изрично по този въпрос в окончателния акт. Съдът подчертава, че при тези обстоятелства потребителят не е бил уведомен за извършването на тази проверка, нито за мотивите, поне в обобщен вид, въз основа на които тази юрисдикция е счела, че разглежданите клаузи не са неравноправни, а това възпрепятства потребителя да вземе информирано решение дали да обжалва акта(73).
170. На пръв поглед изглежда, че съгласно тази съдебна практика последиците от силата на пресъдено нещо на съдебен акт издържат на щателния контрол, що се отнася до ефективността на защитата, която следва да се предостави на потребителите, във всеки разглеждан случай, само ако този акт е постановен след проверка на релевантните договорни клаузи (и само когато е налице изрична констатация за резултата от тази проверка)(74).
171. Според мен обаче подобен общ извод не е напълно правилен.
172. Първо, ще отбележа, че такъв извод би направил спорни и двата преюдициални въпроса в разглежданото дело, тъй като от него логически би следвало, че правните последици от силата на пресъдено нещо просто не действат: независимо, че формално е окончателен, съдебен акт, който е постановен без да се извърши проверка на съответните договорни отношения, не може да възпрепятства някаква форма на повторно съдебно разглеждане. Следователно няма да е необходимо да се обсъжда въпросът с извънредните способи за защита, защото, както вече обясних, те са извънредни инструменти, позволяващи преразглеждане на влязъл в сила съдебен акт.
173. Второ и по-съществено, според мен е трудно да се предвидят по-широките последици от подобен прочит на практиката на Съда, особено при поставянето ѝ в контекста на практиката му относно сроковете за предявяване на иск от потребител за неоснователно обогатяване(75).
174. Трето и също важно, обсъдената по-горе практика трябва да се разглежда в светлината на предходната линия, която Съдът застъпва в практиката си относно „пълната пасивност на потребителя“(76), за която Съдът неотдавна потвърди, че продължава да е относима.
175. Всъщност, в предходно свое решение Asturcom Telecomunicaciones Съдът посочва, че принципът на ефективност не стига дотам, че да налага на национална юрисдикция, сезирана с молба за принудително изпълнение на арбитражно решение (постановено в отсъствие на потребителя), задължението да преценява служебно дали арбитражна клауза в потребителски договор е неравноправна, когато потребителят не е поискал отмяна на арбитражното решение и приложимият за това двумесечен срок не може да се счита за проблематичен(77).
176. Съдът се позовава на тази своя предходна практика в неотдавнашното си решение Unicaja Banco, което бе обсъдено по-горе, за да потвърди, че фактите, довели до това решение, не предполагат пълно бездействие от страна на потребителя: той не е оспорил първоинстанционно съдебно решение, постановено в главното производство, но това е станало именно защото решението на Съда по дело Gutierrez Naranjo — където Съдът констатира, че националната съдебна практика, въз основа на която е произнесено първоинстанционното съдебно решение, е несъвместима с Директива 93/13 — е постановено едва след като срокът за обжалване вече е бил изтекъл(78).
177. В светлината на гореизложеното, считам, че възможната липса на проверка на неравноправността на клаузи от потребителски договор все още може да има действителни правни последици със сила на пресъдено нещо, особено когато потребителят не е участвал в нито един етап от производството.
178. Следователно трябва да се съобрази дали такова положение е възникнало при обстоятелствата в главното производство.
179. От акта за преюдициално запитване следва, че FY не е участвала в производството, довело до неприсъственото съдебно решение, и че тя не е оспорила това решение (въпреки че е била надлежно уведомена за него). Тези елементи са prima facie показателни за нейната пасивност по смисъла на посочената по-горе практика на Съда.
180. Нейната конкретно положение обаче трябва да се прецени, като се държи сметка за приложимите вътрешноправни процесуални правила.
181. При условие че бъде потвърдено от запитващата юрисдикция, изглежда, че процесуалните правила, приложими за неприсъственото съдебно решение, възпрепятстват съответния първоинстанционен съд да провери разглежданите договорни клаузи, тъй като той е трябвало да съобрази фактическите твърдения на ищеца(79).
182. От решение Profi Credit Polska I според мен следва, че такова процесуално разрешение само по себе си не е несъвместимо с изискванията на Директива 93/13, при условие че този контрол може да се извърши от въззивната инстанция и че условията за въззивно обжалване са определени по начин, който не прави невъзможно или прекомерно трудно ефективното обжалването от страна на потребителя.
183. В това отношение от акта за преюдициално запитване следва, че неприсъственото съдебно решение е станало незабавно изпълняемо и е можело да се обжалва в двуседмичен срок като FY изложи всички свои възражения и доказателства, на които иска да се позове.
184. Както отбелязват и запитващата юрисдикция, и Комисията, тези условия, изглежда, са сходни с условията, които Съдът квалифицира като прекомерно ограничителни в своето решение Profi Credit Polska I(80). Според мен успоредно с липсата на проверка за евентуална неравноправност на клаузите в първоинстанционното производство, тези условия действително могат да доведат до сходен извод, а именно че не позволяват да се гарантира спазване на правата на потребителя, произтичащи от Директива 93/13. Отправените преюдициални въпроси в настоящото производство обаче не засягат този конкретен аспект и запитващата юрисдикция следва да установи дали това описание на приложимите процесуални правила е правилно.
185. Ако бъде потвърден прекомерно ограничителният характер на тези условия, тогава според мен не може да се приеме, че FY е проявила пълно бездействие.
186. В такъв случай според мен ефективността на защитата на правото на потребителя да не се обвързва с неравноправни договорни клаузи изисква да се предвиди способ за защита.
187. Не смятам обаче, че този способ за защита трябва да бъде непременно под формата на ново разглеждане на делото. Ще обсъдя този въпрос в следващия раздел.
б) Възможни способи за защита за възстановяване на правото на потребителя да не бъде обвързан с договорна клауза, за която се твърди, че е неравноправна
188. Първо, както припомних по-горе, задължението на националната юрисдикция да извърши контрол за законосъобразност на договорните клаузи, засягащи потребители, може да обхване и изпълнителното производство(81). В това отношение наличната по делото информация не указва дали изпълнително производство е започнало или приключило, или пък FY вече е изпълнила доброволно неприсъственото съдебно решение. Ако обаче възможността за изпълнение все още е открита и такова изпълнително производство започне, според мен от посочената по-горе съдебна практика следва, че FY трябва да може да се позове в този контекст на евентуалната неравноправност на съответния договор(82).
189. Второ, според мен също така следва, че конкретните процесуални обстоятелства, при които неприсъственото съдебно решение е постановено и е влязло в сила, водят до извода, че силата му на пресъдено нещо не може да възпрепятства FY да се позове на евентуално неравноправния характер на разглежданите клаузи, за да подаде иск за възстановяване на съответните суми.
190. Смятам, че такова тълкуване се подкрепя от решение Ibercaja Banco, където Съдът потвърждава правото на потребителя да търси обезщетение (от съответния търговец, доколкото разбирам), ако националната юрисдикция не се е съобразила надлежно със задължението си да извърши проверка за евентуална неравноправност на съответния договор за кредит, но производството по принудително изпълнение върху ипотекиран имот вече е приключило, в резултат на което собствеността върху последния е прехвърлена на трето лице(83). Считам, че тази аргументация трябва a fortiori да се приложи, когато просто потребителят е платил на търговеца (въз основа на договорна клауза, която трябва да се счита за неравноправна и следователно за нищожна, и когато условията за подаване на възражение срещу неприсъственото съдебно решение са несъвместими с равнището на защита, което трябва да се гарантира на потребителите по силата на Директива 93/13, както отбелязах по-горе).
191. Накрая, съответният национален способ за защита може да приеме формата на разглеждания извънреден способ за защита, при условие че националното право допуска понятието „лишаване от възможност за участие в делото вследствие на нарушаване на правото“ да се тълкува така, че да обхване разглежданото положение.
192. В това отношение въз основа на информацията, съдържаща се в материалите по делото, допускам, че запитващата юрисдикция може да извърши преценка дали е възможно приложимата процесуална рамка, така, както е описана в точки 183 и 184 по-горе, да се счете за възпрепятстваща достъпа на FY до специален способ за защита, аналогично на онова, което, изглежда, се приема (ако запитващата юрисдикция го потвърди) от Върховния съд, когато националният съд не е изложил мотиви защо на жалбоподател е отказана правна помощ за целите на подаване на касационна жалба(84).
193. Същевременно, дори ако такова съответстващо тълкуване се окаже възможно, съответната жалба ще трябва да е подадена в рамките на приложимия преклузивен срок(85). Този срок, доколкото разбирам формулировката на член 407, параграф 1 от ГПК, започва да тече от момента, в който съответната страна узнае за „съдебното решение“(86). В акта за преюдициално запитване не се съдържа допълнителна информация как това правило следва да се разбира. На пръв поглед, считам, че се отнася до влязлото в сила съдебно решение, постановено в производството, в което ответницата била лишена от възможност да участва. Разбира се, това следва да бъде потвърдено от запитващата юрисдикция.
194. Ако обаче запитващата юрисдикция заключи, че разглежданият извънреден способ за защита не може да бъде задействан поради ограниченията пред съответстващото тълкуване или предвид приложимите преклузивни срокове, не считам, че изискването за ефективност на разглежданото право на потребителя отива толкова далеч, че да налага предоставянето на разглеждания извънреден способ за защита, независимо от условията, при които той може да се прилага, така, както са определени в националното право.
195. Съдът е пояснил, че подходящият и ефективен характер на процесуалната защита, с която разполагат потребителите, трябва да се преценява в светлината на вече наличните способи за защита(87).
196. В това отношение от акта за преюдициално запитване следва, че разглежданият в настоящото дело пропуск на националния съд съставлява основание за друг извънреден способ за защита, а именно извънредно производство по обжалване. Запитващата юрисдикция отбелязва, че с този способ за защита разполагат единствено Омбудсманът и главният прокурор, поради което само ограничен брой дела се преразглеждат по този начин. Това обаче не променя факта, че посоченият способ за защита продължава да е част от цялостния вътрешен процесуален контекст.
197. Освен това и може би още по-важно, считам, че съществуващата практика на Съда обхваща по доста обстоен начин различните аспекти на вътрешното производство, които иначе биха могли да възпрепятстват потребители (които не са проявили пълна пасивност) да оспорят изпълнението на изпълнителен титул, чиято евентуална неравноправност не е била проверена, или да получат обезщетение за платеното (или изгубено) от тях въз основа на такова незаконно основание.
198. При тези обстоятелства не виждам необходимост от въвеждане на допълнителна степен на защита, която би изисквала по силата на правото на Съюза ново разглеждане на делото, особено ако се вземе предвид изключителният характер на такъв способ за защита.
199. Както обясних по-горе, приложимостта на извънредни способи за защита по принцип се основава на цялостен баланс, който националният законодател постига между съответните конкуриращи се ценности. Изискването за разширяване на (материалния или персоналния) обхват на тези способи за защита, за да се компенсира по-конкретно пропускът на националната юрисдикция да провери законосъобразността на потребителски договор, може да наруши цялостния баланс, ако например подобна процесуална защита не съществува в други области на правото, въпреки че и там може да има случаи на незаконен отказ на защита, която иначе би се гарантирала на лица в уязвимо положение(88).
200. В светлината на тези съображения, смятам, че задължението да се осигури ефективна защита на правата на потребителите съгласно член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 не изисква предоставянето на извънреден способ за защита, така че да стане възможно новото разглеждане на дело, приключило с влязъл в сила съдебен акт, който е постановен без проверка на евентуалната неравноправност на клаузите, включени в потребителски договор. Това задължение обаче прави необходимо наличието на способ за защита, който трябва да е установен в съответния национален правов ред, ако такъв влязъл в сила съдебен акт е бил постановен и е влязъл в сила въз основа на процесуални правила, които не гарантират спазване на правата, черпени от потребителя от Директива 93/13.
V. Заключение
201. Предлагам на Съда да отговори на преюдициалните въпроси, отправени от Sąd Okręgowy Warszawa-Praga w Warszawie (Окръжен съд Варшава-Прага, Варшава, Полша), по следния начин:
„1. Принципът на равностойност, като едно от проявленията на задължението за лоялно сътрудничество, закрепено в член 4, параграф 3 ДЕС,
трябва да се тълкува в смисъл, че не изисква извънреден способ за защита, който позволява ново разглеждане на гражданско дело въз основа на:
– решение на националния конституционен съд, с което разпоредба от националното право, изтъкната по това дело, е обявена за несъвместима с правен акт от по-висок ранг и съответно за невалидна или
– определено тълкуване на разпоредба от националното право, изтъкнато по това дело, е обявено за несъвместимо с правен акт от по-висок ранг,
да може да се задейства въз основа на решение на Съда, което е постановено в производство по член 267 ДФЕС и с което се тълкува разпоредба от правото на Съюза.
2. Член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори
трябва да се тълкуват в смисъл, че не изискват предоставянето на извънреден способ за защита, така че да стане възможно новото разглеждане на дело, приключило с влязъл в сила съдебен акт, който е постановен без проверка на евентуалната неравноправност на клаузите, включени в потребителски договор. Тези разпоредби обаче трябва да се тълкуват в смисъл, че изискват да е налице способ за защита, който трябва да е установен в съответния национален правов ред, ако такъв влязъл в сила съдебен акт е бил постановен и е влязъл в сила въз основа на процесуални правила, които не гарантират спазване на правата, черпени от потребителя от Директива 93/13“.