Съединени дела T‑3/00 и T‑337/04

Athanasios Pitsiorlas

срещу

Съвет на Европейския съюз и Европейска централна банка (ЕЦБ)

„Достъп до документи — Споразумение Базел—Ниборг — Жалба за отмяна — Обжалваеми актове — Мотиви — Възражение за незаконосъобразност — Решение 93/731/EО — Процедурен правилник на Европейската централна банка — Иск за обезщетение — Извъндоговорна отговорност на Общността за неправомерно поведение на органите ѝ — Вреда — Причинно-следствена връзка“

Резюме на решението

1.      Жалба за отмяна — Актове, подлежащи на обжалване — Понятие — Актове, които произвеждат задължително правно действие

(член 230 EО)

2.      Съвет — Право на публичен достъп до документите на Съвета — Решение 93/731

(Решение 93/731 на Съвета)

3.      Общностно право — Принципи — Основни права — Право на публичен достъп до документи

(членове 110 EО и 255 EО)

4.      Актове на институциите — Мотиви — Задължение — Обхват

(член 253 ЕО)

5.      Иск за обезщетение — Самостоятелност по отношение на жалбата за отмяна

1.      Не е достатъчно институция на Общността да изпрати писмо до адресат в отговор на направено от последния заявление, за да може такова писмо да бъде квалифицирано като решение по смисъла на член 230 ЕО и следователно да се подаде жалба за отмяната му. Само мерките със задължително правно действие, което може да засегне интересите на жалбоподателя, като промени съществено правното му положение, съставляват актове или решения, които могат да бъдат предмет на жалба за отмяна по смисъла на член 230 ЕО.

Когато обаче в отговор на заявлението за достъп до документи въз основа на член 23.3. от Процедурния правилник на Европейската централна банка, решението на Управителния съвет, с което се отхвърля това заявление за достъп, е било формално обективирано по отношение на жалбоподателя само чрез акта за уведомление, чийто предмет е то, е уместно да се отбележи, че исканията на жалбоподателя за отмяна на уведомителното писмо трябва да се тълкуват в смисъл, че имат за цел отмяна на въпросното решение, както то е било доведено до знанието на жалбоподателя с посоченото писмо.

(вж. точки 58, 63 и 65)

2.      От текста на член 1 от Решение 93/731 относно публичния достъп до документите на Съвета следва, че възможността Съветът да уважи заявление за достъп очевидно предполага не само определените във въпросното заявление документи да съществуват, но и да се държат от институцията.

В съответствие с презумпцията за законосъобразност, с която се ползват актовете на Общността, несъществуването на документ, до който е заявен достъп, се презюмира, когато е направено твърдение в този смисъл от съответната институция. Въпреки това става въпрос за оборима презумпция, която жалбоподателят може да оспори с всички средства въз основа на относими и непротиворечиви улики.

(вж. точки 131 и 140)

3.      Основните права не могат да се възприемат като абсолютни изключителни права, а и е легитимно да се запази във връзка с тези права прилагането на някои ограничения, оправдани с оглед на преследваните от Общността цели от общ интерес, когато същността на тези права не е засегната.

Що се отнася до правото на достъп до държани от публичните органи на Общността документи, включително на Европейската централна банка (ЕЦБ), дори да се предположи, че това право може да се счита за основно право, защитавано от общностния правен ред като основен принцип на правото, то доводи, свързани със защитата на обществения интерес или на частния интерес, могат законосъобразно да го ограничат.

Ограниченията относно достъпа до документи, които се намират в държане на ЕЦБ, произтичащи между другото от член 23.3 от процедурния ѝ правилник, който предвижда по-специално 30-годишен период на поверителност за документите, съхранявани в архивите на Комитета на управителите, са свързани със задачите, възложени на ЕЦБ с Договора, чиито автори ясно изразяват воля тя да изпълнява функциите си по независим начин. Това тълкуване се потвърждава от съвместния прочит на член 110 ЕО и на член 255 ЕО, от които следва че ЕЦБ е изключена от приложното поле на последната разпоредба и следователно се ползва с особен режим по отношение на Европейския парламент, Съвета и Комисията относно достъпа до документи.

Така защитата на обществения интерес, свързана с паричната политика в Общността, представлява легитимно правно основание за ограничаване на правото на достъп до документи, държани от общностните публични органи, което е замислено като основно право.

(вж. точки 221—223, 228, 229, 231 и 232)

4.      Изискваните от член 253 ЕО мотиви трябва да са съобразени с естеството на съответния акт и трябва по ясен и недвусмислен начин да излагат съображенията на институцията, която издава акта, така че да дадат възможност на заинтересованите лица да се запознаят с основанията за взетата мярка, а на компетентната юрисдикция — да упражни своя контрол. Не се изисква мотивите да уточняват всички относими фактически и правни обстоятелства, доколкото въпросът дали мотивите на определен акт отговарят на изискванията на посочения член 253 следва да се преценява с оглед не само на текста, но и на контекста, както и на съвкупността от правни норми, уреждащи съответната материя.

Институцията, към която е отправено заявление за достъп до документи, трябва да посочи при мотивирането на решението, че е извършила конкретна преценка на документите, до които се иска достъп. Не отговаря на посочените изисквания и поради това трябва да бъда отменено решение, в което не се посочва никаква нужда или особен мотив за защита по отношение на въпросните документи, нито пък се предоставя a fortiori някакво обяснение, дори кратко, което да обоснове отказа да се оповести съдържанието на документите, като позволява да се разбере и да се провери действителността на нуждата от защита. Единствено уточнението относно естеството на документите, до които се иска достъп, не може да се приеме за преценка на данните, съдържащи се във въпросните документи.

Освен това мотивите трябва да са част от самия текст на решението и ако в него се представя само началото на мотивите, последните не може да се развият и изяснят за първи път и a posteriori пред общностния съд, освен ако не са налице изключителни обстоятелства, в случай на липса на всякаква неотложност и когато актът, който трябва да се приеме от въпросната институция, е единствен по характера си.

(вж. точки 261, 263, 267, 269, 278 и 279)

5.      Искът за установяване на отговорност е самостоятелен способ за съдебна защита, чиято особена задача в рамките на системата от способи за защита е подчинена на условия за упражняването му, установени с оглед на особения му предмет. Докато жалбата за отмяна и искът за установяване на неправомерно поведение имат за цел да санкционират незаконосъобразността на правнообвързващ акт или на липсата на такъв акт, то искът за установяване на отговорност има за предмет поправяне на вредата, причинена с акт или с неправомерно поведение, които могат да бъдат вменени на институция или на орган на Общността.

Когато след подаване на жалба за отмяна жалбоподателят предяви иск за обезщетение, от който ясно следва, че неправомерното поведение, в което са упрекнати институциите ответници, се състои именно в приемането на решения, чиято отмяна жалбоподателят иска, и в рамките на този иск за обезщетение и за да докаже неправомерното поведение на ответниците, развие доводи, отчасти подобни на вече представените с цел обявяване на разглежданите актовете за недействителни, принципът на самостоятелност на способите за съдебна защита забранява обща преценка на всички правни основания за незаконосъобразност, изтъкнати в хода на жалбата за отмяна и на иска за обезщетение, предвид различните последици от решенията, с които се уважават посочените иск и жалба. Така уважаването на жалба за отмяна води до заличаването на спорния акт от общностния правен ред, докато успешно доведеният до края иск за обезщетение позволява единствено поправянето на причинените с акта вреди, без автоматично заличаване на последния.

Съединяването на делата за целите на устната фаза на производството и на решението не е от естество да опорочи този извод, тъй като решението за съединяване не засяга независимостта и самостоятелността на засегнатите дела, като решение в обратния смисъл винаги е възможно.

(вж. точки 280, 281 и 283—285)