РЕШЕНИЕ НА ОБЩИЯ СЪД (състав по жалбите)

14 декември 2011 година

Дело T‑433/10 P

John Allen и други

срещу

Европейска комисия

„Обжалване — Персонал, нает в съвместното предприятие „JET“ — Прилагане на правен статут, различен от статута на срочно наетите служители — Обезщетяване за претърпени имуществени вреди — Срокове за обжалване — Просрочие — Разумен срок“

Предмет:      Жалба срещу Определение на Съда на публичната служба на Европейския съюз (първи състав) от 13 юли 2010 г. по дело Allen и др./Комисия (F‑103/09), с която се иска отмяната на това определение

Решение:      Отхвърля жалбата. Г‑н John Allen и 109 други жалбоподатели, чиито имена са посочени в приложение, понасят направените от тях съдебни разноски, както и разноските на Комисията, направени в рамките на настоящото съдебно производство.

Резюме

1.      Длъжностни лица — Иск/Жалба — Срокове — Искане за обезщетение, отправено до институция — Спазване на разумен срок — Определяне на продължителността на разумния срок — Компетентност на съда на Съюза — Граници

(член 46 от Статута на Съда; член 90 от Правилника за длъжностните лица)

2.      Длъжностни лица — Иск/Жалба — Срокове — Искане за обезщетение, отправено до институция — Спазване на разумен срок — Критерии за преценка

(член 46 от Статута на Съда; член 90 от Правилника за длъжностните лица)

1.      Във всички случаи, различни от тези, за които законодателят е определил срок или изрично го е изключил, се изисква спазването на разумен срок. Всъщност правното основание за определянето на разумен срок, когато липсва изрична уредба, е принципът на правна сигурност, който не допуска институциите и физическите или юридически лица да действат без ограничение във времето, рискувайки да поставят в опасност стабилността на установените правни положения. Така, когато липсва изрична уредба, съдът на Съюза трябва да определи с оглед на конкретните обстоятелства продължителността на разумния срок за представяне на искане за обезщетение.

Поради това липсата на определен от Правилника срок не може да се разглежда сама по себе си като включваща възможността да се подаде искане за обезщетение без ограничение във времето, тъй като общият принцип за разумния срок се прилага във всички случаи, освен тези, в които законодателят изрично го е изключил или е установил изрично определен срок.

В това отношение липсата на установен срок за Комисията да започне производство за установяване на неизпълнение на задължения от държава членка е последица от своеобразието на това производство и следователно не може да се приложи към производство за обезщетяване.

(вж. точки 26, 31 и 35)

Позоваване на:

Първоинстанционен съд — 6 март 2001 г., Dunnett и др./ЕИБ, T‑192/99, Recueil, стр. II‑813, точки 51—54; 6 юли 2004 г., Huygens/Комисия, T‑281/01, Recueil FP, стр. I‑A‑203 и II‑903, точки 46, 47 и 49; 5 октомври 2004 г, Eagle и др./Комисия, T‑144/02, Recueil, стр. II‑3381, точки 57 и 58

2.      Когато съдът на Съюза следва да определи продължителността на разумния срок за спазване при представянето на искане за обезщетение, той трябва да вземе предвид конкретните обстоятелства. Предвиденият в член 46 от Статута на Съда петгодишен давностен срок, приложен по аналогия от Съда на публичната служба, позволява, чрез претегляне на съответните интереси, от една страна, на заинтересованото лице да разполага с достатъчно дълъг срок, считано от настъпването на вредоносното събитие, за да прецени дали да поиска обезщетение за вреди и за да предяви исканията си пред дадената институция, и от друга страна, на Съюза да защити своите интереси, и по-конкретно финансовите си интереси, в отговор на искания, предявени от лица, показали твърде малко усърдие.

Така прилагането по аналогия към разглежданото дело на предвидения в член 46 от Статута на Съда срок е обосновано от сходството на фактическото положение в посоченото дело с това по други дела, в които е бил приложен същият срок.

(вж. точки 45 и 46)