ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
M. SZPUNAR
представено на 19 януари 2016 година(1)
Дело C‑470/14
Entidad de Gestión de Derechos de los Productores Audiovisuales (EGEDA)
Derechos de Autor de Medios Audiovisuales (DAMA)
Visual Entidad de Gestión de Artistas Plásticos (VEGAP)
срещу
Administración del Estado
(Преюдициално запитване, отправено от Tribunal Supremo (Върховен съд, Испания)
„Преюдициално запитване — Авторско право и сродни права — Директива 2001/29/ЕО — Член 5, параграф 2, буква б) — Право на възпроизвеждане — Изключения и ограничения — Копиране за лично ползване — Справедливо обезщетение — Финансиране от държавния бюджет“
Въведение
1. Съгласно член 27 от Всеобщата декларация за правата на човека(2):
„1. Всеки човек има право свободно да участвува в културния живот на обществото, да се наслаждава на изкуствата, да участвува в научния напредък и да се ползува от неговите достижения.
2. Всеки човек има право на закрила на моралните и материалните си интереси, които са резултат от каквото и да е научно, литературно или художествено произведение, на което той е автор“.
2. Този член от посочената декларация отразява това, което е може би основната дилема на авторското право, а именно как да се съвмести необходимата защита на интелектуалната собственост на авторите, продуцентите и артистите изпълнители с всеобщия и свободен достъп до култура. Именно това равновесие се опитва да запази законодателят, като налага във връзка с авторското право определени ограничения или изключения. Такова е изключението или ограничението, наречено „копиране за лично ползване“, което е в основата на настоящото дело(3).
3. Макар в областта на авторското право необходимостта и оправдаността на въпросното изключение според мен вече да не подлежат на съмнение, въпросът за възнаграждението или обезщетението за възникналата за притежателите на правата вреда, който включва и този за правилата за финансиране на това обезщетение, в момента поражда сериозен дебат в много държави, голяма част от които са държави — членки на Европейския съюз.
4. През последните години Съдът е постановил редица решения във връзка с изключението „копиране за лично ползване“, заложено и в разпоредбите на правото на Съюза в областта на авторското право и сродните му права. Настоящото дело, макар да се вписва в тази поредица, е възможно да отбележи обрат в развитието на посочената съдебна практика. Решението, което Съдът ще постанови по настоящия случай, всъщност ще определи свободата на действие на националните законодатели и косвено — тази на законодателя на Съюза, за прекрояване на правната рамка на Съюза, що се отнася до избора на правила за финансиране на обезщетението, дължимо поради изключението „копиране за лично ползване“, алтернативни по отношение на преобладаващия в момента модел, най-малкото в правните системи на континентална Европа, а именно модела за събиране на такса върху електронните устройства.
Правна уредба
Правото на Съюза
5. В правото на Съюза авторското право и сродните му права (които за краткост ще наричам по-нататък „авторско право“) се уреждат основно от разпоредбите на Директива 2001/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2001 година относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество(4). Съгласно член 2 и член 5, параграф 2, буква б) и параграф 5 от тази директива:
„Член 2
Право на възпроизвеждане
Държавите членки предвиждат изключителното право да разрешават или забраняват пряко или непряко, временно или постоянно възпроизвеждане по какъвто и да е начин и под каквато и да е форма, изцяло или частично:
a) за авторите — на техните произведения;
б) за артистите изпълнители — на [записите] на техните изпълнения;
в) за продуценти на звукозаписи — на техните звукозаписи;
г) за продуцентите — на [първоначалния запис] на филми, по отношение на оригинала и копията на техните филми;
д) за радио- и телевизионните организации — за [записа] на техните излъчвания, независимо дали тези излъчвания са предавани по жичен път или по въздуха, включително чрез кабел или спътник.
[…]
Член 5
Изключения и ограничения
[…]
2. Държавите членки могат да предвидят изключения или ограничения от правото на възпроизвеждане, предвидено в член 2, в следните случаи:
[…]
б) по отношение на възпроизвеждане върху какъвто и да е носител, извършвано от физическо лице за лично ползване и за цели, които нямат пряко или косвено търговски характер, при условие че притежателите на права получават справедливо обезщетение […];
[…]
5. Изключенията и ограниченията, предвидени в параграфи 1, 2, 3 и 4, се прилагат само в някои специални случаи, които не засягат нормалното използване на произведението или друг закрилян обект, и не засягат неоправдано законните интереси на притежателя на права“.
Испанското право
6. В испанското право изключението (ограничение според испанското право) „копиране за лично ползване“ е уредено в член 31, параграф 2 от преработения текст на Закона за интелектуалната собственост (Ley de Propiedad Intelectual), одобрен с Кралски указ-закон 1/1996 за одобряване на преработения текст на Закона за интелектуалната собственост и за въвеждане, изясняване и хармонизиране на действащите правни разпоредби в тази област (Real Decreto Legislativo 1/1996 por el que se aprueba el texto refundido de la Ley de Propiedad Intelectual, regularizando, aclarando y armonizando las disposiciones legales vigentes sobre la materia) от 12 април 1996 г.
7. Обезщетението за вредите, които възникват за притежателите на авторски права поради това изключение, е уредено в член 25 от Закона за интелектуалната собственост. Обезщетението първоначално е финансирано чрез такса, събирана за някои носители и устройства, позволяващи копиране на защитени с авторското право произведения. Посочената такса се премахва с десетата допълнителна разпоредба от Кралски указ-закон 20/2011 за неотложните бюджетни, данъчни и финансови мерки за коригиране на публичния дефицит (Real Decreto-ley 20/2011 de medidas urgentes en materia presupuestaria, tributaria y financiera para la corrección del déficit público) от 30 декември 2011 г. и се заменя с финансирано пряко от държавния бюджет обезщетение, правилата за чието изчисляване и изплащане на притежателите на правата се предвижда да бъдат установени с указ за изпълнение(5).
8. В резултат на това делегиране на правомощия е приет Кралски указ 657/2012 за реда за плащане на предвиденото за сметка на общия държавен бюджет справедливо обезщетение при копиране за лично ползване (Real Decreto 1657/2012 por el que se regula el procedimiento de pago de la compensación equitativa por copia privada con cargo a los Presupuestos Generales del Estado) от 7 декември 2012 г. (наричан по-нататък „Кралски указ 1657/2012“). Член 3 от същия указ предвижда:
„Подходящото обезщетение за вредите, които притежателите на правата на възпроизвеждане са претърпели поради въвеждането на изключението „копиране за лично ползване“ с член 31 от преработения текст на Закона за интелектуална собственост, одобрен с Кралски указ-закон 1/1996 от 12 април 1996 г., се определя, в рамките на установените за съответната календарна година бюджетни лимити, със заповед на министъра на образованието, културата и спорта по предвидената в член 4 процедура.
Размерът на обезщетението се определя въз основа на оценка на вредите, действително причинени на притежателите на права на интелектуална собственост поради извършваното от физическо лице върху какъвто и да е носител възпроизвеждане на вече разпространени произведения, до които то е имало достъп законно, при условията, предвидени в член 31 от преработения текст на Закона за интелектуалната собственост.
[…]“.
Обстоятелства в основата на спора в главното производство, производството и преюдициалните въпроси
9. Entidad de Gestión de Derechos de los Productores Audiovisuales (EGEDA), Derechos de Autor de Medios Audiovisuales (DAMA) и Visual Entidad de Gestión de Artistas Plásticos (VEGAP) са испански дружества за колективно управление на права върху интелектуалната собственост. На 7 февруари 2013 г. те подават жалба срещу Кралски указ 1657/2012 пред Tribunal Supremo (Върховния съд). Впоследствие и други дружества за колективно управление на права върху интелектуалната собственост(6) са допуснати да встъпят в делото.
10. Държавната администрация [Administración del Estado], ответник в главното производство, се подкрепя от Asociación Multisectorial de Empresas de la Electrónica, las Tecnologías de la Información y la Comunicación, de las Telecomunicaciones y de los contenidos Digitales (AMETIC), което е сдружение на предприятия в сектора на информационните технологии.
11. В подкрепа на исканията си жалбоподателите в главното производство по-специално твърдят, че Кралски указ 1657/2012 в два аспекта е несъвместим с член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29, така както е тълкуван в практиката на Съда. На първо място, те поддържат по същество, че тази разпоредба изисква справедливото обезщетение, предоставяно на притежателите на права поради изключението „копиране за лично ползване“, поне като краен резултат да бъде за сметка на лицата, причинили вредата вследствие на изключението от изключителното им право на възпроизвеждане, докато механизмът, въведен с десетата допълнителна разпоредба на Кралския указ-закон 20/2011 и с Кралски указ 1657/2012, поставя това обезщетение в тежест на държавния бюджет и следователно — на всички данъкоплатци. На второ място, при условията на евентуалност и по същество те твърдят, че испанското право не гарантира справедливост на обезщетението, тъй като член 3 от Кралски указ 1657/2012 предвижда, че за годишните средства, отпуснати за финансирането му, предварително се установява максимална стойност, докато действително причинената на притежателите на права вреда от копирането за лично ползване може да се определи само впоследствие.
12. При тези условия Tribunal Supremo (Върховният съд) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Съвместима ли е с член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29 схема за справедливо обезщетяване при копиране за лично ползване, при която въпросното обезщетение се изчислява въз основа на оценка на действително причинената вреда, но е за сметка на общия държавен бюджет, поради което не е възможно да се гарантира, че разходите за това обезщетение се понасят от лицата, ползващи копията за лични цели?
2) При утвърдителен отговор на предходния въпрос, съвместимо ли е с член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29 това, че общата сума, предназначена от общия държавен бюджет за справедливото обезщетяване при копиране за лично ползване, макар да се изчислява въз основа на действително причинената вреда, трябва да се вмества в установените за съответната календарна година бюджетни лимити?“.
13. На 14 октомври 2014 г. преюдициалното запитване постъпва в секретариата на Съда. Писмени становища представят жалбоподателите в главното производство, встъпилите страни в главното производство(7), испанското, гръцкото, финландското и норвежкото правителство(8), както и Европейската комисия. С изключение на норвежкото правителство, същите тези страни, както и френското правителство са представлявани в съдебното заседание, проведено на 1 октомври 2015 г.
Анализ
14. С първия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29 трябва да се тълкува в смисъл, че споменатото в него справедливо обезщетение може да се финансира от общия държавен бюджет, без да е възможно финансовата тежест да бъде прехвърлена върху лицата, направили за лично ползване копия на защитени с авторско право произведения. За да се отговори на този въпрос е необходимо да се анализират не само разпоредбите на Директива 2001/29, а и практиката на Съда относно обезщетението при копиране за лично ползване и относно схемата му за финансиране. Единствено при условие че отговорът на този въпрос е утвърдителен, трябва да се разгледа вторият преюдициален въпрос. Ще започна анализа си с кратко припомняне на мястото, което заема в системата на авторското право изключението „копиране за лично ползване“.
Изключението „копиране за лично ползване“ като институт на авторското право
15. Изключението „копиране за лично ползване“, под различни наименования, е почти толкова старо, колкото правната защита на авторското право в континентална Европа(9). Обикновено му се дават две обосновки — едната от нравствен порядък, а другата — от практичен. От една страна, предвид обществения интерес от достъпа до култура възможността за копиране на произведение за лично ползване е част от свободния достъп до тази култура, на който авторът не може да се противопостави, без да засегне правата на ползвателя(10). От друга страна, контролът върху това как ползвателят използва дадено произведение в личната си сфера би бил невъзможен на практика и дори в днешно време технологиите да позволяват подобен контрол, той би бил извършван с цената на недопустима намеса в личния живот, защитен като основно право. Този втори аспект впрочем поражда съмнение относно самото естество на изключението „копиране за лично ползване“ — действително ли се касае за изключение от изключителното авторско право, или става дума за естествено ограничение на това право, доколкото авторското право всъщност засяга само използването на произведения в публичното пространство(11)?
16. Също така е общоприето, че използването на произведение в рамките на изключението „копиране за лично ползване“ е безплатно(12). Първоначално изключението „копиране за лично ползване“ не беше основание за никакво възнаграждение или обезщетение за притежателите на правата. Всъщност се считаше, че то не причинява никакви вреди от гледна точка на техните материални права. Положението се промени с появата на достъпни за широката общественост технически средства за масово и автоматизирано копиране на закриляни произведения. Тези технически средства — фотографски (репрографски), аналогови, а отскоро и цифрови — оказаха въздействие върху икономическата експлоатация на произведения от притежателите на права. След това развитие няколко страни въведоха в правните си системи обезщетителен механизъм във връзка с изключението „копиране за лично ползване“(13). Повечето от тези механизми се основават на такса за записващите носители и електронните устройства.
17. В този правен контекст Директива 2001/29 се опитва да хармонизира законодателствата на държавите членки, като между другото въвежда факултативно изключение(14) „копиране за лично ползване“, съчетано с условието да се гарантира справедливо обезщетение за притежателите на правата.
По първия преюдициален въпрос
18. Първият преюдициален въпрос, разглеждан в контекста на доводите, които жалбоподателите в главното производство представят пред запитващата юрисдикция, и с оглед на изложените пред Съда съображения поставя проблем от основно значение за финансирането на дължимото поради изключението „копиране за лично ползване“ обезщетение в европейското право. Въпросът е дали това обезщетение, не само с оглед на текста на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29, в крайна сметка много лаконичен, но и в дълбоката си логика, изведена от Съда в неговата практика(15), може да възприеме форми, различни от тази на таксата, която при всички случаи потенциално и като краен резултат тежи върху ползвателите на устройства, позволяващи копиране за лично ползване.
19. Жалбоподателите в главното производство и встъпилите в подкрепа на техните искания страни, както и гръцкото и френското правителство, предлагат на този въпрос да се отговори отрицателно. Те се основават най-вече на практиката на Съда, от която следвало, че в крайна сметка извършващият копиране за лично ползване е този, който дължи справедливото обезщетение за посоченото изключение и трябва да осигури финансирането му. Следователно този принцип бил несъвместим с всяка финансирана от държавния бюджет обезщетителна схема.
20. Веднага трябва да отбележа, че не споделям този анализ по три причини, свързани на първо място със съдържанието на разпоредбите на Директива 2001/29, на второ място, с анализа на практиката на Съда в тази област и на трето място, със съображенията от практическо естество, свързани с функционирането на таксовата схема при настоящото състояние на технологиите.
По тълкуването на Директива 2001/29
21. Както вече споменах по-горе, Директива 2001/29 не се появява в правен вакуум. Напротив, правната уредба на авторското право има дълга и богата традиция в държавите членки. Директива 2001/29 е опит за хармонизация в тази област. Трябва обаче да се признае, че хармонизацията се ограничава до няколко общи правила. Всъщност освен технически разпоредби Директива 2001/29 съдържа три основни материалноправни разпоредби, задължаващи държавите членки да признаят три вида права на авторите: право на възпроизвеждане (член 2), право на публично разгласяване и предоставяне на публично разположение (член 3) и право на разпространение (член 4). Тези права са съпътствани от двадесетина изключения и ограничения (член 5), които, извън възпроизвеждането с преходен или инцидентен характер в информационната мрежа (член 5, параграф 1), са факултативни.
22. Копирането за лично ползване принадлежи именно към тези факултативни изключения и ограничения. Въвеждането му от държавите членки е обусловено от предвиждането на справедливо обезщетение за притежателите на правата. Директива 2001/29 не определя формата, правилата за изчисляване или финансирането на това обезщетение(16). Следователно, ако държава членка реши да въведе в националното си право изключение за копирането за лично ползване (или на практика — по-скоро да го запази), то тя трябва да предвиди обезщетение за вредата, която притежателите на правата може да претърпят поради това изключение. Директива 2001/29 не определя и лицето, което дължи обезщетението, а посочва единствено получателите му. Всъщност в член 5, параграф 2, буква б) тя само изисква „притежателите на права [да] получават справедливо обезщетение“(17).
23. Вярно е, че в съображение 35 от Директива 2001/29 законодателят посочва, че размерът на обезщетението при някои изключения трябва да се изчислява с оглед на причинената на притежателите на правата вреда. Що се отнася до изключението „копиране за лично ползване“ обаче, вредата е под формата на lucrum cessans, тъй като копирането за лично ползване потенциално ограничава броя на продадените произведения(18). Нещо повече, това не е вреда, която се установява със сигурност за всяко заинтересовано лице. Тя се преценява общо, въз основа на евентуалните пропуснати ползи на всички притежатели на права. Следователно, както Комисията с основание подчертава в становището си, няма и не може да има пряка връзка между копирането за лично ползване и обезщетението за причинената на конкретните притежатели на права вреда.
24. Предвиденото в Директива 2001/29 обезщетение не е и възнаграждение, тъй като използването на произведението при копирането за лично ползване по принцип е безплатно. Според мен законодателят умишлено използва не термина „възнаграждение“, както е в Директива 2006/115/ЕО(19), а термина „обезщетение“.
25. Вярно е също така, че в съображение 31 от Директива 2001/29 се посочва, че трябва да се поддържа справедлив баланс между правата и интересите на различните категории притежатели на права, както и на различните категории притежатели на права, от една страна, и на ползвателите на закриляни обекти, от друга. В това съображение на първо място се обясняват причините, накарали законодателя на Съюза да хармонизира в известна степен изключенията и ограниченията на авторското право, които могат да бъдат предвидени в правото на държавите членки. След това, на етапа на транспонирането на Директива 2001/29 в националните правни системи, националните законодатели трябва да установят баланс между различните интереси. В този смисъл законодателите могат да определят размера на обезщетението, който силно се различава в различните държави, начина му на финансиране, както и правилата за разпределянето му между различните притежатели на права. За сметка на това съображение 31 от Директива 2001/29 не би могло да се разглежда като допълнителна към тази директива разпоредба със самостоятелна правна сила.
26. Следователно Директива 2001/29 не съдържа правнообвързваща норма, според която справедливият баланс, който преди малко посочих, непременно изисква справедливото обезщетение, дължимо поради изключението „копиране за лично ползване“, да се заплаща от ползватели, които извършват или могат да извършат такова копиране. Според мен не би било логично да се смята, че тази директива, която не установява задължение или забрана за въвеждане на изключението „копиране за лично ползване“, урежда начина за финансиране на обезщетението за това изключение. Всъщност, щом Директива 2001/29 оставя на преценката на държавите членки по-общия и с по-широк обхват въпрос дали да въведат изключението, то на още по-силно основание тя им оставя възможността свободно да уреждат по-подробния и технически въпрос за начина на финансиране на обезщетението. Единственото изискване на Директива 2001/29 е държавата членка, в която съществува изключението „копиране за лично ползване“, да предвижда обезщетение за притежателите на правата, и то в името на справедливия баланс, посочен в съображение 31 от тази директива.
По практиката на Съда
27. Според жалбоподателите и встъпилите в главното производство в подкрепа на техните искания страни, чието становище в настоящото производство споделят гръцкото и френското правителство, от практиката на Съда относно справедливото обезщетение поради изключението „копиране за лично ползване“ следвало, че финансираните от държавния бюджет обезщетителни схеми са несъвместими с член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29, тъй като тази разпоредба, разглеждана във връзка със съображенията от посочената директива и съгласно даденото ѝ от Съда тълкувание, изисквала само и единствено ползвателят, който извършва или може да извърши копиране, да финансира обезщетението.
28. Тези страни се основават най-вече на пасажите от решение Padawan, в които, след като установява въз основа на съображения 35 и 38 от Директива 2001/29, че целта на справедливото обезщетение е обезщетяване на притежателите на права за потенциално претърпените от тях вреди поради копирането за лично ползване, Съдът заключава, като се основава на съображение 31 от същата директива, че справедливият баланс между различните разглеждани интереси изисква обезщетението да се финансира от лицето, което потенциално може да извърши копиране за лично ползване, т.е. на практика всяко лице, закупило устройства, с които може да се извърши такова копиране(20). Този извод се потвърждава в решение Stichting de Thuiskopie(21) и след това се припомня в последващите решения на Съда.
29. Струва ми се обаче, че подобен прочит на съдебната практика не отчита нито контекста, в който са постановени решенията на Съда, нито логиката на разсъжденията му като цяло. Ако искаме да разрешим правен въпрос, като се основем на предишна практика на Съда, то не трябва да търсим в нея изолирани текстове в подкрепа на една или друга теза(22), а да открием ясен и последователен съдебен подход, като отчетем и неговото развитие, и след това да определим дали той може да послужи като основа за разрешаване на нови спорове.
30. В това отношение не трябва да се забравя, както с основание подчертават AMETIC, испанското, финландското и норвежкото правителство, както и Комисията, че постановените от Съда до момента решения относно обезщетението поради изключението „копиране за лично ползване“ са разглеждали схема за финансиране на това обезщетение чрез такса, събирана за устройства, които могат да послужат за извършване на подобно копиране, и са имали за цел да разрешат проблеми, свързани с функционирането на такава схема.
31. Така в решение Padawan, в което Съдът за първи път излага тези разсъждения, се е разглеждал въпросът дали таксата може да се събира за устройства, които поради това че са предназначени единствено за професионална употреба, не могат да служат за копиране за лично ползване(23). За да разреши този проблем, запитващата юрисдикция по дело Padawan поставя поредица от въпроси, които карат Съда да деконструира логиката на схемата за финансиране на обезщетението чрез такса върху електронните устройства. Всъщност в решение Padawan Съдът не се ограничава да посочи потенциалния ползвател като лице, което дължи приравненото с такса обезщетение, а продължава разсъжденията си, като приема, че на практика ползвателите не заплащат директно таксата/обезщетението, а производителите или продавачите на електронни устройства впоследствие прехвърлят съответната финансова тежест върху купувачите ползватели(24).
32. Според мен това е от решаващо значение, за да се установи дали принципът „ползвателят плаща“ се прилага общо за всяка схема за финансиране на справедливото обезщетение или само за таксовата схема.
33. На пръв поглед допускането от страна на Съда на схема, при която се събира такса от лица, които предоставят устройства на ползвателите, т.е. производители, вносители или търговци, може да изглежда като компромис, направен по практически причини и в ущърб на правната чистота на схемата. Това впечатление според мен обаче е грешно.
34. Всъщност, както споменах накратко в точки 15 и 16 от настоящото заключение, в областта на авторското право изключението „копиране за лично ползване“ е много по-старо от всякаква идея за обезщетение поради това изключение и използването на произведението в тези рамки по принцип е безплатно. Едва след появата на техническите средства, позволяващи на частни лица да правят масово и на минимална цена копия на закриляни от авторското право произведения (става въпрос основно за репрография, както и за записи на звуци, а след това и на образи върху лентов носител), възниква проблемът за вредите, които притежателите на права понасят поради масовото копиране за лично ползване.
35. Този проблем не можеше да бъде разрешен с налагането на такса пряко на ползвателите както поради невъзможността ефективно да се контролира използването на произведения в личната сфера, така и поради защитения характер на тази сфера в името на основните права. Подобна такса впрочем би направила безпредметно изключението „копиране за лично ползване“. Всъщност, ако притежателят на права можеше да изисква от ползвателя каквото и да било плащане, то нямаше да бъдем в хипотезата на изключение от монопола на посочения притежател, а в тази на нормално упражняване на този монопол.
36. Така в много държави бе въведена схема за събиране на такса за носителите и устройствата, позволяващи копиране за лично ползване. Тук не се касае само за опростяване по практически причини на схема за събиране на сумите, които ползвателите дължат, за да могат да се ползват от изключението „копиране за лични цели“, а за самостоятелна схема, създадена, за да се отстранят неблагоприятните за интересите на притежателите на правата последици от бурното развитие на този вид копиране.
37. Съдът приема, че по принцип тази схема е в съответствие с член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29, при условие че икономическата тежест на таксата може да се прехвърли върху купувача на съответното устройство. Макар обаче, за да стигне до тази констатация, Съдът да посочва принципа, че обезщетението се дължи от ползвателя, който може да извършва копиране за лично ползване, т.е. физическото лице, закупило устройство, позволяващо подобно копиране, той посочва този принцип само като теоретична основа на схемата за събиране на такса за въпросните устройства.
38. Това тълкуване се потвърждава и от самото съдържание на правилото „ползвателят плаща“, така както е развито и използвано от Съда. Според това правило ползвателят „по принцип“ трябва да се счита за длъжник във връзка с обезщетението(25). Уговорката „по принцип“ според мен ясно показва, че се касае за теоретичен принцип, който „на практика“ винаги се прилага в рамките на схема за събиране на такса за електронните устройства.
39. Впоследствие тази теоретична основа дава възможност на Съда да определи някои правила относно функционирането на таксовата схема. Така в решение Padawan Съдът изключва възможността таксата да се събира за устройства, които не могат да послужат за копиране за лично ползване. Въз основа на това в решение Stichting de Thuiskopie той извежда правилото, че таксата трябва да се заплати в държавата членка, където пребивава крайният потребител на устройството. В решение Copydan Båndkopi допуска събирането на такса за копиране, извършено с принадлежащи на трети лица устройства(26).
40. За сметка на това, тъй като принципът, че обезщетението се дължи от ползвателя, не може да се прилага буквално поради споменатите в точка 35 от настоящото заключение причини, то той няма собствена правна сила. Той може да действа само в рамките на схема за обезщетяване за изключението „копиране за лично ползване“, финансирана от таксите върху устройствата, които могат да послужат за подобно копиране, по силата на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29, така както е тълкуван от Съда. Впрочем при прегледа на практиката на Съда в тази област се забелязва, че този принцип винаги се проявява не като независима правна констатация, а като част от съображенията, поради които се потвърждава таксовата схема. Всеки прочит на тази практика по начин, който придава на посочения принцип по-широк обхват и изключва други схеми за финансиране на обезщетението, би противоречал на логиката на разсъжденията на Съда и би излязъл извън рамките на поставените му преюдициални въпроси.
41. Така че според мен от практиката на Съда относно изключението „копиране за лично ползване“ не може да се заключи, че в правото на Съюза, и по-точно въз основа на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29, съществува общ принцип, според който обезщетението поради това изключение непременно трябва да се финансира от лицата, които се ползват от него, така че на практика единствената възможна схема за финансиране на това обезщетение да бъде схемата за събиране на такса за електронните устройства. Впрочем според мен определянето на посочената такса като единствена схема за финансиране не е желателно и поради практически причини, свързани с развитието на технологиите в днешно време.
Функциониране на таксовата схема и поставянето ѝ под въпрос в цифровата среда
42. При въвеждането ѝ таксовата схема се основаваше на предпоставката, че ползвателите, закупили информационни носители и електронни устройства, действително ги използват, за да правят за лично ползване копия на произведения. В аналоговата епоха тази предпоставка до голяма степен беше вярна(27). Така че таксата, предназначена да финансира обезщетението поради изключението „копиране за лично ползване“, на практика почти винаги бе понасяна от ползващите се от това изключение лица.
43. Появата на цифровите технологии коренно промени положението. Първо, цифровизацията означава конвергенция на форматите. Вече всичко — текст, звук, образи — е в един и същ цифров формат и следователно може да се запише с едно и също устройство на един и същ носител. Така компютър или CD-ROM могат да послужат за запис както на лични документи, семейни снимки или лична база данни, така и на книга в цифров формат, музикален запис или кинематографско произведение. Второ, намаляването на размерите и на цените на електронните устройства, заедно с развитието на интернет, позволи много голямо увеличение на създаваното лично съдържание, което не попада в обхвата на авторското право, и широкото му разпространение.
44. Така във време, в което всяко електронно устройство всъщност представлява компютър, който, освен че може да създава и записва текстуално и аудиовизуално съдържание, притежава и множество други функции, предпоставката, че купувачът на подобно устройство вероятно ще копира закриляни с авторско право произведения, е поставена сериозно под въпрос. Разбира се, таксовата схема се обосновава с правната фикция, че купувачът на електронно устройство ще използва всичките му функции, включително тези за копиране на съдържание, което може да бъде закриляно с авторско право. Самият Съд потвърждава това(28). Всеки, който си е служил със съвременни електронни устройства, знае обаче колко това предположение е далеч от действителността и се доближава именно до фикцията.
45. Всъщност, като закупува устройство, обложено с такса за копиране за лично ползване, ползвателят може както да направи огромен брой копия, така и да не направи нито едно и да използва устройството било за създаване, запис и разпространение на съдържание, което не попада в обхвата на авторското право, било за напълно различни цели, които нямат нищо общо с интелектуалното творчество. Така че е невъзможно да се предвиди как точно ще използва дадено устройство конкретният ползвател. В най-добрия случай можем да преценим вероятността част от устройствата от даден тип да бъдат използвани за копиране за лично ползване и да разпределим таксата върху цялата категория устройства в зависимост от тази оценка. Така че основаната на такси обезщетителна схема по-скоро се доближава до схема на взаимност, в която всички купувачи на такива устройства понасят относително минимална такса, която служи след това за финансиране на обезщетението за вредата, причинена само от част от тези купувачи(29). Тази взаимност е налице и за притежателите на правата. Всъщност приходите от всички такси се събират централизирано на равнището на дружествата за колективно управление и след това се разпределят между всички правоимащи според метод, определен от тези дружества (или в някои държави — от закона). Следователно посочената схема е много далеч от класическата гражданскоправна схема за обезщетяване от страна на причинителя на вредата.
46. Таксовата схема не гарантира и отлична съгласуваност на вътрешния пазар. Първо, тъй като изключението „копиране за лично ползване“ е само факултативно, някои държави не го предвиждат в правните си системи, а други не въвеждат обезщетителна схема(30). Второ, дори в държавите членки, в които се предвижда събиране на такса, тя не се събира по хармонизиран начин. Що се отнася до ставката, тя може да варира от едно до петдесет за сходен вид устройства(31). Такова е и положението с основата на таксата, доколкото същата бива събирана за различни категории устройства в различни държави членки.
47. Все по-бързото развитие на технологиите изправя таксовата схема във връзка с изключението „копиране за лично ползване“ пред нови предизвикателства(32). Събирането на такса върху устройства, които могат да послужат за копиране за лично ползване, с цел да се финансира обезщетението за вредата, претърпяна от притежателите на права поради извършването на това копиране, е специфичен механизъм, отговарящ на определен етап от развитието на технологиите(33). Тъй като развитието продължава, днес в много държави членки оправдаността и ефикасността на таксовата схема се поставят под въпрос и се търсят алтернативи(34). Не мисля, че търсенето на алтернативи е желателно да се ограничава и дори да се блокира в името на принципа „ползвателят плаща“, който при всички случаи, както доказах по-горе, е чиста правна фикция при днешното състояние на технологиите.
Финансиране на обезщетението от държавния бюджет
48. Едно от възможните решения е обезщетението поради изключението „копиране за лично ползване“ да се финансира пряко от държавния бюджет. Според предоставената от Комисията информация в становището ѝ този начин на финансиране е възприет не само в Испания, а и в Естония, Финландия и Норвегия.
49. При анализа на съответствието ѝ с член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29, така както е тълкуван от Съда, подобна схема не следва да се смята за видоизменение на таксовата схема, при която таксата, дължима само от лицата, които могат да извършат копиране за лично ползване, просто се заменя с финансов принос на всички данъкоплатци, включително юридическите лица, които не могат да се ползват от изключението „копиране за лично ползване“, и лицата, които никога не са закупували устройства, облагани с такава такса.
50. Вярно е, че бюджетните приходи в голямата си част произтичат от преките и косвените данъци, плащани от всички данъчнозадължени лица. Тези данъци се събират от държавата въз основа на право, което винаги е било част от основните правомощия на публичната власт. След това държавата, по силата на същото право, изведено от нейния суверенитет, решава как да бъдат разпределени така събраните средства. Следователно е вярно, че всички данъчнозадължени лица участват във финансирането на всички разходи на държавата. Не съществува обаче пряка връзка между заплатения от дадено данъчнозадължено лице данък и един или друг бюджетен разход, тъй като посредническата роля на бюджета прекъсва именно тази връзка. Има само събиране на данъци, от една страна, и бюджетни разходи, от друга страна. Различните бюджетни приходи не са обвързани с конкретни разходи и съответно данъчнозадълженото лице не може да се противопостави на това „неговите“ пари да се използват за финансирането на конкретен разход.
51. Колкото до случая по настоящото дело, следователно няма връзка между данъците, плащани от данъчнозадължените лица, включително от тези, които, подобно на юридическите лица, не могат да се ползват от изключението „копиране за лично ползване“, от една страна, и финансирането на обезщетението за това изключение от общия държавен бюджет, от друга страна. Различно би било само при въвеждането на специален данък или такса за целите на това финансиране, но случаят не е такъв с разглежданата в главното производство испанска схема.
52. Следователно според мен финансирането на обезщетението от общия държавен бюджет не противоречи на принципите, изведени от Съда в решение Padawan(35), тъй като тук не се касае за разпростиране на таксата върху всички данъчнозадължени лица, а за основана на различна логика схема за финансиране. Също така не виждам с какво тази схема би могла да противоречи на текста на Директива 2001/29. Всъщност тази директива не урежда начина, по който да се финансира обезщетението поради изключението „копиране за лично ползване“, а само изисква това обезщетение да е справедливо. Този въпрос ще бъде разгледан в рамките на анализа на втория преюдициален въпрос.
Отговор на първия преюдициален въпрос
53. Предвид изложеното дотук предлагам на първия преюдициален въпрос да се отговори, че член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска споменатото в него справедливо обезщетение да се финансира от общия държавен бюджет.
По втория преюдициален въпрос
54. С втория си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи по същество дали член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска размерът на споменатото в него обезщетение да се определя в предварително установените за съответната календарна година бюджетни лимити, без за тази цел да се взема предвид оценката на претърпяната от притежателите на правата вреда. Националният юридически и фактически контекст на този въпрос е следният.
55. Първо, що се отнася до юридическия контекст, Кралски указ-закон 20/2011(36), както и Кралски указ 1657/2012(37) предвиждат, че обезщетението поради изключението „копиране за лично ползване“ се изчислява въз основа на оценка на вредата, причинена на притежателите на правата. Съгласно същия Кралски указ 1657/2012(38) размерът на обезщетението се определя с министерска заповед „в установените за съответната календарна година бюджетни лимити“. Трябва да се напомни, че именно Кралски указ 657/2012 е предмет на жалбата за отмяна в делото по главното производство. Следователно не споделям съмнението, което сякаш Комисията изпитва, в релевантността на втория преюдициален въпрос за разрешаването на спора по главното производство. Всъщност, щом запитващата юрисдикция трябва да прецени валидността на Кралски указ 1657/2012, то тя трябва да направи това както с оглед на националното право, въпрос, който тук не стои, така и с оглед на правото на Съюза.
56. Второ, що се отнася до фактическия контекст, жалбоподателите в главното производство твърдят, че през годините след въвеждането на финансираното от държавния бюджет обезщетение сумите, отпуснати за него, възлизали на малко над 8,6 милиона евро за 2013 г. и на 5 милиона евро за 2014 г., докато претърпяната от притежателите на права вреда се оценява съответно на 18,7 и 15,2 милиона евро.
57. Следователно трябва да се прецени дали по силата на Директива 2001/29 държава членка, която решава да въведе изключението „копиране за лично ползване“ и да финансира от държавния бюджет обезщетението за това изключение, има право да ограничава размера на обезщетението, така че то да не покрива цялата, нито дори по-голямата част от оценката на вредата, претърпяна от притежателите на правата поради посоченото изключение.
58. За да отговоря на този въпрос, ще се позова на практиката на Съда относно изключението „копиране за лично ползване“(39). Разбира се, смятам, както посочих в рамките на анализа на първия преюдициален въпрос, че доколкото тази съдебна практика се отнася до начина на финансиране на обезщетението поради изключението „копиране за лично ползване“, тя е релевантна само при наличието на таксова схема. За сметка на това принципите, изведени от съдебната практика, относно резултата, т.е. желаното от законодателя въздействие от обезщетението, не зависят от начина на финансиране на това обезщетение и следователно могат да се приложат и във връзка с обезщетение, финансирано с други средства.
59. От тази съдебна практика произтича, на първо място, че понятието за справедливо обезщетение по смисъла на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29 е самостоятелно понятие на правото на Съюза(40). Следователно двата термина, които изграждат това понятие, трябва да се тълкуват еднакво във всички държави членки. Що се отнася по-специално до термина „справедливо“, дадена държава членка няма право да смята за справедливо обезщетението, което не отговаря на известни критерии, установени по-специално в практиката на Съда относно тълкуването на горепосочената разпоредба на Директива 2001/29.
60. На второ място, постановено е, че изключението „копиране за лично ползване“ трябва да включва схема за обезщетяване на притежателите на правата за претърпените поради това изключение вреди(41). В този смисъл трябва да се приеме, че справедливото обезщетение се предоставя поради претърпените от притежателите на правата вреди и се изчислява в зависимост от тези вреди(42).
61. Накрая, на трето място, задължението за обезщетяване за вредата, претърпяна поради изключението „копиране за лично ползване“, е задължение за постигане на определен резултат, което тежи върху държавата членка, въвела това изключение(43).
62. Следователно държава членка не изпълнява задължението си, произтичащо от член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29, ако не предвижда схема, която ефективно да обезщети притежателите на правата за претърпяната от тях поради копирането за лично ползване вреда в действителния ѝ размер, оценен според действащите в тази област правила в посочената държава членка. Следователно обезщетението непременно трябва да се изчислява въз основа на оценката на вредата и не може предварително да се ограничава до по-ниско ниво.
63. При схема, при която се събира такса за устройствата, които позволяват копиране за лично ползване, може да се приеме, че претърпяната от притежателите на правата вреда поне отчасти зависи от броя на продадените такива устройства. Колебанията в размера на събираните от таксата суми следователно не може да поставят под въпрос справедливостта на обезщетението по смисъла на Директива 2001/29, тъй като те отразяват колебанията в размера на вредата.
64. При схема, при която обезщетението се финансира пряко от държавния бюджет, тези автоматични колебания не играят роля. Следователно по принцип сумата на изплащаното на притежателите на правата обезщетение трябва да съответства на оценката на вредата, претърпяната от тях поради изключението „копиране за лично ползване“.
65. В тази връзка за мен не са убедителни доводите на испанското правителство, че ограничаването на средствата, предвидени за плащане на обезщетение поради копирането за лично ползване, до сума, по-ниска от оценката за претърпяната от притежателите на правата вреда, е присъщо на бюджетното планиране.
66. На първо място, в една модерна държава повечето от бюджетните разходи произтичат от законови задължения, без точният размер на тези разходи да бъде предвидим в момента на приемането на закона за бюджета. Юридически обаче не е възможно да не се извършат тези плащания и бюджетната система съдържа техники, позволяващи ѝ да посрещне тези задължения.
67. На второ място, бюджетните разходи действително трябва да бъдат предварително планирани, но прогнозите трябва да бъдат направени въз основа на точни и надеждни данни. За тази цел по-специално е възможно да се вземе предвид размерът на въпросните разходи за предходната бюджетна година(44).
68. На следващо място, що се отнася до довода на същото правителство, изведен от принципа за разумна бюджетна политика, достатъчно е да се напомни, че същият този принцип изисква да се извърши проучване на въздействието върху икономиката и бюджета на всяко ново законодателство. Ако бе извършено подобно проучване преди изменението на схемата за финансиране на обезщетението за копиране за лично ползване, испанските власти щяха да са наясно какви суми са необходими, за да се гарантира справедливо обезщетение.
69. Следователно е напълно възможно да се гарантира справедливо обезщетение по смисъла на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29, така както е тълкуван от Съда, и при финансирането на това обезщетение от общия държавен бюджет. Това обезщетение обаче не може да се ограничава строго и предварително до определен размер, който не отчита в достатъчна степен стойността на претърпяната от притежателите на правата вреда, така както е оценена съгласно действащите в тази област правила на националното право на съответната държава членка.
70. При това положение на втория преюдициален въпрос следва да се отговори, че член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска размерът на споменатото в него обезщетение да се определя в предварително установените за съответната календарна година бюджетни лимити, без за тази цел да се взема предвид оценката на претърпяната от притежателите на правата вреда.
Заключение
71. С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на поставените от Tribunal Supremo (Върховния съд) преюдициални въпроси по следния начин:
„1) Член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2001 година относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество трябва да се тълкува в смисъл, че допуска споменатото в него справедливо обезщетение да бъде финансирано от общия държавен бюджет.
2) Член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска размерът на споменатото в него справедливо обезщетение да се определя в предварително установените за съответната календарна година бюджетни лимити, без за тази цел да се взема предвид оценката на претърпяната от притежателите на правата вреда“.