Неокончателна редакция
РЕШЕНИЕ НА СЪДА (пети състав)
11 април 2024 година(*)
„Преюдициално запитване — Директива 2008/118/ЕО — Член 1, параграф 2 — Акцизи — Електроенергия — Национална правна уредба, с която се въвежда допълнителен данък към акциза за електроенергия — Липса на специално предназначение — Допълнителен данък, който националните юрисдикции считат за противоречащ на Директива 2008/118/ЕО — Връщане на крайния потребител на недължимо платения данък само от доставчика — Член 288 ДФЕС — Директен ефект — Принцип на ефективност“
По дело C‑316/22
с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Tribunale di Como (Районен съд Комо, Италия) с акт от 28 април 2022 г., постъпил в Съда на 11 май 2022 г., в рамките на производство по дело
Gabel Industria Tessile SpA,
Canavesi SpA
срещу
A2A Energia SpA,
Energit SpA,
Agenzia delle Dogane e dei Monopoli
СЪДЪТ (пети състав),
състоящ се от: E. Regan, председател на състава, Z. Csehi, M. Ilešič (докладчик), I. Jarukaitis и D. Gratsias, съдии,
генерален адвокат: N. Emiliou,
секретар: C. Di Bella, администратор,
предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 13 септември 2023 г.,
като има предвид становищата, представени:
– за испанското правителство, от A. Ballesteros Panizo и J. Rodríguez de la Rúa Puig, в качеството на представители,
– за Европейската комисия, от A. Armenia и F. Moro, в качеството на представители,
след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 16 ноември 2023 г.,
постанови настоящото
Решение
1 Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 288, трета алинея ДФЕС и на принципа на ефективност.
2 Запитването е отправено в рамките на две съединени производства между, от една страна, Gabel Industria Tessile SpA и A2A Energia SpA, и от друга страна, между Canavesi SpA и Energit SpA и Agenzia delle Dogane e dei Monopoli (Агенция „Митници и монополи“, Италия) относно искане за възстановяване на сумите, платени от Gabel Industria Tessile и Canavesi през 2010 г. и 2011 г. на A2A Energia и на Energit като допълнителен данък към акциза за електроенергия, предвиден в италианската правна уредба.
Правна уредба
Правото на Съюза
3 Директива 2008/118/ЕО на Съвета от 16 декември 2008 година относно общия режим на облагане с акциз и за отмяна на Директива 92/12/ЕИО (OB L 9, 2009 г., стр. 12) е отменена с Директива (EС) 2020/262 на Съвета от 19 декември 2019 година за определяне на общия режим на облагане с акциз (OB L 58, 2020 г., стр. 4). Въпреки това Директива 2008/118 остава приложима ratione temporis към фактите по споровете в главното производство.
4 Член 1 от тази директива гласи:
„1. Настоящата директива определя общ режим по отношение на акциза, с който се облага пряко или косвено потреблението на следните стоки (наричани по-долу „акцизни стоки“):
a) енергийни продукти и електрическата енергия, обхванати от Директива 2003/96/ЕО [на Съвета от 27 октомври 2003 година относно преструктурирането на правната рамката на Общността за данъчно облагане на енергийните продукти и електроенергията (OB L 283, 2003 г., стр. 51; Специално издание на български език, 2007 г., глава 9, том 2, стр. 98)];
[…]
2. Държавите членки могат да налагат по отношение на акцизните стоки [косвени данъци, различни от акцизa] със специално предназначение, при условие че тези данъци са в съответствие с данъчните правила на [Съюза], приложими по отношение на акцизите или данъка върху добавената стойност при определянето на данъчната основа, изчисляването на данъчното задължение, облагането и контрола на данъка, като тези правила не включват разпоредбите, свързани с освобождаването от данъци.
[…]“.
5 Член 9, втора алинея от Директива 2008/118 предвижда:
„Акцизът се начислява и събира и, при необходимост, възстановява или опрощава в съответствие с установените от всяка държава членка процедури. […]“.
6 Член 48, параграф 1 от тази директива има следния текст:
„Държавите членки приемат и публикуват, най-късно до 1 януари 2010 г., законовите, подзаконовите и административните разпоредби, необходими, за да се съобразят с настоящата директива, с действие от 1 април 2010 г. […]“.
Италианското право
Декрет-закон № 511/1988
7 В редакцията си, приложима към фактите по спора в главното производство и във всички случаи до 31 март 2012 г., член 6 от Decreto-legge n. 511 — Disposizioni urgenti in materia di finanza regionale e locale (Декрет-закон № 511 за приемане на неотложни разпоредби в областта на регионалните и местните финанси) от 28 ноември 1988 г. (GURI, бр. 280 от 29 ноември 1988 г.), изменен с член 5 от Decreto legislativo n. 26 — Attuazione della direttiva 2003/96/CE che ristruttura il quadro comunitario per la tassazione dei prodotti energetici e dell’elettricita (Законодателен декрет № 26 за изпълнение на Директива 2003/96/ЕО относно преструктурирането на правната рамка на Общността за данъчно облагане на енергийните продукти и електроенергията) от 2 февруари 2007 г. (редовна притурка на GURI, бр. 68 от 22 март 2007 г.) (наричан по-нататък „Декрет-закон № 511/1988“), има следния текст:
„1. Въвежда се допълнителен данък към акциза за електроенергия, посочен в член 52 и сл. от Единния закон за данъците върху производството и потреблението, както и за наказателните и административно-наказателните санкции, одобрен с [Decreto legislativo 26 ottobre 1995, n. 504 (Законодателен декрет № 504 от 26 октомври 1995 г.)], наричан по-нататък „Единният закон за акцизите“, в размер на:
a) 18,59 [евро] на 1 000 kWh в полза на общините за всяко потребление, извършено в жилище, с изключение на второ жилище и захранване с електроенергия с разполагаема мощност до 3 kW в регистрираното местоживеене на ползвателите, в рамките на първите 150 kWh месечно потребление. По отношение на потреблението, което надвишава тавана от 150 kWh за договорите, предвиждащи до 1,5 kW, и надвишава тавана от 220 kWh за договорите, предвиждащи от 1,5 kW до 3 kW, се извършва възстановяване на съответния допълнителния данък според критериите, установени в глава I, точка 2 от Протокол № 15 от 14 декември 1993 г. на междуведомствения комитет по цените,
b) 20,40 [евро] на 1 000 kWh в полза на общините за всяко потребление, извършено във второ жилище,
c) 9,30 [евро] на 1 000 kWh в полза на областите за всяко потребление, извършено в помещения и места, различни от жилище, за всички договори, в рамките на максимален размер от 200 000 kWh месечно потребление.
[…]
3. Допълнителните данъци, посочени в алинея 1, се дължат от данъчнозадължените лица по член 53 от Единния закон за акцизите при доставката на електроенергия на крайните потребители или, в случая на електроенергия, произведена или закупена за тяхно лично потребление, към момента на нейното потребление. Допълнителните данъци се начисляват и събират при същите условия и ред като акциза за електроенергия.
4. Допълнителните данъци, посочени в алинея 1, във връзка с доставката на електроенергия с разполагаема мощност до 200 kW, се плащат пряко на общините и провинциите, на чиято територия се намират ползвателите. Допълнителните данъци, свързани с доставката на електроенергия с разполагаема мощност над 200 kW, и тези, свързани с потреблението на електроенергия, произведена или закупена за тяхно лично потребление, се плащат на държавата, с изключение на тези, начислени на територията на област Вал д’Аоста [Италия] и на автономните провинции Тренто [Италия] и Болцано [Италия], които се плащат пряко на самите общини и провинции.
[…]“.
Законодателен декрет № 504/1995
8 Член 14 от Decreto legislativo n. 504 — Testo unico delle disposizioni legislative concernenti le imposte sulla produzione e sui consumi e relative sanzioni penali e amministrative (Законодателен декрет № 504 за приемане на Единния закон за данъците върху производството и потреблението, както и за наказателните и административно-наказателните санкции) от 26 октомври 1995 г. (редовна притурка на GURI, бр. 279 от 29 ноември 1995 г.) (наричан по-нататък „Законодателен декрет № 504/1995“), гласи:
„1. Акцизът се възстановява, когато е недължимо платен; правилата за възстановяване по настоящия член се прилагат и за исканията във връзка с облекченията, предоставени по реда на пълното или частично възстановяване на платения акциз или по реда на други способи, предвидени в правилата, регламентиращи всяко облекчение.
2. Без да се засягат разпоредбите на член 7, алинея 1, буква e) и член 10 ter, алинея 1, буква d), възстановяването трябва да бъде поискано в срок от две години от датата на плащането или от датата, на която свързаното с него право може да бъде упражнено, като в противен случай правото на възстановяване се погасява.
[…]
4. Когато след приключване на съдебно производство данъчно задълженото за акциза лице е осъдено да възстанови на трети лица недължимо събраните суми, начислени за акциз, възстановяването трябва да бъде поискано от посоченото данъчнозадължено лице в срок от деветдесет дни от влизането в сила на съдебното решение, с което се постановява възстановяване на сумите, като в противен случай правото на възстановяване се погасява“.
9 Член 16, алинея 3 от този законодателен декрет гласи:
„Вземанията на данъчнозадължените по акциза лица и на притежателите на лиценз за управление на търговски складове за енергийни продукти след платен данък към получателите на стоките, за които тези лица, от своя страна, са платили този данък, могат да се прихващат при фактурирането […]“.
10 Член 53 от посочения законодателен декрет предвижда:
„1. Задължени да плащат акциза върху електроенергията са:
a) субектите, които фактурират електроенергията на крайните потребители […]
[…]“.
Споровете по главните производства и преюдициалните въпроси
11 Gabel Industria Tessile и Canavesi са две учредени по италианското право дружества, които са сключили съответно с A2A Energia и Energit договори за доставка на електроенергия в производствените им обекти.
12 За 2010 г. и 2011 г. Gabel Industria Tessile и Canavesi са заплатили дължимите суми по тези договори, включително допълнителен данък, който е бил предвиден, преди да бъде отменен от 1 април 2012 г., в член 6 от Декрет-закон № 511/1988, и който се добавя към акциза за електроенергия.
13 През 2020 г. те предявяват пред Tribunale di Como (Районен съд Комо, Италия) — запитващата юрисдикция, искове срещу доставчиците си, за да получат, по две граждански дела, които същата съединява, възстановяване на платените за този данък суми поради това, че националните разпоредби, въвеждащи посочения данък, са несъвместими с правото на Съюза.
14 Тази юрисдикция посочва, че след решение от 25 юли 2018 г., Messer France (C‑103/17, EU:C:2018:587), Corte suprema di cassazione (Върховен касационен съд, Италия) е постановил, че допълнителният данък към акциза за електроенергия, предвиден, преди да бъде отменен, в член 6 от Декрет-закон № 511/1988, няма специално предназначение и следователно противоречи на член 1, параграф 2 от Директива 2008/118.
15 Запитващата юрисдикция уточнява, че Decreto legislativo n. 48 — Attuazione della direttiva 2008/118/CE relativa al regime generale delle accise e che abroga la direttiva 92/12/CEE (Законодателен декрет № 48 за въвеждане в изпълнение на Директива 2008/118/ЕО относно общия режим на облагане с акциз и за отмяна на Директива 92/12/ЕИО) от 29 март 2010 г. (GURI, бр. 75 от 31 март 2010 г.), не е изменил член 6 от Декрет-закон № 511/1988.
16 Запитващата юрисдикция допълва, че двата спора, с които е сезирана, се вписват в съвкупност от висящи спорове относно съдбата на недължимо платените суми през периода от изтичането на срока, предоставен на държавите членки за съобразяване с Директива 2008/118, до отмяната на допълнителния данък към акциза за електроенергия от италианския законодател.
17 В това отношение италианската съдебна практика е разделена по същество между два подхода.
18 Според първия подход, който, ако бъде възприет, би довел до отхвърляне на исканията за възстановяване на този данък, в спор между частноправни субекти съдът не може да не приложи национална разпоредба, противоречаща на директива на Съюза, тъй като в противен случай ще бъде признат т.нар. „хоризонтален директен ефект“, отречен от Съда на Европейския съюз.
19 Вторият подход в съдебната практика, възприемането на който би довело до уважаването на такива искания, се опира на задължението след изтичането на срока за транспониране на разглежданата директива вътрешното право да се тълкува с оглед на текста и целта на същата, за да се постигнат преследваните от нея резултати. При този подход това задължение би довело до признаване, че принципът само на вертикален директен ефект на директивите допуска недължимият характер на дадено плащане да бъде констатиран в хоризонтално правоотношение „на прехвърляне“ поради свързаността на това правоотношение с данъчното правоотношение, по отношение на което се прилага пряко забраната, наложена от правото на Съюза.
20 При тези условия Tribunale di Como (Районен съд Комо) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Допуска ли по принцип системата от източници на правото на Европейския съюз, и по-специално член 288, трета алинея от ДФЕС, в спор между частноправни субекти националният съд да остави без приложение разпоредба на националното право, която противоречи на ясна, точна и безусловна разпоредба на нетранспонирана или неправилно транспонирана директива, и като последица да възложи допълнително задължение на частноправен субект, когато съгласно националната правна система (член 14, алинея 4 от [Законодателен декрет] № 504/1995) това е предварително условие, за да може последният да противопостави на държавата правата, предоставени му от тази директива?
2) Допуска ли принципът на ефективност национална правна разпоредба (член 14, алинея 4 от [Законодателен декрет] № 504/1995), която не позволява на крайния потребител да иска възстановяване на недължимо платения данък пряко от държавата, а му дава само право да предяви граждански иск за възстановяване на недължимо платено срещу данъчнозадълженото лице, което единствено има право да получи възстановяване от данъчната администрация, когато единственото основание за незаконосъобразност на данъка — а именно противоречието на директива [на Съюза] — може да бъде изтъкнато само в отношенията между данъчнозадълженото лице и данъчната администрация, но не и в отношенията между данъчнозадълженото лице и крайния потребител, като по този начин практически се възпрепятства ефективността на възстановяването, или, за да се гарантира спазването на посочения принцип, трябва да се признае в този случай пряка легитимация на крайния потребител по отношение на данъчните органи като хипотеза за невъзможност или прекомерна трудност за получаване от доставчика на възстановяване на недължимо платения данък?“.
По преюдициалните въпроси
По първия въпрос
21 С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 288, трета алинея ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска в спор между частноправни субекти национална юрисдикция да остави без приложение национална правна норма, въвеждаща данък, който противоречи на ясна, точна и безусловна разпоредба на нетранспонирана или неправилно транспонирана директива.
22 В това отношение следва да се припомни, че по силата на член 288, трета алинея ДФЕС обвързващият характер на директива, на който се основава възможността за позоваване на нея, е налице само по отношение на „държавите членки, до които е адресиран“ този акт. От постоянната съдебна практика следва, че дадена директива не може сама по себе си да поражда задължения за частноправен субект и следователно позоваването на самата директива пред национална юрисдикция не е възможно срещу такъв субект (решение от 22 декември 2022 г., Sambre & Biesme и Commune de Farciennes, C‑383/21 и C‑384/21, EU:C:2022:1022, т. 36 и цитираната съдебна практика).
23 При това положение следва да се припомни, на първо място, че правото на Съюза допуска държава членка да упражни своята компетентност по отношение на формата и средствата за постигане на определените в посочената директива резултати в националното си законодателство, че след изтичането на срока за транспониране ясните, точни и безусловни разпоредби на нетранспонирана или неправилно транспонирана директива са вече част от нейния вътрешен правен ред и че след това един частноправен субект може да се позовава на нейните разпоредби срещу друг частноправен субект. Всъщност в подобна хипотеза задължението, възложено по този начин на частноправните субекти, им е възложено на основание не на правото на Съюза, а на националното право, и при това положение не представлява допълнително задължение спрямо тези, предвидени в това право (вж. в този смисъл решение от 18 януари 2022 г., Thelen Technopark Berlin, C‑261/20, EU:C:2022:33, т. 32 и цитираната съдебна практика).
24 Следователно, макар по силата на правото на Съюза една директива да не може сама по себе си да създава задължения по отношение на частноправен субект и поради това на нея, като такава, да не може да бъде правено позоваване срещу него пред национална юрисдикция, обратно, държава членка може да предостави на националните юрисдикции правомощието да оставят без приложение, въз основа на вътрешното си право, всяка разпоредба от националното право, която противоречи на разпоредба от правото на Съюза без директен ефект (вж. в този смисъл решение от 18 януари 2022 г., Thelen Technopark Berlin, C‑261/20, EU:C:2022:33, т. 33).
25 Така въпреки липсата на хоризонтален директен ефект на дадена директива национална юрисдикция може да позволи на частноправен субект да се позове на незаконосъобразността на данък, който неоснователно му е бил прехвърлен от продавач, в съответствие с възможност, призната му от националното законодателство, за да постигне неутрализиране на допълнителната икономическа тежест, която в крайна сметка е трябвало да понесе, ако такава възможност е предвидена в националното законодателство, което в делото, разглеждано по главното производство, запитващата юрисдикция трябва да определи.
26 На второ място, Съдът е приел, че частноправните субекти могат да се позовават на разпоредбите на дадена директива, когато те са безусловни и достатъчно точни по съдържание, не само спрямо държава членка и всички органи на нейната администрация, но и спрямо организации или образувания, които са зависими или контролирани от държавата или разполагат с изключителни правомощия в сравнение с тези, които произтичат от нормите, приложими към отношенията между частноправни субекти (вж. в този смисъл решение от 10 октомври 2017 г., Farrell, C‑413/15, EU:C:2017:745, т. 33 и цитираната съдебна практика). В случая запитващата юрисдикция ще трябва да извърши необходимите проверки, за да определи дали разглежданите доставчици се числят към една от тези категории.
27 С оглед на всичко гореизложено на първия въпрос следва да се отговори, че член 288, трета алинея ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска в спор между частноправни субекти национална юрисдикция да остави без приложение национална правна норма, въвеждаща косвен данък, който противоречи на ясна, точна и безусловна разпоредба на нетранспонирана или неправилно транспонирана директива, освен ако в националното право е предвидено друго или ако образуванието, срещу което е направено позоваване на незаконосъобразността на посочения данък, е зависимо или контролирано от държавата или разполага с изключителни правомощия в сравнение с тези, които произтичат от нормите, приложими към отношенията между частноправни субекти.
По втория въпрос
28 С втория си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали принципът на ефективност трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която не позволява на крайния потребител да поиска пряко от държавата възстановяването на допълнителната икономическа тежест, която този потребител е понесъл поради прехвърлянето, извършено от доставчик в съответствие с възможност, призната му от националното законодателство, на данък, който самият той недължимо е платил, а позволява на такъв потребител само да предяви граждански иск за възстановяване на недължимо платено срещу такъв доставчик, когато недължимият характер на това плащане е последица от противоречието на посочения данък с ясна, точна и безусловна разпоредба на нетранспонирана или неправилно транспонирана директива, и когато поради невъзможността да се направи позоваване на директивата като такава в спор между частноправни субекти, това основание за незаконосъобразност не може валидно да се изтъква в рамките на такъв иск.
29 В това отношение според постоянната практика на Съда държавата членка по принцип е длъжна да върне данъците, събрани в нарушение на правото на Съюза, тъй като правото да се получат обратно тези данъци всъщност е следствие и допълнение на правата, предоставени на правните субекти от разпоредбите на правото на Съюза, забраняващи подобни данъци (решение от 20 октомври 2011 г., Danfoss и Sauer-Danfoss, C‑94/10, EU:C:2011:674, т. 20 и цитираната съдебна практика).
30 Същевременно, по изключение от принципа на възстановяване на данъците, несъвместими с правото на Съюза, възстановяването на недължимо платените данъци може да бъде отказано единствено когато то може да доведе до неоснователно обогатяване на правоимащите, а именно когато е доказано, че лицето, задължено да плати тези данъци, фактически ги е начислило направо на друго лице (вж. в този смисъл решение от 20 октомври 2011 г., Danfoss и Sauer-Danfoss, C‑94/10, EU:C:2011:674, т. 21 и цитираната съдебна практика).
31 Всъщност в такава ситуация тежестта на недължимо платения данък се понася не от данъчнозадълженото лице, а от крайния потребител, върху когото тя е прехвърлена. Ето защо да се върне на данъчнозадълженото лице платената като данък сума, която то вече е получило от крайния потребител, би било равносилно на получаването на двойно плащане, което би могло да се квалифицира като неоснователно обогатяване, без по този начин да се поправят последиците от незаконосъобразността на данъка за крайния потребител (вж. в този смисъл решение от 20 октомври 2011 г., Danfoss и Sauer-Danfoss, C‑94/10, EU:C:2011:674, т. 22 и цитираната съдебна практика).
32 За разлика от това, в същата ситуация следва да се избегне извличането от съответната държава членка на полза от нарушението на правото на Съюза. Така, при положение че е извършено такова прехвърляне, в съответствие с възможност, която националното законодателство признава на доставчиците, и че след това крайният потребител е понесъл в крайна сметка тази допълнителна икономическа тежест, същият трябва да има възможността да получи възстановяване на такава тежест или пряко от посочената държава членка, или от данъчнозадълженото лице продавач. В последния случай това данъчнозадължено лице тогава трябва да има възможността да поиска от същата държава членка компенсиране на възстановяването, което се е наложило да извърши.
33 След това уточнение е важно да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика, при липса на правна уредба на Съюза в тази област, във вътрешния правен ред на всяка държава членка трябва да се предвидят точните процесуални ред и условия, при които трябва да се упражни правото да се получи възстановяване на посочената икономическа тежест (вж. по аналогия решение от 15 март 2007 г., Reemtsma Cigarettenfabriken, C‑35/05, EU:C:2007:167, т. 37), като тези процесуален ред и условия трябва да зачитат принципите на равностойност и на ефективност (вж. в този смисъл решения от 17 юни 2004 г., Recheio — Cash & Carry, C‑30/02, EU:C:2004:373, т. 17, и от 6 октомври 2005 г., MyTravel, C‑291/03, EU:C:2005:591, т. 17).
34 По-конкретно, ако такова възстановяване се окаже невъзможно или изключително трудно за постигане от съответните доставчици, принципът на ефективност изисква крайният потребител да може да насочи претенцията си за възстановяване пряко срещу съответната държава членка (вж. в този смисъл решения от 15 март 2007 г., Reemtsma Cigarettenfabriken, C‑35/05, EU:C:2007:167, т. 41, и от 26 април 2017 г., Farkas, C‑564/15, EU:C:2017:302, т. 53).
35 В настоящия случай от преписката, с която Съдът разполага, е видно, че съгласно член 53 от Законодателен декрет № 504/1995 допълнителният данък към акциза за електроенергия е трябвало да се плати от доставчиците на електроенергия, но те веднага са го прехвърлили върху крайните потребители в съответствие с възможността, която им признава член 16, алинея 3 от Законодателен декрет № 504/1995. Според предоставените от запитващата юрисдикция индикации обаче този законодателен декрет предвижда, че крайните потребители не могат да искат пряко от съответната държава членка възстановяването на допълнителната икономическа тежест, която по този начин е трябвало неоснователно да понесат, а трябва да подадат такова искане само до посочените доставчици.
36 Като се има предвид, че както следва от точка 22 от настоящото решение, разпоредба от директива, която е неправилно транспонирана или не е транспонирана, макар и ясна, точна и безусловна, не може сама по себе си да създаде в тежест на частноправен субект допълнително задължение спрямо предвидените в националното законодателство и че следователно позоваване на самата разпоредба срещу него не е възможно, от това следва, че в положение като разглежданото по главното производство крайните потребители са в правна невъзможност да се позоват срещу доставчиците на електроенергия на несъвместимостта на допълнителния данък към акциза за електроенергия с разпоредбите на Директива 2008/118, и вследствие на това да получат възстановяването на допълнителната икономическа тежест, породена от този данък, която те е трябвало да понесат поради липсата на правилно транспониране на тази директива от Италианската република.
37 При това положение трябва да се констатира, с оглед на предоставените на Съда данни относно особеностите на разглежданото по главното производство национално законодателство и при условие запитващата юрисдикция да извърши необходимите проверки, че такова законодателство, като не позволява на краен потребител да иска пряко от държавата членка възстановяването на допълнителната икономическа тежест, която е понесъл вследствие на прехвърлянето, извършено от доставчик въз основа на призната му от националното законодателство възможност, на данък, който самият посочен доставчик е платил недължимо на посочената държава членка, нарушава принципа на ефективност.
38 От всичко гореизложено следва, че на втория въпрос следва да се отговори, че принципът на ефективност трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която не позволява на крайния потребител да иска пряко от държавата членка възстановяване на допълнителната икономическа тежест, която този потребител е понесъл вследствие на прехвърлянето, извършено от доставчик в съответствие с призната му от националното законодателство възможност, на данък, който самият той недължимо е платил, а позволява на такъв потребител само да предяви граждански иск за възстановяване на недължимо платено срещу такъв доставчик, когато недължимият характер на това плащане е последица от противоречието на посочения данък с ясна, точна и безусловна разпоредба на нетранспонирана или неправилно транспонирана директива, и когато поради невъзможността да се направи позоваване на директивата като такава в спор между частноправни субекти, това основание за незаконосъобразност не може валидно да се изтъква в рамките на такъв иск.
По съдебните разноски
39 С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.
Поради изложените съображения Съдът (пети състав) реши:
1) Член 288, трета алинея ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска в спор между частноправни субекти национална юрисдикция да остави без приложение национална правна норма, въвеждаща косвен данък, който противоречи на ясна, точна и безусловна разпоредба на нетранспонирана или неправилно транспонирана директива, освен ако в националното право е предвидено друго или ако образуванието, срещу което е направено позоваване на незаконосъобразността на посочения данък, е зависимо или контролирано от държавата или разполага с изключителни правомощия в сравнение с тези, които произтичат от нормите, приложими към отношенията между частноправни субекти.
2) Принципът на ефективност трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която не позволява на крайния потребител да иска пряко от държавата членка възстановяване на допълнителната икономическа тежест, която този потребител е понесъл вследствие на прехвърлянето, извършено от доставчик в съответствие с призната му от националното законодателство възможност, на данък, който самият той недължимо е платил, а позволява на такъв потребител само да предяви граждански иск за възстановяване на недължимо платено срещу такъв доставчик, когато недължимият характер на това плащане е последица от противоречието на посочения данък с ясна, точна и безусловна разпоредба на нетранспонирана или неправилно транспонирана директива, и когато поради невъзможността да се направи позоваване на директивата като такава в спор между частноправни субекти, това основание за незаконосъобразност не може валидно да се изтъква в рамките на такъв иск.
Подписи