РЕШЕНИЕ НА СЪДА НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА (трети състав)
29 март 2007 година
Дело F-31/05
Michael Cwik
срещу
Комисия на Европейските общности
„Длъжностни лица — Оценка — Доклад за развитие на кариерата — Процедура за оценяване за 2003 г. — Жалба за отмяна — Възражение за незаконосъобразност — Явна грешка в преценката“
Предмет: Жалба на основание членове 236 ЕО и 152 АЕ, с която г‑н Cwik иска, от една страна, отмяна на неговия доклад за развитие на кариерата, изготвен за периода от 1 януари до 31 декември 2003 г., а ако е необходимо, и на решението от 24 януари 2005 г. за отхвърляне на жалбата му срещу посочения по-горе доклад, и от друга страна, осъждане на Комисията да заплати символично обезщетение в размер на 1 EUR
Решение: Отхвърля жалбата. Всяка страна понася направените от нея съдебни разноски.
Резюме
1. Длъжностни лица — Атестиране — Доклад за развитие на кариерата
(член 43 от Правилника за длъжностните лица)
2. Длъжностни лица — Атестиране — Доклад за развитие на кариерата
(член 43 от Правилника за длъжностните лица)
3. Длъжностни лица — Психически тормоз — Понятие
1. При изготвянето на докладите за развитие на кариерата не би могло да се приеме, че наличието на целева средна стойност ограничава свободата на преценка на атестиращите, когато последните поставят конкретна оценка на длъжностните лица.
Всъщност и на първо място тази средна стойност не ограничава предоставената на оценяващите възможност да диференцират оценките за работата на всяко длъжностно лице в съответствие със степента, в която тя е под или над средната стойност.
На второ място, за спазването на целевата средна стойност атестиращите не са длъжни да компенсират по-високите от нея оценки с по-ниски. Всъщност системата на целевата средна стойност отчита най-често срещаните в действителност случаи, а именно равномерното разпределяне на атестираните длъжностни лица около средното ниво на заслуги, каквото представлява целевата средна стойност. Освен това системата, установена с приетите от Комисията общи разпоредби за изпълнение на член 45 от Правилника, позволява на атестиращите, когато особеното положение на дадена служба се отклонява от тези често срещани в действителност случаи, също да се отклонят от целевата средна стойност. Всъщност, както произтича от член 4, параграф 3 от тези общи разпоредби за изпълнение, превишаването с една точка на целевата средна стойност не поражда никакви последици. В допълнение от член 4, параграфи 4 и 5 от общите разпоредби за изпълнение следва, че в случай на превишаване с повече от една точка и ако съответната генерална дирекция надлежно обоснове по-големия брой точки, тя може да сезира съвместната група за разглеждане на исканията за дерогации, която може да реши изцяло или частично да възстанови отнетите точки.
Безспорно е, че целевата средна стойност създава известно ограничение в системата за оценяване, като определя граница за оценяващите по отношение на възможността да оценяват всяко лице in abstracto, независимо от заслугите на останалите длъжностни лица, които могат да се съпоставят с него. Въпреки това посоченото ограничение, установено в рамките на политиката на управление на персонала на Общността, за да се постигне представително атестиране на длъжностните лица, не е в противоречие с разпоредбите на член 43 от Правилника. Всъщност указването на целева средна стойност 14 по точкова скала от 0 до 20 позволява да се избегне рискът от инфлация на средната атестация, която би довела до намаляване на диапазона от реално използваните от атестиращите точки и следователно би накърнила функцията по атестирането — да отрази възможно най-вярно заслугите на атестираните длъжностни лица и да даде възможност за действителното им съпоставяне. Освен това указването на целева средна стойност позволява да се намали рискът от различия в средните стойности по атестациите, извършвани в различните генерални дирекции на Комисията, които не биха се дължали на обективни съображения, свързани със заслугите на атестираните длъжностни лица.
(вж. точки 45—49)
Позоваване на:
Първоинстанционен съд — 18 октомври 2005 г., Leite Mateus/Комисия, T‑51/04, непубликувано в Recueil, точка 56; 25 октомври 2005 г., Fardoom и Reinard/Комисия, T‑43/04, Recueil FP, стр. I‑A‑329 и II‑1465, точки 51, 54 и 55; 19 октомври 2006 г., Buendía Sierra/Комисия, T‑311/04, Recueil, стр. II‑4137, точка 183
2. При изготвянето на докладите за развитие на кариерата със съдържащите се в тях описателни коментари се цели да се обосноват изразените в точки оценки. Тези описателни коментари служат за основа при изготвяне на оценката, която е техен цифров израз, и позволяват на длъжностното лице да разбере получената оценка. Следователно описателните коментари в подобен доклад трябва да съответстват на изразените в точки оценки. Въпреки това предвид признатото на оценяващите много широко право на преценка по отношение на оценяването на работата на лицата, за чието атестиране отговарят, евентуалното несъответствие в доклад за развитие на кариерата може да обоснове отмяната на доклада само ако е явно.
(вж. точка 62)
Позоваване на:
Първоинстанционен съд — 25 октомври 2006 г., Carius/Комисия, T‑173/04, Recueil FP, стр. I‑A‑2‑243 и II‑A‑2‑1269, точка 106
3. Длъжностното лице, което твърди, че е жертва на психически тормоз, трябва да представи съвкупност от доказателства, позволяващи да се установи, че спрямо него са предприети действия, с които обективно се цели да бъде накърнено доброто му име или умишлено да се влошат условията му на труд, независимо от неговото субективно възприятие на фактите, които твърди.
В това отношение — що се отнася до длъжностно лице, което поддържа, че докладът за развитие на кариерата му е поредна проява на психическия тормоз, на който е подложен от много години — многократните конфликти с висшестоящите му, споменати от заинтересованото лице и свързани по-конкретно с предходните му атестационни доклади, продължителният период без повишение, както и професионалната му изолация не представляват доказателства, въз основа на които може да се установи, че оспорваният доклад за развитие на кариерата е бил изготвен с цел упражняване на психически тормоз.
(вж. точки 94 и 95)
Позоваване на:
Първоинстанционен съд — 23 февруари 2001 г., De Nicola/ЕИБ, T‑7/98, T‑208/98 и T‑109/99, Recueil FP, стр. I‑A‑49 и II‑185, точка 286; 8 юли 2004 г., Schochaert/Съвет, T‑136/03, Recueil FP, стр. I‑A‑215 и II‑957, точка 41; 4 май 2005 г., Schmit/Комисия, T‑144/03, Recueil FP, стр. I‑A‑101 и II‑465, точка 64