РЕШЕНИЕ НА ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯ СЪД (трети състав)
16 май 2007 година
Дело T-324/04
F
срещу
Комисия на Европейските общности
„Публична служба — Длъжностни лица — Надбавка за експатриране — Жалба за отмяна — Иск за обезщетение — Член 4, параграф 1, буква а) от приложение VII към Правилника — Понятие за международна организация — Обичайно местопребиваване и основна професионална дейност — Отказ с обратно действие на надбавка за експатриране — Възстановяване на неоснователно платени суми“
Предмет: Жалба с предмет, от една страна, искане за отмяна на решенията на Комисията, с които с обратно действие се отказва да се предостави надбавка за експатриране на жалбоподателя и се установява методът за възстановяване на неоснователно получените във връзка с тази надбавка суми, и от друга страна, искане за възстановяване на всички суми, които са или ще бъдат удържани от заплатата на жалбоподателя, считано от февруари 2004 г., заедно с лихвите, както и искане за обезщетение за твърдeните имуществени и неимуществени вреди
Решение: Отхвърля жалбата и иска за обезщетение. Всяка страна понася направените от нея съдебни разноски.
Резюме
1. Длъжностни лица — Заплата — Надбавка за експатриране — Условия за предоставяне
(член 4, параграф 1 от приложение VII към Правилника за длъжностните лица)
2. Длъжностни лица — Заплата — Надбавка за експатриране — Условия за предоставяне
(членове 46 ВС и 48 ВС; член 4, параграф 1, буква а) от приложение VII към Правилника за длъжностните лица)
3. Длъжностни лица — Принципи — Защита на оправданите правни очаквания — Добра администрация — Задължение за полагане на грижа
(член 85 от Правилника за длъжностните лица; член 4, параграф 1 от приложение VII)
1. Достатъчно е да е изпълнен само един от критериите, посочени в член 4 от приложение VII към Правилника за длъжностните лица, а именно длъжностното лице да пребивава обичайно в мястото на назначаването му или да осъществява там основната си професионална дейност, за да не се предостави надбавка за експатриране на това лице.
Що се отнася до определянето на основната професионална дейност, обстоятелството, че длъжностното лице е адвокат и е било вписано в адвокатска колегия в страната си на произход през референтния период, не е достатъчно само по себе си, за да се докаже, че лицето действително е упражнявало тази професия като основна и главна дейност, при липса на конкретни данни относно същността на тази дейност и срока, през който е осъществявана.
Що се отнася до определянето на обичайното местопребиваване, обстоятелството, че длъжностното лице е подновило официалните си документи за самоличност, че продължава да се ползва от здравно осигуряване в страната на произход и че там е данъчният му адрес, не позволява само по себе си да се установи, че интересите на лицето продължават да бъдат съсредоточени в тази страна. Макар някои от тези фактори да позволяват да се установи наличието на трайни връзки между длъжностното лице и страната му на произход, става въпрос за чисто формални съображения, които не позволяват да се установи къде действително пребивава лицето. Що се отнася по-конкретно до плащането на данъци в страната на произход, съгласно конвенцията за избягване на двойното данъчно облагане между тази страна и страната, в която е назначено длъжностното лице, подаването на данъчни декларации в страната на произход, без да е посочено решението, което органите на двете страни ще вземат по отношение на длъжностното лице в съответствие с посочената конвенция, не е достатъчно само по себе си, за да се докаже, че лицето пребивава трайно в страната на произход, тъй като подобни декларации могат да произтичат от едностранно решение на длъжностното лице да плати данъците си в тази страна.
(вж. точки 54, 65, 76 и 77)
Позоваване на: Първоинстанционен съд — 13 април 2000 г., Reichert/Парламент, T‑18/98, Recueil FP, стр. I‑A‑73 и II‑309, точка 30; Първоинстанционен съд — 3 май 2001 г., Liaskou/Съвет, T‑60/00, Recueil FP, стр. I‑A‑107 и II‑489, точка 63
2. За да се приеме за „международна организация“ за целите на прилагането на член 4, параграф 1, буква а), второ тире, последно изречение от приложение VII към Правилника за длъжностните лица, дадена организация трябва да е индивидуализирана и официално призната от държави или създадени от държави международни организации. Това признаване трябва да се извърши под формата на официална декларация, нормативен акт, споразумение или конвенция, от които изрично да следва, че тази организация действително е призната от държави или създадени от държави международни организации.
В това отношение членове 46 и 48 от Договора за ЕОВС, които предвиждат, че предприятията и сдруженията сътрудничат с Комисията, за да улеснят изпълнението на задачите ѝ, не съдържат официално признаване на тези предприятия и сдружения, а по-скоро установяват правата и задълженията, които съгласно текста на посочения договор са приложими за правните субекти, попадащи в персоналния му обхват.
Освен това обстоятелството, че Комисията може да се консултира с тези предприятия и сдружения и че те участват в срещи с консултативна или подготвителна цел, не би могло да се приравни на задача от обществен интерес, възложена от Общностите на въпросните образувания.
Накрая, за да се прецени дали дадена организация е международна, трябва да се вземе предвид единствено съставът ѝ, а не обстоятелството, че принадлежи към други организации с международен състав.
(вж. точки 113, 115, 117, 121 и 122)
Позоваване на: Първоинстанционен съд — 30 март 1993 г., Vardakas/Комисия, T‑4/92, Recueil, стр. II‑357; Първоинстанционен съд — 13 септември 2005 г., Atienza Morales/Комисия, T‑99/03, Recueil FP, стр. I‑A‑225 и II‑1029, точка 35
3. Обстоятелството, че при пълна проверка на служебното досие на дадено длъжностно лице администрацията не е забелязала, че изплащането на надбавката за експатриране на това лице е незаконосъобразно, не би могло да се приеме за конкретно действие от страна на администрацията, което да може да породи основателни правни очаквания у длъжностното лице във връзка с невъзможността за последващо възстановяване на неоснователно платените суми, тъй като подобно обстоятелство само свидетелства, че администрацията продължава да допуска грешка, което е предпоставка за прилагането на член 85 от Правилника за длъжностните лица.
Когато обаче свързаната с изплащането на тази надбавка незаконосъобразност е толкова очевидна, че полагащо обичайната дължима грижа длъжностно лице с професионален опит и степен като жалбоподателя би трябвало да е знаело за нея, като не уведомява администрацията, че сумите по тази надбавка евентуално са изплатени без основание, със собствените си действия длъжностното лице допринася за неотстраняването на тази незаконосъобразност, така че не може да се позове на добросъвестността си, за да се освободи от задължението си за възстановяване на неоснователно получените суми. В подобен случай не може да се твърди, че администрацията не е изпълнила задължението си за полагане на грижа или че е нарушила принципа на добра администрация, тъй като тя само е приложила точно член 85 от Правилника за длъжностните лица.
(вж. точки 159, 164—166 и 170)
Позоваване на: Първоинстанционен съд — 1 април 2004 г., Gussetti/Комисия, T‑312/02, Recueil FP, стр. I‑A‑125 и II‑547, точка 106 и цитираната съдебна практика