РЕШЕНИЕ НА ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯ СЪД (първи състав)

12 септември 2007 година(*)

„Държавни помощи — Законодателство, което предвижда спешни мерки за насърчаване на заетостта по отношение на предприятията в затруднение — Решение, с което схемата за помощи се обявява за несъвместима с общия пазар и се разпорежда възстановяване на отпуснатата помощ“

По съединени дела T‑239/04 и T‑323/04

Италианска република, за която се явява г‑н D. Del Gaizo, в качеството на представител,

жалбоподател по дело T‑239/04,

Brandt Italia SpA, установена във Verolanuova (Италия), за което се явяват г‑н M. van Empel, г‑н C. Visco и S. г‑н Lamarca, avocats,

жалбоподател по дело T‑323/04,

срещу

Комисия на Европейските общности, за която се явяват г‑н V. Di Bucci, г‑н C. Giolito и г‑жа E. Righini, в качеството на представители,

ответник,

с предмет искане за отмяна на Решение 2004/800/ЕО на Комисията от 30 март 2004 година относно схемата за държавни помощи, въведена от Италия за спешни мерки в областта на трудовата заетост (ОВ L 352, стр. 10)

ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯТ СЪД НА ЕВРОПЕЙСКИТЕ ОБЩНОСТИ (първи състав),

състоящ се от: г‑н R. García-Valdecasas, председател, г‑н J. D. Cooke и г‑жа I. Labucka, съдии,

секретар: г‑жа C. Kantza, администратор,

предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 19 септември 2006 г.,

постанови настоящото

Решение

 Обстоятелства, предхождащи спора

 Италианска правна уредба

1        Декрет-закон № 23 от 14 февруари 2003 г., предвиждащ спешни мерки в областта на трудовата заетост (GURI бр. 39 от 17 февруари 2003 г.), след изменение преобразуван в Закон № 81 от 17 април 2003 г. (GURI бр. 91 от 18 април 2003 г.), предвижда в член 1, параграф 1 следното:

„За да се отговори на голямата криза при трудовата заетост, засегнала предприятията, по отношение на които се прилага процедурата за извънредно управление, в случаите, посочени в член 63, параграф 4 от Законодателен декрет № 270 от 8 юли 1999 г., отнасящи се за предприятия, по отношение на които се прилага посочената процедура и в които работят над 1000 работника, министърът на труда и на социалните политики може да предостави на работодателите приобретатели предимствата, предвидени в член 8, параграф 4 и член 25, параграф 9 от Закон № 223 от 23 юли 1991 г., за максимален брой от 550 работника, когато са налице следните условия:

а)      по отношение на приобретателя не са налице белезите, посочени в член 8, параграф 4а от Закон № 223 от 23 юли 1991 г.;

б)      преместването на работници е предвидено от колективен договор, сключен с Министерството на труда и на социалните политики преди 30 април 2003 г., който позволява работниците да бъдат възстановени на работа.“

2        Член 63, параграф 4 от Законодателен декрет № 270 от 8 юли 1999 г., въвеждащ нова уредба на извънредното управление на големите предприятия в несъстоятелност (GURI бр. 185, 9 август 1999 г.), предвижда, в случаите на продажба на предприятие или на част от предприятие, което се управлява от големи предприятия и по отношение на което се прилага процедура за извънредно управление, следното:

„В рамките на консултациите във връзка с прехвърлянето на дадено предприятие, предвидени в член 47 от Закон № 428 от 29 декември 1990 г., извънредният управител, приобретателят и представителите на работниците могат да достигнат до споразумение приобретателят да наеме само част от работниците, както и да бъдат извършени други промени в условията на работа съгласно приложимите разпоредби.“

3        Член 8 от Закон № 223 от 23 юли 1991 г относно нормите в областта на техническата безработица, мобилността, помощите за безработица, прилагането на общностните директиви, осигуряването на заетост и други разпоредби свързани с пазара на труда (обикновено приложение към GURI бр. 175 от 27 юли 1991 г., наричан по-нататък „Закон № 223/91“), уреждащ Intervento straordinario d’integrazione salariale (Специална каса за подпомагане на интеграцията на работниците, наричана по-нататък „CIGS“), допълнен с член 2 от Декрет-закон № 148 от 20 май 1993 г. (GURI бр. 116 от 20 май 1993 г.), съдържа известен брой разпоредби, които имат за цел да насърчат осигуряването на заетост за работниците, включени в специална схема за мобилност. По-специално той предвижда:

„1. За да се осигури заетост за работниците, които са включени в схема за мобилност, следва да се приложи право на предимство при назначаването […]

4. На работодател, който — без да е съответно задължен по силата на параграф 1 — наеме на пълно работно време и за неопределено време работници, включени в схемата за мобилност, се предоставя месечна субсидия за всяко изплатено възнаграждение на работниците, която се равнява на 50 % от обезщетението, което е следвало да бъде изплатено на работниците по схемата за мобилност. Посочената субсидия не може да се предоставя за повече от дванадесет месеца, а по отношение на работници, навършили 50 години —за повече от 24 месеца […]

4а. Правото върху икономическите предимства, посочено в предходните параграфи, не се предоставя за работници, включени в схемата за мобилност през предходните шест месеца, от предприятие от същия сектор на дейност или от друг сектор, което към момента на уволнението се намира в отношения на собственост, които по същество съвпадат с тези на предприятието, наемащо работниците или което се контролира от последното, или е свързано с него. При искането за наемане на работници наемащото предприятие декларира на своя отговорност, че горепосочените пречки не съществуват.“

4        Съгласно член 25, параграф 9 от Закон № 223/91:

„За всеки работник, включен в списъка по схемата за мобилност, който е нает за неопределен срок, частта от вноските, която се заплаща от работодателя, се равнява за първите 18 месеца на размера, предвиден за обучаваните лица със Закон № 25 от 19 януари 1955 г., изменен.“

5        Освен това, член 1, параграф 1 от Закон № 223/91 предвижда:

„Разпоредбите относно [CIGS] се прилагат само за предприятията, които са наели не по-малко от петнадесет лица през последните шест месеца преди датата, на която е направено искането, посочено в параграф 2. По отношение на исканията, направени преди изтичането на шест месеца от прехвърлянето на предприятието, това условие се прилага за новия работодател за периода след датата на това прехвърляне […].“

6        По силата на член 1, параграф 2 от Закон № 223/91 молбата за ползване на предимствата по схемата на CIGS трябва да съдържа програма, изготвена по образец, която предприятието възнамерява да изпълни, и да посочва евентуалните мерки, предвидени в отговор на социалните последици от нея. Член 2 от Закон № 223/91 пояснява освен това, че правото на участие в такава схема се учредява с декрет на италианския министър на труда и на социалните политики след одобрение на програмата от Comitato interministeriale per il coordinamento della politica industriale (Междуведомствен комитет за координация на индустриалната политика (CIPI) и че отпускането на помощта е в зависимост от правилното изпълнение на тази програма.

7        Освен това член 4 от Закон № 223/91 по-специално гласи:

„1. Предприятие, на което е предоставено право да се ползва от схемата на [CIGS] и което при изпълнението на посочената в член 1 програма прецени, че не е в състояние да гарантира на всички освободени работници, че ще ги наеме отново и че не може да предприеме други мерки, може да започне процедурите за мобилност по смисъла на този член.

2. Предприятията, които възнамеряват да ползват посочената в параграф 1 възможност, са длъжни да съобщят за това предварително, в писмена форма, на представителствата на синдикатите в предприятието.

3. Съобщението по параграф 2 трябва да съдържа информация относно причините за свръхкапацитета; за техническите, организационни и производствени причини, поради които предприятието счита, че не е в състояние да приеме мерки, за да се справи с горепосочената ситуация и за да избегне напълно или частично схемата за мобилност; за броя, заеманата длъжност в предприятието и професионалния профил на работниците в свръхчисленост, както и за обичайно наетия персонал; за графика на програмата за мобилност; за евентуалните мерки, предвидени в отговор на социалните последици от въвеждането на посочената програма; за метода на изчисление на всички плащания, различни от тези, които произтичат от действащото законодателство и от колективното договаряне. Към съобщението се прилага препис от квитанция за плащане на [Instituto Nazionale della Previdenza Sociale (INPS) (Национален институт за социално осигуряване)] на сума в размер, равен на максималния размер на обезщетението на [CIGS], умножен по броя на работниците, за които се счита, че е налице свръхчисленост, като аванс за паричната сума, предвидена в член 5, параграф 4 […].“

8        Член 4 от Закон № 223/91 предвижда също:

„5. В седемдневен срок от получаване на съобщението по параграф 2 по молба на синдикалните организации на предприятията и на съответните асоциации се извършва съвместна проверка за проучване на причините за свръхчисленост на работниците и на възможностите за други назначения в същото предприятие на този персонал или на част от него, включително посредством субсидирани договори и гъвкави форми на управление на работното време […]

[…]

7. При липса на съгласие директорът на Ufficio provinciale del lavoro e della massima occupazione (Регионална служба за труд и максимална заетост) призовава страните, за да се преразгледат посочените в член 5 въпроси, и прави предложения за постигане на съгласие. Във всички случаи посочената проверка трябва да приключи в срок от 30 дни, считано от получаването от Ufficio provinciale del lavoro e della massima occupazione на предвиденото в параграф 6 съобщение на предприятието.

[…]

9. След съгласие на синдикатите или след приключване на посочената в параграфи 6—8 процедура предприятието може да включи в схема за мобилност служителите, работниците и ръководителите в свръхчисленост, като съобщи писмено на всеки от тях за прекратяването на договора при спазване на сроковете за предизвестие. […]

[…]

13. Работниците, на които е предоставено право да се ползват от [CIGS], се назначават отново в предприятието след изтичане на периода, в който се ползват от това покритие.

[…]“

9        На последно място член 5, параграфи 4 и 5 от Закон № 223/91 предвижда:

“4. За всеки работник, който е включен в схемата за мобилност, предприятието е длъжно да внася на 30 месечни вноски в касите за оказване на помощ и за подкрепа на организациите за социално осигуряване […] сума, равняваща се на шесткратния размер на първоначалното месечно възнаграждение, плащано на работника в рамките на схемата за мобилност. Тази сума се намалява наполовина, когато посочената в член 4, параграф 9 декларация за свръхчисленост е била предмет на синдикално споразумение.

5. Предприятие, което предостави съгласно установените от Commissione regionale per l’impiego [Регионална комисия по заетостта] процедури, предложения за работа за неопределено време, отговарящи на условията, посочени в член 9, параграф 1, буква б), не е длъжно да плати вноските за оставащия период за работниците, които са изгубили правото си да се ползват от схемата за мобилност, защото не са приели тези предложения или за целия период, през който, след като са приели предложенията на предприятията, работниците са били наети. От посоченото предимство не се ползват предприятията, за които са налице посочените в член 8, параграф 4а връзки с предприятието, желаещо да наеме работниците.“

 Спорна мярка и административна процедура

10      С писмо от 12 февруари 2003 г. италианските власти уведомяват Комисията за схема за помощ, въведена с Декрет-закон № 23/2003 (наричана по-нататък „спорната мярка“).

11      Спорната мярка влиза в сила на 18 февруари 2003 г., преди Комисията да се е произнесла по нейната съвместимост с общия пазар. Като следствие от това тя е вписана в регистъра на помощите, за които не е направено уведомление, под номер NN 7/2003.

12      С писмо от 12 март 2003 г. Комисията иска от Италианската република допълнителна информация относно спорната мярка. По-специално Комисията иска от Италианската република да ѝ посочи големите предприятия, чието прехвърляне е предвидено при действието на тази мярка, както и новите приобретатели и критериите, с оглед на които последните са били избрани. След като иска и получава удължаване на срока за отговор, Италианската република предоставя на Комисията исканите сведения с писмо от 20 май 2003 г.

13      С писмо от 15 октомври 2003 г. Комисията уведомява Италианската република за решението си да открие официалната процедура по разследване, предвидена в член 88, параграф 2 ЕО. Това решение е публикувано в Официален вестник на Европейския съюз на 18 декември 2003 г. (ОВ C 308, стр. 5). Италианската република представя своето становище на Комисията с писмо от 22 декември 2003 г. В това писмо по същество тя посочва, от една страна, че през целия период на прилагане на спорната мярка само едно предприятие е било прехвърлено съгласно предвидените в нея условия, а именно клонът от дейността на Ocean SpA, намиращ се в Община Verolanuova (Бреша), прехвърлен на Brandt Italia SpA (наричано по-нататък „Brandt“). От друга страна, според Италианската република Brandt е придобило Ocean на пазарната цена, без да е получило никакво пряко икономическо предимство в резултат на прилагането на спорната мярка.

14      При все това с писмо от 19 януари 2004 г. Комисията иска от Италианската република допълнителна информация, и в частност да потвърди, че в действителност единственото предприятие, което се е ползвало от спорната мярка, е било Brandt, както и различни други сведения относно обема на отпуснатите помощи при тези условия. Италианската република предоставя на Комисията исканата информация на 11 февруари 2004 г.

15      На 30 март 2004 г. Комисията приема Решение 2004/800/EО относно схемата за държавни помощи за спешни мерки в областта на трудовата заетост, която Италия е започнала да прилага (ОВ L 352, стр. 10, наричано по-нататък „обжалваното решение“), което е съобщено на Италианската република на 1 април 2004 г.

 Обжалваното решение

16      С обжалваното решение Комисията най-напред установява, че спорната мярка представлява държавна помощ по смисъла на член 87, параграф 1 ЕО.

17      Според Комисията, на първо място, спорната мярка създава предимство за определена категория предприятия, а именно за приобретателите на предприятия в затруднение, в които работят най-малко 1000 лица и по отношение на които се прилага процедура за извънредно управление, сключили най-късно до 30 април 2003 г. колективен договор с италианското Министерството на труда и на социалните политики за одобрение на прехвърлянето на работници и, от друга страна, за предприятията в затруднение, по отношение на които се прилага процедура за извънредно управление, в които работят най-малко 1000 лица, и които са обект на прехвърлителна сделка. Тази мярка предоставяла на посочените предприятия икономическо предимство, като намалявала нормалните им разходи и като засилвала финансовото им положение по отношение на други конкурентни предприятия, които нямат право да се ползват от същата схема. Освен това селективният характер на спорната мярка се потвърждавал от обстоятелството, че тя е приложена само в един случай.

18      На второ място, спорната мярка била предоставена чрез държавни средства, от една страна защото била предмет на безвъзмездно публично финансиране и, от друга страна, защото държавата се отказвала от събирането на част от вноските за социално осигуряване, които обикновено се дължат.

19      На трето място, като засилва финансовото положение на дадени предприятия по отношение на техните конкуренти, спорната мярка създавала опасност от засягане на търговията между държавите-членки и от нарушаване на конкуренцията.

20      Според Комисията спорната мярка следователно е забранена по принцип от член 87, параграф 1 ЕО и може да се приеме за съвместима с общия пазар само ако може да се ползва от някое от изключенията, предвидени в Договора.

21      На следващо място Комисията изразява съжаление за това, че италианските власти са нарушили задължението, което произтича за тях от член 88, параграф 3 ЕО, като са изпълнили спорната мярка, преди тя да е била разрешена от Комисията.

22      Освен това по отношение на съвместимостта на спорната мярка с общия пазар Комисията изключва възможността същата да се ползва от предвидените в Договора изключения.

23      На последно място Комисията преценява съвместимостта на спорната мярка в светлината на Насоките на Общността за държавните помощи за оздравяване и преструктуриране на предприятия в затруднение (ОВ C 288, 1999 г., стр. 2), на Регламент (ЕО) № 2204/2002 на Комисията от 5 декември 2002 година относно прилагането на членове 87 [ЕО] и 88 [ЕО] за държавните помощи за заетост (ОВ L 337, стр. 3; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 155) и на Насоките за държавните регионални помощи (ОВ C 74, 1998 г., стр. 9).

24      На първо място, по отношение на преценката на съвместимостта на спорната мярка с общия пазар с оглед на Насоките на Общността за държавните помощи за оздравяване и преструктуриране на предприятия в затруднение, Комисията счита, че съвместимостта е изключена, защото спорната мярка се прилага за предприятия, в които работят повече от 1000 лица, тоест за големите предприятия, докато въпросните насоки допускат схеми за помощ за оздравяване и за преструктуриране само за малките и за средните предприятия.

25      На второ място, в контекста на Регламент № 2204/2002, Комисията отхвърля в частност довода на Италианската република, според който предимствата, предоставени в рамките на спорната мярка, били същите като тези в рамките на схемата на техническа безработица, която никога не е била считана за държавна помощ.

26      На трето място, доколкото Италианската република твърди, че дори спорната мярка да представлява държавна помощ, тя била съвместима с общия пазар по смисъла на член 4, параграф 4, буква в) от Регламент № 2204/2002 като помощ за създаване на заетост, Комисията изтъква, че помощите за създаване на заетост в регионите без подпомагане са допустими единствено в полза на малките и на средните предприятия, докато спорната мярка се отнася за големи предприятия.

27      Относно преценката на съвместимостта на спорната мярка с общия пазар от гледна точка на Насоките за държавните регионални помощи, Комисията счита, че спорната мярка не попада в приложното поле на Насоките за държавните регионални помощи поради обстоятелството, че тя се прилага за цялата национална територия и най-вече защото единственият случай, в който спорната мярка е била приложена, се отнася за предприятие, намиращо се в регион, който не се ползва от предвидените в член 87, параграф 3, букви а) и в) ЕО изключения.

28      По тези съображения Комисията приема, че спорната мярка представлява държавна помощ по смисъла на член 87, параграф 1 ЕО, чието приложение е започнато неправомерно, в нарушение на член 88, параграф 3 ЕО. Поради това Комисията стига до заключението, че тази мярка е несъвместима с общия пазар и разпорежда незабавно изпълнение на решението си, което предполага връщането на несъвместимите помощи. Въпреки това Комисията уточнява, че обжалваното решение не засяга възможността индивидуални помощи, отпуснати в рамките на тази мярка, да бъдат впоследствие приети с решение на Комисията като изцяло или частично съвместими с общия пазар с оглед на техните специфични характеристики.

 Производство и искания на страните

29      Италианската република и Brandt подават настоящите жалби, депозирани в секретариата на Първоинстанционния съд на 11 юни и на 4 август 2004 г. и вписани съответно под номера T‑239/04 и T‑323/04.

30      С определение на председателя на първи състав на Първоинстанционния съд от 19 юли 2006 г. след изслушване на страните двете дела са съединени за целите на устната фаза на производството и на съдебното решение в съответствие с член 50 от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд.

31      Устните състезания и отговорите на страните на поставените им от Първоинстанционния съд въпроси са изслушани в съдебно заседание от 19 септември 2006 г.

32      По дело T‑239/04 Италианската република иска от Първоинстанционния съд:

–        да обяви обжалваното решение за нищожно,

–        да осъди Комисията да заплати разноските.

33      По дело T‑323/04 Brandt иска от Първоинстанционния съд:

–        да отмени обжалваното решение,

–        при условията на евентуалност, в случай че Първоинстанционният съд потвърди несъвместимостта на спорната мярка с член 87 ЕО и с член 88 ЕО, да обяви частична нищожност на обжалваното решение по отношение на Brandt, ограничена до член 3 от същото, т.е. нищожност на частта, в която се нарежда на Италианската република да изиска връщане на неправомерно предоставената помощ,

–        да осъди Комисията да заплати разходите и разноските по настоящото производство.

34      По дело T‑239/04 Комисията иска от Първоинстанционния съд:

–        да отхвърли жалбата,

–        да осъди Италианската република да заплати разноските.

35      По дело T‑323/04 Комисията иска от Първоинстанционния съд:

–        да отхвърли жалбата като недопустим или при условията на евентуалност като неоснователна,

–        да осъди Brandt да заплати разноските.

 По допустимостта

 Доводи на страните

36      Въпросът за допустимостта на жалбата, подадена от Brandt срещу обжалваното решение, е повдигнат от Комисията по дело T‑323/04. Въпреки че в крайна сметка се отказва да повдигне възражение за недопустимост на жалбата с отделен акт именно поради обстоятелството, че Италианската република атакува пред Първоинстанционния съд същото решение в рамките на дело T‑239/04, Комисията продължава да счита, че Brandt не може да посочи никакъв индивидуален интерес от отмяната на обжалваното решение и като следствие от това иска от Първоинстанционния съд да отхвърли жалбата му като недопустима.

37      Като се позовава по-специално на заключението на генералния адвокат Jacobs към Решението на Съда от 13 декември 2005 г. по дело Комисия/Aktionsgemeinschaft Recht und Eigentum (C‑78/03 P, Recueil, стр. I‑10737, I‑10741, точки 138—142), Комисията изтъква, че съдебната практика по въпросите за допустимостта на жалби, подадени от конкуренти срещу решение, прието в съответствие с член 88, параграф 3 ЕО, далеч не е установена и че аналогични съображения намират приложение по отношение на жалбите, подадени от бенефициерите на държавни помощи, отпуснати в рамките на схема за помощ, срещу решение, обявяващо въпросната схема за несъвместима с общия пазар и разпореждащо възстановяване на вече отпуснатите помощи на това основание. Комисията добавя, че независимо от тези колебания в съдебната практика не съществува никакво основание да се приеме, че всички бенефициери на помощи, отпуснати в рамките на схема за помощ, са лично засегнати по смисъла на член 230, четвърта алинея ЕО от решението на Комисията, което обявява посочената схема за несъвместима с общия пазар, доколкото в този случай Комисията прави обща и абстрактна преценка на дадена национална правна уредба, без да разглежда индивидуални случаи.

38      Комисията счита освен това, че доколкото Италианската република е създала обща и абстрактна схема и я е уведомила за нея, тя може да разгледа спорната мярка само като такава, въпреки че в действителност тя е била предназначена да се прилага само по отношение на едно предприятие, а именно Brandt. Комисията допълва, че именно по тази причина обжалваното решение се отнася до спорната мярка като такава, без да разглежда конкретното положение на Brandt, и че следователно жалбата на последното следва да бъде обявена за недопустима.

39      Brandt счита, че има право да иска отмяна на обжалваното решение. Като приема, че адресат на обжалваното решение формално е Италианската република, Brandt счита, че това решение го засяга пряко и лично. От една страна обжалваното решение оказва пряко въздействие върху положението на Brandt, тъй като задължението, което то създава за Италианската република да изиска възстановяване на помощта, щяло да причини сигурни икономически вреди за него (Решение на Съда от 5 май 1998 г. по дело Dreyfus/Комисия, C‑386/96 P, Recueil, стр. I‑2309, точка 43). От друга страна Brandt било лично засегнато от обжалваното решение като бенефициер на твърдяната помощ според становището на Комисията и като задължено да възстанови помощта по силата на член 3 от обжалваното решение.

 Съображения на Първоинстанционния съд

40      На първо място Първоинстанционният съд отбелязва, че по Дело T‑239/04, в рамките на което обжалваното решение е оспорено от Италианската република, Комисията поддържа, че спорната мярка няма общ характер, а представлява намеса, ограничена до един специфичен случай, която предоставя предимства само на едно-единствено предприятие, а именно Brandt, като дерогира условията, предвидени от общото законодателство.

41      Освен това в рамките на дело T‑323/04 Brandt има собствен интерес, който се различава от този на Италианската република по смисъла на възприетите критерии в Решението на Съда от 10 юли 1986 г. по дело DEFI/Комисия (282/85, Recueil, стр. 2469, точка 16). Като приема спорната мярка, която стои в основата на обжалваното решение и съответно на двете жалби, разглеждани в настоящите съединени дела, Италианската република цели да избегне социалната криза, която може да бъде предизвикана от уволнението на голям брой работници от предприятия в затруднение, улеснявайки прехвърлянето им от Ocean в Brandt. От гледна точка на Brandt това прехвърляне представлява търговско решение, което е улеснено от спорната мярка.

42      По-нататък, дори спорната мярка да не посочва предприятията, в полза на които ще бъде отпусната помощта, името на Brandt се споменава по време на парламентарните дебати, предхождащи приемането на спорната мярка, на които се позовава Комисията. Накрая, Комисията констатира многократно в обжалваното решение, че през целия период на приложение на спорната мярка само едно предприятие е било прехвърлено съгласно предвидените в нея условия, а именно Ocean, прехвърлено на Brandt.

43      На второ място, Първоинстанционният съд напомня, че съгласно постоянната съдебна практика допустимостта на жалба за отмяна, подадена от физическо или юридическо лице, е подчинена на условието да се докаже правен интерес (вж. Решение на Първоинстанционния съд от 22 ноември 2001 г. по дело Mitteldeutsche Erdöl-Raffinerie/Комисия, T‑9/98, Recueil, стр. II‑3367, точка 32 и посочената съдебна практика). В случая, ако обжалваното решение бъде отменено, безспорно правното положение на Brandt ще бъде променено, тъй като възстановяването на помощта, предвидено в член 3 от това решение, ще бъде лишено от правно основание. От това следва, че Brandt има правен интерес да иска отмяната на обжалваното решение (вж. в този смисъл Определение на председателя на Първоинстанционния съд от 2 август 2001 г. по дело Saxonia Edelmetalle/Комисия, T‑111/01 R, Recueil, стр. II‑2335, точка 17).

44      На трето място, относно прякото и лично засягане на Brandt от обжалваното решение, Първоинстанционният съд посочва, че доколкото член 3 от това решение създава задължение за Италианската република да изиска от бенефициерите възстановяване на помощта, отпусната на основание на спорната мярка, трябва да се приеме, че това решение засяга Brandt пряко и лично (вж. в този смисъл Решение на Съда от 19 октомври 2000 г. по дело Италия и Sardegna Lines/Комисия, C‑15/98 и C‑105/99, Recueil, стр. I‑8855, точки 35 и 36). В допълнение Първоинстанционният съд отбелязва, че службите на италианското обществено осигуряване са наредили да бъде отложено плащането на помощ с приблизителен размер от 500 000 EUR.

45      Предвид гореизложените съображения жалбата на Brandt е допустима.

 По същество

46      В рамките на повдигнатите в дело T‑239/04 три правни основания Италианската република повдига следните оплаквания:

–        нарушение на член 87, параграф 1 ЕО и съществено процесуално нарушение,

–        при условията на евентуалност, липса на мотиви в обжалваното решение относно нарушението на член 87, параграф 1 ЕО и на същественото процесуално нарушение,

–        при условията на евентуалност спрямо първите две твърдения нарушение на член 88, параграф 3 ЕО, на Насоките на Общността за държавните помощи за оздравяване и преструктуриране на предприятия в затруднение и на Регламент № 2204/2002, както и съществено процесуално нарушение, изведено от различни нарушения на процедурата и липса на мотиви.

47      По Дело T‑323/04 Brandt повдига пет правни основания:

–        нарушение на Договора, в частност на член 87 ЕО, и съществено процесуално нарушение, в частност нарушение на член 253 ЕО,

–        превратно упражняване на власт от страна на Комисията,

–        нарушение на член 88 ЕО и процесуално нарушение,

–        нарушение на Договора, в частност на член 88 ЕО и на член 89 ЕО, нарушение на Регламент (ЕО) № 994/98 на Съвета от 7 май 1998 година по прилагането на членове [87 ЕО] и [88 ЕО] към някои категории хоризонтална държавна помощ (ОВ L 142, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 31), нарушение на Регламент № 2204/2002, както и съществено процесуално нарушение, в частност на член 253 ЕО,

–        нищожност на член 3 от обжалваното решение поради нарушение на член 88 ЕО и на основните правни принципи, в частност на принципа за защита на оправданите правни очаквания, както и нарушение на императивни процесуални разпоредби, в частност на член 253 ЕО.

48      Предвид че много от правните основания и доводи, повдигнати от жалбоподателите съответно по Дело T‑239/04 и по Дело T‑323/04, до голяма степен съвпадат, Първоинстанционният съд намира за подходящо да ги разгледа съвместно в следния ред:

–        квалификацията на спорната мярка като държавна помощ,

–        квалификацията на спорната мярка като съществуваща помощ,

–        съобразност на спорната мярка с член 88, параграф 3 ЕО, с Регламент № 2204/2002 и с Насоките на Общността за държавните помощи за оздравяване и преструктуриране на предприятия в затруднение,

–        същественото процесуално нарушение, в частност на член 253 ЕО,

–        липса на мотиви в обжалваното решение относно прилагането на условието за селективност,

–        липсата на мотиви в обжалваното решение относно определянето на бенефициера на помощта, отпусната на основание на спорната мярка,

–        липсата на мотиви в обжалваното решение относно отрицателното въздействие на спорната мярка върху общностния търговски обмен и върху конкуренцията,

–        липсата на задоволителни мотиви в обжалваното решение относно преценката на съвместимостта на спорната мярка с общия пазар от гледна точка на Регламент № 2204/2002 и на Насоките на Общността за държавните помощи за оздравяване и преструктуриране на предприятия в затруднение,

–        липсата на мотиви в обжалваното решение относно възстановяването на помощта.

–        възстановяването на помощта:

–        нарушението на Регламент (EО) № 659/1999 на Съвета от 22 март 1999 година за установяване на подробни правила за прилагането на член [88 ЕО] (ОВ L 83, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 41),

–        нарушението на принципа за защита на оправданите правни очаквания.

49      Предвид естеството на доводите, приведени от Brandt в подкрепа на твърдяното превратно упражняване на власт от страна на Комисията, Първоинстанционният съд счита, че това правно основание следва да се преквалифицира като отнасящо се до някои аспекти на недостатъчните и противоречиви мотиви на обжалваното решение. Като следствие от това то следва да се разгледа в рамките на преценката на мотивите на това решение.

 По квалификацията на спорната мярка като държавна помощ

 Доводи на страните

50      Италианската република твърди, че спорната мярка представлява мярка от общ характер, която цели да насърчи заетостта. Ето защо тя нито нарушавала, нито заплашвала да наруши конкуренцията чрез поставяне в по-благоприятно положение на определени предприятия или на производството на някои стоки и следователно не представлявала държавна помощ. Тази мярка разширявала до някои конкретни случаи приложното поле на схемата на CIGS и на схемата за мобилност, съществуващи от по-рано, като предоставяла при известни условия едни и същи предимства за работодателите приобретатели на предприятия, по отношение на които се прилага процедура за извънредно управление. Действителните бенефициери на въведената със спорната мярка схема били работниците и именно Комисията приела, че горепосочените две схеми не представляват сами по себе си държавна помощ.

51      Италианската република твърди, че Комисията не е преценила този въпрос в рамките на предварителната проверка за съществуването на държавна помощ, а го е разгледала само в рамките на преценката си на спорната мярка на основание Регламент № 2204/2002.

52      Brandt поддържа, че спрямо него икономическото въздействие на спорната мярка е напълно неутрално. Този извод произтичал от сравнителния анализ на спорната мярка и на Закон № 223/91, който Комисията е трябвало да извърши. При липса на спорната мярка Brandt можело да достигне да същия икономически резултат, като се споразумее с Ocean за частично прехвърляне на работниците от обекта във Verolanuova в съответствие със съществуващото общо законодателство. Вследствие от това Brandt приема, че спорната мярка подпомага работниците от предприятието, по отношение на което се прилага процедура за извънредно управление (в дадения случай именно работниците от Ocean), като благоприятства тяхното прехвърляне на приобретателя, без да бъдат включвани в схемата на CIGS или записани в списъците за мобилност. От това Brandt стига до заключението, че ако Първоинстанционният съд потвърди обжалваното решение, и в частност задължението, което то създава за Италианската република да изиска възстановяване на вече отпуснатите помощи, то ще се окаже в явно по-неблагоприятно положение отколкото би се намирало, ако спорната мярка не е била приета.

53      По-нататък Brandt напомня, че за да намери приложение член 87 ЕО, бенефициерът на дадена мярка трябва да е извлякъл икономическа или финансова полза от нея. Във връзка с това то отбелязва, че е придобило Ocean след като е било поставено в конкуренция с други потенциални приобретатели и следователно платената от него цена представяла пазарната цена. Освен това придобиваната сделка се отнасяла не само до индустриалната дейност на клона, но включвала и съвкупността от задълженията на последния. Brandt подчертава обстоятелството, че не е извлякло никакво предимство от спорната мярка, именно поради това че никакво предимство, било то непряко и частично, и което вече произтича от съществуващото общо законодателство, не можело да компенсира допълнителните разходи, които Brandt е трябвало да понесе поради действието на посочената мярка.

54      Освен това, като се позовава на тридесет и първото съображение от обжалваното решение, Brandt твърди, че е налице явно противоречие между твърдението на Комисията, според което предоставените със спорната мярка предимства са същите като тези, които вече са предвидени в рамките на схемата на CIGS и в схемата за мобилност, от една страна, и отказа на Комисията да приеме спорната мярка като част от тези схеми. Brandt подчертава обстоятелството, че спорната мярка не въвежда никакви нови предимства и че има същите последици, като вече предвидените в съществуващото законодателство, по-специално тези по Закон № 223/91. В този смисъл спорната мярка съответствала напълно на духа и на общата структура на италианската схема за обществено осигуряване. Във връзка с това Brandt напомня, че съгласно практиката на Съда частичното освобождаване от социални тежести, дължими от предприятия от определен индустриален сектор, представлява помощ по смисъла на член 87, параграф 1 ЕО, ако тази мярка цели частичното освобождаване на предприятията от парични задължения, които произтичат от нормалното прилагане на общата схема за обществено осигуряване, без това освобождаване да се оправдава от естеството или от духа на тази схема (вж. Решение на Съда от 5 октомври 1999 г. по дело Франция/Комисия, C‑251/97, Recueil, стр. I‑6639, точка 36 и посочената съдебна практика).

55      Най-общо погледнато, Комисията посочва, че в рамките на нейната преценка относно съществуването на държавна помощ е разгледала спорната мярка в съображения 30 и 31 от обжалваното решение.

56      Развивайки като цяло едни и същи аргументи по двете дела, Комисията твърди, че спорната мярка няма общ характер, като това се потвърждава не само от извлеченията от подготвителната работа и от парламентарните дебати, които предхождат приемането на спорната мярка, но и от обстоятелството, че тази мярка е била приложена само в един случай. Освен това Комисията подчертава, че видно от писмото на министъра на труда и на социалните политики от 7 февруари 2003 г., съобщено на Комисията с писмо от 12 февруари 2003 г., първоначално италианските власти са уведомили за спорната мярка като държавна помощ, въпреки че в последвалата кореспонденция те в крайна сметка твърдят обратното.

57      Комисията напомня, че обстоятелството, че спорната мярка цели да насърчи заетостта, не се отразява по никакъв начин на квалификацията ѝ като държавна помощ, тъй като съгласно твърдо установената съдебна практика член 87, параграф 1 ЕО определя националните мерки в зависимост от последиците от тях, а не с оглед на техните предпоставки или на техните цели.

58      На следващо място обстоятелството, че в рамките на други процедури и в един по-късен момент Brandt е можело да получи различни предимства, предвидени в други италиански правни норми, които представляват или не държавна помощ, не било от съществено значение. Според Комисията от значение е само това, че спорната мярка му предоставя специфични предимства.

59      Обстоятелството, че Brandt е предоставило насрещна престация за получените помощи, с нищо не променяло тяхната квалификация (Решение по дело Франция/Комисия, посочено по-горе). Според Комисията тезата за нетна помощ, застъпена от Brandt, според която наличието на насрещна престация премахвало предимството, а следователно и помощта, противоречи на логиката на контрола на държавните помощи. Във всички случаи изчисленията, които Brandt представя в писмената фаза на производството, не били посочени по време на административната процедура и следователно съгласно установената съдебна практика не можели да бъдат взети предвид при преценката на законността на обжалваното решение.

60      Направеното от Brandt позоваване на съдебната практика, която изключва съществуването на специфично предимство и следователно на държавна помощ, когато освобождаването от задължителни вноски се оправдава от естеството или от структурата на данъчната схема, също било неоснователно в дадения случай. Във връзка с това Комисията посочва, че доказването на това обстоятелство следва да бъде направено от държавата-членка (Решение на Съда от 29 април 2004 г. по дело Нидерландия/Комисия, C‑159/01, Recueil, стр. I‑4461, точка 43) и отбелязва, че Италианската република не се е позовала на подобен аргумент. По същество мярката, която намира такова оправдание, трябвало да съответства на вътрешната логика на данъчната схема като цяло (вж. Решение на Първоинстанционния съд от 6 март 2002 г. по дело Diputación Foral de Álava и др./Комисия, T‑127/99, T‑129/99 и T‑148/99, Recueil, стр. II‑1275, точка 164 и Решение на Първоинстанционния съд по дело Diputación Foral de Álava и др./Комисия, T‑92/00 и T‑103/00, Recueil, стр. II‑1385, точка 60 и посочената съдебна практика), което било малко вероятно в случай на временно освобождаване.

61      Според Комисията ползата от спорната мярка се изразява в това, че вместо да бъдат предоставени след приключването на сложни процедури като предвидените за възползване от схемата на CIGS или за прилагане на схемата за мобилност предимствата във връзка с общественото осигуряване се получават незабавно от работодателя, който придобива предприятието. На следващо място създадената със спорната мярка схема осигурила функционална приемственост между Ocean и Brandt, като предоставила на последното възможността да наеме работниците на Ocean още преди те да бъдат уволнени. Обстоятелството, че само предприятията, които отговарят на установените от спорната мярка критерии, могат да се възползват по този начин предварително от предимствата във връзка с общественото осигуряване, при изключване на всички други предприятия, само по себе си е достатъчно, за да се направи извод, че е налице селективна мярка.

62      На последно място Комисията посочва, за разлика от твърденията на жалбоподателите, че схемата за техническа безработица и специалният ред за уволнение изобщо не са били преценявани от Комисията с оглед на правилата относно държавните помощи. Следователно не можело да се изключи, че сами по себе си те представляват държавни помощи, и това становище се потвърждавало на още по-силно основание по отношение на селективното им разширение.

 Съображения на Първоинстанционния съд

63      Първоинстанционният съд отбелязва най-напред, че противно на твърдението на Италианската република въпросът за съществуването на държавна помощ е разгледан от Комисията в точка 5 от обжалваното решение, а що се отнася до Регламент № 2204/2002, също в съображения 30 и 31.

64      На следващо място Първоинстанционният съд счита, че трябва да се приеме доводът на Комисията, че ползата от спорната мярка се изразява в това, че вместо да бъдат предоставени след приключването на сложни процедури като предвидените за възползване от схемата CIGS или за прилагане на схемата за мобилност предимствата във връзка с общественото осигуряване се получават незабавно от работодателя, който придобива предприятието, по отношение на което се прилага процедура за извънредно управление. Не може да се приеме доводът на Brandt, че приобретателят не е длъжен да следва която и да е от процедурите, свързани с включването на работниците в схемата за мобилност. Дори да се допусне, че тези процедури са започнати от прехвърлителя, те имат за цел сключването на гражданскоправен договор, който по принцип е изгоден и за двете страни. На практика съгласно установената схема приобретателят е този, който се ползва от облаги и от правото да внася намалени осигурителни вноски. Следователно е безспорно, че той има интерес да получи бързо и лесно предвидените предимства.

65      Освен това спорната мярка е позволила да се осигури функционална приемственост между Ocean и Brandt, като е предоставила на Brandt възможност да наеме работниците още преди да бъдат уволнени, което само по себе си представлява предимство по отношение на конкуренцията.

66      По отношение на селективния характер на спорната мярка Първоинстанционният съд напомня, че тя е приета на 14 февруари 2003 г. в рамките на спешна процедура. Предимствата, предвидени от спорната мярка, са били подчинени на условието за съществуване на колективен договор, който е трябвало да бъде сключен преди 30 април 2003 г. Следователно те са били достъпни в продължение на период от 2 месеца и 17 дни. Предимствата, предвидени със спорната мярка, са предвидените в съществуващото общо законодателство. При все това в рамките на спорната мярка не е необходимо да се следват сложните процедури, обуславящи получаването на посочените предимства в рамките на съществуващото общо законодателство, а обхватът на тази обща схема е значително стеснен, по-конкретно като се ограничава правото на ползване на спорната мярка само от предприятията, в които работят повече от 1000 лица, срещу предвидения минимум от петнадесет работника, изискван в рамките на общата схема. Като резултат от това спорната мярка е приложена само в един случай. Освен това стенограмите от парламентарните дебати, които предхождат приемането на спорната мярка, представени от Комисията по време на писменото производство, изрично указват, че прехвърлянето на Ocean стои в основата на приемането ѝ. По тези причини Първоинстанционният съд приема селективния характер на спорната мярка за установен.

67      Първоинстанционният съд отбелязва освен това, че между страните няма спор относно обстоятелството, че предимството, което произтича от спорната мярка, се осигурява с държавни средства.

68      По отношение на отражението на спорната мярка върху търговския обмен в Общността Първоинстанционният съд счита, че в съображение 20 от обжалваното решение Комисията правилно е установила, че спорната мярка създава опасност от нарушаване на конкуренцията, поради това че засилва финансовото положение на някои предприятия по отношение на конкурентите им и че в частност създава опасност от нарушаване на конкуренцията и от засягане на търговския обмен, ако бенефициерите са в отношения на конкуренция със стоки с произход от други държави-членки, въпреки че самите те не изнасят своята продукция (Решение на Съда от 17 септември 1980 г. по дело Philip Morris, 730/79, Recueil, стр. 2671, точки 11 и 12, и Решение на Съда от 17 юни 1999 г. по дело Белгия/Комисия, C‑75/97, Recueil, стр. I‑3671, точки 47 и 48). Първоинстанционният съд отбелязва освен това, че Brandt — бенефициер на спорната мярка — принадлежи към групата ElcoBrandt, която е пета по големина група в Европа в отличаващия се с това, че е особено изложен на конкуренцията сектор на електрическите уреди, което подкрепя извода, че спорната мярка може да засегне търговията между държавите-членки и да наруши или създаде опасност от нарушаване на конкуренцията (вж. в този смисъл Решение на Първоинстанционния съд от 15 юни 2005 г. по дело Regione autonoma della Sardegna/Комисия, T‑171/02, Recueil, стр. II‑2123, точка 87).

69      Първоинстанционният съд приема освен това, че обстоятелството, че спорната мярка цели да насърчи заетостта, е без значение за нейната квалификация като държавна помощ, тъй като член 87, параграф 1 ЕО не разграничава държавната намеса с оглед на нейните предпоставки или цели, а я определя в зависимост от нейните последици (вж. Решение на Първоинстанционния съд от 5 август 2003 г. по дело P & O European Ferries (Vizcaya) и Diputación Foral de Vizcaya/Комисия, T‑116/01 и T‑118/01, Recueil, стр. II‑2957, точка 112 и посочената съдебна практика). При това доводът, че Brandt е можело да получи същите предимства в по-късен момент и в рамките на други процедури, предвидени в други италиански правни норми, също не е релевантен, доколкото по настоящото дело решаващият критерий е, че спорната мярка представлява селективно разширение на тези общи схеми, като предоставя специфични предимства на някои предприятия, засилвайки по този начин тяхното финансово положение по отношение на конкурентите им.

70      Предвид на гореизложеното Първоинстанционният съд приема, че спорната мярка представлява държавна помощ по смисъла на член 87, параграф 1 ЕО.

 По квалификацията на спорната мярка като съществуваща помощ

 Доводи на страните

71      Brandt поддържа, че Комисията неправилно не е приела спорната мярка за съществуваща помощ, защото според него тя попада в приложното поле на Регламент № 2204/2002. Във връзка с това Brandt твърди, че Комисията се е ограничила да приеме, че спорната мярка не попада в приложното поле на Регламент № 2204/2002. Като е направила това, въпреки че Регламент № 2204/2002 не ѝ предоставя никакви особени правомощия в това отношение, Комисията си присвоила правомощието да отнеме ползването на предвидената в този регламент схема на съществуващи помощи. С това действие Комисията не обосновала своята компетентност да отнеме с индивидуален акт това ползване и по този начин най-малкото нарушила задължението си за надлежно мотивиране.

72      Комисията твърди, че Brandt очертава някои хипотези, без да провери тяхната основателност, поради това че не доказал наличието на условията за прилагане на Регламент № 2204/2002 и не опровергал мотивите, изложени от Комисията в съображения 29—33 от обжалваното решение, които установявали точно обратното.

73      По отношение на оспорването на компетентността ѝ в посочената област Комисията счита, че ако Brandt приема, както личи от точка 99 и следващите от жалбата му, че Комисията не е компетентна да прилага Регламент № 2204/2002, и изобщо регламентите за освобождаване спрямо индивидуалните решения, които приема, то неговата позиция е явно погрешна. От една страна, съображение 4 от Регламент № 2204/2002 предоставяло на държавите-членки възможността да направят уведомление за помощите за заетост и задължавало Комисията да разгледа тези уведомления, в частност в светлината на критериите, определени в Регламент № 2204/2002 и в Регламент (ЕО) № 70/2001 на Комисията от 12 януари 2001 година за прилагането на членове 87 [ЕО] и 88 [ЕО] по отношение на държавните помощи за малките и средните предприятия (ОВ L 10, стр. 33; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 98) или в съответствие с приложимите рамки и насоки на Общността. От друга страна, било повече от очевидно, че Комисията е длъжна да приложи всички потенциално релевантни норми при проверката на съвместимостта на дадена помощ, независимо от това дали се касае за насоки, рамки или регламенти. Според Комисията ако това не е така, тя никога не би могла да приеме отрицателно решение, защото не би била компетентна да изключи вероятността помощта да е съвместима с общия пазар съгласно даден регламент за освобождаване.

74      Комисията добавя, че ако обратно на това Brandt претендира, че Комисията неправилно е приела, че спорната мярка не попада в приложното поле на Регламент № 2204/2002, член 21 от Статута на Съда и член 44, параграф 1, буква в) от Процедурния правилник му вменявали задължението да мотивира това правно основание.

 Съображения на Първоинстанционния съд

75      Най-напред Първоинстанционният съд припомня, че Регламент № 994/98 предвижда в член 1, параграф 1, буква а), iv) и буква б), че Комисията може да обяви чрез регламенти, приети в съответствие с процедурите, предвидени в член 8 от него и в съответствие с член 87 ЕО, че помощите за заетост и професионална квалификация, както и помощи съгласно одобрената от Комисията карта за предоставяне на безвъзмездни регионални помощи на всяка държава-членка са съвместими с общия пазар и да ги освободи от задължението за уведомяване, предвидено в член 88, параграф 3 ЕО.

76      Комисията е упражнила това свое правомощие, като е приела Регламент № 2204/2002. За да се ползва от предвиденото в този регламент освобождаване, помощта трябва да отговаря на условията за неговото приложение, което не е изпълнено в настоящия случай, както се установява в точки 93—96 по-долу.

77      На следващо място, по отношение на довода на Brandt, състоящ се в твърдението, че спорната мярка представлява само незначителна вариация на схемата на CIGS и на схемата за мобилност, които според него самите те са съществуващи схеми за държавна помощ, Първоинстанционният съд счита, че той също не може да бъде приет. Съгласно член 1 от Регламент № 659/1999 съществуваща помощ може да е налице в няколко случая. Според текста на тази разпоредба съществуваща помощ е:

–        на първо място, всяка помощ, която съществува в съответната държава-членка преди влизането в сила на Договора,

–        на второ място, всяка разрешена помощ, т.е. схеми за помощ и индивидуална помощ, които са били разрешени от Комисията или от Съвета,

–        на трето място, всяка помощ, за която се счита, че е била разрешена, ако Комисията не е приела друго решение в двумесечен срок, по принцип от деня, следващ получаването на пълно уведомление за помощта, с която Комисията разполага за извършването на предварително разглеждане,

–        на четвърто място, всяка помощ, по отношение на която е изтекъл десетгодишния давностен срок за възстановяване,

–        на пето място, всяка помощ, която се счита за съществуваща помощ, тъй като може да се установи, че в момента на въвеждането ѝ в действие не е представлявала помощ, а впоследствие е станала помощ поради еволюцията на общия пазар и без да е била изменяна от държавата-членка.

78      В настоящия случай Първоинстанционният съд отбелязва, че най-старият от италианските закони, които установяват посочените схеми за помощ, датира от 1991 г. Следователно първата хипотеза, която позволява дадена помощ да бъде приета за съществуваща, е изключена в настоящия случай.

79      На следващо място, както бе посочено в точка 62 по-горе, Комисията заявява, че схемата на CIGS и схемата за мобилност не са ѝ били нотифицирани и не са били разглеждани с оглед на правилата относно държавните помощи. Следователно втората и третата хипотеза, които позволяват дадена помощ да бъде приета за съществуваща, също не са установени в настоящия случай.

80      Освен това в обжалваното решение Комисията се ограничава до това да разпореди на Италианската република да предприеме всички необходими мерки, за да изиска възстановяване на помощта, отпусната на основание на спорната мярка. Следователно и четвъртата хипотеза, която позволява дадена помощ да бъде приета за съществуваща, не е налице в настоящия случай.

81      На последно място, Първоинстанционният съд отбелязва, че страните не са посочили доводи, с които да извеждат твърдението, че в момента на влизането ѝ в сила спорната мярка не е била държавна помощ и че е придобила такъв характер едва вследствие на еволюцията на общия пазар. Следователно петата и последна хипотеза, която позволява дадена помощ да бъде приета за съществуваща, също не е налице в дадения случай.

82      По гореизложените съображения следва да се приеме, че спорната мярка не представлява съществуваща помощ.

83      Ето защо това правно основание следва да се отхвърли.

 По съответствието на спорната мярка с член 88, параграф 3 ЕО, с Регламент № 2204/2002 и с Насоките на Общността за държавните помощи за оздравяване и преструктуриране на предприятия в затруднение

 По нарушението на член 88, параграф 3 ЕО

–       Доводи на страните

84      Италианската република поддържа, обратно на посоченото в съображение 22 от обжалваното решение, че предвид спешния ѝ характер не е налице твърдяната неправомерност на спорната мярка поради започване на изпълнението ѝ преди произнасянето на Комисията. Според нея ако изпълнението на мярката не бе започнало по време на административната процедура, тя би била лишена от ефективност.

85      Комисията припомня, че член 88, параграф 3 ЕО изисква предварителна нотификация на всички проекти за помощи и забранява да започне изпълнението на предвидените мерки преди приключване на процедурата по разследване с окончателно решение. Държавата-членка не можела да се освободи едностранно от това задължение, като се позове на необходимостта от спешни мерки, тъй като определянето на срок от два месеца за приключване на предварителното разглеждане вече отговаряло на тази нужда (Решение на Съда от 15 февруари 2001 г. по дело Австрия/Комисия, C‑99/98, Recueil, стр. I‑1101, точка 73).

–       Съображения на Първоинстанционния съд

86      Първоинстанционният съд припомня установената по ясен и недвусмислен начин съгласно член 88, параграф 3 ЕО невъзможност за съответната държава-членка да започне изпълнението на предвидените мерки, преди да бъде прието окончателното решение след предварителното разглеждане.

87      На следващо място тази разпоредба е допълнена от член 4, параграф 5 от Регламент № 659/1999, предвиждащ срок, който по принцип е двумесечен, считано от деня, следващ получаването на нотификацията за приемане на решение в края на предварителното разглеждане на нотифицираната мярка.

88      В Решение по дело Австрия/Комисия, посочено по-горе (точка 73), Съдът е постановил по отношение на този двумесечен срок, който първоначално е бил установен от съдебната практика, че като определя максимален срок от два месеца по примера на членове 230 и 232 ЕО, Съдът цели да избегне всяко засягане на правната сигурност, което би било явно противоположно на целите на фазата на предварителното разглеждане на държавните помощи, въведена с член 88, параграф 3 ЕО. Както Съдът пояснява, тези цели, които се изразяват в предоставяне на необходимата правна сигурност на държавата-членка, като ѝ се даде бърз отговор относно съвместимостта с Договора на дадена помощ, която може да бъде със спешен характер, биха били нарушени, ако срокът се приеме за инструктивен. По-нататък правната несигурност, до която това би довело, би могла да се увеличи в случай на изкуствено продължаване на фазата за предварително разглеждане.

89      Като следствие от това трябва да се приеме, че срокът, който понастоящем е предвиден в член 4, параграф 5 от Регламент № 659/1999, е императивен и обвързва всички страни в процедурата по предварителното разглеждане. Следователно съответната държава-членка не може да се освободи от него, като се позове на необходимост от спешни мерки. Освен това, както правилно посочва Комисията, определянето на двумесечен срок за приключването на предварителното разглеждане вече отговаря на тази необходимост.

90      По гореизложените съображения първата част от настоящото правно основание трябва да се отхвърли.

 По нарушението на Регламент № 2204/2002

–       Доводи на страните

91      Италианската република оспорва обжалваното решение в частта, в която то посочва — в съображения 32 и 33 — че спорната мярка не може да бъде приета за съвместима с общия пазар по смисъла на Регламент № 2204/2002, в частност защото се прилага за цялата национална територия и се отнася за прехвърляне на предприятия, в които работят повече от 1000 лица, тоест главно за прехвърляне на големи предприятия. Въпреки че помощите за създаване на работни места в регионите без подпомагане са допустими единствено в полза на малките и на средните предприятия, това така или иначе не давало право на Комисията да направи заключение за цялостна несъвместимост на мярката въз основа на регламента, защото не можело да се изключи, че малки и средни предприятия също могат да бъдат заинтересувани от придобиването на предприятия от такъв вид.

92      Комисията твърди, че Италианската република има неправилно разбиране за контрола на държавните помощи и в частност за схемите за помощ. За да се приеме дадена схема за съвместима, не било достатъчно критериите за съвместимост да бъдат изпълнени в някои от възможните случаи на приложение. Напротив, необходимо било помощите, отпуснати въз основа на схемата за помощ, да отговарят на тези условия във всички хипотези. Този принцип бил изрично изведен в член 3, параграф 1, буква а) от Регламент № 2204/2002. Според Комисията в конкретния случай спорната мярка допуска помощите да бъдат отпуснати на големи предприятия в регион без подпомагане и следователно Комисията правилно е приела, че те не отговарят на определените с Регламент № 2204/2002 условия.

–       Съображения на Първоинстанционния съд

93      Първоинстанционният съд подчертава, че от самия текст на член 4 от Регламент № 2204/2002 е видно, че извън зоните, които отговарят на условията за регионални помощи, само малките и средните предприятия могат да се ползват от помощи за разкриване на работни места. Доколкото спорната мярка се прилага за всички предприятия и на цялата национална територия, това условие не е изпълнено, както посочват съображения 32 и 33 от обжалваното решение. Освен това единственият случай на прилагане на спорната мярка се отнася за големи предприятия в зона без подпомагане и следователно дори да разглежда като такава, помощта е несъвместима.

94      На следващо място Първоинстанционният съд приема, че както правилно посочва Комисията, за да се приеме дадена схема за помощ за съвместима с общия пазар от гледна точка на Регламент № 2204/2002, не е достатъчно поставените от нея условия да бъдат изпълнени в някои от възможните случаи на приложение. Необходимо е помощите, отпуснати въз основа на тази схема, да отговарят на тези условия във всички хипотези. Този принцип е изрично изведен в член 3, параграф 1, буква а) от Регламент № 2204/2002. В конкретния случай спорната мярка допуска помощите да бъдат отпуснати на големи предприятия в регион без подпомагане. Следователно Комисията правилно е приела, че спорната мярка не отговаря на определените с Регламент № 2204/2002 условия.

95      Освен това Първоинстанционният съд отбелязва, че обжалваното решение се отнася до спорната мярка като цяло и предвижда изрично в съображение 38, че не засяга възможността помощи, отпуснати в рамките на въведената от нея схема, да бъдат впоследствие приети с решение на Комисията като изцяло или частично съвместими с оглед на техните специфични характеристики.

96      По гореизложените съображения втората част от настоящото правно основание трябва следователно да бъде отхвърлена.

 По нарушението на Насоките на Общността за държавните помощи за оздравяване и преструктуриране на предприятия в затруднение

–       Доводи на страните

97      Италианската република твърди, че съгласно точка 101 от Насоките на Общността за държавните помощи за оздравяване и преструктуриране на предприятия в затруднение, Комисията трябва да провери съвместимостта с общия пазар на всяка помощ за оздравяване и преструктуриране, която е била отпусната без предварителното разрешение от нейна страна и следователно в нарушение на член 88, параграф 3 ЕО. Във връзка с това Италианската република не приема довода на Комисията, според който не са налице достатъчно доказателства, за да се извърши индивидуално разглеждане на случая, в който е приложена спорната мярка, и посочва, че Комисията е следвало да поиска официално от италианските власти информацията, която ѝ е била необходима, вместо да се ограничава до посочването на възможност за индивидуална нотификация.

98      Комисията твърди, че от точка 64 от Насоките на Общността за държавните помощи за оздравяване и преструктуриране на предприятия в затруднение произтича, че схемите за помощи за оздравяване и преструктуриране на предприятия в затруднение мотат да бъдат разрешени само в полза на малки и средни предприятия по смисъла на общностното определение. Обратно но твърденията на Италианската република, точка 101 от посочените насоки не създавала задължение за Комисията да разгледа съвместимостта с общия пазар на всяка помощ, предназначена за оздравяване и преструктуриране на предприятия в затруднение, която е отпусната без нейното разрешение. Това била разпоредба, която уреждала само приложението във времето на различните правила, последователно отнасящи се до този въпрос, която несъмнено не задължавала Комисията да разгледа индивидуално всички случаи на приложение на ненотифицирани схеми.

–       Съображения на Първоинстанционния съд

99      Първоинстанционният съд отбелязва, че съгласно Насоките на Общността за държавните помощи за оздравяване и преструктуриране на предприятия в затруднение, при условие че предвидените в тях условия са изпълнени, Комисията може да допусне два вида помощи за оздравяване и преструктуриране: от една страна, помощите за оздравяване и преструктуриране, които са нотифицирани на Комисията индивидуално за всички предприятия, независимо от техния размер (точки 22—63 от посочените насоки) и, от друга страна, помощите за оздравяване и преструктуриране само за малките и за средните предприятия (точки 64—69 от посочените насоки).

100    В дадения случай съгласно Декрет-закон № 23/2003 спорната мярка се прилага за всички предприятия, независимо от техния размер. Освен това единственият случай, в който е била приложена, се отнася за придобиването на голямо предприятие, а именно Ocean, от друго голямо предприятие, а именно Brandt.

101    Както бе посочено в точка 94 по-горе по отношение на Регламент № 2204/2002, за да се приеме дадена схема за помощ за съвместима с общия пазар, не е достатъчно необходимите условия да бъдат изпълнени в някои от възможните случаи на приложение. Необходимо е помощите, отпуснати въз основа на тази схема, да отговарят на тези условия във всички хипотези. Следователно в дадения случай чисто теоретичната хипотеза, че в контекста на спорната мярка евентуалният прехвърлител може да бъде малко или средно предприятие, не е достатъчна, за да се приеме помощта, за която е направено такова уведомление, за съвместима с общия пазар от гледна точка на Насоките на Общността за държавните помощи за оздравяване и преструктуриране на предприятия в затруднение.

102    Тъй като спорната разпоредба не отговаря на условията за приложение, поставени от Насоките на Общността за държавните помощи за оздравяване и преструктуриране на предприятия в затруднение, спазването на процедурните изисквания не следва да бъде разглеждано.

103    Следователно третата част от настоящото правно основание следва да бъде отхвърлена.

104    По гореизложените съображения Първоинстанционният съд приема, че спорната мярка не може да бъде считана за съвместима с общия пазар съгласно нито една от посочените общностни разпоредби. Следователно това правно основание трябва да бъде отхвърлено в неговата цялост.

 По нарушението на член 253 ЕО

105    Относно твърдяната от жалбоподателите липса на мотиви в обжалваното решение по отношение на квалификацията на спорната мярка като държавна помощ, Първоинстанционният съд счита, че посочените в точка 5 от обжалваното решение мотиви са ясни и достатъчни за обосноваване на позицията на Комисията, като изложените съображения съвпадат с тези, които Първоинстанционният е приел в точки 63—70 по-горе.

 Доводи на страните

–       По липсата на мотиви в обжалваното решение за прилагането на условието за селективност

106    Италианската република се позовава на липсата на мотиви за формулираната в съображение 18 от обжалваното решение преценка на Комисията, съгласно която спорната мярка няма общ характер, а предоставя икономическо предимство на определени предприятия, като намалява нормалните им разходи и като засилва финансовото им положение по отношение на други конкурентни предприятия, които не се ползват от същите мерки, което се потвърждава и от обстоятелството, че мярката е приложена само в един случай. Италианската република счита, че тази преценка е резултат от неправилно прилагане на предвиденото в Договора условие за селективност, което изисква спорната мярка да поставя в по-благоприятно положение определени предприятия или производството на някои стоки. Това условие не било изпълнено, когато — както в дадения случай — спорната мярка не цели и не предизвиква поставяне в по-благоприятно положение на определени предприятия или на производството на дадени стоки, поради това че се прилагала за точно определени лица в съответствие с обективни критерии и без никаква възможност за дискреционна промяна на приложното ѝ поле. По отношение на ограничения период на действие на спорната мярка и на единствения случай на нейното прилагане, които според Комисията определят селективния ѝ характер, Италианската република подчертава, че на практика от значение е общият и абстрактен характер на нормите, която я въвеждат, който не би позволил на Комисията в рамките на предварителен контрол, какъвто следва да е този на Комисията, да изключи приложението на спорната мярка по отношение на други бенефициери, които отговарят на необходимите условия.

107    Комисията отбелязва, че дори дадена мярка да определя приложното си поле въз основа на обективни критерии, тя може въпреки това да има селективен характер (Решение от 6 март 2002 г. по дело Diputación Foral de Álava и др./Комисия, T‑127/99, T‑129/99 и T‑148/99, посочено по-горе, точка 163 и Решение по дело T‑92/00 и T‑103/00, посочено по-горе, точка 58). Особено точният характер на критериите за нейното прилагане като много краткия период на изпълнението ѝ, довел до ограничаване на прилагането до един-единствен случай, показвал, че общият и абстрактен характер на спорната мярка, на който се позовава Италианската република, е само привиден. В допълнение към това, тъй като обжалваното решение се отнася до спорната мярка като цяло, достатъчно било тя да се окаже селективна само за една от двете категории бенефициери. На следващо място, в отговор на становището на Италианската република по отношение на относимостта на посочената съдебна практика, Комисията напомня, че не е необходимо дадено предимство да е предоставено по дискреционен начин, за да се приеме, че е селективно. Селективният му характер може да е резултат точно от прилагането на критериите, които са предвидени за автоматичното му предоставяне (Решение по дело Белгия/Комисия, посочено по-горе, точки 27—31). На последно място Комисията твърди, че селективният характер на спорната мярка се потвърждава и от обстоятелството, че била е приложена само веднъж.

–       По липсата на мотиви на обжалваното решение за определяне на бенефициера на помощта, отпусната на основание на спорната мярка

108    Италианската република твърди, че обжалваното решение е опорочено и от липса на мотиви, поради това че определя измежду бенефициерите на спорната мярка предприятията в затруднение, в които работят повече от 1000 лица, по отношение на които се прилага процедура за извънредно управление и които са обект на прехвърляне единствено с оглед на констатацията, че на практика реалният бенефициер на спорната мярка зависи от редица фактори, които не са определени от италианските власти, при това без да уточнява нито кои са релевантните фактори за тази идентификация, нито поради какви причини.

109    Комисията отбелязва, че спорната мярка може да представлява държавна помощ дори когато бенефициер е само прехвърлителят или само приобретателят. В тази връзка Комисията припомня практиката на Съда, според която бенефициерите на дадена помощ не съответстват непременно на лицата, на които държавата предоставя пряко облаги или облекчения (Решение на Съда от 19 септември 2000 г. по дело Германия/Комисия, C‑156/98, Recueil, стр. I‑6857, точки 22—28). В дадения случай било например напълно възможно дадено предприятие, по отношение на което се прилага процедура за извънредно управление и което е обект на прехвърлителна сделка за даден клон от неговата дейност, да продължи да упражнява други видове дейност. В такъв случай мярката ще намали тежестите, които това предприятие нормално би следвало да понесе, по-конкретно разходите за заплати и обезщетения във връзка с уволненията и различните други вноски, в частност тези, които са дължими за управлението на CIGS. На последно място, други предимства можело да произтекат от обстоятелството, че приета от държавата мярка позволява прехвърляне на предприятие, което иначе не би се осъществило или би било осъществено при различни условия, например при по-висока цена.

–       По липсата на мотиви в обжалваното решение по отношение на отрицателното въздействие на спорната мярка върху общностния търговски обмен и върху конкуренцията

110    Италианската република счита, че обжалваното решение не съдържа мотиви относно преценката на третото и четвъртото условие за прилагане на член 87, параграф 1 ЕО, отнасящи се съответно до засягането на търговията между държавите-членки и до отрицателното въздействие върху конкуренцията, поради това че по този въпрос Комисията представяла в съображение 20 единствено изводи, които приемала като неоспорими.

111    Brandt посочва същите критики, като поддържа, че в съображение 20 от обжалваното решение Комисията се позовава много общо на засилване на финансовото положение на определени предприятия по отношение на конкурентите им. Следователно Комисията не оценявала и не доказвала нито въздействието на спорната мярка върху търговията между държавите-членки, нито вредата, която тази мярка би причинила за конкуренцията. Така Комисията не изпълнила своето задължение, посочено в Решението на Съда от 13 март 1985 г. по дело Нидерландия и Leeuwarder Papierwarenfabriek/Комисия, (296/82 и 318/82, Recueil, стр. 809, точки 22—24), да представи мотивите за своите решения, приети в областта на държавните помощи, с минимума надлежни указания, които да позволят да бъдат установени поне съответният пазар, положението на заинтересуваните предприятия на пазара и търговските потоци на въпросните стоки между държавите-членки, както и износът на предприятието, за което се твърди, че е бенефициер на помощта.

112    Комисията твърди, че когато помощите са били предоставени неправомерно, тя не е длъжна да доказва действителното въздействие, което тези помощи са оказали върху конкуренцията и върху търговията между държавите-членки (Решение на Съда от 14 февруари 1990 г. по дело Франция/Комисия, C‑301/87, Recueil, стр. I‑307, точка 33, Решение на Първоинстанционния съд от 29 септември 2000 г. по дело CETM/Комисия, T‑55/99, Recueil, стр. II‑3207, точка 103 и Решение на Първоинстанционния съд по дело P & O European Ferries (Vizcaya) и Diputación Foral de Vizcaya/Комисия, посочено по-горе, точка 142).

–       По липсата на задоволителни мотиви в обжалваното решение по отношение на преценката на съвместимостта на спорната мярка с общия пазар от гледна точка на Регламент № 2204/2002 и на Насоките на Общността за държавните помощи за оздравяване и преструктуриране на предприятия в затруднение

113    Италианската република изтъква, успоредно с вече посочените в точки 91 и 97 по-горе доводи, че Комисията не е представила задоволителни мотиви в обжалваното решение, когато е изключила възможността в дадения случай спорната мярка да бъде приета за съвместима с общия пазар от гледна точка на Регламент № 2204/2002 и на Насоките на Общността за държавните помощи за оздравяване и преструктуриране на предприятия в затруднение.

114     В своя отговор Комисията се ограничава до възпроизвеждане на вече представените в точки 92 и 98 по-горе доводи, според които в настоящия случай Регламент № 2204/2002 и Насоките на Общността за държавните помощи за оздравяване и преструктуриране на предприятия в затруднение са неприложими.

–       По липсата на мотиви в обжалваното решение по отношение на възстановяването на помощта

115    Brandt поддържа, че обжалваното решение е опорочено от явна недостатъчност на мотивите, поради това че Комисията не посочила причините, поради които Италианската република е задължена да предприеме всички необходими мерки, за да изиска възстановяване на предоставената на Brandt помощ. Според него във фактически и правен контекст, в който правилността на такова действие изглежда най-малкото съмнителна, Комисията е следвало да поясни обжалваното решение в този аспект, за да позволи на Първоинстанционния съд и на заинтересованите страни да представят своята гледна точка.

116    Комисията поддържа, че не е мотивирала специално по отношение на Brandt задължението, възложено на Италианската република, да изиска възстановяване на помощта, която е отпусната на Brandt на основание на спорната мярка, тъй като възстановяването представлявало обща и нормална последица от обявяването на несъвместимостта на неправомерна помощ с общия пазар и тъй като Комисията следователно не била длъжна да разгледа конкретния случай на Brandt.

 Съображения на Първоинстанционния съд

117    Съгласно постоянната съдебна практика задължението за мотивиране представлява съществена процесуална предпоставка, която следва да се отграничава от въпроса за основателността на мотивите, който се отнася до законосъобразността на спорния акт по същество (Решение на Съда от 22 март 2001 г. по дело Франция/Комисия, C‑17/99, Recueil, стр. I‑2481, точка 35 и Решение на Първоинстанционния съд от 18 януари 2005 г. по дело Confédération nationale du Crédit mutuel/Комисия, T‑93/02, Recueil, стр. II‑143, точка 67).

118    Изискваното от член 253 ЕО мотивиране трябва да съответства на естеството на съответния акт и трябва да посочва ясно и недвусмислено съображенията на институцията, която е автор на акта, за да даде възможност на заинтересуваните лица да се запознаят с основанията на приетата мярка и да позволи на компетентният съд да осъществи контрол. Това изискване трябва да се преценява с оглед на особеностите на конкретния случай, по-специално в зависимост от съдържанието на акта, от естеството на посочените мотиви и от интереса да се получат разяснения, който може да съществува за адресатите или за другите пряко и лично засегнати от акта лица. Не се изисква мотивите да посочват всички относими фактически и правни обстоятелства, доколкото въпросът дали мотивите на даден акт съответстват на изискванията на член 253 ЕО следва да се преценява не само с оглед на неговото съдържание, но и в съответствие с неговия контекст и със съвкупността от правните норми, които уреждат съответната материя (вж. Решение на Съда от 2 април 1998 г. по дело Комисия/Sytraval и Brink’s France, C‑367/95 P, Recueil, стр. I‑1719, точка 63 и посочената съдебна практика).

119    От тези принципи следва по-конкретно задължение за Комисията да докаже, че мярката представлява държавна помощ и е несъвместима с общия пазар. За разлика от това тя не е длъжна да отговори точка по точка на ирелевантните аргументи, на които се позовават съответните национални власти или встъпилите страни (Решение на Първоинстанционния съд от 12 декември 2006 г. по дело Asociación de Estaciones de Servicio de Madrid и Federación Catalana de Estaciones de Servicio/Комисия, T‑95/03, Recueil, стр. II‑4739, точка 108).

–       По липсата на мотиви в обжалваното решение по отношение на прилагането на условието за селективност

120    По отношение на първия твърдян порок на мотивите на обжалваното решение Първоинстанционният съд счита, че посочените в точка 66 по-горе данни, които се съдържат в това решение, като цяло са достатъчни и ясни, за да се установи селективният характер на спорната мярка.

121    Следователно първата част от настоящото правно основание следва да бъде отхвърлена.

–       По липсата на мотивиране на обжалваното решение по отношение на определянето на бенефициера на помощта, отпусната на основание на спорната мярка

122    Първоинстанционният съд отбелязва на първо място, че обжалваното решение посочва в съображение 18 двете категории възможни бенефициери на спорната мярка, а именно:

–        приобретателите на предприятия в затруднение, в които работят най-малко 1000 лица и по отношение на които се прилага процедура за извънредно управление, сключили най-късно до 30 април 2003 г. колективен договор с Министерството на труда и на социалните политики за одобрение на прехвърлянето на работници и/или

–        предприятията в затруднение, по отношение на които се прилага процедура за извънредно управление, в които работят най-малко 1000 лица, и които са обект на прехвърлителна сделка.

123    На следващо място, обратно на твърденията на Италианската република, Първоинстанционният съд приема, че Комисията не е била длъжна да идентифицира в своето решение точния бенефициер на отпуснатата на основание спорната мярка помощ и че Комисията може да се ограничи, както в съображение 18 от обжалваното решение, да посочи двете определени категории бенефициери. Освен това Първоинстанционният съд напомня, че в рамките на спорната мярка предоставената помощ е имала за цел да улесни прехвърлянето на предприятие в затруднение. По този начин тя е улеснила доброволната икономическа сделка между две страни. Във връзка с това Първоинстанционният съд припомня съдебната практика, според която бенефициерите на дадена помощ не съответстват непременно на лицата, на които държавата предоставя пряко облаги или облекчения (Решение по дело Германия/Комисия, посочено по-горе, точка 28).

124    Предвид на това, че Комисията е разгледала спорната мярка само въз основа на предоставената от италианските власти информация, която не съдържа документи относно единствения случай на нейното прилагане, Първоинстанционният съд счита, че съвкупността от посочените в съображение 18 данни, включително неизчерпателното посочване на факторите, от които може да зависи определянето на действителния бенефициер, са достатъчни.

125    Следователно втората част от настоящото правно основание трябва да бъде отхвърлена.

–       По липсата на мотиви в обжалваното решение по отношение на отрицателното въздействие на спорната мярка върху общностния търговски обмен и върху конкуренцията

126    Първоинстанционният съд припомня, че съгласно постоянната съдебна практика, ако в някои случаи с оглед на самите обстоятелства, при които е била предоставена помощта, може да се окаже, че тя е от естество да засегне търговията между държавите-членки или да наруши или да представлява заплаха от нарушение на конкуренцията, Комисията е длъжна най-малкото да посочи тези обстоятелства в мотивите на своето решение (вж. Решение по дело Италия и Sardegna Lines/Комисия, посочено по-горе, точка 66 и посочената съдебна практика, и Решение по дело Regione autonoma della Sardegna/Комисия, посочено по-горе, точки 73 и 74).

127    При все това Комисията не е длъжна да доказва действителното въздействие, което неправомерните помощи са оказали върху конкуренцията и върху търговията между държавите-членки. В действителност създаването на задължение за Комисията да представи такова доказателство ще доведе до облагодетелстване на държавите-членки, които отпускат помощи в нарушение на задължението за уведомяване по член 88, параграф 3 ЕО, в ущърб на тези, които нотифицират помощите в стадий на проект (вж. Решение на Първоинстанционния съд от 30 април 1998 г. по дело Vlaamse Gewest/Комисия, T‑214/95, Recueil, стр. II‑717, точка 67 и Решение на Първоинстанционния съд от 30 януари 2002 г. по дело Keller и Keller Meccanica/Комисия, T‑35/99, Recueil, стр. II‑261, точка 85 и посочената съдебна практика). Тази съдебна практика се потвърждава и от текста на член 87, параграф 1 ЕО, според който несъвместима с общия пазар е не само помощта, която „нарушава“ конкуренцията, но също и тази, която „заплашва“ да наруши конкуренцията (Решение по дело Keller и Keller Meccanica/Комисия, посочено по-горе, точка 85).

128    В дадения случай Първоинстанционният съд отбелязва, че в съображение 20 от обжалваното решение Комисията прави следните заключения:

„Съгласно третото и четвъртото условие за прилагане на член 87, параграф 1 [ЕО] мярката трябва да нарушава или да заплашва да наруши конкуренцията и да засяга търговския обмен в Общността. Разглежданата схема заплашва да наруши конкуренцията, поради това че засилва икономическото положение на определени предприятия по отношение на техните конкуренти. В частност тя създава опасност за нарушаване на конкуренцията и за засягане на търговския обмен, ако бенефициерите са в отношения на конкуренция със стоки с произход от други държави-членки, въпреки че самите те не изнасят своята продукция. Ако предприятията бенефициери не извършват износ, националната продукция се намира в по-благоприятно положение поради обстоятелството, че се намаляват възможностите за предприятията, разположени в други държави-членки, за износ на тяхната продукция на въпросния пазар.“[неофициален превод]

129    Освен това Първоинстанционният съд припомня, че съгласно приетото в точки 86—90 по-горе Комисията правилно е преценила в съображение 22 от обжалваното решение, че италианските власти не са изпълнили задължението, което произтича за тях от член 88, параграф 3 ЕО, като са изпълнили спорната мярка, преди тя да е била разрешена от Комисията.

130    Следователно в съответствие с посочената по-горе съдебна практика Първоинстанционният съд приема, че мотивите, които се съдържат в съображение 20 от обжалваното решение, са задоволителни и достатъчни.

131    По гореизложените съображения третата част от настоящото правно основание следва да бъде отхвърлена.

–       По липсата на задоволителни мотиви в обжалваното решение по отношение на преценката на съвместимостта на спорната мярка с общия пазар от гледна точка на Регламент № 2204/2002 и на Насоките на Общността за държавните помощи за оздравяване и преструктуриране на предприятия в затруднение

132    По отношение на този отделен твърдян порок на мотивите на обжалваното решение Първоинстанционният съд счита, че представените в точка 5.4 и в точка 5.5 от обжалваното решение мотиви са ясни и достатъчни, за да обосноват позицията на Комисията, като възприетите в тях съображения съвпадат с тези, които Първоинстанционният съд е приел в точки 93—96 и 99—103 по-горе.

–       По липсата на мотиви в обжалваното решение по отношение на възстановяването на помощта

133    Първоинстанционният съд напомня, че съгласно постоянната съдебна практика отменянето на дадена неправомерна помощ чрез възстановяване, заедно с прилежащите лихви, е логична последица от обявяването на нейната несъвместимост с общия пазар (Решение на Съда от 21 март 1990 г. по дело Белгия/Комисия, C‑142/87, Recueil, стр. I‑959, точка 66, Решение на Съда от 14 януари 1997 г. по дело Испания/Комисия, C‑169/95, Recueil, стр. I‑135, точка 47 и Решение на Съда от 29 юни 2004 г. по дело Комисия/Съвет, C‑110/02, Recueil, стр. I‑6333, точка 41).

134    В дадения случай Комисията е установила в член 1 от обжалваното решение, че спорната мярка е несъвместима с общия пазар, което се потвърждава от Първоинстанционния съд в точка 104 по-горе.

135    Следователно в съответствие с посочената съдебна практика и тъй като съгласно приетото в точки 140—145 по-горе Комисията не е била длъжна да разгледа индивидуалния случай на Brandt, Първоинстанционният съд счита, че и по този пункт Комисията не е нарушила своето задължение за мотивиране на обжалваното решение.

136    По гореизложените съображения четвъртата част от настоящото правно основание следва да бъде отхвърлена.

137    Следователно това правно основание трябва да се отхвърли в своята цялост.

 По възстановяването на помощта

 По нарушението на Регламент № 659/1999

–       Доводи на страните

138    Brandt твърди, че Комисията е извела наложеното от нея задължение за Италианската република да предприеме всички необходими мерки, за да изиска възстановяване на помощта, получена лично от Brandt на основание на спорната мярка, единствено от проверката на тази мярка, която Комисията въпреки всичко квалифицира като обща схема. При все това Комисията пропуснала да извърши надлежна проверка на конкретния случай на нейното приложение, изразен в твърдяната помощ. Така Brandt приема, че като задължава Италианската република да изисква възстановяване от него на тази помощ, която можела да се окаже съвместима с общия пазар вследствие извършването на рутинна проверка в съответствие с Регламент № 659/1999, Комисията нарушила разпоредбите на този регламент (Решение на Съда от 29 октомври 1980 г. по дело Boussac, 22/80, Recueil, стр. 3427 и Заключение на генералния адвокат Alber към Решението от 22 март 2001 г. по дело Франция/Комисия, посочено по-горе, Recueil, стр I‑2484, точка 40). Ако Комисията е имала намерение да разпореди каквото и да било възстановяване на твърдяната помощ от Brandt, тя следвало да спази предвидената в член 11 от Регламент № 659/1999 процедура.

139    Комисията твърди, че обжалваното решение не съдържа задължение за временно възстановяване на помощта по смисъла на член 11 от Регламент № 659/1999. Възстановяването било разпоредено единствено на основание на обжалваното решение в съответствие с член 14 от посочения регламент, така че формалните и материалните условия, предвидени в член 11 от регламента, не следвало да бъдат взети предвид. Този начин на действие бил напълно законен, видно от множество съдебни решения, които са потвърдили отрицателни решения по отношение на схеми за помощи, в които Комисията предвидила възстановяване на предоставените именно въз основа на такива схеми помощи (Решение на Съда от 17 юни 1999 г. по дело Белгия/Комисия, посочено по-горе, точка 64 и сл., Решение на Съда по дело Германия/Комисия, посочено по-горе, точка 112 и сл., Решение на Съда от 7 март 2002 г. по дело Италия/Комисия, C‑310/99, Recueil, стр. I‑2289, точка 98 и сл., Решение на Съда от 19 септември 2002 г. по дело Испания/Комисия, C‑114/00, Recueil, стр I‑7657, точка 107 и сл., Решение на Съда от 29 април 2004 г. по дело Италия/Комисия, C‑298/00 P, Recueil, стр. I‑4087, точка 86 и сл., което потвърждава Решение на Първоинстанционния съд от 15 юни 2000 г. по дело Alzetta и др./Комисия, T‑298/97, T‑312/97, T‑313/97, T‑315/97, T‑600/97—T‑607/97, T‑1/98, T‑3/98—T‑6/98 и T‑23/98, Recueil, стр. II‑2319 и Решение на Съда от 29 април 2004 г. по дело Гърция/Комисия, C‑278/00, Recueil, стр. I‑3997, точки 103—108).

–       Съображения на Първоинстанционния съд

140    По отношение на твърдението на Brandt, според което Комисията е била длъжна да разгледа индивидуално неговия случай, Първоинстанционният съд припомня на първо място, че с писмо от 12 февруари 2003 г. италианските власти са нотифицирали спорната мярка. В отговор на отправеното ѝ от Комисията искане за допълнителна информация относно спорната мярка, както и по време на цялото административно производство Италианската република поддържа, че спорната мярка представлява обща схема, която има само един случай на приложение, състоящ се от придобиването на Ocean от Brandt. При все това Италианската република не е предоставила на Комисията никаква информация, като например план за реструктуриране, относно конкретния случай на Brandt.

141    Първоинстанционният съд отбелязва на следващо място, че както бе посочено в точка 13 по-горе, решението на Комисията за откриване на официалната процедура по разследване, предвидена в член 88, параграф 2 ЕО, е публикувано в Официален вестник на Европейския съюз от 18 декември 2003 г. Въпреки публикуването обаче Brandt не е намерило за необходимо да представи становище по време на официалната процедура по разследване. Въпреки това, съгласно постоянната съдебна практика, публикуването в Официален вестник представлява надлежен начин за запознаване на всички заинтересовани лица с откриването на такава процедура (Решение на Съда от 14 ноември 1984 г. по дело Intermills/Комисия, 323/82, Recueil, стр. 3809, точка 17, Решение на Първоинстанционния съд от 11 май 2005 г. по дело Saxonia Edelmetalle/Комисия, T‑111/01 и T‑133/01, Recueil, стр. II‑1579, точка 48 и Решение на Първоинстанционния съд от 31 май 2006 г. по дело Kuwait Petroleum (Нидерландия)/Комисия, T‑354/99, Recueil, стр. II‑1475, точка 81). Въпреки това публикуване Brandt все пак не е встъпило в официалната процедура по разследване и не е предоставило допълнително становище на Комисията.

142    Като следствие от това Първоинстанционният съд приема, че Комисията е разполагала с нотификацията за спорната мярка и следователно е имала достатъчно информация, за да я анализира. Ако Първоинстанционният съд допусне, че е било възможно до съществува съмнение относно възможността спорната мярка да представлява индивидуална помощ, трябва обаче да се приеме, че Комисията не е разполагала с никаква конкретна информация, която да ѝ позволи да достигне до такъв извод въз основа на твърдението на Италианската република, че спорната мярка е била приложена само в един случай. Във връзка с това Първоинстанционният съд напомня, че в случай на схема за помощи Комисията може да се ограничи до разглеждането на общите характеристики на въпросната схема, за да провери дали тя съдържа елементите на държавна помощ, без да е длъжна да разглежда всеки конкретен случай на приложение (Решение на Съда по дело Италия и Sardegna Lines/Комисия, посочено по-горе, точка 51, Решение на Съда по дело Гърция/Комисия, посочено по-горе, точка 24 и Решение на Съда от 15 декември 2005 г. по дело Unicredito Italiano, C‑148/04, Recueil, стр. I‑11137, точка 67).

143    Освен това Първоинстанционният съд отбелязва, че обжалваното решение ясно посочва в съображение 38, че се отнася за спорната мярка и за случаите на нейното приложение, но не засяга възможността индивидуални помощи, отпуснати в рамките на тази мярка, да бъдат впоследствие приети с решение на Комисията като изцяло или частично съвместими с общия пазар с оглед на техните специфични характеристики.

144    В следствие от това Първоинстанционният съд приема, че Комисията правилно е разгледала спорната мярка така, както ѝ е била нотифицирана от Италианската република, и следователно не е извършила никакво процесуално нарушение по отношение на Brandt.

145    По гореизложените съображения първата част от настоящото правно основание следва да бъде отхвърлена.

 По нарушението на принципа за защита на оправданите правни очаквания

–       Доводи на страните

146    По отношение на разпореждането за възстановяване Brandt се позовава по същество на принципа за защита на оправданите правни очаквания и претендира, че е нарушено задължението за мотивиране.

147    Комисията твърди, че още преди приемането на Регламент № 659/1999 и независимо от съществуването на изрична разпоредба по този въпрос Съдът е приел, че отменянето на дадена неправомерна помощ чрез възстановяването ѝ заедно с прилежащите лихви е логична последица от обявяването на нейната несъвместимост с общия пазар (Решение на Съда от 21 март 1990 г. по дело Белгия/Комисия, посочено по-горе, точка 66, Решение на Съда от 14 септември 1994 г. по дело Испания/Комисия, C‑278/92—C‑280/92, Recueil, стр. I‑4103, точка 75, Решение на Съда от 14 януари 1997 г. по дело Испания/Комисия, посочено по-горе, точка 47, Решение на Съда от 7 март 2002 г. по дело Италия/Комисия, посочено по-горе, точка 98 и Решение на Съда по дело Комисия/Съвет, посочено по-горе, точка 41).

148    Член 14 от Регламент № 659/1999 изрично задължавал Комисията занапред да предвиди възстановяване на помощите от бенефициерите, освен ако това противоречи на общ принцип на общностното право, като този за защита на оправданите равни очаквания.

149    При все това Комисията поддържа, че съгласно установената съдебна практика предприятията бенефициери на помощта могат да имат оправдани правни очаквания за нейната правомерност само ако тя е била предоставена при спазване на процедурата, предвидена в член 88 ЕО. Старателният икономически оператор нормално би трябвало да е в състояние да провери дали тази процедура е спазена дори когато отговорността за незаконния характер на решението за отпускане на помощта до такава степен се носи от съответната държава, че връщането на помощта изглежда като нарушение на принципа за добросъвестност (Решение на Съда от 20 септември 1990 г. по дело Комисия/Германия, C‑5/89, Recueil, стр. I‑3437, точка 14 и Решение на Съда от 20 март 1997 г по дело Alcan Deutschland, C‑24/95, Recueil, стр. I‑1591, точка 25).

150    Макар Комисията да допуска и възможността бенефициерите да се позоват на изключителни обстоятелства, на които са могли да основат своите оправдани правни очаквания за правомерността на помощта, и следователно да се противопоставят на възстановяването ѝ, тя подчертава, че съгласно съдебната практика в такъв случай сезираният национален съд следва да прецени съответните обстоятелства, ако е необходимо след като отправи до Съда преюдициален въпрос за тълкуване (Решение по дело Комисия/Германия, посочено по-горе, точка 16 и Решение от 7 март 2002 г., посочено по-горе, точка 103).

151    Комисията посочва, че в дадения случай спорната мярка е била въведена с декрет-закон, който подлежи на незабавно изпълнение. По тази причина било явно, че независимо от нотифицирането на тази мярка и признаването ѝ за схема за помощ, Италианската република не изпълнила предвиденото в член 88, параграф 3 ЕО задължение и започнала изпълнение на спорната мярка по неправомерен начин, защото Комисията още не се била произнесла по съвместимостта ѝ с общия пазар. Освен това Комисията поддържа, че тя била поканена със самото писмо за нотификация от 7 февруари 2003 г. да прецени съвместимостта на спорната мярка с общия пазар с оглед на Насоките на Общността за държавните помощи за оздравяване и преструктуриране на предприятия в затруднение.

152    Следователно от самото начало било ясно, че мерките за прилагане на спорната мярка могат да представляват държавна помощ и че по този начин член 88, параграф 3 ЕО бил нарушен. Според комисията това е достатъчно, за да се изключи автоматично всяка хипотеза на оправдани правни очаквания.

–       Съображения на Първоинстанционния съд

153    Както следва от фактите по делото и както бе прието в точки 70 и 104 по-горе, спорната мярка е несъвместима с общия пазар предвид на това, че е приета в нарушение както на процесуалните, така и на материалните общностни правила относно държавните помощи.

154    Първоинстанционният съд приема, че в дадения случай изглежда невъзможно старателен икономически оператор като Brandt да не е знаел за неправомерния характер на спорната мярка. Във връзка с това Първоинстанционният съд напомня, че съгласно установената съдебна практика предвид императивния характер на контрола в областта на държавните помощи, извършван от Комисията съгласно член 88 ЕО, предприятията бенефициери на дадена помощ по принцип могат да имат оправдани правни очаквания за нейната правомерност само ако помощта е била предоставена при спазване на процедурата (Решение по дело Комисия/Германия, посочено по-горе, точка 14 и Решение по дело Alcan Deutschland, посочено по-горе, точка 25). Старателният икономически оператор нормално би трябвало да е в състояние да провери дали тази процедура е спазена дори когато отговорността за незаконния характер на решението за отпускане на помощта до такава степен се носи от съответната държава, че връщането на помощта изглежда като нарушение на принципа за добросъвестност (Решение по дело Alcan Deutschland, посочено по-горе, точка 41 и Решение на Първоинстанционния съд от 14 януари 2004 г по дело Fleuren Compost/Комисия, T‑109/01, Recueil, стр II‑127, точка 135).

155    На последно място Първоинстанционният съд напомня, че съгласно постоянната съдебна практика ако подобно на Brandt бенефициерът на помощта счита, че съществуват изключителни обстоятелства, които са могли да обосноват неговото оправдано правно очакване за правомерния характер на помощта, той трябва да бъде преценен от евентуално сезирания национален съд, ако е необходимо след като отправи до Съда преюдициален въпрос за тълкуване (Решение по дело Комисия/Германия, посочено по-горе, точка 16, Решение от 7 март 2002 г. по дело Италия/Комисия, посочено по-горе, точка 103 и Решение по дело Fleuren Compost/Комисия, посочено по-горе, точка 136).

156    Следователно втората част от настоящото правно основание трябва да бъда отхвърлена.

157    По гореизложените съображения това правно основание следва да бъде отхвърлено в неговата цялост.

 По съдебните разноски

158    Съгласно член 87, параграф 2 от Процедурния правилник загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. По дело T‑239/04, в съответствие с направеното искане от Комисията и тъй като Италианската република е загубила делото, тя следва да бъде осъдена да заплати съдебните разноски. По дело T‑323/04, в съответствие с направеното искане от Комисията и тъй като Brandt е загубило делото, то следва да бъде осъдено да заплати съдебните разноски.

По изложените съображения,

ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯТ СЪД (първи състав)

реши:

1)      Отхвърля жалбите.

2)      Италианската република понася направените от нея съдебни разноски, както и съдебните разноски на Комисията по дело T‑239/04.

3)      Brandt Italia SpA понася направените от него съдебни разноски, както и съдебните разноски на Комисията по дело T‑323/04.

García-Valdecasas Cooke Labucka

Постановено в открито съдебно заседание в Люксембург на 12 септември 2007 година.

Секретар       Председател

E. Coulon       J. D. Cooke

* Език на производството: италиански.