РЕШЕНИЕ НА СЪДА (голям състав)

16 юли 2009 година(*)

Съдържание

I –  Правна уредба

II –  Обстоятелства в основата на спора

III –  Производството пред Първоинстанционния съд и обжалваното съдебно решение

IV –  Искания на страните

V –  Правни основания на жалбата

VI –  По жалбата

А –   По първото правно основание, изведено от твърдението, че Първоинстанционният съд неправилно приел, че е налице „пропуск“ на възражението относно подкрепата в изложението на възраженията от 3 август 2001 г., и постановил, че формулирането на посоченото възражение не създава „особени технически затруднения“

1.  Доводи на страните

2.  Съображения на Съда

а) По първите три части от правното основание, изведени от незачитане на силата на пресъдено нещо, с която се ползва Решение по дело Schneider I, от неточни фактически констатации и от изопачаване на доказателствата

i) По наличието на позоваване на възражението относно подкрепата в изложението на възраженията от 3 август 2001 г.

ii) По наличието на затруднения, които могат да възпрепятстват формулирането по достатъчно ясен и точен начин на възражението относно подкрепата в изложението на възраженията от 3 август 2001 г.

б) По четвъртата част от правното основание, изведена от неизпълнение на задължението за мотивиране

Б –   По второто правно основание, изведено от обстоятелството, че Първоинстанционният съд неправилно приел, че Комисията е извършила достатъчно съществено нарушение на правна норма, с която се цели да се предоставят права на частноправните субекти

1.  Доводи на страните

2.  Съображения на Съда

а) По първата част от правното основание, изведена от грешка в правната квалификация на фактите

б) По втората част от правното основание, изведена от неизпълнение на задължението за мотивиране

В –   По третото правно основание, изведено от обстоятелството, че Първоинстанционният съд неправилно приел, че е налице пряка причинно-следствена връзка между нарушението на Комисията и вредата, претърпяна от Schneider в резултат на предоставеното намаляване на цената за прехвърлянето на Legrand

1.  Доводи на страните

2.  Съображения на Съда

а) По допустимостта

б) По съществото на спора

VII –  По последиците от частичната отмяна на обжалваното съдебно решение

А –   По вредата, свързана с направените от Schneider разходи за участие във възобновеното производство за контрол на концентрацията

Б –   По вредата, съответстваща на предоставеното от Schneider намаление на цената за прехвърляне на Legrand

VIII –  По съдебните разноски

„Обжалване — Концентрации на предприятия — Регламент (ЕИО) № 4064/89 — Решение на Комисията, с което дадена концентрация се обявява за несъвместима с общия пазар — Отмяна — Извъндоговорна отговорност на Общността поради установената незаконосъобразност — Условия“

По дело C‑440/07 P

с предмет жалба на основание член 56 от Статута на Съда, подадена на 21 септември 2007 г.,

Комисия на Европейските общности, за която се явяват г‑н M. Petite, г‑н F. Arbault, г‑н T. Christoforou, г‑н R. Lyal и г‑жа C.-F. Durand, в качеството на представители, със съдебен адрес в Люксембург,

жалбоподател,

като другите страни в производството са:

Schneider Electric SA, установено в Rueil-Malmaison (Франция), за което се явяват адв. M. Pittie и адв. A. Winckler, avocats,

ищец в първоинстанционното производство,

Федерална република Германия,

Френска република,

встъпили страни в първоинстанционното производство,

СЪДЪТ (голям състав),

състоящ се от: г-н V. Skouris, председател, г‑н P. Jann, г‑н C. W. A. Timmermans, г‑н A. Rosas, г‑н K. Lenaerts, г‑н A. Ó Caoimh и г‑н J.-C. Bonichot, председатели на състави, г‑н J. Makarczyk, г‑н P. Kūris, г‑н E. Juhász, г‑н G. Arestis, г‑н A. Borg Barthet и г‑н L. Bay Larsen (докладчик), съдии,

генерален адвокат: г-н D. Ruiz-Jarabo Colomer,

секретар: г-н M.-A. Gaudissart, началник на отдел,

предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 3 декември 2008 г.,

след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 3 февруари 2009 г.,

постанови настоящото

Решение

1        Със своята жалба Комисията на Европейските общности иска от Съда да отмени Решение на Първоинстанционния съд на Европейските общности от 11 юли 2007 г. по дело Schneider Electric/Комисия (T‑351/03, Сборник, стр. II‑2237, наричано по-нататък „обжалваното съдебно решение“), с което Първоинстанционният съд:

–        е осъдил Европейската общност, от една страна, да възстанови направените от Schneider Electric SA (наричано по-нататък „Schneider“) разноски за участие във възобновеното производство за контрол на концентрацията, образувано след обявяването на решенията на Първоинстанционния съд от 22 октомври 2002 г. по дела Schneider Electric/Комисия (T‑310/01, Recueil, стр. II‑4071 и T‑77/02, Recueil, стр. II‑4201, наричани по-нататък съответно „Решение по дело Schneider I“ и „Решение по дело Schneider II“), и от друга страна, да поправи две трети от вредата, претърпяна от Schneider поради намаляването на цената на прехвърлянето на Legrand SA (наричано по-нататък „Legrand“), което Schneider е трябвало да предостави на приобретателя в замяна на отлагането на крайния срок за действителното осъществяване на продажбата на Legrand до 10 декември 2002 г.,

–        е отхвърлил иска в останалата му част,

–        е приканил страните в срок от три месеца да му изпратят оценката на размера на първата част от вредата, установен по взаимно съгласие, или при липса на такова споразумение да му съобщят исканията си в цифрово изражение,

–        е разпоредил, че за целите на оценката на размера на втората част от вредата се извършва експертиза,

–        е постановил, че размерът на обезщетението, дължимо на ищеца, считано от 10 декември 2002 г. — дата на настъпване на вредата, претърпяна в резултат на действителното прехвърляне на Legrand — ще бъде преизчислен чрез начисляването на лихви до датата на обявяването на съдебното решение, с което ще се определи размерът на претърпяната вреда, а след това към него ще се добавят мораторни лихви, считано от последно посочената дата до пълното плащане,

–        не се е произнесъл по съдебните разноски.

I –  Правна уредба

2        Съгласно член 2 от Регламент (ЕИО) № 4064/89 на Съвета от 21 декември 1989 година относно контрола върху концентрациите между предприятия (ОВ L 395, стр. 1; поправка в ОВ L 257, 1990 г., стр. 13), изменен с Регламент (ЕО) № 1310/97 на Съвета от 30 юни 1997 г. (ОВ L 180, стр. 1, наричан по-нататък „Регламентът“), съвместимостта на предвидена в този регламент концентрация с общия пазар се подлага на оценка от Комисията.

3        Съгласно член 4, параграф 1 от същия регламент Комисията трябва да бъде уведомена за подобна концентрация в срок от една седмица, считано от сключването на споразумението или от обявяването на предлагането за закупуване или замяна, или от придобиването на контролен пакет.

4        В приложение на членове 6 и 8 от посочения регламент:

–        Комисията преценява нотификацията възможно най-скоро след нейното получаване,

–        ако установи, че тази концентрация попада в обхвата на регламента и не поражда сериозни съмнения относно съвместимостта си с общия пазар, тя решава да не се противопоставя на концентрацията и да я обяви за съвместима с общия пазар,

–        напротив, ако установи, че тази концентрация попада в обхвата на регламента и поражда сериозни съмнения относно съвместимостта си с общия пазар, тя решава да образува производството за задълбочен контрол,

–        когато установи, че след извършена при необходимост промяна от страна на засегнатите предприятия концентрацията вече не поражда подобни съмнения, тя може да реши да обяви концентрацията за съвместима с общия пазар,

–        когато установи, че концентрацията не е съвместима с общия пазар, тя приема решение в този смисъл,

–        в този случай и ако концентрацията вече е била осъществена, Комисията може да изиска или със самото решение, с което обявява концентрацията за несъвместима, или със самостоятелно решение да се анулира сливането или да се разделят обединените активи, или да се прекрати съвместният контрол, или да нареди друго подходящо действие за възстановяване на ефективната конкуренция.

5        В член 7, параграф 1 от Регламента се предвижда, че дадена концентрация не може да бъде осъществена преди да бъде нотифицирана, нито преди да бъде обявена за съвместима с общия пазар.

6        При все това съгласно член 7, параграф 3 горната разпоредба не препятства извършването на публично предлагане за закупуване или замяна, за коeто в Комисията е постъпила нотификация, доколкото приобретателят не упражнява правото на глас, което му дават въпросните ценни книжа, или го упражнява единствено с цел да запази пълната стойност на инвестициите си и въз основа на освобождаване, предоставено от Комисията.

7        По силата на член 10, параграф 1 когато за дадена концентрация е постъпила нотификация, решението на Комисията за обявяване на концентрацията за съвместима или за започване на производство за задълбочен контрол трябва да се приеме в срок, не по-дълъг от един месец, считано от деня след датата на постъпването на нотификация за концентрацията, или ако информацията, която трябва да се представи при нотифицирането, е недостатъчна — от деня след датата на получаване на пълната информация.

8        Член 10, параграфи 2 и 3 предвижда, че в рамките на производство за задълбочен контрол Комисията трябва да приеме решение по съвместимостта на концентрацията в срок, не по-дълъг от четири месеца, считано от датата на започване на процедурата.

9        Съгласно член 10, параграф 5 когато общностните съдилища постановяват съдебно решение за пълна или частична отмяна на решение на Комисията, прието съгласно Регламента, определените в последния срокове започват да текат отново, считано от датата на обявяване на съдебното решение.

10      В приложение на член 10, параграф 6 нотифицираната концентрация се счита за съвместима с общия пазар, ако при изтичане на максималния срок от един месец, считано от постъпването на нотификацията или от получаването на пълната информация, Комисията не е взела решение за започване на производство за задълбочен контрол, или, в случай че е започнато производство за задълбочен контрол, не е приела решение по съвместимостта на концентрацията в срок от четири месеца след започване на това производство.

11      Член 18, параграф 1 от Регламента предвижда, че преди да приеме, по-конкретно, решение за обявяване на концентрацията за несъвместима, Комисията предоставя на заинтересованите предприятия възможността да изложат на всички стадии на производството до предвидените в член 19 консултации с Консултативния комитет становищата си във връзка с направените срещу тях възражения.

12      Член 18, параграф 3 предвижда, че Комисията основава решенията си единствено на възраженията, по отношение на които заинтересуваните предприятия са имали възможност да представят становища, и че правото на защита на последните следва да бъде изцяло спазено при производството.

II –  Обстоятелства в основата на спора

13      На 16 февруари 2001 г. Schneider и Legrand, френски дружества майки на две групи, които извършват дейност в сферата на производството и продажбата, първата на стоки и системи в секторите на електроснабдяването, промишления контрол и автоматизацията, а втората на електрическа апаратура на инсталации за ниско напрежение, уведомяват Комисията съгласно член 4, параграф 1 от Регламента за планирано придобиване от Schneider на контрола върху цялото предприятие Legrand чрез публично предлагане за замяна.

14      Като приема, че концентрацията поражда сериозни съмнения относно съвместимостта си с общия пазар, Комисията започва производството за задълбочен контрол.

15      На 3 август 2001 г. тя изпраща на Schneider изложение на възраженията, според което в резултат на концентрацията ще е налице създаване или засилване на господстващо положение на някои национални секторни пазари.

16      На 6 август 2001 г. Комисията по борсови операции [Commission des opérations de bourse] обявява крайния резултат от публичното предлагане за замяна на Schneider. В резултат на това предлагане Schneider събира 98,7 % от акциите на Legrand.

17      В отговора им от 16 август 2001 г. на изложението на възраженията страните по концентрацията оспорват определението за пазарите, дадено от Комисията, както и анализа ѝ на въздействието на концентрацията върху тези пазари.

18      На 29 август 2001 г. страните по концентрацията и службите на Комисията провеждат съвместна среща с оглед очертаване на евентуални промени в концентрацията, които биха могли да разрешат посочените от Комисията проблеми в областта на конкуренцията.

19      Schneider многократно предлага корективни мерки на Комисията.

20      След провеждане на производството за задълбочен контрол Комисията приема, че концентрацията е несъвместима с общия пазар. Според нея тази концентрация, от една страна, би породила господстващо положение, в резултат на което съществено ще се възпрепятства ефективната конкуренция на различни национални секторни пазари, а именно тези в Дания, Гърция, Испания, Франция, Италия, Португалия и Обединеното кралство, и от друга страна, би засилила подобно господстващо положение на различни френски секторни пазари.

21      Така на 10 октомври 2001 г. Комисията приема Решение 2004/275/ЕО за обявяване на концентрация за несъвместима с общия пазар (ОВ L 101, 2004 г., стр. 1, наричано по-нататък „отрицателното решение“), в което тя установява, че предложените от Schneider корективни мерки не позволяват да се разрешат очертаните проблеми в областта на конкуренцията.

22      На 24 октомври 2001 г. Комисията изпраща до Schneider второ изложение на възраженията с цел анулиране на сливането на Schneider и Legrand.

23      На 13 декември 2001 г. Schneider подава пред Първоинстанционния съд жалба за отмяна на отрицателното решение (дело Т‑310/01) и с отделна молба прави искане Първоинстанционният съд да се произнесе по реда на бързото производство съгласно член 76а от своя процедурен правилник.

24      На 23 януари 2002 г. Първоинстанционният съд отхвърля последното искане.

25      На 30 януари 2002 г. Комисията приема Решение 2004/276/ЕО, с което нарежда анулиране на сливането на предприятията въз основа на член 8, параграф 4 от Регламент (ЕИО) № 4064/89 на Съвета (ОВ L 101, 2004 г., стр. 134, наричано по-нататък „решението за анулиране на сливането“).

26      С това решение на Schneider се нарежда да анулира сливането си с Legrand в срок от девет месеца, изтичащ на 5 ноември 2002 г.

27      На 18 март 2002 г. Schneider подава жалба за отмяна на решението за анулиране на сливането (дело Т‑77/02), искане за произнасяне по реда на бързото производство, както и молба за спиране на изпълнението на решението за анулиране на сливането (дело Т‑77/02 R).

28      Искането за произнасяне по реда на бързото производство по дело Т‑77/02 е уважено с акт на Първоинстанционния съд, връчен на 25 март 2002 г.

29      След състоялото се на 23 април 2002 г. съдебно заседание в обезпечителното производство по дело Т‑77/02 R, с писмо от 8 май 2002 г. Комисията удължава до 5 февруари 2003 г. дадения на Schneider срок, за да анулира сливането си с Legrand, без така удълженият срок да засяга осъществяването на етапите от процеса на анулиране на сливането.

30      На 3 май 2002 г. Първоинстанционният съд уважава искането на Schneider за произнасяне по дело Т‑310/01 по реда на бързото производство, предвид потвърждението от страна на Schneider, че поддържа представената на 12 април 2002 г. съкратена версия на жалбата си.

31      Предвид предоставеното от Комисията с писмо от 8 май 2002 г. удължаване на срока за анулиране на сливането Schneider оттегля молбата си за спиране на изпълнението по дело Т‑77/02 R.

32      Schneider подготвя прехвърлянето на Legrand, което трябва да извърши в случай на отхвърляне на двете му жалби за отмяна. За тази цел на 26 юли 2002 г. той сключва договор за прехвърляне с консорциума Wendel-KKR (наричан по-нататък „Wendel-KKR“). Този договор трябва да бъде изпълнен най-късно на 10 декември 2002 г. В него се предвижда, че в случай на отмяна на отрицателното решение Schneider може да прекрати договора до 5 декември 2002 г. срещу плащане на обезщетение за прекратяване на договор в размер на 180 милиона евро.

33      С Решение от 22 октомври 2002 г. по дело Schneider I Първоинстанционният съд отменя отрицателното решение поради грешки в анализа и преценката на въздействието на концентрацията върху националните секторни пазари извън Франция, както и поради нарушение на правото на защита, опорочаващо анализа на въздействието на концентрацията върху френските секторни пазари и анализа на предложените от Schneider корективни мерки.

34      По отношение на националните секторни пазари извън Франция той приема по-специално че Комисията е надценила икономическата мощ на новата, създадена в резултат на концентрацията структура и подценява икономическата мощ, на някои пазари, на двама важни конкуренти на посочената структура, като вследствие от това съответно е надценила силата на последната.

35      По отношение на засегнатите от нотифицираната концентрация френски секторни пазари той се произнася по правно основание, което Schneider извежда от обстоятелството, че по време на производството за задълбочен контрол Комисията нарушила правото на защита.

36      В това отношение Първоинстанционният съд приема, че от прочита на изложението на възраженията от 3 август 2001 г. не личи то да разглежда с достатъчно яснота и точност засилването на позицията на Schneider спрямо френските дистрибутори на електрически изделия за ниско напрежение, дължащо се не само на прибавянето на продажбите на Legrand на пазарите на компоненти за ел. табла, но и на водещата позиция на Legrand при сегментите, отнасящи се за оборудването за крайно електроразпределение.

37      От друга страна той отбелязва, че общото заключение на изложението на възраженията изброява различните национални секторни пазари, засегнати от концентрацията, без да покаже, че позиция на една от двете нотифициращи страни на даден продуктов пазар укрепва по какъвто и да било начин позицията на другата страна на друг секторен пазар.

38      Вследствие от това Първоинстанционният съд заключава, че изложението на възраженията не е позволило на Schneider да оцени в цялата им величина дължащите се на концентрацията проблеми в областта на конкуренцията, които Комисията установява за френския пазар на електрически изделия за ниско напрежение, разглеждан на равнище дистрибуция.

39      Той смята, че по този начин Schneider е лишено, от една страна, от възможността надлежно да оспори по същество тезата на Комисията, и от друга — от възможността надлежно и в подходящ момент да представи предложения за подходящи корективни мерки.

40      С Решение по дело Schneider II Първоинстанционният съд отменя решението за анулиране на сливането, с мотива че то представлява мярка по прилагането на отмененото отрицателно решение.

41      Комисията не подава жалби срещу Решение по дело Schneider I и Решение по дело Schneider II, които следователно се ползват със сила на пресъдено нещо.

42      С писмо от 13 ноември 2002 г. Комисията уведомява Schneider, че концентрацията може да накърни конкуренцията на френските секторни пазари поради значително застъпване на пазарни дялове на Schneider и Legrand, изчезване на традиционното им съперничество, значимостта на марките, притежавани от структурата Schneider-Legrand, влиянието на последната върху търговците на едро и неспособността на конкурентите да заместят конкурентния натиск, упражняван от Legrand преди осъществяването на концентрацията.

43      Според Комисията на всеки от засегнатите пазари, на които една от страните е имала господстващо положение преди концентрацията, последната води до елиминирането на непосредствен конкурент, който единствен е можел да упражнява конкурентен натиск върху господстващото предприятие благодарение на това, че се опира на много силните позиции на същата група в други сегменти на същия сектор.

44      На 14 ноември 2002 г. Schneider предлага на Комисията корективни мерки, целящи премахването на застъпването на дейности между Schneider и Legrand на засегнатите френски секторни пазари.

45      На 15 ноември 2002 г. Комисията публикува в Официален вестник на Европейските общности (С 279, стр. 22) обявление относно възобновяването на контрола на концентрацията, като уточнява, че съгласно член 10, параграф 5 от Регламента сроковете за извършването му започват да текат от 23 октомври 2002 г., деня след обявяването на Решение по дело Schneider I, и приканва третите лица да представят евентуални становища.

46      С писмо от 25 ноември 2002 г. Schneider обръща внимание на Комисията, че при липса на преглед на последиците от концентрацията, извършен пазар по пазар, естеството и обхватът на доводите, развити в писмото ѝ от 13 ноември 2002 г., остават неточни и изключват доказване на съществуването на антиконкурентни последици на засегнатите пазари, както и че общите съображения на Комисията се опровергават от действителността.

47      С писмо от 29 ноември 2002 г. Комисията информира Schneider, че последователно представените от него корективни мерки не са достатъчни за премахване на всички произтичащи от концентрацията ограничения на конкуренцията поради съществуващите все още съмнения относно жизнеспособността и самостоятелността на прехвърляните дейности и непригодността на предложените мерки да създадат противотежест на мощта на структурата Schneider-Legrand.

48      С писмо от 2 декември 2002 г. Schneider посочва в отговор, че на този твърде напреднал стадий на производството позицията на Комисията прави нереалистично продължаването на обсъжданията и че то е решило да продаде Legrand на Wendel-KKR, за да преустанови продължаващата повече от година несигурност.

49      С факс, изпратен на Комисията на 3 декември 2002 г., Schneider потвърждава решението си. То уточнява, че съгласно клаузите на договора за прехвърляне от 26 юли 2002 г. продажбата на Legrand на Wendel-KKR не предполага повече никаква инициатива от негова страна и следва да се състои на 10 декември 2002 г.

50      С решение от 4 декември 2002 г. Комисията започва производството за задълбочен контрол по съображение, че предложените от Schneider корективни мерки не позволяват на етапа на разследването да се премахнат оставащите сериозни съмнения относно съвместимостта на концентрацията, като се имат предвид последиците на тази концентрация за френските секторни пазари, посочени в отрицателното решение.

51      На 11 декември 2002 г. Schneider потвърждава пред Комисията, че на 10 декември 2002 г. е прехвърлило участието си в Legrand на Wendel-KKR.

52      С писмо от 13 декември 2002 г. Комисията уведомява Schneider за приключването на производството за контрол поради липса на предмет.

53      На 10 февруари 2003 г. Schneider подава жалба за отмяна на решението за откриване на производството за задълбочен контрол от 4 декември 2002 г. и на решението за приключване на производството от 13 декември 2002 г. (дело Т‑48/03).

54      С определения от 29 октомври 2004 г. по дело Schneider Electric/Комисия (T‑310/01 DEP и T‑77/02 DEP) Първоинстанционният съд определя сумата на разноските, които Комисията трябва да заплати на Schneider, в размер на 419 595,32 EUR по дело T‑310/01 и 426 275,06 EUR по дела T‑77/02 и T‑77/02 R.

55      С Определение от 31 януари 2006 г. по дело Schneider Electric/Комисия (T‑48/03, Recueil, стр. II‑111) Първоинстанционният съд отхвърля като недопустима жалбата за отмяна по дело T‑48/03, с мотива че оспорваните решения за откриване на производството за задълбочен контрол и за приключване на производството не представляват актове, увреждащи Schneider.

56      На 12 април 2006 г. Schneider подава жалба срещу това определение.

57      Жалбата е отхвърлена с Определение на Съда от 9 март 2007 г. по дело Schneider Electric/Комисия (C‑188/06 P).

III –  Производството пред Първоинстанционния съд и обжалваното съдебно решение

58      На 10 октомври 2003 г. Schneider предявява пред Първоинстанционния съд иск срещу Комисията, с който цели да получи обезщетение за вредите, които то смята, че е претърпяло в резултат на незаконосъобразности, опорочаващи производството за контрол на съвместимостта с общия пазар на нотифицираната концентрация.

59      То моли Първоинстанционния съд:

–        като главно искане, да осъди Общността да му заплати сумата от 1 663 734 716,76 EUR под условие за намаляване със сумата на разноските, които подлежат на възстановяване, установена с определенията за възлагане на съдебните разноски, постановени по дела T‑310/01 DEP и T‑77/02 DEP, както и за съответно увеличаване, от една страна, с изтеклите лихви от 4 декември 2002 г. до пълното изплащане, при годишна лихва от 4 %, и от друга страна, с размера на данъка, който Schneider ще дължи върху сумата на присъденото обезщетение към момента на получаването му,

–        при условията на евентуалност:

–        да обяви иска за допустим,

–      да установи извъндоговорната отговорност на Общността,

–      да установи процедурата, по която трябва да се определи размерът на действително претърпяната от Schneider вреда, подлежаща на обезщетяване,

–        да осъди Комисията да заплати всички разноски по делото.

60      На 11 декември 2003 г. Първоинстанционният съд решава да ограничи устните състезания в конкретния случай до принципа за ангажиране на извъндоговорната отговорност на Общността и до методологията за оценяване на вредата.

61      С определения от 20 април и от 6 декември 2004 г. Федерална република Германия и Френската република са съответно допуснати да встъпят в производството, първата в подкрепа на исканията на Комисията, а втората в подкрепа на тези на Schneider.

62      С обжалваното съдебно решение Първоинстанционният съд се произнася в посочения в точка 1 от настоящото съдебно решение смисъл.

63      В точки 152 и 156 от обжалваното съдебно решение той постановява, че неспазването на правото на защита, установено в Решение по дело Schneider I във връзка с френските секторни пазари, представлява явно и сериозно нарушение на правна норма, с която се цели да се предоставят права на частноправните субекти и която се съдържа в член 18, параграфи 1 и 3 от Регламента.

64      В точка 155 от обжалваното съдебно решение Първоинстанционният съд отхвърля по следния начин довода, който Комисията извежда от особените, обективно съществуващи за службите ѝ затруднения по време на производството за задълбочен контрол:

„[…] доводът на ответника, изведен от присъщата трудност да се извърши сложен анализ на пазарите при строги времеви ограничения, не е релевантен, тъй като разглежданият в настоящия случай вредоносен факт е не анализът на съответните пазари в изложението на възражения или в решението за несъвместимост, а пропускът на [съществено от гледна точка на последиците му отбелязване] в изложението на възражения, както и в диспозитива на решението за несъвместимост, [което] не поставя особени технически затруднения, не изисква никакво допълнително специфично проучване, което не е можело да бъде извършено поради липса на време, и чиято липса не може да бъде отдадена на случаен или непредвидим редакционен проблем, който би могъл да се компенсира от общия прочит на изложението на възражения.“

65      В точка 157 от същото съдебно решение той заключава, че разглежданото неспазване на правото на защита представлява нарушение от страна на Комисията, което е от естество да ангажира извъндоговорната отговорност на Общността.

66      При разглеждане на въпросите относно наличието на вреда и на причинно-следствена връзка между нарушението на Комисията и вредата Първоинстанционният съд отбелязва в точка 269 от обжалваното съдебно решение, че макар достатъчно същественото нарушение на правото на защита да има за последица незаконосъобразността на отрицателното решение, от това все пак не следва заключението, че при липсата на такова нарушение концентрацията е трябвало да бъде обявена за съвместима с общия пазар.

67      В точка 278 от обжалваното съдебно решение Първоинстанционният съд заключава, че откритият в отрицателното решение порок не лишава Schneider от право да получи решение за съвместимост, което би обосновало разглеждането на всички финансови последици от лишаването от такова право, и по-специално произтичащите от задължението за прехвърляне на активите на Legrand, като вреда, за която отговорност носи Общността.

68      Впоследствие в точка 279 от обжалваното съдебно решение той постановява, че Schneider не може да поддържа, че е претърпяло вреда, равна на цялото обезценяване на активите на Legrand, притежавани от него към 10 октомври 2001 г., поради липсата на достатъчно пряка причинно-следствена връзка между тази вреда и нарушението, което ангажира отговорността на Общността.

69      За сметка на това в точки 288 и 316 той приема, че е налице достатъчно тясна причинно-следствена връзка между допуснатата незаконосъобразност и два вида вреди, претърпени от Schneider, а именно:

–        разноските, направени от предприятието, за да участва във възобновеното производство за контрол на концентрацията след отменителните решения, постановени от Първоинстанционния съд на 22 октомври 2002 г.,

–        намаляването на цената на продажбата, което Schneider е трябвало да предостави на приобретателя на активите на Legrand, за да получи отсрочване на влизането в сила на прехвърлянето за такава дата, че висящите по това време съдебни производства пред общностните съдилища да не бъдат лишени от предмет преди тяхното завършване.

70      Що се отнася до разноските, направени във връзка с възобновяването на производството за контрол, а именно разходите за консултации, възнаграждения и административни разноски от различно естество, в точка 301 Първоинстанционният съд отбелязва, че ако възражението относно подкрепата бе посочено в изложението на възраженията от 3 август 2001 г., Schneider безспорно е щяло да бъде длъжно да представи становище по него и ако е необходимо, да подготви подходящи корективни мерки преди приемането на решението на Комисията относно съвместимостта на концентрацията, както е трябвало да направи след отмяната на това решение и последвалото възобновяване на производството за контрол.

71      При все това в същата точка от обжалваното съдебно решение той приема, че фактът на възобновяването на нови правни основания на прекъснато от дванадесет месеца административно производство непременно представлява за Schneider несравнимо по-голям разход от онзи, който щял да представлява отговорът на същото възражение по време на първоначалното производство за контрол от предприятието и неговите съветници, които вече са участвали в множество срещи и са водели усилена кореспонденция с компетентните служби на Комисията.

72      Що се отнася до намаляването на цената за прехвърлянето, предоставено от Schneider, Първоинстанционният съд отбелязва в точка 308, че това предприятие е принудено да води преговори и на 26 юли 2002 г. да сключи договора за прехвърляне на Legrand, като същевременно отложи крайния срок за действителното прехвърляне до 10 декември 2002 г.

73      В точка 311 той приема, че задължението за отлагане на действителното осъществяване на продажбата неизбежно довежда Schneider до това да предостави на Wendel-KKR намаляване на цената за прехвърлянето спрямо цената, която той е можел да получи в случай на окончателен договор за продажба, сключен при липсата на незаконосъобразност на отрицателното решение.

74      В точка 312 той приема, че отлагането за 10 декември 2002 г. на продажбата предполага на Wendel-KKR да се предостави възнаграждение за риска от обезценяване на активите на Legrand, свързан с евентуалната неблагоприятна промяна на курсовете на ценните книжа на промишлените предприятия по време на периода на отлагане.

75      В точка 322 от обжалваното съдебно решение Първоинстанционният съд приема, че вредата, изразяваща се в намаляването на цената на прехвърлянето, е равна на разликата, съществуваща между действително договорената цена на прехвърлянето и онази, която Schneider е можело да получи, ако при приключването на първото производство за контрол на концентрацията на 10 октомври 2001 г. е разполагало със законосъобразно решение относно съвместимостта на концентрацията.

76      Въпреки това в точка 329 той подчертава, че като придобива контрола върху Legrand напълно законосъобразно, Schneider поема и риска контролът на концентрацията да доведе до решение за установяване на несъвместимостта с общия пазар на тази концентрация и до съответното задължение за разделяне на вече слетите активи на предприятията.

77      В точка 330 Първоинстанционният съд приема, че като се има предвид мащабът на осъщественото сливане и значителното засилване на икономическата мощ, което то поражда в полза на двата единствени водещи стопански субекта, присъстващи на френските секторни пазари на електрически изделия за ниско напрежение, Schneider не може да не знае, че осъщественото сливане рискува най-малкото да създаде или засили господстващо положение в значителна част от общия пазар и че поради това ще бъде забранено от Комисията.

78      В точка 334 той заключава, че Schneider носи отговорност за една трета от вредата, претърпяна в резултат на договореното намаляване на цената.

79      При тези обстоятелства в точка 335 Първоинстанционният съд постановява, че Общността носи отговорност за поправянето само на две трети от вредата.

80      На последно място в точки 342 и 344—346 той постановява, че размерът на обезщетението, дължимо на Schneider, считано от 10 декември 2002 г. — дата на настъпване на вредата, претърпяна в резултат от действителното прехвърляне на Legrand — ще бъде преизчислен чрез начисляването на лихви до датата на обявяването на съдебното решение, с което ще се определи размерът на вредата, а след това към него ще се добавят мораторни лихви, считано от последно посочената дата до пълното плащане.

IV –  Искания на страните

81      Комисията моли Съда да отмени обжалваното съдебно решение и да осъди Schneider да заплати съдебните разноски.

82      Schneider моли Съда да отхвърли жалбата и да осъди Комисията да заплати съдебните разноски.

V –  Правни основания на жалбата

83      В подкрепа на жалбата си Комисията излага формално седем правни основания за отмяна, които по същество могат да се обединят в пет правни основания.

84      С посочените правни основания Комисията твърди, че Първоинстанционният съд неправилно:

–        е приел в точка 155 от обжалваното съдебно решение, че в изложението на възраженията от 3 август 2001 г. e налице „пропуск“ на възражението относно подкрепата, и е постановил, че формулирането на посоченото възражение не създава „особени технически затруднения“,

–        е приел в точка 156 от обжалваното съдебно решение, че Комисията е извършила явно и сериозно нарушение на правна норма, с която се цели да се предоставят права на частноправните субекти,

–        е приел в точка 316 от обжалваното съдебно решение, че е налице пряка причинно-следствена връзка между нарушението на Комисията и вредата, претърпяна от Schneider в резултат на намалението на цената за прехвърлянето на Legrand, предоставено в замяна на отлагането за 10 декември 2002 г. на действителното осъществяване на сключената на 26 юли 2002 г. продажба,

–        е установил в точка 288 от обжалваното съдебно решение част от вреда, на която Schneider не се позовава, а именно намаление на цената, предоставено с оглед на отлагане на действието на прехвърлянето на Legrand до 10 декември 2002 г.,

–        е приложил правото, като по отношение на вредата, претърпяна в резултат на твърдяното намаление на цената на прехвърлянето, в точки 345 и 346 от обжалваното съдебно решение е присъдил компенсаторни лихви за периода от 10 декември 2002 г. до датата на произнасяне на съдебното решение, с което ще се определи размерът на вредата, при положение че подобни лихви могат да се присъждат само в изключителни случаи.

VI –  По жалбата

 А –     По първото правно основание, изведено от твърдението, че Първоинстанционният съд неправилно приел, че е налице „пропуск“ на възражението относно подкрепата в изложението на възраженията от 3 август 2001 г., и постановил, че формулирането на посоченото възражение не създава „особени технически затруднения“

1.     Доводи на страните

85      Комисията припомня, че в хода на първоинстанционното производство не е оспорила, че не е спазила правото на Schneider да бъде изслушано по време на производството за контрол на концентрацията. Тя твърди, че за сметка на това изрично оспорва обстоятелството, че Общността носи отговорност за установената незаконосъобразност.

86      Тя разделя първото си правно основание на четири части.

87      Комисията поддържа, че като в точка 155 от обжалваното съдебно решение е приел, че в изложението на възраженията от 3 август 2001 г. e налице „пропуск“ на възражението относно подкрепата, и като е постановил в същата точка от това съдебно решение, че формулирането на посоченото възражение не създава „особени технически затруднения“, Първоинстанционният съд:

–        не е зачел силата на пресъдено нещо, с която се ползва Решение по дело Schneider I,

–        е направил неточни фактически констатации,

–        е изопачил доказателствата,

–        не е изпълнил задължението си за мотивиране.

88      В действителност в точка 445 от Решение по дело Schneider I Първоинстанционният съд просто заключил, че възражението относно подкрепата не е изложено „с достатъчно яснота и точност“. Като впоследствие упрекнал Комисията, че изготвила изложението на възраженията „без да докаже наличието на каквато и да е подкрепа“, той се ограничил с това да отбележи, че в края на анализа си тя не подчертала в достатъчна степен това специфично възражение.

89      Имало обаче основание да се заключи, че според Първоинстанционния съд последното било формулирано поне имплицитно в текста на изложението на възраженията.

90      Подобен извод свидетелствал за второ несъответствие между Решение по дело Schneider I и обжалваното съдебно решение, в точка 155 от което се заключавало изрично, че възражението не е посочено, като това не можело „да се компенсира от общия прочит на изложението на възражения“.

91      Третото несъответствие между двете съдебни решения се изразявало в разлика в преценката на последиците за Schneider от засягащите изложението на възраженията пороци.

92      В това отношение Комисията твърди, че в точка 453 от Решение по дело Schneider I Първоинстанционният съд е постановил, че редакцията на изложението на възраженията не е позволила на Schneider да оцени „в цялата им величина“ установените на френския пазар проблеми в областта на конкуренцията, докато в точка 152 от обжалваното съдебно решение той е заключил, че Schneider „не е можело да знае“, че няма „никаква възможност“ да получи решение за обявяване на концентрацията за съвместима, без да предложи корективни мерки, подходящи за възникналото в резултат на концентрацията положение на подкрепа.

93      Според Комисията от това сравнение между двете съдебни решения следвало, че в Решение по дело Schneider I Първоинстанционният съд е приел, че Schneider е могло да осъзнае, че подкрепата предизвиква затруднения от гледна точка на конкуренцията, но че не е могло да оцени в цялата ѝ величина предизвиканата от това пречка, тъй като тя не е посочена изрично в заключението на изложението на възраженията. За сметка на това в обжалваното съдебно решение Първоинстанционният съд приел, че Schneider изобщо не е било в състояние да осъзнае този проблем и следователно в нито един момент не е съзнавало, че трябва да предложи подходящи саниращи мерки.

94      От друга страна, Комисията твърди, че е изтъкнала пред Първоинстанционния съд присъщата трудност да се извърши сложен анализ на пазарите в случай, който сам по себе си е сложен, при строги времеви ограничения, произтичащи от разпоредбите на Регламента. Тя подчертала по-конкретно, че изготвянето на изложение на възраженията било изключително деликатна задача, която трябва да се осъществи в достатъчно кратък срок след започване на производството и прекратяване на разследването, за да се позволи на страните да изложат становищата си.

95      Комисията упреква Първоинстанционния съд в това, че е пренебрегнал доводите ѝ, като е постановил, че те се ограничават само до изложение на трудностите, свързани със сложния анализ на пазарите, и че на това основание са ирелевантни, тъй като всъщност вредоносният факт е пропускът на отбелязване в изложението на възраженията, който не създава особени технически затруднения, не изисква никакво допълнително специфично проучване, което не е можело да бъде извършено поради липса на време, и чиято липса не може да бъде отдадена на случаен или непредвидим проблем.

96      Според Комисията доколкото представляват фактически констатации, тези съображения на Първоинстанционния съд са явно погрешни с оглед на данните, подложени на преценката ѝ по време на производството, и свидетелстват за изопачаване на доказателствата.

97      Във всеки случай Първоинстанционният съд не изпълнил задължението си за мотивиране по отношение на отчитането както на пропуска да се отбележи възражението относно подкрепата, така и на липсата на особени технически затруднения във връзка с такова отбелязване.

98      На последно място, обжалваното съдебно решение трябвало да се отмени в неговата цялост само въз основа на първото правно основание.

99      Schneider иска това правно основание да се отхвърли.

100    То поддържа, че последното е недопустимо, доколкото Комисията:

–        поставяла под съмнение фактически преценки,

–        излагала нови твърдения, съгласно които, на първо място, възражението относно подкрепата се съдържало поне имплицитно в изложението на възраженията от 3 август 2001 г., както Първоинстанционният съд имплицитно заключил в Решение по дело Schneider I, и на второ място, Първоинстанционният съд приел в същото Решение по дело Schneider I, че Schneider е могъл да осъзнае, че подкрепата представлява затруднение от гледна точка на конкуренцията,

–        не обяснявала защо правното ѝ основание почива на изопачаване на доказателствата и на неизпълнение на задължението за мотивиране.

101    Във всеки случай правното основание не било основателно.

2.     Съображения на Съда

 а) По първите три части от правното основание, изведени от незачитане на силата на пресъдено нещо, с която се ползва Решение по дело Schneider I, от неточни фактически констатации и от изопачаване на доказателствата

102    Силата на пресъдено нещо се отнася до фактическите и правни въпроси, които действително или по необходимост са разрешени с дадено съдебно решение (вж. по-специално Решение от 15 октомври 2002 г. по дело Limburgse Vinyl Maatschappij и др./Комисия, C‑238/99 P, C‑244/99 P, C‑245/99 P, C‑247/99 P, от C‑250/99 P до C‑252/99 P и C‑254/99 P, Recueil, стр. I‑8375, точка 44 и цитираната съдебна практика).

103    От друга страна, от член 225 ЕО и от член 58, първа алинея от Статута на Съда следва, че единствено Първоинстанционният съд е компетентен, от една страна, да установява фактите, освен в случаите, когато неточността на фактическите му констатации следва от представените пред него материали по делото, и от друга страна, да преценява тези факти. Следователно Съдът не е компетентен да установява фактите, нито по принцип да проверява доказателствата, които Първоинстанционният съд е приел в подкрепа на тези факти. Всъщност щом като тези доказателства са били редовно събрани и общите принципи на правото и приложимите процесуални правила относно доказателствената тежест и събирането на доказателствата са били спазени, само Първоинстанционният съд може да преценява значението, което трябва да бъде дадено на доказателствата, които са му били представени. Следователно освен в случай на изопачаване на доказателствата тази преценка не представлява правен въпрос, който в това си качество подлежи на контрол от Съда в рамките на производство по обжалване (вж. по-специално Решение от 10 юли 2008 г. по дело Bertelsmann и Sony Corporation of America/Impala, C‑413/06 P, Сборник, стр. I-4951, точка 29).

104    С други думи, установяването на фактите и преценката на доказателствата от Първоинстанционния съд представляват правни въпроси, които подлежат на контрол от Съда в рамките на производство по обжалване, съответно когато неточността на фактическите констатации на Първоинстанционния съд произтича от приложените към преписката документи и в случай на изопачаване на доказателствата (вж. в този смисъл Решение от 4 март 1999 г. по дело Ufex и др./Комисия, C‑119/97 P, Recueil, стр. I‑1341, точка 66).

105    С първата част от разглежданото правно основание, изведена от незачитане на силата на пресъдено нещо, с която се ползва Решение по дело Schneider I, Комисията цели да докаже, че в обжалваното съдебно решение Първоинстанционният съд отговаря на фактически въпроси, които са в противоречие с тези, по които Първоинстанционният съд действително или по необходимост се е произнесъл в Решение по дело Schneider  I, което се ползва със сила на пресъдено нещо.

106    С втората и третата част от същото правно основание Комисията цели да докаже по същество и с оглед на припомнената по-горе съдебна практика:

–        неточността на фактическите констатации на Първоинстанционния съд в обжалваното съдебно решение по отношение на действително установените в Решение по дело Schneider I факти — неточност, която произтича пряко от текста на последното,

–        изопачаване от Първоинстанционния съд в обжалваното съдебно решение на смисъла на Решение по дело Schneider I , разглеждано като доказателство, което при нужда трябва да бъде тълкувано, за да се определят фактите, които следва да се разгледат, за да се постанови дали Общността носи извъндоговорна отговорност.

107    Така във връзка с първите три части от правното основание се налага да се разгледат следните въпроси:

–        въз основа на кои факти Първоинстанционният съд е установил в точки 152 и 156 от обжалваното съдебно решение, че е налице „явно и сериозно нарушение“ от страна на Комисията на границите, които са ѝ наложени с оглед на правото на защита на Schneider,

–        дали Първоинстанционният съд се е произнесъл по тези факти в Решение по дело Schneider I,

–        дали фактите, както са възприети в обжалваното съдебно решение, са в противоречие с тези, по които Първоинстанционният съд се е произнесъл в Решение по дело Schneider I.

108    Ето защо трябва да се разгледат заедно доводите, изтъкнати в рамките на тези три части, по отношение на това дали в изложението на възраженията има позоваване на възражението относно подкрепата, а след това трябва да се разгледа въпросът за затрудненията, които могат да възпрепятстват формулирането по достатъчно ясен и точен начин на посоченото възражение в този приет в производството за задълбочен контрол акт.

109    Трябва да се отбележи обаче, че втората и третата част се припокриват с първата част, доколкото се отнасят до факти, по които, както ще се установи в последващия анализ, Първоинстанционният съд вече се е произнесъл в Решение по дело Schneider I. Те имат самостоятелно съществуване само доколкото се отнасят до факти, по които, както ще се установи, Първоинстанционният съд не се е произнесъл в Решение по дело Schneider I.

 i) По наличието на позоваване на възражението относно подкрепата в изложението на възраженията от 3 август 2001 г.

110    В точка 140 от обжалваното съдебно решение Първоинстанционният съд отбелязва, че Schneider твърди пред него, че в изложението на възраженията от 3 август 2001 г. Комисията не формулира достатъчно ясно и точно възражението срещу съвместимостта на концентрацията, изведено от наличието на подкрепа на френските пазари на електрически изделия за ниско напрежение, разглеждани на равнище дистрибуция на едро.

111    В преценката си Първоинстанционният съд припомня в точки 145—150 от обжалваното съдебно решение на първо място съдържанието и обхвата на задълженията, които възникват за Комисията по силата на член 18 от Регламента. В точка 151 от същото съдебно решение той заключава, че Schneider изтъква нарушението на правна норма, която има за цел да предостави права на частноправните субекти по смисъла на режима на извъндоговорната отговорност на Общността.

112    На следващо място той постановява в точка 152, че „[в] дадения случай фактът, че Комисията е съставила изложение на възражения по такъв начин, че както е видно от решението по дело Schneider І, [Schneider] не е можело да знае, че ако не представи корективни мерки, които да намалят или премахнат положенията на подкрепа между неговите позиции и тези на Legrand на френските секторни пазари, няма никаква възможност да получи решение за обявяване на концентрацията за съвместима с общия пазар, представлява явно и сериозно нарушение на член 18, параграфи 1 и 3 от Регламента“.

113    С тази формулировка в точка 152 от обжалваното съдебно решение, в която Първоинстанционният съд посочва едно от условията за носене на отговорност от Общността, като се позовава на това, което е „видно от решението по дело Schneider І“, на този етап от анализа последният по необходимост основава квалификацията си за „явно и сериозно нарушение“ на изложения в точки 440—461 от Решение по дело Schneider  I анализ, като използва същите думи по отношение на обстоятелствата, в които е изготвено изложението на възраженията.

114    Следователно що се отнася до редакцията на изложението на възраженията от 3 август 2001 г., той взема предвид следните факти, действително установени и преценени в точки 445 и 453 от Решение по дело Schneider I:

–        изложението на възраженията не „разглежда с достатъчно яснота и точност засилването на позицията на Schneider спрямо френските дистрибутори на електрически изделия за ниско напрежение, дължащо се не само на прибавянето на продажбите на Legrand на пазарите на компоненти за ел. табла, но и на водещата позиция на Legrand при сегментите, отнасящи се за оборудването за крайно електроразпределение“,

–        „общото заключение на изложението на възражения изброява различните национални секторни пазари, засегнати от концентрацията, без да докаже, че дадена позиция на една от двете нотифициращи страни на даден продуктов пазар укрепва по какъвто и да било начин позицията на другата страна на друг секторен пазар“,

–        „изложението на възражения не е позволило на Schneider да оцени в цялата им величина дължащите се на нотифицираната концентрация проблеми в областта на конкуренцията, които Комисията установява за френския пазар на електрически изделия за ниско напрежение, разглеждан на равнище дистрибуция“.

115    Така с препращането към Решение по дело Schneider I в обжалваното съдебно решение и без да се основава на самата липса на свързано с възражението относно подкрепата отбелязване в изложението на възраженията от 3 август 2001 г., Първоинстанционният съд, както постъпва и в посоченото Решение по дело Schneider I, взема предвид именно недостатъчната яснота и точност по въпроса за подкрепата в текста на изложението на възраженията, както и липсата на изрично отбелязване по този въпрос в общото заключение на изложението.

116    При тези условия не може Първоинстанционният съд да се упреква в това, че не е зачел силата на пресъдено нещо, която се отнася до тези фактически въпроси, по които той се е произнесъл в Решение по дело Schneider I.

117    Този извод не се обезсилва от обстоятелството, че в точка 155 от обжалваното съдебно решение, за да отхвърли довод на Комисията, с който тя цели да се освободи от отговорност, Първоинстанционният съд отбелязва на следващо място, че вредоносният факт е „пропускът на [съществено от гледна точка на последиците му отбелязване] в изложението на възражения и в диспозитива на [отрицателното] решение“. Всъщност в описания по-горе контекст изразът „пропускът на [съществено... отбелязване]“ трябва да се тълкува в смисъл, че се отнася до пропуск на достатъчно ясно и точно отбелязване във връзка с възражението относно подкрепата.

118    Във всеки случай не може да се приеме, че употребата от Първоинстанционния съд на думата „пропуск“ води до неправилна съгласно твърденията преценка на тази юрисдикция, съдържаща се в точка 152 от обжалваното съдебно решение, според която Schneider „не е можело да знае, че ако не представи корективни мерки, които да намалят или премахнат положенията на подкрепа между неговите позиции и тези на Legrand на френските секторни пазари, няма никаква възможност да получи решение за обявяване на концентрацията за съвместима с общия пазар“.

119    Всъщност в Решение по дело Schneider I Първоинстанционният съд се стреми да провери дали изложението на възраженията е позволило на Schneider напълно да осъзнае, че осъществяването на подкрепа би могло да доведе до обявяване на несъвместимостта на концентрацията, тоест окончателно да я възпрепятства.

120    Както пропускът на отбелязване на дадено възражение, така и недостатъчно ясната и точна формулировка на последното, която съгласно посоченото в точка 453 от Решение по дело Schneider I не позволява да се оценят „в цялата им величина“ някои проблеми в областта на конкуренцията, възпрепятства съответните предприятия да осъзнаят решаващото значение на последните за изхода от производството за контрол.

121    Ето защо в точки 455, 456, 458 и 460 от Решение по дело Schneider I Първоинстанционният съд заключава, че Schneider:

–        е било „лишено от възможността надлежно да оспори по същество тезата на Комисията, според която следва да се приеме, че на равнище дистрибуция господстващото положение на Schneider в сектора на компонентите за разпределителни и крайни табла се засилва във Франция поради водещата позиция на Legrand в крайното електрооборудване“,

–        „[…] не [е] получ[ило] възможност да представи надлежно становище във връзка с това нито в отговора си на изложението на възражения, нито по време на заседанието на 21 август 2001 г.“,

–        е трябвало „да се счита, че […] не е имало възможност надлежно и в подходящ момент да представи предложения за прехвърляне на активи в достатъчен обем, за да позволи разрешаването на проблемите в областта на конкуренцията, установени от Комисията за въпросните френски секторни пазари“,

–        „[…] е [било] непряко лишено от възможността да получи одобрението, което Комисията е можела да даде на предложените саниращи мерки, ако на нотифициращите страни е била дадена възможност в подходящ момент да представят предложения за прекратяване на контрола в достатъчна степен, за да се разрешат всички проблеми в областта на конкуренцията, установени от Комисията на равнище дистрибуция във Франция“.

122    В това отношение с изразите „лишено от възможността“, „не [е] получ[ило] възможност“, „не е имало възможност“, „е [било] непряко лишено“ се предава преценката на Първоинстанционния съд в Решение по дело Schneider I, съгласно която поради засягащия изложението на възраженията порок Schneider не е могло да осъзнае решаващото значение на възражението относно подкрепата.

123    При тези условия, когато в точка 152 от обжалваното съдебно решение Първоинстанционният съд посочва, че „ [Schneider] не е можело да знае, че ако не представи корективни мерки […], няма никаква възможност да получи решение за обявяване на концентрацията за съвместима с общия пазар“, той не извършва преценка, различна от направената от него в Решение по дело Schneider I, а само изразява същата преценка с други думи.

124    Също така, когато в точка 155 от обжалваното съдебно решение Първоинстанционният съд отбелязва, че редакционният проблем „[не би могъл] да се компенсира от общия прочит на изложението на възражения“, той не въвежда разнобой в преценката. Всъщност обстоятелството, че в Решение по дело Schneider I се взема предвид невъзможността да се осъзнае, че подкрепата представлява пречка, предполага именно — за да се приеме, че е налице такава невъзможност — че общият прочит на изложението на възраженията не позволява да се компенсират редакционните му недостатъци.

125    От посоченото следва, че не могат да се приемат доводите на Комисията за наличието на позоваване на възражението относно подкрепата в изложението на възраженията от 3 август 2001 г.

 ii) По наличието на затруднения, които могат да възпрепятстват формулирането по достатъчно ясен и точен начин на възражението относно подкрепата в изложението на възраженията от 3 август 2001 г.

126    При анализ на точка 437 и сл. от Решение по дело Schneider I трябва да се заключи на първо място, че в това решение Първоинстанционният съд не се е произнесъл по фактическия въпрос дали отбелязването на възражението относно подкрепата в изложението на възраженията от 3 август 2001 г. създава „особени технически затруднения“ за Комисията.

127    На следващо място следва да се посочи, че този фактически въпрос не е свързан с фактическа констатация, а с фактическа преценка.

128    Ето защо, що се отнася до посочения фактически въпрос, първите две части от правното основание, изведени съответно от незачитане на силата на пресъдено нещо и от неточност на фактическа констатация, са неотносими.

129    Що се отнася до третата част от правното основание, трябва да се провери по същество дали твърдението на Първоинстанционния съд, че отбелязването на възражението относно подкрепата не създава „особени технически затруднения“, е резултат от изопачаване на доказателствата.

130    В това отношение следва да се приеме, че отбелязването на възражение като това относно подкрепата в изложение на възраженията, не предполага пълно доказване на основателността му след извършване на изчерпателен икономически анализ.

131    Доказването на този факт, което в областта на концентрациите може действително да създаде значителни затруднения, трябва да завърши едва на следващия етап от производството, по-конкретно с оглед на становищата на съответните предприятия, надлежно уведомени от изложението на възраженията за наличието на проблем в областта на конкуренцията, за да могат да упражнят ефективно правото си на защита.

132    На етапа на изложението на възраженията Комисията трябва да изложи по достатъчно ясен и точен начин само свързания с подкрепата проблем, който може да възпрепятства обявяването на концентрацията за съвместима.

133    С оглед на тези съображения трябва да се приеме, че преценката на Първоинстанционния съд относно липсата на особени технически затруднения при посочването на свързания с подкрепата проблем не е резултат от изопачаване на представените пред него доказателства.

134    От посоченото следва, че първите три части от първото правно основание трябва да бъдат отхвърлени.

 б) По четвъртата част от правното основание, изведена от неизпълнение на задължението за мотивиране

135    От постоянната съдебна практика следва, че задължението за мотивиране не задължава Първоинстанционния съд да направи изложение, което да следва изчерпателно и едно по едно всички логически разсъждения, направени от страните по спора, и че мотивирането следователно може да бъде имплицитно, при условие че позволява на заинтересуваните лица да научат причините, поради които Първоинстанционният съд не е уважил доводите им, а на Съда — да разполага с достатъчно елементи, за да упражни своя контрол (вж. по-специално Решение от 9 септември 2008 г. по дело FIAMM и др./Съвет и Комисия, C‑120/06 P и C‑121/06 P, Сборник, стр. I-6513, точка 96 и цитираната съдебна практика).

136    В точка 152 от обжалваното съдебно решение по въпроса за свързаното с възражението относно подкрепата отбелязване Първоинстанционният съд препраща към това, което „е видно от решението по дело Schneider І“, що се отнася до начина, по който е изготвено изложението на възраженията.

137    Както беше отбелязано в точка 114 от настоящото съдебно решение, Първоинстанционният съд следователно препраща към фактите, взети предвид в точки 445 и 453 от Решение по дело Schneider I и до които се отнасят първите три части от първото правно основание. Така той показва, че основава квалификацията си за „явно и сериозно нарушение“ на тези факти.

138    Освен това, както е видно от точка 117 от настоящото съдебно решение, направеното препращане очертава контекст, позволяващ да се определи обхватът на израза „пропускът на [съществено… отбелязване]“, употребен впоследствие в точка 155 от обжалваното съдебно решение.

139    Що се отнася до преценката, съгласно която отбелязването на възражението относно подкрепата в изложението на възраженията не създава особени технически затруднения, в същата точка 155 от обжалваното съдебно решение Първоинстанционният съд изтъква по същество, като излага достатъчно мотиви, разграничението, което следва да се направи между, от една страна, анализа по същество на релевантните пазари, за да се докаже несъвместимост с общия пазар, и от друга — самото посочване в изложението на възраженията, че е налице проблем в областта на конкуренцията, който може, освен ако в становищата на заинтересованите предприятия не се сочи друго, да възпрепятства обявяването на съвместимостта на концентрацията.

140    От посоченото по-горе следва, че четвъртата част от първото правно основание трябва също да се отхвърли.

141    Ето защо първото правно основание трябва да се отхвърли по същество в своята цялост, без да е необходимо Съдът да се произнася по допустимостта му.

 Б –         По второто правно основание, изведено от обстоятелството, че Първоинстанционният съд неправилно приел, че Комисията е извършила достатъчно съществено нарушение на правна норма, с която се цели да се предоставят права на частноправните субекти

1.     Доводи на страните

142    Комисията подразделя второто си правно основание на две части, изведени съответно от грешка при правната квалификация на фактите и от неизпълнение на задължението за мотивиране.

143    В рамките на първата част от това правно основание тя признава, че съгласно режима на извъндоговорната отговорност на Общността, когато разглежданата институция разполага само със значително ограничена и дори несъществуваща свобода на преценка, самото неспазване на общностното право може да бъде достатъчно, за да се установи наличието на достатъчно съществено нарушение на правна норма, с която се цели да се предоставят права на частноправните субекти.

144    Тя признава, че що се отнася до прилагането на правото на изслушване съгласно член 18, параграфи 1 и 3 от Регламента, задължението на Комисията да формулира по достатъчно ясен и точен начин възражението относно подкрепата е свързано не с упражняването от самата нея на право на преценка, а със самото прилагане на релевантните процесуални правила.

145    При все това според Комисията, освен да вземе предвид обстоятелството, че по отношение на правото на изслушване на Schneider Комисията разполага с незначителна и дори никаква свобода на преценка, Първоинстанционният съд задължително е трябвало да отчете сложността на подлежащите на уреждане положения, пред които е изправена тази институция по време на административното производство.

146    Тя припомня, че е посочила пред Първоинстанционния съд, че изготвянето на изложението на възраженията от 3 август 2001 г. е било особено сложно, като се имат предвид не само наложените ѝ ограничения във времето, но и най-вече величината на проблемите в областта на конкуренцията, породени от концентрация, която обхваща множество национални секторни пазари. Така достатъчно ясното и точно посочване на всяко възражение, изразено от Комисията с оглед на всеки национален секторен пазар, било много сложно не само от концептуална, но и от редакционна гледна точка.

147    Самото възражение относно подкрепата пораждало особена и допълнителна сложност, свързана с обстоятелството, че изготвянето и формулирането му не предполагали анализ на всеки национален секторен пазар, разглеждан отделно — какъвто е случаят с останалите възражения, посочени в изложението на възраженията — а напречен анализ на всички пазари на електрическа апаратура ниско напрежение в рамките на всяка държава членка, включително на секторните пазари, за които концентрацията не поражда проблеми от хоризонтално естество в областта на конкуренцията.

148    За излагането на възражението относно подкрепата — сложно икономическо понятие — било необходимо да се разгледат заедно позициите на страните и на техните конкуренти на няколко секторни пазара в рамките на всяка държава членка, а след това да се разгледа дистрибуторската структура и отношенията между доставчиците и търговците на едро във всяка от държавите.

149    Комисията подчертава, че изтъква не трудността да се докаже основателността по същество на възражението относно подкрепата, а особената сложност това възражение да се изложи достатъчно ясно и точно.

150    Тя отбелязва, че Schneider изтъква пред Първоинстанционния съд, че още от нотификацията на концентрацията то оспорва наличието на подкрепа, което трябвало да направи по-лесно за Комисията достатъчно ясното и точно излагане на възражение в това отношение. Тогава самата Комисия посочва в отговор, че това обстоятелство намалява още повече тежестта на допуснатото процесуално нарушение.

151    Комисията твърди, че тъй като самото Schneider омаловажава последиците от свързания с подкрепата проблем, обстоятелството, че съответното възражение не е посочено достатъчно ясно и точно, във всеки случай не може да представлява достатъчно съществено нарушение.

152    Комисията поддържа, че в конкретния случай Първоинстанционният съд е следвало да вземе предвид, че като изготвя изложение на възраженията от 145 страници в много кратък срок, тя е трябвало да се справи със сложно положение, изключващо наличието на достатъчно съществено нарушение.

153    В рамките на втората част от второто правно основание Комисията поддържа, че Първоинстанционният съд е следвало да изложи особено внимателно мотивите, въз основа на които е заключил, че установеното в Решение по дело Schneider I нарушение е достатъчно съществено.

154    Според Комисията обаче в обжалваното съдебно решение Първоинстанционният съд на практика не е изложил мотиви в това отношение.

155    Тези мотиви не позволявали да се разбере защо изтъкнатите затруднения от различно естество не намалявали тежестта на нарушението.

156    Във всеки случай Първоинстанционният съд не отговорил в достатъчна степен на релевантните доводи, представени пред него от Комисията и изведени по-конкретно от обстоятелствата, че институцията:

–        е изтъкнала свързания с подкрепата проблем в редица точки от изложението на възраженията,

–        е изтъкнала затрудненията, свързани с изготвянето на изложението на възражения в кратък срок и със сложната преценка както на всички доводи по същество, сред които възражението относно подкрепата представлявало само един от многобройните релевантни елементи, така и на предложените саниращи мерки,

–        е посочила, че обстоятелството, че Schneider е предоставило на Комисията сведенията, доказващи, че концентрацията не поражда свързан с подкрепата проблем, намалява още повече тежестта на допуснатото процесуално нарушение,

–        е изтъкнала, че съвсем добросъвестно е можела да счита, че има право да добави в решението за несъвместимост фактически и правни доводи относно предварително формулираното възражение относно подкрепата,

–        е посочила, че към момента на настъпване на фактите изискването за яснота на изложенията на възраженията в областта на концентрациите все още не било предвидено достатъчно ясно в съдебната практика.

157    Schneider прави искане за отхвърляне на второто правно основание.

158    Първата част от него била недопустима, тъй като изисквала преразглеждане на фактически преценки и съдържала ново твърдение, а именно твърдението за изтъкната сложност от редакционна гледна точка на излагането на възражението относно подкрепата.

159    Във всеки случай разглежданото правно основание не било основателно.

2.     Съображения на Съда

 а) По първата част от правното основание, изведена от грешка в правната квалификация на фактите

160    Възникването на извъндоговорна отговорност на Общността зависи от изпълнението на определени условия, сред които — в случаите когато се разглежда незаконосъобразността на даден правен акт — е наличието на достатъчно съществено нарушение на правна норма, която има за цел да се предоставят права на частни лица. По отношение на това условие решаващ критерий за това дали дадено нарушение на общностното право е достатъчно съществено е наличието на явно и сериозно несъблюдаване от общностна институция на границите, които са наложени на нейното право на преценка. Когато тази институция разполага само със значително ограничена или дори несъществуваща свобода на преценка, самото неспазване на общностното право може да бъде достатъчно, за да се установи наличието на достатъчно съществено нарушение (Решение от 19 април 2007 г. по дело Holcim (Deutschland)/Комисия, C‑282/05 P, Сборник, стр. I‑2941, точка 47 и цитираната съдебна практика).

161    Ако е необходимо, изведената от Съда система от правила в областта на извъндоговорната отговорност на Общността взима предвид сложността на подлежащото на уреждане фактическо положение (Решение по дело Holcim (Deutschland)/Комисия, посочено по-горе, точка 50 и цитираната съдебна практика).

162    В конкретния случай не се оспорва, че изтъкнатата незаконосъобразност се изразява, както Първоинстанционният съд основателно постановява в точки 145—151 от обжалваното съдебно решение, в нарушението на правна норма, с която се цели да се предоставят права на частноправните субекти, а именно член 18, параграф 3 от Регламента, който урежда случай на прилагане на принципа на зачитане на правото на защита.

163    В това отношение следва да се подчертае на първо място, че изложението на възраженията е документ с основно значение за прилагането на този принцип.

164    За да осигури ефективното упражняване на правото на защита, този документ очертава предмета на образуваната от Комисията административна процедура и по този начин възпрепятства Комисията да възприеме други твърдения за нарушения в решението, с което приключва процедурата (Решение по дело Bertelsmann и Sony Corporation of America/Impala, посочено по-горе, точка 63).

165    За тази цел член 18, параграф 3 от Регламента предполага, че когато Комисията установи в хода на производството за задълбочен контрол, след изготвянето на изложението на възраженията, че проблем в областта на конкуренцията, който може да доведе до обявяване на несъвместимост, не е бил посочен в това изложение или не е бил посочен в достатъчна степен, тя трябва да реши или да не включва това възражение в окончателното си решение, или преди приемането на последното да позволи на съответните предприятия да изразят становища по същество и да направят предложения за подходящи корективни мерки.

166    На следващо място трябва да се отбележи, че задължението на Комисията да формулира по достатъчно ясен и точен начин възражението относно подкрепата произтича, както признава тази институция, само от прилагането на релевантните процесуални правила, така че по отношение на правото на Schneider да бъде изслушан, свободата на преценка е ограничена и дори несъществуваща.

167    На първо място, разглежданата част от правното основание се основава на твърдението, че за да изключи наличието на достатъчно съществено нарушение, Първоинстанционният съд не е взел предвид сложността на подлежащото на уреждане положение.

168    Така тази част се основава на предпоставка, която поставя под съмнение фактическата преценка, направена в точка 155 от обжалваното съдебно решение, съгласно която включването на възражението относно подкрепата в изложението на възраженията от 3 август 2001 г. не създава „особени технически затруднения“ — преценка, която Първоинстанционният съд е компетентен да извърши.

169    При все това в точка 133 от настоящото решение във връзка с разглежданата преценка вече е постановено, че твърдението за изопачаване на доказателствата е неоснователно.

170    При тези условия не може да се приеме доводът, който Комисията извежда от сложността на подлежащото на уреждане положение и който е изложен с цел да се докаже, че е налице грешка в правната квалификация.

171    На второ място, първата част от второто правно основание се основава на твърдението по същество, че Първоинстанционният съд е квалифицирал поведението на Комисията като достатъчно съществено нарушение, докато Schneider — като от момента на нотифициране на концентрацията сам омаловажил последиците на свързания с подкрепата проблем — осъзнавал, че е налице проблем в областта на конкуренцията, поради което допуснатото процесуално нарушение не било толкова тежко.

172    Въпреки това, дори да се предположи, че от момента на нотифициране на концентрацията Schneider действително е уверило Комисията като предпазна мярка, че посочената концентрация не създава свързан с подкрепата проблем, недостатъчно ясното и точно отбелязване на възражение в това отношение в изложението на възраженията не само съвсем не позволява на предприятието да осъзнае, че съществува опасност от обявяване на несъвместимост, а напротив, може да потвърди становището му и да доведе до това при изготвяне на становището му то да не предприеме действия, за да изложи допълнителни съображения и/или да предложи подходящи саниращи мерки.

173    От посоченото по-горе следва, че Първоинстанционният съд не е допуснал грешка в правната квалификация на фактите, като е установил, че е налице достатъчно съществено нарушение, без да приеме, от една страна, че е налице сложно положение, подлежащо на уреждане, и от друга страна, че Schneider е осъзнавало опасността за концентрацията поради наличието на свързан с подкрепата проблем.

174    От посоченото следва, че първата част от второто правно основание трябва да се отхвърли по същество, без да е необходимо Съдът да се произнася по допустимостта ѝ.

 б) По втората част от правното основание, изведена от неизпълнение на задължението за мотивиране

175    Както е видно от точка 135 от настоящото решение, задължението за мотивиране не задължава Първоинстанционния съд да отговори изчерпателно на всички доводи, представени от страните по спора, и е достатъчно мотивирането, дори да е имплицитно, да позволява на заинтересуваните лица да научат причините, поради които не са уважени исканията им, а впоследствие на Съда — да упражни своя контрол.

176    За да мотивира констатацията си за наличие на достатъчно съществено нарушение, в обжалваното съдебно решение Първоинстанционният съд подчертава на първо място в точки 145—150 значението на изложението на възраженията с оглед на упражняването на правото на защита, като се позовава на редица съдебни прецеденти.

177    Така той отбелязва, че:

–        „[по силата на] член 18, параграф 3 от Регламента [...] Комисията може да основава решенията си за несъвместимост единствено на възраженията, по отношение на които заинтересованите предприятия са можели да представят становища“,

–        „[в] качеството им на адресати на решения на публичен орган, които чувствително засягат техните интереси, предприятията, които са страни по дадена концентрация с общностен мащаб, действително трябва да получат възможност да представят надлежно гледната си точка и за тази цел трябва да бъдат ясно и своевременно информирани за основните възражения, повдигнати от Комисията против нотифицираната концентрация (вж. в този смисъл Решение на Съда от 23 октомври 1974 г. по дело Transocean Marine Paint/Комисия, 17/74, Recueil, стр. 1063, точка 15 и Решение на Първоинстанционния съд от 4 март 1999 г. по дело Assicurazioni Generali и Unicredito/Комисия, T‑87/96, Recueil, стр. II‑203, точка 88)“,

–        „[в] това отношение изложението на възражения е от особено значение, като се има предвид, че то е конкретно предназначено да позволи на съответните предприятия да реагират на загрижеността, изразена от регулиращата институция, от една страна, като изразят гледната си точка по нея, а от друга — като предвидят да представят на Комисията мерки, предназначени да коригират негативното въздействие на нотифицираната концентрация“,

–        „[т]ази гаранция, спадаща към основните гаранции, с които общностният правен ред свързва извършването на административните производства, има особено значение за контрола на концентрациите между предприятия (вж. в този смисъл Решение на Съда от 21 ноември 1991 г. по дело Technische Universität München, C‑269/90, Recueil, стр. I‑5469, точка 14)“.

178    Впоследствие в точка 152 от обжалваното съдебно решение Първоинстанционният съд препраща към Решение по дело Schneider I с оглед на преценката на последиците за упражняването на правото на защита на съдържащата недостатъци редакция на изложението на възраженията.

179    Така той се основава на фактите, установени в точки 445, 453 и сл. от Решение по дело Schneider I, а именно:

–        изложението на възраженията не разглежда с достатъчно яснота и точност възражението относно подкрепата,

–        общото заключение на изложението на възраженията не указва наличието на каквато и да било подкрепа,

–        посоченото изложение е лишило Schneider от възможността надлежно да оспори по същество тезата на Комисията и в подходящ момент да представи предложения за корективни мерки.

180    От последните факти, в същата точка 152 от обжалваното съдебно решение, чийто текст е припомнен в точка 112 от настоящото решение, Първоинстанционният съд прави по същество решаващия извод, че на Schneider не е предоставена възможност да осъзнае, че свързан с подкрепата проблем би могъл да доведе до обявяване на несъвместимостта на нотифицираната концентрация.

181    В точка 153 от обжалваното съдебно решение той посочва вредоносната последица от това положение, като подчертава впоследствие, че с предложените от Schneider корективни мерки обективно не може да се разреши специфичният проблем, свързан с подкрепата на разглежданите френски секторни пазари.

182    На последно място в точка 155 от същото съдебно решение, като по същество прави разграничение между пълния анализ на материалноправните аспекти на проблем в областта на конкуренцията и излагането на този проблем, за да приеме, че самото посочване не създава особени технически затруднения, Първоинстанционният съд разглежда по-специално условието за квалифициране на деяние като достатъчно съществено нарушение, свързано с въпроса дали е налице сложно положение, подлежащо на уреждане.

183    Трябва да се приеме, че с всички тези съображения Първоинстанционният съд:

–        е позволил на Комисията да се запознае с причините, поради които той приема, че е налице достатъчно съществено нарушение, и на Съда — да упражни контрол върху тази правна квалификация,

–        е отговорил изрично и имплицитно на изложените от жалбоподателя доводи.

184    От посоченото следва, че втората част от второто правно основание трябва да се отхвърли.

185    Следователно второто правно основание трябва да се отхвърли в неговата цялост.

 В –         По третото правно основание, изведено от обстоятелството, че Първоинстанционният съд неправилно приел, че е налице пряка причинно-следствена връзка между нарушението на Комисията и вредата, претърпяна от Schneider в резултат на предоставеното намаляване на цената за прехвърлянето на Legrand

1.     Доводи на страните

186    Третото правно основание за отмяна на обжалваното съдебно решение се подразделя на пет части, изведени съответно от обстоятелството, че като е приел, че е налице пряка причинно-следствена връзка между нарушението на Комисията и вредата, претърпяна от Schneider в резултат на намаляването на цената за прехвърлянето на Legrand, предоставено в замяна на отлагането за 10 декември 2002 г. на действителното осъществяване на сключената на 26 юли 2002 г. продажба, Първоинстанционният съд:

–        направил неточни фактически констатации, за да постанови, на първо място, че Schneider е било принудено да приключи преговорите относно препродажбата и цената за прехвърляне на Legrand на 26 юли 2002 г.; на второ място, че датата 10 декември 2002 г., за която се уговаря да се отложи действителното осъществяване на продажбата, е достатъчно по-късна от предвидимата дата на обявяване на решението по дело Schneider І, за да позволи на Schneider да си осигури възможността все още да постигне преразглеждане на концентрацията от Комисията, като представи нови корективни мерки, и на трето място, че е налице причинно-следствена връзка между достатъчно същественото нарушение и твърдяното от Schneider намаление на цената за прехвърлянето,

–        изопачил и доказателствата, за да се произнесе по тези три пункта,

–        допуснал грешка в правната квалификация на фактите,

–        опорочил решението си поради противоречиви мотиви по отношение на анализа в точки 260—286 от същото съдебно решение, вследствие на който Първоинстанционният съд преди това изключил наличието на достатъчно тясна причинно-следствена връзка между нарушението на Комисията и пълната загуба на стойността на разглежданите активи между придобиването им от Schneider и последващото им прехвърляне,

–        направил неточни фактически констатации и допуснал грешки при прилагането на правото, за да постанови, че Schneider не е допринесъл за настъпването на цялата вреда, при положение че от мотивите произтичал обратен извод — на първо място, че Schneider е било в състояние да узнае за проблемите в областта на конкуренцията, които задължително са породени от възникналото в резултат на концентрацията положение на подкрепа; на второ място, че то е оттеглило молбата си за спиране на изпълнението на решението за анулиране на сливането и впоследствие не е направило искане за допускане на обезпечение във връзка със задължението за прехвърляне на Legrand, и на трето място, че е решило да прехвърли Legrand на дата, на която за него не е съществувало задължение в този смисъл.

187    В подкрепа на третото си правно основание Комисията твърди по-специално, че вследствие на Решение по дело Schneider I и Решение по дело Schneider II, и по-конкретно вследствие на произтичащата от тях отмяна на решението за анулиране на сливането, на 10 декември 2002 г. Schneider не е било длъжно да прехвърли Legrand, „условие sine qua non за настъпване на разглежданата вреда“.

188    Schneider поддържа, че първите три части от правното основание са недопустими на основание, че водят до преразглеждане на направени в обжалваното съдебно решение фактически изводи. То твърди, че петата част от правното основание също е недопустима, доколкото съдържащите се в нея доводи били изложени за първи път на този етап от правния спор.

189    Освен това то твърди, че доводите, изложени в рамките на третото правно основание, са неоснователни или неотносими.

2.     Съображения на Съда

190    На първо място следва да се разгледат заедно третата и петата част от правното основание, доколкото се отнасят до последиците от действителното прехвърляне на Legrand на 10 декември 2002 г.

 а) По допустимостта

191    Следва да се припомни, че когато Първоинстанционният съд е установил или преценил фактите, на основание на член 225 ЕО Съдът е компетентен да упражни контрол върху правната квалификация на тези факти и правните последици, които Първоинстанционният съд е извел от тях (вж. по-специално Решение по дело Bertelsmann и Sony Corporation of America/Impala, посочено по-горе, точка 29 и Решение от 19 март 2009 г. по дело Archer Daniels Midland/Комисия, C‑510/06 P, все още непубликувано в Сборника, точка 105).

192    В областта на извъндоговорната отговорност на Общността обаче въпросът за наличието на причинно-следствена връзка между вредоносния факт и вредата — условие, за да се носи тази отговорност — представлява правен въпрос, който следователно може да бъде подложен на контрол от Съда.

193    При тези условия третата част от разглежданото правно основание е допустима, доколкото се отнася именно до контрола на правната квалификация на фактите, направена от Първоинстанционния съд, за да приеме, че е налице пряка причинно-следствена връзка между нарушението на Комисията и твърдяната от Schneider вреда, и доколкото, както ще бъде доказано по-долу, в конкретния случай този контрол може да бъде осъществен, без да се поставят под съмнение направените фактически изводи и преценки.

194    Впрочем следва да се посочи, че противно на твърдението на Schneider, съдържащият се в петата част довод, съгласно който Schneider е решил да прехвърли Legrand на дата, на която за него не е съществувало задължение в този смисъл, не е представено за първи път на етапа на жалбата.

195    Всъщност в дупликата си, представена в хода на първоинстанционното производство, като оспорва наличието на причинно-следствена връзка, Комисията изрично твърди, че:

–        решението на Комисията да възобнови производството за задълбочен контрол след постановяване на Решение по дело Schneider I и Решение по дело Schneider II изобщо не прави неизбежно прехвърлянето,

–        тя ни най-малко не задължава Schneider да прехвърли акциите си, като се има предвид, че освен това то е могло да приложи уговорената от него клауза за прекратяване на договора, за да не осъществи прехвърлянето,

–        Schneider е избрало да осъществи прехвърлянето на Legrand именно в резултат на решението да не предлага подходящи корективни мерки, за да се разрешат породените от концентрацията проблеми във Франция, а не поради каквото и да било нарушение от страна на Комисията.

196    При тези условия петата част от правното основание е допустима, доколкото съдържа довод, съгласно който Schneider е решил да прехвърли Legrand на дата, на която за него не е съществувало задължение в този смисъл.

 б) По съществото на спора

197    В точка 303 от обжалваното съдебно решение Първоинстанционният съд посочва, че трябва да провери дали незаконосъобразността, поради която е опорочено отрицателното решение, не води до намаляване на стойността, на която в договора за прехвърляне са оценени активите, притежавани от Schneider в капитала на Legrand.

198    В точки 315 и 316 от същото съдебно решение той заключава, че:

–        нарушението на правото на защита, опорочаващо отрицателното решение, трябва да бъде разглеждано като обвързано с достатъчно пряка връзка с отлагането в договора за прехвърляне на крайната дата за действителното осъществяване на продажбата на Legrand за 10 декември 2002 г., доколкото това отлагане е абсолютно необходимо, за да позволи на Schneider да упражни надлежно правото на всеки правен субект да получи законосъобразно решение, произнасящо се по съвместимостта на дадена редовно нотифицирана концентрация с общия пазар, и евентуално да може да бъде изслушан в рамките на производство, което му предоставя изискваните гаранции,

–        следователно приетото от него за установено съществено нарушение на общностното право следва да се разглежда и като обвързано с достатъчно пряка причинно-следствена връзка с вредата, претърпяна от Schneider заради намаляването на цената за прехвърлянето на Legrand, неизбежно свързано с отлагането на действителното осъществяване на прехвърлянето.

199    За да достигне до тези изводи, в точки 304—312 от обжалваното съдебно решение Първоинстанционният съд приема основно следното:

–        започването на преговорите за прехвърлянето на Legrand и сключването на 26 юли 2002 г. на договора за прехвърляне са пряка последица от отрицателното решение, което, макар и незаконосъобразно, поражда всичките си правни последици до отмяната му с обявеното на 22 октомври 2002 г. Решение по дело Schneider І,

–        заради това решение Schneider се оказва принудено да започне и завърши преговорите с оглед на прехвърлянето дори преди обявяването на съдебното решение по жалбата му за отмяна,

–        заради съществуването на отрицателното решение Schneider е едновременно задължено да определи цена за прехвърлянето в сключения на 26 юли 2002 г. договор и да си гарантира възможността за отлагане на действителното осъществяване на прехвърлянето до 10 декември 2002 г.,

–        тази дата е достатъчно по-късна от предвидимата дата на обявяване на решението по дело Schneider І, за да позволи на Schneider едновременно да получи потвърждение на законосъобразността на отрицателното решение в случай на отхвърляне на жалбата му за отмяна или, при обратната хипотеза на отмяна, да си осигури възможността все още да постигне преразглеждане на концентрацията от Комисията, като представи нови корективни мерки, с оглед на приемането на окончателно законосъобразно решение относно съвместимостта на концентрацията с общия пазар,

–        това задължение за отлагане на действителното осъществяване на продажбата неизбежно довежда Schneider до предоставянето на приобретателя на намаляване на цената за продажбата спрямо цената, която то е можело да получи в случай на окончателен договор за продажба, сключен при липсата на незаконосъобразност на отрицателното решение,

–        отлагането за 10 декември 2002 г. на действителната продажба предполага на приобретателя да се предостави възнаграждение за риска от обезценяване на активите на Legrand, било то и само поради евентуалната неблагоприятна промяна на курсовете на ценните книжа на промишлените предприятия през периода между датата на подписване на договора за прехвърляне и уговорения от насрещните страни по договора краен срок за действителното осъществяване на продажбата.

200    Следва да се посочи, че на 26 юли 2002 г. — датата на която Schneider сключва с Wendel-KKR договор за прехвърляне на Legrand, съгласно който прехвърлянето трябва да се осъществи най-късно на 10 декември 2002 г., при запазване на възможност за прекратяване, уговорена в полза на Schneider, срещу заплащането на обезщетение за прекратяване на договора в размер на 180 милиона евро — последното дружество е било длъжно да започне процедура по продажба в изпълнение на решението за анулиране на сливането.

201    Следва все пак да се посочи, от една страна, че на 26 юли 2002 г. и вследствие на обезпечителното производство, започнато по искане на Schneider, което искане дружеството впоследствие оттегля, Комисията продължава до 5 февруари 2003 г. срока за анулиране на сливането, първоначално определен за 5 ноември 2002 г., и от друга страна, че Първоинстанционният съд, който приема да се произнесе по реда на бързото производство, отменя отрицателното решение с Решение от 22 октомври 2002 г. по дело Schneider І, което предшества срока, определен в договора за осъществяване на прехвърлянето.

202    В този контекст Schneider решава да не упражни правото си да прекрати договора в срока, изтичащ на 5 декември 2002 г., и по този начин да не възпрепятства действителното осъществяване на прехвърлянето на 10 декември 2002 г.

203    От преписката е видно, че то основно е взело това решение, тъй като се е опасявало, че в рамките на възобновяването на производството за задълбочен контрол, дори след предлагане на корективни мерки, няма да се приеме решение, установяващо съвместимостта на концентрацията, въпреки че:

–        опасността от приемането на решение за несъвместимост с общия пазар е неразривно свързана с всяко производство за контрол, било от самото начало или след отмяна на първоначално решение за несъвместимост в рамките на възобновяването на административното производство,

–        дадено решение за несъвместимост във всеки случай подлежи на контрол от общностния съд.

204    При все това логическата правна последица от отмяната на отрицателното решение и от решението за анулиране на сливането би била Schneider да участва при възобновяването на производството за задълбочен контрол до приключване на последното — момент, в който, както Комисията твърди по същество в жалбата си, ще се възприеме едно от двете разрешения:

–        или ще се приеме решение, с което се установява съвместимостта на концентрацията, като в този случай Schneider не би било длъжно да прехвърля Legrand и следователно не би понесло твърдяното намаление на цената,

–        или отново ще се приемат решение за несъвместимост и решение за анулиране на сливането, като в този случай прехвърлянето би било правната последица от установената несъвместимост и следователно в резултат от него не би настъпила подлежаща на поправяне вреда, тъй като подобно прехвърляне произтича от риска, нормално понасян от предприятие, което упражнява предвиденото в член 7, параграф 3 от Регламента право да осъществи концентрация посредством публично предлагане за замяна, преди Комисията да е приела решението си относно тази концентрация.

205    Изглежда, че Първоинстанционният съд не се е съобразил със собствените си констатации и е допуснал грешка в правната квалификация на фактите, тъй като изтъкнатата вреда произтича пряко от решението на Schneider да не възпрепятства действителното осъществяване на прехвърлянето на Legrand на 10 декември 2002 г., което то не е било длъжно да вземе в рамките на производството по продажба, започнато при посочените по-горе условия.

206    Този извод не се поставя под съмнение от обстоятелството, че при осъществяването на своя избор Schneider е било изложено на опасността да трябва да заплати обезщетение в размер на 180 милиона евро. Всъщност подобна опасност произтича от сключения от това предприятие при описаните по-горе условия договор за прехвърляне.

207    В заключение третото правно основание следва да се приеме, без да е необходимо да се разглеждат по-нататък третата и петата част, нито първата, втората и четвъртата част от него.

208    От посоченото по-горе следва, че без да е необходимо да се разглеждат четвъртото и петото правно основание, свързани съответно с установяването от Първоинстанционния съд на част от вреда, на която Schneider не се е позовал, и с присъждането на компенсаторни лихви от 10 декември 2002 г. за вредата, настъпила в резултат на твърдяното намаление на цената на прехвърлянето, обжалваното съдебно решение трябва да се отмени в частта, в която с него:

–        Общността е осъдена да поправи две трети от посочената от Schneider вреда, претърпяна поради намаляването на цената на прехвърлянето на Legrand, което Schneider е предоставило на приобретателя в замяна на отлагането на крайния срок за действителното осъществяване на продажбата до 10 декември 2002 г.,

–        е разпоредено извършването на експертиза за целите на оценката на размера на тази част от вредата,

–        се присъждат лихви върху съответстващото на размера на вредата обезщетение.

209    Жалбата трябва да се отхвърли в останалата ѝ част.

VII –  По последиците от частичната отмяна на обжалваното съдебно решение

210    Съгласно член 61, първа алинея от Статута на Съда когато жалбата е основателна, Съдът отменя решението на Първоинстанционния съд. Той може сам да постанови окончателно решение по делото, когато фазата на производството позволява това, или да върне делото на Първоинстанционния съд за постановяване на решение.

211    В конкретния случай фазата на производството позволява Съдът да се произнесе по направеното от Schneider искане за обезщетение.

 А –         По вредата, свързана с направените от Schneider разходи за участие във възобновеното производство за контрол на концентрацията

212    С обжалваното съдебно решение Общността е осъдена да поправи вредата, свързана с направените от Schneider разходи поради участието му във възобновеното производство за контрол на концентрацията, образувано след обявяването на Решение по дело Schneider I и Решение по дело Schneider II.

213    Представените от Комисията правни основания за отмяна на това решение са отхвърлени.

214    Вследствие на това трябва да определи размерът на разглежданата вреда.

215    В иска си за обезщетение Schneider се позовава на допълнителни разходи с общ размер 2 107 619,18 EUR, свързани главно със съдействието на юридическите, икономическите и банковите му съветници.

216    Както вече е постановено в точка 320 от обжалваното съдебно решение, за да се определи сумата, с която Общността трябва да обезщети Schneider, от общия размер на тези разходи следва да се приспаднат:

–        общият размер на разноските, направени от Schneider във връзка с дела Т‑310/01, T‑77/02 и T‑77/02 R,

–        разходите за консултации с юридически, данъчни и банкови съветници и другите административни разходи, направени за осъществяване на анулирането на сливането съгласно наложените от Комисията условия,

–        разноските, които Schneider непременно е щяло да направи за корективните мерки по отношение на подкрепата, които то при всички случаи е щяло да бъде длъжно да предложи преди приемането на отрицателното решение, ако последното бе прието при спазване на правото му на защита.

217    В срок от три месеца, считано от датата на обявяване на настоящото решение, страните трябва или да съобщят на Съда размера на тази част от вредата, определен по взаимно съгласие съгласно посочените в предходната точка правила за изчисляване, или в същия срок да представят на Съда исканията си в цифрово изражение.

 Б –         По вредата, съответстваща на предоставеното от Schneider намаление на цената за прехвърляне на Legrand

218    С обжалваното съдебно решение Общността е осъдена да поправи две трети от вредата, настъпила в резултат на намалението на цената за прехвърляне на Legrand, предоставено от Schneider на приобретателя в замяна на отлагането на крайния срок за действителното осъществяване на продажбата до 10 декември 2002 г. От друга страна се разпорежда, че за целите на оценката на размера на тази вреда ще се извърши експертиза и се присъждат лихви върху съответстващото на размера на тази вреда обезщетение.

219    Тези части от решението са отменени въз основа на жалбата на Комисията.

220    Ето защо е необходимо ново произнасяне по искането на Schneider във връзка с разглежданата вреда.

221    С оглед на мотивите, довели до частична отмяна на обжалваното съдебно решение, трябва да се констатира липсата на пряка причинно-следствена връзка между спорното намаление на цената и незаконосъобразността, опорочаваща отрицателното решение на Комисия.

222    Всъщност причината, в резултат на която пряко е настъпила твърдяната вреда, е решението на Schneider, което то не е било длъжно да вземе, да не възпрепятства действителното осъществяване на прехвърлянето на Legrand на 10 декември 2002 г.

223    Следователно трябва да се отхвърли искът на Schneider за обезщетение за тази вреда, по отношение на основния размер на обезщетението и по отношение на лихвите.

VIII –  По съдебните разноски

224    Съгласно член 122, първа алинея от Процедурния правилник на Съда когато жалбата е основателна и окончателното решение по правния спор се взема от Съда, той се произнася по съдебните разноски.

225    Съгласно член 69, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда, приложим към производството по обжалване по силата на член 118 от същия правилник, загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане.

226    Комисията прави искане Schneider да бъде осъдено да заплати съдебните разноски, свързани с първоинстанционното производството и производството по обжалване.

227    След като с оглед на настоящото решение Schneider е загубило делото по голяма част от правните си основания и искания, то трябва да бъде осъдено да понесе освен направените от него съдебни разноски във връзка с първоинстанционното производство и производството по обжалване и две трети от съдебните разноски, направени от Комисията във връзка с тези производства.

По изложените съображения Съдът (голям състав) реши:

1)      Отменя Решение на Първоинстанционния съд на Европейските общности от 11 юли 2007 г. по дело Schneider Electric/Комисия (T‑351/03) в частта, в която с него:

–        Европейската общност е осъдена да поправи две трети от посочената от Schneider Electric SA вреда, претърпяна поради намаляването на цената на прехвърлянето на Legrand SA, което Schneider е предоставило на приобретателя в замяна на отлагането на крайния срок за действителното осъществяване на продажбата до 10 декември 2002 г.,

–        е разпоредено извършването на експертиза за целите на оценката на размера на тази част от вредата,

–        се присъждат лихви върху съответстващото на размера на вредата обезщетение.

2)      Отхвърля жалбата в останалата ѝ част.

3)      В срок от три месеца, считано от датата на обявяването на настоящото решение, страните съобщават на Съда на Европейските общности оценката на размера на вредата, свързана с понесените от Schneider Electric SA разходи за участие във възобновеното производство за контрол на концентрацията, образувано след обявяването на Решения на Първоинстанционния съд на Европейските общности от 22 октомври 2002 г. по дело Schneider Electric/Комисия (T‑310/0l и T‑77/02) — оценка, направена по взаимно съгласие съгласно посочените в точка 216 от настоящото решение правила за изчисляване.

4)      При липса на такова споразумение страните представят на Съда на Европейските общности в същия срок исканията си в цифрово изражение.

5)      Отхвърля иска на Schneider Electric SA в останалата му част.

6)      Осъжда Schneider Electric SA да понесе, освен направените от него съдебни разноски във връзка с първоинстанционното производство и настоящото производство, и две трети от съдебните разноски, направени от Комисията на Европейските общности във връзка с тези производства.

Подписи

* Език на производството: френски.