Неокончателна редакция
ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
M. SZPUNAR
представено на 6 юни 2024 година(1)
Дело C‑230/23
Reprobel
срещу
Copaco Belgium NV
(Преюдициално запитване, отправено от Ondernemingsrechtbank Gent Afdeling Gent (Стопански съд Гент, отделение Гент, Белгия)
„Преюдициално запитване — Интелектуална собственост — Авторско право и сродни права — Директива 2001/29/ЕО — Член 2 — Право на възпроизвеждане — Член 5, параграф 2, букви а) и б) — Изключения и ограничения — Възпроизвеждане за лично ползване — Справедливо обезщетение — Директен ефект — Организация, която събира и разпределя справедливото обезщетение — Възможност за пряко позоваване на Директивата в спор с тази организация“
Въведение
1. Преюдициалното запитване по настоящото дело ни връща към един от фундаменталните въпроси в правото на Съюза, а именно проблема за директния ефект на разпоредбите на директивите и възможността за позоваване на тях във вертикални отношения, тоест в спорове на частноправни субекти с държава членка. Макар че корените ѝ се откриват в самото начало на изграждането на правния ред на Съюза, тази тема все още поражда спорове и противоречия(2).
2. Настоящото дело се отнася и до двата проблема, с които се свързва тази тема. От една страна, поставя се въпросът дали може да се признае директен ефект на разпоредби на директива, които наистина са факултативни, но държавата членка е решила да ги въведе в своето право. Освен това в настоящия случай съответните разпоредби са въведени по несъвместим с правото на Съюза начин, както пряко следва от практиката на Съда. От друга страна, настоящото дело повдига за пореден път въпроса за възможността за позоваване на директния ефект на разпоредба от директива в спор с частна организация, на която държавата членка е възложила изпълнението на определени задачи в обществен интерес.
3. Както изглежда, и по двата въпроса ще е необходимо Съдът да конкретизира досегашната си практика.
Правна уредба
Правото на Съюза
4. Член 2 от Директива 2001/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2001 година относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество(3) гласи:
„Държавите членки предвиждат изключителното право да разрешават или забраняват пряко или непряко, временно или постоянно възпроизвеждане по какъвто и да е начин и под каквато и да е форма, изцяло или частично:
а) за авторите — на техните произведения;
б) за артистите изпълнители — на фиксирането на техните изпълнения;
в) за продуценти на звукозаписи — на техните звукозаписи;
г) за продуцентите — на първото фиксиране на филми, по отношение на оригинала и копията на техните филми;
д) за радио- и телевизионните организации — за фиксирането на техните излъчвания, независимо дали тези излъчвания са предавани по жичен път или по въздуха, включително чрез кабел или спътник“.
5. Съгласно член 5, параграф 2, букви a) и б) от тази директива:
„Държавите членки могат да предвидят изключения или ограничения от правото на възпроизвеждане, предвидено в член 2, в следните случаи:
а) по отношение на възпроизвеждане върху хартия или друг подобен носител, извършено чрез каквато и да е фотографска техника или някакъв друг процес, който има подобни резултати с изключение на нотни листове, при условие че притежателите на права получават справедливо обезщетение;
б) по отношение на възпроизвеждане върху какъвто и да е носител, извършвано от физическо лице за лично ползване и за цели, които нямат пряко или косвено търговски характер, при условие че притежателите на права получават справедливо обезщетение, което отчита прилагането или неприлагането на технически мерки, посочени в член 6 по отношение на съответните произведения или обект“.
Белгийското право
6. Приложимите в главното производство правила на белгийското право относно възнаграждението във връзка с изключенията от правото на възпроизвеждане са въведени с членове 59 и 60 от Wet van 30 juni 1994 betreffende het auteursrecht en de naburige rechten (Закон от 30 юни 1994 г. за авторското право и сродните му права)(4). Това възнаграждение се състои от фиксирана част, зависеща от броя на апаратите, позволяващи възпроизвеждане на закриляни произведения, и от пропорционална част, зависеща от броя на направените копия от произведенията.
7. Съгласно член 60a от посочения закон организацията, която събира и разпределя възнаграждението, има право да изисква съответни данни от управление „Митници и акцизи“, от управление „Данък върху добавената стойност“, от Националния институт за социална сигурност и от служба „Контрол и медиация“ в Министерството на икономиката, а при условията на взаимност — и от сходни чуждестранни организации.
8. На основание на член 61 от посочения закон размерът на възнаграждението е определен с Koninklijk besluit van 30 oktober 1997 betreffende de vergoeding verschuldigd aan auteurs en uitgevers voor het kopiëren voor privégebruik of didactisch gebruik van werken die op grafische of op soortgelijke wijze zijn vastgelegd (Кралски указ от 30 октомври 1997 г. за възнагражденията на авторите и издателите при копиране за лични или обучителни цели на произведения, фиксирани на графичен или аналогов носител)(5). Съгласно член 7 от този указ платците на посоченото възнаграждение са длъжни да подават до събиращата го организация месечни декларации, съдържащи информацията, въз основа на която може да се определи кое е лицето платец и да се изчисли размерът на дължимото от него възнаграждение в зависимост от броя на продадените апарати.
9. Съгласно Koninklijk besluit van 15 oktober 1997 tot het belasten van een vennootschap met de inning en de verdeling van de vergoeding voor het kopiëren van werken die op grafische of soortgelijke wijze zijn vastgelegd (Кралски указ от 15 октомври 1997 г. за възлагане на събирането и разпределението на възнаграждението за възпроизвеждане на произведения, фиксирани на графичен или аналогов носител)(6) правомощията за събиране и разпределяне на посоченото възнаграждение са възложени на дружеството Reprobel.
Фактите по спора в главното производство, ходът на производството и преюдициалните въпроси
10. Учреденото съгласно белгийското право дружество Copaco Belgium NV (наричано по-нататък „Copaco“) е дистрибутор на компютърна техника за предприятия и потребители, в това число копирни апарати като копирни машини и скенери. Затова то е длъжно да заплаща възнаграждението за възпроизвеждане.
11. В решение Hewlett-Packard Belgium(7) Съдът в частност постановява, че член 5, параграф 2, букви а) и б) от Директива 2001/29 по принцип не допуска законодателство като белгийското, което предвижда фиксираното възнаграждение да се комбинира с пропорционално възнаграждение, без обаче да осигурява механизми за адаптиране на размера на възнаграждението според действителната вреда, претърпяна от притежателите на права(8). Новите разпоредби на белгийското право относно възнаграждението за възпроизвеждане, съобразени с изводите в посоченото съдебно решение, влизат в сила през март 2017 г.
12. Въз основа на посоченото съдебно решение дружеството Copaco отказва да заплати фактурите, които Reprobel му издава въз основа на подадените от него декларации за периода от ноември 2015 г. до декември 2016 г. Всъщност Copaco приема, че съгласно решение Hewlett-Packard Belgium в спорния период белгийската система на възнаграждението за възпроизвеждане е била несъвместима с правото на Съюза.
13. На 16 декември 2020 г. в съда постъпва искова молба от Reprobel, което моли Copaco да бъде осъдено да заплати дължимото възнаграждение за възпроизвеждане, заедно с лихви и обезщетение. С оглед на местната подсъдност делото е изпратено на запитващата юрисдикция. Пред тази юрисдикция Copaco поддържа, че член 5, параграф 2, букви а) и б) от Директива 2001/29 има директен ефект, а Reprobel е еманация на държавата, по отношение на каквато е възможно позоваване на този директен ефект. Reprobel оспорва тези две твърдения.
14. При тези обстоятелства Ondernemingsrechtbank Gent Afdeling Gent (Стопански съд Гент, отделение Гент, Белгия) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Субект като [дружеството Reprobel] — доколкото държавата му е възложила с кралски указ събирането и разпределянето на установеното от държавата справедливо обезщетение по смисъла на член 5, параграф 2, букви а) и б) от Директива 2001/29 под надзора на държавата — представлява ли субект, в спор с който частноправното лице може да изтъква в своя защита несъответствието с правото на Съюза на националната норма, на която въпросният субект основава исковете си срещу него?
2) За отговора на този въпрос от значение ли е обстоятелството, че надзорът, упражняван от държавата над този субект, включва:
– задължение на субекта системно да изпраща на компетентния министър преписи от изпращаното до задължените лица искане за предоставяне на данните, необходими за събирането и за разпределянето на репрографското възнаграждение, така че въпросният министър да може да бъде информиран как субектът упражнява предоставените му контролни правомощия и да прецени дали е целесъобразно с министерска заповед да определи съдържанието, броя и честотата на исканията за предоставяне на данни, така че те да не смущават дейността на запитваните лица повече от необходимото,
– задължението на субекта да се обръща към определеното от министъра длъжностно лице, за да изпраща до задължените лица, дистрибуторите на едро и дребно, лизинговите предприятия и предприятията за техническа поддръжка исканията за предоставяне на необходимите за събирането на репрографското възнаграждение данни, когато платецът на възнаграждението не е оказал съдействие при събирането, при положение че субектът е длъжен да изпрати препис от това искане и на компетентния министър, за да може той да определи съдържанието, броя и честотата на исканията, така че те да не смущават дейността на запитваните лица повече от необходимото,
– задължението на субекта да представя на компетентния министър за одобрение правилата за разпределение на репрографското възнаграждение и всяко тяхно изменение;
– задължението на субекта да представя на компетентния министър за одобрение изготвения формуляр на декларацията, без което той не може да бъде изпращан?
3) За отговора на този въпрос има ли значение и обстоятелството, че субектът разполага със следните правомощия:
– правомощие да изисква всички данни, необходими за събирането на репрографското възнаграждение, от всички лица, а именно задължените лица, платците, дистрибуторите на едро и дребно, лизинговите предприятия и предприятията за техническа поддръжка. Във всяко искане задължително се посочват наказателните санкции, предвидени в случай на неспазване на определения срок или деклариране на непълни или неверни данни,
– правомощие да изисква от всички задължени лица да предоставят всички данни за копираните произведения, необходими за разпределението на репрографското възнаграждение,
– правомощие да получава всички необходими за изпълнението на функциите му данни от управление „Митници и акцизи“, от управление „Данък върху добавената стойност“ и от Националния институт за социална сигурност?
4) Има ли директен ефект член 5, параграф 2, букви а) и б) от Директива 2001/29?
5) Трябва ли националният съд по искане на частноправно лице да остави без приложение националната норма, когато така както е установена от държавата, тя е в противоречие с член 5, параграф 2, букви а) и б) от Директива 2001/29, по-специално защото тази норма задължава частноправното лице да заплаща такси в противоречие с посочения член?“.
15. Актът за преюдициално запитване постъпва в Съда на 13 април 2023 г. Писмени становища представят страните в главното производство, белгийското правителство и Европейската комисия. Всички тези субекти, а също и френското правителство, се представляват и в съдебното заседание от 6 март 2024 г.
Анализ
16. По настоящото дело запитващата юрисдикция поставя пет преюдициални въпроса. Първите три от тях се отнасят до възможността организация като Reprobel да бъде разглеждана като еманация на държава членка, което би означавало, че в спор с нея частноправните субекти могат да се позовават пряко на разпоредбите на директиви. Останалите два въпроса пък се отнасят до евентуалната възможност за пряко позоваване на член 5, параграф 2, букви а) и б) от Директива 2001/29. Предлагам да започна анализа от последните два въпроса.
По четвъртия и петия от преюдициалните въпроси
17. С четвъртия и петия от преюдициалните си въпроси запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали член 5, параграф 2, букви а) и б) от Директива 2001/29 има директен ефект, поради което частноправните субекти да могат да се позовават на него пред националните съдилища с цел да не заплащат таксите във връзка със справедливото обезщетение, когато те са събирани въз основа на национални разпоредби, които са несъвместими с посочените разпоредби на Директива 2001/29.
Принципът на директния ефект
18. Принципът на директния ефект на разпоредбите на правото на Съюза датира от самото начало на тази правна система. Както е всеизвестно, Съдът установява този принцип в основополагащото за посочената система решение Van Gend & Loos(9). Приложимостта на принципа на директния ефект за отговарящите на определени условия разпоредби на директивите е потвърдена в решение Van Duyn(10). В момента Съдът формулира този принцип по следния начин:
„От постоянната практика на Съда следва, че когато от гледна точка на съдържанието им разпоредбите на една директива са безусловни и достатъчно точни, частноправните субекти могат да се позовават на тях пред националните съдилища в спорове с държавата, ако тя не е транспонирала в срок директивата в националното право или ако я е транспонирала неправилно […].
Съдът е уточнил, че разпоредба на правото на Съюза, от една страна, е безусловна, когато създава задължение, което не е съпроводено от никакво условие и чието изпълнение или действие не зависи от приемането на акт било на институциите на Съюза, било на държавите членки, и от друга, е достатъчно точна, за да може частноправен субект да се позовава на нея и съдът да я прилага, когато създава задължение по недвусмислен начин […].
Освен това Съдът е постановил, че дори дадена директива да оставя на държавите членки известна свобода на преценка при приемането на условията и реда за нейното прилагане, може да се счита, че разпоредба от тази директива е безусловна и точна, при положение че възлага по недвусмислен начин на държавите членки конкретно задължение за резултат, без никакви придружаващи условия по отношение на прилагането на установеното в нея правило […]“(11).
19. Именно в този контекст трябва да се отговори на четвъртия и петия от преюдициалните въпроси.
Прилагане към настоящия случай
20. Reprobel и белгийското и френското правителство твърдят, че предвид широката свобода на преценка, с която разполагат държавите членки за целите на организирането на системата на справедливото обезщетение по член 5, параграф 2, букви а) и б) от Директива 2001/29 и нейното финансиране, тези разпоредби не са достатъчно безусловни и точни, за да имат директен ефект въз основа на цитираната по-горе практика на Съда.
21. Така изложената теза е спорна предвид практиката на Съда, че когато държавата членка е въвела изключенията от правото на възпроизвеждане, предвидени в тези разпоредби, същите ѝ налагат задължение за постигане на определен резултат, в смисъл че тя е длъжна да осигури ефективно събиране на справедливо обезщетение(12), чийто размер да се изчислява въз основа на вредите, претърпени от притежателите на правата(13), и чиято тежест да се понася по принцип от крайните ползватели(14). Затова без особени затруднения Съдът открива в разпоредби точни и безусловни правила за определянето на предвиденото в тях справедливо обезщетение.
22. Преди всичко обаче смятам, че независимо дали самото задължение за въвеждане на такова обезщетение отговаря на изложените в точка 18 от това заключение критерии за наличието на директен ефект, доводът на посочените страни по делото е напълно погрешен в контекста на настоящото дело. Всъщност тук въпросът за директния ефект на посочените разпоредби от Директива 2001/29 трябва да се прецени не in abstracto, а във връзка със спора в главното производство. В този спор обаче не става дума за заплащането на справедливо обезщетение пряко въз основа на посочените разпоредби, а става дума за правото на Copaco да откаже да плати таксата, която финансира това обезщетение, но се събира по несъвместим с Директивата начин (наричана по-нататък „спорната такса“).
23. При обсъждането на въпроса за директния ефект на правото на Съюза следва да се вземат предвид всички норми, тоест всички правила, които произтичат от разпоредбите на това право и от които частноправните субекти черпят точни и безусловни права спрямо държавата. Освен това не е задължително тези правила да произтичат пряко от буквалния текст на разпоредбите — възможно е и да са изведени от тях чрез тълкуване, в частност чрез тълкуването им от Съда. Както всъщност правилно посочва Copaco, тълкуването, което Съдът дава на разпоредбите на правото на Съюза по преюдициален ред, изяснява и онагледява смисъла и последиците на тези разпоредби, така както те трябва да се разбират и прилагат от момента на влизането си в сила, поради което това тълкуване трябва да се взема предвид, когато се преценява дали съответната разпоредба е достатъчно точна, за да се приеме, че има директен ефект(15).
24. От разпоредбите на член 5, параграф 2, букви а) и б) от Директива 2001/29 произтичат в частност три правни норми. Първо, правомощие за държавите членки да въвеждат предвидените в тези разпоредби изключения от правото на възпроизвеждане; тази норма е факултативна. Второ, изискване да се предвиди справедливо обезщетение за притежателите на правото на възпроизвеждане; тази норма е задължителна за държавите членки, които са въвели въпросните изключения. Трето и последно, съвкупност от норми, произтичащи от практиката на Съда и определящи правилата, с които трябва да е съобразена уредбата на справедливото обезщетение. Следователно държавите членки не са длъжни да въвеждат в националното си право изключенията, предвидени в член 5, параграф 2, букви а) и б) от Директива 2001/29. Ако обаче го направят, те са длъжни да въведат и справедливото обезщетение, посочено в тези разпоредби, и са обвързани от правилата за уредбата и финансирането на това обезщетение, които произтичат от въпросните разпоредби съгласно практиката на Съда.
25. Някои от тези правила представляват отрицателни норми, които Съдът е установил в решение Hewlett-Packard Belgium конкретно по повод на прилагания в Белгия начин за събиране на спорната такса. Съгласно онова съдебно решение не се допуска справедливото обезщетение по член 5, параграф 2, букви а) и б) от Директива 2001/29 да се финансира чрез събирането на възнаграждение, уредено като комбинация от фиксирано и пропорционално възнаграждение, когато фиксираното възнаграждение се изчислява единствено в зависимост от скоростта, с която съответният апарат може да възпроизвежда, пропорционалното възнаграждение варира в зависимост от това дали задълженото лице е оказало съдействие при събирането на това възнаграждение, а като цяло системата не е снабдена с механизми, по-специално за възстановяване, които позволяват за различните категории ползватели допълнително да се прилагат критерият за действително претърпяната вреда и критерият за предварително определената вреда(16). Спорната такса има същите характеристики като описаните по-горе. Именно на тези норми, произтичащи от даденото от Съда тълкуване на член 5, параграф 2, букви а) и б) от Директива 2001/29, се позовава Copaco и именно техният директен ефект е предмет на четвъртия преюдициален въпрос.
26. Няма съмнение, че посочените норми са безусловни за всяка държава членка, която е въвела изключенията от правото на възпроизвеждане по член 5, параграф 2, букви а) и б) от Директива 2001/29. Остава въпросът дали тези норми са достатъчно точни, за да имат директен ефект.
27. Когато преценява дали определени норми на правото на Съюза са достатъчно точни, Съдът взема предвид кръга на лицата, за които те създават права, както и кръга на лицата, за които създават задължения, а също и съдържанието на произтичащите от тях права(17). Ще започна от последното.
28. Разглежданите правни норми съдържат забрана за държавите членки да въвеждат такса за финансиране на справедливото обезщетение по член 5, параграф 2, букви а) и б) от Директива 2001/29, притежаваща характеристики като описаните в точка 4 от диспозитива на решение Hewlett-Packard Belgium. Още в решение Van Gend & Loos(18) Съдът е изяснил, че подобен вид забрана, тоест наложено на държавата членка задължение за бездействие, може да е източник на позитивни права за частноправните субекти.
29. Що се отнася до таксата за финансиране на справедливото обезщетение, частноправните субекти имат правото да не понасят финансовата тежест на такава такса, ако тя е събирана в нарушение на правилата, произтичащи от член 5, параграф 2, букви а) и б) от Директива 2001/29 съгласно практиката на Съда(19). Наистина в досегашната си практика Съдът подчертава необходимостта в системата на справедливото обезщетение да се предвиди право на възстановяване на таксата за финансирането на това обезщетение, ако тя е събрана без основание. Според мен обаче е очевидно, че когато още не се е стигнало до плащане, а противоречието на националната система за справедливо обезщетение с посочените разпоредби от Директива 2001/29 ясно личи от вече постановено решение на Съда и е потвърдено в актове на националните съдилища, то частноправните субекти имат право да откажат да платят таксата. Да се принуждава в подобни случаи заинтересованото лице да плати таксата и след това да чака възстановяването ѝ, би било нелогично и би затруднило прекомерно упражняването на правата, които това лице черпи от правото на Съюза.
30. В това отношение следва да се приеме, че разпоредбите на член 5, параграф 2, букви а) и б) от Директива 2001/29, така както са тълкувани в решение Hewlett-Packard Belgium, установяват безусловно и достатъчно точно право за частноправните субекти да отказват да платят таксата за финансиране на предвиденото в тези разпоредби справедливо обезщетение, ако тя има характеристики като описаните в точка 4 от диспозитива на посоченото съдебно решение.
31. Точно определен е и кръгът на лицата, които имат право на такъв отказ — става дума за всички задължени да плащат таксата лица. Няма съмнения и по въпроса кой носи съответстващото задължение. Всъщност съгласно член 5, параграф 2, букви а) и б) от Директива 2001/29 държавите членки имат правомощието да въведат в своето право предвидените там изключения от правото на възпроизвеждане и именно те са длъжни във връзка с това да въведат справедливото обезщетение и система за финансирането му. Следователно именно държавите членки са и носителите на всички позитивни и негативни задължения, свързани със създаването на такава система и произтичащи от практиката на Съда, включително забраната за събиране на такси, които са несъвместими с посочените разпоредби от Директива 2001/29.
32. В настоящия случай несъвместимостта на установяващите спорната такса белгийски разпоредби в приложимата им в главното производство редакция с член 5, параграф 2, букви а) и б) от Директива 2001/29 е установена еднозначно с решение Hewlett-Packard Belgium, поради което именно те са били изменени. Следователно посочените разпоредби на Директивата съгласно даденото им от Съда тълкуване са достатъчно точни и безусловни, за да се установи несъвместимостта на националните разпоредби с тях(20). Както правилно посочва Copaco, запитващата юрисдикция е длъжна да остави без приложение тези национални разпоредби и да постанови, че предявеното на тяхно основание вземане на дружеството Reprobel не съществува.
Отговор на въпросите
33. По изложените съображения предлагам на четвъртия и петия от преюдициалните въпроси да се отговори, че член 5, параграф 2, букви а) и б) от Директива 2001/29 има директен ефект, поради което частноправните субекти могат да се позовават на него пред националните съдилища с цел да не заплащат таксите във връзка със справедливото обезщетение, когато те са събирани въз основа на национални разпоредби, които са несъвместими с посочените разпоредби на Директива 2001/29, включително с практиката на Съда по тълкуването им.
34. В контекста на главното производство това очевидно предполага да е констатирано, че Reprobel може да се разглежда като еманация на белгийската държава, а затова сега следва да се обсъдят и първите три преюдициални въпроса.
По първия, втория и третия от преюдициалните въпроси
35. С първия, втория и третия от преюдициалните въпроси, които предлагам да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали частноправните субекти могат да се позовават пряко на правото на Съюза, за да изискват противоречащите му национални разпоредби да бъдат оставени без приложение в техен спор с организация, на която държавата членка е възложила събирането на таксите за финансирането на справедливото обезщетение по член 5, параграф 2, букви а) и б) от Директива 2001/29 и изплащането на това обезщетение на притежателите на правата и която разполага с изключително големи правомощия за изпълнението на своите задачи.
36. В главното производство е безспорно, че дружеството Reprobel не е орган на белгийската държава. В съответствие с трайната практика на Съда обаче частноправните субекти имат възможност да се позовават пряко на разпоредбите на правото на Съюза не само спрямо държавите членки и техните органи в строгия смисъл на понятието, но и по-конкретно спрямо субекти, които изпълняват задачи в обществен интерес и притежават изключително големи правомощия в сравнение с тези, които произтичат от нормите, приложими в отношенията между частноправните субекти(21). Не е нужно едновременно с това тези субекти да са зависими или контролирани от държавата(22).
37. Тези критерии неотдавна бяха подробно анализирани от генералните адвокати E. Sharpston(23) и N. Emiliou(24). Тук няма да повтарям техните крайно интересни теоретични съображения по темата — те могат да се намерят в текста на заключенията им. Ще обсъдя само въпросите, свързани с конкретните обстоятелства по настоящото дело.
Задачи в обществен интерес
38. Дружеството Reprobel не е публичноправна организация и не е контролирано от белгийската държава по начин, който да позволява да се разглежда като нейна структура. Ето защо следва да се прецени дали то изпълнява задача в обществен интерес и дали за целта разполага с изключително големи правомощия в сравнение с тези, които произтичат от нормите, приложими в отношенията между частноправните субекти.
39. Както вече припомних, съгласно член 5, параграф 2, букви а) и б) от Директива 2001/29 държавите членки имат правомощието да въведат в своето право предвидените там изключения от правото на възпроизвеждане и именно те са длъжни във връзка с това да въведат справедливото обезщетение и система за финансирането на това обезщетение(25). Съдът постановява, че по принцип икономическата тежест на финансирането на това обезщетение трябва да се понася от крайните ползватели, които черпят права от въпросните изключения. Поради практическите трудности да се определи кои са тези ползватели обаче, държавите членки имат право да установят система, при която тази тежест пада върху производителите или дистрибуторите на апарати и носители, позволяващи възпроизвеждането на произведения и други закриляни от правото на възпроизвеждане обекти, или върху доставчиците на услуги по възпроизвеждане, които след това да прехвърлят тази финансова тежест на крайните ползватели — както се подразбира — като част от цената на съответните апарати, носители или услуги(26).
40. В този контекст следва още да се подчертае, че вредата за притежателите на правото на възпроизвеждане е до голяма степен хипотетична, особено що се отнася до изключението по член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29. Всъщност за притежателя би било доста трудно да осъществи това свое право по отношение на дейностите, които ползвателите извършват в частната си сфера и възприемат като естествен начин на използване на законно придобития екземпляр от произведението. Затова въвеждането на въпросните изключения от това право е въпрос на публична политика. В рамките на тази политика, от една страна, държавата узаконява дейности, които ползвателите бездруго биха извършвали, независимо дали са законни, поради малката вероятност от разкриване и привличане към отговорност. От друга страна пък, държавата гарантира на притежателите на правата доходи, които те в повечето случаи много трудно биха могли да получат пряко от ползвателите.
41. Събираната по този начин такса представлява публичноправна такса върху копирните апарати и носителите — заплащат я всички купувачи на такива апарати и носители и получатели на услуги, които имат право да ползват изключенията по член 5, параграф 2, букви а) и б) от Директива 2001/29(27). Следователно тя не зависи от това дали ползвателите действително упражняват правата, които черпят от въпросните изключения. Както всъщност постановява Съдът, следва да се презумира, че те напълно се възползват от предоставените им в това отношение права(28). За сметка на това, когато определят размера на таксата върху апаратите и носителите, държавите членки следва така да го определят, че приходите от таксата да компенсират действителната вреда, която понасят притежателите на авторски и сродни права заради прилагането на изключенията(29).
42. Следователно тук не става дума за размяна на взаимни престации между крайните ползватели и притежателите на правата, а за нормативна уредба с действие erga omnes, съгласно която всяко лице, до което се отнасят изключенията, има право да извършва дейностите, обхванати от изключенията по член 5, параграф 2, букви а) и б) от Директива 2001/29, а във връзка с това притежателите на правата получават фиксирано обезщетение за понасяните вреди, което се финансира от такси, заплащани от всички купувачи на копирни апарати и носители и всички получатели на копирни услуги, които имат право да ползват посочените изключения. Ето защо събирането на такава такса и изплащането на справедливо обезщетение на притежателите на правата е задача, която се извършва в обществен интерес.
43. Затова е несъстоятелен доводът на дружеството Reprobel, че то действа като организация за колективно управление на авторски и сродни права. Това дружество може би действа и като организация за колективно управление на права. Това обаче не променя факта, че със събирането на спорната такса и изплащането на справедливото обезщетение дружеството изпълнява задача в обществен интерес, а не управлява изключителни права. Всъщност притежателите на авторски и сродни права не му възлагат по своя воля(30) управлението на правото на възпроизвеждане, тъй като в обхванатите от изключението области това право просто не съществува. Ползвателите пък не заплащат на притежателите на правата възнаграждение за действителното използване на произведенията или другите закриляни обекти — използването им всъщност е безплатно, а чрез своеобразен косвен данък ползвателите финансират обезщетяването на притежателите на правата за загубата на изключителни права(31).
44. Също по тези съображения е несъстоятелна и тезата на френското правителство, че Reprobel не изпълнява задача в обществен интерес, а работи за частните интереси на притежателите на авторски и сродни права. Изключенията от правото на възпроизвеждане, предвидени в упоменатите разпоредби от Директива 2001/29, са въведени в обществен интерес — те имат за цел да установят общо право на физическите лица да копират произведения и други закриляни обекти за собствено ползване, без да е необходимо да искат съгласие от притежателите на правата. На това право пък съответства справедливото обезщетение за притежателите на правата, което служи за осигуряването на подходящо равновесие между противоположните им интереси, което е изцяло в обществен интерес.
Изключително големи правомощия
45. Що се отнася пък до това дали организация като Reprobel разполага с изключително големи правомощия в сравнение с произтичащите от нормите, приложими в отношенията между частноправните субекти, основното му такова правомощие е самото право да изисква от производителите и дистрибуторите на копирни апарати и носители да заплащат спорната такса. В отношенията между частноправните субекти, които са основани на принципа на равнопоставеност, правото да се иска плащане винаги произтича от фактически състав като договор, деликт или друг състав, при който възниква правоотношение между две или повече поименно определени лица. За разлика от това, организацията, която има правомощието да събира спорната такса, има по силата на закона правото да иска плащане на тази такса от всеки, който принадлежи към абстрактно определен кръг от задължени лица. Следователно това е държавно властническо правомощие.
46. Същевременно следва да се приеме, че такава организация се намира в различно положение в сравнение с производителите и дистрибуторите, които имат просто фактическа възможност да прехвърлят финансовата тежест на таксата върху своите клиенти по договорен път, като част от цената на продаваните апарати и носители. Всеки продавач на каквато и да е стока винаги има възможност — доколкото му позволяват пазарните условия, разбира се — чрез цената на стоката да си върне направените разходи за производството или придобиването ѝ, а също и направените публични плащания, например за косвени данъци. Затова, доколкото участват в осъществяването на разглежданата задача в обществен интерес, производителите и дистрибуторите се явяват от правна гледна точка просто носители на определени задължения във връзка с това и изобщо не разполагат с изключително големи правомощия в сравнение с тези, които произтичат от нормите, приложими в отношенията между частноправните субекти.
47. Тук няма значение изтъкнатото от Reprobel и белгийското правителство обстоятелство, че не това дружество, а държавните власти определят размера на спорната такса. Изпълняването на задачи в обществен интерес не предполага изпълняващата организация да определя сама всички аспекти на тази задача „от А до Я“, нито да разполага с оперативна самостоятелност при упражняването на изключителните си правомощия по въпроса. Напротив, изпълняването на възложени задачи по дефиниция означава възлагащият да определя границите, в които ще действа изпълнителят. Ограничената от държавните власти свобода на действие на организацията, която изпълнява задачата в обществен интерес, даже още повече потвърждава, че тази организация действа от името на държавата и се явява нейна еманация по смисъла на практиката на Съда относно прякото прилагане на правото на Съюза.
48. Посоченият довод впрочем е нож с две остриета, защото ако се приеме, че Reprobel само автоматично изпълнява установените от белгийската държава правила и не притежава никакви собствени правомощия в това отношение, ще има още по-голямо основание спорът да се смята за вертикален — между дружеството Copaco и тази държава. Както правилно посочва това дружество, би било напълно нелогично кралят (разбирай белгийската държава) да не може да събира спорната такса, а безгласният изпълнител на волята му, Reprobel — да може.
49. Правомощието да се иска по правно ефективен начин заплащане на спорната такса, е изключително голямо правомощие за Reprobel в сравнение с произтичащото от нормите, приложими в отношенията между частноправните субекти, и това правомощие според мен би следвало само по себе си да е достатъчно за разглеждането на това дружество като еманация на белгийската държава. Ключовият момент тук е, че това правомощие произтича пряко от разпоредбите на закона, а не от индивидуалните правоотношения на това дружество с платците на таксата.
50. За осъществяването на възложената му задача в обществен интерес дружеството Reprobel разполага и с редица особени правомощия за събиране на информация. На първо място, то има право да иска както от задължените да плащат спорната такса лица, така и от другите участници на пазара на копирни апарати (като предприятията, които поддържат тези апарати) да му предоставят всякаква информация, която му е необходима за идентифицирането на задължените лица и за определянето на размера на дължимите от тях суми. Освен това задължението на тези лица да предоставят информацията, е скрепено с наказателни санкции.
51. Подобно правомощие е изключително голямо в сравнение с правомощията, които произтичат от нормите, приложими в отношенията между частноправните субекти. Всъщност в обичайния случай никой не е длъжен под страх от наказание да дава на трети лица информация за своята стопанска дейност, а още по-малко за чуждата. Напротив, често подобна информация се защитава като търговска тайна, а задължение за разкриването ѝ се предвижда само в особени случаи, въз основа на особени правила, например за данъчни или одитни цели или в рамките на правоотношение между съответния частноправен субект и друг конкретно определен субект.
52. Ето защо е несъстоятелен доводът на белгийското правителство, че Reprobel се намира в сходно положение с банките, които също могат да изискват обширна информация за финансовото състояние на своите клиенти. Разликата е именно в това, че банката може да изисква такава информация само от своите клиенти, които доброволно са сключили или смятат да сключат договор с нея, а единствената санкция при непредоставяне на информацията може да е несключването или прекратяването на договора(32). Няма банка, която да има правомощието да изисква каквато и да било информация от лица, с които няма правоотношения. За сметка на това производителите и дистрибуторите на копирни апарати и носители са длъжни да предоставят информация на Reprobel по силата на закона, без да е необходимо помежду им да съществува някакво правоотношение.
53. Няма значение и посоченото от Reprobel и белгийското правителство обстоятелство, че това дружество няма правомощие да налага санкции на лицата, които не изпълняват задължението си да му предоставят информация. Критериите от решение Foster не изискват изпълнителят на задачата в обществен интерес да разполага с всички правомощия, които по принцип имат органите на държавата, включително за налагането на наказания. Според данните в акта за преюдициално запитване неизпълнението на информационните задължения към Reprobel може да се санкционира по наказателен път, а това поначало е от компетентността единствено на съдилищата. Самото наличие на такива санкции обаче вече свидетелства за изключителността на правомощията на това дружество.
54. На второ място, Reprobel има правомощието да изисква необходимата за изпълнението на задачите му информация от митническите, данъчните и социалноосигурителните органи. Това правомощие също е изключително голямо в сравнение с правомощията, които произтичат от нормите, приложими в отношенията между частноправните субекти. Всъщност дори и най-засилената прозрачност в обществените отношения не включва възможност за частноправните субекти да изискват от такива органи информация за други частноправни субекти, освен ако информацията не е поначало публична, каквато е например регистрацията за целите на данъка върху добавената стойност. Такава информация обаче не е достатъчна за изпълнението на възложената на Reprobel задача и затова трябва да става дума за по-обширна информация като броя на внасяните копирни апарати или носители или размера на оборота на производителите или дистрибуторите на апарати и носители. Публичните органи обаче не предоставят такава информация на лица, които не разполагат с особени правомощия.
55. Затова са неоснователни и доводите на френското правителство, че правомощието на Reprobel да изисква информация от органите на публична власт, не засяга отношенията му със задължените да плащат спорната такса лица, както изисква решение Foster. Първо, нито в посоченото решение, нито в по-късната си практика Съдът е изисквал особените правомощия на организацията, която изпълнява задача в обществен интерес, да се осъществяват строго и единствено в преките отношения между организацията и даден частноправен субект. Въпросните правомощия трябва да са предоставени на организацията за целите на изпълнението на възложената ѝ задача в обществен интерес(33). Второ, неоснователно е и да се твърди като френското правителство, че правото на Reprobel да изисква информация от митническите и данъчните органи, се отнася до отношенията на дружеството с тези органи, а не със задължените да плащат спорната такса лица. Reprobel има право да изисква информация не за своето данъчно или митническо състояние, а за дейностите на задължените лица, и то за целите на определянето на дължимите от тях суми за спорната такса. Следователно очевидно става дума за отношенията му именно с тези лица.
Обобщение
56. По изложените съображения стигам до извода, че Reprobel отговаря на т.нар. критерии от решение Foster, тъй като изпълнява задача в обществен интерес и за целта разполага с изключително големи правомощия в сравнение с тези, които произтичат от нормите, приложими в отношенията между частноправните субекти.
57. Този извод може да се обобщи. Въвеждането на изключенията от правото на възпроизвеждане по член 5, параграф 2, букви а) и б) от Директива 2001/29 в националното право е държавна дейност в обществен интерес, а именно в интерес на всички ползватели на произведения и други закриляни с това право обекти, които са физически лица. Също дейности в обществен интерес са изплащането на посоченото в тези разпоредби справедливо обезщетение на притежателите на правата, както и създаването на система за финансирането на това обезщетение, в частност чрез такса или друго плащане, дължимо от производителите или дистрибуторите на апарати и носители, позволяващи да се ползват въпросните изключения от правото на възпроизвеждане. Затова организацията, на която е възложено събирането на съответно дължимите суми и изплащането на справедливото обезщетение на притежателите на правата, изпълнява задача в обществен интерес. За целта тази организация задължително разполага с изключително големи правомощия в сравнение с произтичащите от нормите, приложими в отношенията между частноправните субекти, и на първо място с правото да изисква заплащането на тези суми(34). Затова в спор с такава организация частноправните субекти могат да се позовават пряко на правото на Съюза и да изискват да се оставят без приложение националните разпоредби, които му противоречат.
58. Ето защо предлагам на първия, втория и третия от преюдициалните въпроси да се отговори, че частноправните субекти могат да се позовават пряко на правото на Съюза, за да изискват противоречащите му национални разпоредби да бъдат оставени без приложение в техен спор с организация, на която държавата членка е възложила събирането на таксите за финансирането на справедливото обезщетение по член 5, параграф 2, букви а) и б) от Директива 2001/29 и изплащането на това обезщетение на притежателите на правата и която разполага с изключително големи правомощия за изпълнението на своите задачи.
Заключение
59. По всички изложени съображения предлагам на Съда да отговори на преюдициалните въпроси на Ondernemingsrechtbank Gent Afdeling Gent (Стопански съд Гент, отделение Гент, Белгия), както следва:
„1) Член 5, параграф 2, букви а) и б) от Директива 2001/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2001 година относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество има директен ефект, поради което частноправните субекти могат да се позовават на него пред националните съдилища с цел да не заплащат таксите във връзка със справедливото обезщетение, когато те са събирани въз основа на национални разпоредби, които са несъвместими с посочените разпоредби на Директива 2001/29, включително с практиката на Съда по тълкуването им.
2) Частноправните субекти могат да се позовават пряко на правото на Съюза, за да изискват противоречащите му национални разпоредби да бъдат оставени без приложение в техен спор с организация, на която държавата членка е възложила събирането на таксите за финансирането на справедливото обезщетение по член 5, параграф 2, букви а) и б) от Директива 2001/29 и изплащането на това обезщетение на притежателите на правата и която разполага с изключително големи правомощия за изпълнението на своите задачи.