Неокончателна редакция
ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
L. MEDINA
представено на 25 януари 2024 г.(1)
Дело C-753/22
QY
срещу
Bundesrepublik Deutschland
(Преюдициално запитване, отправено от Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд, Германия)
„Преюдициално запитване — Пространство на свобода, сигурност и правосъдие — Обща политика в областта на убежището — Прието от държава членка решение за предоставяне на статут на бежанец — Излагане на опасност от нечовешко или унизително отношение в тази държава членка — Последици за новата молба за международна закрила, подадена в друга държава членка — Разглеждане на тази нова молба за международна закрила от другата държава членка — Определяне на евентуалното екстериториално обвързващо действие на решението за предоставяне на статут на бежанец — Взаимно признаване — Обмен на информация“
I. Въведение
1. Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд, Германия) отправя преюдициално запитване в рамките на спор между QY, сирийска гражданка, на която е предоставен статут на бежанец в Гърция, и Bundesamt für Migration und Flüchtlinge (Федерална служба за миграцията и бежанците, Германия, наричана по-нататък „Bundesamt“) във връзка с решението на последната да отхвърли молбата на QY за признаване на такъв статут.
2. В случая Германия —държавата членка, в която е подадена молбата за предоставяне на статут на бежанец (наричана по-нататък „втората държава членка“) — не може да върне QY в Гърция — държавата членка, която ѝ е предоставила за първи път такъв статут (наричана по-нататък „първата държава членка“) — тъй като това би изложило QY на сериозна опасност от нечовешко или унизително отношение по смисъла на член 4 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“) поради условията на живот на бежанците в тази държава членка(2).
3. В този контекст запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали първичното право на Съюза и релевантните разпоредби от три акта от вторичното право, приети в областта на правото на Съюза относно бежанците, а именно Регламент „Дъблин III“(3), Директивата относно процедурите(4) и Директивата относно определянето(5), трябва да се тълкуват в смисъл, че втората държава членка е длъжна да признае предоставения от първата държава членка статут на бежанец, без допълнителна проверка на материалноправните предпоставки за получаване на този статут.
4. Настоящото дело повдига въпроса дали между държавите членки може да има взаимно признаване на решенията за предоставяне на статут на бежанец и при положителен отговор, дали това признаване се запазва, когато повече не може да се прилага принципът на взаимното доверие. Подобни въпроси понастоящем са предмет на още три висящи дела пред Съда(6).
II. Правна уредба
А. Правото на Европейския съюз
5. Член 78, параграфи 1 и 2 ДФЕС гласят:
„1. Съюзът развива обща политика в областта на убежището, субсидиарната закрила и временната закрила, чиято цел е да предостави подходящ статут на всеки гражданин на трета страна, който се нуждае от международна закрила, както и да гарантира зачитането на принципа на забрана за връщане. Тази политика трябва да бъде съобразена с Женевската конвенция от 28 юли 1951 г. [(7)] [наричана по-нататък „Женевската конвенция“] [...].
2. За целите на параграф 1 Европейският парламент и Съветът приемат, в съответствие с обикновената законодателна процедура, мерки за обща европейска система за убежище [(наричана по-нататък „ОЕСУ“)], която включва:
а) единен статут на бежанец за гражданите на трети страни, който да е валиден в целия Съюз;
[...]“.
1. Регламент „Дъблин III“
6. Член 3, параграфи 1 и 2 от Регламент „Дъблин III“ предвижда:
„1. Държавите членки разглеждат всяка молба за международна закрила на гражданин на трета държава или на лице без гражданство, който подава молба на територията на която и да било от тях, включително на границата или в транзитните зони. Молбите се разглеждат от една-единствена държава членка, а именно от онази, за която критериите, предвидени в глава III, сочат, че е компетентна за това.
2. Когато не може да бъде посочена компетентна държава членка, на основата на критериите, изброени в настоящия регламент, първата държава членка, пред която е представена молбата за международна закрила, е компетентна за разглеждането ѝ.
Когато е невъзможно кандидатът да бъде прехвърлен в първоначално посочената за компетентна държава членка, тъй като са налице основателни опасения да се смята, че в тази държава членка съществуват системни недостатъци в процедурата по предоставяне на убежище и на условията за приемане на кандидати, което създава риск от нечовешко или унизително отношение по смисъла на член 4 от [Хартата], определящата държава членка продължава да разглежда критериите, предвидени в глава III, за да установи дали друга държава членка може да бъде посочена за компетентна.
Когато прехвърлянето не може да се осъществи съгласно настоящия параграф към никоя държава членка, посочена въз основа на предвидените в глава III критерии, или към първата държава членка, в която е подадена молбата, определящата държава членка става компетентна държава членка“.
7. Член 34 от този регламент предвижда правила относно обмена на информация.
2. Директивата относно процедурите
8. Член 33 от Директивата относно процедурите e озаглавен „Недопустими молби“ и в параграф 1 и параграф 2, буква а) предвижда следното:
„1. В допълнение към случаите, в които молбата не се разглежда в съответствие с [Регламент „Дъблин III], от държавите членки не се изисква да разглеждат дали кандидатът отговаря на условията за международна закрила в съответствие с [Директивата относно определянето], когато молбата се счете за недопустима съгласно настоящия член.
2. Държавите членки могат да приемат, че една молба за международна закрила е недопустима единствено ако:
а) друга държава членка е предоставила международна закрила“.
3. Директивата относно определянето
9. Член 4, параграфи 1, 2 и 3 от Директивата относно определянето разглежда оценяването на фактите и обстоятелствата във връзка с молбите за международна закрила.
10. Членове 11, 12, 13 и 14 от тази директива също са релевантни за настоящото дело.
Б. Германското право
11. Член 60, параграф 1, първо изречение от Gesetz über den Aufenthalt, die Erwerbstätigkeit und die Integration von Ausländern im Bundesgebiet (Закон за пребиваването, заетостта и интеграцията на чужденците на федерална територия, наричан по-нататък „AufenthG“) в редакцията му, която е приложима към спора в главното производство, предвижда, че в приложение на Женевската конвенция „не се допуска принудително отвеждане на чужденец до границата за извеждането му от територията на страната в държава, в която животът или свободата му са застрашени по причина на неговата раса, вероизповедание, националност, принадлежност към определена социална група или политически възгледи“.
12. Според запитващата юрисдикция съгласно член 60, параграф 1, второ изречение от AufenthG, когато на дадено лице е признат извън федералната територия статут на бежанец по отношение на дадена държава, не се допуска германските органи да постановят принудително отвеждане до границата с цел извеждането на това лице в тази държава. С приемането на това правило германският законодател придавал задължителна сила на признаването на този статут, но в ограничените рамки на отказа за принудително отвеждане до границата на съответното лице, като обаче не учредявал ново право за признаване на статут на бежанец.
III. Спорът в главното производство, преюдициалният въпрос и производството пред Съда
13. QY е сирийска гражданка, на която през 2018 г. е предоставен статут на бежанец в Гърция. На дата, която не е посочена от запитващата юрисдикция, QY подава молба за международна закрила в Германия.
14. В решението си германски административен съд приема, че условията за приемане на бежанци в Гърция създават сериозна опасност QY да бъде изложена на нечовешко или унизително отношение по смисъла на член 4 от Хартата, поради което тя не може да бъде върната в тази държава членка.
15. С решение от 1 октомври 2019 г. Bundesamt предоставя на QY субсидиарна закрила и отхвърля молбата ѝ за предоставяне на статут на бежанец.
16. Verwaltungsgericht (Административен съд, Германия) отхвърля жалбата на QY срещу това решение с мотива, че предявената претенция не можела да се основава единствено на обстоятелството, че вече ѝ е бил предоставен статут на бежанец в Гърция. Verwaltungsgericht (Административният съд) приема, че искането на жалбоподателката е необосновано, тъй като тя не била заплашена от преследване в Сирия.
17. Впоследствие QY подава ревизионна жалба пред Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд, Германия), кой то е запитващата юрисдикция. Тя твърди, че за Bundesamt е обвързан от вече предоставеният в Гърция статут на бежанец.
18. Запитващата юрисдикция отбелязва, че нито една разпоредба от германското право не предоставя на QY правото да получи признаване на статут на бежанец, предоставен от друга държава членка. Освен тя това посочва, че германските органи не могат да обявят молбата ѝ за недопустима, като се има предвид обстоятелството, че макар QY да е получила статут на бежанец в Гърция, има опасност тя да бъде изложена на нечовешко или унизително отношение по смисъла на член 4 от Хартата, ако бъде върната в тази държава членка. Запитващата юрисдикция подчертава, че е необходимо да се определят правните последици в случаите, когато тази възможност не може да бъде използвана поради опасност от нарушаване на тази разпоредба.
19. Запитващата юрисдикция счита за необходимо да се установи дали правото на Съюза допуска Bundesamt да извърши нова проверка, без оглед на предходно решение на друга държава членка, с което се предоставя статут на бежанец, и дали това решение поражда обвързващо екстериториално действие. Според тази юрисдикция първичното и вторичното право на Съюза не позволяват да се заключи, че предоставянето на статут на бежанец в една държава членка е пречка компетентният орган на друга държава членка да разгледа по същество молба за международна закрила. В обобщение, запитващата юрисдикция счита, че правото на Съюза не съдържа изрични разпоредби, които да прогласяват принципа на взаимно признаване на решенията за предоставяне на такъв статут.
20. В този контекст запитващата юрисдикция подчертава, че Съдът все още не е разрешил въпроса дали от член 3, параграф 1, второ изречение от Регламент „Дъблин III“, съгласно който молбата за международна закрила се разглежда по същество само от една-единствена държава членка, може да се изведе обвързващо действие. Запитващата юрисдикция също така предполага, че член 4, параграф 1, второ изречение и член 13 от Директивата относно определянето могат да се тълкуват по същия начин. Освен това предоставената с член 33, параграф 2, буква а) от Директивата относно процедурите възможност на втората държава членка да приеме, че една молба за международна закрила е недопустима, тъй като първата държава членка вече е предоставила статут на бежанец, можела да се разглежда като проявление на принципа, че молба за предоставяне на убежище се разглежда по същество само веднъж.
21. Запитващата юрисдикция отбелязва също така, че разглежданият случай се различава от този по дело C-352/22, Generalstaatsanwaltschaft Hamm (Молба за екстрадиция на бежанец в Турция), което понастоящем е висящо пред Съда и се отнася до молба за екстрадиция, отправено от трета държава, от която е избягало посоченото лице. В случая Bundesamt предоставя на QY субсидиарна закрила и следователно тя не може да бъде принудително отведена до границата с цел извеждане.
22. Накрая, запитващата юрисдикция поставя въпроса за тълкуването на т. 42 от определение Hamed и Omar(8), посочено по-горе. От една страна, позоваването на „нова“ процедура за предоставяне на убежище би могло да бъде аргумент в подкрепа на ново разглеждане. От друга страна, позоваването на „правата, свързани със статута на бежанец“, би могло да се разбира като признаване на статут, който вече е предоставен от друга държава членка.
23. С оглед на изложените съображения Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд, Германия) спира производството по делото и поставя на Съда следния преюдициален въпрос:
„Следва ли, в случай че държава членка не може да се ползва от предоставеното с член 33, параграф 2, буква а) от [Директивата относно процедурите] правомощие да отхвърли молба за международна закрила като недопустима с оглед на предоставянето на статут на бежанец в друга държава членка, тъй като условията на живот в тази държава членка биха изложили кандидата на сериозна опасност от нечовешко или унизително отношение по смисъла на член 4 от Хартата, член 3, параграф 1, второ изречение от [Регламент Дъблин III], член 4, параграф 1, второ изречение и член 13 от [Директивата относно определянето], както и член 10, параграфи 2 и 3, член 33, параграфи 1 и 2, буква а) от [Директивата относно процедурите], да се тълкуват в смисъл, че предоставеният вече статут на бежанец не позволява на държавата членка да разгледа без оглед на предходните изводи по този въпрос подадената пред нея молба за международна закрила, и я задължава да предостави на кандидата статут на бежанец, без проверка по същество на условията на тази закрила?“
24. Писмени становища представят QY и белгийското, чешкото, германското, ирландското, гръцкото, френското, италианското, люксембургското, нидерландското и австрийското правителство, както и Европейската комисия. Тези страни, с изключение на белгийското, чешкото и австрийското правителство, излагат и устно своите доводи в съдебното заседание, проведено на 26 септември 2023 г.
IV. Анализ
25. Фактическата обстановка в основата на настоящото преюдициално запитване се характеризира с това, че съответното лице не може да бъде върнато в първата държава членка — Гърция. Следователно преюдициалният въпрос се основава на предпоставката, че системата за убежище на първата държава членка, и по-специално условията за приемане на бежанци, вече не може да гарантира равнището на закрила на основните права, което се изисква от правото на Съюза, и по-специално от член 4 от Хартата (раздел А).
26. В този контекст отправеното до Съда преюдициално запитване има за цел да се установи по същество дали в правото на Съюза съществува принцип на взаимно признаване, който задължава втората държава членка да признае и зачита вече предоставения от първата държава членка статут на бежанец на съответното лице. Според мен този въпрос може да бъде разделен на две части. От една страна, от първостепенно значение е да се определи дали съществува такъв принцип на взаимно признаване във връзка с политиката на Съюза в областта на убежището (раздел Б). От друга страна, при отрицателен отговор на този въпрос трябва да се определи и по какъв начин следва да се извършват последващите административни процедури във връзка с нови молби във втората държава членка (раздел В)(9).
А. Предварителни бележки относно изключителните обстоятелства, произтичащи от загубата на взаимно доверие
27. Принципът на взаимно доверие между държавите членки води началото си от основополагащото схващане, че всяка държава членка споделя с всички останали държави членки и всички държави членки признават, че споделят поредица от общи ценности, на които се основава Съюзът, както се уточнява в член 2 ДЕС(10). Това схващане предполага и обосновава съществуването на взаимно доверие между държавите членки относно признаването на тези ценности и следователно относно зачитането на законодателството на Съюза, което ги прилага, както и относно обстоятелството, че националните правни системи на държавите членки са в състояние да осигурят равностойна и ефективна защита на признатите от Хартата основни права, и по-специално на членове 1 и 4 от нея, които прогласяват една от основните ценности на Съюза и на неговите държави членки(11). Следователно в контекста на ОЕСУ трябва да се презумира, че във всяка държава членка отношението към търсещите международна закрила лица и лицата, на които е предоставена субсидиарна закрила, отговаря на изискванията на Хартата, на Женевската конвенция и на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи(12).
28. Въпреки тази презумпция за съответствие, Съдът също така посочва, че не е изключено в определена държава членка на практика да има значителни затруднения за функционирането на ОЕСУ, поради което да е налице сериозен риск отношението към търсещи международна закрила лица в тази държава да е несъвместимо с основните им права(13). Следователно при изключителни обстоятелства(14) прилагането на принципа на взаимно доверие става несъвместимо със задължението за тълкуване и прилагане на Регламент „Дъблин III“ в съответствие с основните права(15).
29. В разглеждания случай схващането, на което се основава взаимното доверие в рамките на ОЕСУ и според което всяка от тези държави е длъжна да приеме, че всички останали държави членки действат в съответствие с признатите от правото на Съюза основни права, вече не се прилага по отношение на първата държава членка. Преюдициалният въпрос се поставя в контекста на „изключителни обстоятелства“ по смисъла на релевантната съдебна практика и се основава на две предпоставки. От една страна, посочената презумпция не може да се приложи, тъй като е налице нарушение на взаимното доверие в смисъл, че жалбоподателката би била изложена на сериозна опасност от нечовешко или унизително отношение по смисъла на член 4 от Хартата в държавата членка, която ѝ е предоставила статут на бежанец. Следователно, от друга страна, германският решаващ орган не може да отхвърли молбата като недопустима съгласно член 33, параграф 2, буква а) от Директивата относно процедурите.
1. Нарушаването на взаимното доверие и тълкуването на член 3, параграф 2 от Регламент „Дъблин III“
а) Член 3, параграф 1 от Регламент „Дъблин III“ и основното правило
30. Въведената с Регламент „Дъблин III“ система има за цел да установи критериите и механизмите за определяне на държавата членка, компетентна да разгледа молба за международна закрила, подадена в една от държавите членки от гражданин на трета държава или от лице без гражданство. Тя се основава на закрепения в член 3, параграф 1 от този регламент принцип, че една-единствена държава членка е компетентна да разглежда нуждите от международна закрила на кандидата.
31. За постигането на тази цел в глава III от Регламент „Дъблин III“ се въвежда йерархия на обективни, справедливи критерии както за държавите членки, така и за заинтересованите лица(16). Целта на тези критерии, съдържащи се в членове 8–15 от същия регламент, е да предоставят ясен и работещ метод, който да даде възможност бързо да се определи компетентната държава членка, така че да се гарантира ефективен достъп до процедурите за предоставяне на международна закрила, без да се компрометира целта за бърза обработка на молбите за международна закрила. Прилагайки тези критерии, гръцките органи са упражнили компетентността си да приемат решение за предоставяне на статут на бежанец на QY.
б) Член 3, параграф 2 от Регламент „Дъблин III“
32. В решение N. S. и др. Съдът признава, че в определена държава членка на практика може да има значителни затруднения за функционирането на системата за убежище и съответно да е налице голям риск при прехвърляне на търсещи убежище лица в тази държава членка отношението към тях да е несъвместимо с основните им права(17). Съдът се отказва от автоматичното прилагане на Регламент „Дъблин II“(18), предшественикът на Регламент „Дъблин III“, за да може Съюзът и неговите държави членки да изпълнят задълженията си за защита на основните права на търсещите убежище лица“(19). Съдът приема, че държавите членки са длъжни да не прехвърлят търсещото убежище лице в компетентната държава членка по смисъла на Регламент „Дъблин II“, когато им е известно, че системните недостатъци на процедурата за предоставяне на убежище и на условията за приемане на търсещи убежище лица в тази държава членка съставляват сериозни и потвърдени основания да се смята, че жалбоподателят би бил изложен на реална опасност от нечовешко или унизително отношение по смисъла на член 4 от Хартата.
33. Регламент „Дъблин III“ кодифицира хипотезата, разгледана в решение N. S. и др., а именно хипотезата, при която са налице извънредни обстоятелства, като въвежда двоен критерий — системните недостатъци на процедурата за предоставяне на убежище и на условията за приемане на търсещи убежище лица в тази държава членка — който позволява да се откаже прехвърлянето на търсещо убежище лице в държавата членка, която е издала решението(20).
34. В настоящия случай преюдициалният въпрос се отнася до такава хипотеза. Ето защо презумпцията за равностойност на националните системи за убежище, на която се основават установените в Регламент „Дъблин III“ правила е неприложима. Това означава, че германските органи не могат да върнат въпросното лице в Гърция, доколкото според тях в тази държава членка съществуват системни недостатъци в условията на приемане на бежанци. Когато тази ситуация е следствие от реална опасност от нечовешко или унизително отношение по смисъла на член 4 от Хартата, националните органи на държавата членка, в която се намира търсещото убежище лице, трябва да определят коя държава членка е вече компетентна да разгледа молбата му.
в) Държавата членка, която е компетентна при прилагане на член 3, параграф 2 от Регламент „Дъблин III“
35. В самото начало е важно да се вземе предвид, че член 3, параграф 2, втора алинея от Регламент „Дъблин III“ въвежда следното правило за компетентността: определящата държава членка продължава да разглежда критериите, предвидени в глава III, за да установи дали друга държава членка може да бъде посочена за компетентна. Ако при това разглеждане не се стигне до определяне на друга компетентна държава членка, трета алинея от този член предвижда, че „[к]огато прехвърлянето не може да се осъществи съгласно настоящия параграф към никоя държава членка, посочена въз основа на предвидените в глава III критерии, или към първата държава членка, в която е подадена молбата, определящата държава членка става компетентна държава членка“.
36. В случая запитващата юрисдикция не посочва дали германските органи са извършили проверката, предвидена в член 3, параграф 2, втората алинея от Регламент „Дъблин III“, и евентуално по какъв начин. Ясно е обаче, че тези органи приемат, че са компетентни въз основа на тази разпоредба(21). Следователно за целите на настоящото заключение трябва да се приеме, че компетентността на германските органи се основава на член 3, параграф 2, трета алинея от Регламент „Дъблин III“.
2. Недопустимост съгласно член 33, параграф 2, буква а) от Директивата относно процедурите
37. Съгласно член 33, параграф 1 от Директивата относно процедурите, от държавите членки не се изисква да разглеждат молби за международна закрила в съответствие с Директивата относно определянето, когато тези молби са недопустими съгласно същия член. Член 33, параграф 2 от тази директива изброява изчерпателно случаите, в които държавите членки могат да приемат, че една молба за международна закрила е недопустима(22). По-специално член 33, параграф 2, буква а) от Директивата относно процедурите предвижда, че когато друга държава членка вече е предоставила международна закрила на кандидата, молбата му може да бъде отхвърлена като недопустима. Това изключение от общия принцип за допустимост може да се обясни със значимостта на принципа на взаимно доверие(23). Член 33, параграф 2, буква а) от Директивата относно процедурите конкретизира принципа на взаимно доверие в контекста на ОЕСУ(24).
38. Все пак, съгласно практиката на Съда относно този принцип(25) органите на държава членка не могат да приложат член 33, параграф 2, буква a) от Директивата относно процедурите, когато въз основа на обективни, достоверни, точни и надлежно актуализирани данни и с оглед на гарантирания от правото на Съюза стандарт на закрила на основните права стигнат до извода, че в държавата членка, в която гражданинът на трета страна вече разполага с международна закрила, са налице системни или общи, или засягащи определени групи лица недостатъци и че с оглед на тези недостатъци са налице сериозни и потвърдени основания да се смята, че този гражданин би бил изложен на реална опасност от нечовешко или унизително отношение по смисъла на член 4 от Хартата(26).
39. Тъй като преюдициалният въпрос се основава на обстоятелството, че в настоящия случай не е възможно германският решаващ орган да приеме решение за недопустимост на основание член 33, параграф 2, буква а) от Директивата относно процедурите, логично е да се предположи, че националният съд е установил следните обстоятелства: налице са системни или общи, или засягащи определени групи лица недостатъци и има сериозни и потвърдени основания да се смята, че граждани на трети страни като QY биха били изложени на реална опасност от нечовешко или унизително отношение по смисъла на член 4 от Хартата.
40. В този контекст възниква въпросът дали съществува взаимно признаване на решенията в областта на политиката за убежище и какви са последиците от загубата на взаимното доверие за това признаване, ако такова съществува.
3. По отношение на последиците от загубата на взаимно доверие
41. Както вече посочих, принципът на взаимно доверие се основава на презумпцията, че всяка държава членка е длъжна да приеме, освен при изключителни обстоятелства, че всички останали държави членки действат в съответствие с правото на Съюза, и по-специално с признатите от него основни права(27). Този принцип поражда задължения за държавите членки(28). Взаимното доверие не означава сляпо доверие(29). До загуба на взаимно доверие може да се стигне в случай на системни недостатъци на процедурата за предоставяне на убежище и на условията за приемане на търсещи убежище лица в една от държавите членки(30). От това следва, че когато тази презумпция е оборена и една държава членка е загубила доверие в системата за убежище на друга държава членка, неизбежно възникват редица въпроси: какви са последиците от тази загуба на доверие за правата и задълженията на държавите членки? И обратно, кои права и задължения остават незасегнати? Освен това, засяга ли загубата на доверие от страна на една държава членка последиците от решенията, взети от друга държава членка?
42. Последиците от тази загуба на доверие далеч не са ясни От една страна, би могло да се твърди, че когато втората държава членка (Германия) загуби доверие в системата за убежище на първата държава членка (Гърция) поради недостатъци в условията за приемане на бежанци, втората държава членка не би се доверявала единствено на начина, по който първата третира бежанците, но не и процедурите ѝ за разглеждане на молбите за убежище. По този начин последиците от загубата на доверие биха се ограничили до липсата на връщане на съответното лице в първата държава членка. Втората държава членка обаче би запазила доверието си по отношение основателността на решението на първата държава членка, с което е предоставила статут на бежанец. От друга страна, би могло да се твърди, че загубата на доверие води до общо недоверие спрямо цялата система за убежище на първата държава членка, включително по отношение валидността на първоначалното решение, постановено от първата държава членка.
43. В това отношение считам, че е важно да се направи разграничение между процедурите за предоставяне на убежище, и по-специално между условията, уреждащи процедурите за разглеждане на молби за убежище в първата държава членка, от една страна, и условията за живот на лицата, на които е предоставена международна закрила в тази държава членка, от друга страна(31). Теоретично осведомеността на втората държава членка за недостатъците в първата държава членка (а оттам и загубата на доверие) може да се отнася до процедурата за предоставяне на убежище и/или до условията на живот. В настоящия случай в акта за преюдициално запитване запитващата юрисдикция ясно се позовава на „условията на живот“ в първата държава членка. Ето защо според мен е възможно да се приеме, че въпреки установената от съдилищата на втората държава членка загуба на доверие по отношение на условията на живот в първата държава членка, въпросното решение за съответното лице е било валидно издадено. С оглед на това разграничение следва да се определи дали и евентуално по какъв начин се прилага принципът на взаимно признаване в областта на политиката за убежище, когато е приложим член 3, параграф 2, втора и трета алинея от Регламент „Дъблин III“, а член 33, параграф 2, буква а) от Директивата относно процедурите не може да се приложи, тъй като съответното лице би било изложено на реална опасност от нечовешко или унизително отношение по смисъла на член 4 от Хартата.
Б. Взаимно признаване в областта на политиката за предоставяне на убежище
44. Отговорът на въпроса дали и евентуално в каква степен принципът на взаимно признаване се прилага в областта на политиката за предоставяне на убежище има два аспекта: най-напред следва да се установи дали той се прилага като ръководен принцип при нормални обстоятелства. Едва тогава може да се определи дали при изключителни обстоятелства втората държава членка е длъжна автоматично да признае предоставения от първата държава членка статут на бежанец и произтичащата от това закрила.
45. Приложен в основния си смисъл, принципът на взаимно признаване означава, че решение относно статута на бежанец на гражданин на трета страна, прието в една от държавите — членки на Европейския съюз, трябва да се признава без никакви ограничения в друга държава членка(32). Следователно взаимното признаване означава, че втората държава членка признава и изпълнява решение, прието от компетентния орган на първата държава членка, като свое собствено решение(33). За да има смисъл взаимното признаване на статута на бежанец, закрилата и правата, предоставени на бежанеца в първата държава членка, трябва да го следват във втората държава членка(34).
46. За да съществува такова взаимно признаване в областта на ОЕСУ, то следва да бъде предвидено в първичното или вторичното право на Съюза. Ето защо ще анализирам разпоредбите на първичното право на ЕС (i) и на вторичното законодателство (ii), за да преценя дали такъв принцип на взаимно признаване на решенията съществува в областта на политиката за предоставяне на убежище.
1. Съществува ли ръководен принцип на взаимно признаване, произтичащ от първичното право на Съюза?
47. Съгласно член 78, параграф 1, първо изречение ДФЕС Съюзът развива обща политика в областта на убежището, субсидиарната закрила и временната закрила. За тази цел Европейският парламент и Съветът приемат, в съответствие с член 78, параграф 2, букви a) и б) ДФЕС, мерки за ОЕСУ. Тя включва по-специално единен статут на бежанец за гражданите на трети страни, който да е валиден в целия Съюз(35). Нито една от разпоредбите в дял V, глава 2 ДФЕС обаче не предвижда задължение или принцип за взаимно признаване на статута на бежанец, предоставен от друга държава членка(36). Освен това, за разлика от разпоредбите на Договора относно свободното движение(37), които имат директен ефект(38), самостоятелни са и съдържат пряко приложими права, които правят принципа на взаимно признаване напълно ефективен и работещ, за разпоредбите на Договора, включени в дял V, глава 2 от ДФЕС не важи същото. Всъщност в нито една разпоредба на Договора не се посочва изрично, че принципът на взаимно признаване е напълно ефективен и работещ по отношение на политиката в областта на убежището.
48. При това положение остава въпросът дали принципът на взаимно признаване може да бъде изведен от тези разпоредби на Договора(39). В това отношение следва да посоча, че член 78, параграф 1 ДФЕС предоставя на Съюза компетентност в областта на политиката за убежище и определя нейната цел за създаване на обща политика в областта на убежището, която да предостави „подходящ статут“ на всеки гражданин на трета страна, „който се нуждае от международна закрила“. Член 78, параграф 2, буква а) ДФЕС представлява правно основание(40), което позволява на законодателя на Съюза да създаде „единен статут на бежанец“, който да е „валиден в целия Съюз“(41). Според мен това означава, че правата, свързани с този единен статут, не са нито напълно ефективни, нито оперативни без намесата на законодателя на Съюза(42). Следователно разпоредба от Договора, която предвижда правно основание и прехвърляне на компетентност на институциите на Съюза, не е достатъчна, за да се подкрепи твърдението, че тя съдържа пряко приложими права, които правят принципа на взаимно признаване напълно ефективен и работещ(43).
49. За изчерпателност следва да добавя, че съгласно член 18 от Хартата „[п]равото на убежище се гарантира при спазване на правилата на Женевската конвенция“. Докато съгласно член 78, параграф 1 ДФЕС общата политика в областта на убежището „трябва да бъде съобразена с Женевската конвенция“, като общ принцип международното право забранява упражняването на екстериториална компетентност в областта на принудителното изпълнение, освен ако това не е изрично разрешено(44). Тази конвенция обаче не задължава договаряща държава да признае на търсещото убежище лице статут на бежанец, предоставен по-рано от друга договаряща държава. Следователно от тази конвенция не може да се изведе екстериториалност. В същия дух съдебната практика на ЕСПЧ не изисква екстериториалност, а напротив, подчертава изключителния характер на този принцип(45). Принципът на взаимно признаване, който е присъщ на правния ред на Съюза, не произтича от ЕКПЧ(46).
50. Накрая, в становището си италианското правителство посочва по-специално, че Протокол № 24, приложен към Договора за функциониране на ЕС(47) е релевантен за настоящото производство. Не споделям това мнение, тъй като този протокол се отнася до гражданите на държавите — членки на Съюза, докато настоящото дело е свързано единствено с граждани на трети страни.
51. Доколкото от първичното право на ЕС не може да се изведе ръководен принцип на взаимно признаване, на следващо място възниква въпросът дали принципът на взаимно признаване в ОЕСУ е закрепен във вторичното законодателство на Съюза.
2. Може ли взаимното признаване да се изведе като принцип от вторичното законодателство на Съюза в областта на ОЕСУ?
52. За да отговоря на горния въпрос, следвайки обичайния метод на тълкуване, възприет в практиката на Съда(48), ще приложа критериите за буквално, систематично и телеологично тълкуване в зависимост от тяхната релевантност за анализа. В това отношение, за да съществува взаимно признаване в ОЕСУ, трябва да се констатира, че законодателят на Съюза е искал да наложи такова признаване на държавите членки(49). Според мен обаче не е нужно това намерение да се заявява изрично в текста на релевантните разпоредби на вторичното право на Съюза, а може да се изведе от контекста на съответните разпоредба и от преследваните от тях цели. По-конкретно такъв може да е случаят, когато ефективността на дадена разпоредба от вторичното право на Съюза зависи от съществуването на принципа на взаимно признаване между държавите членки. При това положение, макар да не е необходимо разпоредба от правото на Съюза да се позовава изрично на „взаимното признаване“, трябва да е налице ясна воля на законодателя на Съюза да наложи такъв принцип(50).
а) Регламент „Дъблин III“
53. В самото начало отбелязвам, че някои от страните в настоящото производство твърдят, от една страна, че Регламент „Дъблин III“ не е приложим, тъй като компетентната държава членка (в случая Гърция) вече е предоставила международна закрила на съответното лице(51).От друга страна, те изтъкват, че спорът в главното производство поставя въпроса за разглеждането на молбата за международна закрила, подадена в Германия, а не тази, подадена преди това в Гърция.
54. Що се отнася до въпроса за приложимостта на Регламент „Дъблин III“, както вече обясних, член 3, параграф 2 от него установява компетентността на органите на втората държава членка да разглеждат молбата за убежище. Като се има предвид, че тази разпоредба кодифицира конкретно хипотезата, разгледана в решение N. S. и др., въпросът за признаването на решението за предоставяне на статут на бежанец, когато една държава членка е загубила доверие в условията на пребиваване в другата държава членка, попада в приложното поле на Регламент „Дъблин III“(52). Ето защо считам, че настоящият случай попада в материалния обхват на този регламент.
55. Регламент „Дъблин III“ установява критериите и механизмите за определяне на държавата членка, компетентна за разглеждането на молба за международна закрила, която е подадена в една от държавите членки(53). Принципът на взаимно признаване обаче не се споменава в този регламент. Понастоящем молбите за убежище се разглеждат индивидуално от държавите членки. Макар системата от Дъблин да почива на основната идея за равностойност на системите за убежище на държавите членки, подобна презумпция не е равнозначна на взаимно признаване на решенията за предоставяне на статут на бежанец.
56. Важно е да се подчертае, че предвидените в Регламент „Дъблин III“ механизми осигуряват висока степен на „автоматизация“ при процедурите, свързани с отрицателни решения, т.е. решения, с които се отказва статут на бежанец или субсидиарна закрила(54). Тази „автоматизация“ подкрепя довода, че Регламент „Дъблин III“ прави принципа на взаимно признаване напълно ефективен и работещ, но само по отношение на отрицателните решения(55). Когато първата държава членка е приела отрицателно решение, втората държава членка не е компетентна да разглежда нова молба за убежище, подадена пред нея, а трябва да върне съответното лице в първата държава членка, която на свой ред трябва да предприеме необходимите стъпки за връщането на това лице в страната му на произход. Освен това въведената с Регламент „Дъблин III“ система изисква от държавите членки да осъществяват „интензивно хоризонтално транснационално сътрудничество между националните администрации“, за да проследяват евентуалните действия на други юрисдикции(56).
57. Както обаче подчертава ирландското правителство, Регламент „Дъблин III“ не съдържа нито една правна разпоредба, която изрично да предвижда принципа на взаимно признаване по отношение на положителни решения, приети от други държави членки. Този регламент не изисква от държавите членки автоматично да признават и изпълняват взаимно своите положителни решения. Макар в доктрината да се излагат убедителни доводи de lege ferenda в подкрепа на необходимостта от въвеждането на такъв принцип(57), законодателят на Съюза, въпреки усилията на Комисията(58), не е предприел никакви мерки в тази насока.
58. Ще добавя, че идеята за една-единствена компетентна държава членка е в основата на ОЕСУ(59). С оглед на тази идея провеждането на процедурата се ограничава до една-единствена държава членка, която при това положение става компетентна да разгледа молбата за международна закрила. Следователно при нормални обстоятелства, независимо дали решението е положително или отрицателно, молбата се разглежда само от една държава членка.
59. Следва да се отбележи, че при изключителни обстоятелства определената за компетентна държава членка съгласно член 3, параграф 2 от Регламент „Дъблин III“ се задължава да проведе цялата процедура в съответствие с Регламент „Дъблин III“, с Директивата относно процедурите и с Директивата относно определянето. Тази държава членка е компетентна да разгледа молбата, да предостави международна закрила или да отхвърли молбата, или в зависимост от случая, да върне или да изведе гражданина на трета страна. Както изтъква гръцкото правителство, системата от Дъблин не позволява кумулирането на режими на международна закрила за едно и също лице в различни държави членки. Когато обаче втората държава членка не може да върне съответното лице в първата държава членка, която му е предоставила статут на бежанец, опасенията, свързани с кумулирането на множество режими на закрила за едно лице, стават безпредметни. Това е така, тъй като с оглед на недостатъците в условията за приемане на бежанци в първата държава членка, това лице не е в състояние да упражнява правата, произтичащи от статута му на бежанец, по начин, който осигурява достатъчна защита на основните му права, признати от правото на Съюза.
60. От това следва, че при изключителни обстоятелства Регламент „Дъблин III“ предоставя компетентност на втората държава членка да разгледа молбата, но оставя открит въпроса за обхвата на тази компетентност и за приложимата процедура. Във всеки случай е ясно, че при наличието на такива обстоятелства Регламент „Дъблин III“ не предвижда задължение за изпълнение на положителното решение на първата държава членка за предоставяне на убежище.
б) Директивата относно процедурите
61. Принципът на взаимно признаване не се споменава и в разпоредбите на Директивата относно процедурите. Възприетият в тази директива подход почива на идеята за единна процедура за убежище и се основава на общи минимални правила(60).
62. По отношение на хипотезата на изключителни обстоятелства запитващата юрисдикция и страните се позовават на член 10 от Директивата относно процедурите. Тази разпоредба, тълкувана в светлината на съображения 16 и 43 от същата директива, гласи, че е важно решенията за международна закрила да се вземат на основа на факти и молбите да се разглеждат по същество, като се преценява обективно и безпристрастно дали кандидатът отговаря на материалноправните условия за получаване на международна закрила. Така Директивата относно процедурите подчертава задължението на компетентната държава членка да разглежда молбите индивидуално. От една страна, би могло да се твърди, че първата държава членка вече е извършила „индивидуално разглеждане“. От друга страна, би могло също така да се твърди, че е необходимо ново индивидуално разглеждане поради недостатъци в условията за приемане на бежанци в първата държава членка. Затова според мен от това изискване не може да се направи никакъв извод, бил той положителен или отрицателен, относно обвързващата сила на решение за предоставяне на статут на бежанец, когато е установена опасност по член 4 от Хартата. Считам, че член 10 от Директивата относно процедурите е релевантен само ако при тълкуването на други разпоредби на вторичното право на Съюза Съдът реши, че германските органи трябва да преценят ex nunc дали съответното лице отговаря на материалноправните условия за получаване на статут на бежанец.
63. При липсата на ясно задължение в Директивата относно процедурите за автоматично признаване на решение за предоставяне на статут на бежанец, е необходимо да се определят правните последици при невъзможност за прилагане на член 33, параграф 2, буква а) от тази директива, поради сериозна опасност съответното лице да бъде подложено на нечовешко или унизително отношение по смисъла на член 4 от Хартата в първата държава членка(61). При нормални обстоятелства, когато съществува доверие между държавите членки, тази разпоредба конкретизира не само принципа на взаимно доверие в рамките на ОЕСУ, но и принципа за една-единствена компетентна държава членка(62).
64. Когато обаче са налице изключителни обстоятелства, в определение Hamed и Omar Съдът приема, опирайки се на предходна съдебна практика, че държава членка (в конкретния случай Германия) не може да се позове на член 33, параграф 2, буква а) от Директивата относно процедурите, за да отхвърли като недопустима молба за убежище, подадена от лице, на което е предоставен статут на бежанец от друга държава членка (в конкретния случай България), в която системата за убежище страда от системни недостатъци, подобни на тези, разглеждани по делото, по което е постановено решение N.S. и др. Съдът, в obiter dictum, отбелязва също, че макар германското право да предоставя известна закрила на търсещите убежище лица, намиращи се в хипотезата на решение N. S. и др., тази закрила „не включва признаване на този статут и предоставяне на свързаните с него права в Германия, без да се премине през нова процедура за предоставяне на убежище“ [неофициален превод](63). Тази формулировка изглежда потвърждава, макар и имплицитно, съвместимостта на възприетия от германския законодател подход с правото на Съюза. Ако Директивата относно процедурите предвиждаше признаването на този статут, според мен Съдът щеше да формулира тази част от решението по съвсем различен начин, изисквайки германските органи да предоставят такъв статут на съответното лице. Вместо това, споменаването на „нова процедура за предоставяне на убежище“ навежда на мисълта, че когато се установи опасност съответното лице да бъде подложено на нечовешко или унизително отношение по смисъла на член 4 от Хартата, втората държава членка има право да проведе втора процедура за предоставяне на убежище. На практика втората държава членка придобива двойна компетентност — за разглеждане на молбата на съответното лице и за реализиране на правата му.
65. Ето защо споделям позицията на някои от страните, че държавата членка, сезирана с нова молба, може да пристъпи към ново разглеждане. Това разглеждане обаче трябва да бъде извършено в съответствие с основните цели на Директивата относно процедурите, както и на Хартата. При това положение, както ще обясня в анализа ми по- нататък (раздел В), ново разглеждане не означава „повторно“ разглеждане. Казано на по-разбираем език, държавата членка, пред която е подадена нова молба, не започва да я разглежда „отначало“, а при преценката следва да вземе предвид решението на другата държава членка, с което на съответното лице е предоставен статут на бежанец.
в) Директивата относно определянето
66. Директивата относно определянето има за цел да установи „единен статут на бежанец“ за гражданите на трети страни въз основа на Женевската конвенция(64). В съображения 4, 23 и 24 от Директивата относно определянето се заявява, че Женевската конвенция представлява „крайъгълен камък на международноправния режим за закрила на бежанците“ и че разпоредбите на тази директива са приети с цел подпомагане на компетентните национални органи на държавите членки при прилагането на тази конвенция на основата на общи понятия и критерии(65). От това следва, че разпоредбите на Директивата относно определянето трябва да се тълкуват в съответствие с Женевската конвенция и съответните други договори, посочени в член 78, параграф 1 ДФЕС.
67. Глави I, III, IV, V и VI от Директивата относно определянето установяват общите критерии за определяне на лицата, които „реално се нуждаят от международна закрила“(66) и които трябва да бъде предоставен един от двата статута. Съдът е приел, че съгласно член 13 от Директивата относно определянето държавите членки предоставят — без в това отношение да разполагат с право на преценка — статут на бежанец на всеки гражданин на трета държава или на лице без гражданство, който/което отговаря на материалните условия, за да бъде разглеждан(о) като бежанец съгласно разпоредбите на глави II и III от тази директива(67).
68. По-нататък, в глава VII от Директивата относно определянето се установява съдържанието на международната закрила, което според мен създава връзка между съответното лице и държавата членка, която предоставя закрилата. Тази връзка се онагледява от разпоредбите на тази глава, които установяват изискванията, от една страна, да се осигури на лицата, на които е предоставена международна закрила, достъп до информация, разрешения за пребиваване, пътни документи, заетост, образование, процедури за признаване на квалификации, програми за интеграция, социална помощ и медицински грижи, а от друга страна, да се гарантира целостта на семейството(68).
69. Важно е обаче да се отбележи, че нито една от горепосочените разпоредби от глави I–VII от Директивата относно определянето няма реално отношение към екстериториалното действие на позитивните решения, с които се предоставя статут на бежанец. По-специално член 13 от тази директива, на който се позовава запитващата юрисдикция в акта за преюдициално запитване, не позволява да се приеме, че съществува задължение за взаимно признаване по силата на тази директива.
70. В становището си гръцкото правителство изтъква, че задължението на държавата членка по член 25 от Директивата относно определянето да издаде пътен документ на бежанец, за да може той свободно да пътува извън нейната територия, представлява конкретен израз на принципа на взаимно признаване(69). Тази разпоредба обаче възлага само на първата държава членка задължения за издаване на посочените документи, докато втората държава членка само признава, че тези документи са валидни за пътуване. Това признаване има ограничен обхват и няма никакво значение за това дали принципът на взаимно признаване се прилага по отношение на положителни решения, с които се предоставя статут на бежанец. С други думи, тази разпоредба е нагледен пример за взаимното признаване на документите за пътуване, което няма отношение към въпроса за взаимното признаване на положителните решения, с които се предоставя статут на бежанец.
71. В съдебното заседание страните се позовават и на разрешението за дългосрочно пребиваване, издадено от първата държава членка(70), в подкрепа на твърдението си, че взаимното признаване съществува в областта на политиката за убежище. В това отношение Съдът уточнява, че гражданин на трета страна е в незаконен престой поради самия факт, че присъства на територията на държава членка, без да отговаря на условията за влизане, престой или пребиваване в нея(71). Следователно член 24 от Директивата относно определянето не може да се тълкува в смисъл, че задължава всички държави членки да предоставят разрешение за пребиваване на лице, на което друга държава членка е предоставила международна закрила(72). Ето защо според мен от режима на разрешенията за пребиваване не може да се изведе никакъв довод за целите на настоящото дело.
72. Освен това членове 11, 12 и 14 от Директивата относно определянето съдържат специални правила относно преустановяването, изключването и отнемането на статута на бежанец. Според мен тези членове не оправомощават държава членка да отнеме или да прекрати предоставения от друга държава членка статут на бежанец. Тази компетентност принадлежи единствено на държавата членка, която е предоставила статута на бежанец. Обстоятелството, че втората държава членка е загубила доверие в условията на живот в първата държава членка, не дава право на органите на втората държава членка да накърняват правомощията на първата държава членка и да лишат гражданина на трета страна от статута му на бежанец в първата държава членка. Единственото правомощие, което придобиват тези органи, когато се задейства член 3, параграф 2 от Регламент „Дъблин III“, е възможността да определят компетентната държава членка и евентуално да извършат нова проверка дали са изпълнени критериите за предоставяне на този статут, предвидени в Директивата относно определянето.
73. Подобна преценка е в съответствие с целта на член 14 от Директивата относно определянето, който позволява на държавата членка да отнеме или да откаже да поднови статута на бежанец на гражданин на трета страна. В това отношение параграфи 1 и 2 от този член потвърждават идеята, че запазването на статута на бежанец е тясно свързано по-специално с обстоятелствата в страната на произход на съответното лице. Освен това системата е устроена по такъв начин, че да позволи на втората държава членка да преразгледа основателността на молбата, тъй като тя може да упражни правомощията, предоставени ѝ с тази разпоредба, ако счете това за необходимо. Следователно от тази разпоредба може да се заключи, че законодателят на Съюза е искал да предостави на втората държава членка правомощия за повторно разглеждане на молбата по същество. Накрая, от член 14, параграф 4 от Директивата относно определянето следва, че предоставеният статут на бежанец е тясно свързан с държавата членка, „в която се намира [бежанецът]“, което потвърждава наличието на посочената по-горе връзка(73).
74. Ето защо според мен от Директивата относно определянето не може да се направи извод, че положителните решения за предоставяне на убежище в други държави членки имат обвързваща сила в други държави членки, било то при нормални или изключителни обстоятелства.
3. Междинно заключение
75. ОЕСУ е в процес на постепенно изграждане и съгласно ДФЕС единствено законодателят на Съюза може да реши, ако е необходимо, да придаде обвързващо трансгранично действие на решенията за предоставяне на статут на бежанец. Нито една разпоредба от Регламент „Дъблин III“, от Директивата относно процедурите или от Директивата относно определянето не сочи, че държавите членки са длъжни да предоставят статут на бежанец само защото друга държава членка вече е предоставила такъв статут на това лице.
76. В настоящия случай решаващият орган на втората държава членка (Германия), който няма възможност да приложи член 33, параграф 2, буква а) от Директивата относно процедурите, тъй като прилагането му би довело до сериозна опасност от нарушаване на забраната, съдържаща се в член 4 от Хартата, не е обвързан от предходно решение за предоставяне на статут на бежанец, прието от първата държава членка (в конкретния случай Гърция). Решаващият орган на втората държава членка трябва да прецени основателността на новата молба в съответствие с разпоредбите на Директивата относно определянето и Директивата относно процедурите.
77. Макар решението за предоставяне на статут на бежанец, прието от първата държава членка, да няма обвързваща сила по отношение на решаващия орган на втората държава членка, важно е да се провери дали последната е длъжна надлежно да вземе предвид това решение при новото разглеждане на въпросната молба за убежище.
В. Последващите административни процедури в случай на „извънредни обстоятелства“
78. В самото начало ще припомня, че когато държава членка трябва да разгледа по същество молба за международна закрила, поради това, че има опасност кандидатът да бъде изложен на нечовешко или унизително отношение в първата държава членка, следва да се приложи Директива 2013/33/ЕС(74), която урежда подробно отношението към кандидатите за международна закрила докато молбите им са в процес на разглеждане.
79. Освен това при разглеждането на молба за международна закрила, за да прецени дали съответното лице се нуждае от такава закрила, втората държава членка трябва да спазва не само принципите и гаранциите, предвидени в Директивата относно процедурите и в Директивата относно определянето, но и изискванията, произтичащи от принципа на добра администрация, който налага специфични задължения с оглед на факта, че поради изключителните обстоятелства лицето трябва да премине през две последващи административни процедури. С други думи, прилагането на член 3, параграф 2 от Регламент „Дъблин III“ прехвърля задължението върху втората държава членка, за която тези изисквания са задължителни.
1. Преценката на молба за международна закрила
80. Първо, при разглеждането на молбата за международна закрила втората държава членка трябва да вземе предвид принципите и гаранциите, предвидени в глава II от Директивата относно процедурите, включително член 10, параграфи 2 и 3 от тази директива, на които се позовава запитващата юрисдикция. Съгласно член 10, параграф 2 решаващият орган определя първо дали кандидатите отговарят на условията за статут на бежанци и ако те не отговарят на тези условия, определя дали кандидатите отговарят на условията за субсидиарна закрила. Съгласно член 10, параграф 3 от Директивата относно процедурите държавите членки гарантират, че решенията по молбите за международна закрила се вземат след извършване на подходящо разглеждане, в съответствие с букви а)–г) от тази директива.
81. Второ, член 4, параграф 1 от изисква държавата членка да оцени „елементите, свързани с молбата“, което включва елементите, които преди това са били взети предвид от първата държава членка, заедно с факта, че на лицето е предоставен статут на бежанец от органите на друга държава членка. Следва да се подчертае широката формулировка на разпоредбата. Поради това всички констатации на факти и източници на информация могат да бъдат квалифицирани като „елементи“ по смисъла на член 4, параграф 1 и 2 от Директивата относно определянето, включително тези, които са довели до приемането на положително решение от първата държавата членка.. Следва да се вземе предвид и фактът, че молбата, подадена от съответното лице, вече е била разгледана и е постановено положително решение за предоставяне на статут на бежанец.
82. В това отношение органите на втората държава членка не могат просто да пренебрегнат факта, че органите на първата държава членка по-рано са предоставили статут на бежанец на съответното лице. Обратно, ако загубата на доверие е настъпила поради нечовешко отношение, а не поради недостатъци в самата процедура за предоставяне на убежище, би следвало съществуването на такова решение да е от особено значение. Следователно наличието на позитивното решение за предоставяне на статут на бежанец може да се явява елемент от доказателствата за фактите, изтъкнати в подкрепа на подадената от заинтересованото лице молба за международна закрила(75).
2. Изискванията, произтичащи от принципа на добра администрация
83. Когато поради извънредни обстоятелства не може да се направи позоваване на принципа на взаимно доверие и когато се прилага член 3, параграф 2 от Регламент „Дъблин III“, този регламент, както и директивите относно процедурите и относно определянето не предвиждат конкретни правила за сътрудничество между органите на първата и на втората държава членка, по-специално за обмена на информация между тях или за сроковете, които вторите държави членки трябва да спазват. Тъй като в случая загубата на доверие се отнася до условията на живот в първата държава членка, а не до самата процедура за предоставяне на убежище, някои разпоредби от този регламент и от тези директиви могат да се приложат по аналогия при изключителни обстоятелства. Ако обаче правото на Съюза не предвижда подробни процесуални правила за случаите на изключителни обстоятелства, по силата на принципа на процесуалната автономия държавите членки запазват компетентността си да определят тези изисквания, като тези правила обаче не следва да са по-неблагоприятни от правилата, уреждащи сходни случаи, за които се прилага вътрешното право (принцип на равностойност), и не следва да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правото на Съюза (принцип на ефективност)(76).
84. Все пак, когато прилага правото на Съюза, т.е. когато прилага Регламент „Дъблин III“ и директивите относно процедурите и относно определянето, националният орган е обвързан от принципа на добра администрация като общ принцип на правото на Съюза, който по-специално включва задължение за полагане на дължима грижа и старание от страна на националните органи(77).
а) Сътрудничество и обмен на информация между държавите членки
85. Член 34 от Регламент „Дъблин III“ предвижда механизми за обмен на информация между държавите членки. Въз основа на тази разпоредба обменът на информация между държавите членки представлява само възможност, доколкото обменът на информация се извършва, когато „държава членка [...] поиска това“(78). Когато обаче се задейства хипотезата, предвидена в член 3, параграф 2 от Регламент „Дъблин III“, и по-специално когато е нарушено доверието между две държави членки, този регламент не предвижда никакви конкретни правила по отношение на обмена на информация. Важно е да се подчертае, че загубата на доверие по отношение на условията за пребиваване в първата държава членка(79), не следва да засяга задължението за сътрудничество между държавите членки с оглед на процедурите за кандидатстване.
86. В това отношение, доколкото член 4, параграф 1 от Директивата относно определянето изисква държавата членка да оцени „елементите, свързани с молбата“ и ако съответното лице се позовава на решението на първата държава членка, с което му се предоставя статут на бежанец, втората държава членка трябва да установи обстоятелствата, въз основа на които първата държава членка е взела това решение. В изпълнение на това изискване и вземайки предвид, с оглед на принципа на добра администрация, обстоятелството, че на съответното лице вече е предоставен статут на бежанец от друга държава членка, компетентните органи на втората държава членка трябва да преценят дали следва да се приложи член 34 от Регламент „Дъблин III“. Съгласно член 34, параграф 3 от посочения регламент тези органи могат да отправят до компетентните органи на първата държава членка искане за информация и по-специално, да поискат разяснения относно обстоятелствата, които са обосновали предоставянето на този статут, като в такъв случай органите на първата държава членка са длъжни да дадат отговор.
б) По отношение на разумния срок
87. С оглед на целта за целесъобразно разглеждане на молбите(80) и на принципа на добра администрация като общ принцип на правото на Съюза, при разглеждането на молбите за убежище процедурата по втората молба трябва да се проведе в разумен срок. Съображение 19 от Директивата относно процедурите ясно припомня този принцип на целесъобразност в процедурите на Съюза за предоставяне на убежище и предоставя на държавите членки „гъвкавост [...] да дават приоритет на дадена молба, като я разглеждат преди други, подадени преди това молби“, с цел „да се съкрати цялостното времетраене на процедурата в определени случаи“.
88. Следователно при задействането на предвидената в член 3, параграф 2 на Регламент „Дъблин III“ хипотеза следва да се вземе предвид продължителността на двете кумулативни процедури. Кандидати, които вече са получили статут на бежанец в друга държава членка, но не могат да се възползват от този статут в първата държава членка поради опасността да бъдат изложени на нечовешко или унизително отношение по смисъла на член 4 от Хартата, подават молба за международна закрила пред втората държава членка при „изключителни обстоятелства“, породени от загубата на доверие между държавите членки. Случаите, в които са налице такива „изключителни обстоятелства“, следва да се разглеждат като част от тези „определени случаи“, на които следва да се даде приоритет съгласно съображение 19 от Директивата относно процедурите.
89. Важно е да се отбележи, че член 31, параграф 7, буква а) от тази директива, който допуска държавите членки „да дадат предимство на разглеждането на молба [...] когато молбата вероятно е основателна“, по-нататък подкрепя разглеждането с предимство на молбата за предоставяне на убежище във втората държава членка при тези специфични „изключителни обстоятелства“ и доколкото първата държава членка вече е установила, че съответното лице отговаря на условията за получаване на статут на бежанец.
90. Следователно при задействането на предвидената в член 3, параграф 2 на Регламент „Дъблин III“ хипотеза принципът на добра администрация възлага специфична тежест на втората държава членка, чиито органи трябва да действат бързо, тъй като съответното лице вече е преминало през първа процедура по кандидатстване и евентуално съдебно производство, установяващо опасността по член 4 от Хартата. В това отношение е важно да се отбележи, че член 31, параграф 3 от Директивата относно процедурите изисква от държавите членки да гарантират, че процедурата по разглеждане приключва в срок от шест месеца от подаването на молбата(81). Следователно този шестмесечен срок е максималният срок за разглеждане на молба при нормални обстоятелства. Въпросните изключителни обстоятелства следва да налагат по-голяма бързина и молбата пред втората държава членка да се разглежда в значително по-кратък срок.
91. Първата държава членка, която е предоставила статут на бежанец на съответното лице, също трябва да поеме специфична и широкообхватна тежест, за да подпомогне втората държава членка при разглеждането на молбата, подадена от съответното лице, по възможно най-ефективен от гледна точка на времето начин. Като цяло, при обмена на информация съгласно член 34 от Регламент „Дъблин III“ се прилага срокът, посочен в параграф 5 от тази разпоредба, който предвижда, че замолената държава членка е длъжна да отговори в рамките на пет седмици(82). Този петседмичен срок е и максималният срок за разглеждане на молбата при нормални обстоятелства. При „изключителни обстоятелства“, свързани със загубата на взаимно доверие между държавите членки поради опасност от нечовешко или унизително отношение по смисъла на член 4 от Хартата в една от държавите членки, следва да се действа с още по-оптимална бързина. Първата държава членка следва да отговори на всички искания за информация, отправени от втората държава членка, в значително по-кратък срок от приложимия при нормални обстоятелства(83).
3. Междинно заключение
92. С оглед на изложеното считам, че компетентният орган на втората държава членка трябва да прецени основателността на новата молба в съответствие с разпоредбите на Директивата относно процедурите и на Директивата относно определянето и да установи дали съответното лице отговаря на материалните условия, необходими за получаване на статут на бежанец, като същевременно следи за спазването на принципа на добра администрация. Този принцип и изискването да се разгледат всички елементи, свързани с молбата по смисъла на член 4, параграф 1 от Директивата относно определянето, пораждат задължението да се вземе предвид обстоятелството, че молбата за предоставяне на убежище, подадена от съответното лице, вече е била разгледана и че органите на първата държава членка са постановили положително решение за предоставяне на статут на бежанец. Компетентните органи на втората държава членка трябва да дадат предимство на разглеждането на молбата и да обмислят прилагането на член 34 от Регламент „Дъблин III“, който предвижда механизми за обмен на информация между държавите членки, съгласно който първата държава членка следва да отговори на всички искания за информация от втората държава членка в рамките на значително по-кратък срок от приложимия при нормални обстоятелства.
V. Заключение
93. В контекста на изложените съображения предлагам на Съда да отговори по следния начин на поставените от Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд, Германия) въпроси:
„В случай че държава членка не може да се ползва от предоставеното с член 33, параграф 2, буква а) от Директива 2013/32/ЕС относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила правомощие да отхвърли молба за международна закрила като недопустима с оглед на предоставянето на статут на бежанец в друга държава членка, тъй като условията на живот в тази държава членка биха изложили кандидата на сериозна опасност от нечовешко или унизително отношение по смисъла на член 4 от Хартата на основните права на Европейския съюз,
член 78, параграфи 1 и 2 ДФЕС,
член 3, параграф 2 от Регламент (ЕС) № 604/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 г. за установяване на критерии и механизми за определяне на държавата членка, компетентна за разглеждането на молба за международна закрила, която е подадена в една от държавите членки от гражданин на трета държава или от лице без гражданство,
член 4, параграф 1 и член 13 от Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 г. относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила, както и
член 10, параграфи 2 и 3 и член 33, параграф 1 и параграф 2, буква а) от Директива 2013/32/ЕС
трябва да се тълкуват в смисъл, че не задължават държава членка без разглеждане по същество да признае международната закрила, която друга държава членка вече е предоставила на кандидата.
При разглеждането на новата молба, подадена поради наличието на изключителните обстоятелства по член 3, параграф 2 от Регламент № 604/2013, компетентните органи следва да определят, в съответствие с разпоредбите на Директива 2011/95 и на Директива 2013/32, дали съответното лице отговаря на материалните условия, необходими за получаване на статут на бежанец, като същевременно следят за спазването на принципа на добра администрация и по-специално като вземат предвид обстоятелството, че подадената от съответното лице молба вече е била разгледана от органите на друга държава членка, доколкото това обстоятелство представлява свързан с молбата елемент по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 2011/95. Компетентните органи, които извършват тази преценка, трябва да дадат предимство на разглеждането на молбата и да обмислят прилагането на член 34 от Регламент № 604/2013, който предвижда механизми за обмен на информация между държавите членки, като първата държава членка следва да отговори на всички искания за информация, отправени от втората държава членка, в рамките на значително по-кратък срок от приложимия при нормални обстоятелства.“