Неокончателна редакция
ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
P. PIKAMÄE
представено на 26 октомври 2023 година(1)
Съединени дела C‑554/21, C‑622/21 и C‑727/21
Financijska agencija
срещу
HANN‑INVEST d.o.o. (C‑554/21)
и
Financijska agencija
срещу
MINERAL‑SEKULINE d.o.o. (C‑622/21)
и
UDRUGA KHL MEDVEŠČAK ZAGREB (C‑727/21)
(Преюдициално запитване, отправено от Visoki trgovački sud Republike Hrvatske (Апелативен търговски съд, Хърватия)
„Преюдициално запитване — Член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС — Правова държава — Ефективна съдебна защита в областите, обхванати от правото на Съюза — Член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз — Компетентност на Съда — Допустимост — Тълкуване, което е необходимо, за да може запитващата юрисдикция да постанови своето решение — Вътрешен механизъм за осигуряване на последователността в практиката на второинстанционен съд — Принцип на правната сигурност — Принцип на независимост на съдиите — Изисквания за достъп до създаден със закон съд и за справедлив процес“
1. След като бъде припомнен очевидният факт, че съдебната практика е източник на правото, отговорността на съдията се появява в пълна степен в обхвата и сложността си, тъй като той се оказва в центъра на противоречиви искания, призван е да гарантира правната сигурност, но също и да внася новости, за да адаптира правото към промените в обществото, което то претендира, че регулира. В правната доктрина впрочем се поставя именно въпросът: „Колко несигурност може да понесе една правна система?“(2).
2. При евентуален утвърдителен отговор на въпроса за допустимостта на преюдициалните запитвания настоящите дела дават възможност на Съда да потърси точката на равновесие между посочените по‑горе изисквания при преценката на съвместимостта на вътрешен процесуален механизъм, който има за цел да осигури последователността в практиката на съд — преценка, която предполага да се вземе предвид абсолютно необходимата независимост на съдиите.
I. Правна уредба
А. Правото на Съюза
3. От значение за настоящия случай е член 19, параграф 1 ДЕС.
Б. Хърватското право
4. Член 37 от Zakon o sudovima (Закон за организацията на съдилищата) (Narodne novine, бр. 28/13, 33/15, 82/15, 82/16, 67/18, 126/19, 130/20) предвижда:
„1) В съдилищата, в които има няколко съдебни състава, включително от един съдия, произнасящи се по въпроси от една или няколко свързани области на правото, се създават отделения, формирани от произнасящи се по тези въпроси съдии.
2) Отделението се създава с годишната програма за разпределяне на съдиите, с която се определя председателят на отделението, натоварен да ръководи работата му […]“.
5. Член 38 от този закон гласи:
„1. Събранията на отделението са посветени на разглеждането на въпроси, представляващи интерес за работата на отделението, а именно по‑специално организацията на вътрешната дейност, спорните правни въпроси, уеднаквяването на съдебната практика и релевантните въпроси за прилагането на правната уредба във всяка област на правото, както и проследяването на работата и обучението на съдиите, съдебните съветници и стажант-съдиите, разпределени в отделението.
2. На събранията на отделенията на Županijski sud (Окръжен съд), Visoki trgovački sud Republike Hrvatske (Апелативен търговски съд), Visoki upravni sud Republike Hrvatske (Апелативен административен съд), Visoki kazneni sud Republike Hrvatske (Апелативен наказателен съд) и Visoki prekršajni sud Republike Hrvatske (Апелативен административно-наказателен съд) се разглеждат и въпросите от общ интерес за низшестоящите съдилища в съдебния район на посочените съдилища.
3. Събранията на отделението на Vrhovni sud Republike Hrvatske (Върховен съд) са посветени на разглеждането на въпроси от общ интерес за някои или за всички съдилища на територията на Република Хърватия, както и на разглеждането и изготвянето на становище по проекти на нормативни актове в определена правна област“.
6. Съгласно член 39 от посочения закон:
„1. Председателят на отделението или председателят на съда свиква събрание на отделението, когато е необходимо, и поне веднъж на тримесечие; той ръководи работата му. Когато председателят на съда участва в работата на събранието на отделението, той председателства събранието и участва в процеса на вземане на решения.
2. Събрание на всички съдии от съда се свиква по искане на отделението на съда или на една четвърт от всички съдии.
3. На събранията на съдиите от съда или от отделението решенията се вземат с мнозинство от гласовете на съдиите или на съдиите от отделението.
4. За работата на събранието се изготвя протокол.
5. Председателят на съда или на отделението може също да покани за участие в събранието на всички съдии или на отделението изтъкнати учени и експерти от конкретна област на правото“.
7. Член 40 от Закона за организацията на съдилищата гласи:
„1. Събрание на отделение или на съдии се свиква, когато се установят тълкувателни различния между отделения, състави или съдии по въпроси, свързани с прилагането на закона, или когато състав или съдия от дадено отделение се отклонява от вече приета правна позиция.
2. Правната позиция, приета на събранието на всички съдии или на отделение на Vrhovni sud Republike Hrvatske (Върховен съд), Visoki trgovački sud Republike Hrvatske (Апелативен търговски съд), Visoki upravni sud Republike Hrvatske (Апелативен административен съд), Visoki kazneni sud Republike Hrvatske (Апелативен наказателен съд), Visoki prekršajni sud Republike Hrvatske (Апелативен административно-наказателен съд) и на събранието на отделение на Županijski sud (Окръжен съд), е задължителна за всички състави или съдии, действащи като втора инстанция, от това отделение или този съд.
3. Председателят на отделение може при необходимост да покани за участие в събранието на отделението преподаватели от Юридическия факултет, изтъкнати учени или експерти от конкретна област на правото“.
8. Член 41 от този закон гласи:
„1. Председателят на съда определя в годишната програма за разпределяне на съдиите един или повече съдии, които да следят и проучват съдебната практика“.
9. Член 177, параграф 3 от Sudski poslovnik (Правилник за дейността на съдилищата) (Narodne novine, бр. 37/14, 49/14, 8/15, 35/15, 123/15, 45/16, 29/17, 33/17, 34/17, 57/17, 101/18, 119/18, 81/19, 128/19, 39/20 и 47/20) предвижда:
„Делото пред второинстанционния съд се счита за приключено към датата на изпращане на съдебния акт от кабинета на съдията след връщане на делото от службата за следене и регистриране на съдебната практика. Службата за следене и регистриране на съдебната практика е длъжна да върне преписката по делото в кабинета на съдията във възможно най‑кратък срок, считано от датата на получаването ѝ. След това съдебният акт се изпраща в нов осемдневен срок“.
II. Споровете в главните производства и преюдициалните въпроси
10. Visoki trgovački sud Republike Hrvatske (Апелативен търговски съд), който е запитващата юрисдикция по делата в главните производства, е сезиран с три жалби. По дела C‑554/21 и C‑622/21 жалбите се отнасят до определения за отхвърляне на искането на Financijska agencija (Финансова агенция) за възстановяване на разходите, свързани с встъпването ѝ в производства по несъстоятелност. По дело C‑727/21 жалбата се отнася до определение, с което се отхвърля искане за откриване на производство по оздравяване на жалбоподателя в главното производство.
11. По тези три дела запитващата юрисдикция, заседаваща в тричленен състав, разглежда жалбите и ги отхвърля с единодушие, като по този начин потвърждава първоинстанционните съдебни актове. Тези нейни решения са подписани и впоследствие предадени на службата за следене и регистриране на съдебната практика в съответствие с член 177, параграф 3 от Правилника за дейността на съдилищата.
12. Съгласно тази разпоредба и както посочва запитващата юрисдикция, при дело, разглеждано на втора инстанция, съдебната работа се счита за приключена едва когато делото бъде регистрирано от тази служба и впоследствие бъде върнато на съдебния състав, за да бъде изпратен съдебният акт на страните. Делото се счита за приключено едва на датата на изпращането. Следователно съдебният акт се счита за финализиран, въпреки че е постановен от съдебен състав, едва когато се потвърди от съдия от тази служба (наричан по‑нататък „съдията по регистрирането“), който е определен в рамките на годишната програма за разпределяне на съдиите от председателя на съответния съд, действащ като орган на съдебната администрация. Такава процедура не е предвидена в закон като условие за постановяване на съдебен акт, но е в съответствие с практика на второинстанционните съдилища, която се основава на Правилника за дейността на съдилищата.
13. Запитващата юрисдикция посочва, че по трите дела в главните производства съдията по регистрирането е отказал да регистрира постановените съдебни актове и ги е върнал заедно с писмо, съдържащо обосновка. По дела C‑554/21 и C‑622/21 в писмото се констатира, че е налице противоречие с други съдебни актове по подобни спорове, докато по дело C‑727/21 в писмото се изразява несъгласието на този съдия с правното тълкуване, възприето от съдебния състав в главното производство, без да се сочи противоречие със съдебна практика.
14. След тези откази за регистриране, по дела C‑554/21 и C‑622/21 запитващата юрисдикция решава да отправи до Съда преюдициални запитвания поради съмнения в съвместимостта на член 177, параграф 3 от Правилника за дейността на съдилищата с правото на Съюза. Що се отнася до дело C‑727/21, след като запитващата юрисдикция поддържа първоначалния си съдебен акт и отново го изпраща на съдията по регистрирането, той го препраща на отделението за търговски и други спорове на запитващата юрисдикция, за да може спорният правен въпрос да бъде разгледан на събрание на отделението. На събранието си отделението приема „правна позиция“, в която възприема предпочетеното от съдията по регистрирането разрешение. Впоследствие на основание член 40, параграф 2 от Закона за организацията на съдилищата делото още веднъж е върнато на съдебния състав, за да се произнесе в съответствие с тази „правна позиция“, и това положение води до постановяването на акта за преюдициално запитване по дело C‑727/21.
15. С оглед на протичането на главните производства запитващата юрисдикция счита, че съдията по регистрирането — когото страните не познават, чиято роля не е предвидена в процесуалните правила, приложими за производствата по обжалване, и който, без да е висшестоящ съд, може да подтикне компетентен съдебен състав да измени своя акт — чрез действията си може да доведе до неспазване на изискването за независимост на съдиите. Запитващата юрисдикция посочва, че съществуването на подобна форма на регистриране на съдебните актове досега е било обосновано с необходимостта от уеднаквяване на съдебната практика. Според тази юрисдикция начинът, по който тази служба за регистриране процедира след постановяване на съдебния акт, обаче противоречи на основното право на разглеждане на делото от независим съд, тъй като посочената служба сама избира актовете, които ще бъдат изпратени на страните от съда.
16. Освен това по дело C‑727/21 по повод събранията на съдебно отделение запитващата юрисдикция уточнява, че става дума за орган, който не е предвиден в гражданския процесуален кодекс, и че само съдиите по регистрирането и председателите на отделения вземат решения за точките от дневния ред на такова събрание. Страните в различните производства не са запознати с ролята на това събрание и не могат да участват в него. Постановеният от даден съдебен състав акт обаче може да бъде разгледан и изменен само след обжалване от страните пред компетентния съд в рамките на законоустановено производство, за което страните знаят, а не поради становището на съдия, който не е част от този състав, или на общо събрание на съдии.
17. При тези обстоятелства Visoki trgovački sud Republike Hrvatske (Апелативен търговски съд) решава да спре производството по всяко от трите съединени дела и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:
„Трябва ли да се счита, че правилото, съдържащо се във втората част на първото изречение и във второто изречение на член 177, параграф 3 от [Правилника за дейността на съдилищата] — а именно че „[д]елото пред второинстанционния съд се счита за приключено към датата на изпращане на съдебния акт от кабинета на съдията след връщане на делото от службата за регистриране[; че с]лужбата за регистриране е длъжна да върне преписката по делото в кабинета на съдията във възможно най‑кратък срок, считано от датата на получаването ѝ[, и че с]лед това съдебният акт се изпраща в нов осемдневен срок“ — съответства на член 19, параграф 1 ДЕС и член 47 от [Хартата на основните права на Европейския съюз]?“.
18. Освен това по дело C‑727/21 Visoki trgovački sud Republike Hrvatske (Апелативен търговски съд) решава да постави на Съда следния преюдициален въпрос:
„Съответства ли на член 19, параграф 1 ДЕС и член 47 от [Хартата] разпоредбата на член 40, параграф 2 от [Закона за организацията на съдилищата], в която се предвижда, че „[п]равната позиция, приета на събранието на всички съдии или на отделение на Vrhovni sud Republike Hrvatske (Върховен съд), Visoki trgovački sud Republike Hrvatske (Апелативен търговски съд), Visoki upravni sud Republike Hrvatske (Апелативен административен съд), Visoki kazneni sud Republike Hrvatske (Апелативен наказателен съд), Visoki prekršajni sud Republike Hrvatske (Апелативен административно-наказателен съд) и на събранието на отделение на Županijski sud (Окръжен съд), е задължителна за всички състави или съдии, действащи като втора инстанция, от това отделение или този съд“?“.
III. Производството пред Съда
19. С решение на председателя на Съда от 14 март 2022 г. дела C‑554/21, C‑622/21 и C‑727/21 са съединени за целите на писмената и устната фаза на производството и на съдебното решение.
20. Хърватското правителство и Европейската комисия представят писмени становища по дела C‑554/21, C‑622/21 и C‑727/21. Жалбоподателят в главното производство по дело С‑554/21 представя писмено становище. В проведеното на 5 юни 2023 г. съдебно заседание са изслушани устните становища на хърватското правителство и Комисията.
IV. Анализ
21. Видно от преюдициалните запитвания, запитващата юрисдикция счита, че трябва да получи от Съда тълкуване на член 19, параграф 1 ДЕС и на член 47 от Хартата с оглед на съмненията, които изпитва в това дали член 177, параграф 3 от Правилника за дейността на съдилищата и член 40, параграф 2 от Закона за организацията на съдилищата, които уреждат процеса на вземане на решения в хърватските второинстанционни съдилища, са в съответствие с посочените разпоредби от правото на Съюза.
22. Макар никоя от страните да не е представила становище по компетентността на Съда и по допустимостта на тези искания, необходимо е да се припомни, че съгласно постоянната практика Съдът сам следва да разгледа условията, при които е сезиран от националния съд, за да провери собствената си компетентност или допустимостта на отнесеното към него искане(3).
А. Относно компетентността на Съда
23. Важно е да се подчертае, че при преюдициално запитване по член 267 ДФЕС Съдът може само да тълкува правото на Съюза в пределите на предоставената му компетентност(4).
24. На първо място, що се отнася до прилагането на член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС, следва да се припомни, че по силата на тази разпоредба държавите членки установяват правните средства, които са необходими, за да се осигури на правните субекти зачитането на правото им на ефективна правна защита в областите, обхванати от правото на Съюза. Следователно държавите членки следва да предвидят система от правни средства за защита и производства, осигуряващи ефективен съдебен контрол в посочените области. Видно от практиката на Съда, що се отнася до приложното поле на член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС, тази разпоредба визира „областите, обхванати от правото на Съюза“, независимо от случаите, в които държавите членки прилагат това право по смисъла на член 51, параграф 1 от Хартата(5).
25. Член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС по‑специално следва да се прилага за всеки национален орган, който може да се произнася като съд по въпроси, които се отнасят до прилагането или тълкуването на правото на Съюза и съответно спадат към области, обхванати от това право. Такъв е случаят със запитващата юрисдикция, която в качеството си на хърватски редовен съд всъщност може да се произнася по въпроси, свързани с прилагането или тълкуването на правото на Съюза, и като „съд“ по смисъла, определен в това право, е част от хърватската система от правни средства за защита в „областите, обхванати от правото на Съюза“(6) по смисъла на член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС, така че този съд трябва да отговаря на изискванията за ефективна съдебна защита. Освен това следва да се припомни, че макар организацията на правораздаването в държавите членки да е от тяхната компетентност, при упражняването на тази компетентност държавите членки все пак са длъжни да спазват задълженията, които произтичат за тях от правото на Съюза, и по‑специално от член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС(7).
26. От изложеното по-горе следва, че по настоящите дела Съдът е компетентен да тълкува член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС.
27. На второ място, приложното поле на Хартата спрямо действията на държавите членки е определено в член 51, параграф 1 от нея, съгласно който разпоредбите на Хартата се отнасят за държавите членки единствено когато те прилагат правото на Съюза, като тази разпоредба потвърждава постоянната практика на Съда, според която основните права, гарантирани в правния ред на Съюза, трябва да се прилагат във всички положения, уредени от правото на Съюза, но не и извън последните. Както следва от постоянната практика на Съда, когато дадено правно положение не попада в приложното поле на правото на Съюза, Съдът не е компетентен да го разгледа, и евентуално изтъкнатите разпоредби от Хартата сами по себе си не могат да обосноват тази компетентност(8).
28. В конкретния случай, що се отнася по‑конкретно до член 47 от Хартата, посочен в преюдициалните запитвания, следва да се констатира, че споровете, с които е сезирана запитващата юрисдикция, се отнасят по същество до възстановяването на разходите, направени от публичен орган вследствие на встъпването му в производства по несъстоятелност, и до основателността на първоинстанционен съдебен акт, с който е отхвърлено искането на установено в Загреб (Хърватия) сдружение за откриване на производство по оздравяване. Що се отнася конкретно до производствата по несъстоятелност, безспорно е, че законодателят на Съюза е приел различни актове във връзка с него(9). Трябва обаче да се констатира, че запитващата юрисдикция не посочва нито една разпоредба от правото на Съюза в тази област, която да е приложима към разглежданите спорове, и дори не представя никакви данни, сочещи, че делата в главните производства, описани накратко в актовете за преюдициално запитване, попадат в приложното поле на правото на Съюза. Важно е да се подчертае, че признаването на правото на ефективни правни средства за защита, предвидено в член 47 от Хартата, в конкретен случай предполага лицето, което го изтъква, да се позове на права или свободи, гарантирани от правото на Съюза. От актовете за преюдициално запитване обаче не следва, че жалбоподателите в главните производства са се позовали на право, което им е предоставено с разпоредба от правото на Съюза(10).
29. Предвид гореизложеното нищо не позволява да се приеме, че споровете в главните производства се отнасят до тълкуването или прилагането на норма от правото на Съюза, приложена на национално равнище. Следователно по настоящите дела Съдът не е компетентен да тълкува член 47 от Хартата.
Б. По допустимостта на преюдициалните запитвания
30. Струва ми се, че този въпрос е от особено значение предвид твърде широкия обхват на член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС съгласно тълкуването му от Съда и предвид свързаната с него компетентност на Съда(11). След постановяването на решение Associação Sindical dos Juízes Portugueses(12) Съдът е сезиран с множество преюдициални запитвания с искане за тълкуване на тази разпоредба по дела, които най-малкото са разнообразни, като някои разкриват тежки посегателства срещу правовата държава, и по‑специално срещу независимостта на съдиите, а други засягат въпроса за неповишаването на съдия, класирането му в таблицата за възнагражденията, правилата за разпределяне на делата вътре в съд, качеството на лице, подписало писмена защита, или момента на постановяване на съдебно решение, без очевидна връзка с предмета на спора в главното производство(13). В този контекст строгостта при преценката на допустимостта, изглежда, е единствената възможност да се ограничи разглеждането на преюдициални запитвания, противоречащи на духа и целта на този правен способ, а именно съвместното изработване от Съда и от националната юрисдикция, при спазване на съответните им правомощия, на разрешение на отнесения до нея спор.
31. С оглед на релевантната практика на Съда, и по‑специално на консолидирания ѝ израз, произтичащ от решение Miasto Łowicz, е важно да се подчертае, че въведеното с член 267 ДФЕС производство е инструмент за сътрудничество между Съда и националните юрисдикции, чрез който Съдът предоставя на националните юрисдикции насоки за тълкуването на правото на Съюза, необходими им за разрешаване на висящия пред тях спор, и че основанието да се отправи преюдициално запитване, е не формулирането на консултативни становища по общи или хипотетични въпроси, а истинската необходимост от отговор за ефективното решаване на даден правен спор. Видно от самия текст на член 267 ДФЕС, исканото решение по преюдициално запитване трябва да е „необходимо“, за да може запитващата юрисдикция да постанови „своенейното решение“ по образуваното пред нея дело. Съдът съответно нееднократно е постановявал, че както от съдържанието, така и от структурата на член 267 ДФЕС е видно, че преюдициалното производство по‑специално предполага действително наличие на висящ пред националните юрисдикции спор, в който те трябва да се произнесат с акт, отразяващ евентуално решението по преюдициалното запитване. В преюдициалното производство Съдът има за задача да подпомогне запитващата юрисдикция при решаването на висящия пред нея конкретен спор. Следователно в рамките на такова производство между спора в главното производство и разпоредбите от правото на Съюза, чието тълкуване се иска, трябва да има такава връзка, че тълкуването да е обективно необходимо за акта, който трябва да бъде постановен от запитващата юрисдикция(14).
32. От решение Miasto Łowicz се установява, че тази връзка може да бъде пряка или непряка в зависимост от трите посочени в него хипотези за допустимост. Връзката е пряка, когато националната юрисдикция трябва да приложи правото на Съюза, чието тълкуване се иска, за да разреши спора в главното производство по същество (първа хипотеза). Връзката е непряка, когато решението по преюдициалното запитване може да даде на запитващата юрисдикция тълкуване на процесуални норми от правото на Съюза, които тя е длъжна да приложи, за да постанови своето решение (втора хипотеза), или тълкуване на правото на Съюза, позволяващо ѝ да разреши процесуални въпроси от националното право, преди да може да се произнесе по съществото на спора, с който е сезирана (наричана по‑нататък „третата хипотеза“)(15).
33. Както вече бе отбелязано по‑горе, споровете в главните производства имат определена материална връзка с правото на Съюза относно производствата по несъстоятелност, без запитващата юрисдикция да иска от Съда тълкуване на някоя от неговите разпоредби, която връзка е явно недостатъчна, за да се изпълни критерият за необходимост. От преюдициалните запитвания също така не следва, че запитващата юрисдикция трябва да приложи член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС, за който се отнасят преюдициалните въпроси, за да разреши по същество тези спорове относно поемането на разходите или условията за образуване на производство по несъстоятелност.
34. Оказва се всъщност, че с преюдициалните въпроси, които е отправила до Съда, и с исканото от нея тълкуване на правото на Съюза запитващата юрисдикция цели да получи разяснения, не за да се произнесе по същество по споровете, с които е сезирана, а именно по въпрос от процесуално естество, разбиран в широк смисъл(16), от националното право, който трябва да се реши от нея in limine litis, тъй като се отнася до възможността тази юрисдикция да се произнесе напълно независимо по посочените спорове в рамките на вътрешен механизъм, който има за цел да осигури последователността в практиката на юрисдикцията и в който се включват други съдебни инстанции. Запитващата юрисдикция е изложила достатъчно подробно причините, поради които в настоящия случай има въпроси относно тълкуването на член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС, и в частност установената от нея връзка между посочената разпоредба от Договора и националните разпоредби, които според нея могат да окажат влияние върху съдебния процес, в края на който тя ще постанови своите съдебни актове. Според тази юрисдикция, предвид отговора на Съда относно съответствието на посочения по‑горе механизъм, тя ще може или няма да може да се отклони от правните позиции, приети от съответното съдийско отделение във връзка със споровете в главните производства.
35. Тези съображения по никакъв начин не променят предмета на споровете и направената по‑горе констатация, че от преюдициалните запитвания не е видно те да се отнасят до въпроси, засягащи правото на Съюза. Фактът, че предвид естеството на процесуалната проблематика, повдигната в преюдициалните запитвания, тълкуването на Съда на член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС може да окаже влияние върху начина, по който запитващата юрисдикция ще реши споровете в главните производства, не означава, че то отговаря на истинска необходимост за разрешаването по същество на спорове, свързани с правото на Съюза.
36. При това положение трябва ли Съдът да отговори на поставените от запитващата юрисдикция въпроси, които действително са необходими, за да може тя да разреши in limine litis национален процесуален проблем, който може да има отрицателно отражение върху задължението на държавите членки по член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС, преди да разреши по същество спорове, които нямат връзка с правото на Съюза? Според мен това е деликатен въпрос.
37. На първо място, следва да се припомни, че в решение Miasto Łowicz Съдът разглежда последователно допустимостта на поставените преюдициални въпроси с оглед на три отделни и самостоятелни положения, отговарящи на критерия за необходимост, за да стигне до извода, че те са недопустими, като за третата хипотеза подчертава разликата с делата, довели до постановяване на решение A. K. и др. (Независимост на дисциплинарната колегия на Върховния съд)(17), по които исканото от Съда преюдициално тълкуване е можело да повлияе върху въпроса за определянето на юрисдикцията, компетентна да се произнесе по същество по споровете, „които се отнасят до правото на Съюза“(18).
38. На второ място, формулировката в решение Miasto Łowicz на третата хипотеза за допустимост, отделно от по‑обичайната хипотеза за пряка връзка на съществото на спора в главното производство с правото на Съюза, не означава, че за да ѝ се придаде смисъл, тази хипотеза трябва непременно да се разбира като приложима към случай, в който няма такава връзка. Всъщност следва да се вземе предвид многообразието на преюдициалните запитвания и да се разсъждава с оглед на всеки поставен преюдициален въпрос. В актовете за преюдициално запитване може да се съдържат, както в настоящия случай, преюдициални въпроси, които се отнасят единствено до проблем с национален процесуален характер, или да се смесват различни по естеството си преюдициални въпроси, някои от които имат пряка връзка със съществото на спора в главното производство, а други са свързани с национална процесуална проблематика, като първите, за разлика от вторите, могат да бъдат обявени за допустими(19).
39. На трето място, с оглед на формулировката на член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС, който се отнася общо до „областите, обхванати от правото на Съюза“, независимо от случая, в който държавите членки прилагат това право, обосновката за компетентността на Съда не може да бъде тази за допустимостта на преюдициалните запитвания, тъй като в противен случай две отделни правни понятия биха се смесили и последното изискване би станало безполезно.
40. Вярно е, че независимостта на съдиите е неделима от правна гледна точка и както подчертава генерален адвокат Bobek(20), по същество няма „независимост на съдиите в рамките на приложното поле на правото на Съюза“ и „независимост на съдебната власт в делата с изцяло вътрешен характер“. Колкото и релевантно да може да бъде това становище, то не позволява да се прекрачи фазата на допустимостта на поставените преюдициални въпроси и съответно да освободи Съда от задължението да се запита дали правото на Съюза действително се прилага в спора в главното производство, който запитващата юрисдикция трябва да разреши(21).
41. Фактът, че повдигнатият от запитващата юрисдикция проблем, изглежда, има известна тежест поради системния характер на разглежданите норми за националната съдебна система, не се отнася до разглеждането на допустимостта, а до разглеждането по същество, а именно до съответствието на тези правила с изискванията на член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС. Наличието на някакво колебание запитващата юрисдикция да се остави без отговор и съответно да не се разглеждат правна уредба и практика, които потенциално биха могли да засегнат независимостта на хърватските съдии и които предвид въвеждането на този механизъм за уеднаквяване на съдебната практика могат да представляват интерес за доста други национални правни системи, не може да бъде причината, в случая имплицитна, за обявяване на допустимост(22).
42. Ето защо би трябвало да се приеме, че ако Съдът допусне да му бъде отправен въпрос относно разпоредба от правото на Съюза, за да се разреши въпрос от национално процесуално естество, така че главните производства да могат да бъдат проведени по съответстващ на правото на Съюза начин, това се прави единствено с оглед на постановяването на решение от запитващата юрисдикция, с което тя да се произнесе по същество по спора в главното производство, свързан с правото на Съюза. Трябва обаче да призная, че по този аспект практиката на Съда след решение Miasto Łowicz не се характеризира с единност, доколкото някои решения за недопустимост или за допустимост на поставените преюдициални въпроси се вписват в посоката му(23), докато други, изглежда, се отдалечават от него, като освен това видимо се възприемат противоречиви разрешения(24).
43. В неотдавнашно решение Съдът общо посочва, че преюдициалните въпроси, които имат за цел да дадат възможност на запитваща юрисдикция да разреши in limine litis трудности от процесуално естество — като например свързаните със собствената ѝ компетентност да разгледа висящо пред нея дело, или пък с правните последици, които следва или не следва да се признават на съдебно решение, потенциално възпрепятстващо по‑нататъшното разглеждане на такова дело от тази юрисдикция — са допустими съгласно член 267 ДФЕС(25). Този подход, изглежда, прави процесуалния проблем като такъв автономен, в смисъл че той би могъл да удовлетвори сам по себе си критерия за необходимост по член 267 ДФЕС. Въпреки това Съдът ясно и единствено е имал предвид само две особени хипотези, различни от положението, с което се сблъсква запитващата юрисдикция, в чиито преюдициални запитвания не се съдържат никакви въпроси относно материалноправната ѝ компетентност да разреши споровете в главните производства, нито пък се посочват съдебни решения, които са пречка за по‑нататъшното разглеждане на тези спорове.
44. Накрая, считам за необходимо да спомена втората хипотеза, посочена в решение Miasto Łowicz. В това отношение, макар Съдът вече да е счел за допустими преюдициални въпроси относно тълкуването на процесуални разпоредби от правото на Съюза, които съответната запитваща юрисдикция е длъжна да приложи, за да постанови решението си, според мен не е такъв обхватът на въпросите, поставени по настоящите съединени дела, освен ако член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС трябва да се класира в посочената категория норми. Анализът на релевантната практика на Съда показва, че тя се отнася до актове от вторичното право, с които се установяват специфични правила от процесуално естество — особени положения, налагащи възприетото от Съда разрешение по отношение на допустимостта(26).
45. В това отношение е важно да се подчертае, че Съдът е обявил за допустим преюдициален въпрос относно тълкуването на Регламент (ЕО) № 1206/2001(27) — въпрос, за който преди това е било установено, че няма пряко отношение към решаването на спора в главното производство, свързан с предоставяне на обезщетения въз основа на договорна клауза за неупражняване на конкурентна дейност(28). Отнасянето на такова разрешение към настоящите дела, съчетано с тълкуването от Съда на член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС, за да се приеме, че той разполага с компетентност, би довело до разширително, за да не кажа неограничено, прилагане на тази разпоредба в област, а именно организацията на правораздаването в държавите членки, която би трябвало да е от тяхната компетентност.
46. С оглед на изложените по‑горе съображения следва да се приеме, че отправените до Съда преюдициални въпроси не се отнасят до тълкуване на правото на Съюза, което е обективно необходимо за разрешаване на споровете в главните производства, а имат общ характер, което обосновава извода, че са недопустими.
47. От съображения за изчерпателност, при изпълнението на възложената на генералния адвокат задача за оказване на съдействие на Съда, все пак ще изложа анализа си по същество по посочените въпроси.
В. По същество
48. От актовете за преюдициално запитване следва, че запитващата юрисдикция има съмнения в съответствието на националната правна уредба и националната практика, които предвиждат намесата, в процеса на вземане на решения във второинстанционни производства, на съдията по регистрирането и на съдийското отделение, за които тази юрисдикция пита отделно и конкретно Съда. Тъй като тези намеси спадат към един и същ механизъм за осигуряване на последователността в практиката на даден съд, съвместимостта на този механизъм с член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС следва да се прецени, като поставените преюдициални въпроси се разгледат заедно(29).
49. Преценката на съответствието на този механизъм предполага най‑напред да се подчертае значението на принципа на правна сигурност в контекста на предотвратяване на различията в съдебната практика.
1. По изискването за правна сигурност
50. Принципът на правна сигурност е общ принцип на правото на Съюза, който цели да гарантира предвидимостта на правните положения и отношения, произтичащи от правото на Съюза(30). Той изисква по‑специално правните норми да бъдат ясни и точни и прилагането им да е предвидимо за правните субекти, за да могат заинтересованите лица да разберат точно обхвата на задълженията, които съответната правна уредба им налага, и да разберат недвусмислено правата и задълженията си и да действат съобразно с тях(31).
51. Последователността на съдебната практика за тълкуване на правото на Съюза, която е източник на предвидимост и съответно на правна сигурност, очевидно е голяма грижа на Съда, включително в начина му на вътрешно функциониране, тъй като тя съответства на първоначалната му задача. Съгласно постоянната съдебна практика установеният с член 267 ДФЕС механизъм на преюдициалното запитване цели да гарантира при всички обстоятелства, че правото на Съюза ще поражда едни и същи последици във всички държави членки, и така да предотврати различията в тълкуването му, което националните юрисдикции следва да прилагат, и се стреми да гарантира това прилагане. За тази цел посоченият член предоставя на националния съд средство за отстраняване на трудностите, до които би могло да доведе изискването за осигуряване на пълното действие на правото на Съюза в рамките на съдебните системи на държавите членки(32).
52. Освен това Съдът счита, че вертикален механизъм за уеднаквяване на съдебната практика чрез намесата на върховните съдилища на държавите членки сам по себе си не е в противоречие с правото на Съюза дори ако решенията на тези съдилища са задължителни за низшестоящите съдилища. Извод за несъвместимост би се наложил само ако националното право не гарантира независимостта на върховните съдилища или ако този механизъм може да попречи на национална юрисдикция да отправи преюдициално запитване до Съда(33).
53. Това обаче не променя факта — както правилно отбелязва ЕСПЧ при осъществяването на своя контрол за спазване на член 6, параграф 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. (наричана по‑нататък „ЕКПЧ“) — че евентуалните различия в съдебната практика между националните съдилища или в рамките на един и същ съд са присъщи на всяка съдебна система. Макар такова положение само по себе си да не е в противоречие с ЕКПЧ, ЕСПЧ уточнява, че принципът на правната сигурност, който е имплицитен във всички членове от нея, цели по‑специално да гарантира известна стабилност на правните положения и да насърчи общественото доверие в правосъдието. Всяко запазване на различия в съдебната практика създава риск от възникване на състояние на правна несигурност, което може да намали доверието на обществеността в съдебната система, при положение че това доверие е един от основните компоненти на правовата държава. При тези обстоятелства ЕСПЧ постановява, че договарящите държави са длъжни да организират своите съдебни системи по такъв начин, че да се избегне приемането на разминаващи се съдебни решения, и проверява въвеждането на механизми, които могат да гарантират последователност в практиката в рамките на съдилищата и уеднаквяване на съдебната практика(34).
54. Интересно е да се отбележи, от една страна, че механизмът за осигуряване на последователността в съдебната практика, посочен в настоящите дела, се отнася до хърватските второинстанционни съдилища, докато разрешаването на евентуални противоречия или неясноти, произтичащи от съдебни решения, които съдържат разминаващо се тълкуване, по принцип е част от ролята на съответния върховен съд(35). Според мен последната обаче по никакъв начин не изключва необходимото отчитане на дадена хармонизирана практика на второинстанционните съдилища, особено с оглед на изключителния характер на способите за защита, които могат да се използват срещу решенията на тези съдилища(36). Предвидимостта на правото и произтичащата от нея правна сигурност трябва да бъдат грижа на всички съдебни органи, независимо от ранга им в съдебната система, за да се осигури навсякъде върху дадена територия равенството на всички правни субекти пред закона. От друга страна, въпросният механизъм има за цел да осигури хоризонтална последователност, като чрез него всеки второинстанционен съд трябва да следи за единството на собствената си практика — положение, на което ЕСПЧ отдава особена важност(37).
55. Необходимото въвеждане на механизми, предназначени за осигуряване на последователността в съдебната практика, обаче не може да се извършва при пренебрегване на достъпа до независим и безпристрастен съд, създаден със закон.
2. По спазването на правото на ефективна съдебна защита
56. Следва да се припомни, че Съюзът обединява държави, които свободно и доброволно са възприели посочените в член 2 ДЕС общи ценности, зачитат тези ценности и се ангажират да ги насърчават. От член 2 ДЕС по‑специално следва, че Съюзът се основава на ценности, като например правовата държава, които са общи за държавите членки в общество, една от характеристиките на което е справедливостта. В това отношение следва да се отбележи, че взаимното доверие между държавите членки, и в частност между техните съдилища, почива на основополагащото схващане, че държавите членки споделят поредица от общи ценности, на които се основава Съюзът, както се уточнява в този член. Освен това зачитането от държава членка на ценностите, прогласени в член 2 ДЕС, представлява условие за упражняването на всички права, произтичащи от прилагането на Договорите спрямо тази държава членка. Следователно държава членка не може да измени законодателството си така, че да доведе до намаляване на защитата на правовата държава като ценност, конкретизирана по‑специално с член 19 ДЕС. Държавите членки следователно са длъжни да избягват всяко намаляване на защитата на тази ценност в законодателството си в областта на организацията на правораздаването, като се въздържат от приемане на правила, които биха могли да засегнат независимостта на съдиите(38).
57. Както се предвижда в член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС, държавите членки следва да предвидят система от правни средства и производства, осигуряващи на правните субекти спазване на правото им на ефективна съдебна защита в областите, обхванати от правото на Съюза. Посоченият в член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС принцип на ефективната съдебна защита на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, представлява основен принцип на правото на Съюза, който произтича от общите конституционни традиции на държавите членки, провъзгласен е в членове 6 и 13 от ЕКПЧ и понастоящем е потвърден в член 47 от Хартата(39).
58. Щом като член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС задължава всички държави членки да определят правните средства, необходими за осигуряването на ефективна правна защита по смисъла по‑специално на член 47 от Хартата в областите, обхванати от правото на Съюза, последната разпоредба трябва надлежно да бъде взета предвид при тълкуването на член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС, както и практиката на ЕСПЧ относно член 6, параграф 1 от ЕКПЧ(40). За да се гарантира обаче, че органите, от които е възможно да се поиска да се произнесат по въпроси, свързани с прилагането или тълкуването на правото на Съюза, могат да осигурят такава ефективна правна защита, от първостепенно значение е запазването на тяхната независимост, което се потвърждава от член 47, втора алинея от Хартата, в който достъпът до „независим“ съд се посочва сред изискванията, свързани с основното право на ефективни правни средства за защита(41).
59. Макар по настоящите дела въпросът за независимостта на сезирания съдебен състав да е от съществено значение, трябва да се вземе предвид и въпросът за зачитането на правото на защита и за гарантирането на достъп до предварително създаден със закон съд.
а) По изискването за независимост на съдилищата
60. Изискването за независимост на съдилищата, присъщо за правосъдната дейност, е част от същественото съдържание на правото на ефективна съдебна защита и на основното право на справедлив съдебен процес, което има кардинално значение като гарант за защитата на всички права, които правните субекти черпят от правото на Съюза, и за опазването на общите ценности на държавите членки, прогласени в член 2 ДЕС, по‑конкретно на ценността правова държава(42).
61. Съгласно постоянната съдебна практика посоченото изискване за независимост включва два аспекта. Първият аспект, който е външен, изисква съответният орган да упражнява функциите си напълно самостоятелно, без да е йерархично обвързан или да е подчинен на когото и било и без да получава нареждания или инструкции откъдето и да било, като по този начин е защитен от външна намеса или натиск, които могат да накърнят независимостта на преценката на членовете му и да повлияят на техните решения. Вторият аспект, който е вътрешен, е свързан с понятието за безпристрастност и визира еднаквата отдалеченост от страните по спора и от съответните им интереси с оглед на предмета на спора. Този аспект изисква запазването на обективност и липсата на всякакъв интерес от изхода на спора извън строгото прилагане на правната норма. Тези гаранции за независимост и безпристрастност изискват наличието на правила, по‑конкретно що се отнася до състава на органа, назначаването, срока на упражняване на функциите, както и основанията за въздържане, отвод и освобождаване от длъжност на членовете му, които правила да дават възможност да се отстрани всяко оправдано съмнение в съзнанието на правните субекти в неподатливостта на органа на влияние от външни фактори и в неутралността му спрямо противопоставящите се интереси(43).
62. В това отношение е важно съдиите да са защитени от външна намеса или натиск, които могат да застрашат тяхната независимост. Правилата, приложими към статута на съдиите и към упражняването на техните функции, трябва по‑специално да позволяват да се изключи не само всяко пряко влияние под формата на инструкции, но и всички форми на косвено влияние, които биха могли да насочват решенията на съответните съдии, и по този начин да не се допуска положение, при което тези съдии не изглеждат независими или безпристрастни, което би могло да накърни доверието, което правосъдието трябва да вдъхва на правните субекти в едно демократично общество и в една правова държава(44).
63. Макар припомнената по‑горе практика на Съда да цели най-вече да се съхрани независимостта на съдилищата от законодателната и изпълнителната власт в съответствие с принципа на разделение на властите, който характеризира функционирането на правовата държава, тя е напълно приложима, по‑специално предвид общия характер на използваните формулировки, в друг контекст, който може да се квалифицира като чисто вътрешен. В конкретния случай съмненията, изразени в актовете за преюдициално запитване с оглед на член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС, по същество се отнасят до национални разпоредби и национална практика относно механизъм, с който се цели осигуряване на последователността в съдебната практика и който предвижда за тази цел намесата на два органа от същия съд като съдиите, автори на тези актове. В това отношение следва да се отбележи, че в рамките на спор, в основата на който стои решението на председателя на съд да премести съдия без неговото съгласие от отделението на този съд, в което той е работил дотогава, в друго отделение на същия съд, Съдът е приел, че изискването за независимост на съдиите, произтичащо от член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС във връзка с член 47 от Хартата, налага режимът, приложим към преместванията на съдии без тяхно съгласие, да предоставя, също като правилата в областта на дисциплинарната отговорност, по‑специално необходимите гаранции, за да се избегне всякакъв риск тази независимост да бъде застрашена от преки или непреки външни намеси(45).
64. Този подход се потвърждава от изричната практика на ЕСПЧ относно член 6, параграф 1 от ЕКПЧ, съгласно която независимостта на правораздаването изисква съдиите да не бъдат подлагани на неправомерни влияния, идващи не само отвън, но и отвътре в съдебната система. Тази вътрешна независимост на съдиите изисква да не е възможно да им се дават указания или те да бъдат обект на натиск от страна на другите съдии или от лицата, които упражняват административни функции в съда, като например председателя на съда или председателя на колегия в съда. Ако липсват достатъчни гаранции, които да защитават независимостта на съдиите вътре в съдебната система, и в частност спрямо техните йерархични висшестоящи вътре в техния съд, е допустимо да се усъмним в независимостта и безпристрастността на съда(46).
65. Може ли в конкретния случай да се счита, че намесата на съдията по регистрирането и на съдийското отделение — два съдебни органа от същия ранг като първоначално сезирания съдебен състав — накърнява изискването за независимост на членове на съдебния състав? Струва ми се, че отговорът на този въпрос трябва да бъде отрицателен(47).
66. На първо място, важно е да се придържаме към буквалното тълкуване на относимите разпоредби от националната правна уредба за функционирането на „отделението“, което съгласно член 37 от Закона за организацията на съдилищата обединява съдиите от различните съдебни състави в съответния съд, включително от един съдия, произнасящи се по въпроси от една или няколко свързани области на правото. Съгласно член 38 от този закон обсъжданията по време на събрание на отделение се отнасят до „въпросите“, представляващи интерес за отделението, и по‑специално до „спорните правни въпроси“ и до „уеднаквяването на съдебната практика“. В резултат на тези обсъждания се приема „правна позиция“ съгласно член 40, параграф 2 от посочения закон, който израз е показателен, тъй като се противопоставя на понятието за разрешение или решение по дадено дело.
67. На второ място, дадените от хърватското правителство обяснения и разглеждането на представената на Съда преписка потвърждават този тълкувателен анализ относно функционирането на колегиален съдебен орган, включващ съдиите от сезирания състав, които общо обсъждат тълкуването на въпросните норми и свързаната с тях съдебна практика, като в крайна сметка посредством гласуване с мнозинство се приема съвместна позиция на съдиите по тълкуването, което трябва да се възприеме. В този смисъл е безспорно, че на 26 октомври 2021 г. в присъствието на 28 съдии, трима от които са от сезирания състав, и съдията по регистрирането, по инициатива на председателя чрез видеоконферентна връзка се провежда събрание на отделението по търговски спорове. Предмет на това събрание по‑специално са двата правни въпроса, формулирани абстрактно в дневния ред, по които този съдия и този съдебен състав са обменяли информация. В протокола от събранието първоначално се посочва, че присъствието на 28 от 31 съдии, формиращи състава на апелативния търговски съд, е достатъчно, за да се вземат валидни решения, „тоест правни позиции“, и се описват различните действия на съдиите, единият от които е от сезирания състав, и съдържанието на правната позиция по всеки от разглежданите въпроси. Последната се отличава със своята абстрактност и липсата на каквото и да било позоваване на делата в главните производства, образувани пред първоначалния съдебен състав. Освен това от становището на хърватското правителство е видно, че съдийското отделение не разполага с преписките по тези дела, в които се съдържат писмените изявления на страните, а на участниците се предоставя само първото решение на сезирания състав с елементи от съдебната практика.
68. На трето място, сезираният състав следва да вземе предвид общото тълкуване на приложимите правни норми, за да приеме, с оглед на фактите по конкретното дело и доказателствата в преписката, подходящото правно разрешение по разглежданите дела(48). Това разграничение между тълкуване и прилагане на правната норма е познато на други национални правни системи и съответства на самата същност на механизма на всяко преюдициално запитване и разбира се, на този по член 267 ДФЕС. В това отношение следва да се припомни, че целта на последния механизъм е да осигури последователност и единство при тълкуването на правото на Съюза чрез установяването на диалог, воден между съдии, а именно между Съда и националните юрисдикции(49). Функцията, възложена на Съда с член 267 ДФЕС, се състои в предоставянето на всяка юрисдикция на Съюза на насоките за тълкуване на правото на Съюза, които са ѝ необходими за разрешаването на отнесените до нея реални спорове(50). Тази разпоредба оправомощава Съда не да прилага разпоредбите от правото на Съюза към определен случай, а само да се произнася по тълкуването на Договорите и на актовете, приети от институциите на Съюза. Следователно прилагането на правото на Съюза трябва да се извърши не от Съда, а от националните юрисдикции в светлината на насоките за тълкуване, предоставени от Съда(51).
69. Развитият по-горе анализ е от основополагащо значение за преценката на член 40, параграф 2 от Закона за организацията на съдилищата, съгласно който правната позиция, приета на събрание на отделение, е задължителна за всички състави или съдии, действащи като втора инстанция, от това отделение. Ако се приеме разграничението между тълкуване и прилагане на правната норма, фактът, че сезираният състав, който е неразделна част от колегия, обсъждала и гласувала с мнозинство приемането на правната позиция, е длъжен да приложи последната, също като решение на върховен съд, произнасящ се само по правни въпроси, отговаря на целта за правна сигурност, без да се засяга изискването за независимост на съда(52). Да се допусне механизъм за осигуряване на последователността в съдебната практика с уговорката, че правната позиция не е задължителна, както предлага Комисията, би означавало да се приеме, че тази правна позиция има само насърчаващ характер и съответно, че ползата от нея е напълно несигурна.
70. На четвърто място, ролята на съдията по регистрирането в спорния механизъм трябва да бъде очертана. Макар според данните, предоставени от запитващата юрисдикция, този съдия да има правомощия да блокира процеса на вземане на решения и да възпрепятства формалното превръщане на решението на сезирания състав в съдебен акт, който се съобщава на страните, съдията по регистрирането в никакъв случай не може да замени преценката на съдебния състав със своята преценка. Той може само да върне преписката на състава за ново разглеждане заедно със съображения по повдигнатата правна проблематика, а ако разногласията със сезирания състав продължават, само да предупреди председателя на съда или председателя на отделението, натоварен да ръководи работата му, които единствени имат правомощието да сезират този разширен състав, „когато се установят тълкувателни различния между отделения, състави или съдии по въпроси, свързани с прилагането на закона, или когато състав или съдия от дадено отделение се отклонява от вече приета правна позиция“(53). Следователно преценката на тези основания е отговорност единствено на тези два органа, компетентни да сезират отделението(54), което ще приеме правна позиция, която евентуално е в противоречие с подхода на съдията по регистрирането и която ще бъде задължителна за него като съдия от съответното отделение(55). Поради това не може да се счита, че съдията по регистрирането има „последната дума“ в процеса на разискванията между съдиите, който приключва с приемането на правна позиция, имаща задължителна сила по отношение на тълкуването на правната норма, и последващия акт на сезирания състав.
71. Така се очертава вътрешен процесуален механизъм, познат на различни национални правни системи, който предвижда участието на разширен състав без препращане на съответното дело, като този състав не постановява решение за разрешаване на спора вместо първоначално сезирания състав, а само се произнася по правен въпрос и връща делото на първоначалния съдебен състав, който да се произнесе по спора, като вземе предвид дадения от разширения състав отговор. В зависимост от правните системи позицията на последния ще бъде консултативна или, както в настоящия случай, със задължителна сила(56) — само за първоначалния състав или и за други състави.
72. Макар в различни национални правни системи сезирането на разширения състав да се извършва само от първоначално сезирания състав, който може или е длъжен да го направи, ако възнамерява да се отклони от предходната съдебна практика, или когато е установено различие в съдебната практика, или пък когато има риск от такова различие, сезирането може да бъде възложено на трети съдебен орган, като например председателя на съответния съд или на съответното отделение, който в случая е само предупреден от съдията по регистрирането.
б) По изискването за зачитане на правото на защита
73. В становището си Комисията подчертава, че събранията на отделенията не са публично достъпни и че страните не са в състояние да изложат доводите си. В съдебното заседание бе отбелязано, че протоколите от тези събрания не се разпространяват и че в събранията участват съдии, които нито са запознати с писмените становища на страните, нито са ги изслушали — все обстоятелства, поставящи въпроса за справедливостта на процеса. Същото се отнася и за намесата на съдията по регистрирането.
74. Следва да се припомни, че препотвърденият в член 47 от Хартата принцип на ефективна съдебна защита на правата и понятието „справедлив съдебен процес“ в член 6 от ЕКПЧ имат различни аспекти, които включват по‑конкретно зачитането на правото на защита и правото на лицето да бъде съветвано, защитавано и представлявано. От практиката на Съда следва също, че правото на изслушване във всяко производство е неразделна част от зачитането на правото на защита, прогласено в членове 47 и 48 от Хартата, и гарантира на всяко лице възможността да изрази надлежно и ефективно становището си в хода на това производство(57).
75. В настоящия случай е важно да се подчертае, че съгласно член 334 от хърватския граждански процесуален кодекс „съдът е обвързан от решението си, щом като бъде публикувано, а ако решението не е публикувано — щом като бъде изпратено. Съдебното решение поражда действие за страните едва от деня, в който им бъде връчено“. Съгласно член 177, параграф 3 от Правилника за дейността на съдилищата „[д]елото пред второинстанционния съд се счита за приключено към датата на изпращане на съдебния акт от кабинета на съдията след връщане на делото от службата за следене и регистриране на съдебната практика“.
76. Видно от посочените по‑горе разпоредби, разглежданият процесуален механизъм е част от фазата на разискванията между съдиите в производството пред сезирания съдебен състав, тъй като след обсъжданията в този състав формално не се постановява никакъв съдебен акт, при това независимо дали повечето, или всички от формиращите го съдии са съгласни с първото решение. Тази фаза на разискванията между съдиите следва процедура, в хода на която страните са могли да изложат своите искания и доводи при условията на състезателност, като единствената ѝ цел е на магистратите да се даде възможност да обмислят и анализират спора и да го разрешат в съответствие с приложимите правни норми.
77. В конкретния случай разискванията между съдиите включват обмисляне, което се провежда колективно от съдиите в съответното отделение, без да разполагат с преписката по разглежданото от сезирания състав дело, и което се отнася само до абстрактното тълкуване на разглежданата правна норма или норми, обсъждани в хода на предварителното състезателно производство. В този контекст по принцип не може да има правни позиции, приети въз основа на доказателства, по които страните не са имали възможност да изложат становище. Ако обсъжданията в отделението в крайна сметка доведат до извода, че спорът трябва да бъде решен в съответствие с правна норма, която не е посочена и обсъдена от страните в хода на състезателното производство, прилагането на такава правна позиция би предполагало възобновяване на обсъжданията, за да се спази принципът на състезателност, който е част от правото на защита. Това не означава, че обсъждането между съдии в отделението не може да се отнася до съдебна практика, която не е цитирана от страните, или да приеме формата на съображения по аналогия с разпоредба, която е различна от процесната по делото, разглеждано от сезирания състав. Това обсъждане на чисто правния въпрос обаче по същество е работа на съда.
78. Ако се възприеме разграничението между тълкуване и прилагане на правната норма, при описаните по‑горе обстоятелства не може да се приеме, че изискването за справедлив съдебен процес не се спазва.
в) Относно достъпа до създаден със закон съд
79. Като се позовава на постоянната практика на ЕСПЧ, Съдът подчертава, че изразът „създаден в съответствие със закона“ е въведен в член 6, параграф 1, първо изречение от ЕКПЧ, за да не се позволи организацията на съдебната система да бъде оставена на свободната преценка на изпълнителната власт, и за да бъде тази материя уредена с приет от законодателната власт закон по начин, отговарящ на нормите, регулиращи упражняването на нейната компетентност. Този израз отразява именно принципа на правовата държава и се отнася не само до правната основа за самото съществуване на съда, но и до заседаващия по всяко дело състав, както и всяка друга разпоредба от вътрешното право, чието незачитане води до нередовност на участието на един или повече съдии при разглеждането на делото, включително по‑специално разпоредбите относно независимостта и безпристрастността на членовете на съответния правораздавателен орган(58).
80. В това отношение според ЕСПЧ, макар правото на „съд, създаден в съответствие със закона“, гарантирано в член 6, параграф 1 от ЕКПЧ, да представлява самостоятелно право, то все пак има много тясна връзка с гаранциите за „независимост“ и „безпристрастност“ по смисъла на тази разпоредба. Така ЕСПЧ по‑специално постановява, че макар всяко от институционалните изисквания по член 6, параграф 1 от ЕКПЧ да преследва конкретна цел, което ги превръща в специфични гаранции за справедлив съдебен процес, общото между тях е, че са насочени към зачитането на основните принципи, като върховенството на правото и разделението на властите, като в това отношение уточнява, че в основата на всяко от тези изисквания стои необходимостта от запазване на доверието, което съдебната власт трябва да вдъхва на правните субекти, и независимостта на тази власт спрямо другите власти(59).
81. По настоящото дело разпоредбите от националната правна уредба, посочени в актовете за преюдициално запитване, не се отнасят до самото съществуване и до правомощията на Visoki trgovački sud Republike Hrvatske (Апелативен търговски съд), които почиват на доказана правна основа, а до процеса на вземане на решения в него, след като приключи писменото и евентуално устното състезателно производство, водещ до приемане на окончателния съдебен акт, с който се решава отнесеният от страните за разрешаване спор, и по‑специално до условията, при които в този процес участват съдийското отделение и съдията по регистрирането. С оглед на съществените последици, които посоченият процес има за правилното функциониране и легитимността на съдебната власт в една демократична държава, където действа върховенството на правото, този процес непременно е неразделна част от понятието „съд, създаден в съответствие със закона“ по смисъла на член 6, параграф 1 от ЕКПЧ(60).
82. Следва да се отбележи и че проблематиката, повдигната с преюдициалните запитвания, не се отнася до неспазване на вътрешните правила, позволяващи да се отстрани всяко оправдано съмнение в съзнанието на правните субекти в неподатливостта на сезирания съдебен орган на влияние от външни фактори(61), а именно до наличието на разпоредби, които уреждат фазата на разискванията между съдиите в производството и могат да породят такова съмнение.
83. В това отношение ще отбележа, че в основата на всички правила относно функционирането на съдийското отделение стои Законът за организацията на съдилищата. Следователно участието на това отделение във фазата на разискванията между съдиите от сезирания състав почива на безспорна правна основа, която осигурява изискваната степен на предвидимост и сигурност, за да се удовлетвори въпросното изискване(62). Освен това, както бе констатирано по‑горе, редът и условията за това участие не са такива, че да могат да породят у правните субекти основателни съмнения в независимостта на членовете на сезирания състав.
84. Самото съществуване на съдията по регистрирането е предвидено и в Закона за организацията на съдилищата, като наименованието на длъжността съдържа определение на нейната цел, а именно следене и проучване на съдебната практика. Предаването на делата на тази служба преди изпращането на съдебните актове от кабинета на съдията очевидно следва от член 177, параграф 3 от Правилника за дейността на съдилищата — правилник за прилагане на този закон, приет от министъра, отговарящ за правосъдието, по силата на правомощието, което му е предоставено с член 76 от посочения закон(63). Точното съдържание на тази функция обаче не е определено нито в закона, нито в Правилника, особено що се отнася до правомощието да се спре регистрирането на решение на съдебен състав. Тази компетентност произтичала от съдебна практика или — според хърватското правителство — почивала на текст от съдебен акт, който бил вътрешен за съда.
85. Следва обаче да се припомни, че ролята на съдията по регистрирането е да осигурява съдебен надзор, да установява сходните дела, за да следи за еднаквото им разглеждане, и ако това не е така, последното му действие е просто да уведоми — обикновено действие на съдебната администрация — председателя на съдийското отделение, за да се свика събрание и след обсъждане и гласуване с мнозинство да се приеме правно обвързваща позиция. За времето, което е необходимо за това приемане, процесът на вземане на решения логично се спира.
86. Освен това функцията на съдията по регистриране трябва да се съпостави с основанията за свикване на събранието на отделение, а именно, както следва от член 40, параграф 1 от Закона за организацията на съдилищата, наличието на тълкувателни различния между отделения, състави или съдии по въпроси, свързани с прилагането на закона, или когато състав или съдия от дадено отделение се отклонява от вече приета правна позиция. Намесата на съдията по регистрирането допринася за последователността и ефективността на механизъм, който е годен да осигури единството на съдебната практика на съответния съд.
87. При тези обстоятелства специфичната намеса на съдията по регистрирането в процеса на вземане на решения изобщо не е сравнима по обхвата си с тази на отделението, що се отнася до съдържанието на съдебния акт, с който се слага край на спора, и за разлика от намесата на отделението ми се струва, че не попада в обхвата на изискването, съдържащо се в израза „създаден със закон“(64).
3. Междинно заключение
88. Поради изложените по‑горе причини считам, че член 19, параграф 1 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че допуска механизъм, чрез който се цели да се осигури последователността в практиката на съд като разглеждания в главните производства. Този извод ми се струва основателен и с оглед на две съображения.
89. Първо, важно е да се подчертае, че нито член 2 ДЕС, нито член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС, нито която и да е друга разпоредба от правото на Съюза налага на държавите членки конкретен конституционен модел, уреждащ отношенията и взаимодействието между различните власти в държавата, по‑специално що се отнася до определянето и разграничаването на правомощията им, нито пък институционален модел за организация на правораздаването(65). Определянето на последния модел, включително протичането на фазата на разискванията между съдиите в производство, е от компетентността на държавите членки, които разполагат с известна свобода на преценка, за да гарантират прилагането на принципите на правовата държава(66), по‑специално що се отнася до съчетаването на изискванията за правна сигурност, приложими към второинстанционните съдилища, и за независимост на тези съдилища. Както подчертава генерален адвокат Bobek, практиката на Съда има за цел да определи минималните изисквания, на които националните системи трябва да отговарят(67).
90. От своя страна ЕСПЧ уточнява, че в страните с писано право организацията на съдебната система не може да се остави на преценката на съдебните органи, като това обаче не означава, че не им се признава известна свобода да тълкуват националното законодателство в тази област. Делегирането на правомощия по въпроси, засягащи организацията на правораздаването, впрочем е допустимо, доколкото тази възможност се вписва в рамката на вътрешното право на въпросната държава, включително релевантните разпоредби от нейната конституция(68).
91. Второ, от практиката на ЕСПЧ несъмнено следва, че изискванията за правна сигурност и за защита на оправданите правни очаквания на правните субекти не предвиждат придобито право на постоянна съдебна практика. Развитието на съдебната практика само по себе си не е в противоречие с доброто правораздаване, тъй като отказът от динамичен и еволютивен подход би създал риск от възпрепятстване на всякаква реформа или подобряване(69). В настоящия случай обаче ми се струва, че въпросният механизъм води до относително подходящо съчетаване между тези изисквания и необходимата адаптивност на правото към обществените промени чрез напредвания в съдебната практика. Следва да се припомни, че правните позиции, приети на събранието на съдиите от второинстанционните съдилища, не са задължителни за първоинстанционните съдилища, възможно е да бъдат в противоречие с подхода, възприет от съдията по регистрирането, и в никакъв случай не са пречка върховният съд да изпълни регулаторната си роля при прилагането на националното право, евентуално отменяйки акта на второинстанционния съд и същевременно изменяйки съдебната практика.
V. Заключение
92. Ако Съдът счете за допустими преюдициалните запитвания, отправени от Visoki trgovački sud Republike Hrvatske (Апелативен търговски съд, Хърватия), му предлагам да отговори на тази юрисдикция, както следва:
„Член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба и национална практика, предвиждащи във фазата на разискванията между съдиите във второинстанционно съдебно производство, свързано със спор, по който е взето решение от сезирания състав:
– сезирането на разширен състав от председателя на съда или председателя на специализирано отделение предвид това решение и ако има риск за последователността в практиката на съда или има нарушаване на тази последователност, за да се приеме с мнозинство от гласовете съвместна позиция за общото и абстрактно тълкуване на приложимата правна норма, предварително обсъдена от страните, което първоначално сезираният съдебен състав трябва да вземе предвид за разрешаването на спора по същество,
– уведомяването на председателя на съда или председателя на специализирано отделение от съдия, отговарящ за следенето на практиката на съда, че има риск за нейната последователност или че последната е нарушена поради поддържането от сезирания съдебен състав на първоначалното му решение, а до приемането на посочената по-горе правна позиция — спирането на постановяването на съдебния акт по спора от този състав и на съобщаването му на страните“.