ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
Т. ĆAPETA,
представено на 25 май 2023 година(1)
Дело C‑175/22
БK,
при участието на:
Специализирана прокуратура
(Преюдициално запитване, отправено от Специализиран наказателен съд, България)
„Преюдициално запитване — Съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси — Директива 2012/13/EС — Право на информация в наказателното производство — Член 6, параграф 4 — Право на информиране за преквалифицирането на престъпното деяние от националния съд — Член 47, втора алинея от Хартата на основните права на Европейския съюз — Право на справедлив съдебен процес — Безпристрастен съд“
I. Въведение
1. По последни данни всяка година над 9 милиона лица са подложени на наказателно преследване в Европейския съюз(2). Поради това Съюзът e приел няколко правни акта, с които се въвеждат общи процесуални права, приложими в наказателното производство.
2. Един от тези актове е Директива 2012/13/ЕС относно правото на информация в наказателното производство(3), с която се установяват правила относно правото на лицата да бъдат информирани за своите процесуални права, включително за повдигнатото срещу тях обвинение.
3. Настоящото дело е образувано по преюдициално запитване, отправено от Специализирания наказателен съд (България) относно тълкуването на посочената директива във връзка с член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).
4. По същество основният въпрос, поставен по това дело, е дали Директива 2012/13 допуска национална правна уредба, която позволява на съда да признае подсъдимия за виновен за престъпление, преквалифицирано от съда, без той да информира за това лицето, преди да постанови осъдителния съдебен акт. По делото се повдигат и въпроси, свързани с това дали обстоятелството, че информацията за преквалифицирането на престъпното деяние се предоставя от съд, може да противоречи на гаранциите за неговата безпристрастност, залегнали в член 47, втора алинея от Хартата.
II. Фактите в главното производство, отправените преюдициални въпроси и производството пред Съда
5. Специализирана прокуратура (България) сезира Специализирания наказателен съд (България) — запитващата юрисдикция по настоящото дело — с обвинителен акт срещу обвиняемия БК.
6. Специализирана прокуратура (България) твърди, че БК е извършил корупционно деяние в качеството си на разследващ полицейски орган. Предвиденото наказание по българския Наказателен кодекс(4) е лишаване от свобода от 3 до 15 години, глоба до 25 000 лева (около 12 500 евро), конфискация на половината имущество и лишаване от права.
7. Защитата на БК възразява срещу тази правна квалификация, като твърди, че инкриминираните деяния са извън компетентността на БК като разследващ полицай и по-скоро е налице престъплението измама. Съгласно българския наказателен кодекс(5) това престъпление се наказва с лишаване от свобода до пет години.
8. Запитващата юрисдикция отбелязва, че в своя акт по същество е задължена да се произнесе по обвинението такова, каквото е било формулирано от прокурора. Ако тя приеме, че определен елемент от твърдяното престъпление не е осъществен, то следва да постанови оправдателна присъда. Ако обаче приеме, че твърдените от прокурора факти са настъпили, следва да прецени дали те не представляват друго престъпление, което не е по-тежко наказуемо.
9. Запитващата юрисдикция обяснява, че в такава хипотеза съдебната практика тълкува съответното българско законодателство(6) в смисъл, че се допуска възможността съдът да промени служебно правната квалификация на престъпното деяние, без да информира предварително подсъдимия. Това е така само когато няма съществена промяна в елементите на обвинението и новата правна квалификация не води до налагане на по-тежко наказание(7). На практика подсъдимият научава за новата правна квалификация едва с осъдителния съдебен акт.
10. При това положение запитващата юрисдикция счита, че съгласно националното право би било възможно да измени правната квалификация на престъплението, в което е обвинен BK, и по този начин да приеме, че е налице престъплението измама, както твърди защитата на БK. Запитващата юрисдикция посочва и друго възможно престъпление — търговия с влияние, което съгласно българския наказателен кодекс(8) се наказва с лишаване от свобода до шест години или с глоба до 5 000 лв. (приблизително 2 500 евро).
11. Запитващата юрисдикция изразява съмнения дали националното законодателство, както то е тълкувано в съдебната практика, е в съответствие с член 6, параграфи 3 и 4 от Директива 2012/13, тъй като подсъдимият е лишен от всякаква възможност за правна защита срещу новата правна квалификация и научава за нея едва с осъдителния съдебен акт. Въпреки това запитващата юрисдикция не е сигурна дали фактът, че новата правна квалификация не предвижда по-тежко наказание, може да обоснове това национално право.
12. Запитващата юрисдикция отбелязва още, че ако Съдът установи, че Директива 2012/13 не допуска такава национална правна уредба, той би бил длъжен да информира БK за възможността за осъждане въз основа на правна квалификация, различна от посочената от прокуратурата, и да му предостави възможност да подготви защитата си. В такъв случай запитващата юрисдикция се опасява, че може да изгуби неутралността си, ако приеме, че е възможна определена правна квалификация, и след това осъди подсъдимия въз основа на тази квалификация, дори ако преди това е предоставила на лицето възможност да се подготви по нея. При тези обстоятелства запитващата юрисдикция не е сигурна дали фактът, че информацията за преквалифицирането на деянието се предоставя от съда, а не от прокуратурата, не поставя под въпрос безпристрастността на този съд, така както е гарантирана с член 47, алинея втора от Хартата.
13. При тези обстоятелства Специализираният наказателен съд решава да спре главното производство и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„[(1)] Противопоставят ли се чл. 6, ал. 3 и ал. 4 от Директива 2012/13 на такова тълкуване от съдебната практика на национален закон — 301, ал. 1, т. 2, вр. чл. 287, ал. 1 НПК — което допуска възможността съдът с присъдата си да даде правна квалификация на деянието, различна от посочената в обвинителния акт, ако тя не се отнася до по-тежко наказуемо деяние, като основанията за това противопоставяне е обстоятелството, че преди постановяване на присъдата подсъдимият не е бил надлежно информиран за новата различна правна квалификация и не е можел да се защити против нея?
[(2)] При положителен отговор — чл. 47, ал. 2 от Хартата противопоставя ли се съдът да информира подсъдимия за възможността да постанови акт по същество по различна правна квалификация на деянието и също така да му предостави възможност да подготви защитата си по нея, като основанието за това противопоставяне е обстоятелството, че инициативата за тази различна правна квалификация не произтича от прокурора?“.
14. С писмо от 5 август 2022 г. Софийският градски съд (България) информира Съда, че вследствие на изменение в законодателството, в сила от 27 юли 2022 г., Специализираният наказателен съд е закрит и някои наказателни дела, образувани пред него, включително настоящото дело, са прехвърлени, считано от тази дата, на Софийския градски съд.
15. Пред Съда писмени становища представят Чешката република и Европейската комисия. На 2 март 2023 г. е проведено съдебно заседание, на което тези страни представят устни становища.
III. Анализ
16. Двата въпроса, с които е сезиран Съдът, произтичат от особеностите на българското наказателнопроцесуално право, свързани с възможността при определени обстоятелства съдът да промени квалификацията на престъпно деяние, без да информира за това подсъдимия. На практика лицето научава за новата правна квалификация на престъплението едва при постановяване на осъдителния съдебен акт и следователно няма възможност да се защити срещу новата правна квалификация в рамките на наказателното производство. Такова преквалифициране обаче е допустимо само когато няма съществена промяна в обстоятелствената част на обвинението и в резултат на новата правна квалификация не се налага по-тежко наказание. Тези особености са резултат от тълкуването на относимото българско законодателство.
17. Опасенията на запитващата юрисдикция относно съответствието на това национално право с правото на Съюза налагат тълкуване на член 6 от Директива 2012/13 и на основното право на безпристрастен съд, гарантирано от член 47 от Хартата. Ще разгледам последователно всеки от тези два въпроса.
А. По първия въпрос
18. Първият въпрос е свързан с правото на обвиняемия или подсъдимия да бъде информиран за преквалифицирането на престъпното деяние. Според мен този въпрос изисква тълкуване на член 6, параграф 4 от Директива 2012/13, въпреки че запитващата юрисдикция посочва във въпроса си и член 6, параграф 3 от тази директива(9).
19. Ето защо предлагам на Съда да преформулира първия въпрос по същество в смисъл дали член 6, параграф 4 от Директива 2012/13 допуска национална правна уредба, която позволява на съда да информира подсъдимия чак при постановяването на присъдата, че е преквалифицирал престъпното деяние.
20. Този въпрос предполага, че националният съд може да промени правната квалификация на престъплението по собствена инициатива. Искам да уточня в самото начало, че в настоящия случай Съдът не е призован да се произнесе по въпроса дали подобно правомощие на националния съд е съвместимо с правото на Съюза(10). Първият въпрос се отнася единствено до това в кой момент информацията за промяната трябва да бъде съобщена на подсъдимия.
21. Тъй като отговорът на този въпрос изисква тълкуване на Директива 2012/13, ще започна с няколко думи за тази директива и за член 6 от нея.
1. Директива 2012/13 и член 6 от нея
22. Директива 2012/13 е една от шестте директиви за „процесуалните права“ или директиви „пътна карта“, които са приети в резултат на Резолюцията на Съвета от 2009 г. относно пътна карта за укрепване на процесуалните права на заподозрени лица или обвиняеми в рамките на наказателното производство(11). Последната пътна карта е одобрена със Стокхолмската програма на Европейския съвет относно пространството на свобода, сигурност и правосъдие(12). Тези директиви са приети с оглед на компетентността на Европейския съюз по член 82, параграф 2, буква б) ДФЕС да приема минимални правила относно правата на лицата в наказателния процес(13).
23. Основното съображение, с което се обосновават тези общи правила, е улесняването на взаимното признаване на съдебни решения по наказателни дела(14). Това намира много ясен израз в преамбюла на Директива 2012/13(15).
24. С Директива 2012/13 се установяват общи минимални правила относно правото на информация на заподозрените лица и обвиняемите в наказателното производство(16). Правото на информация в наказателното производство е основен аспект на правото на справедлив съдебен процес(17), тъй като процесът може да бъде справедлив само ако хората са запознати с правата си(18).
25. Член 6 от Директива 2012/13, който е от значение за настоящото дело, спомага за осигуряването на справедлив съдебен процес, като установява правила относно един от аспектите на правото на информация(19). Той се отнася до правото на заподозрените лица или обвиняемите да знаят в какво са обвинени, и гласи следното:
„1. Държавите членки гарантират, че заподозрените лица или обвиняемите получават информация относно престъпното деяние, в извършването на което са заподозрени или обвинени. Тази информация се предоставя незабавно и с подробностите, необходими, за да се гарантира справедливостта на производството и ефективното упражняване на правото на защита.
2. Държавите членки гарантират, че заподозрените лица или обвиняемите, които са арестувани или задържани, са информирани относно основанията за техния арест или задържане, включително за престъпното деяние, в извършването на което са заподозрени или обвинени.
3. Държавите членки гарантират, че не по-късно от момента на внасяне на обвинението в съда се предоставя подробна информация относно обвинението, включително относно характера и правната квалификация на престъплението, както и формата на участие на обвиняемия.
4. Държавите членки гарантират, че заподозрените лица или обвиняемите са информирани незабавно за промени в информацията, предоставена в съответствие с настоящия член, когато това е необходимо, за да се гарантира справедливостта на производството“.
26. В съображение 27 от Директива 2012/13 се уточнява, че на лица, обвинени в извършването на престъпление, следва да се предостави цялата информация относно обвинението, необходима, за да могат те да подготвят защитата си и за да се гарантира справедливостта на производството.
27. В съображение 29 от Директива 2012/13 допълнително се посочва, че когато в хода на наказателното производство обстоятелствата по обвинението се променят до такава степен, че положението на заподозрените лица или на обвиняемите е значително засегнато, това им се съобщава при необходимост, за да се гарантира справедливостта на производството, и своевременно, за да се позволи ефективното упражняване на правото на защита.
2. Разглеждане на първия въпрос
28. Налице ли е противоречие с член 6, параграф 4 от Директива 2012/13, когато подсъдимият бъде информиран, че обвиненията срещу него са променени чак с постановяването на присъдата, с която това лице се осъжда по променените обвинения?
29. Очевидният отговор е „да“, тъй като на подсъдимия не е била предоставена възможност да се защити срещу обвиненията, по които е бил осъден. Дали обаче отговорът е толкова очевиден, ако новото и първоначалното обвинение имат едни и същ фактически състав? Може ли да се приеме, че в такава ситуация подсъдимият не е могъл да се защити?
30. Чешката република счита, че член 6, параграф 4 от Директива 2012/13 допуска национална правна уредба като разглежданата, ако новата правна квалификация не е нито по-тежка, нито изненадваща. Тя основава довода си на формулировката на тази разпоредба, че заподозрените лица или обвиняемите трябва да бъдат информирани за промените само „когато това е необходимо, за да се гарантира справедливостта на производството“. В съдебното заседание Чешката република дава пример с престъпленията кражба и грабеж. Според нейните обяснения кражбата обикновено се определя като присвояване на чужда вещ, а грабежът обикновено означава кражба чрез използване на сила. Ако първоначалната правна квалификация на престъпното деяние е грабеж, а след това бъде променена на кражба, съдът не е длъжен да информира подсъдимия, тъй като престъплението грабеж включва всички съставомерни признаци на кражбата, така че възможността за защита вече е била налице. Ако обаче първоначалната правна квалификация на престъплението е кражба, тя не може да бъде променена на грабеж, без подсъдимият да бъде уведомен за това и да му бъде предоставена възможност да се защити, тъй като престъплението кражба не съдържа всички елементи от състава на грабежа.
31. Комисията твърди, че национален закон като разглеждания е в противоречие с член 6, параграф 4 от Директива 2012/13. Въпреки това Комисията счита, че ако фактическият състав на преквалифицираното престъпно деяние се съдържа в първоначалното престъпно деяние, не би било необходимо подсъдимият да бъде информиран за това преди постановяването на присъдата. В такъв случай не е необходимо подсъдимият да променя стратегията си за защита. Комисията счита, че настоящият случай не е такъв.
32. Както Чешката република, така и Комисията се позовават на съдебната практика на Европейския съд по правата на човека (наричан по-нататък „ЕСПЧ“). Те посочват, че установяването на нарушение на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък „ЕКПЧ“) зависи от гарантирането на справедливостта на съдебния процес, поради което трябва да се вземе предвид обстоятелството дали в хода на производството подсъдимият е знаел за възможността за промяна на правната квалификация. По подобен начин следвало да се разбира тълкуването на член 6, параграф 4 от Директива 2012/13, и по-специално формулировката „необходимо, за да се гарантира справедливостта на производството“.
33. Следователно е необходимо да се започне с разглеждане на относимата практика на Съда — буква а) по-нататък и на ЕСПЧ — буква б) по-нататък.
а) Относимата практика на Съда
34. Решение Колев и др.(20) се отнася основно до тълкуването на член 6, параграф 3 от Директива 2012/13. Съдът, заседаващ в голям състав, приема, че целта на член 6 от Директива 2012/13 да се позволи ефективното упражняване на правото на защита и да се гарантира справедливостта на производството, налага обвиняемият да получи подробна информация за обвиненията към момент, който да му позволи да подготви ефективно защитата си. От значение за настоящия случай е постановеното по-нататък от Съда, че посоченото изискване не изключва предвидената в член 6, параграф 4 от Директива 2012/13 възможност информацията относно обвинението, предоставена на защитата, да бъде изменена впоследствие, по-специално по отношение на правната квалификация на деянията, в които лицето е обвинено. Все пак Съдът подчертава, че това изменение следва да бъде оповестено на обвиняемия или неговия адвокат в момент, в който той все още разполага с възможност да реагира ефективно преди съвещанието(21).
35. В решение Moro(22) Съдът повтаря посочените по-горе изводи и постановява, че информацията за всяка промяна във връзка с обвинението се отнася не само до промени в деянията, за които е повдигнато е обвинението, но и до промяната в правната квалификация на тези деяния. Това е предвидено в член 6, параграф 4 от Директива 2012/13, така че обвиняемият да може да упражни правото си на защита конкретно и ефективно(23).
36. Следователно, изглежда, от практиката на Съда ясно следва, че когато се преквалифицира престъпното деяние, член 6, параграф 4 от Директива 2012/13 изисква обвиняемият или подсъдимият да бъде информиран за променената квалификация в момент, в който той ще има възможност да реагира срещу това ново обвинение и който трябва да е преди етапа на съвещанието.
37. Следователно тази съдебна практика е в подкрепа на становището, че разглежданата по настоящото дело национална правна уредба противоречи на член 6, параграф 4 от Директива 2012/13. В нито едно от предходните дела обаче Съдът не е бил сезиран с искане да се произнесе по въпроса дали информацията за преквалифицирането на престъпното деяние трябва да бъде предоставена на обвиняемия или подсъдимия, ако новата правна квалификация се извежда от същите елементи от фактически състав, както и първоначалната. Поради това не може да се счита, че предходната съдебна практика съдържа категоричен отговор за целите на настоящото дело.
б) Относимата практика на ЕСПЧ
38. Както обясних (вж. т. 32 от настоящото заключение), и Чешката република, и Комисията се позовават на практиката на ЕСПЧ относно член 6, параграф 3, буква а) от ЕКПЧ, който предвижда правото на всяко лице да бъде незабавно и подробно информирано за характера и причините за обвинението срещу него на разбираем за него език.
39. На първо място, ЕСПЧ приема, че член 6, параграф 3, буква а) от ЕКПЧ предоставя на лицето правото да бъде информирано не само за основанието на обвинението (т.е. за деянията, които се твърди, че е извършило и на които се основава обвинението), но и за правната квалификация на тези деяния. Това се счита за важно, за да се гарантира, че производството е справедливо(24). Следователно обхватът на член 6, параграф 3, буква а) от ЕКПЧ се преценява в светлината на по-общото право на справедлив процес, гарантирано с член 6, параграф 1 от ЕКПЧ, и на правото на лицето да разполага с достатъчно време и възможности за подготовка на защитата си съгласно член 6, параграф 3, буква б) от нея(25).
40. Що се отнася до промените в обвинението, обвиняемият или подсъдимият трябва да бъде надлежно и в пълна степен информиран за тях, както и да разполага с необходимото време и възможности да реагира и да организира защитата си въз основа на всяка нова информация или твърдение(26). Както ЕСПЧ последователно приема, когато това право е признато във вътрешното законодателство, ако съдилищата имат възможност да преквалифицират фактите, с които са били надлежно сезирани, те трябва да гарантират, че подсъдимият е имал възможност да упражни правото си на защита по този въпрос по конкретен и ефективен начин. Това означава, че лицето е информирано подробно и своевременно не само за фактите по същество, на които се основава обвинението, но и за правната квалификация на тези факти(27).
41. Въз основа на тези съображения ЕСПЧ установява, че нарушение на член 6, параграф 3, букви а) и б) от ЕКПЧ, във връзка с член 6, параграф 1 от нея, е налице в ситуации, в които престъпното деяние е било преквалифицирано от съда и на подсъдимия не е била предоставена никаква възможност да се защити срещу новата правна квалификация по практически и ефективен начин и в подходящия срок(28). По-специално ЕСПЧ подчертава, че е твърде късно, ако информацията е предоставена, когато лицето вече не разполага с възможност да подготви защитата си срещу новото обвинение и научава за преквалификацията едва от осъдителния съдебен акт(29).
42. Освен това ЕСПЧ не счита за относим факта, че вследствие на преквалифицирането се прилага по-леко наказание(30).
43. Например в решение Pélissier и Sassi с/у Франция(31) Голямото отделение на ЕСПЧ постановява, че е налице нарушение на ЕКПЧ, тъй като съдът е променил квалификацията на престъплението престъпно обявяване в несъстоятелност в престъпление подпомагане и подбуждане към престъпно обявяване в несъстоятелност при обстоятелства, при които подсъдимите не са били информирани за това обвинение. В този контекст ЕСПЧ разглежда въпроса дали тези лица е трябвало да знаят за възможността да бъдат осъдени по новото обвинение. Като взема предвид разликите в елементите от фактическия състав, които трябва да бъдат доказани, ЕСПЧ приема, че това ново обвинение в подпомагане и подбуждане към посоченото престъпление не представлява част от фактическия състав на първоначалното обвинение, който им е известен от началото на производството. Макар че не е негова задача да преценява основателността на защитните доводи, които тези лица можели да повдигнат, ако имаха възможност да представят становища по новото обвинение, ЕСПЧ все пак отбелязва, че е правдоподобно да се твърди, че защитата би била различна. Следователно, като е използвал правото, предоставено му от националното законодателство, да преквалифицира обвинението, съдът е трябвало да предостави на подсъдимите възможност да подготвят защитата си срещу новото обвинение. Да се научи за променената квалификация едва от осъдителния съдебен акт, било твърде късно.
44. По подобен начин ЕСПЧ установява нарушение на ЕКПЧ по делото Пенев с/у България(32). ЕСПЧ подчертава, че подсъдимият не е могъл да знае, че съдът може да постанови присъда въз основа на нова правна квалификация, че фактическите състави на старото и новото престъпление са различни и че фактическият състав на новото престъпление никога не е бил обсъждан в производството, тъй като подсъдимият научил за новата правна квалификация едва от осъдителния съдебен акт. ЕСПЧ също така отхвърля доводите, че правната квалификация на престъпното деяние не е от съществено значение, доколкото алтернативната присъда се основавала на същите факти, и повтаря, че ЕКПЧ изисква обвиняемият или подсъдимият да бъде подробно информиран не само за деянията, които се твърди, че е извършил, но и за дадената им правна квалификация.
45. Делото Д.М.Т. и Д.К.И. с/у България(33), изглежда, има най-голямо сходство с настоящото дело, тъй като е относно преквалифициране на престъпното деяние от подкуп в измама. ЕСПЧ установява нарушение на ЕКПЧ, тъй като в нито един момент в хода на производството подсъдимият не е бил информиран за промяната в квалификацията; той научава за повдигнати срещу него нови обвинения едва от осъдителния съдебен акт. Според ЕСПЧ подсъдимият не могъл да предвиди, че ще бъде извършено такова преквалифициране, имайки предвид различията в елементите от фактическия състав на двете престъпления, поради което било правдоподобно защитата да бъде различна.
46. Намирам за важно да се отбележи, че в тези случаи е имало разлики в фактическите състави, които е трябвало да бъдат доказани и за първоначалното, и преквалифицираното престъпно деяние.
47. За разлика от това ЕСПЧ не установява нарушение на ЕКПЧ в ситуации, в които на обвиняемия или подсъдимия е предоставена възможност да реагира на новата правна квалификация на престъплението(34). Такъв е например случаят, когато подсъдимият е информиран за възможността за изменение на обвиненията в хода на разглеждането на делото от компетентния съд и е имал възможност да изложи доводи срещу новите обвинения преди постановяването на осъдителния съдебен акт(35). Тази ситуация обаче се различава от настоящия случай, в който подсъдимият научава за преквалифицирането на престъпното деяние едва при постановяване на осъдителния съдебен акт.
48. По някои дела ЕСПЧ не установява нарушение на ЕКПЧ, когато е констатирано, че обвиняемият или подсъдимият е бил наясно с елементите на новата правна квалификация и е бил в състояние да се защити срещу обвинението в рамките на производството.
49. По дело Salvador Torres с/у Испания(36) ЕСПЧ не установява нарушение на правото на подсъдимия по член 6, точка 3, буква а) от ЕКПЧ поради изменение на квалификацията на престъплението от обикновено присвояване в такова с отегчаващи вината обстоятелства, тъй като подсъдимият се възползвал от служебното си положение. Общественият характер на длъжността на подсъдимия бил част от фактическия състав на първоначалното обвинение, и следователно му бил известен от самото начало на производството. Следователно подсъдимият имал възможност да обсъди този въпрос в рамките на производството.
50. По подобен начин в Marilena-Carmen Popa с/у Румъния(37) ЕСПЧ не установява нарушение на ЕКПЧ, когато съдът е променил правната квалификация на престъплението фалшифициране — от продължавано престъпление в престъпление на еднократно извършване. ЕСПЧ приема, че еднократното престъпление фалшифициране, за което подсъдимата била осъдена, е част от фактическия състав на първоначалното обвинение, повдигнато срещу нея за продължаваното престъпление. Така това обстоятелство било известно на подсъдимата от самото начало на наказателното производство и тя можела по време на производството да изрази становището си и да представи коментари и доказателства в своя защита по отношение на всеки акт на фалшифициране, в който е била обвинена. При тези обстоятелства ЕСПЧ приема, че подсъдимата трябва да е била напълно наясно с възможността националните съдилища да я признаят за виновна за преквалифицираното престъпление.
51. И накрая, например в Gea Catalán с/у Испания(38), ЕСПЧ не приема, че е налице нарушение на ЕКПЧ, когато несъответствието, от което се оплаква жалбоподателят, е резултат от техническа грешка, допусната от прокурора, но в хода на съдебното производството подсъдимият бил надлежно информиран за всички части на обвинението.
52. Следователно разгледаната практика на ЕСПЧ може да бъде разделена в две групи. В първата група дела се различават елементите от фактическия състав на първоначалното и на преквалифицираното престъпно деяние. В тези случаи ЕСПЧ счита, че подсъдимият не е имал възможност да се защити преди постановяване на присъдата, с която е осъден за преквалифицираното престъпление. Изглежда, че в основата на настоящия случай е такава хипотеза, но това трябва да прецени запитващата юрисдикция. Втората група случаи са тези, при които елементите от фактическия състав на първоначалното престъпление обхващат всички съставомерни признаци на преквалифицираното престъпление (като дадения от Чешката република пример с кражбата и грабежа, посочен в т. 30 от настоящото заключение). Съдебната практика на ЕСПЧ като че ли предполага, че в такива ситуации подсъдимият вече е имал възможност да се защити и че неговата стратегия за защита не би била различна. Поради това информирането му едва при постановяване на присъдата не представлява нарушение на ЕКПЧ.
в) Как следва Съдът да тълкува член 6, параграф 4 от Директива 2012/13?
53. Чешката република и Комисията подчертават, че при тълкуването на член 6, параграф 4 от Директива 2012/13 Съдът следва да възприеме подход, подобен на този, възприет от ЕСПЧ в практиката му при преценка на твърдения за нарушения на член 6, параграф 3, буква а) от ЕКПЧ.
54. Така ли е в действителност?
55. Трайно установено е, че вторичното право на ЕС, включително Директива 2012/13, трябва да се тълкува в съответствие с основните права, които обвързват Европейския съюз(39). Съгласно член 52, параграф 3 от Хартата тези права обхващат правата, гарантирани от ЕКПЧ и съответната съдебна практика на ЕСПЧ, когато правата по Хартата съответстват на правата по ЕКПЧ. В това отношение в съображение 41 от Директива 2012/13 се посочва, че тя зачита основните права и съблюдава принципите, признати с Хартата, и по-специално, че цели насърчаване на правото на свобода, правото на справедлив съдебен процес и правото на защита. Освен това в съображение 42 от нея се посочва, че разпоредбите на Директива 2012/13, които съответстват на гарантираните в ЕКПЧ права, следва да се тълкуват и прилагат в съответствие с тези права съгласно тълкуването им в съдебната практика на ЕСПЧ(40).
56. Задължението за тълкуване на Директива 2012/13 в съответствие с основните права обаче означава, че правата, съдържащи се в тази директива, не могат да предлагат по-ниско ниво на защита от тази, гарантирана от Хартата и ЕКПЧ. Това не означава, че законодателят не Съюза не може да предостави по-широки права на обвиняемите или подсъдимите. Освен това, ако вторичното право на Съюза предвижда такива по-широки права, това не означава автоматично, че стандартът на Хартата е по-висок от този на ЕКПЧ. Това просто означава, че законодателното решение е още по-благоприятно от това, което се изисква съгласно стандарта за основните права в Съюза, под който законодателят на Съюза не може да слезе, но може да надхвърли.
57. Ето защо, дори ако съдебната практика на ЕСПЧ следва да се тълкува в смисъл, че при определени обстоятелства е допустимо да се преквалифицира престъпното деяние, без да се предоставя възможност на обвиняемия или подсъдимия да реагира на тази промяна, това не означава непременно, че член 6, параграф 4 от Директива 2012/13 трябва да се тълкува по същия начин.
58. При тълкуването на вторичното право на Съюза Съдът трябва да вземе предвид, освен минималния праг за защита на основните права, и целта на правния акт, който трябва да се тълкува.
59. Както се посочва в преамбюла ѝ(41), Директива 2012/13 има за цел да хармонизира националните законодателства с оглед повишаване на взаимното доверие и съответно създаване на условия за взаимно признаване в областта на съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси.
60. Тази важна цел, залегнала в основата на Директива 2012/13, неизбежно оказва влияние върху метода на нейното тълкуване по същия начин, по който оказва влияние върху тълкуването на други директиви, приети въз основа на член 82, параграф 2 ДФЕС. По делото Covaci, първото дело, по което Съдът е приканен да тълкува Директива 2012/13, генерален адвокат Bot посочва, че „приетите на основание на член 82, параграф 2 ДФЕС правила трябва да се тълкуват в смисъла, който може напълно да осигури тяхното полезно действие, доколкото такова тълкуване, укрепващо защитата на правата, едновременно ще засили взаимното доверие, а оттам и ще улесни взаимното признаване“(42). Освен това той счита, че „ограничаването на приложното поле на тези правила по пътя на буквалния прочит на съответните текстове може да препятства взаимното признаване, а следователно и изграждането на пространството на свобода, сигурност и правосъдие“(43).
61. Съгласна съм със становището на генерален адвокат Bot. Общите правила, установени с Директива 2012/13, трябва да се тълкуват по начин, който най-добре ще постигне целта за укрепване на взаимното доверие. Подобна цел насърчава простите решения. Съдът обаче е обвързан от границите на допустимото тълкуване, наложени от формулировката на член 6, параграф 4 от Директива 2012/13.
62. С оглед на това е необходимо да се обсъди какво е възможното тълкуване на израза „необходимо, за да се гарантира справедливостта на производството“ в член 6, параграф 4 от Директива 2012/13. Ако има повече от един вариант, а аз смятам, че има, Съдът следва да избере този, който най-добре постига целта укрепване на взаимното доверие.
63. Според мен формулировката на член 6, параграф 4 от Директива 2012/13 оставя открити (поне) два варианта.
64. Според първия вариант на тълкуване справедливостта на производството е гарантирана, когато съвпадат елементите от фактическия състав на първоначалното и преквалифицираното престъпление дори и подсъдимият да не е информиран за преквалифицирането на престъплението преди постановяването на осъдителния съдебен акт. Този вариант е съобразен със съдебната практика на ЕСПЧ. Той се основава на предпоставката, че в такива ситуации съдът може да се увери, че подсъдимият вече е имал възможност да се защити и стратегията за защита не би била различна.
65. Разбираемо е, че подобен индивидуален подход може да изглежда приемлив в съдебната практика на ЕСПЧ. Той има за задача да преценява a posteriori дали с начина, по който е проведено конкретно наказателно производство, се нарушават права по ЕКПЧ. Следователно ЕСПЧ може да прецени със задна дата, като вземе предвид всички обстоятелства по конкретното дело, дали съдът, който не е предоставил възможност на подсъдимия да се защити срещу преквалифицираните обвинения, е нарушил ЕКПЧ.
66. Въпреки това, ако целта на Директива 2012/13 е да засили взаимното доверие, този вариант за тълкуване има недостатъци. Подобен подход в зависимост от всеки отделен случай се основава на (субективната) преценка на съда, че подсъдимият (и неговият адвокат) не би могъл да се възползва от различна стратегия за защита. Според мен налагането на съда на изискване да преценява възможните стратегии за защита в конкретни случаи, е проблематично и може дори да е по-вероятно да влезе в противоречие със съдебната безпристрастност, противно на това, което националният съд е имал предвид във втория преюдициален въпрос (вж. т. 77—84 от настоящото заключение).
67. При обстоятелствата по настоящото дело фактическите състави на първоначалното и преквалифицираното престъпление изглеждат различни, така че национален закон, който позволява на съда да информира подсъдимия за преквалифицирането на престъпното деяние при постановяване на осъдителния съдебен акт, не би бил в съответствие с член 6, параграф 4 от Директива 2012/13 дори при първия вариант за тълкуване. Ако обаче фактическите състави на двете престъпления съвпадат, първият вариант за тълкуване не би изключвал национална правна уредба, която позволява подсъдимият да бъде информиран за преквалифицирането на престъплението едва при постановяване на осъдителния съдебен акт. Това означава, че в дадения от Чехия пример с кражбата и грабежа (вж. т. 30 от настоящото заключение) съдът би трябвало да заключи, че няма да се различава стратегията за защита. Нека си представим обаче, че лице, обвинено в грабеж, концентрира защитата си върху опровергаване на употребата на сила, тъй като би било намерено за невиновно за престъплението грабеж, ако не е налице този елемент. Това лице може да не се съсредоточи върху елемента присвояване на чужда вещ. Ако подсъдимият знаеше, че престъплението е кражба, би могъл да постави по-голям акцент върху опровергаването на тази част от обвинението. Би ли могъл съдът със сигурност да заключи, че за подсъдимия не би могла да бъде полезна различна стратегия за защита? Като се има предвид несигурността, свързана с тази възможност за тълкуване, тя няма да способства за изграждането на доверие, което съдилищата в една държава членка имат по отношение на практиката на съдилищата в други държави членки.
68. Може дори да се твърди, че член 6, параграф 4 от Директива 2012/13 е излишен, тъй като само преповтаря правната уредба, произтичаща от Хартата и ЕКПЧ. Правилата по първия вариант за тълкуване вече обвързват държавите членки и техните съдилища. Признавам, че не може да се отрече, че понякога самото изразяване във вторичното право на Съюза на правилата, приети от съдилищата при тълкуването на основните права, може да допринесе за прозрачността на тези правила(44). Вторият вариант за тълкуване обаче води до още по-ясно правило и по този начин е по-ефективен за укрепване на взаимното доверие.
69. При вторият вариант за тълкуване се приема, че за целите на член 6, параграф 4 от Директива 2012/13 информирането на подсъдимия за това, че престъплението е било (или може да бъде) преквалифицирано в срок, който му позволява да реагира на новото обвинение, винаги е „необходимо, за да се гарантира справедливостта на производството“. Това е така, независимо от възможността подсъдимият да е знаел, че преквалификацията на престъплението е била възможна(45), както и от факта, че всички елементи на фактическия състав на новото престъпление се включват в състава на първоначалното престъпление.
70. Ако се приеме такова тълкуване, това би означавало, че съдът, който счита, че престъплението следва да бъде преквалифицирано, трябва да предостави възможност на подсъдимия да представи нова защита. Подобно удължаване на производството не би трябвало да бъде причина за отхвърляне на предложеното тълкуване, особено ако се съпостави с гаранцията за неговата справедливост.
71. Това тълкуване на член 6, параграф 4 от Директива 2012/13, независимо че може да доведе до удължаване на производството, е много по-просто, тъй като не предполага субективни преценки от страна на съда. То по-скоро налага ясно правило: ако съдът прецени, че е необходимо да преквалифицира престъпното деяние, той трябва да уведоми подсъдимия за новото обвинение и да му предостави възможност да реагира на преквалифицираното обвинение, като изложи нова защитна теза.
72. Намирам само един довод срещу втората възможност за тълкуване. Той се основава на законодателната история на член 6, параграф 4 от Директива 2012/13(46). Един от институционалните документи на Съвета на Европейския съюз(47), изглежда, предполага, че Съветът се е стремил да следва подхода, възприет в съдебната практика на ЕСПЧ. По тази причина Съветът е предложил съображение, което днес е съображение 29, в което се използват изразите „значително засегнато“ и „необходимост, за да се гарантира справедливостта на производството“, взети директно от езика на съдебната практика на ЕСПЧ.
73. Въпреки това, като се има предвид, че не е сигурно, че формулировката „необходимо, за да се гарантира справедливостта на производството“ в член 6, параграф 4 от Директива 2012/13 е била запазена в окончателния вариант на Директивата като отражение на намерението на законодателя на Съюза просто да приповтори правото на информация относно обвинението, както то се е развило в съдебната практика на ЕСПЧ, струва ми се, че няма причина да се придава по-голяма тежест на този аргумент, отколкото на аргумента, основан на целта на Директива 2012/13 да се засили взаимното доверие.
74. Накрая, не считам, че намерението единствено да се преповтори нивото на защита, гарантирано от ЕКПЧ, може да се изведе от съображение 40 от Директива 2012/13, в което се обяснява, че тази директива установява само минимални правила. Струва си да цитирам това съображение изцяло:
„С настоящата директива се установяват минимални правила. Държавите членки могат да разширят правата, установени в настоящата директива, с цел да осигурят по-висока степен на защита също така в ситуации, които не се уреждат изрично от настоящата директива. Равнището на защита никога не следва да бъде под стандартите, определени в ЕКПЧ, съгласно тълкуването им в съдебната практика на Европейския съд по правата на човека“.
75. Както става ясно от това съображение, изразът „минимални правила“ означава, че държавите членки могат да определят по-високо ниво на защита от това, наложено от Директива 2012/13. Той не означава, че правилата, предвидени в тази директива, трябва да са най-ниският възможен минимум. Третото изречение обяснява, че ЕКПЧ, както е тълкувана от ЕСПЧ, определя долната граница, включително в ситуации, които не са обхванати от Директива 2012/13. От това съображение не може да се направи извод, че правата, предоставени от Директива 2012/13, не могат да бъдат по-широки от тези, предоставени от ЕКПЧ.
76. Въз основа на изложените съображения предлагам на Съда да избере втория вариант при тълкуването на член 6, параграф 4 от Директива 2012/13. Така тази разпоредба следва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която не предоставя възможност на обвиняемия или подсъдимия да се защити срещу преквалифицираното престъпно деяние, след като е бил уведомен за неговата преквалификация. Това тълкуване не се влияе от обстоятелството, че новата правна квалификация не води до по-тежко наказание.
Б. По втория въпрос
77. Ако Съдът отговори утвърдително на първия въпрос, както предлагам, с втория си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да разбере дали гаранциите за безпристрастност на съда, залегнали в член 47, втора алинея от Хартата, допускат национална правна уредба, която позволява на съда да информира подсъдимия за евентуалното преквалифициране на престъпното деяние, когато инициативата за тази преквалификация не идва от прокурора.
78. Както вече обясних (вж. т. 20 по-горе), настоящият случай не се отнася до възможността съдилищата, за разлика от прокурорите, да променят квалификацията на престъплението в рамките на наказателното производство. По-скоро, както обяснява един автор: „Напълно възможно е съгласно вътрешното право съдът да не е обвързан с правната квалификация, дадена на инкриминираното деяние от прокурора, но това само прехвърля задължението за информиране от втория към първия — ако се предвижда такава промяна, съдът трябва да информира защитата и да отложи заседанието, за да ѝ позволи да адаптира защитата си към новото обвинение“(48).
79. Следователно вторият въпрос трябва да се разбира като въпрос дали задължението, наложено на националния съд, да информира подсъдимия за преквалифицирането на престъпното деяние, е в противоречие с изискването за безпристрастност на съда.
80. Изискването за безпристрастност на съда като аспект на съдебната независимост(49) има два аспекта. Първо, самите членове на съда трябва да бъдат субективно безпристрастни, т.е. никой от членовете му не трябва да показва, че е взел страна или е лично предубеден, като личната безпристрастност се предполага до доказване на противното. От друга страна, съдът трябва да бъде обективно безпристрастен, в смисъл че трябва да осигурява достатъчно гаранции, за да е изключено всяко основателно съмнение по този въпрос(50).
81. Запитващата юрисдикция, изглежда, е загрижена и за двата аспекта на безпристрастността.
82. Според мен фактът, че съдът уведомява подсъдимия, че е решил или обмисля да промени квалификацията на престъпното деяние, не накърнява неговата безпристрастност. Това е така, особено ако съдът, след като съобщи (възможността) за преквалифициране на деянието, предостави възможност на подсъдимия да изложи нова защитна теза.
83. Разбирането, че безпристрастността на съда не се засяга от факта, че съдът уведомява подсъдимия за преквалификацията на престъплението, може да бъде подкрепено с решение на ЕСПЧ по дело Bäckström и Andersson с/у Швеция(51). В това решение ЕСПЧ счита, че намесата на съда да уведоми страните за възможността за промяна на правната квалификация на престъплението не поставя под съмнение безпристрастността на съда за целите на правото на справедлив процес по член 6, параграф 1 от ЕКПЧ.
84. Без да считам за необходимо да се задълбочавам повече по този въпрос, считам, че отговорът, който трябва да се даде на втория въпрос, е, че гаранциите за безпристрастност на съда, залегнали в член 47, втора алинея от Хартата, не изключват национална правна уредба, която позволява на съда да информира подсъдимия за възможното преквалифициране на престъпното деяние, включително когато инициативата за тази преквалификация не произтича от прокурора, а от съда.
IV. Заключение
85. С оглед на посочените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на въпросите, поставени от Специализиран наказателен съд (България), както следва:
„1) Член 6, параграф 4 от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година относно правото на информация в наказателното производство не допуска национална правна уредба, която не предоставя възможност на обвиняемия или подсъдимия да се защити срещу преквалифицираното престъпно деяние, след като е бил уведомен за неговата преквалификация. Това тълкуване не се влияе от обстоятелството, че новата правна квалификация не води до по-тежко наказание.
2) Член 47, втора алинея от Хартата на основните права на Европейския съюз не изключва национална правна уредба, която позволява на съда да информира подсъдимия за възможното преквалифициране на престъпното деяние, включително когато инициативата за тази преквалификация не произтича от прокурора, а от съд“.