РЕШЕНИЕ НА ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯ СЪД (пети състав)

18 юни 2008 година(*)

„Конкуренция — Картели — Пазар на сорбати — Решение за установяване на нарушение на член 81 ЕО — Изчисляване на размера на глобите — Задължение за мотивиране — Тежест и продължителност на нарушението — Отегчаващи обстоятелства — Принцип non bis in idem — Сътрудничество по време на административното производство — Достъп до преписката — Продължителност на производството“

По дело T‑410/03

Hoechst GmbH, по-рано Hoechst AG, установено във Франкфурт на Майн (Германия), за което се явяват първоначално адв. M. Klusmann и адв. V. Turner, впоследствие адв. Klusmann, адв. Turner и адв. M. Rüba, и накрая от адв. Klusmann и адв. Turner, avocats,

жалбоподател,

срещу

Комисия на Европейските общности, за която се явяват първоначално г‑н W. Mölls, г‑жа O. Beynet и г‑жа K. Mojzesowicz, впоследствие г‑н Mölls и г‑жа Mojzesowicz, в качеството на представители, подпомагани от адв. A. Böhlke, avocat,

ответник,

с предмет искане за отмяна по отношение на жалбоподателя на Решение 2005/493/ЕО на Комисията от 1 октомври 2003 година относно производство съгласно член 81 от Договора за ЕО и член 53 от Споразумението за ЕИП срещу Chisso Corporation, Daicel Chemical Industries Ltd, Hoechst AG, The Nippon Synthetic Chemical Industry Co. Ltd и Ueno Fine Chemicals Industry Ltd (преписка COMP/E-1/37.370 — Сорбати) (резюме в ОВ L 182, 2005 г., стр. 20) или, при условията на евентуалност, за намаляване до подходящо ниво на размера на наложената на жалбоподателя глоба,

ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯТ СЪД НА ЕВРОПЕЙСКИТЕ ОБЩНОСТИ (пети състав),

състоящ се от: г‑н M. Vilaras, председател, г‑н F. Dehousse и г‑н D. Šváby, съдии,

секретар: г‑жа K. Andová, администратор,

предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 8 февруари 2007 г.,

постанови настоящото

Решение

 Обстоятелства в основата на спора

1        С Решение 2005/493/ЕО от 1 октомври 2003 г. относно производство съгласно член 81 от Договора за ЕО и член 53 от Споразумението за ЕИП срещу Chisso Corporation, Daicel Chemical Industries Ltd, Hoechst AG, The Nippon Synthetic Chemical Industry Co. Ltd и Ueno Fine Chemicals Industry Ltd (преписка COMP/E-1/37.370 — Сорбати, наричано по-нататък „Решението“) Комисията установява, че като са участвали в картел на пазара на сорбати, няколко предприятия са нарушили член 81, параграф 1 ЕО и член 53 от Споразумението за Европейското икономическо пространство (ЕИП).

2        Адресати на Решението са предприятията Chisso Corporation, Daicel Chemical Industries Ltd (наричано по-нататък „Daicel“), The Nippon Synthetic Chemical Industry Co Ltd (наричано по-нататък „Nippon Synthetic“), Ueno Fine Chemicals Industry Ltd (наричано по-нататък „Ueno“), всички установени в Япония. и предприятието жалбоподател Hoechst AG, станало впоследствие Hoechst GmbH, установено в Германия.

3        Прието е, че нарушението е продължавало през периода от 31 декември 1978 г. до 31 октомври 1996 г. (за Chisso, Daicel, Ueno и Hoechst) и от 31 декември 1978 г. до 30 ноември 1995 г. (за Nippon Synthetic).

4        По смисъла на Решението терминът „сорбати“ означава химически консерванти (антимикробни агенти), които притежават свойството да забавят или да препятстват развитието на микроорганизми като дрожди, бактерии, плесени или гъбички. Те се използват главно в хранителните продукти и напитките. Понякога сорбатите служат и за запазването на други характеристики на хранителните продукти като вкус, цвят, структура и хранителна стойност. Освен това сорбатите служат за стабилизиране на други видове продукти като фармацевтични и козметични продукти и хранителни продукти за домашни любимци и за селскостопански животни (съображение 56 от Решението).

5        Според Решението се различават три вида сорбати. Първо, сорбиновата киселина е основният продукт, от който се получават други сорбати. Производството на тази субстанция е технически сложно и приложенията ѝ са ограничени поради това, че е слабо разтворима във вода. Второ, калиевият сорбат се използва, когато се цели голяма разтворимост във вода. Трето, калциевият сорбат служи за облицоване на амбалажната хартия за сирене във Франция и Италия. Сорбиновата киселина представлява около 30 % от продажбите на сорбати в Западна Европа, калиевият сорбат — 70 %, а калциевият сорбат представлява остатъчна част (съображения 57—61 от Решението).

6        Към момента на настъпване на обстоятелствата съществуват седем големи доставчици на сорбати в световен мащаб: двама от тях са европейски предприятия (Hoechst и Cheminova A/S), едно американско предприятие (Monsanto, станало по-късно Eastman Chemical Company), а останалите четири предприятия са японски (Chisso, Daicel, Nippon Synthetic и Ueno) (съображение 64 от Решението).

7        До прехвърлянето през септември 1997 г. на частта от дейността си в отрасъла на сорбатите на едно от своите дъщерни дружества, чиито капитал притежава изцяло (Nutrinova Nutrition Specialities & Food Ingredients GmbH, наричано по-нататък „Nutrinova“), Hoechst е основният икономически оператор на световния (над 20 % през 1995 г.) и на европейския пазар (над 45 % през 1995 г.). Hoechst е следвано от Chisso, Daicel, Nippon Synthetic и Ueno (всяко от тези предприятия представлява между 9,5 и 15 % от световния пазар и между 4 и 15 % от европейския пазар за същата година) (съображения 65 и 70 (таблица І от Решението).

8        Според съображения 4 и 5 от Решението на 29 септември 1998 г. адвокатите на Chisso се срещат с представители на службите на Комисията, за да изразят волята на Chisso да сътрудничи в рамките на Известие на Комисията от 18 юли 1996 година относно освобождаването от глоби или намаляването на техния размер по преписки във връзка с картели (ОВ C 207, стр. 4, наричано по-нататък „Известие относно сътрудничеството от 1996 г.“) във връзка с картел в световен мащаб на пазара на сорбиновата киселина.

9        На 27 октомври 1998 г. адвокатът на Nutrinova също се свързва със службите на Комисията, за да изрази волята си за сътрудничество в рамките на Известието относно сътрудничеството от 1996 г.

10      На 29 октомври 1998 г. на среща между адвокатите на Hoechst и на Nutrinova и службите на Комисията се прави устно описание на засегнатия пазар, производителите, пазарните дялове, производството в Съединените американски щати и дейността на картела.

11      На 13 ноември 1998 г. Chisso дава устно описание на службите на Комисията за дейността на картела и предоставя писмени доказателства.

12      На 9 декември 1998 г. службите на Комисията събират устни показания от представителя на Chisso в картела, който дава обяснения и разяснения по представените на 13 ноември 1998 г. документи.

13      На 21 декември 1998 г. Nutrinova представя писмено изложение относно пазара на сорбати.

14      На 19 март и 28 април 1999 г. Nutrinova представя писмено изложение, в което се посочват антиконкурентните дейности, засягащи пазара на сорбати, и писмени доказателства.

15      На 20 април 1999 г. Chisso представя декларация, която потвърждава и доразвива устното изложение, направено по време на срещата от 13 ноември 1998 г.

16      Въз основа на това на 26 май и на 17 юни 1999 г. Комисията отправя искания за информация до Daicel, Nippon Synthetic и Ueno на основание член 11 от Регламент № 17 на Съвета от 6 февруари 1962 година, Първи регламент за прилагане на членове [81 ЕО] и [82 ЕО] (ОВ 13, 1962 г., стр. 204; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 3) (съображение 6 от Решението).

17      На 15 юли 1999 г., 24 октомври 2001 г. и 21 февруари 2002 г. съответно Nippon Synthetic, Ueno и Daicel изразяват волята си за сътрудничество в рамките на Известие относно сътрудничеството от 1996 г. Те отговарят на отправените от Комисията искания за информация (съображения 7, 10 и 11 от Решението).

18      Впоследствие Комисията отправя други искания за информация на основание член 11 от Регламент № 17, последното от които — на 13 декември 2002 г. (съображение 21 от Решението).

19      Между 1998 г. и 2001 г. в Съединените американски щати и в Канада започват производства относно практики на фиксиране на цени в отрасъла на сорбатите. Наложени са глоби на Daicel, Hoechst, Nippon Synthetic и Ueno (в производството в Съединените американски щати) и на Daicel, Hoechst и Ueno (в производството в Канада) (съображения 30—32 от Решението).

20      На 20 декември 2002 г. Комисията започва производство съгласно член 81 ЕО и член 53 от Споразумението за ЕИП и отправя до предприятията, адресати на Решението, изложение на възраженията (съображение 22 от Решението).

21      На 24 април 2003 г. предприятията, адресати на Решението, участват в изслушването пред Комисията (съображение 29 от Решението).

22      На 1 октомври 2003 г. административното производство завършва с приемане на Решението от Комисията.

23      Съгласно член 1 от разпоредителната част на Решението следните предприятия са нарушили член 81, параграф 1 ЕО и, считано от 1 януари 1994 г., член 53, параграф 1 от Споразумението за ЕИП, като в посочените по-долу периоди са участвали в едно-единствено, сложно и трайно споразумение и в съгласувани практики в отрасъла на сорбатите, в рамките на които са се споразумели да определят целеви цени и да си разпределят квоти за обем, да създадат система за информация и контрол и да не предоставят технология на желаещите да навлязат на пазара:

а)      Chisso от 31 декември 1978 г. до 31 октомври 1996 г.;

б)      Daicel от 31 декември 1978 г. до 31 октомври 1996 г.;

в)      Hoechst от 31 декември 1978 г. до 31 октомври 1996 г.;

г)      Nippon Synthetic от 31 декември 1978 г. до 30 ноември 1995 г.;

д)      Ueno от 31 декември 1978 г. до 31 октомври 1996 г.

24      В член 2 от разпоредителната част на Решението Комисията нарежда изброените в член 1 предприятия да прекратят незабавно, ако все още не са го направили, посочените в същия член нарушения и да се въздържат занапред от всякакви действия или поведение, описани в член 1, както и от всякакви мерки с еквивалентен предмет или последици.

25      Въз основа на направените в Решението фактически констатации и правна преценка Комисията налага на засегнатите предприятия глоби, чиито размер е изчислен в съответствие с метода, изложен в Насоки относно метода за определяне на размера на глобите, налагани съгласно член 15, параграф 2 от Регламент № 17 и член 65, параграф 5 от Договора за Европейска общност за въглища и стомана (ОВ C 9, 1998 г., стр. 3; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 3, стр. 69, наричани по-нататък „Насоките“), както и в Известието относно сътрудничеството от 1996 г.

26      С член 3 от разпоредителната част на Решението Комисията налага следните глоби:

а)      Daicel: 16 600 000 EUR;

б)      Hoechst: 99 000 000 EUR;

в)      Nippon Synthetic: 10 500 000 EUR;

г)      Ueno: 12 300 000 EUR.

27      Размерът на глобата, наложена на Hoechst, е съобразен по-конкретно с водещата роля в картела на това предприятие, изиграна съвместно с Daicel, както и с повторността на нарушението му (съображения 363—373 от Решението). Размерът на глобата на Hoechst е намален все пак с 50 % на основание сътрудничеството му в рамките на административното производство (съображения 455—466 от Решението).

28      По отношение на Chisso Комисията приема, че е първото предприятие, предоставило решаващи доказателства в рамките на разследването. На това основание предприятието е освободено изцяло от отговорност и не му е наложена глоба (съображения 439—477 от Решението).

29      На 9 октомври 2003 г. Hoechst е уведомено за Решението с писмо от 8 октомври 2003 г.

 Производство и искания на страните

30      Настоящата жалба на Hoechst е заведена в Секретариата на Първоинстанционния съд на 18 декември 2003 г.

31      На 16 декември 2004 г. Първоинстанционният съд отхвърля подадената от Chisso молба за встъпване (Определение на Първоинстанционния съд от 16 декември 2004 г. по дело Hoechst/Комисия, T‑410/03, Recueil, стр. II‑4451).

32      На 2 март 2006 г. Комисията е поканена да отговори на въпрос, поставен от Първоинстанционния съд, и да представи, първо, документи, съдържащи се в преписката по разследването, в достъпна за Hoechst форма и, второ, използваем неповерителен вариант или използваемо неповерително резюме на писмото на Chisso от 17 декември 2002 г. с приложенията към него. Комисията отговаря на тази молба в определените срокове. Относно писмото на Chisso от 17 декември 2002 г. с приложенията към него Комисията уточнява, че Chisso приема оригиналите на посочените документи да се използват само за целите на производството пред Първоинстанционния съд.

33      На 5 април 2006 г. отговорът и предоставените от Комисията документи са връчени на Hoechst.

34      На 18 май 2006 г. Hoechst е поканено да представи становището си относно отговора на Комисията. Към него е отправена покана по-специално да уточни по какъв начин неоповестяването на съдържанието на писмото на Chisso от 17 декември 2002 г. с приложенията към него във формата, представена от Комисията пред Първоинстанционния съд, му е попречило да се запознае с документи, които са могли да бъдат полезни за защитата му, с което е нарушило правото му на защита. С писмо от 16 юни 2006 г. Hoechst отговаря на този въпрос в определения срок.

35      На 12 юли 2006 г. Комисията е поканена да представи становището си по някои аспекти от отговора на Hoechst. С писмо от 5 септември 2006 г. Комисията представя своето становище в определения срок.

36      Въз основа на доклада на съдията докладчик Първоинстанционният съд (пети състав) решава да открие устната фаза на производството.

37      В съдебното заседание от 8 февруари 2007 г. са проведени устните състезания между страните и са изслушани отговорите на поставените им от Първоинстанционния съд въпроси.

38      В хода на съдебното заседание Първоинстанционният съд разпорежда на Комисията, на основание член 65, буква б) и член 67, параграф 3, втора алинея от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд, да представи в срок от три седмици, считано от датата на съдебното заседание, бележките за вътрешно ползване във връзка с телефонните разговори между нейните служби и Chisso, проведени в периода от септември 1998 г. до април 1999 г.

39      Определението на Първоинстанционния съд, отразено в протокола от съдебното заседание, е връчено на страните на 13 февруари 2007 г.

40      Комисията изпълнява искането на Първоинстанционния съд в определения срок.

41      Съгласно член 67, параграф 3, втора алинея от Процедурния правилник представените от Комисията документи не са предоставени на жалбоподателя по време на проверката от страна на Първоинстанционния съд на поверителния им характер и значението им за разрешаването на спора.

42      На 30 април 2007 г. устната фаза на производството е закрита.

43      На 11 май 2007 г. страните са уведомени за решението на Първоинстанционния съд да изключи от преписката посочените в точка 38 по-горе бележки за вътрешно ползване и да ги върне на Комисията.

44      Hoechst моли Първоинстанционния съд:

–        да отмени Решението в частта, отнасяща се до него,

–        при условията на евентуалност, да намали до подходящо ниво размера на наложената му с Решението глоба,

–        да осъди Комисията да заплати съдебните разноски.

45      Комисията моли Първоинстанционния съд:

–        да отхвърли жалбата като неоснователна,

–        да осъди Hoechst да заплати съдебните разноски.

 От правна страна

46      Жалбата на Hoechst почива на тринадесет правни основания.

47      Следва да се отбележи в това отношение, обратно на поддържаното от Комисията, че прочитът на изложените доводи дава възможност да се определи обхватът на правните основания, посочени от Hoechst в подкрепа на исканията му.

48      В този смисъл първото и четвъртото правно основание целят отмяна на Решението в неговата цялост по отношение на Hoechst.

49      Тринадесетото правно основание цели, от своя страна, частична отмяна на разпоредителната част на Решението, а именно член 2 от него, по отношение на Hoechst.

50      Останалите посочени правни основания целят, от своя страна, намаляване на глобата.

I –  По правните основания, целящи отмяна на Решението в неговата цялост по отношение на Hoechst

51      С първото правно основание Hoechst оспорва отказа на Комисията да му предостави достъп до оневиняващи документи. В рамките на четвъртото правно основание Hoechst посочва обстоятелството, че преписката на служителя по изслушването е непълна.

 А – По първото правно основание, изведено от отказа на достъп до оневиняващи документи

1.     Резюме на административното производство и на Решението

52      На среща, проведена на 13 ноември 1998 г. между Chisso и Комисията, едно от длъжностните лица на Комисията, натоварени със случая, уверява посоченото предприятие, че „ще [му] бъде отправено лоялно предупреждение, ако друго предприятие се опита да изпревари Chisso в рамките на Известието относно сътрудничеството“.

53      На 9 декември 1998 г. службите на Комисията събират устни показания от представителя на Chisso в картела.

54      На 5 март 1999 г. в телефонен разговор със службите на Комисията Nutrinova иска среща. Искането остава без последствие.

55      На 20 декември 2002 г. Комисията започва производство съгласно член 81 ЕО и член 53 от Споразумението за ЕИП и отправя до предприятията, адресати на Решението, изложение на възраженията. На същата дата посочените предприятия получават достъп до преписката под формата на два CD-ROM-а, съдържащи пълно копие на документите с изключение на търговските тайни и останалите поверителни сведения (съображения 22 и 23 от Решението).

56      Изготвеният от Комисията протокол от срещата на 13 ноември 1998 г. фигурира в преписката.

57      С писмо от 22 януари 2003 г. на вниманието на служителя по изслушването Hoechst заедно с Nutrinova искат чрез своите съветници да получат достъп до вътрешните документи, отнасящи се до телефонните разговори между Комисията и Chisso в периода между септември 1998 г. и края на април 1999 г. Те искат достъп и до писмо на Chisso от 17 декември 2002 г., намиращо се в преписката в неповерителен вариант.

58      Относно вътрешните документи, които се отнасят до телефонните разговори между Комисията и Chisso, съветниците на Hoechst и Nutrinova напомнят съдържанието на протокола от срещата на 13 ноември 1998 г. и уточняват следното:

„За нашите клиенти е от основно значение въпросът дали и в каква степен е предизвикан някакъв принос от длъжностни лица на Комисията, докато нашите клиенти са ѝ оказвали сътрудничество.“

59      По отношение на писмото на Chisso от 17 декември 2002 г. съветниците на Hoechst и Nutrinova отбелязват по-конкретно, че приложение към това писмо, а именно писмо от 26 март 1999 г., е озаглавено „[До] Комисията относно сътрудничеството на Chisso с Генерална дирекция „Конкуренция“. Те добавят следното:

„Всички доводи относно сътрудничеството на Chisso или — още повече — всеки намек, отнасящ се до контактите, които Chisso е осъществило към онзи момент с длъжностни лица на Комисията, могат да бъдат особено важни за защитата на клиентите ни.“

60      С писмо от 24 февруари 2003 г. служителят по изслушването отклонява исканията, формулирани в писмото от 22 януари 2003 г.

61      Служителят по изслушването уточнява в това отношение, че бележките във връзка с телефонните разговори между Chisso и Комисията са вътрешни документи и на това основание не са достъпни. Поради липса на решаващо доказателство в обратния смисъл следвало да се приеме, че Комисията е анализирала обективно сведенията, ползващи Hoechst. Освен това във връзка с писмото на Chisso от 17 декември 2002 г. (и това от 26 март 1999 г., възпроизведено като приложение към това писмо) служителят по изслушването отбелязва, че Chisso е поискало поверително третиране на тези документи.

62      На 7 март 2003 г. в рамките на отговора им на изложението на възраженията Hoechst заедно с Nutrinova чрез своите съветници подновяват исканията, съдържащи се в писмото от 22 януари 2003 г. По-специално Hoechst заедно с Nutrinova настояват да получат достъп до преписката, като развиват доводи относно неравното третиране по време на производството.

63      На 23 септември 2003 г. служителят по изслушването представя своя окончателен доклад по случая (ОВ C 173, 2005 г., стр. 5). В доклада той посочва по-конкретно:

„[…] уведомих страните с писмо от 24 февруари 2003 г., че на тази фаза от производството няма да бъде предоставен допълнителен достъп до преписката. Обясних, че бележките от телефонните разговори между страните и длъжностните лица на Комисията са вътрешни документи на Комисията и поначало не се разгласяват. В конкретния случай Комисията по изключение е предоставила достъп до някои от бележките за вътрешно ползване и се е позовала на тях в изложението на възраженията, за да поясни фактите и датите на срещите, които Комисията е провела с различните адресати. Що се отнася до писмата на Chisso, последн[ото] e поискало поверителното им третиране, като достъп е предоставен до неповерителните им резюмета.“

64      Бележка под линия към този параграф уточнява:

„След изслушването и в отговор на молбата ми за преразглеждане на въпроса за поверителния характер на писмото, изпратено до Комисията на 26 март 1999 г., [адвокатът] на Chisso потвърди становището си, че документът съдържа търговски тайни, поради което сам по себе си е поверителен.“

65      Служителят по изслушването отбелязва по-нататък в окончателния си доклад:

„[В] следствие [на] направените от Hoechst и Nutrinova искания обърнах особено внимание на изводите на Комисията по въпроса за намаляване на санкцията или за освобождаване от отговорност в проекторешението. Проучих и бележките за вътрешно ползване на службите на Комисията, доколкото [такива бележки] съществуват. Изводите, изложени в проекторешението по въпроса за намаляване на санкцията или за освобождаване от отговорност, правят до голяма степен безпредметни опасенията, изразени от Hoechst и Nutrinova. Установих също, че действията на службите на Комисията по отношение на страните не са оказали никакво влияние върху резултатите по случая във връзка с този въпрос. Потвърждавам също, че за осъществяването на правото на защита на Hoechst изобщо не бе поискан допълнителен достъп до преписката. Нито вътрешните документи на Комисията, нито предоставените от Chisso документи не съдържат допълнителни уличаващи или оневиняващи доказателства, достъпът до които би бил необходим на Hoechst.“

66      На 1 октомври 2003 г. Комисията приема Решението и в съображения 26 и 27 от него отговаря на направените от Hoechst искания, както следва:

„26. По отношение на представените от Chisso документи или части от документи, за които то е поискало защита в качеството им на „търговска тайна“, обстоятелството, че същите не се предоставят на другите страни защитава законните търговски интереси на това дружество. Тази защита препятства възможността другите страни да получат стратегически сведения за търговските интереси на Chisso и за осъществяването и развитието на неговата дейност съгласно член 20 от Регламент № 17 и Известието на Комисията относно вътрешния ред за разглеждане на искания за достъп до преписката при производства по членове 85 и 86 от Договора за ЕО, членове 65 и 66 от Договора за ЕОВС и Регламент (ЕИО) № 4064/89 на Съвета.

27. Второ, що се отнася до достъпа до вътрешни документи на Комисията, в съответствие с установената съдебна практика за гарантиране на правото на защита Комисията не е длъжна да предоставя достъп до вътрешните си документи по време на производството. Освен това относно контактите с предприятията в рамките на сътрудничеството им Комисията счита, че доводите на Hoechst се основават на поначало погрешни предпоставки. Допълнителният достъп до вътрешни документи на Комисията по никакъв начин не би благоприятствал правото на защита на предприятията и не би спомогнал за определяне на предприятието, което първо е предоставило решаващи доказателства. Всъщност настоящата преценка ще бъде извършена изключително въз основа на предоставените от предприятията документи, до които страните са получили достъп.“ [неофициален превод]

2.     Доводи на страните

 а) Доводи на Hoechst

67      Hoechst посочва, че едва при прочита на изложението на възраженията установява как повече или по-малко успоредно с него Chisso е сътрудничило на Комисията в началото на производството, като се е позовало на Известието относно сътрудничеството от 1996 г. Същевременно документите, до които Hoechst е имало достъп, му дали възможност да установи наличие на нередности в административното производство. Hoechst подчертава в това отношение, че в рамките на осмото правно основание оспорва обстоятелството, че първите решаващи доказателства за съществуването на картела са предоставени от Chisso на 13 ноември 1998 г.

68      Първо, в рамките на първото правно основание Hoechst оспорва отказа на достъп до вътрешни документи, отнасящи се до контактите между Комисията и Chisso. Второ, Hoechst оспорва отказа на достъп до писмо на Chisso от 17 декември 2002 г. с приложенията към него. Трето, Hoechst подчертава обстоятелството, че Комисията не уважила искането му за провеждане на нови разследвания. Освен това Hoechst иска да бъдат извършени процесуално-организационни действия.

 По отказа на достъп до документи, отнасящи се до контактите между Комисията и Chisso

69      Комисията отказала на Hoechst достъп до някои документи, предоставени от Chisso, както и до изготвени от Комисията бележки относно срещите и телефонните разговори с Chisso. Ако на Hoechst била дадена възможност да се запознае с тях, то можело да си изгради пълна представа за контактите между Комисията и Chisso и оттук би могло да докаже по-лесно, че то самото, а не Chisso е предоставило първо решаващи по време и по съдържание доказателства за съществуването на картела и поради това е трябвало да се намали размерът на глобата му. Hoechst щяло и по-лесно да докаже, че действията по сътрудничество на Chisso са повлияни от информация на Комисията.

70      Като препраща към Решение на Първоинстанционния съд от 29 юни 1995 г. по дело ICI/Комисия (T‑36/91, Recueil, стр. II‑1847, точка 69), Решение на Първоинстанционния съд от 28 април 1999 г. по дело Endemol/Комисия (T‑221/95, Recueil, стр. II‑1299, точка 65) и Решение на Първоинстанционния съд от 30 септември 2003 г. по дело Atlantic Container Line и др./Комисия (T‑191/98, T‑212/98—T‑214/98, Recueil, стр. II‑3275, точка 334), Hoechst подчертава, че правото на запознаване с преписката е една от основните гаранции на общностното право в областта на процеса, предназначени да осигуряват правото на защита на адресатите на изложението на възраженията. Правото на достъп до преписката трябвало по-специално да гарантира ефективното упражняване на правото на лицето да бъде изслушано, тъй като давало възможност за запознаване и преценка на доказателствата, използвани от Комисията в нейното изложение на възраженията и — ако е възможно — за тяхното опровергаване в отговора. Задължение на Комисията било по принцип да предостави достъп до цялата преписка. Това се отнасяло и за вътрешните документи на Комисията, както и за документите, съдържащи търговска тайна на трети лица.

71      Hoechst посочва също, че принципът на равни процесуални възможности означава, че Комисията не може сама да решава дали и в каква степен да предостави достъп до документите, които някоя от страните би могла да ползва като оневиняващи доказателства. При възможност да се докаже, че административното производство е можело да достигне до различен резултат, ако Hoechst бе получило достъп до съответните оневиняващи документи, щяло да е налице засягане на правото на защита. По отношение на документите, които не са налични в преписката, Hoechst трябвало изрично да е поискало да се запознае с тях.

72      В случая Hoechst подчертал съвсем ясно, че всички бележки относно телефонни разговори, проведени от септември 1998 г. до април 1999 г. между представителите на Комисията и Chisso, били от значение за защитата му, тъй като можело да представляват оневиняващи документи, които дават възможност да се докаже липсата на безпристрастност при провеждане на производството по онова време.

73      Частите от преписката, с които Hoechst е могъл да се запознае, давали възможност да се установи неравното му третиране в сравнение с Chisso.

74      Първо през есента на 1998 г. Комисията предоставила на Chisso нещо, което същевременно отказала на Hoechst, а именно да приеме устните свидетелски показания като действия на сътрудничество. В същото време Комисията активно приканвала Chisso на срещи с нея, като отказвала същите на Hoechst. По-специално в бележка за вътрешно ползване на Комисията от 9 ноември 1998 г. се посочвало, че „[а]двокатите [на Chisso] поне са съгласни да проведат уговорените срещи след обаждания от страна на Генерална дирекция „Конкуренция“. Така нееднократните телефонни разговори на Комисията разкривали нейната пристрастност при провеждането на производството.

75      Второ, установено било също, че през този решаващ за производството период, т.е. в края на 1998 г., Chisso незаконосъобразно получило обещание от Комисията, че ще бъде „предупредено“, ако други предприятия го изпреварят по отношение на сътрудничеството. Подобни пристрастни предупреждения били не само незаконосъобразни сами по себе си, но и били релевантни за защитата на Hoechst. Всъщност тази защита зависела основно от въпроса дали и в каква степен Комисията е дала на Chisso подобни „предупреждения“ или сведения за положението с оказаното от Hoechst сътрудничество. При това според постоянната съдебна практика принципът на доброто управление включвал задължението за компетентната институция да разгледа внимателно и безпристрастно всички материали, относими към случая (Решение на Първоинстанционния съд от 20 март 2002 г. по дело ABB Asea Brown Boveri/Комисия, T‑31/99, Recueil, стр. II‑1881, точка 99). Дори да се предположело, че Chisso не било предупредено от Комисията, това не се отразявало върху оплакването, изведено от обстоятелството, че последната е заявила във всеки случай готовността си да даде подобно предупреждение. Това единствено нарушение на принципа на доброто управление било достатъчно, за да се обоснове предоставянето на право на разширен достъп до преписката на Hoechst с цел съхраняване на правото му на защита.

76      При тези условия всички документи, свързани с контактите между адвокатите на Chisso и длъжностните лица на Комисията, натоварени със случая, били от значение за защитата на Hoechst като оневиняващи документи. Hoechst изложило това становище няколко пъти както писмено (на вниманието на служителя по изслушването и на началника на отдел в Комисията, натоварен със случая), така и при изслушването на 24 април 2003 г.

77      Служителят по изслушването отхвърля обаче тези искания с писмото от 24 февруари 2003 г., изпратено до съветниците на Hoechst и Nutrinova, като уточнява по-конкретно следното:

„Поради липса на решаващи доказателства в обратния смисъл трябва да се предположи, че Комисията е преценила обективно сведенията, които са полезни в това отношение за ваши[те] клиент[и]. Вашето писмо не съдържа убедително доказателство за противното. Освен това мотивът (цитиран по-горе) за това искане за допълнителен достъп до преписката не е подходящ за предоставянето на право на достъп до документите, същият по-точно не е относим към въпроса за прилагането на Известието относно сътрудничеството в този случай.“

78      Тези доводи сочели, че служителят по изслушването, чиито действия обвързват отговорността на Комисията, е престъпил правомощията си и не е изпълнил задълженията си като пазител на правото на защита. В съответствие със съдебната практика от страна, която иска по-широк достъп до преписката, можело да се очаква само да обоснове с относими доводи кои документи могат да представляват интерес за защитата ѝ и по каква причина (Решение по дело Atlantic Container Line и др./Комисия, точка 70 по-горе, точка 335). Преценката на интереса във връзка със защитата трябвало да се извършва от гледна точка на страната, която се защитава, и нито служителят на Комисията, натоварен със случая, нито служителят по изслушването били компетентни да решават кои документи могат да послужат на защитата като оневиняващи.

79      Като се позовава и на решение на Първоинстанционния съд от 29 юни 1995 г. по дело Solvay/Комисия (T‑30/91, Recueil, стр. II‑1775, точки 81 и 83), Hoechst подчертава, че когато определен случай налага да се извърши трудна и сложна икономическа преценка, Комисията трябва да подходи така, че адресатите на дадено решение да могат да познават фактите като самата нея и останалите засегнати страни. Този принцип се отнасял и за вътрешните документи на Комисията относно контактите с Chisso, до които Hoechst поискало достъп, за да съхрани правата си. Като препраща към Решение на Първоинстанционния съд от 20 март 2002 г. по дело HFB и др./Комисия (T‑9/99, Recueil, стр. II‑1487, точка 40), Hoechst посочва, че вътрешните документи на Комисията трябва да бъдат съобщени, когато са представени сериозни сведения сочещи, че това се налага от изключителните обстоятелства по случая. Достъпът до вътрешни документи на Комисията трябвало да се разреши, когато те служат като доказателство за нарушение на принципа на законност от страна на Комисията (Определение на Съда от 18 юни1986 г. по дело BAT и Reynolds/Комисия, 156/84, Recueil, стр. 1899, точка 11).

80      По отношение на направеното от служителя по изслушването позоваване на прилагането на Известието относно сътрудничеството от 1996 г. по конкретния случай, Hoechst изтъква, че служителят по изслушването не може да предвижда бъдещите мотиви на решението на Комисията и да основава своите процедурни решения на тях. Той не можел нито да знае, нито да реши какви мотиви ще бъдат приети от Комисията като колегиален орган и нямал нито компетентността, нито правото сам да реши въпроса за интереса, който могат да представляват за защитата потенциалните оневиняващи документи (Решение по дело Atlantic Container Line и др./Комисия, точка 70 по-горе, точка 339).

81      При тази обстановка Hoechst иска от Първоинстанционния съд да постанови процесуално-организационни действия, изразяващи се в разпореждане до Комисията да даде възможност на Hoechst и на Първоинстанционния съд да се запознаят с пълната редакция на всички документи, които се съдържат в преписката или по друг начин са притежание на Комисията и които дават възможност да се узнае съдържанието на контактите между адвокатите на Chisso и представителите на Комисията между септември 1998 г. и април 1999 г. Впрочем с оглед на събирането на доказателства Hoechst иска да се призоват като свидетели двете длъжностни лица от Комисията, натоварени със случая по онова време.

 По отказа на достъп до писмо на Chisso от 17 декември 2002 г., с приложенията към него

82      Hoechst посочва, че още преди приемането на Решението е твърдяло, че писмо на адвокатите на Chisso от 17 декември 2002 г., което се намирало в преписката, но с почти напълно скрито съдържание, трябвало да се включи в преписката с открито съдържание. Hoechst подчертало, че приложенията към това писмо, включително писмо от 26 март 1999 г., което според резюмето на съдържанието му се отнасяло до сътрудничеството на Chisso с Комисията, били от голям интерес за защитата му.

83      Доколкото този документ, както можело да се заключи от достъпната преписка, се отнасял само до съдържанието или до правни въпроси относно сътрудничеството на Chisso и до преценката на това сътрудничество, Hoechst счита, че липсва основателна причина да не се позволява запознаване с него.

84      Hoechst добавя, че писмото на Chisso можело да съдържа уличаващи сведения (например в случай че Chisso му приписва водеща роля в картела) и тогава Комисията трябвало да му предостави достъп до писмото незабавно и спонтанно. Обратно, при наличие на сведения за дискриминация като посочените по-горе процесуални нередности, допуснати от Комисията, писмото на Chisso можело да има оневиняващо действие. В този случай то трябвало да бъде изпратено най-късно след поискване от страна на Hoechst.

85      При тази обстановка било без значение дали една от страните в производството е поискала или не поверително третиране на въпросните документи. Комисията трябвало да разгледа служебно и обективно поверителния характер на материалите по преписката. В това отношение Hoechst уточнява, че член 21, параграф 2 от Регламент № 17 предвижда, че Комисията удовлетворява само обоснованите искания за поверително третиране на търговска тайна.

86      Според Hoechst само търговски сведения като оборота или пазарните дялове, които не се отнасят до отминали периоди, можели да обосноват скриване на съдържанието — но само частично — на писмото на Chisso.

87      Като се позовава на Решение по дело Endemol/Комисия, точка 70 по-горе (точка 65), Hoechst подчертава, че защитата на поверителната информация трябва да се преценява в съпоставка с правото на защита на адресатите на изложението на възраженията. На адресатите на изложението на възраженията трябвало да се даде възможност да определят при пълно познаване на фактите дали описаните документи могат да бъдат релевантни за защитата им (Решение по дело ICI/Комисия, точка 70 по-горе, точка 104). В случая Hoechst поддържа, че възможността да се защити е била ограничена, доколкото то не е могло да изясни някои решаващи въпроси относно процедурата и фактите.

88      По-специално, доколкото Hoechst оспорва факта, че Chisso първо е предоставило решаващи доказателства, писмото на Chisso от 26 март 1999 г., което видно от резюмето му се отнасяло до сътрудничеството на Chisso с Комисията, евентуално щяло да позволи да се направят изводи относно съдържанието и датата на осъществяване на действията по подобно сътрудничество, особено преди 29 октомври 1998 г.

89      При тази обстановка Hoechst иска от Първоинстанционния съд да предприеме процесуално-организационни действия, изразяващи се в това да разпореди на Комисията да предостави на разположение на Първоинстанционния съд и на Hoechst писмото на адвокатите на Chisso до Комисията от 17 декември 2002 г. в пълния му вид с приложенията към него. Впрочем с оглед на събирането на доказателства, Hoechst иска с посредничеството на Комисията да се призоват като свидетели двамата служители, натоварени със случая по онова време.

90      В писмото си от 16 юни 2006 г. в отговор на писмен въпрос на Първоинстанционния съд, с който е поканено да представи допълнително становище по документите, предадени преди това от Комисията, между които по-конкретно писмото на Chisso от 17 декември 2002 г. с приложенията към него (вж. точка 34 по-горе), Hoechst твърди, че някои доказателства не са приети и административното производство е опорочено от нередности.

91      По отношение на доказателствата, които не били приети, на първо място Hoechst счита, че писмото на съветниците на Chisso до Комисията от 11 януари 1999 г., запознаването с което било възможно за първи път в настоящия момент, представлява оневиняващ документ.

92      Това писмо сочело, че на 3 ноември 1998 г., т.е. няколко дни след искането на Hoechst за освобождаване от глоба, Chisso потърсило потвърждение, че друго предприятие не е предложило да окаже сътрудничество преди него.

93      Това доказвало, че към тази дата Chisso не е подало заявление до Комисията за освобождаване от глоба. Chisso подало такова заявление едва след 11 януари 1999 г., както било видно от самото съдържание на писмото. Липсата на заявление за освобождаване от глоба обаче не можела да се поправи. Това обстоятелство не било посочено в Решението и било в потвърждение на това, че Hoechst било първото предприятие, сътрудничило на Комисията.

94      На второ място Hoechst счита, че писмото на Chisso до Комисията от 26 март 1999 г. също представлява оневиняващ документ.

95      Според Hoechst това писмо сочи, че към момента на изпращането му писмените декларации, които Комисията е поискала от Chisso, все още не били представени.

96      В това отношение Hoechst посочва преди всичко, че на Chisso неформално са дадени допълнителни срокове, което не било предвидено в Известието относно сътрудничеството от 1996 г.

97      По-нататък, ако на 26 март 1999 г. все още са липсвали документи, не било възможно да се приеме, обратно на изложеното в точка 458 от Решението, че Комисията разполагала с доказателства за съществуването на картел въз основа на оказаното от Chisso сътрудничество. Следователно Комисията поела неправомерни задължения към Chisso и ги изпълнила, освобождавайки го впоследствие от глоба.

98      Hoechst напомня също, че е предоставило на Комисията писмени доказателства на 19 март 1999 г., макар служителите му все още да били изложени на опасност от наказателно преследване в Съединените американски щати и Известието относно сътрудничеството от 1996 г. да изисквало само да се докаже съществуването на картела, което Hoechst направило още на 29 октомври 1998 г.

99      Относно нередовностите, опорочаващи административното производство, Hoechst подчертава, че в точка 461 от Решението Комисията отказала да приеме, че то първо е оказало сътрудничество с мотива, че разполагала с документи без да ги представи въпреки уговорката, че предвид висящото в Съединените американски щати производство Hoechst можело да представи тези документи на по-късен етап.

100    В същото време, както било видно от писмото от 26 март 1999 г., Комисията явно предоставила „допълнителни срокове“ на Chisso за представянето на документи. Освен това документите, представени от Chisso през април 1999 г., можели да бъдат представени по-рано. При това положение сътрудничеството на Chisso трябвало да бъде отхвърлено поради същите като изложените срещу Hoechst мотиви.

101    Срещу Chisso обаче изобщо не бил отправен упрек за липса на сътрудничество въпреки съвсем сходното положение. Това представлявало неравно третиране в ущърб на Hoechst.

 По искането за провеждане на нови разследвания

102    Hoechst посочва, че в писмото си от 22 януари 2003 г., отправено до служителя по изслушването, е поискало провеждане на допълнителни разследвания в помещенията на Комисията чрез разпит на свидетели. Това искане останало без последствие, макар да нямало отказ от страна на служителя по изслушването или на Комисията, тъй като исканото разследване очевидно не било проведено. Доколкото това разследване било решаващо за съдържанието на Решението по изложените в настоящото правно основание съображения, Комисията допуснала нарушение на принципа на доброто управление.

 б) Доводи на Комисията

 По отказа на достъп до някои документи

103    Комисията подчертава, че Hoechst не отрича принципната възможност да се откаже достъп до някои документи, ако те са вътрешни или съдържат търговска тайна.

104    В този контекст Комисията първо уточнява, че служителят по изслушването обърнал „особено внимание“ на изводите на Комисията в проекторешението ѝ по въпроса за благоприятното третиране по отношение на глобата. Той проучил „също“ бележките за вътрешно ползване на Комисията, преди да заяви убедеността си, че „действията на службите на Комисията по отношение на страните изобщо не са оказали влияние върху последиците от производството по този въпрос“.

105    Второ Комисията посочва, че първите решаващи доказателства за съществуването на картела са предоставени от Chisso на срещата от 13 ноември 1998 г. Предприятието, първо предоставило решаващи доказателства на Комисията, било определено изключително въз основа на представените от предприятията документи, до които страните имали достъп. При това положение обещаното на Chisso по време на срещата от 13 ноември 1998 г. предупреждение логично не можело да повлияе върху определянето на предприятието, първо оказало сътрудничество. От това следвало същевременно, че критиките относно протичането на производството след тази дата не можели да имат каквото и да било значение в това отношение. Това се отнасяло и за оплакванията относно отказа на достъп до писмото на Chisso от 17 декември 2002 г. и приложенията към него.

106    Трето Hoechst също не успяло да породи сериозни съмнения в обективността на провеждане на производството от Комисията, които да обосноват разширен достъп до вътрешните ѝ документи.

107    Комисията посочва в това отношение, че възможността, предоставена на 9 декември 1998 г. на Chisso да изрази устно становище, послужила единствено да изясни представените на 13 ноември 1998 г. писмени доказателства. За сметка на това срещата, предложена от Hoechst на 5 март 1999 г. по телефона, целяла да замести съществуващи писмени доказателства с устни показания.

108    Относно „отказа“ да приеме предложената от Hoechst среща Комисията посочва, че ставало въпрос по-скоро за общо напомняне от нейна страна на условията за прилагане на Известието относно сътрудничеството от 1996 г., отколкото за окончателен отказ за нови контакти с Hoechst. Комисията уточнява също, че позицията ѝ почивала върху временна преценка, от една страна, на волята за сътрудничество на Hoechst, което нямало готовност за пълно сътрудничество преди приключване на висящите наказателни и граждански производства в Съединените американски щати и, от друга страна, на доказателствената стойност на сведенията, предоставени до този момент от Hoechst на Комисията. Тъй като Hoechst не заявило, че към момента на исканата среща има готовност изцяло да сътрудничи на Комисията и да предостави различни от вече представените от него сведения, щяло да е напълно безсмислено както за Комисията, така и за Hoechst да се организира нова среща.

109    Що се отнася до обстоятелството, че Комисията активно канела Chisso на срещи и организирала последните, тя уточнява, че с телефонното си обаждане просто отговорила на инициатива на Chisso. На срещата от 29 септември 1998 г. било уговорено, че адвокатите ще поемат инициативата за нова среща с Комисията в срок от две седмици. Тъй като същите не се обадили в уговорения срок, Комисията се свързала с тях да провери дали адвокатите още желаят да се срещнат с нея.

110    Комисията добавя, че добрата работа на съответната институция в областта на конкуренцията зависела по-конкретно от ефикасността на Известието относно сътрудничеството и следователно от доверието на сътрудничещите предприятия в поверителността на контактите, установявани от тях за целта. Поради това следвало да се отхвърли твърдението на Hoechst, че интересът му да установи наличието на евентуални процесуални пороци имал предимство пред добрата работа на институцията. В този контекст Решение по дело Solvay/Комисия, точка 79 по-горе, изобщо не ползвало Hoechst с оглед преодоляване липсата на изключителни обстоятелства в конкретния случай. Делото, по което е постановено Решение по дело Solvay/Комисия, не се отнасяло до бележки за вътрешно ползване на Комисията, а само до поверителни документи на една от страните. Освен това фактите, разгледани в това решение, били твърде различни от тези по настоящото дело, което не се отнасяло до трудна и сложна икономическа преценка.

111    Накрая, като препраща към Решение по дело Atlantic Container Line и др./Комисия, точка 70 по-горе (точка 340), Комисията подчертава, че когато документи, които можели да съдържат оневиняващи доказателства, не били предоставени на някоя от страните, може да се приеме, че е налице нарушение на правото на защита само ако се установи, че административното производство би имало различен резултат, ако страната бе имала достъп до въпросните документи в хода на производството. Това обаче било изключено в конкретния случай, що се отнася до обстоятелството, че Chisso било първото предприятие, оказало сътрудничество с акта си на съдействие от 13 ноември 1998 г.

112    В отговора от 5 септември 2006 г. на писмен въпрос на Първоинстанционния съд Комисията коментира по следния начин допълнителното становище на Hoechst, предоставено на 16 юни 2006 г. (вж. точки 34 и 90—101 по-горе).

113    Първо, относно писмото на Chisso от 11 януари 1999 г. Комисията посочва, че този документ вече е бил достъпен по време на административното производство, така че изобщо не можело да бъде квалифициран като доказателство, до което не е предоставила достъп.

114    Във всеки случай Комисията уточнява, че дял Д, параграф 1 от Известието относно сътрудничеството от 1996 г. задължава предприятията да „осъществят контакт“ с нейната Генерална дирекция „Конкуренция“. Въпреки че в редакцията на разпоредбата на немски език в този контекст е употребен терминът „заявител“ (Antragsteller), не било необходимо да се подаде формално заявление. Впрочем Hoechst и не формулирало „заявление“ от своя страна в писмото си от 27 октомври 1998 г.

115    Относно въпроса кое предприятие първо е оказало сътрудничество по смисъла на дял Б от Известието относно сътрудничеството от 1996 г. Комисията счита, че не датата на „заявлението“ е определяща. Важно било да се знае кое предприятие „първо е предоставило решаващи доказателства за съществуването на картела“. Освен това съдържанието на писмото от 11 януари 1999 г. сочело, че Chisso явно предполага, че сътрудничеството му вече е започнало.

116    Второ относно писмото на Chisso от 26 март 1999 г. Комисията подчертава, че този документ се отнася само до въпроси, свързани със сроковете, определени на Chisso, а не на Hoechst за представяне на други документи към момент, в който Chisso вече е изпълнил условията за прилагането на дял Б, буква б) от Известието относно сътрудничеството от 1996 г. благодарение на съдействието му от 13 ноември 1998 г. Следователно Hoechst допускал грешка, като претендирал, че този документ го оневинява. Случаят не бил такъв, тъй като документът не се отнасял до никое от основанията, поради които Hoechst не можел да се ползва от дял Б от Известието относно сътрудничеството от 1996 г., посочени в съображения 455—464 от Решението и за които Комисията напомня.

117    Обстоятелството, че Chisso е счетено за първото предприятие, оказало сътрудничество, не почивало на становището, представено от него на 20 април 1999 г., а на представените на 13 ноември 1998 г. документи. Следователно удължаването на сроковете не довело до предимство в сътрудничеството, присъдено на Chisso с обратно действие.

118    Ако намерението на Hoechst е да твърди, че от този документ е видно, че Chisso не отговарял повече на условията за прилагане на дял Б, буква г) от Известието относно сътрудничеството от 1996 г., Комисията счита, че доводът му не може да бъде приет, тъй като никой не може да се позовава в своя полза на незаконосъобразност, допусната в полза на другиго (Решение на Първоинстанционния съд от 15 юни 2005 г. по дела Tokai Carbon и др./Комисия, T‑71/03, T‑74/03, T‑87/03 и T‑91/03, точка 373). Освен това дори ако Chisso действително трябвало да загуби правото да се ползва от дял Б от Известието относно сътрудничеството от 1996 г., това изобщо не би оказало отражение върху Hoechst.

119    Комисията добавя, че необходимите доказателства с оглед на прилагането на дял Б, буква б) от Известието относно сътрудничеството от 1996 г. са тези, които имат решаващо значение за доказване съществуването на картела. Обратно на мнението на Hoechst, доказателствата, които само дават възможност на Комисията да извърши проверка, не били достатъчни.

120    Вярно било, че устно предоставените сведения не са изключени a priori. Те обаче не били релевантни сами по себе си в рамките на прилагането на дял Б, буква б) от Известието относно сътрудничеството от 1996 г. и ставали релевантни едва от момента на възпроизвеждането им на подходящ носител (Решение на Първоинстанционния съд от 15 март 2006 г. по дело BASF/Комисия, T‑15/02, Recueil, стр. II‑497, точка 505).

121    Изготвянето на протокол от Комисията в тази връзка трябвало да се поиска изрично от нея (Решение по дело BASF/Комисия, точка 120 по-горе, точка 502), във всеки случай доколкото Комисията не го е предложила в рамките на административната си практика. Освен това протоколът можел да допринесе за доказване на съществуването на картела само ако Комисията можела да установи автентичността на декларацията.

122    На трето място относно нередностите, опорочили административното производство, въз основа на писмото от 26 март 1999 г. Hoechst заключавало, че Chisso също не е отговаряло на условията за прилагане на дял Б, буква г) от Известието относно сътрудничеството от 1996 г. Този довод следвало да бъде отхвърлен с мотива, че никой не може да се позовава в своя полза на незаконосъобразност, допусната в полза на другиго.

123    Освен това въпросът дали са изпълнени условията за прилагане на дял Б, буква г) от Известието относно сътрудничеството от 1996 г. трябва да се разрешава, според Комисията, във всеки конкретен случай. При това положение един от важните въпроси бил дали поведението на засегнатото предприятие е довело до голямо забавяне на производството. При разглеждане на производството в неговата цялост било очевидно, че конкретният случай не бил такъв. Комисията подчертава също, че Hoechst представило втората част от становището си едва през април 1999 г., няколко дни след като Chisso подало своите собствени декларации (които Hoechst квалифицирало като подадени със закъснение).

124    Накрая Комисията оспорва някои фактически твърдения, съдържащи се в становището на Hoechst.

 По искането за провеждане на нови разследвания

125    Комисията твърди, че разследване в действителност било проведено, но резултатът от него не бил благоприятен за Hoechst. По-специално било разпитано длъжностното лице, което отговаряло за случая по онова време, и то потвърдило, че Chisso не е получило предупреждение относно възможността да бъде изпреварено във връзка със сътрудничеството. В това отношение Chisso не било предизвестено. Комисията препраща по този въпрос към съображение 458, in fine, от Решението.

3.     Съображения на Първоинстанционния съд

126    В началото следва да се отбележи, че в рамките на първото правно основание Hoechst многократно се позовава на нарушение на принципите на добро управление и равно третиране в подкрепа на твърдението за нарушение на правото на достъп до преписката. Освен това тези доводи са развити повторно в рамките на осмото и деветото правно основание, с които се цели намаляване на глобата.

127    При тези условия Първоинстанционният съд счита, че е уместно да разгледа първо тези доводи, преди да анализира по-конкретно твърдяното от Hoechst нарушение на правото на достъп до преписката.

 а) По нарушението на принципите на добро управление и на равно третиране

128    Уместно е да се напомни, че по време на административното производство пред Комисията същата е длъжна да зачита процесуалните гаранции, предвидени от общностното право (Решение на Първоинстанционния съд от 14 май 1998 г. по дело Enso Española/Комисия, T‑348/94, Recueil, стр. II‑1875, точка 56).

129    Сред предоставените от общностния правен ред гаранции в административното производство е по-конкретно принципът на добро управление, към който се включва задължението компетентната институция да разгледа внимателно и безпристрастно всички относими към дадения случай данни (Решение на Първоинстанционния съд от 24 януари 1992 г. по дело La Cinq/ Комисия, T‑44/90, Recueil, стр. II‑1, точка 86, и Решение на Първоинстанционния съд по дело ABB Asea Brown Boveri/Комисия, точка 75 по-горе, точка 99).

130    Що се отнася до принципа на равно третиране, в рамките на преценката на оказаното от предприятията сътрудничество Комисията не може да не се съобрази с този общ принцип на общностното право, който според постоянната съдебна практика е нарушен, когато сходни положения се третират по различен начин или различни положения се третират еднакво, освен ако такова третиране е обективно обосновано (Решение на Първоинстанционния съд от 13 декември 2001 г. по дело Krupp Thyssen Stainless и Acciai speciali Terni/Комисия, T‑45/98 и T‑47/98, Recueil, стр. II‑3757, точка 237, и Решение на Първоинстанционния съд от 25 октомври 2005 г. по дело Groupe Danone/Комисия, T‑38/02, Recueil, стр. II‑4407, точка 453).

131    В конкретния случай, на първо място относно твърдението на Hoechst, че през есента на 1998 г. Комисията предоставила на Chisso това, което в същото време отказала на Hoechst, а именно — признаване на съдействие в устна форма като актове на сътрудничество, по съображенията, изложени в точки 572—578 по-долу — следва да се приеме от една страна, че в Решението Комисията в крайна сметка счита съдействието на Hoechst в устна форма за актове на сътрудничество и от друга страна, че във всеки случай обстоятелството, че Комисията е имала намерението да не взема предвид някои съдействия на Hoechst в устна форма, произтичало от несигурността по отношение на ефективното сътрудничество на Hoechst в началото на производството. Ето защо доводите на Hoechst в това отношение следва да бъдат отхвърлени.

132    Второ, що се отнася до бележката за вътрешно ползване на Комисията от 9 ноември 1998 г., и по-конкретно относно срещата от 29 октомври 1998 г., която уточнява, че „адвокатите [...] поне са съгласни да проведат уговорените срещи след обаждания от страна на [Генерална дирекция „Конкуренция“]“, следва да се приеме, че проведените по инициатива на службите на Комисията телефонни разговори произтичали от обстоятелството, че на 29 септември 1998 г. те вече са се срещали с адвокатите на Chisso, без да се е налагало да се преценява дали идентичността на Chisso е разкрита официално или не. Както посочва Комисията в бележката си за вътрешно ползване от 1 октомври 1998 г., било е уговорено адвокатите да се свържат повторно със службите на Комисията в срок от петнадесет дни. Обстоятелството, че при тази обстановка службите на Комисията са ги потърсили, не може да постави под съмнение редовността на производството в това отношение.

133    Трето, относно обстоятелството, че исканията на Hoechst за допълнителни разследвания останали без последствие, следва да се установи, че искането на Hoechst, материализирано в изпратено до служителя по изслушването писмо от 22 януари 2003 г., се вписва в рамките на искане за достъп до вътрешни документи, отнасящи се до телефонните разговори между Комисията и Chisso от септември 1998 г. до април 1999 г. По-конкретно Hoechst е поканило служителя по изслушването да разследва посочените телефонни разговори. От окончателния доклад на служителя по изслушването следва обаче, че „[в]следствие на [н]аправените от Hoechst и Nutrinova искания“ същият „проучи[л] бележките на службите за вътрешно ползване на Комисията, доколкото [такива бележки] съществува[ли]“. Поради това, от фактическа страна твърдението на Hoechst, че молбата му останала без последствие, е погрешно.

134    Четвърто, по отношение на твърдението, че при прилагане на Известието относно сътрудничеството от 1996 г. било налице пристрастно отношение или неравно третиране, следва да се отбележи, че в бележка за вътрешно ползване от 9 ноември 1998 г., отнасяща се за първите срещи, проведени с Chisso и Hoechst, Комисията посочва следното:

„Разбира се не ги информирахме [т.е. адвокатите на Chisso], че други предприятия също предоставя[ха] сведения, нито сме информирали тези други предприятия, че [...] Chisso [е] пода[ло] заявление за освобождаване от глоба.“

135    От протокола за срещата от 13 ноември 1998 г., проведена между Chisso и Комисията, следва обаче, че едно от длъжностните лица, отговарящо за настоящия случай, посочва че „ще бъде отправено лоялно предупреждение, ако друго предприятие се опита да изпревари Chisso съгласно Известието относно сътрудничеството“.

136    От това следва от една страна, че на 9 ноември 1998 г. Комисията ясно заявява намерението си да не оповестява пред предприятията, оказващи сътрудничество, по-специално пред Hoechst, обстоятелството, че други предприятия са предприели действия пред службите ѝ с цел да бъдат освободени от глоба, докато от друга страна на 13 ноември 1998 г., т.е. няколко дни по-късно, тя уверява Chisso, че ще бъде предупредено, ако други предприятия се опитат да го изпреварят по отношение на сътрудничеството.

137    Тези обстоятелства довеждат Първоинстанционния съд до извода, че в конкретния случай Комисията е нарушила принципите на добро управление и равно третиране. Първоинстанционният съд държи да подчертае в това отношение, че дори твърдението на въпросното длъжностно лице на срещата от 13 ноември 1998 г. да не доказва, че даденото на Chisso обещание действително е било спазено впоследствие, то все пак представлява нарушение на двата принципа, посочени по-горе.

138    На този етап следва да се отбележи, че Hoechst не иска отмяна на Решението, доколкото Комисията е нарушила принципите на добро управление и равно третиране. След като обаче е направено позоваване на нарушението на посочените принципи в подкрепа на нарушението на правото на достъп до преписката, което ще бъде анализирано по-нататък, и доколкото доводите на Hoechst са развити повторно в рамките на осмо и девето правно основание, касаещи прилагането на Известието относно сътрудничеството от 1996 г., е уместно да се постави въпросът за влиянието на установеното в точка 137 по-горе нарушение върху съдържанието на Решението.

139    В това отношение следва да се отбележи на първо място, че установената в точка 137 по-горе незаконосъобразност не поставя под съмнение нарушението, установено в Решението, което впрочем почива на писмени доказателства. При това Hoechst изобщо не е навело доводи в тази насока.

140    На второ място, що се отнася до сътрудничеството на предприятията, от съображение 440 от Решението е видно следното:

„На среща, проведена на 13 ноември 1998 г., Chisso устно описва дейността на картела и предоставя писмени доказателства [...] Комисията счита по този повод, че Chisso е първото предприятие, предоставило решаващи доказателства за съществуването на картела, установен в настоящото решение.“

141    От това следва, че Комисията се е основала само на устното описание на дейността на картела и на писмените доказателства, представени на срещата от 13 ноември 1998 г., а не по-късно, за да направи извода, че Chisso е първото предприятие, предоставило решаващи доказателства за съществуването на картела.

142    При тези условия, дори да предположим, че се е наложило Chisso да сътрудничи по-тясно с Комисията след 13 ноември 1998 г., тя не би достигнала до различен резултат в Решението във връзка с прилагането на Известието за сътрудничеството от 1996 г., под условие че по-нататък ще бъдат разгледани осмо и девето правно основание, приведени от Hoechst, които целят да се докаже по същество, че доказателствата, представени от Chisso на 13 ноември 1998 г., не са били определящи. Положението не би било различно, дори да се бе наложило Hoechst да сътрудничи по-тясно след 13 ноември 1998 г., запознато със сътрудничеството на Chisso.

143    При това положение следва да се приеме, че установената в точка 137 по-горе незаконосъобразност не може да засегне действителността на Решението, що се отнася, от една страна, до установяването на нарушението, и от друга, до обстоятелството, че Chisso първо е оказало сътрудничество.

144    Независимо от въпроса за влиянието на установената в точка 137 по-горе незаконосъобразност върху правото на достъп до преписката, което ще бъде разгледано по-нататък, и следователно на въпроса за нейното влияние върху действителността на Решението в неговата цялост, и доколкото посочените от Hoechst доводи са развити повторно в рамките на осмо и девето правно основание, целящи намаляване на разглежданата глоба, Първоинстанционният съд на този етап запазва позицията си по отношение на възможността за изменение на посочената глоба.

 б) По нарушението на правото на достъп до преписката

145    В началото следва да се напомни, че правото на достъп до преписката, което е следствие от принципа на зачитане на правото на защита, предполага, че Комисията предоставя възможност на засегнатото предприятие да проучи всички документи, съдържащи се в преписката по разследването, които могат да бъдат относими към неговата защита. Същите обхващат както уличаващите, така и оневиняващите документи, с изключение на търговските тайни на други предприятия, вътрешните документи на Комисията и други поверителни сведения (вж. Решение на Съда от 7 януари 2004 г. по дело Aalborg Portland и др./Комисия, C‑204/00 P, C‑205/00 P, C‑211/00 P, C‑213/00 P, C‑217/00 P и C‑219/00 P, Recueil, стр. I‑123, точка 68 и цитираната съдебна практика).

146    По отношение на уличаващите доказателства, засегнатото предприятие трябва да докаже, че резултатът, до който е достигнала Комисията в решението си, е щял да бъде различен, ако документ, който не е предоставен за запознаване и на който Комисията се е основала при ангажиране на отговорността на това предприятие, е трябвало да се отхвърли като уличаващо доказателство. Що се отнася до оневиняващите доказателства, засегнатото предприятие трябва да докаже, че неоповестяването им е повлияло в негов ущърб върху протичането на производството и върху съдържанието на решението на Комисията. Достатъчно е предприятието да докаже, че е можело да използва посочените оневиняващи документи в своя защита, в смисъл че ако е можело да се ползва от тях по време на административното производство, щяло да може да се позове на обстоятелства, които не съвпадат с изводите, направени от Комисията на този етап, и следователно да повлияе — независимо по какъв начин — върху преценката на последната в евентуалното решение, най-малко по отношение на тежестта и продължителността на деянието, което му е вменено, а оттук и по отношение размера на глобата. Възможността неоповестен документ да е могъл да окаже влияние върху протичането на производството и върху съдържанието на решението на Комисията може да се установи само след предварително разглеждане на някои доказателствени средства, от които да е видно, че неоповестените документи са могли — от гледна точка на тези доказателствени средства — да имат значение, което не е трябвало да се пренебрегва (вж. Решение по дело Aalborg Portland и др./Комисия, точка 145 по-горе, точки 73—76, и цитираната съдебна практика).

147    При това е необходимо да се подчертае, че Комисията, която изпраща изложение за възраженията и приема решението за налагане на санкция, не може сама да определя документите от полза за защитата на засегнатото предприятие. Тя обаче може да изключи от административното производство материалите, които нямат никакво отношение към фактическите и правни твърдения, съдържащи се в изложението на възраженията, и които следователно изобщо не са относими към разследването. Жалбоподателят не може надлежно да приведе като основание за отмяна непредоставянето за запознаване на документи, които не са относими (вж. Решение по дело Aalborg Portland и др./Комисия, точка 145 по-горе, точка 126, и цитираната съдебна практика).

148    Накрая е уместно да се напомни, че нарушението на правото на достъп до преписката може да доведе до пълна или частична отмяна на решение на Комисията само ако нередовността при предоставяне на достъп до преписката по разследването в хода на административното производство е попречила на засегнатото предприятие или предприятия да се запознаят с документи, които са могли да бъдат полезни за тяхната защита, и по този начин е нарушила правото им на защита. Такъв ще бъде случаят, ако е съществувала възможност, макар и ограничена, оповестяването на документ да доведе административното производство до различен резултат, ако засегнатото предприятие бе могло да се ползва от него в хода на посоченото производство (вж. в този смисъл Решение по дело Aalborg Portland и др./Комисия, точка 145 по-горе, точки 101 и 131).

149    В светлината на тези съображения е уместно да се прецени дали в конкретния случай правото на достъп на Hoechst до преписката е нарушено, що се отнася от една страна до писмото на Chisso от 17 декември 2002 г. с приложенията към него, и от друга страна до вътрешните документи относно телефонните разговори, проведени между Комисията и Chisso от септември 1998 г. до април 1999 г.

 По писмото на Chisso от 17 декември 2002 г. с приложенията към него

150    На първо място следва да се отбележи, че Комисията решава да включи в неповерителен вариант писмото на Chisso от 17 декември 2002 г. с приложенията към него в преписката по разследването, която е достъпна за предприятията — страни в производството. Следователно Комисията неизбежно е считала, че тези документи са били относими към разследването.

151    Второ, писмото на Chisso от 17 декември 2002 г. с приложенията към него не е използвано от Комисията в Решението, за да се установи, че засегнатите предприятия са допуснали нарушение. При това положение не става въпрос за уличаващи доказателства.

152    Трето, следва да се установи, че Hoechst действително е имало достъп до неповерителния вариант на писмото на Chisso от 17 декември 2002 г. с приложенията към него. Във формата на разположение на Hoechst по време на административното производство тези документи обаче са съдържали 101 страници, от които почти всички били бели и зачеркнати с бележката „Търговска тайна“. По време на административното производство изобщо не е предоставен неповерителен вариант в по-разбираем вид, нито дори резюме на съдържанието на тези документи. В писмото на Chisso от 17 декември 2002 г. се посочва само списък, съдържащ датите на разглежданите документи, изпращачът и получателят, и където е необходимо — предметът. При тези условия във формата, в която е бил на разположение на Hoechst по време на административното производство, неповерителният вариант на писмото на Chisso от 17 декември 2002 г. с приложенията към него всъщност е равнозначен на неоповестяване на въпросните документи, които са били относими към разследването, доколкото са били част от преписката.

153    Четвърто, следва да се подчертае, че в хода на административното производство Hoechst многократно е поискало да се предостави по-подходящ достъп до писмото на Chisso от 17 декември 2002 г. с приложенията към него. Съгласно съображение 26 от Решението този достъп е отказан с мотива, че Chisso е поискало поверителното му третиране. Комисията обаче не може да се позовава общо на поверителността, за да обоснове пълния отказ за оповестяване на документи от преписката си (Решение на Първоинстанционния съд от 20 април 1999 г. по дело Limburgse Vinyl Maatschappij и др./Комисия, T‑305/94—T‑307/94, T‑313/94—T‑316/94, T‑318/94, T‑325/94, T‑328/94, T‑329/94 и T‑335/94, Recueil, стр. II‑931, точка 1017). Всъщност правото на предприятията и сдруженията на предприятия на защита на техните търговски тайни трябва да се преценява съпоставено с гарантирането на правото на достъп до цялата преписка (Решение на Първоинстанционния съд от 15 март 2000 г. по дело Cimenteries CBR и др./Комисия, известно като „Ciment“, T‑25/95, T‑26/95, T‑30/95—T‑32/95, T‑34/95—T‑39/95, T‑42/95—T‑46/95, T‑48/95, T‑50/95—T‑65/95, T‑68/95—T‑71/95, T‑87/95, T‑88/95, T‑103/95 и T‑104/95, Recueil, стр. II‑491, точка 147).

154    При обстоятелствата в конкретния случай, предвид изричното искане на Hoechst в този смисъл, Комисията е можела да изготви или да възложи изготвянето на неповерителен вариант на разглежданите документи, или при необходимост, ако това се окаже трудно, да изготви списък на съответните документи, както и неповерително и достатъчно точно резюме на съдържанието им.

155    Предвид всички тези съображения следва да се приеме, че достъпът на Hoechst до писмото на Chisso от 17 декември 2002 г. с приложенията към него не е правомерно организиран от Комисията.

156    Уместно е да се напомни все пак, че нарушението на правото на достъп до преписката може да доведе до пълна или частична отмяна на решение на Комисията само ако нередовността при предоставянето на достъп до преписката по разследването в хода на административното производство е попречила на засегнатото предприятие или предприятия да се запознаят с документи, които са могли да бъдат от полза за тяхната защита, и по този начин е нарушила правото им на защита.

157    При тези обстоятелства Първоинстанционният съд постановява процесуално-организационните действия, посочени в точки 32—35 по-горе, а Hoechst получава възможност да представи допълнително становище по документите в пълния им вид, които по този начин са доведени до неговото знание.

158    В това отношение следва предварително да се отбележи, че някои от документите, съдържащи се в преписката по разследването, по-специално писмо на Chisso от 11 януари 1999 г., са представени по искане на Първоинстанционния съд, доколкото Решението се позовава на тях, за да установи, че на срещата от 13 ноември 1998 г. Chisso устно е описало дейността на картела, както и е представило доказателства. Освен това е безспорно, че тези документи са били част от преписката по разследването, достъпна за страните в производството, което се потвърждава от Комисията в становището ѝ, без това да е оспорено от Hoechst. При тези условия не е обосновано твърдението на Hoechst за нарушение на правото на достъп до преписката в това отношение.

159    Що се отнася до писмото на Chisso от 17 декември 2002 г. с приложенията към него, допълнителното становище на Hoechst се отнася специално до едно от тези приложения, а именно писмо на Chisso от 26 март 1999 г.

160    Трябва да се подчертае в това отношение, че окончателната позиция на Комисията по въпроса кое предприятие първо е предоставило решаващи доказателства, е определена в конкретния случай в момента на приемане на Решението. По време на производството Комисията изобщо не е уведомила предприятията дали ще бъдат освободени от глоба или не. При тези условия неоповестяването на писмото на Chisso от 26 март 1999 г. не е можело да повлияе върху правото на защита на Hoechst по време на административното производство.

161    Във всеки случай е необходимо да се уточни, че писмото на Chisso от 26 март 1999 г. не може да промени извода на Комисията, че Chisso е първото предприятие, предоставило решаващи доказателства за съществуването на картела, независимо от въпроса дали този извод е основателен или не. В действителност целта на писмото на Chisso от 26 март 1999 г. е да обясни закъснението на предприятието да предостави „изложение на фактите“. Това не променя обстоятелството, че на срещата от 13 ноември 1998 г. и според Комисията Chisso устно е описало дейността на картела и е предоставило писмени доказателства. Аналогично, обстоятелството, че след срещата на 13 ноември 1998 г. Комисията е могла да даде допълнителен срок на Chisso, за да предостави допълнителни фактически сведения, не може да повлияе на обстоятелството, че то първо е оказало сътрудничество, тъй като този извод се основава само на доказателствата, представени на посочената среща.

162    Предвид изложеното по-горе, наведеното от Hoechst правно основание следва да бъде отхвърлено, що се отнася до писмото на Chisso от 17 декември 2002 г. с приложенията към него.

 По вътрешните документи относно телефонните разговори, проведени между Комисията и Chisso от септември 1998 г. до април 1999 г.

163    В началото е необходимо да се отбележи, че по време на административното производство Hoechst е поискало достъп само до вътрешните документи относно телефонните разговори между Комисията и Chisso, проведени от септември 1998 г. до април 1999 г. Това е видно по-специално от писмо, изпратено от Hoechst до служителя по изслушването на 22 януари 2003 г., и е потвърдено в съдебното заседание.

164    По-нататък следва да се напомни, че правото на достъп до преписката предполага, че Комисията предоставя възможност на засегнатото предприятие да проучи всички документи, съдържащи се в преписката по разследването, които могат да бъдат относими към неговата защита, с изключение именно на вътрешните документи на Комисията (вж. в този смисъл Решение по дело Aalborg Portland и др./Комисия, точка 145 по-горе, точка 68).

165    Ограничаването на достъпа до такива документи е обосновано от необходимостта да се осигури добрата работа на Комисията при санкциониране на нарушения на правилата на конкуренция по Договора. Достъп до вътрешните документи на Комисията може да се предостави само ако изключителни обстоятелства по конкретния случай го налагат, въз основа на сериозни сведения, които следва да се представят от заинтересованата страна (вж. Решение на Първоинстанционния съд по дело Ciment, точка 153 по-горе, точка 420, и цитираната съдебна практика и Решение на Първоинстанционния съд от 29 април 2004 г. по дело Tokai Carbon и др./Комисия, T‑236/01, T‑239/01, T‑244/01—T‑246/01, T‑251/01 и T‑252/01, Recueil, стр. II‑1181, точка 40).

166    В случая по съображенията, изложени в точки 128—144 по-горе, посочените от Hoechst доводи във връзка с нарушение на принципите на добро управление и равно третиране, са отхвърлени, освен що се отнася до уверението, дадено на Chisso на срещата от 13 ноември 1998 г., че ще бъде предупредено, ако друго предприятие се опита да го изпревари в контекста на Известието относно сътрудничеството от 1996 г.

167    Както е посочено обаче в точка 143 по-горе, установената в това отношение незаконосъобразност не може да засегне действителността на Решението, що се отнася от една страна до установяването на нарушението и от друга страна до определянето на предприятието, което първо е оказало сътрудничество, а оттук — и до освобождаването от глоба.

168    При това положение следва да се приеме, че липсват каквито и да било сериозни сведения по смисъла на посочената по-горе съдебна практика, обосноваващи достъпа на Hoechst до разглежданите вътрешни документи. По това съображение правното основание на Hoechst, доколкото се отнася до нарушение на правото на достъп до вътрешни документи относно телефонните разговори, проведени между Комисията и Chisso от септември 1998 г. до април 1999 г., трябва да бъде отхвърлено.

169    За изчерпателност и с оглед разкриване на истината, предвид посоченото по-горе нарушение на принципите на добро управление и на равно третиране, на Комисията е разпоредено на основание член 65, буква б) и член 67, параграф 3, втора алинея от Процедурния правилник да представи въпросните вътрешни документи за проверка от Първоинстанционния съд. Съгласно член 67, параграф 3, втора алинея от Процедурния правилник представените от Комисията документи не са предоставени на жалбоподателя по време на проверката от Първоинстанционния съд на поверителния им характер и релевантността им за разрешаването на спора.

170    В рамките на тази проверка Първоинстанционният съд прие, че разглежданите вътрешни документи очевидно не съдържат релевантни за разрешаването на спора доказателства. Вследствие на това, предвид поверителността, с която обикновено са свързани този вид документи, Първоинстанционният съд реши да ги изключи от материалите по делото и да ги върне на Комисията (вж. в този смисъл Решение на Първоинстанционния съд от 25 октомври 2002 г. по дело Tetra Laval/Комисия, T‑5/02, Recueil, стр. II‑4381, точка 78, и по аналогия Определение на Първоинстанционния съд от 10 декември 1997 г. по дело NMH Stahlwerke и др./Комисия, T‑134/94, T‑136/94—T‑138/94, T‑141/94, T‑145/94, T‑147/94, T‑148/94, T‑151/94, T‑156/94 и T‑157/94, Recueil, стр. II‑2293, точки 40, 44 и 45).

171    По всички изложени съображения първото правно основание следва да бъде отхвърлено, без да се налага да се предприемат исканите от Hoechst допълнителни процесуално-организационни действия и събиране на доказателства, тъй като Първоинстанционният съд счита, че въпросът е достатъчно изяснен от материалите по делото.

 Б ‑ По четвъртото правно основание, изведено от непълнотата на окончателния доклад на служителя по изслушването

4.     Доводи на страните

 а) Доводи на Hoechst

172    Hoechst напомня, че е отправило няколко критики срещу служителя по изслушването относно протичането на административното производство и по-конкретно относно обстоятелството, че първо не му било позволено да сътрудничи с устни показания, докато тази форма на сътрудничество била приета по отношение на Chisso; второ, отказани му били нови срещи със служители на Комисията, докато такива срещи били предложени на Chisso, и трето, незаконосъобразно било обещано на Chisso да бъде предупредено, ако други страни се опитат да го „изпреварят“ по отношение на сътрудничеството.

173    Доколкото тези критики били премълчани в окончателния доклад на служителя по изслушването, Комисията, която приела Решението като колегиален орган, не била правилно осведомена за нарушението на правото на защита на Hoechst.

174    Според Hoechst служителят по изслушването приел погрешно и без конкретна обосновка, че обстоятелството дали изложените по-горе критики са основателни е без значение. Като се позовава на Решение по дело ABB Asea Brown Boveri/Комисия, точка 75 по-горе (точка 104), Hoechst подчертава, че е възможно липсата на обективност при провеждане на производството да не повлияе върху законосъобразността на дадено решение сериозно и в нарушение на правото на защита, ако тази липса на обективност произтича само от „пристрастие в мислите“ на служителя на Комисията. За сметка на това Hoechst смята, че правната преценка трябва да бъде различна, когато има отражение, както е в настоящия случай, в процесуални актове, облагодетелстващи едностранно едната страна.

175    От това Hoechst заключава, че служителят по изслушването трябвало да провери тези данни и да ги изложи в окончателния си доклад, за да създаде у членовете на Комисията, които отговарят за приемането на Решението, вярна представа относно протичането на производството.

 б) Доводи на Комисията

176    Предназначението на окончателния доклад на служителя по изслушването било да допълни проекторешението, представено на членовете на Комисията.

177    Като се позовава на член 15, първа алинея от Решение 2001/462/ЕО, ЕОВС на Комисията от 23 май 2001 година относно мандата на служителите по изслушването в някои производства по конкуренция (ОВ L 162, стр. 21; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 108, наричано по-нататък „Решението относно мандата“), Комисията счита, че в конкретния случай окончателният доклад на служителя по изслушването изцяло изпълнява предназначението си. Той посочвал, че правото на страните да бъдат изслушани не е възпрепятствано по никакъв начин. Освен това, като препраща към Решение от 29 април 2004 г. по дело Tokai Carbon и др./Комисия, точка 165 по-горе (точка 53), Комисията смята, че в окончателния доклад служителят по изслушването не е бил длъжен да разглежда подробно твърденията за нарушения от процесуално естество.

178    В окончателния доклад служителят по изслушването дори надхвърлил минимално необходимото съдържание, като посочил въпросните възражения и изложил съображенията, поради които те нямат решаващо значение. Така докладът посочвал, че са направени твърдения за „процесуални пороци“, а именно „дискриминация в сравнение с Chisso по редица въпроси, свързани със сътрудничеството“. Освен това служителят по сътрудничеството уточнявал, че благодарение на критиките обърнал „особено внимание“ на изводите на Комисията в Решението по този въпрос. Било ненужно да се предоставят повече данни в окончателния доклад, като при това самото Решение също разглеждало въпросните критики (съображения 453 и 458).

5.     Съображения на Първоинстанционния съд

179    На основание член 1 от Решението относно мандата Комисията назначава един или повече служители по изслушването, „които гарантират, че ефективното упражняване на правото на изслушване е уважено в производства пред Комисията, отнасящи се до конкуренцията“.

180    Член 13, параграф 1 от Решението относно мандата уточнява:

„Служителят по изслушването докладва на компетентния член на Комисията за изслушването и за заключенията, направени от него във връзка със съблюдаването на правото на изслушване. Наблюденията, съдържащи се в този доклад, се отнасят за процесуални въпроси, включително оповестяване на документи и достъп до преписката, срокове за предоставяне на отговори на възражения и надлежно провеждане на устно изслушване.“

181    Според член 15, първа алинея от Решението относно мандата:

„Служителят по изслушването, въз основа на проекторешение по делото, което следва да бъде представено на Консултативния комитет, подготвя окончателен писмен доклад относно спазването на правото на изслушване, така както е посочено в член 13, параграф 1. Този доклад също така следва да разгледа въпроса дали проектът за решение разглежда единствено възраженията по отношение на които на страните е била предоставена възможността да изложат становищата си.“

182    Съгласно член 16, параграф 1 от Решението относно мандата „[о]кончателният доклад на служителя по изслушването се прикрепя към проекторешение, представено на Комисията, с цел гарантиране на това, че при вземането на решение по отделен случай Комисията е изцяло уведомена за релевантната информация относно протичането на процедурата и за зачитането на правото на изслушване“.

183    В конкретния случай е достатъчно да се установи, че посочените от Hoechst доводи в подкрепа на правното му основание, възпроизвеждащи вече изложените в рамките на първото правно основание относно правото на достъп до преписката, не дават възможност да се приеме, че правото на Hoechst да бъде изслушано не е зачетено в рамките на административното производство, проведено от Комисията.

184    Относно нарушението на принципите на добро управление и равно третиране, установено в точка 137 по-горе, следва да се подчертае, че посоченото нарушение не се отнася до правото на Hoechst да бъде изслушано по смисъла на Решението относно мандата.

185    Впрочем служителят по изслушването уточнява в окончателния си доклад, че „действията на службите на Комисията по отношение на страните не са оказали никакво влияние върху резултатите по случая относно [намаляването на санкцията или освобождаването от отговорност]“. Това съвпада с извода на Първоинстанционния съд в рамките на разглеждането на първото правно основание, че установената в точка 137 по-горе незаконосъобразност не може да засегне действителността на Решението, по-конкретно относно определянето на предприятието, което първо е оказало сътрудничество.

186    При това следва да се отбележи, че в съображение 453 от Решението Комисията посочва оплакванията на Hoechst за процесуални нарушения и че тя им дава отговор в съображение 458. При тези условия не може да се поддържа, както прави Hoechst, че Комисията като колективен орган не била достатъчно добре осведомена.

187    По изложените съображения четвъртото правно основание трябва да бъде отхвърлено.

II –  По тринадесетото правно основание, целящо отмяната на член 2 от Решението, що се отнася до Hoechst

 А – Доводи на страните

1.     Доводи на Hoechst

188    Hoechst поддържа, че посочените в съображение 298 от Решението констатации на Комисията, според които картелът е престанал да съществува най-късно през ноември 1996 г., отнемат фактическата основа на разпореждането, съдържащо се в член 2 от Решението.

189    Ако седем години след прекратяване на съществуването на картела Комисията все още искала да разпореди прекратяване на нарушението, трябвало да са налице достатъчно улики, че нарушението продължава. В противен случай ставало въпрос за мярка, основана на чисто предположение, което противоречало на член 3 от Регламент № 17. Освен че това засягало доброто име на адресата на Решението, то можело да му причини затруднения, свързани с граждански искове, които трети лица биха могли да заведат срещу него.

190    Освен това незаконосъобразността на член 2 от Решението била очевидна, тъй като през 1996 г. Hoechst се разделило с частта от дейността си в отрасъла на сорбатите, която през 1997 г. прехвърлило изцяло на дружество — трето лице, което по никакъв начин не било свързано с неговата група, Celanese AG.

191    От това Hoechst заключава, че член 2 от Решението трябвало да бъде отменен, доколкото се отнасял до него.

2.     Доводи на Комисията

192    Комисията посочва, че подобно на случая, по който е постановено Решение по дело Limburgse Vinyl Maatschappij и др./Комисия, точка 153 по-горе, член 2 от Решението съдържа изрично условие, а именно „ако още не са го направили“. Тя напомня, че Първоинстанционният съд установил по това дело, че „[щ]о се отнася до правното основание, изтъкнато от Hoechst [...], достатъчно [било] да се отбележи, че член 2 от Решението се отнася[л] изрично до предприятията, които „продължават дейността си в отрасъла на PVC“ и че „[п]ри това положение доводите в подкрепа на този извод [били] явно изцяло неоснователни“ (точка 1247).

193    В конкретния случай Комисията поддържа, че не била длъжна да установи окончателно дали извършеното преди време нарушение продължава да бъде осъществявано към датата на приемане на Решението или осъществяването му вече е преустановено. Освен това Комисията подчертава, че страните успели да действат при пълна тайна в продължение на почти две десетилетия (съображение 306 от Решението) и че член 2 от Решението представлявал разпореждане за прекратяване на действия с превантивна цел (съображение 307 от Решението). Прехвърлянето на частта от дейността на Hoechst в отрасъла на сорбатите не пречело на Комисията да отправи разпореждане, съгласно което задължението за преустановяване на нарушенията се отнасяло до предприятието само ако „още не го [е] изпълнило“.

 Б – Съображения на Първоинстанционния съд

194    В началото е необходимо да се отбележи, че от жалбата следва ясно, че с тринадесетото си правно основание Hoechst иска отмяната на член 2 от разпоредителната част на Решението, доколкото той го засяга.

195    По съществото на спора следва да се установи, че член 2 от разпоредителната част на Решението съдържа всъщност две разпореждания.

196    На първо място тази разпоредба изисква засегнатите предприятия да прекратят незабавно, ако още не са го направили, посочените в член 1 от разпоредителната част на Решението нарушения. В това отношение, доколкото към момента на приемане на Решението Hoechst вече не е извършвало дейност в отрасъла на сорбатите, доводите, изтъкнати срещу тази разпоредба, явно са изцяло неоснователни, тъй като макар да е включено сред предприятията, изброени в член 1 от разпоредителната част на Решението, Hoechst всъщност не е било засегнато от въпросното разпореждане (вж. в този смисъл Решение по дело Limburgse Vinyl Maatschappij и др./Комисия, точка 153 по-горе, точка 1247). Това обстоятелство прави неоснователни и посочените от Hoechst доводи относно засягането на доброто му име или възможността трети лица да предявят граждански искове срещу него.

197    На второ място член 2 от разпоредителната част на Решението изисква изброените предприятия да се въздържат занапред от всякакви действия или поведение, описани в член 1, както и от всякакви мерки с еквивалентен предмет или последици.

198    В това отношение следва да се напомни, че прилагането на член 3, параграф 1 от Регламент № 17 може да съдържа забрана за продължаване на определени дейности, практики или състояния, чиято незаконосъобразност е установена, но също и за възприемане на подобно поведение в бъдеще. Такива задължения в тежест на предприятията не трябва обаче да надхвърлят границите на подходящото и необходимото за постигане на следваните цели (вж. Решение по дело Ciment, точка 153 по-горе, точки 4704 и 4705, и цитираната съдебна практика). Освен това правомощието на Комисията да се произнася с разпореждания трябва да се упражнява в зависимост от характера на установеното нарушение (Решение на Съда от 6 март 1974 г. по дела Istituto Chemioterapico Italiano и Commercial Solvents/Комисия, 6/73 и 7/73, Recueil, стр. 223, точка 45; Решение на Първоинстанционния съд от 7 октомври 1999 г. по дело Irish Sugar/Комисия, T‑228/97, Recueil, стр. II‑2969, точка 298 и Решение на Първоинстанционния съд от 12 декември 2000 г. по дело Aéroports de Paris/Комисия, T‑128/98, Recueil, стр. II‑3929, точка 82).

199    В конкретния случай Комисията установява в член 1 от разпоредителната част на Решението, че Hoechst — заедно с други предприятия — е нарушило член 81, параграф 1 ЕО, а считано от 1 януари 1994 г. член 53, параграф 1 от Споразумението за ЕИП, като е участвало, и то през много дълъг период, в едно-единствено сложно и трайно споразумение и в съгласувани практики в отрасъла на сорбатите, в рамките на които участниците са се споразумели да определят цели по отношение на цените и да си разпределят квоти за обем, да създадат система за информация и контрол и да не предоставят технология на желаещите да навлязат на пазара. Hoechst не оспорва Решението в това отношение. При тези условия като разпорежда на засегнатите предприятия да се въздържат за в бъдеще от всякакви мерки на пазара на сорбати, които могат да имат еквивалентен предмет или последици, Комисията не е превишила правомощията си, поверени ѝ от член 3, параграф 1 от Регламент № 17.

200    Обстоятелството, че към деня на приемане на Решението Hoechst вече не е извършвало дейност в отрасъла на сорбатите или че в съображение 298 от Решението Комисията отбелязва, че картелът е преустановен най-късно през ноември 1996 г., не може да постави под съмнение този извод. В действителност разпореждане като това в конкретния случай има по същността си превантивен характер и не зависи от положението на засегнатите предприятия към момента на приемане на Решението.

201    По изложените съображения тринадесетото правно основание трябва да бъде отхвърлено.

III –  По правните основания, целящи намаляване на глобата на Hoechst

202    Първоинстанционният съд счита, че е уместно правните основания, целящи намаляване на глобата на Hoechst, да се разгледат в последователност, различна от тази в жалбата. При това някои от правните основания са прегрупирани за целите на анализа, тъй като по същество засягат едни и същи въпроси.

 А – По дванадесетото правно основание, изведено от прекомерната продължителност на производството

1.     Резюме на административното производство

203    От съдържащите се в Решението фактически сведения, неоспорени от Hoechst, е видно, че първото искане за информация на основание член 11 от Регламент № 17 е отправено от Комисията на 26 май 1999 г. до Daicel, Nippon Synthetic и Ueno (съображение 6 от Решението).

204    Други искания за информация на основание член 11 от Регламент № 17 са отправени впоследствие, по-конкретно между месеците май и ноември 2002 г. (съображения 12—18 от Решението).

205    На 20 декември 2002 г. Комисията отправя изложение на възраженията до предприятията, адресати на Решението (съображение 22 от Решението).

206    На 24 април 2003 г. предприятията, адресати на Решението, участват в изслушването пред Комисията (съображение 29 от Решението).

207    На 1 октомври Комисията приема Решението.

2.     Доводи на страните

 а) Доводи на Hoechst

208    Hoechst упреква Комисията, че е нарушила принципа за спазване на разумен срок за провеждане на производството. Като се позовава на Решение на Съда от 15 октомври 2002 г. по дело Limburgse Vinyl Maatschappij и др./Комисия (C‑238/99 P, C‑244/99 P, C‑245/99 P, C‑247/99 P, C‑250/99 P—C 252/99 P и C‑254/99 P, Recueil, стр. I‑8375, точка 170), Hoechst подчертава, че този принцип е сред общите принципи на общностното право и води началото си (чрез член 6, параграф 2 ЕС) от член 6, параграф 1 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи.

209    В конкретния случай Hoechst уточнява, че промеждутъкът от време между първото искане за информация, отправено до Daicel, Nippon Synthetic и Ueno на 26 май 1999 г., и изложението на възраженията от 20 декември 2002 г. надвишава 42 месеца. През това време Комисията не проявила никаква активност в продължение на 31 месеца, а именно между искането за информация от 25 октомври 1999 г. и това от 14 май 2002 г., или във всеки случай до срещата с Daicel на 21 февруари 2002 г.

210    Поради санкционния характер на глобата такава продължителност на разследването и на обсъждането била допустима само при наличие на изключителни обстоятелства. Hoechst счита обаче, че такива обстоятелства не са налице в настоящия случай.

211    От това Hoechst заключава, че продължителността на административното производство е надвишила границите на разумното. При тези обстоятелства, като се позовава на Решение на Съда от 17 декември 1998 г. по дело Baustahlgewebe/Комисия (C‑185/95 P, Recueil, стр. I‑8417, точка 48 и сл.), Hoechst счита, че съображения за процесуална икономия налагат оплакването, изведено от прекомерна продължителност на производството, да доведе до отмяна на Решението, доколкото последното определя размера на глобата.

212    Hoechst добавя, че правната уредба на давността, предвидена от Регламент (ЕИО) № 2988/74 на Съвета от 26 ноември 1974 година относно давността при налагане и изпълнение на санкции в областта на правото на транспорт и на конкуренция на Европейската икономическа общност (ОВ L 319, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 7, том 1, стр. 78) допуска оплаквания, изведени от прекомерната продължителност на производството. Hoechst подчертава в това отношение, че правилата относно давността не предоставят защита на предприятието срещу прекомерна продължителност на производство, тъй като началото на разследването прекъсва давността (член 2 от Регламент № 2988/74).

 б) Доводи на Комисията

213    Комисията посочва най-напред, че приведеното от Hoechst правно основание е обречено на неуспех просто поради обстоятелството, че се отнася до размера на глобата, а не до Решението в неговата цялост. Комисията уточнява в това отношение, че само правилото за давността съгласно Регламент № 2988/74 е от решаващо значение.

214    Макар надвишаването на разумния срок, особено когато води до нарушение на правото на защита на заинтересованите лица, да обосновава отмяната на решение, установяващо нарушение на правилата на конкуренцията, същото не се отнасяло за случаите, при които е оспорен размерът на наложените с решението на Комисията глоби, тъй като правото на Комисията да налага глоби е уредено от Регламент № 2988/74, който предвижда давностен срок в това отношение.

215    Като се позовава на Решение на Съда от 14 юли 1972 г. по дело ICI/Комисия (48/69, Recueil, стр. 619, точки 46—49), Решение на Съда от 14 юли 1972 г. по дело Geigy/Комисия (52/69, Recueil, стр. 787, точки 20—22) и Решение на Съда от 24 септември 2002 г. по дело Falck и Acciaierie di Bolzano/Комисия (C‑74/00 P и C‑75/00 P, Recueil, стр. I‑7869, точки 139—141), Комисията подчертава, че при наличието на Регламент № 2988/74 следва да се отхвърли всяко съображение, свързано със задължението на Комисията да упражнява в разумен срок правомощието да налага глоба.

216    На следващо място Комисията посочва за изчерпателност, че надвишаването на разумния срок, ако се предположи, че бъде доказано, може да обоснове отмяната на решението само ако нарушаването на този принцип е накърнило правото на защита на засегнатите предприятия (Решение на Първоинстанционния съд от 16 декември 2003 г. по дело Nederlandse Federatieve Vereniging voor de Groothandel op Elektrotechnisch Gebied и Technische Unie/Комисия, T‑5/00 и T‑6/00, Recueil, стр. II‑5761, точка 74). В конкретния случай обаче Hoechst не обяснило по какъв начин защитата му е била препятствана от твърдяното неекспедитивно разглеждане на случая от Комисията.

217    Освен това прекомерната продължителност на тази фаза от административното производство не можела сама по себе си да накърни правото на защита, тъй като до получаването на изложението на възраженията към заинтересованите лица изобщо не се отправяло официално обвинение за нарушаване на правилата на конкуренцията, поради което те не са се нуждаели и от защита (Решение по дело Nederlandse Federatieve Vereniging voor de Groothandel op Elektrotechnisch Gebied и Technische Unie/Комисия, точка 216 по-горе, точка 78).

218    Накрая Комисията счита, че „общата“ продължителност на производството не е надвишила разумния срок (Решение на Първоинстанционния съд от 13 януари 2004 г. по дело JCB Service/Комисия, T‑67/01, Recueil, стр. II‑49, точка 43).

3.     Съображения на Първоинстанционния съд

219    Първо следва да се отбележи, че както подчертава Комисията, настоящото правно основание цели, съгласно самия текст на жалбата, „отмяна на Решението, доколкото последното определя размера на глобата“. Следователно това правно основание по същество е насочено към отмяна или най-малко към намаляване на наложената на Hoechst глоба.

220    Впрочем макар надвишаването на разумния срок да може при определени условия да обоснове отмяната на решение, установяващо нарушение на правилата на конкуренцията, това не се отнася за случаите, при които е оспорен размерът на наложените с решението глоби, тъй като правото на Комисията да налага глоби е уредено от Регламент № 2988/74, който е въвел в това отношение давностен срок (Решение на Първоинстанционния съд от 19 март 2003 г. по дело CMA CGM и др./Комисия, T‑213/00, Recueil, стр. II‑913, точка 321).

221    Всъщност от второто съображение на Регламент № 2988/74 е видно, че принципът на давността е въведен в интерес на правната сигурност. Според същото съображение „регламентацията в тази област трябва, за да бъде пълна, да се прилага както по отношение на правото да се налагат глоби или санкции, така и по отношение на изпълнението на решенията за налагане на глоби, санкции и периодични глоби; [...] подобни разпоредби следва да посочат давностните срокове, датата от която давността започва да тече и условията за прекратяването и спирането на давността; [и] в тази област следва да се отчитат, от една страна интересите на предприятията и сдруженията от предприятия, а от друга — на изискванията, наложени от административната практика“. Така относно правомощието на Комисията да налага глоби член 1, параграф 1, буква б) от Регламент № 2988/74 предвижда, че правото на Комисията да налага глоби се погасява по давност в срок от пет години при нарушение на общностните правила на конкуренцията (Решение по дело CMA CGM и др./Комисия, точка 220 по-горе, точки 322 и 323).

222    По силата на член 1, параграф 2 от посочения регламент давността започва да тече от датата на извършване на нарушението, а в случаите на продължавани или повтарящи се нарушения — от датата на прекратяване на нарушението. Давността обаче може да бъде прекъсната или спряна съответно съгласно член 2 и член 3 от Регламент № 2988/74. Според член 2, параграф 1 от Регламент № 2988/74 действия, прекъсващи давността, са по-специално писменото искане за информация от страна на Комисията, образуването на производство от страна на Комисията и изложението на възраженията. Прекъсването на давността настъпва в деня, в който действието е съобщено най-малко на едно от предприятията или на сдружение от предприятия, участвали в нарушението. По силата на член 2, параграф 3 от Регламент № 2988/74 след всяко прекъсване давността започва да тече отново, като при това тя изтича най-късно в деня, когато изтича срок, два пъти по-голям от срока на давността, когато Комисията не е наложила глоба или санкция. Давността за образуване на производство по налагане на санкции спира за времето, през което решението на Комисията е предмет на висящо производство пред Съда на Европейските общности.

223    От това следва, че Регламент № 2988/74 въвежда цялостна правна уредба, регламентираща подробно сроковете, в които Комисията има право, без да накърнява основното изискване за правна сигурност, да налага глоби на предприятия, по отношение на които са образувани производства във връзка с прилагането на общностните правила на конкуренцията. В това отношение следва да се подчертае, че в областта на налагането на глоби във връзка с прилагането на общностните правила на конкуренцията от член 2, параграф 3 от Регламент № 2988/74 следва, че, освен ако бъде спряна, в случая когато давността е прекъсната съгласно член 2, параграф 1 от този регламент, тя изтича във всички случаи след като изминат десет години, поради което Комисията не може да забави за неопределено време решението си относно глобите предвид опасността от изтичане на давността (Решение по дело CMA CGM и др./Комисия, точка 220 по-горе, точка 324).

224    При наличието на тази правна уредба не следва да се приема каквото и да било съображение, свързано със задължението на Комисията да упражни в разумен срок правомощието да налага глоби (Решение по дело CMA CGM и др./Комисия, точка 220 по-горе, точка 324; вж. също в този смисъл Решение от 14 юли 1972 г. по дело ICI/Комисия, точка 215 по-горе, точки 46—49, и Решение по дело Geigy/Комисия, точка 215 по-горе, точки 20—22).

225    В конкретния случай е безспорно, че разглежданите нарушения са продължавани. Освен това Комисията счита, без този довод да се оспорва от Hoechst, че установените нарушения са преустановени най-късно в края на октомври 1996 г. При това положение, предвид извършените впоследствие действия, прекъсващи давността, а именно исканията за информация, отправени на основание член 11 от Регламент № 17, и изложението на възраженията, и предвид обстоятелството, че общият срок между края на октомври 1996 г. и приемането на Решението на 1 октомври 2003 г. не надвишава десет години, давността не е изтекла към момента на приемане на Решението от Комисията, обстоятелство, което Hoechst не оспорва ни най-малко в производството пред настоящата инстанция (вж. в този смисъл Решение по дело Nederlandse Federatieve Vereniging voor de Groothandel op Elektrotechnisch Gebied и Technische Unie/Комисия, точка 216 по-горе, точка 90).

226    По тези съображения настоящото правно основание, въведено от Hoechst, следва да бъде отхвърлено, тъй като цели „отмяна на Решението, доколкото последното определя размера на глобата“.

227    Във всеки случай е необходимо да се напомни, че надвишаването на разумния срок, ако предположим, че бъде установено, не обосновава по необходимост отмяна на Решението. Действително що се отнася до прилагането на правилата на конкуренцията, надвишаването на разумния срок може да бъде основание за отмяна само в случай на решение, констатиращо нарушения, доколкото е установено, че нарушаването на този принцип е довело до накърняване на правото на защита на засегнатите предприятия. Извън тази специфична хипотеза неизпълнение на задължението за произнасяне в разумен срок е без последици върху действителността на административното производство на основание Регламент № 17 (Решение на Първоинстанционния съд по дело Limburgse Vinyl Maatschappij и др./Комисия, точка 153 по-горе, точка 122; Решение на Първоинстанционния съд от 14 февруари 2001 г. по дело Sodima/Комисия, T‑62/99, Recueil, стр. II‑655, точка 94, и Решение на Първоинстанционния съд по дело Nederlandse Federatieve Vereniging voor de Groothandel op Elektrotechnisch Gebied и Technische Unie/Комисия, точка 216 по-горе, точка 74; вж. също в този смисъл Решение на Съда от 21 септември 2006 г. по дело Nederlandse Federatieve Vereniging voor de Groothandel op Elektrotechnisch Gebied/Комисия, C‑105/04 P, Recueil, стр. I‑8725, точки 42—44).

228    Hoechst обаче не твърди, че евентуалното надвишаване на разумния срок по настоящото дело е накърнило правото му на защита. В допълнение дори да предположим, че жалбата на Hoechst може да се тълкува в този смисъл, развитият в това отношение довод би следвало да се приеме за общ и от него не би могло да се установи действително нарушение на правото на защита, което трябва да бъде разгледано в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай обстоятелства (вж. в този смисъл Решение по дело Nederlandse Federatieve Vereniging voor de Groothandel op Elektrotechnisch Gebied/Комисия, точка 227 по-горе, точка 59).

229    Предвид изложените съображения дванадесетото правно основание следва да бъде отхвърлено.

 Б – По третото правно основание, изведено от неоснователното скриване на някои от мотивите на Решението

1.     Резюме на Решението

230    В съображение 37 от Решението Комисията уточнява:

„[…] Общият оборот, реализиран от Chisso в световен мащаб през 2002 г., е 117,711 милиарда [японски йени] (973,4 милиона евро).“ [неофициален превод]

231    В съображение 42 от Решението Комисията посочва:

„[…] Общият оборот, реализиран от Daicel в световен мащаб през 2002 г., е 271,341 милиарда [японски йени] (2,2439 милиарда евро).“ [неофициален превод]

232    В съображение 50 от Решението Комисията уточнява:

„[…] Общият оборот, реализиран от Nippon [Synthetic] в световен мащаб през 2002 г., е 38,872 милиарда [японски йени] (321,5 милиона евро).“ [неофициален превод]

233    В съображение 55 от Решението Комисията посочва:

„[…] Общият оборот, реализиран от Ueno в световен мащаб през 2002 г., е 25,034 милиарда [японски йени] (199,5 милиона евро).“ [неофициален превод]

234    Таблица І от Решението е представена по следния начин:

Размер и относителна значимост на пазара на сорбати

Предприятие	Оборот (в милиони евро) и пазарни дялове, пресметнати в световен мащаб за сорбатите за 1995 г.	Оборот (в милиони евро) и пазарни дялове, пресметнати в ЕИП за сорбатите за 1995 г.
Chisso	[…] (повече от 9,5 % и по-малко от 15 %)	[…] (повече от 4 % и по-малко от 15 %)
Daicel	[…] (повече от 9,5 % и по-малко от 15 %)	[…] (повече от 4 % и по-малко от 15 %)
Hoechst	42,4 (23,6 %)	21,6 (48 %)
Nippon Synthetic	[…] (повече от 9,5 % и по-малко от 15 %)	[…] (повече от 4 % и по-малко от 15 %)
Ueno	[…] (повече от 9,5 % и по-малко от 15 %)	[…] (повече от 4 % и по-малко от 15 %)
Cheminova, Eastman Chemical и други	[…] (по-малко от 30 %)	[…] (по-малко от 16 %)
Общо	180 (100 %)	45 (100 %)

235    Накрая, съображение 352 от Решението има следната редакция:

„Таблица І [от Решението] показва, че през 1995 г. Hoechst несъмнено е най-големият производител на сорбати на световния пазар с пазарен дял от 23,6 % (48 % в ЕИП). Следователно това предприятие се поставя в първата група. Daicel, Chisso, Nippon [Synthetic] и Ueno притежават пазарни дялове, които варират между 9,5 и 15 % (между 4 и 15 % в ЕИП). Поради това те се намират във втората група.“ [неофициален превод]

236    Знакът „[…]“ в съображения 37, 42, 50 и 55 и в таблица І от Решението съответства на текст, скрит от Комисията по съображения за поверителност, според обясненията, дадени в Решението.

2.     Доводи на страните

 а) Доводи на Hoechst

237    Hoechst поддържа, че в окончателното решение за налагане на глоба и най-късно в редакцията му, която се съобщава, не трябва повече да има скрити части от текста, съдържащи доказателства или фактически или правни оценки. В противен случай било налице накърняване на правото на защита. Hoechst уточнява, че задължението да се предоставят мотивите на Решението е от значение за адресата му. Положението се различавало напълно от общия интерес от запазване поверителността на информацията, който може да имат страните в производството по отношение на трети лица.

238    В конкретния случай съображения 37, 42, 50 и 55 от Решението съдържали скрит текст. Особено в таблица І от Решението пазарните дялове за определящата година (1995 г.) били скрити така, че Hoechst можело да възпроизведе само собствения си пазарен дял, но не и пазарните условия, приложими по отношение на останалите засегнати предприятия. Доколкото в съображение 352 от Решението изчисляването на началния размер на глобата се определяло според размера на предприятието и пазарните условия, определени в таблица І от Решението, за Hoechst и за Първоинстанционния съд било невъзможно да схванат в достатъчна степен един основен аспект от Решението. Освен това данните за 1995 г. били исторически и не можели повече да бъдат поверителни, дори в обществено достъпния вариант на Решението, който се публикува в Официален вестник на Европейския съюз. Обстоятелството, че по време на административното производство е поискано и допуснато поверително третиране не влияело на въпроса дали разглежданите скрити части от текста продължават да са обосновани в контекста на приетото и съобщено Решение, както изглежда приема Комисията в писмото си от 30 октомври 2003 г. Hoechst си поставя въпроса дали е обосновано тези данни да се пазят като поверителни именно по отношение на него, след като отдавна е прехвърлило частта от дейността си в отрасъла на сорбатите и се е оттеглило от разглеждания пазар.

239    Дори Комисията да не е длъжна да извърши аритметично изчисляване на размера на глобите, това не означавало, че тя няма възможност да го направи. За сметка на това, ако Комисията направи такива изчисления, тя била длъжна да ги предостави на адресатите на решението.

240    Освен това, като се позовава по-специално на Решение от 29 април 2004 г. по дело Tokai Carbon и др./Комисия, точка 165 по-горе (точки 219, 227 и сл.), Hoechst смята, че всеки адресат на решение, с което се налага глоба, има право на недискриминационно третиране, при което се спазва принципът на равно третиране при изчисляване на глобите, което се основава на категоризиране в зависимост от пазарните дялове. Било очевидно, че допуснатите в този процес грешки представлявали интерес не само за предприятията от втората категория, осъдени да заплатят твърде високи глоби, но и за тези от първата категория, на които може би са наложени твърде високи глоби. Несъразмерната основа за изчисление по отношение на предприятията, класирани в първата категория глоби, можела да е пряка последица от сравнително ниската основа за изчисление, прилагана във втората категория, и обратно.

241    Hoechst подчертава освен това, че нито една от скритите части на текста не била заместена с резюме или с достатъчно ясни изрази, които щели да му позволят ясно да схване мотивите на Решението.

242    Hoechst посочва също, че с писмо от 10 октомври 2003 г., изпратено до служителя по изслушването и Комисията, е възразило против факта, че посочените части от Решението са скрити неоснователно. Комисията отговорила на това искане с писмо, съдържащо отказ, получено от Hoechst на 10 ноември 2003 г. Hoechst отговорило с писмо от 11 ноември 2003 г., а Комисията с писмо от 17 ноември 2003 г. заявила на Hoechst, че съобщеното решение е пълно. Ако се налага Комисията да поддържа, че е приела решение, адресирано единствено до Hoechst, било уместно да се изискат протоколите от заседанието на Комисията от 1 октомври 2003 г., за да се установят броят и формата на приетите на тази дата решения по настоящия случай. Това щяло да бъде посочено, именно защото Комисията се отклонила от обичайния си начин на действие в подобни производства, което се отразявало върху формалната редовност на Решението. Дори в този случай обаче скриването на посочените по-горе съображения било необосновано.

243    От това Hoechst заключава, че Решението е опорочено от сериозна липса на мотиви, която също представлява накърняване на правото на защита при изчисляването на неговата глоба, доколкото не било възможно да се направи възстановка на фактическите предпоставки, на които се основава Комисията. В това отношение Hoechst подчертава, че в Решението от 29 април 2004 г. по дело Tokai Carbon и др./Комисия, точка 165 по-горе, Първоинстанционният съд внимателно проверява направената от Комисията категоризация и поправя много грешки в изчислението. При това Първоинстанционният съд приел, че различия в пазарните дялове от 2 % представлявали достатъчно основание за отмяна на първоначалните решения на Комисията относно групирането в категории и началния размер на глобите. Следователно Комисията била строго обвързана от възприетите по време на административното производство критерии за определяне на размера на глобите, чието недискриминационно прилагане подлежало на индивидуален и пълен съдебен контрол.

 б) Доводи на Комисията

244    Според Комисията законните интереси на засегнатите предприятия от защита на търговската им тайна трябва да се вземат предвид не само по време на административното производство и към момента на публикуване на решението съгласно член 21, параграф 2 от Регламент № 17, но и при съобщаването му. Последното не представлява изключение.

245    Скритите части от текста на съображения 37, 42, 50 и 55 и на таблица І от Решението съдържали сведения за предприятията — страни в производството, които поискали поверително третиране, допуснато от Комисията по време на административното производство. Обстоятелството, че Hoechst е адресат на Решението, не лишавало останалите адресати на същото от законния им интерес да се запази поверителността. Комисията подчертава, че с писмо от 16 декември 2003 г. самото Hoechst поискало оборотът и пазарните дялове, отнасящи се до него, да бъдат скрити в предназначения за публикуване текст на Решението и, ако е необходимо, да бъдат заменени с достатъчно широк диапазон на оборота.

246    Без значение било дали в рамките на подготовката за приемане на решението Комисията е можела да постави под въпрос това становище с мотива, че въпросните данни не представлявали повече търговска тайна. Според Комисията така приетото и съобщено на Hoechst Решение отговаря на изискванията на член 253 ЕО относно мотивите.

247    Най-напред, като се позовава на Решение от 15 октомври 2002 г. по дело Limburgse Vinyl Maatschappij и др./Комисия, точка 208 по-горе (точки 463 и 464), и на Решение по дело Atlantic Container Line и др./Комисия, точка 70 по-горе (точка 1558), Комисията подчертава, че задължението за мотивиране на решенията за налагане на глоба е изпълнено, когато Комисията е посочила обстоятелствата при преценката, които са ѝ дали възможност да определи тежестта и продължителността на нарушението. Дори не било необходимо в решението да се посочват евентуално извършените изчисления за прилагане на тези обстоятелства при преценката.

248    Във всеки случай, дори да било необходимо да се предоставят такива уточнения, Комисията изцяло спазила това изискване. В конкретния случай тя започнала с общи констатации относно тежестта на нарушението и с представяне на особените аспекти на картела, от които било видно, че ставало въпрос за много сериозно нарушение (съображение 344 от Решението), за което предвижданата глоба възлиза най-малко на 20 милиона евро (съображение 354 от Решението). След това, като подчертала значителните различия в положението на предприятията на пазара, Комисията обяснила, че този размер следвало да се адаптира според относителната значимост на заинтересованите лица на съответния пазар и следователно според способността им да накърнят съществено конкуренцията (съображения 345 и 346 от Решението). Обстоятелствата, които е взела предвид с оглед на това адаптиране, били посочени в съображения 349—353 от Решението.

249    От това следвало, с оглед на данните, посочени в таблица І от Решението, че пазарният дял на Hoechst се намирал на значително по-високо равнище в сравнение с другите страни в производството. Тази разлика довела до класиране на Hoechst в първата група. В това отношение от съображение 352 и сл. от Решението било видно, че предвид положението на Hoechst на пазара Комисията започнала с него при изчисляването на началния размер на глобите за всяко предприятие. Началният размер на глобите за другите предприятия бил определен впоследствие. Той бил по-нисък, тъй като тези предприятия заемали по-слаба позиция на пазара от Hoechst. Тъй като Hoechst не оспорва, че е несъмнено най-значимото предприятие на пазара, точните данни за пазарните дялове на другите предприятия не допринасяли за обосноваване на началния размер на наложената на Hoechst глоба. Те можели да имат значение единствено от гледна точка на другите предприятия, тъй като им давали възможност да установят какво точно е положението им в сравнение с Hoechst.

250    Освен това предвид представянето на таблица І от Решението Hoechst било напълно в състояние само да определи разликата между своето положение и това на предприятията от втората група. Точните пазарни дялове на предприятията от втората група представлявали интерес единствено от гледна точка на допълнително разграничаване в рамките на втората категория, каквото обаче било решено да не се провежда, както е обяснено в съображение 353 от Решението. Комисията посочва, че това обстоятелство не уврежда Hoechst.

251    Относно направеното позоваване на Решението от 29 април 2004 г. по дело Tokai Carbon и др./Комисия, точка 165 по-горе, Комисията счита, че от възможна грешка в третиране на предприятията, класирани във втората категория, Hoechst се стреми да направи заключението, че то самото е било обект на дискриминация. В това отношение Комисията подчертава, че в посоченото дело Първоинстанционният съд е достигнал до извода относно необходимостта определено предприятие да бъде класирано в друга категория и се е ограничил да го класира по различен начин, като същевременно запазил категориите, определени в решението на Комисията. Следователно грешката в класирането на предприятие в определена категория водела само до ново класиране на същото в друга категория, не и до отмяна на класирането на всички предприятия.

252    Поради това Комисията поддържа, че евентуална дискриминация в рамките на втората категория не можела да представлява дискриминация по отношение на Hoechst в качеството му на предприятие от първата категория.

3.     Съображения на Първоинстанционния съд

253    Предвид съдържанието на писмените изявления на Hoechst в самото начало следва да се приеме, че настоящото правно основание цели по същество да се установи липса на мотиви, що се отнася до съображения 37, 42, 50 и 55 и таблица І от Решението. Така Hoechst уточнява, че обстоятелството, че е скрила части от текста на Решението, представлява нарушение на задължението на Комисията да мотивира по разбираем начин решенията си. Това водело до невъзможност за Hoechst и за Първоинстанционния съд да разберат в достатъчна степен един основен аспект от Решението. Според Hoechst тази липса на мотиви трябвало да се анализира във връзка със съображение 352 от Решението, отнасящо се до класирането на засегнатите предприятия в различни категории с цел определяне на началния размер на глобата. В резултат от това Hoechst поддържа, че посочената по-горе липса на мотиви довела до нарушаване на правото на защита.

254    Освен това е необходимо да се подчертае, че доколкото изтъкнатата от Hoechst липса на мотиви се отнася до обстоятелства, които са позволили на Комисията да определи тежестта на нарушението, настоящото правно основание цели по същество намаляване на размера на наложената глоба.

255    Най-напред следва да се отбележи, че член 21 от Регламент № 17, предвиждащ публикуване на някои решения, възлага на Комисията задължението да взема предвид законния интерес на предприятията търговските им тайни да не бъдат оповестявани.

256    След това е уместно да се напомни, че мотивите на индивидуално решение трябва да излагат по ясен и недвусмислен начин съображенията на институцията, която го издава, така че да дадат възможност на заинтересованите лица да се запознаят с основанията за взетата мярка, а на компетентната юрисдикция — да упражни своя контрол. Изискването за мотивиране следва да се преценява в зависимост от обстоятелствата по конкретния случай. Не се изисква мотивите да уточняват всички относими фактически и правни обстоятелства, доколкото въпросът дали мотивите на определен акт отговарят на изискванията на член 253 ЕО следва да се преценява с оглед не само на текста на разглеждания акт, но и на контекста, в който актът е приет (Решение на Съда от 2 април 1998 г. по дело Комисия/Sytraval и Brink’s France, C‑367/95 P, Recueil, стр. I‑1719, точка 63).

257    Изискванията за действителност при оформянето, каквото е задължението за мотивиране, са изпълнени, когато Комисията посочи в решението си обстоятелствата при преценката, които са ѝ дали възможност да определи тежестта и продължителността на нарушението (Решение на Съда от 16 ноември 2000 г. по дело Sarrió/Комисия, C‑291/98 P, Recueil, стр. I‑9991, точка 73 и Решение на Съда от 15 октомври 2002 г. по дело Limburgse Vinyl Maatschappij и др./ Комисия, точка 208 по-горе, точка 463).

258    В случая, без да е необходимо да се преценява дали скритите части от текста съдържат или не търговска тайна, следва да се отбележи, че съображения 37, 42, 50 и 55 и таблица І от Решението, разгледани в светлината на съображение 352 от същото, изпълняват задължението за мотивиране, което носи Комисията.

259    Първо следва да се отбележи, че съображение 352 от Решението съдържа обстоятелства при преценката, които са позволили на Комисията да класира засегнатите предприятия в две категории в рамките на определяне на началния размер на глобите предвид тежестта на нарушението.

260    В съображение 352 от Решението Комисията уточнява, че Hoechst е несъмнено най-големият производител на сорбати на световния пазар. Тя посочва също мястото на Hoechst на пазара на сорбати в ЕИП. В резултат на това Комисията заключава, че Hoechst трябва да бъде класирано в първата категория предприятия.

261    За да достигне до този извод, Комисията взема за основа дяловете от световния пазар, посочени за 1995 г. в таблица І от Решението, пазарни дялове, които са получени посредством данните за оборота в световен мащаб за разглеждания продукт (съображение 351 от Решението).

262    Hoechst оспорва скритите части от текста на таблица І от Решението.

263    Таблица І от Решението обаче съдържа в достатъчно разбираем вид обстоятелствата при преценката, които са позволили на Комисията да обоснове заключението, изведено в съображение 352 от Решението.

264    Следва да се напомни, че заключението в съображение 352 от Решението се основава, както бе посочено по-горе, на дяловете от световния пазар по отношение на разглеждания продукт за 1995 г.

265    В това отношение таблица І от Решението съдържа диапазони на пазарни дялове за 1995 г., които са дали възможност на Комисията да разграничи два типа предприятия: първо, японските предприятия, чиито пазарни дялове през 1995 г. са били между 9,5 и 15 % и, второ, Hoechst, чийто пазарен дял е надвишавал 20 %. Тези обстоятелства при преценката, разгледани в светлината на заключението на Комисията в съображение 352 от Решението, са достатъчно разбираеми.

266    Освен това макар оборотът на засегнатите предприятия да е скрит в таблица І от Решението, възможно е определянето на размера му спрямо диапазоните, съдържащи се в посочената таблица. Всъщност таблица І от Решението съдържа ред, озаглавен „Общо“, който посочва сумарно оборота и пазарните дялове на засегнатите предприятия. На тази основа може да се изчисли диапазона на оборота на всяко от засегнатите предприятия.

267    По тези съображения, без да се засяга въпросът дали Комисията е допуснала грешка в това отношение, въпрос, който ще бъде разгледан в рамките на петото правно основание, следва да се приеме, че таблица І и съображение 352 от Решението съдържат обстоятелствата при преценката, които са позволили на Комисията да определи тежестта на нарушението.

268    Относно съображения 37, 42, 50 и 55 от Решението следва да се отбележи, че същите не са предмет на съображение 352 от Решението - единственото съображение, на което се позовава Hoechst, отнасящо се до тежестта на нарушението и класирането на засегнатите предприятия в няколко категории.

269    Освен това Hoechst не посочва защо смята, че тези съображения съдържат обстоятелства при преценката, използвани от Комисията за определяне на тежестта и дори на продължителността на нарушението. Hoechst се ограничава до това да посочи, че съображения 37, 42, 50 и 55 от Решението съдържат скрит текст.

270    При тези условия няма основание да се счита, че скритите елементи от съображения 37, 42, 50 и 55 от Решението трябва да доведат до извода, че Комисията е нарушила в конкретния случай задължението си за мотивиране по смисъла на цитираната по-горе съдебна практика.

271    Във всеки случай скритите части от текста на съображения 37, 42, 50 и 55 от Решението покриват отчасти същите данни, които фигурират в таблица І от него. В действителност съображения 37, 42, 50 и 55 от Решението съдържат данни, отнасящи се съответно до Chisso, Daicel, Nippon Synthetic и Ueno, и съответстват на съображение 46 от Решението, що се отнася до Hoechst. Съгласно варианта на Решението, който е съобщен на Hoechst и е предмет на настоящото обжалване, по отношение на Hoechst съображение 46 от Решението съдържа по-специално данни относно реализирания на пазара на сорбатите оборот в световен мащаб и този в рамките на ЕИП за 1995 г., данни, които съответстват на посочените в таблица І от Решението. При това положение по изложените в точки 263—267 по-горе съображения не може да се приеме, че е налице липса на мотиви в това отношение.

272    По-нататък следва да се отбележи, че мотивите за класиране на Hoechst в първата категория изобщо не страдат от порок, тъй като Hoechst не оспорва, че през 1995 г. е притежавало дял от световния пазар, по-голям от този на другите засегнати предприятия. При това положение евентуална грешка в класирането на останалите предприятия във втората категория е ирелевантна.

273    С оглед на тези обстоятелства изтъкнатата от Hoechst липса на мотиви на Решението трябва да бъде отхвърлена. От това следва също, че не може да се приеме нарушението на правото на защита, до което водела твърдяната липса на мотиви.

274    Накрая, по отношение на твърденията на Hoechst, че Комисията съобщила на засегнатите предприятия решение, което съдържало различия в начина си на представяне, е достатъчно да се отбележи, че тези формални различия са свързани със защитата на търговските тайни на засегнатите предприятия. Все пак обстоятелството, че по съображения за поверителност елементи от Решението може да са били скрити при окончателното съобщаване на засегнатите предприятия, не дава възможност да се смята, че приемането му страда от някакъв порок в това отношение. Във всеки случай Hoechst изобщо не посочва конкретно обстоятелство, въз основа на което да може да се приеме, че така съобщеното на засегнатите предприятия Решение съдържа именно различия в мотивите. При тези условия искането на Hoechst, целящо представянето на протоколите от заседанието на Комисията като колегиален орган от 1 октомври 2003 г., не следва да бъде уважено.

275    Поради изложените съображения третото правно основание следва да бъде отхвърлено.

 В – По петото правно основание, изведено от грешка в прилагане на правото при определяне на основния размер на глобата

1.     Резюме на Решението

276    В съображение 321 от Решението Комисията приема, че началният размер на глобата се определя в зависимост от тежестта и продължителността на нарушението.

277    Първо, за да определи тежестта на нарушението, Комисията се основава на характера му (съображения 323—326 от Решението), на действителното му влияние върху пазара на сорбати в ЕИП (съображения 327—342 от Решението) и на размера на съответния географски пазар (съображение 343 от Решението).

278    Относно характера на нарушението Комисията приема, че разглежданото нарушение се състояло основно в практики на фиксиране на цени и на разпределяне на пазара. Освен това Комисията подчертава, че в основната си част тайните споразумения били създадени, ръководени и насърчавани на много високо равнище в засегнатите предприятия и били прилагани единствено в полза на участващите производители, в ущърб на клиентите им и в крайна сметка в ущърб на потребителите (съображение 323 от Решението).

279    Що се отнася до действителното влияние на нарушението върху пазара на сорбати, Комисията посочва по-конкретно, че не е нужно да се вземат предвид конкретните последици от дадено споразумение, щом е видно, че същото цели предотвратяване, ограничаване или нарушаване на конкуренцията в рамките на общия пазар. Комисията уточнява обаче, че в конкретния случай нарушението е имало действително влияние върху пазара на сорбати в ЕИП (съображение 327 от Решението).

280    Комисията заключава, че в конкретния случай нарушението може да бъде квалифицирано като много сериозно (съображение 344 от Решението).

281    По-нататък Комисията прилага диференциран подход към предприятията в зависимост от тяхното положение на пазара на сорбати през 1995 г. (съображения 345—355 от Решението). Тя уточнява, че през 1995 г. Hoechst несъмнено е било най-големият производител на сорбати на световния пазар с пазарен дял над 20 % (над 45 % в ЕИП). По тази причина Hoechst е поставено в първата група. Daicel, Chisso, Nippon Synthetic и Ueno са притежавали пазарни дялове, които за всяко от тях са варирали между 9,5 и 15 % (между 4 и 15 % в ЕИП). Те са поставени във втората група (съображение 352 от Решението).

282    В съображение 354 от Решението Комисията уточнява, че глобата, която може да бъде наложена за много сериозни нарушения, надвишава 20 милиона евро.

283    При тези условия в съображение 355 от Решението Комисията определя началния размер на глобите на 20 милиона евро за предприятията от първата група (Hoechst) и на 6,66 милиона евро за предприятията от втората група (Daicel, Chisso, Nippon Synthetic и Ueno).

284    Накрая, за да има глобата достатъчен възпиращ ефект по отношение на големите предприятия и за да се вземе предвид обстоятелството, че същите притежават юридически и икономически познания и имат инфраструктури, които им дават възможност по-лесно да установят, че поведението им представлява нарушение и са наясно с последиците, произтичащи от него съгласно законодателството в областта на конкуренцията, Комисията извършва допълнително адаптиране на началния размер в случая на Hoechst. В съображение 357 от Решението Комисията отбелязва в това отношение, че началният размер на глобата, изчислен въз основа на критерия за относителната значимост на съответния пазар, следва да се увеличи, за да се вземат предвид „размерът и общите ресурси на предприятието“. При тези условия началният размер на глобата на Hoechst е увеличен със 100 %, като става 40 милиона евро.

285    Второ, що се отнася до продължителността на нарушението, Комисията отбелязва, че от 31 декември 1978 г. до 31 октомври 1996 г. Chisso, Daicel, Hoechst и Ueno нарушават член 81, параграф 1 ЕО и член 53, параграф 1 от Споразумението за ЕИП. Следователно тези предприятия извършили дълготрайно нарушение през период от 17 години и 10 месеца. От това Комисията заключава, че началният размер трябва да бъде увеличен със 175 % (съображение 359 от Решението).

286    Като се имат предвид тежестта и продължителността на нарушението, основният размер на глобата по отношение на Hoechst е определен на 110 милиона евро (съображение 361 от Решението).

2.     Доводи на страните

 а) Доводи на Hoechst

287    В петото правно основание Hoechst оспорва характера и продължителността на нарушението, приети в конкретния случай от Комисията с оглед на определянето на размера на глобата.

288    В началото Hoechst посочва, че размерът на глобата, изчислен преди да се вземе предвид неговото сътрудничество, а именно 198 милиона евро, отговаря на почти петкратния размер на общия обем на пазара в ЕИП за 1995 г., установен в таблица І от Решението, а именно 44,6 милиона евро. Подобна глоба била напълно несъразмерна.

289    Освен това Hoechst подчертава, че във връзка с Регламент № 17 Комисията разполага с право на преценка при определяне на размера на глобата, но упражняването на това право на преценка не е напълно свободно предвид общите принципи на общностното право и Насоките, с които Комисията трябва да се съобразява при изчисляването на глобата (Hoechst препраща по-конкретно към Решение на Първоинстанционния съд от 9 юли 2003 г. по дело Daesang и Sewon Europe/Комисия, T‑230/00, Recueil, стр. II‑2733, точка 38).

 Относно характера на нарушението

290    В началото, като се позовава по-специално на точка 1 А от Насоките и на Решение по дело Daesang и Sewon Europe/Комисия, точка 289 по-горе (точка 38), Hoechst уточнява, че основният размер на глобата се определя според тежестта и продължителността на нарушението. Тежестта на нарушението се определяла съгласно поредица от критерии, предвидени в Насоките. В тях се включвали характера на нарушението, неговото действително отражение върху пазара, размерът на съответния географски пазар и ефективният икономически капацитет на предприятията за нанасяне на значителни вреди на конкурентите и на потребителите.

291    По същество Hoechst повдига четири оплаквания срещу установения в Решението много тежък характер на нарушението. Първо Hoechst счита, че преценката за тежестта на нарушението погрешно му приписва вредоносни последици. Второ то смята, че нито един от неговите ръководители на най-високо равнище не е участвал в нарушението. Трето Hoechst поддържа, че Комисията допуснала грешка при прилагане на правото, като разпределила предприятията в различни категории. Четвърто то отправя критика срещу мултипликационния коефициент, използван от Комисията с възпираща цел.

–       Относно последиците от нарушението

292    Hoechst посочва, че според предположението на Комисията разглежданият картел е нанесъл вреда на потребителите. Това предположение било основен мотив, довел до налагането на тежка санкция на засегнатите предприятия. В това отношение Hoechst препраща към съображения 333—336 и 340—341 от Решението, както и към прессъобщение на Комисията от 1 октомври 2003 г.

293    По-специално Hoechst счита, че твърдените вредни последици от разглеждания картел са възприети като един от трите елемента (характер на нарушението, влияние и разпростиране на картела в цялото ЕИП), послужили за определяне на тежестта на нарушението (съображение 344 от Решението). Тъй като от Решението изобщо не е видно каква тежест е отдадена на тези елементи, Hoechst заключава, че една трета от общия размер на глобата е определен въз основа на твърдените вредни последици от разглеждания картел. Комисията обаче не успяла да докаже отрицателното влияние на нарушението в конкретния случай.

294    Така съображения 105, 109, 333—337 и 342 от Решението изобщо не съдържали доказателства за отрицателното влияние на нарушението.

295    Относно съображение 105 от Решението Hoechst счита, че недостигането на целевите цени през дълги периоди трябвало по-скоро да се разглежда като сведение или доказателство, че споразуменията относно цените не са проявили действието си. Това било видно по-специално от съображения 163—188 от Решението. Освен това Hoechst се позовава на информацията, съдържаща се в съображения 210, 217, 224 и 228 от Решението, и подчертава, че през пет последователни години изобщо не е постигнато увеличение на целевите цени.

296    Съображение 109 от Решението почивало единствено на преценка на Chisso.

297    Що се отнася до съображения 333 и 334 от Решението, Hoechst подчертава, че Комисията признава невъзможност за пресмятане с точност на последиците от картела върху разглеждания в настоящото дело пазар. Комисията обаче установява също, че разглежданото споразумение несъмнено е имало конкретни последици за пазара на сорбати в ЕИП. Дадените от Комисията обяснения в това отношение съвсем не били убедителни. По-специално Hoechst не разбирало как съгласуваното намаляване на цените, на което се позовава Комисията, може да има вредни последици по отношение на конкуренцията и още по-малко как то може да послужи като доказателство за вреда, нанесена на трети лица. Освен това Hoechst подчертава, че наличието на действително влияние можело да се приеме само ако, първо, се установи, че целевите надвишават предполагаемите пазарни цени, и второ, ако тези цени са били достигнати поне отчасти. Тези елементи обаче не били налице в конкретния случай.

298    По отношение на съображение 335 от Решението, Hoechst поддържа, че съответствие на обема на продажбите, посочен в таблицата към съображение 112 от Решението (таблица ІІ), на уговорените квоти, можело да представлява указание за доброто функциониране на споразуменията, ако не били налице „сиви количества“, а именно количества, които са продадени, без да са декларирани пред членовете на картела. В конкретния случай такива „сиви количества“ съществували именно при Hoechst. Освен това Hoechst счита, че Комисията трябвало да докаже по-нататък, че посоченото съгласуване на обемите е довело до изкуствен дефицит на предлагането и оттук до злоупотреба с цените по отношение на купувачите.

299    Относно съображение 336 от Решението било погрешно да се предполага, че производителите на сорбати са били в състояние да контролират не само пазара на сорбати, но и до голяма степен пазара на консерванти. В това отношение Hoechst посочва, че всъщност не съществува самостоятелен пазар на консерванти.

300    Що се отнася на последно място до съображения 337 и 342 от Решението, било противоречиво да се твърди от една страна, че разглежданите споразумения са прилагани по време на нарушението и от друга страна, че наличието на външни фактори, които също могли да повлияят развитието на цените на продукта, затруднявало извеждането на заключения относно относителното значение на всички възможни причини. При тези условия бил погрешен изводът, възприет в съображение 341 от Решението, че съзнателното прилагане на споразумението имало действително отражение върху пазара на сорбати.

–       Относно участието на ръководители на високо равнище в антиконкурентните споразумения

301    Комисията счита, че антиконкурентните споразумения са създадени, ръководени и насърчавани от ръководителите на засегнатите предприятия на най-високо равнище (съображение 323 от Решението).

302    Според Hoechst това твърдение противоречи на задължението за мотивиране на Комисията на основание член 253 ЕО. По-специално Комисията трябвало да установи кои фактори са в основата на заключението ѝ (Решение на Първоинстанционния съд от 20 март 2002 г. по дело Brugg Rohrsysteme/Комисия, T‑15/99, Recueil, стр. II‑1613, точка 210).

303    Освен това било неточно твърдението, че лицата, участвали в картела, били ръководители на най-високо равнище, поне що се отнася до Hoechst. Като препраща към мотивите на Решение по дело ABB Asea Brown Boveri/Комисия, точка 75 по-горе (точки 33—38), Hoechst подчертава, че двамата му сътрудници от най-висок ранг, упоменати в съображение 96 от Решението, са заемали длъжността „директори по продажбите“ на една от областите на търговска дейност на Hoechst, общо между осем и дванадесет. Всеки от тях бил подчинен на директор на направление и на директор по продажбите в съответното търговско направление, като и двамата били все още под равнището на директори. Останалите посочени в Решението сътрудници били ръководители от по-нисък ранг или изобщо не притежавали ръководни функции.

304    Накрая, дори да се приемело, че сътрудниците на други засегнати предприятия са ръководители на най-високо равнище, това не можело да доведе до увеличаване на основния размер на глобата на Hoechst. Всъщност тежестта на нарушението на Hoechst не можела да зависи от положението на служителите от другите предприятия, взели участие в нарушението.

–       Относно разпределянето на предприятията в категории

305    Hoechst посочва първо, че провеждането на разлика в началните размери, 20 милиона евро за Hoechst и 6,6 милиона евро за останалите засегнати предприятия, не е приемлива предвид характера на нарушението, който е еднакъв за всички предприятия.

306    Освен това, като се позовава на Решение по дело CMA CGM и др./Комисия, точка 220 по-горе (точка 405 и сл.), Hoechst подчертава, че разпределянето на предприятията в категории във връзка с изчисляването на началния размер, трябвало преди всичко да бъде съобразено с принципа на равно третиране.

307    В случая Комисията установила градация в началните размери за предприятията според предполагаемия им капацитет да накърнят конкуренцията и според приноса им в твърдяното увреждане на конкуренцията (съображение 349 от Решението). Тя избрала като критерий за оценка пазарния дял на всяко предприятие на световния пазар на сорбати (съображение 350 от Решението).

308    В това отношение Hoechst посочва първо, че всеки от четиримата японски производители притежавал пазарен дял, достигащ 15 %, което при сумиране можело да представлява дял от световния пазар, почти двойно по-голям от този на Hoechst. Предвид устойчивостта на картела на японските производители при износ и всякога перфектно съгласуваното им поведение при срещите на картела Hoechst имало второстепенно значение в развитието на световния пазар. По този начин, като се основава на диапазона на пазарните дялове на японските производители, Hoechst счита, че за тях основният размер трябвало да бъде с 1,61 до 2,54 пъти по-голям от размера, определен за него. Това отговаряло, при допускане на подходяща глоба за японските производители (и като се включи Chisso), на основен размер между 10,4 и 16,65 милиона евро и следователно, при запазване на останалите фактори, на намаление на глобата между 16,58 милиона и 47,52 милиона евро за Hoechst.

309    Второ във всеки случай, и дори да се разглежда пазарният дял на всеки от японските производители, взети поотделно, изчисляването на глобата за 1 % пазарен дял съответствало на начален размер между 0,44 милиона и 0,7 милиона евро. Hoechst било ощетено, защото ако Комисията бе приложила същите критерии спрямо него, началният размер за това предприятие трябвало да бъде между 10,38 милиона и 16,52 милиона евро. Следователно при равни други условия глобата му била със 17,3—47,62 милиона евро по-голяма от необходимото.

310    Трето, сравнението с други по-нови решения показвало, че в конкретния случай Комисията се отклонила от принципите си относно определянето на глоби по категории. В това отношение Hoechst препраща към Решение 2006/460/ЕО на Комисията от 17 декември 2002 година относно процедура по прилагане на член 81 от Договора за ЕО и на член 53 от Споразумението за ЕИП срещу SGL Carbon AG, Le Carbone-Lorraine SA, Ibiden Co., Ltd, Tokai Carbon Co., Ltd, Toyo Tanso Co., Ltd, GrafTech International, Ltd, NSCC Techno Carbon Co., Ltd, Nippon Steel Chemical Co., Ltd, Intech EDM BV и Intech EDM AG (Преписка COMP/E-2/37.667 — Специални графити), във връзка с което е постановено Решение на Първоинстанционния съд от 15 юни 2005 г. по дело Tokai Carbon и др./Комисия, T‑71/03, точка 118 по-горе. В това решение Комисията е определила по-специално глоби с начален размер от 20 милиона евро за предприятие с пазарен дял между 30 % и 40 % и 14 милиона евро за предприятие с пазарен дял между 21 % и 27 %. Освен това в същото решение поради наличието на друг картел относно специалния екструдиран графит на двете санкционирани предприятия с пазарен дял между 25 и 35 % са били наложени глоби, всяка от които с начален размер от 15 милиона евро. Hoechst представя като доказателство неповерителния вариант на това решение (след публикуването му), както и свидетелски показания на длъжностно лице на Комисията. Като има предвид тези принципи Hoechst счита, че основният размер, определен по отношение на него в настоящото дело, трябвало да бъде много по-нисък (24,75 милиона или 29,7 милиона евро, в зависимост от това дали началният размер е 14 милиона или 15 милиона евро при равни други условия).

–       Относно коефициента на увеличение на размера на глобата с оглед отчитане на размера и общите ресурси на Hoechst

311    Комисията отново подложила Hoechst на неравно третиране, като увеличила началния му размер от 20 милиона евро с групов коефициент, равен на две. Други засегнати от Решението предприятия били и продължавали да бъдат големи предприятия, осъществяващи дейност на международно равнище. Освен това сериозното намаляване на размера на Hoechst, настъпило междувременно и довело оборота му като група до около 9 милиарда евро за референтната 2002 г., както и ограничаването му до холдингова дейност и продажбата на трето лице на частта от дейността му, свързана със сорбатите, лишавали от сила обосновката за крайно увеличаване на глобата. Във всеки случай като мултипликатор според Hoechst не трябвало да се използва коефициент от две.

 Относно продължителността на нарушението

312    Hoechst счита, че определеното от Комисията увеличение от 175 % поради продължителност на нарушението е прекомерно и несъразмерно.

313    Първо, увеличенията поради продължителността на нарушението, които надвишават 100 %, били в основно противоречие с метода за изчисляване на глобите, установен от Комисията в Насоките. Hoechst отбелязва, че факторите, свързани с тежестта на нарушението, позволяват да се определи основен размер, който впоследствие се коригира според продължителността на нарушението. По този последен аспект точка 1 Б от Насоките предвижда обаче само „заплащане на много по-голяма глоба“ [другаде в текста „голямо увеличение“] върху основния размер, а не определяне на изцяло нова сума, която е напълно различна от тази на основния размер.

314    Второ, увеличението поради продължителността на нарушението отчитало повторно тежестта на нарушението. В това отношение Hoechst подчертава, че картелите относно цени и обеми обикновено са нарушения за дълъг период. Следователно ако Комисията поставяла тези картели в най-висшата категория „много сериозни нарушения“, тя не можела да отчете повторно тази тежест на нарушението при преценката на продължителността на нарушението.

315    Трето, Hoechst поначало поставя под съмнение обстоятелството, че пряко пропорционално увеличение, което възлиза неизменно на 10 % годишно, може да се приложи в дългосрочен план за санкционирането на картел. В това отношение Hoechst подчертава, че при дългосрочни нарушения, считани за едно-единствено нарушение, всички санкционни системи предвиждат коефициенти на увеличение на наказанието, чието равнище намалява значително с нарастване на продължителността. Този подход впрочем бил в съответствие с принципа на пропорционалност. Всъщност ако е справедливо противоправното поведение, осъществено преди много време, да се погасява по давност в определен момент, мярката за санкцията не можело да не спазва същия принцип. Hoechst добавя, че макар „принципът на връзката на непрекъснатост“, закрепен в член 1, параграф 2 от Регламент № 2988/74, все още да се прилагал в общностното право, той не можел да доведе до безкрайни увеличения на налаганите глоби.

316    Накрая приложеното увеличение било несъразмерно в сравнение с по-ранната практика на Комисията.

317    Най-напред Hoechst препраща към Решение 98/273/ЕО на Комисията от 28 януари 1998 г. относно производство съгласно член 85 от Договора за ЕО (IV/35.733 — VW) (ОВ L 124, стр. 60), в което Комисията приемала, че увеличение от 10 % за всяка година от нарушението е подходящо само ако тежестта на нарушението остава еднаква през цялата му продължителност. В конкретния случай не бил изтъкнат нито един елемент, доказващ или установяващ подобно обстоятелство, което противоречало на задължението за мотивиране на Комисията.

318    След това Hoechst препраща към няколко решения, в които Комисията увеличила основния размер едва от втората година, доколкото Насоките предвиждат увеличение само за периоди на нарушението, които надвишават дадена продължителност, считана за „средна“. По-специално Hoechst се позовава на увеличението, извършено в Решение 1999/60/ЕО на Комисията от 21 октомври 1998 г. относно производство съгласно член 85 от Договора за ЕО (IV/35.691/E-4 — Топлоизолационни тръби) (ОВ L 24, 1999 г., стр. 1), и препраща също към Решение на Първоинстанционния съд от 9 юли 2003 г. по дело Cheil Jedang Corporation/Комисия (T‑220/00, Recueil, стр. II‑2473, точка 137). От това Hoechst заключава, че в конкретния случай било мислимо само увеличение от 165 %.

 б) Доводи на Комисията

319    В началото, за да отговори на доводите на Hoechst, развити като въведение към петото му правно основание, Комисията подчертава, че сравнението между глобата и общия оборот от сорбати на пазара на ЕИП през 1995 г. не е приемливо. В действителност реализираният оборот на пазара за една година не бил показателен за отрицателните последици, които е могъл да окаже картел, просъществувал повече от 17 години. Освен това размерът на глобата, преди да се вземе предвид сътрудничеството на Hoechst, се обяснявал в конкретния случай с цяла поредица фактори. При това 20 милиона евро съответствали на минималния начален размер, предвиден в Насоките за случаите на много сериозни нарушения. Тази сума била съобразена и с практиката на Комисията при вземане на решения. Накрая Комисията подчертава, че специфичният начален размер представлява само междинен размер, който при прилагане на определения в Насоките метод впоследствие подлежи на приспособяване в зависимост от продължителността на нарушението и на установените отегчаващи или смекчаващи вината обстоятелства (Решение по дело Cheil Jedang Corporation/Комисия, точка 318 по-горе, точка 95).

 Относно последиците от нарушението

320    Според Комисията тя можела да счита за неоспорено обстоятелството, че наложените от картела цени били по принцип най-малко по-високи от пазарните, във всеки случай що се отнася до Hoechst. Комисията подчертава в това отношение, че Hoechst имало възможност да изрази становище по изводите, съдържащи се в съображения 105, 109 и 288 от Решението, съответстващи на точки 78, 82 и 265 от изложението на възраженията. В това изложение на възраженията Комисията посочвала също, че ще вземе предвид „последиците върху пазара“ в съответствие с Насоките (точки 291 и 295). В отговора си на изложението на възраженията Hoechst се ограничило да заяви по отношение на тези последици, че те били неотносими за установяване на нарушението. В отговора си то изрично заявило също, че не оспорва съществените обстоятелства, касаещи картела относно сорбатите, както били описани в изложението на възраженията на Комисията (съображения 29 и 451 от Решението).

321    След това Комисията подчертава, че в конкретния случай засегнатите предприятия определили целеви цени, които клиентите били склонни да заплатят (съображение 120 от Решението). Тези цени не били свободно определяните от всеки член на картела. Освен това Hoechst не можело да отрече, че въведените механизми за надзор действително позволили целевите цени да бъдат като цяло постигнати или най-малко, че страните активно се стремили да ги постигнат (съображения 331 и 334 от Решението). Според Комисията целевите цени трябвало да бъдат използвани систематично като основа за преговори (съображение 104 от Решението). Понякога участниците изрично установявали, че целевите цени са постигнати (съображение 205 от Решението).

322    Комисията обаче оставила открит въпроса за разликата между наложените от картела цени и тези, които можело да се очакват при нормално конкурентно положение (съображения 333 и 340—342 от Решението). В Решението не се посочвало, че цените се увеличавали постоянно, а само че целевите цени били определени така, че да могат да се достигнат по-високи от пазарните цени. Според Комисията това можело да включва намаляване на цените, последица от което обаче било само смекчаване на последиците от намаляване на пазарните цени по отношение на членовете на картела (съображение 224 от Решението).

323    Що се отнася до последиците от картела върху обема на продажбите, Hoechst не оспорвало конкретно цифрите, посочени в таблица ІІ от Решението. Твърдението на Hoechst (обратно на съображение 419 от Решението), че съществували „сиви количества“, по-големи при други производители отколкото при Ueno, и по-специално при самото Hoechst, било изцяло неточно. Освен това проблемът със сивите количества възникнал едва в края на 1992 г., следователно към края на съществуването на картела (съображения 112 и 193 от Решението). Комисията напомня също, че в конкретния случай предлагането било адаптирано спрямо търсенето и препраща към съображения 108 и 109 от Решението.

324    По отношение на бележките на Hoechst относно разглежданите пазари Комисията уточнява, че в съображение 336 от Решението само напомнила, че сорбатите са най-често използваните консерванти и че никой друг консервант не можел да ги замести напълно. Следователно имало основание да се направи изводът, че производителите на сорбати са в състояние да контролират „в голяма степен“ и отрасъла на консервантите. Комисията добавя, че не е установила окончателно дали съществува отделен пазар на сорбати. Дори последното да било вярно, нейният извод оставал валиден.

325    Накрая, що се отнася до значението на вредоносните последици от нарушението за определяне на размера на глобата, хипотезата на Hoechst, че тези последици имат значение, равняващо се точно на една трета, била напълно необоснована. Прессъобщението на Комисията, на което се позовава Hoechst, съдържало само кратко представяне на Решението и не следвало да се тълкува в смисъл, че въпросното въздействие е изиграло решаваща роля при изчисляване на глобите. Този аспект дори не бил споменат в частта от прессъобщението, озаглавена „Изчисляване на глобите“. Освен това следвало да се отдаде по-голямо значение на факторите, свързани с предмета на поведението, отколкото на тези, отнасящи се до неговите последици, особено когато са свързани с нарушения, които са тежки по своето същество, като фиксиране на цени и разпределение на пазара (Решение на Първоинстанционния съд от 11 март 1999 г. по дело Thyssen Stahl/Комисия, T‑141/94, Recueil, стр. II‑347, точка 636).

 Относно участието на ръководителите на високо равнище в антиконкурентните споразумения

326    Относно мотивите на Решението Комисията подчертава, че Hoechst очевидно разбира какво включва изразът „на най-високо равнище“ и че освен това изложението на възраженията уточнявало, че споразуменията били създадени, ръководени и насърчавани на най-високо равнище в засегнатите предприятия. Hoechst не оспорило тези изводи и не било необходимо задълбочаване в тази насока.

327    По същество от решението по дело ABB Asea Brown Boveri/Комисия, точка 75 по-горе, не можело да се изведе определение на понятието „най-високо равнище“, което да е приложимо за всички случаи, и да изключва всяко лице, упражняващо функции на по-ниско равнище от тези, които са разгледани в решението. В съображение 323 от Решението Комисията целяла да докаже, че картелът не бил организиран от нисшестоящи сътрудници, а от лица, които са на такова равнище в йерархията, което може да придаде авторитет и стабилност на картела. Директорите по продажбите от разглеждания отдел на Hoechst отговаряли на тези условия.

 Относно разпределянето на предприятията в категории

328    Hoechst не зачело обстоятелството, че Насоките се основават на специфичната тежест на всяко предприятие (точка 1 А, четвърта, шеста и седма алинеи). Обстоятелството, че японските производители редовно се срещали преди общите срещи, а обикновено и след тях, не ги превръщало задължително в едно-единствено предприятие.

329    Освен това Комисията напомня, че при разпределяне на предприятията в категории започнала с Hoechst, на което наложила минималната глоба, която се препоръчва за много сериозни нарушения. Доводът на Hoechst в подкрепа на твърдението, че началният размер на глобата за предприятията от втората категория, възлизащ на една трета от началния размер на неговата глоба, бил прекалено нисък, не можело да бъде приет, тъй като никой не можел да се позовава в своя полза на незаконосъобразност, допусната в полза на другиго (Решение на Първоинстанционния съд от 20 март 2002 г. по дело Lögstör Rör/Комисия, T‑16/99, Recueil, стр. II‑1633, точка 350). Освен това при определяне на размера на всяка глоба Комисията разполагала с право на преценка и не била длъжна да прилага за тази цел определена математическа формула (Решение по дело CMA CGM и др./Комисия, точка 220 по-горе, точки 252 и 383). Следователно обстоятелството, че началният размер на глобата за предприятията от втората категория не е бил съобразен напълно пропорционално с пазарните дялове на засегнатите предприятия, било без значение.

330    Относно практиката при вземане на решения, на която се позовава Hoechst, Комисията поддържа, че въпросната практика сама по себе си не служи като правна рамка за глобите в областта на конкуренцията, тъй като тази правна рамка е определена единствено в Регламент № 17, и че елементите за сравнение могат да имат само примерен характер, тъй като фактическите обстоятелства по делата в областта на конкуренцията, например пазарите, продуктите, държавите, предприятията и разглежданите периоди, не са еднакви. Комисията препраща по тези въпроси към Решение по дело JCB Service/Комисия, точка 218 по-горе (точки 187 и 188). При това положение направеното от Hoechst сравнение не било относимо.

 Относно коефициента на увеличение на размера на глобата с оглед на отчитане на размера и общите ресурси на Hoechst

331    Комисията поддържа, че определянето на коефициент с възпираща цел е в съответствие със съдебната практика и с практиката при вземане на решения. Комисията препраща по-специално към Решение по дело ABB Asea Brown Boveri/Комисия, точка 75 по-горе (точка 162 и сл.).

332    Този коефициент отчитал размера и ресурсите на засегнатото предприятие, които вървят в съчетание с неговата значимост. През 2002 г. Hoechst било поне четири пъти по-голямо от Daicel — предприятието което е непосредствено на следващо място по оборот. За сметка на това естеството на дейността на Hoechst към момента на приемане на Решението било ирелевантно. Обстоятелството, че Hoechst прехвърлило частта от дейността си в областта на сорбатите на трето лице, вече било взето предвид при съответното определяне на размера на засегнатите предприятия.

 Относно продължителността на нарушението

333    По отношение на доводите на Hoechst относно предвидения в Насоките метод Комисията посочва, че в точка 1 Б от Насоките е предвидено увеличение от 10 % годишно с цел действително да се санкционират ограниченията, трайно породили вредни последици. Съвсем наскоро Съдът имал повод да подчертае, че предотвратяването на антиконкурентните практики и споразумения, тяхното разкриване и санкциониране е в съответствие с общия интерес (Решение по дело Aalborg Portland и др./Комисия, точка 145 по-горе, точка 54).

334    Освен това Комисията подчертава, че към увеличението, предвидено за продължителност на нарушението, не се прилага абсолютен таван (като посочените от Hoechst 100 %) и препраща по този въпрос към практиката си при вземането на решения по редица дела.

335    При това критериите за тежест и продължителност на нарушението съществували съвместно, но самостоятелно. Заедно те давали възможност да се определи основният размер. Определянето на увеличението за продължителност на нарушението в зависимост от критерия за тежест противоречало на самостоятелния характер на двата критерия, поради което било неуместно.

336    По-нататък, обратно на мнението на Hoechst, категорията на много сериозните нарушения изобщо не била запазена за хоризонталните ограничения за дълъг период. При това положение действителната продължителност на нарушението следвало изцяло да се вземе предвид.

337    Съображенията относно давността също не били относими. Давността в случаите на трайни или продължавани нарушения започвала да тече едва от датата на прекратяване на нарушението.

338    Относно довода, че във всички случаи било мислимо само увеличение от 165 % с мотива, че първата година на нарушението не се смятала, Комисията отговаря, че увеличението от 10 % годишно съответствало напълно на принципите, залегнали в Насоките. В това отношение било предвидено само, че за нарушенията с малка продължителност, по принцип до една година, увеличение не се прилага (Решение по дело Cheil Jedang Corporation/Комисия, точка 318 по-горе, точка 133). Сравнението на текстовете на второ и трето тире от точка 1 Б от Насоките сочело, че в случай на нарушение с продължителност над една година увеличението следва да се прилага „годишно“ за нарушението, следователно се включвала и първата година.

339    Накрая, що се отнася до практиката при вземане на решения, на която се позовава Hoechst, в резултат от която било приложено увеличение под 10 % годишно, Комисията отбелязва, че случаят, по който е постановено Решение по дело Cheil Jedang Corporation/Комисия, точка 318 по-горе, имал тази особеност, че увеличението за продължителност се равнявало на 10 % за някои предприятия и на по-малко от 10 % за други, така че решението не било последователно (точка 139 от съдебното решение). Комисията добавя, че обстоятелството, че в миналото е приложила определен процент на увеличение на размера на глобата в зависимост от продължителността на нарушението, не можело да ѝ отнеме възможността да завиши този процент в границите, посочени от Регламент № 17 и в Насоките, ако това е необходимо, за да се осигури прилагането на общностната политика на конкуренцията (Решение на Първоинстанционния съд от 30 септември 2003 г. по дело Michelin/Комисия, T‑203/01, Recueil, стр. II‑4071, точка 277).

340    По-нататък в последните решения, които посочва Hoechst, Комисията несъмнено увеличавала глобата с 10 % годишно поради продължителност на нарушението. В тази връзка следвало да се отхвърли твърдението на Hoechst, че увеличението от 10 % годишно във всички случаи е неправилно, тъй като интензивността на нарушението се е променяла. От една страна частта от текста на решението, цитирана от Hoechst с цел да докаже тази промяна в интензивността на нарушението, ни най-малко не давала възможност да се направи извод в този смисъл. От друга страна увеличението на глобата с 10 % за всяка година от нарушението било обосновано, дори интензивността на нарушението да се е променяла през разглеждания период, щом осъществяването на нарушението, характеризиращо се като много сериозно, е продължило (Решение по дело Michelin/Комисия, точка 339 по-горе, точка 278).

3.     Съображения на Първоинстанционния съд

341    В началото е уместно преди всичко да се установи, че петото правно основание, представено от Hoechst, съдържа две части. Първата е озаглавена „Характер на нарушението“. Втората е озаглавена „Продължителност на нарушението“. Първата част обаче се отнася всъщност до елементите, съставляващи „тежестта“ на нарушението, които обхващат характера на нарушението. Поради това следва да се разбира, че в първата част Hoechst оспорва всъщност установените от Комисията елементи относно тежестта на нарушението.

342    След това следва да се отхвърли общият довод на Hoechst, че размерът на глобата му, изчислен преди прилагането на Известието относно сътрудничеството от 1996 г., бил несъразмерен, доколкото съответствал на почти пет пъти общия обем на пазара в ЕИП за 1995 г., установен в таблица І от Решението. В това отношение следва да се напомни, че при определянето на размера на всяка глоба Комисията разполага с право на преценка (Решение на Съда от 16 ноември 2000 г. по дело Mo och Domsjö/Комисия, C‑283/98 P, Recueil, стр. I‑9855, точка 47 и Решение на Първоинстанционния съд от 5 декември 2006 г. по дело Westfalen Gassen Nederland/Комисия, T‑303/02, Recueil, стр. II‑4567, точка 151). Освен това по силата на член 15, параграф 2 от Регламент № 17 размерът на глобата се определя въз основа на тежестта на нарушението и неговата продължителност. При това посоченият размер е резултат от поредица оценки в цифрово изражение, извършени от Комисията в съответствие с Насоките. Определянето на този размер е функция по-специално от различни обстоятелства, свързани с индивидуалното поведение на разглежданото предприятие, като наличието на отегчаващи или смекчаващи вината обстоятелства (Решение на Първоинстанционния съд от 4 юли 2006 г. по дело Hoek Loos/Комисия, T‑304/02, Recueil, стр. II‑1887, точки 82 и 85). От тази правна уредба не може да се направи извод, че Комисията трябва да гарантира съразмерност между така изчисления размер на глобата и общия обем на пазара на разглеждания продукт в ЕИП за определена година от нарушението (в случая 1995 г.), при това след като разглежданото нарушение е продължило повече от 17 години и размерът на глобата зависи и от други обстоятелства, свързани с индивидуалното поведение на предприятието. От горното следва, че общият довод на Hoechst в това отношение трябва да бъде отхвърлен.

 а) Относно тежестта на нарушението

343    Следва да се напомни, че Насоките предвиждат по-конкретно, че при оценяване на тежестта на нарушението трябва да бъде взет предвид неговият характер, неговото действително отражение върху пазара, когато то може да бъде определено, както и размерът на съответния географски пазар. Така нарушенията се класифицират в три категории, които дават възможност да се разграничат незначителните нарушения, сериозните нарушения и много сериозните нарушения (точка 1 А, първа и втора алинея).

344    Уместно е да се напомни също, че тежестта на нарушението трябва да бъде установена въз основа на голям брой елементи като специфичните обстоятелства в конкретния случай, неговия контекст и възпиращото действие на глобите, и то без да има изработен обвързващ или изчерпателен списък на критериите, които задължително трябва да бъдат взети предвид (Решение на Съда от 15 октомври 2002 г. по дело Limburgse Vinyl Maatschappij и др./Комисия, точка 208 по-горе, точка 465 и Решение на Съда от 28 юни 2005 г. по дело Dansk Rørindustri и др./Комисия, C‑189/02 P, C‑202/02 P, C‑205/02 P—C‑208/02 P и C‑213/02 P, Recueil, стр. I‑5425, точка 241).

 Относно влиянието на картела върху пазара на сорбати в ЕИП

345    В началото следва да се подчертае, че трите аспекта в оценката на тежестта на нарушението, посочени в точка 343 по-горе, нямат еднаква тежест в рамките на цялостното разглеждане. Характерът на нарушението е от първостепенно значение, по-конкретно за характеризирането на нарушенията като „много сериозни“. В това отношение от описанието на много сериозните нарушения в Насоките следва, че споразумения или съгласувани практики, насочени по-конкретно, както в настоящия случай, към определяне на цели по отношение на цените или разпределяне на квоти за продажби по обем, могат да бъдат характеризирани като „много сериозни“ само въз основа на характера им, без да е необходимо подобно поведение да се характеризира с определено въздействие (вж. в този смисъл Решения на Първоинстанционния съд от 27 юли 2005 г. по дела Brasserie nationale и др./Комисия, T‑49/02—T‑51/02, Recueil, стр. II‑3033, точка 178).

346    В случая е уместно да се напомни на първо място, че Hoechst не оспорва противоправния предмет на картела, а именно определянето на цели по отношение на цените, разпределянето на квоти за продажби по обем, създаването на система за информация и контрол и непредоставянето на технология на желаещите да навлязат на пазара.

347    На второ място следва да се установи, че при оценяване на тежестта на нарушението в Решението Комисията е взела предвид действителното отражение на картела върху пазара. Всъщност макар Комисията да поддържа в съображение 327 от Решението, че не е необходимо конкретните последици да се вземат предвид, когато антиконкурентният предмет на картела е установен, в съображения 333—336 от Решението обаче тя установява наличието на такива последици в конкретния случай, при все че заявява в съображение 333, че не е възможно да им направи точна количествена оценка. Тези последици произтичали по-конкретно от прилагането на разглежданите споразумения. В това отношение Комисията напомня в съображения 330—332 от Решението, които препращат към част І от него, че разглежданите споразумения са били старателно прилагани. Съображения 334 и 336, които са свързани с конкретните последици от картела върху пазара, също препращат към прилагането на разглежданите споразумения. В съображение 337 от Решението, което съдържа извода от изложението, посветено на действителното отражение на картела върху пазара, Комисията посочва, че това „постоянно прилагане е имало последици върху пазара на сорбати“.

348    Изводът на Комисията относно прилагането на картела обаче не е оспорен от Hoechst пред Първоинстанционния съд. В това отношение следва да се подчертае, че когато става въпрос по-специално за ценови картел, законосъобразно е Комисията да направи извод, че нарушението е имало последици, въз основа на факта, че членовете на картела са предприели мерки за прилагане на уговорените цени. За сметка на това, когато прилагането на картела е установено, не може да се изисква от Комисията да доказва систематично, че споразуменията действително са позволили на засегнатите предприятия да достигнат равнище на цената при сделка, по-високо от това, което би преобладавало при липсата на картел (вж. в този смисъл Решение по дело Limburgse Vinyl Maatschappij и др./Комисия, точка 153 по-горе, точки 743—745). При това положение доводите на Hoechst не могат да поставят под съмнение извода на Комисията относно последиците от картела, произтичащи от прилагането на разглежданите споразумения.

349    Освен това следва да се отбележи, че картелът е имал за предмет именно определянето на цели по отношение на цените. Уместно е да се напомни в това отношение, че дори само примерното определяне на цена засяга действието на конкуренцията поради обстоятелството, че дава възможност на всички участници в картела да предвидят с разумна степен на сигурност каква ще бъде следваната от конкурентите им ценова политика. По-общо казано, такива картели водят до пряка намеса в основните параметри на конкуренцията на разглеждания пазар. Всъщност като изразяват обща воля да прилагат определено равнище на цени за продуктите си, разглежданите производители вече не определят самостоятелно политиката си на пазара и така засягат концепцията, присъща на разпоредбите от Договора относно конкуренцията (Решение на Първоинстанционния съд от 29 ноември 2005 г. по дело Heubach/Комисия, T‑64/02, Recueil, стр. II‑5137, точка 81). От това следва, че именно като определя целеви цени, разглежданият картел неизбежно е засегнал действието на конкуренцията.

350    По-нататък, от таблица ІІ в Решението е видно, че уговорените между страните в картела квоти за продажби са приведени в действие, както се посочва от Комисията в съображение 335 от същото решение. Посочените в тази таблица цифри не са оспорени от Hoechst, което само изтъква, че „сивите количества“ — а именно количества, които са продадени, без да са декларирани пред членовете на картела — поставяли под съмнение доброто функциониране на разглежданите споразумения. От съображения 112 и 193 от Решението обаче е видно, че разискванията между членовете на картела относно евентуални „сиви количества“ са се отнасяли до обеми от продажбите на японските производители, които не са били посочени в „официалните статистики“, т.е. в публикуваните данни за износа на посочените производители. По-конкретно в съображение 335 от Решението Комисията посочва, че такива „сиви количества“ могат да бъдат приписани на Ueno. При това положение дори да се предположи, че подобни „сиви количества“ са повлияли върху посочения в таблица ІІ от Решението оборот от продажбите на Ueno или от тези на други японски производители, същите количества не се отрязват върху оборота от продажбите на Hoechst. При тези условия последицата от картела би била най-малко ограничаването или контрола на пазарите на конкуренти, които оперират на пазара на ЕИП. В това отношение, що се отнася до твърденията на Hoechst, че то също е продало „сиви количества“ от разглеждания продукт, е достатъчно да се отбележи, че тези твърдения изобщо не са подкрепени с обективни данни, каквито при това не са предоставени своевременно на Комисията.

351    Предвид изложеното по-горе следва да бъдат отхвърлени доводите на Hoechst относно последиците от картела върху пазара на сорбати в ЕИП.

 Относно участието в картела на ръководители на Hoechst на високо равнище

352    В началото следва да се отбележи, че изводът на Комисията, според който разглежданите тайни споразумения са били в основната си част създадени, ръководени и насърчавани на много високо равнище в засегнатите предприятия, е възпроизведен при преценката относно характера на разглежданите нарушения.

353    Въпреки това няма основание да се счита, че този извод, дори да се окаже погрешен за Hoechst, би могъл сам по себе си да постави под съмнение извода на Комисията, че по своя характер разглежданите нарушения, характеризиращи се именно с определянето на цели по отношение на цените и разпределянето на квоти за продажби по обем, са много сериозни.

354    Във всеки случай е достатъчно да се отбележи, че изводът на Комисията очевидно се опира на списъците на служителите от засегнатите предприятия, взели участие в срещите, посочени в съображения 88, 91 и 96—98 от Решението. Относно Hoechst в съображение 96 от Решението Комисията уточнява, че неговите представители на общите срещи били по-специално директори по продажбите или служители, отговарящи за продажбите на разглеждания продукт. Следователно в това отношение твърдението на Hoechst за липса на мотиви трябва да бъде отхвърлено.

355    Следва да се отбележи също, че посоченият в съображение 96 от Решението списък със служителите на Hoechst, вече се е съдържал в точка 62 от изложението на възраженията. Освен това в точка 295 от изложението на възраженията Комисията ясно е посочила, че ще вземе предвид обстоятелството, че тайните споразумения са били създадени, ръководени и насърчавани на много високо равнище в засегнатите предприятия.

356    Тези фактически сведения не са оспорени от Hoechst по време на административното производство.

357    Липсва обаче основание да се счита, че Комисията е допуснала явна грешка в преценката, като е направила извод, че „директори по продажбите“ били на „много високо равнище“ в организацията на засегнатите предприятия. По-специално Hoechst се ограничава да оспори този извод, като посочва, че самите директори по продажбите са подчинени на други директори, без да представя конкретни данни в подкрепа на това твърдение, данни които във всеки случай не са предоставени своевременно на Комисията. При това обстоятелството, че самите директори по продажбите са подчинени на други директори, само по себе си не означава непременно, че те не са били ръководители на „много високо равнище“.

358    Накрая относно позоваването от страна на Hoechst на Решение по дело ABB Asea Brown Boveri/Комисия, точка 75 по-горе (точки 33—38), е достатъчно да се установи, че в делото, по което е постановено това решение, Комисията е имала предвид ролята, изиграна от „ръководството на групата“ на засегнатото предприятие, по което това дело се различава от настоящия случай.

359    Предвид изложеното следва да бъдат отхвърлени доводите на Hoechst относно участието в картела на ръководителите му на високо равнище.

 Относно разпределянето на засегнатите предприятия в категории

360    В началото е необходимо да се напомни, че направеното разграничаване, що се отнася до картела на пазара на сорбатите, се изразява в определянето съгласно точка 1 А, трета, четвърта и шеста алинея от Насоките на индивидуалния принос на всяко предприятие в успеха на картела от гледна точка на действителния икономически капацитет с оглед на класирането на предприятието в съответната категория (вж. в този смисъл Решение от 15 юни 2005 г. по дело Tokai Carbon и др./Комисия, точка 118 по-горе, точка 225).

361    В съображение 349 от Решението Комисията уточнява в това отношение, че избраният метод дава възможност да се оцени относителният капацитет на всяко предприятие, неговият принос за цялостната вреда, нанесена върху конкуренцията в ЕИП, и приносът му за ефикасността на картела като цяло.

362    В случая Комисията е оценила индивидуалния принос на засегнатите предприятия, като се основала на пазарния дял на всяко от тях през 1995 г. за разглеждания продукт в световен мащаб.

363    Hoechst не оспорва обстоятелството, че Комисията е разпределила засегнатите предприятия в категории, нито възприетия за тази цел метод. Hoechst изтъква основно неравното третиране в сравнение с японските предприятия, що се отнася до началните размери, установени в зависимост от категориите.

364    В това отношение следва да се напомни, че когато Комисията извършва разпределение по категории, тя трябва да спазва принципа на равно третиране, според който е забранено сходни положения да се третират по различен начин и различни положения да се третират еднакво, освен ако такова третиране не е обективно обосновано (Решение по дело CMA CGM и др./Комисия, точка 220 по-горе, точка 406, и Решение от 29 април 2004 г. по дело Tokai Carbon и др./Комисия, точка 165 по-горе, точка 219).

365    Първо, от Решението следва ясно, че след като стига до извода, че разглежданото нарушение е „много сериозно“ (съображение 344 от Решението), Комисията приема, че през 1995 г. Hoechst е било най-големият производител на сорбати на световния пазар и го поставя в първата категория предприятия (съображение 352 от Решението). Hoechst не оспорва извода, че през 1995 г. е било най-големият производител на сорбати, което впрочем се потвърждава от данните, съдържащи се в таблица І от Решението. Що се отнася до довода на Hoechst, че е трябвало да бъде сравнено с четиримата японски производители взети заедно, следва да се напомни, че макар Решението да е изготвено под формата на едно-единствено решение, то следва да се анализира като съвкупност от индивидуални решения, които определят по отношение на предприятията — адресати установените в тяхна тежест нарушения и им налагат глоби, доколкото е необходимо, както впрочем това е изложено в текста на разпоредителната му част, и по-конкретно в членове 1 и 3 (Определение по дело Hoechst/Комисия, точка 31 по-горе, точка 16). При тези условия Комисията не може да бъде упрекната, че е анализирала положението на засегнатите японски предприятия поотделно.

366    Второ, в съображение 354 от Решението Комисията уточнява, че размерът на глобата, която може да бъде наложена за много сериозни нарушения, е над 20 милиона евро.

367    Трето, в съображение 355 от Решението Комисията определя началния размер на глобите на 20 милиона евро за предприятията от първата категория (Hoechst) и на 6,66 милиона евро за предприятията от втората категория (Daicel, Chisso, Nippon Synthetic и Ueno).

368    От това следва, че за да приложи диференциран подход към засегнатите предприятия, Комисията започва с определяне по отношение на предприятията от първата категория (т.е. Hoechst, което според Решението е било най-големият производител на сорбати през 1995 г.) на размера от 20 милиона евро, предвиден в Насоките. На тази основа след това Комисията определя размера, възприет за предприятията от втората категория.

369    Нищо в Решението не дава основание да се достигне до извода, че установеният по отношение на предприятията от първата категория размер е определен в зависимост от размера, установен за предприятията от втората категория. Аналогично, нищо в Решението не дава основание да се счита, че размерът от 20 милиона евро, установен за предприятията от първата категория, произтича от математическа формула, която прилага даден размер на глобата за всяко ниво на оборота, противно на това, което изглежда поддържа Hoechst.

370    При тези условия дори да се предположи, че размерът от 6,66 милиона евро, установен за предприятията от втората категория, е прекалено нисък или че някои предприятия, класирани в тази категория, е трябвало да бъдат класирани в първата категория, това би означавало, че е допусната незаконосъобразност в полза на предприятията от втората категория.

371    Следва да се подчертае обаче, че спазването на принципа на равно третиране трябва да се съчетава със спазването на принципа на законност, съгласно който никой не може да се позовава в своя полза на незаконосъобразност, допусната в полза на другиго (Решение на Първоинстанционния съд от 14 май 1998 г. по дело SCA Holding/Комисия, T‑327/94, Recueil, стр. II‑1373, точка 160 и Решение на Първоинстанционния съд по дело Lögstör Rör/Комисия, точка 329 по-горе, точка 350).

372    Накрая относно практиката на Комисията при вземане на решения, на която се позовава Hoechst, следва да се напомни, че тя самата не служи като правна рамка за глобите в областта на конкуренцията, като се има предвид че правната им уредба се съдържа единствено в Регламент № 17 и в Насоките (вж. Решение по дело Michelin/Комисия, точка 339 по-горе, точка 292, и цитираната съдебна практика) и че освен това икономическите оператори не могат да възлагат оправдани правни очаквания за запазването на съществуващо положение, което може да бъде променено от Комисията в рамките на нейното право на преценка (вж. Решение на Съда от 14 февруари 1990 г. по дело Delacre и др./Комисия, C‑350/88, Recueil, стр. I‑395, точка 33, и цитираната съдебна практика и Решение на Съда по дело Dansk Rørindustri и др./Комисия, точка 344 по-горе, точка 171).

373    При тези условия, без да е необходимо молбата на Hoechst за призоваване на свидетели да бъде уважена, тъй като Първоинстанционният съд счита, че делото е достатъчно изяснено от материалите по преписката, следва доводите на Hoechst относно разпределянето на засегнатите предприятия в категории да бъдат отхвърлени.

 Относно коефициента на увеличение на размера на глобата с оглед отчитане на размера и общите ресурси на Hoechst

374    С оглед отчитане на „размера и общите ресурси на предприятието“ началният размер на глобата за Hoechst е увеличен със 100 % и е доведен до 40 милиона евро (съображение 357 от Решението).

375    Според съображение 356 от Решението целта на това увеличение е да окаже достатъчен възпиращ ефект върху големите предприятия и да вземе предвид обстоятелството, че същите притежават юридически и икономически познания и инфраструктури, които им дават възможност по-лесно да установят, че поведението им представлява нарушение и са наясно с последиците, произтичащи от него съгласно законодателството в областта на конкуренцията.

376    В това отношение Насоките предвиждат, че наред с характера на нарушението, неговото действително отражение върху пазара и размера на съответния географски пазар, е необходимо да се отчете ефективният икономически капацитет на нарушителите за нанасяне на значителни вреди на другите икономически оператори, и по-специално на потребителите, и да се определи глоба в размер, който гарантира, че тя има достатъчен възпиращ ефект (точка 1 А, четвърта алинея).

377    Може също да се вземе предвид обстоятелството, че големите предприятия могат по-лесно да установят, че тяхното поведение представлява нарушение, и да са наясно с последиците, произтичащи от него съгласно законодателството в областта на конкуренцията (точка 1 А, пета алинея).

378    В конкретния случай, въпреки че съображения 356 и 357 от Решението са възпроизведени под заглавието „Достатъчно възпиращо действие“, от съображение 356 от Решението следва, че за да приложи увеличение от 100 % на началния размер на глобата Комисията е взела предвид, от една страна, необходимостта да се гарантира достатъчен възпиращ ефект на глобата по смисъла на точка 1 А, четвърта алинея от Насоките и, от друга страна, обстоятелството, че големите предприятия като Hoechst могат по-лесно да установят, че тяхното поведение представлява нарушение и да са наясно с последиците, произтичащи от него съгласно законодателството в областта на конкуренцията по смисъла на точка 1 А, пета алинея от Насоките.

379    Що се отнася до първия елемент, а именно необходимостта да се гарантира достатъчен възпиращ ефект на глобата, същият налага адаптиране на глобата, за да се вземе предвид търсеното въздействие върху предприятието, на което тя се налага, така че глобата да не се окаже незначителна или, обратно, прекомерна — по-специално от гледна точка на финансовите възможности на въпросното предприятие — съгласно изискванията, изведени от една страна от необходимостта да се гарантира ефективността на глобата и от друга страна от спазването на принципа на пропорционалност. Така Първоинстанционният съд вече е посочил в Решение от 29 април 2004 г. по дело Tokai Carbon и др./Комисия, точка 165 по-горе, че поради огромния си общ оборот в сравнение с този на другите предприятия от картела едно от засегнатите предприятия по това дело би осигурило по-лесно средствата, необходими за заплащане на глобата му, което е обосновавало прилагането на мултипликационен коефициент с оглед на достатъчното възпиращо действие на последната (точка 241). В този контекст финансовите ресурси на предприятието трябва да бъдат оценени, за да може целта за възпиране да се постигне правилно към датата на налагане на глобата, като при това се спази принципът на пропорционалност. В това отношение, по същите мотиви следва да се отбележи, че в контекста на член 15, параграф 2 от Регламент № 17 горната граница на глобата, определена на 10 % от оборота на засегнатото предприятие, се установява в зависимост от оборота, реализиран през предхождащата решението стопанска година (Решение на Съда от 16 ноември 2000 г. по дело Sarrió/Комисия, C‑291/98 P, Recueil, стр. I‑9991, точка 85).

380    В този смисъл следва да се отбележи, че в Решението Комисията не уточнява кои данни са използвани за обосноваване на заключението ѝ относно необходимостта от гарантиране на достатъчен възпиращ ефект на глобата на Hoechst.

381    В Решението Комисията възпроизвежда обаче общия оборот на засегнатите предприятия за 2002 г. (съображения 37, 42, 46, 50 и 55), която съответства на последната стопанска година, предшестваща приемането на Решението. Впрочем в писмените си изявления пред Първоинстанционния съд Комисията се позовава на 2002 г. Общият оборот за тази година е възлизал на 9,2 милиарда евро за Hoechst, 2,243 милиарда евро за Daicel, 973,4 милиона евро за Chisso, 321,5 милиона евро за Nippon Synthetic и 199,5 милиона евро за Ueno. Следователно през 2002 г. Hoechst действително е било далеч най-голямото от предприятията, засегнати от Решението. По-специално неговият общ оборот е бил най-малко четири пъти по-голям от този на второто по размер засегнато предприятие, а именно Daicel. При тези условия Комисията е имала основание да се стреми да гарантира възпиращия ефект на глобата на Hoechst.

382    Относно втория елемент, взет предвид от Комисията за целите на увеличаване на началния размер на глобата, а именно юридическите и икономически инфраструктури, с които разполагат предприятията, за да имат по-добра възможност да установят, че тяхното поведение представлява нарушение, следва да се подчертае, че обратно на изложеното по-горе, той цели по-тежкото санкциониране на по-големите предприятия, за които се предполага, че се ползват от достатъчно знания и структурни ресурси, за да са наясно, че поведението им представлява нарушение, и да оценят евентуалните облаги от него. В тази хипотеза следва да се приеме, че оборотът, въз основа на който Комисията определя размера на засегнатите предприятия и оттук способността им да определят характера и последиците от поведението си, следва да е свързан с положението им към момента на нарушението.

383    В конкретния случай Комисията не уточнява в Решението кои данни са използвани за обосноваване на заключението ѝ, че Hoechst е можел по-добре да прецени, че поведението му представлява нарушение, и да оцени последиците, произтичащи от него от гледна точка на правото на конкуренцията.

384    При все това е безспорно, че оборотът на Hoechst в световен мащаб е бил 28,181 милиарда евро през 1995 г., т.е. последната завършена година преди прекратяване на нарушението (съображение 46 от Решението). Не може да се поддържа обаче, че на тази основа Hoechst не е разполагало с юридическите и икономически инфраструктури, с които разполагат големите предприятия, което впрочем Hoechst не претендира. Обстоятелството, че и другите засегнати предприятия също са могли да бъдат големи през 1995 г., не може да засегне преценката на Комисията в това отношение.

385    От изложеното по-горе следва, че Комисията не е допуснала грешка, като е решила да приложи коефициент на увеличение в конкретния случай.

386    Другите доводи, приведени от Hoechst, не могат да поставят под съмнение този извод. По-специално обстоятелството, че е настъпило сериозно намаляване на размера на Hoechst, довело оборота му до 9 милиарда евро през 2002 г., или че Hoechst е прехвърлило частта от дейността си в отрасъла на сорбатите преди приемане на Решението, не може да повлияе върху законосъобразното прилагане на коефициента на увеличение в конкретния случай. Всъщност от една страна намаляването на размера на Hoechst не поставя под съмнение обстоятелството, че оборотът му в световен мащаб е бил 28,181 милиарда евро през 1995 г., т.е. последната завършена година от нарушението. От друга страна прехвърлянето на частта от дейността в отрасъла на сорбатите не поставя под съмнение обстоятелството, че през 2002 г., която съответства на последната стопанска година, предхождаща приемането на Решението, Hoechst е било най-голямото от засегнатите предприятия.

387    Относно твърдението на Hoechst, че в случая не е трябвало да се прилага коефициент от 100 %, същото изобщо не е подкрепено с конкретни данни. Във всеки случай на първо място липсва основание да се счита, че извършеното от Комисията увеличение надвишава границите, определени в член 15, параграф 2 от Регламент № 17 и в Насоките. На второ място следва да се напомни, че общият оборот на Hoechst през 2002 г. е бил най-малко четири пъти по-голям от този на второто по размер засегнато предприятие, а именно Daicel. Възприетият от Комисията коефициент отразява в това отношение разликата в общия оборот през 2002 г. между Hoechst и останалите засегнати предприятия. Освен това що се отнася до обстоятелството, че през 1995 г. Hoechst е притежавало юридически и икономически познания и инфраструктури, които са му давали възможност по-лесно да установи, че поведението му представлява нарушение, и да е наясно с последиците, произтичащи от него, и дори да се предположи, че другите засегнати предприятия също са били големи през 1995 г., не следва да се прави разграничение в това отношение между две предприятия, чиито оборот във всеки случай обосновава квалифицирането им като големи предприятия, притежаващи такива инфраструктури. От тези обстоятелства следва, че приложеният от Комисията коефициент от 100 % не може да се счита за несъразмерен в конкретния случай.

388    Предвид тези обстоятелства следва да бъдат отхвърлени доводите на Hoechst, оспорващи прилагането на коефициент на увеличение от 100 %, за да се вземат предвид размерът и общите ресурси на предприятието.

389    Поради това първата част на петото правно основание следва да бъде отхвърлена.

 б) Относно продължителността на нарушението

390    Съгласно член 15, параграф 2 от Регламент № 17 продължителността на нарушението е един от елементите, които трябва да се вземат предвид при определяне на размера на глобата, която да бъде наложена на предприятия, нарушили правилата на конкуренцията.

391    По отношение на фактора, отнасящ се до продължителността на нарушението, Насоките провеждат разграничение между нарушенията с малка продължителност (по принцип по-малка от една година), при които началният размер, определен с оглед на тежестта, не би следвало да се увеличава, нарушенията със средна продължителност (по принцип от една до пет години), при които този размер може да бъде увеличен с 50 %, и нарушенията за дълъг период (по принцип над години), при които този размер може да бъде увеличен с 10 % годишно (точка 1 Б, първа алинея, от първо до трето тире).

392    В конкретния случай в съображение 359 от Решението Комисията посочва, че Chisso, Daicel, Hoechst и Ueno нарушават член 81, параграф 1 ЕО и член 53, параграф 1 от Споразумението за ЕИП, считано от 31 декември 1978 г. до 31 октомври 1996 г. Hoechst не оспорва това обстоятелство, нито че разглежданото нарушение е квалифицирано от Комисията като нарушение „за дълъг период“.

393    От това следва, както основателно посочва Комисията в Решението, че разглежданото нарушение е продължило 17 години и 10 месеца.

394    При това положение приложеното по отношение на Hoechst увеличение от 175 % не противоречи само по себе си на Насоките (вж. в този смисъл Решение по дело Cheil Jedang Corporation/Комисия, точка 318 по-горе, точка 137).

395    Относно довода на Hoechst, че Насоките предвиждали само „голямо увеличение“, а не определяне на изцяло нов размер, няма основание да се счита, че извършеното от Комисията увеличаване надвишава границите, определени от член 15, параграф 2 от Регламент № 17 и от Насоките. Употребата на израза „голямо увеличение“ не позволява да се направи извод, както се поддържа от Hoechst, че увеличенията, надвишаващи 100 %, противоречат на предвидения в Насоките метод за изчисление. Уместно е да се подчертае в това отношение, че правомощията, предоставени на Комисията от Регламент № 17, имат за цел да ѝ дадат възможност да изпълнява поверената ѝ от член 81 ЕО функция да следи за спазването на правилата на конкуренцията в общия пазар. В този контекст предотвратяването на антиконкурентните практики и споразумения, тяхното разкриване и санкциониране са в съответствие с общия интерес (Решение по дело Aalborg Portland и др./Комисия, точка 145 по горе, точка 54).

396    Освен това следва да се отбележи, че макар точка 1 Б, трето тире от Насоките да не предвижда автоматично увеличение с 10 % годишно за нарушенията за дълъг период, тя предоставя на Комисията свобода на преценка в това отношение (вж. в този смисъл Решение по дело Cheil Jedang Corporation/Комисия, точка 318 по-горе, точка 134). Доводите, наведени от Hoechst в подкрепа на правното му основание, обаче не целят да се докаже, че Комисията е допуснала явна грешка в преценката в това отношение. Освен това е уместно да се подчертае, че доколкото Насоките предвиждат, че нарушенията с продължителност над пет години следва да се считат за нарушения за дълъг период и че такива нарушения обосновават прилагането на увеличение, което може да бъде определено на 10 % годишно от размера, възприет с оглед на тежестта на нарушението, при определянето на продължителността на нарушението, в което е участвало Hoechst, не може да се установи каквото и да било нарушение на принципа на пропорционалност (вж. в този смисъл Решение на Първоинстанционния съд от 11 декември 2003 г. по дело Strintzis Lines Shipping/Комисия, T‑65/99, Recueil, стр. II‑5433, точка 194).

397    Що се отнася до изтъкнатото от Hoechst обстоятелство, че картелите относно цени и обеми обикновено са нарушения за дълъг период и че при това положение увеличението с оглед на продължителността на нарушението отчитало повторно тежестта на нарушението, е уместно да се напомни, че дори да се предположи, че за някои видове картели е присъщо да се създават, за да имат дълготрайно действие, съгласно член 15, параграф 2 от Регламент № 17 е необходимо винаги да се прави разграничение между продължителността на действителното им функциониране и произтичащата от характера им тежест (Решение от 15 юни 2005 г. по дело Tokai Carbon и др./Комисия, точка 118 по-горе, точка 275). При това положение увеличението с оглед на продължителността на нарушението не отчита повторно тежестта на нарушението.

398    Относно твърдяното обстоятелство, че фактите, настъпили преди време, се погасяват по давност в определен момент и че при това положение равнището на увеличение трябвало да намалява в значителна степен постепенно във времето, е достатъчно да се напомни, че извършеното от Комисията увеличение не надвишава границите, определени в член 15, параграф 2 от Регламент № 17 и в Насоките, и че в конкретния случай действията на Комисията не са погасени по давност от гледна точка на Регламент № 2988/74 (вж. точка 225 по-горе).

399    Накрая що се отнася до по-ранната практика на Комисията и по-конкретно до обстоятелството, че в някои случаи тя е увеличавала началния размер на глобата едва от втората година, следва да се напомни, че сама по себе си тази практика не служи като правна рамка за глобите в областта на конкуренцията, като се има предвид че правната им уредба е регламентирана единствено в Регламент № 17 и в Насоките (вж. Решение по дело Michelin/Комисия, точка 339 по-горе, точка 292, и цитираната съдебна практика), и че освен това икономическите оператори не могат да възлагат оправдани правни очаквания за запазването на съществуващо положение, което може да бъде променено от Комисията в рамките на нейното право на преценка (вж. Решение по дело Delacre и др./Комисия, точка 372 по-горе, точка 33, и цитираната съдебна практика и Решение по дело Dansk Rørindustri и др./Комисия, точка 344 по-горе, точка 171). При това по отношение на нарушенията с малка продължителност (по принцип по-малка от една година) Насоките предвиждат само, че не се прилага никакво увеличение. За сметка на това за нарушенията за дълъг период Насоките позволяват да се приложи увеличение от 10 % „годишно“. Предвид използваните в Насоките изрази в това отношение липсва каквото и да било основание да се счита, че първата година от нарушението трябва да бъде системно изключвана при извършваното от Комисията изчисление (вж. в този смисъл относно нарушенията със средна продължителност Решение по дело Cheil Jedang Corporation/Комисия, точка 318 по-горе, точка 133).

400    Предвид изложените съображения следва да се отхвърли втората част от петото правно основание, а оттук и петото основание в неговата цялост.

 Г – По второто и шестото правни основания относно оплакване, изведено от водещата роля, възприета в Решението като отегчаващо вината обстоятелство

401    С второто си правно основание Hoechst се позовава на нарушение на правото му бъде изслушано във връзка с твърдението за нарушение, изведено от водещата му роля, възприета в Решението като отегчаващо вината обстоятелство. В рамките на шестото правно основание Hoechst счита, че увеличението, основано на окачествяването на ролята му като водеща, е необосновано.

402    Най-напред следва да бъде анализирано второто правно основание.

1.     Резюме на Решението

403    В съображения 363—367 от Решението, разгледани в светлината на съображения 92—95 от него, Комисията посочва, че в случая с Hoechst тежестта на нарушението се подсилва от водещата роля в картела, която изпълнявало това предприятие.

404    По-специално Комисията посочва в Решението, че съвместно с Daicel Hoechst било важна движеща сила и един от най-активните членове на картела, особено с оглед на положението му на пазара. Така Hoechst успяло да се облагодетелства най-много от картела и да налага предложенията си на японските производители например през 1992 г., когато предложило да се определят различни цени за сорбиновата киселина и калиевия сорбат и предложението било последвано от японските производители през 1994 г.

405    По-нататък в Решението Комисията посочва, че съвместно с Daicel Hoechst е отговаряло за планирането и председателстването на общите срещи. То било домакин на срещите в Европа, които организирало и финансирало. Hoechst организирало и няколко срещи извън Общността. То поддържало редовни контакти с Daicel с цел обмен на сведения. При това Hoechst предприело редица инициативи, за да осигури ефикасен контрол при спазването на квотите за обем (например като предложило създаване на неутрална структура в Швейцария, отговаряща за събиране на данните за оборота от продажбите на японските производители, или като добавило едностранно 600 тона към своята квота през 1995 г. поради наличието на „сиви количества“). Освен това като член на Chemical Industrial Products Export Co-operative (CIPEC) Hoechst имало достъп до статистическите данни за японския износ.

406    Според Решението Hoechst успяло да си осигури и контрол върху европейския клон на картела, по-конкретно като поддържало редовни и изключителни контакти с единственото друго европейско предприятие в този отрасъл.

407    Накрая Комисията уточнява в Решението, че през ноември 1996 г., когато е проведено последното общо събрание, Hoechst се опитало съвместно с Daicel да убеди другите членове да продължат да се събират и да прилагат споразуменията.

408    С оглед на тези данни и за да вземе предвид водещата роля, изпълнявана от Hoechst, Комисията увеличава основния размер на глобата с 30 % поради отегчаващи вината обстоятелства.

2.     Доводи на страните

 а) Доводи на Hoechst

409    Hoechst посочва, че с оглед на определяне на размера на глобата му Комисията взела предвид твърдяната по отношение на него позиция на „предприятие, което изпълнява водеща роля съвместно с друго предприятие“.

410    Hoechst упреква Комисията, че не го изслушала във връзка с правната преценка на твърдяната по отношение на него водеща роля, която се канела да направи. По-специално Hoechst подчертава, че Комисията не му отправила изложение на възраженията по този въпрос.

411    Преди приемане на решение за налагане на глоба Комисията трябвало да даде възможност на предприятията да се защитят в достатъчна степен по отправените срещу тях възражения. Това означавало, че възраженията във фактическо и правно отношение, които Комисията възнамерява да им отправи, трябвало да бъдат съобщени на бъдещите адресати на решението посредством изложение на възраженията (в това отношение Hoechst препраща към Решение по дело Atlantic Container Line и др./Комисия, точка 70 по-горе, точки 193 и 194).

412    В конкретния случай в отправеното до Hoechst изложение на възраженията липсвало каквото и да било указание, че Комисията ще възприеме водещата роля като отегчаващо вината обстоятелство. След изпращане на изложението на възраженията Комисията също не оповестила намерението си да разшири възраженията срещу Hoechst, като квалифицира ролята му като водеща. Hoechst впрочем подчертало, че ако няма възражения в тази насока, то не вижда необходимост да коментира въпроса за квалифицирането на водещата роля (Hoechst препраща към отговора си на изложението на възраженията). Hoechst направило същите бележки при изслушването на 24 април 2003 г.

413    Липсата на откритост в подхода на Комисията била още по-неразбираема поради това, че доводите, изтъкнати в това отношение в Решението, са могли да бъдат представени към момента на съобщаване на изложението на възраженията, тъй като не почиват на сведения, получени впоследствие от Комисията. Следователно последната не само нарушила правото на защита на Hoechst, но и правото на справедлив процес. Принципът на равни процесуални възможности изисквал основните елементи на последващото решение да бъдат съобщени заедно с изложението на възраженията, не само по отношение на фактите и доказателствата, посочени по-късно, но и по отношение на правната им преценка.

414    Било очевидно, че ако Hoechst е било запознато с подобно възражение срещу себе си, то не би изчакало съдебното производство, а би се защитило още във фазата на административното производство. Освен това било абсурдно засегнатите страни да представят становища pro domo с превантивна цел относно обстоятелството, че изискуемите фактически условия не са изпълнени.

415    От това Hoechst заключава, че възприетата в Решението от Комисията квалификация на ролята му като водеща не може да бъде подкрепена. Следователно увеличението на глобата, основано на тази квалификация, било незаконосъобразно. Това се отнасяло и за доводите, изтъкнати в съображенията на Решението, според които предвид тази „водеща роля“ прилагането на дял Б от Известието относно сътрудничеството от 1996 г. било изключено по право.

 б) Доводи на Комисията

416    Комисията подчертава, че правото на защита е зачетено, при положение че в Решението Комисията не вменява в тежест на заинтересованите лица нарушения, различни от посочените в изложението на възраженията, и приема само факти, по които заинтересованите лица са имали възможност да дадат обяснения. Изложението на възраженията отговаряло на това изискване, тъй като посочвало кратко, но ясно основните факти, на които се основава Комисията (Комисията препраща към Решение на Съда от 15 юли 1970 г. по дело ACF Chemiefarma/Комисия, 41/69, Recueil, стр. 661, точки 26 и 94, и към Решение по дело Atlantic Container Line и др./Комисия, точка 70 по-горе, точки 138, 191 и сл.).

417    Според Комисията в конкретния случай още изложението на възраженията съдържало описание на правните и фактически обстоятелства, които са взети предвид в Решението с оглед изчисляването на глобата. Така в точка 296 от изложението на възраженията Комисията посочвала, че ще вземе предвид по-конкретно „ролята на всеки участник, и по-специално водещата роля на някои предприятия“. В точка 60 от изложението на възраженията изрично е отправен упрек към Hoechst, че съвместно с Daicel е изпълнявало „водеща роля“ на общите срещи (Комисията препраща и към точка 64 от изложението на възраженията). В точка 282 от изложението на възраженията Hoechst било представено като един от „основните участници“ в картела.

418    Освен това Hoechst предварително било уведомено за всички обстоятелства в основата на квалифицирането на ролята му като водеща в картела посредством изложението на възраженията (по-конкретно в точки 60, 77, 79, 94, 166, 178, 179, 210 и сл. и 282 от изложението на възраженията). Комисията посочва и съображения 347—367 от Решението и препраща към съображения 92—95 от него.

419    От това Комисията заключава, че преди приемането на Решението Hoechst е имало възможност да изрази становище по възражението, изведено от водещата му роля, което то впрочем направило както в отговора си на изложението на възраженията, така и при изслушването. Обстоятелството, че Hoechst не се е съгласило с това възражение и се е опитало да го опровергае в отговора си на изложението на възраженията изобщо не променяло факта, че това възражение му е било отправено.

3.     Съображения на Първоинстанционния съд

420    Следва да се напомни, че зачитането на правото на защита във всяко производство, което би могло да приключи с налагане на санкции, по-точно глоби или периодични имуществени санкции, е основен принцип на правото на Общността, който трябва да бъде спазван, дори когато става въпрос за производство с административен характер (Решение на Съда от 13 февруари 1979 г. по дело Hoffmann-Laroche/Комисия, 85/76, Recueil, стр. 461, точка 9, и Решение на Съда от 2 октомври 2003 г. по дело Arbed/Комисия, C‑176/99 P, Recueil, стр. I‑10687, точка 19, Решение по дело Nederlandse Federatieve Vereniging voor de Groothandel op Elektrotechnisch Gebied и Technische Unie/Комисия, точка 216 по-горе, точка 32).

421    Този принцип изисква по-конкретно изложението на възраженията, отправено от Комисията до предприятие, на което тя възнамерява да наложи санкция за нарушение на правилата на конкуренцията, да съдържа съществените обстоятелства, установени по отношение на него, като фактите, в които то се упреква, дадената им правна квалификация и доказателствата, на които се основава Комисията, за да получи предприятието възможност да изложи надлежно доводите си в рамките на воденото срещу него административно производство (вж. Решение по дело Arbed/Комисия, точка 420 по-горе, точка 20 и цитираната съдебна практика).

422    Що се отнася по-специално до изчисляването на глобите, Комисията изпълнява задължението си за зачитане на правото на предприятията да бъдат изслушани, при положение че изрично посочва в изложението на възраженията, че ще прецени дали е уместно да наложи глоби на засегнатите предприятия и че оповестява основните фактически и правни обстоятелства, които могат да доведат до налагане на глоба, като тежестта и продължителността на предполагаемото нарушение и обстоятелството, че същото е допуснато „умишлено или по непредпазливост“. Така тя им предоставя необходимите данни за защита не само срещу установяването на нарушението, но и срещу обстоятелството, че им се налага глоба (Решение по дело Dansk Rørindustri и др./Комисия, точка 344 по-горе, точка 428; вж. Решение на Първоинстанционния съд от 20 март 2002 г. по дело LR AF 1998/Комисия, T‑23/99, Recueil, стр. II‑1705, точка 199 и цитираната съдебна практика и Решение на Първоинстанционния съд от 15 юни 2005 г. по дело Tokai Carbon/Комисия, точка 118 по-горе, точка 139; вж. в този смисъл и Решение на Съда от 7 юни 1983 г. по дело Musique diffusion française и др./Комисия, 100/80—103/80, Recueil, стр. 1825, точка 21).

423    Следва да се напомни също, че ролята на „ръководител“, изпълнявана от едно или повече предприятия в рамките на картел, трябва да бъде взета предвид с оглед на изчисляването на размера на глобата, доколкото предприятията, изпълнявали такава роля, трябва поради това да носят особена отговорност в сравнение с останалите предприятия (Решение на Първоинстанционния съд от 29 април 2004 г. по дело Tokai Carbon и др./Комисия, точка 165 по-горе, точка 301 и Решение на Първоинстанционния съд по дело BASF/Комисия, точка 120 по-горе, точка 281; вж. също в този смисъл Решение на Първоинстанционния съд от 14 май 1998 г. по дело Mayr-Melnhof/Комисия, T‑347/94, Recueil, стр. II‑1751, точка 291). Съгласно тези принципи точка 2 от Насоките установява, под заглавието „Отегчаващи вината обстоятелства“, неизчерпателен списък на обстоятелства, които могат да обосноват увеличаване на началния размер на глобата, който включва по-конкретно „ролята на извършител [другаде в текста: „водеща роля“] или подбудител на нарушението“ (трето тире). В този случай, за да бъде квалифицирана ролята на разглежданото предприятие като водеща, последното трябва да е представлявало съществена движеща сила за картела (вж. в този смисъл Решение по дело BASF/Комисия, точка 120 по-горе, точка 374).

424    Първо в случая е уместно да се отбележи, че макар всички фактически обстоятелства, установени от Комисията в Решението с оглед обосноваване на възражението за водеща роля, да са били включени вече в изложението на възраженията, тези данни са били посочени в различни точки от изложението на възраженията, без да е установена каквато и да било връзка между тях и без Комисията да им дава каквато и да било квалификация. Едва във фазата на Решението тези обстоятелства са обединени в една-единствена част и е изразено ясно възражението за водеща роля, отправено срещу Hoechst.

425    По-конкретно от точките от изложението на възраженията, посочени от Комисията в подкрепа на защитата ѝ, само в точка 60 по отношение на Hoechst е използван терминът „водеща роля“ („leader“ в английския текст и „führende Rolle“ в немския текст на посоченото изложение). В своята цялост обаче въпросното изречение гласи следното: „На общите срещи, които са се провеждали с четиримата японски производители, Hoechst е имало водеща роля заедно с Daicel“. Подобно изречение се е съдържало в точка 64 от изложението на възраженията по отношение на Daicel („[Daicel] заедно с Hoechst е имало водеща роля на общите срещи“). Посоченото по-горе изречение обаче, съдържащо се в точка 60 от изложението на възраженията, може да означава, че Hoechst е имало особена роля при провеждането на общите срещи — както е видно впрочем от другите обстоятелства, които са посочени в същата точка и са свързани с материалната организация на посочените срещи —без обаче да се разбира ясно, че Hoechst е имало „водеща роля при извършване на нарушението“ по смисъла на Насоките. Това тълкуване се подкрепя впрочем от обстоятелството, че Комисията променя използваната в Решението терминология. Така в съображение 92 от Решението Комисията посочва: „Заедно с Daicel Hoechst е отговаряло за насрочването и председателстването на общите срещи“. Същата промяна е въведена и по отношение на Daicel, като Комисията посочва в Решението: „Заедно с Hoechst Daicel е отговаряло за насрочването и председателстването на общите срещи“ (съображение 89). По-нататък, докато в Решението Комисията уточнява, че заедно с Daicel Hoechst е отговаряло за „насрочването“ на общите срещи, в изложението на възраженията тази функция изглежда се приписва само на Daicel, както е видно от точка 64 от посоченото изложение на възраженията, което гласи следното: „[Daicel] е организирало подготвителните срещи, отговаряло е за насрочването на общите срещи и е имало водеща роля на общите срещи, заедно с Hoechst“.

426    Второ, що се отнася до обстоятелството, посочено в точка 77 от изложението на възраженията, че Hoechst „обикновено“ първо обявявало новата цена в Европа, последвано от японските производители, следва да се подчертае, че простият факт, че член на даден картел първи е обявил нова цена или повишаване на цена, не може да се възприема като улика за водеща роля на този член в картела, когато обстоятелствата в случая сочат, че разглежданата цена или повишаване са били определени предварително по общо споразумение с другите членове на картела и последните са решили също кой измежду тях първи ще обяви цената или повишаването, като това определяне показва, че обстоятелството, че някой първи обявява цената или повишаването, е само действие по стриктно спазване на схема, определена предварително по обща воля, а не спонтанна инициатива, даваща тласък на картела (Решение по дело BASF/Комисия, точка 120 по-горе, точка 427). В конкретния случай, както следва от точки 150, 158 и 190 от изложението на възраженията, някои обявявания на цени са били планирани от членовете на картела, които при необходимост предвиждали кое предприятие първо ще обяви цените. Следователно посочената по-горе точка 77 от изложението на възраженията не е давала възможност ясно да се заключи с оглед на останалите обстоятелства, съдържащи се в посоченото изложение, че обявяванията на цени от Hoechst са съответствали на спонтанна инициатива, даваща тласък на картела.

427    Трето, относно обстоятелството, посочено в точка 94 от изложението на възраженията, че Daicel и Hoechst са се споразумявали във връзка с дневния ред на общите срещи, е уместно да се установи, както следва от точка 207 от изложението на възраженията, че дневният ред на общите срещи е бил изготвян първо на подготвителните срещи от японските производители и след това е бил предлаган на Hoechst. Както е видно от точка 204 от изложението на възраженията, тези подготвителни срещи са давали възможност на японските производители също да се споразумеят относно желаните цени и квотите за обем, които предлагали след това на Hoechst.

428    Четвърто, по отношение на обстоятелството, установено в точка 166 от изложението на възраженията, че като член на CIPEC Hoechst е имало достъп до статистическите данни за японския износ, докато японските производители не са можели да имат достъп до официалните германски статистически данни, то не може да бъде тълкувано само по себе си като показателно за това, че Hoechst е представлявало движеща сила за картела.

429    Пето, относно двустранните контакти на Hoechst с японските производители, предмет на точки 210 и 211 от изложението на възраженията, следва да се отбележи, че макар тези контакти да са осъществявани в голяма степен с Daicel, Hoechst е поддържало връзки и с Ueno и Nippon Synthetic, както се посочва в точка 211 от изложението на възраженията. Що се отнася до другите двустранни контакти, предмет на точка 212 и сл. от изложението на възраженията, необходимо е да се установи, че както следва по-специално от точки 219 и 220 от това изложение, някои от тези контакти са били последица от общата воля на членовете на картела или дори само на японските производители.

430    Шесто, относно изречението, съдържащо се в точка 282 от изложението на възраженията и изтъкнато от Комисията, според което Hoechst е било едно от основните действащи лица в картела, това изречение трябва да бъде поставено в неговия контекст. Всъщност точка 281 и сл. от изложението на възраженията очевидно целят да уточнят обхвата на отговорността на Hoechst от една страна и на Nutrinova от друга, доколкото, считано от септември 1997 г., последното предприятие поема частта от дейността на Hoechst в отрасъла на сорбатите. Това изречение не е можело да се тълкува, поне не с необходимата яснота, в смисъл, че определя каквато и да било водеща роля на Hoechst.

431    Безспорно някои фактически сведения, посочени в изложението на възраженията, а именно в точка 79 (предложение за определяне на различни цени за сорбиновата киселина и калиевия сорбат), в точка 178 (предложение за увеличаване на квотата на Hoechst за обем) и в точка 179 (предложение данните за продажбите на японските производители да се поверят на неутрална организация), отразяват отделни инициативи на Hoechst. При все това разгледани като цяло, обстоятелствата, посочени от Комисията в изложението на възраженията, с които е подкрепен направения от нея извод в Решението за водещата роля, изпълнявана от Hoechst, не са достатъчно ясни от гледна точка на техния обхват и квалификация.

432    Освен това, макар в точка 295 от изложението на възраженията Комисията да дава да се разбере, че ще вземе предвид изпълняваната от „някои предприятия“ водеща роля, това указание не е било достатъчно предвид липсата на прецизност в останалата част от изложението на възраженията, за да даде възможност на Hoechst да прецени дали е засегнато или не от евентуална квалификация на ролята му като водеща.

433    По изложените по-горе съображения е уместно да се приеме, че макар в изложението на възраженията Комисията да посочва обстоятелствата, в които упреква Hoechst, тя не им дава достатъчно ясна квалификация, така че да даде възможност на жалбоподателя да се защити надлежно.

434    Впрочем в това отношение трябва да се отбележи, че в отговора си на изложението на възраженията Hoechst уточнява следното:

„Hoechst/Nutrinova не е изиграло определяща роля в картела. Възприетият в точка 60 от изложението на възраженията термин „водеща роля“ не е ясен в това отношение [...] Упоменаването на термина „водеща роля“ в точка 60 от изложението на възраженията се отнася изключително до ролята на Hoechst/Nutrinova като домакин и организатор на общите срещи, провеждани в Европа.“

435    Аналогично, на проведеното на 24 април 2003 г. изслушване съветниците на Hoechst и Nutrinova заявяват, че предприятието отговаря на всички условия за освобождаването му от глоба и уточняват следното:

„Относно ролята на Hoechst и Nutrinova като домакини на общите срещи, провеждани в Европа, трябва да се подчертае, че тъй като клиентите ми са били единственото европейско предприятие, участвало в тези общи срещи, било е напълно естествено те да отговарят за организацията на срещите в Европа. Това обаче не предполага каквато и да било водеща роля в картела.“

436    От това следва, че неяснотата на изложението на възраженията по отношение на квалификацията на ролята на Hoechst като водеща е накарала това предприятие да се съсредоточи върху организацията на общите срещи — единственият въпрос, упоменат първоначално от Комисията в точка 60 от изложението на възраженията. При липса на повече яснота и предвид разпокъсаното излагане на другите фактически обстоятелства в изложението на възраженията Hoechst не е получило възможност да се защити надлежно в този аспект.

437    Впрочем следва да се напомни, че Комисията е съзнавала неяснотата на термина „водеща роля“, използван в точка 60 от изложението на възраженията. Това следва по-специално от обстоятелството, че тя е променила терминологията, използвана в Решението.

438    Предвид изложените съображения второто правно основание трябва да бъде уважено. При това положение, без да е необходимо да се анализира шестото правно основание, Решението следва да бъде изменено, доколкото по отношение на Hoechst то приема, че е налице отегчаващото обстоятелство „водеща роля“.

439    Конкретните последици от това изменение ще бъдат определени по-нататък.

 Д – По седмото правно основание, изведено от необоснованото увеличаване на глобата поради повторност на нарушението

1.     Резюме на Решението

440    Съображение 363 от Решението има следната редакция:

„В случая с Hoechst тежестта на нарушението се подсилва от следните обстоятелства:

а)      Hoechst изпълнява водеща роля в картела (съображения 92—95);

б)      Hoechst е субект на предходни решения, достигащи до извод за нарушение от същия вид.“ [неофициален превод]

441    Бележка под линия № 211 към съображение 363 от Решението има следното съдържание:

„Вж. Решение на Комисията 94/599/ЕО (PVC II) (ОВ L 239, 14.9.1994 г., стр. 14), Решение на Комисията 89/191/ЕИО (PVC I) (ОВ L 74, 17.3.1989 г., стр. 21), Решение на Комисията 86/398/ЕИО (Полипропилен) (ОВ L 230, 18.8.1986 г., стр. 1) и Решение на Комисията 69/243/ЕИО (Багрилни вещества) (ОВ L 195, 7.8.1969 г., стр. 11).“ [неофициален превод]

442    В съображение 368 от Решението Комисията посочва:

„Необходимо е да се гарантира, че размерът на глобата оказва достатъчен възпиращ ефект. Комисията отбелязва, че в предходни решения, на които Hoechst е било адресат, същото предприятие е поканено да преустанови антиконкурентното си поведение и да се въздържа от повтарянето му (вж. съображение 363). Това е трябвало да го накара да обръща особено внимание на спазването на общностното право на конкуренцията и да се въздържа от каквото и да било умишлено нарушение. Обстоятелството, че то е повторило същото поведение, сочи, че предходните глоби не са оказали достатъчен възпиращ ефект върху него, за да промени поведението си.“ [неофициален превод]

443    В отговор на въведените от Hoechst доводи Комисията уточнява в съображение 372 от Решението:

„Що се отнася до квалифицирането на Hoechst като извършител на повторно нарушение, Комисията отбелязва, че последното решение, с което на това предприятие се разпорежда да преустанови антиконкурентното си поведение и да се въздържа от повтарянето му, датира от юли 1994 г. След това решение Hoechst продължава да осъществява нарушението, предмет на настоящото производство, в продължение на повече от две години. Това ясно показва, че предходното решение не го е възпряло да продължи участието си в подобен картел.“ [неофициален превод]

444    С оглед на тези обстоятелства и за да се вземе предвид квалифицирането на нарушението на Hoechst като повторно, Комисията увеличава основния размер на глобата с 50 % поради отегчаващи вината обстоятелства (съображение 373 от Решението).

2.     Доводи на страните

 а) Доводи на Hoechst

445    Hoechst посочва, че Комисията увеличила основния размер на глобата му от 110 милиона евро с 50 % поради повторност на нарушението. Hoechst счита, че това увеличение е несъразмерно и не разбира на какво основание е позволено да му се налага увеличение поради повторност, свързана с минали нарушения.

446    На първо място Hoechst подчертава, че предходните производства, посочени в съображение 363 от Решението (а именно тези, по които са приети съответно Решение 94/599/ЕО на Комисията от 27 юли 1994 г. относно производство съгласно член 85 от Договора за ЕО (IV/31.865 — PVC) (ОВ L 239, стр. 14, наричано по-нататък „Решение „PVC II“), в Решение 89/191/ЕИО на Комисията от 21 декември 1988 г. относно производство съгласно член 85 от Договора за ЕИО (IV/31.866 — PEBD) (ОВ L 74, 1989 г., стр. 21, наричано по нататък „Решение „PVC I“), в Решение 86/398/ЕИО на Комисията от 23 април 1986 г. относно производство съгласно член 85 от Договора за ЕИО (IV/31.149 — Полипропилен) (ОВ L 230, стр. 1) и в Решение 69/243/ЕИО на Комисията от 24 юли 1969 г. относно производство съгласно член 85 от Договора за ЕИО (IV/26.267 — Багрилни вещества) (ОВ L 195, стр. 11), изобщо нямат връзка с разглежданото дело. По-специално относно Решение „PVC II“ Hoechst счита, че това решение само преповтаряло Решение „PVC I“, което било обявено за недействително от Първоинстанционния съд и впоследствие отменено от Съда. Освен това Решения „PVC I“ и „PVC II“ се отнасяли до минали факти, тъй като проявлението на тези факти приключило през 1984 г. Следователно в съображение 372 от Решението Комисията погрешно се стремяла да установи връзка между Решение „PVC II“ и настоящото дело. Към това се добавяло обстоятелството, че предходната дейност на Hoechst в отрасъла на хранителните добавки нямала нищо общо с дейността в отрасъла на PVC. Hoechst посочва също, че отскоро Комисията предприела въвеждането на колективна групова отговорност, като налагала увеличение от 10 % годишно за периода между решението за налагане на глоба по едно дело и прекратяването на нарушението, предмет на друго дело. В това отношение Hoechst препраща към Решение 2005/471/ЕО на Комисията от 27 ноември 2002 г. относно производство съгласно член 81 от Договора за ЕО срещу BPB PLC, Gebrüder Knauf Westdeutsche Gipswerke KG, Société Lafarge SA и Gyproc Benelux NV (преписка COMP/E‑1/37.152 — Гипсови плочи) (ОВ L 166, 2005 г., стр. 8). Тази практика се вписвала в рамките на нови нарушения, извършени умишлено от едно и също ръководство на група, независимо от санкционирането на паралелно поведение. В конкретния случай обаче Решение „PVC II“ и разглежданото нарушение съществували едновременно поради обстоятелството, че Комисията била в състояние да приеме Решение „PVC II“ едва единадесет години след прекратяването на нарушението, разглеждано в последното дело.

447    Второ, делата, посочени от Комисията в съображение 363 от Решението, се отнасяли до поведение, преустановено най-късно през 1984 г. При това положение ставало въпрос за погасени по давност обстоятелства. Hoechst подчертава, че Решение „Багрилни вещества“ станало необжалваемо преди повече от 30 години вследствие на решение на Съда. Следователно същото било прекалено старо, за да може от него да се заключава за наличие на повторност на нарушението. Hoechst добавя, че по фактите, предмет на Решение „Полипропилен“, имало окончателно произнасяне едва през юли 1999 г., а по тези, които са предмет на Решения „PVC I“ и „PVC II“, през октомври 2002 г., следователно дълго след като приключило проявлението на фактите по настоящото дело.

448    Трето, дори в крайна сметка да се приемело, че различни нарушения, извършени независимо едно от друго в рамките на група без субективна връзка между тях, представляват отегчаващо вината обстоятелство, приложеното увеличение било несъразмерно. По-специално обстоятелството, че Hoechst е част от група, вече два пъти било взето предвид от Комисията: веднъж като определила началния размер на глобата от 20 милиона евро и втори път като увеличила посочения размер със 100 % поради размера на групата Hoechst. Не било справедливо да са добавят още увеличения. За сравнение Hoechst трябвало да понесе основен размер на глобата практически четиринадесет пъти по-голям от Daicel поради структурата си на група, докато оборотът му бил само четири пъти по-голям. Hoechst подчертава също, че в производството, по което е прието Решение „Гипсови плочи“, е наложено увеличение от 10 % годишно за периода между предходното решение за налагане на глоба и прекратяването на нарушението по отношение на разглеждания продукт. В конкретния случай обаче приложеното увеличение било от 22 % годишно.

449    При условията на евентуалност Hoechst поддържа, че увеличението поради повторност на нарушението не било справедливо, когато засегнатото предприятие оказва пълно сътрудничество по време на административното производство. Целта на санкцията не можела да обоснове това увеличение.

 б) Доводи на Комисията

450    Като препраща към Решение по дело Thyssen Stahl/Комисия, точка 325 по-горе (точка 617), и Решение по дело Michelin/Комисия, точка 339 по-горе (точка 284), Комисията подчертава, че понятието за повторност на нарушението, уредено в някои национални правни системи, означава, че едно лице е извършило нови нарушения, след като е санкционирано за подобни нарушения.

451    В конкретния случай всяко от производствата, по които са приети Решение „PVC I“, Решение „PVC IІ“ и Решение „Багрилни вещества“, посочени в Решението, се отнасяло до картели относно цени или квоти. Следователно ставало въпрос за нарушения, подобни на това, което е предмет на настоящото дело.

452    При тази обстановка не било от особено значение обстоятелството, че някои от нарушенията (като това, по което е постановено Решение „Багрилни вещества“) са стари. Увеличението поради повторност на нарушението не служело за увеличаване a posteriori на минали санкции, а за да се преследват ефикасно случаите на повторност на нарушението. Комисията подчертава по-специално, че трябва да следи за възпиращия ефект на своите действия (Решение по дело Irish Sugar/Комисия, точка 198 по-горе, точка 245) и че повторността на нарушението се включва сред релевантните за определяне на глобата критерии (Решение по дело Aalborg Portland и др./Комисия, точка 145 по-горе, точка 91). Комисията добавя, че в конкретния случай приемствеността по отношение на предприятието, за което се отнасят решенията, посочени в съображение 363 от Решението, била извън съмнение.

453    Освен това, обратно на поддържаното от Hoechst, Комисията счита, че увеличение поради повторност на нарушението може да бъде наложено, когато разглежданото нарушение е извършено още преди решението относно по-рано санкционираното нарушение да придобие сила на пресъдено нещо. Предупреждение се давало още при съобщаване на решението, постановено от Комисията, а не едва след като решението придобиело сила на пресъдено нещо. Аналогично, увеличението на началния размер поради размера на групата на Hoechst не било в противоречие с увеличението на основния размер поради повторност на нарушението. Увеличението, наложено поради размера на групата, нямало никаква връзка със санкционирането на минали нарушения. Следователно отчитането на минали нарушения не представлявало „двойно наказание“.

454    Без значение било също, че след преустановяване на нарушението Hoechst прекратило търговската си дейност на разглеждания пазар, тъй като то било активно на него по време на цялото нарушение.

455    На последно място, не оказвало влияние обстоятелството, че предходните нарушения се отнасяли до отрасли, различни от този на сорбатите. Санкциите, прилагани спрямо тайни действия относно определен продукт, имали за цел да възпират предприятията от нарушаване на въпросната забрана, независимо от разглеждания продукт.

456    Що се отнася до размера на увеличението поради повторност на нарушението, Комисията напомня, че разполага със свобода на преценка при определянето на размера на глобата (Решение на Първоинстанционния съд от 6 април 1995 г. по дело Martinelli/Комисия, T‑150/89, Recueil, стр. II‑1165, точка 59) и че не е длъжна да прилага определена математическа формула. Комисията препраща в това отношение към редица решения по други дела във връзка с прилагането на член 81 ЕО и към Решение по дело Michelin/Комисия, точка 339 по-горе (точка 292), по които са приложени или допуснати увеличения от 50 %.

457    Сравнението между настоящото дело и делото, по което е прието решение „Гипсови плочи“, било неотносимо, доколкото между 1969 г. и 1994 г. Hoechst било „предупредено“ многократно, без да се съобрази с произтичащите от това последици. При това положение увеличението на основния размер на глобата с 50 % не било прекомерно.

458    Накрая прилагането на Известието относно сътрудничеството от 1996 г. не променяло квалификацията на повторното нарушение на Hoechst като отегчаващо вината обстоятелство. Според Комисията Известието относно сътрудничеството от 1996 г. определя условията, при които сътрудничилите на Комисията предприятия могат да получат намаление на глобата. То не можело обаче да обоснове отпадане на санкцията в случай на повторност на нарушението.

3.     Съображения на Първоинстанционния съд

459    Точка 2 от Насоките посочва примерно като отегчаващи вината обстоятелства „продължаващо нарушаване [другаде в текста: „повторност на нарушението“] от същия вид, извършвано от същото предприятие [...]“.

460    Понятието за повторност на нарушението, както е уредено в някои национални правни системи, означава, че едно лице е извършило нови нарушения, след като е санкционирано за подобни нарушения (Решение по дело Thyssen Stahl/Комисия, точка 325 по-горе, точка 617, и Решение по дело Michelin/Комисия, точка 339 по-горе, точка 284).

461    Евентуалната повторност на нарушението е един от елементите, които следва да се вземат предвид при анализа на тежестта на конкретното нарушение (Решение на Съда по дело Aalborg Portland и др./Комисия, точка 145 по-горе, точка 91, и Решение на Съда от 8 февруари 2007 г. по дело Groupe Danone/Комисия, C‑3/06 P, Сборник, стр. I‑1331, точка 26).

462    Комисията разполага с право на преценка относно избора на данните, които би следвало да бъдат взети предвид при определяне на размера на глобите, по-точно като особените обстоятелства в конкретния случай, контекста му и възпиращото действие на глобите, като не е необходимо да се придържа към обвързващ или изчерпателен списък със задължителни критерии. Установяването и преценката на характеристиките, специфични за повторността, са част от посоченото правомощие на Комисията и последната не е обвързана с евентуален давностен срок за подобно установяване (Решение от 8 февруари 2007 г. по дело Groupe Danone/Комисия, точка 461 по-горе, точки 37 и 38).

463    В конкретния случай е уместно да се отбележи, че Hoechst не оспорва, че четирите по-ранни решения, посочени от Комисията в Решението, за да обоснове повторността на нарушението, се отнасят до него и представляват нарушение от същия вид като нарушението по настоящото дело.

464    Относно Решение „Багрилни вещества“ (прието на 24 юли 1969 г.) и Решение „Полипропилен“ (прието на 23 април 1986 г.) следва да се отбележи, че осъществяването на установеното в Решението нарушение започва 10 години след приемането на Решение „Багрилни вещества“, а по отношение на Решение „Полипропилен“, че същото е прието по време на осъществяването на посоченото нарушение. Впрочем въпреки че Hoechst е осъдено през 1986 г. в рамките на Решение „Полипропилен“, то е продължило да осъществява противоправното си поведение на пазара на сорбати, при това в продължение на 10 години. Повтарянето на противоправното поведение от страна на Hoechst свидетелства за склонността на последното да не извежда подходящите заключения от установеното по отношение на него нарушение на правилата на конкуренцията (вж. в този смисъл Решение от 25 октомври 2005 г. по дело Groupe Danone/Комисия, точка 130 по-горе, точка 355). Предвид тези обстоятелства Hoechst е можело да очаква, че Комисията ще вземе предвид посочените по-горе предходни решения при евентуално квалифициране на нарушението като повторно в конкретния случай. При това положение е нямало пречка Комисията да се основе на Решение „Багрилни вещества“ и на Решение „Полипропилен“, за да установи повторността на нарушението на Hoechst в рамките на настоящото дело.

465    Относно Решение „PVC I“ (прието на 21 декември 1988 г.) е уместно да се подчертае, че това решение е обявено от Първоинстанционния съд за несъществуващо (Решение от 27 февруари 1992 г. по дела BASF и др./Комисия, T‑79/89, T‑84/89—T‑86/89, T‑89/89, T‑91/89, T‑92/89, T‑94/89, T‑96/89, T‑98/89, T‑102/89 и T‑104/89, Recueil, стр. II‑315) и в крайна сметка е отменено от Съда (Решение от 15 юни 1994 г. по дело Комисия/BASF и др., C‑137/92 P, Recueil, стр. I‑2555), при това преди Комисията да приеме Решението по настоящото дело. В това отношение, що се отнася до постановената от Съда отмяна, е уместно да се подчертае, че съгласно член 231 ЕО, ако жалбата е обоснована, Съдът обявява атакувания акт за недействителен. Освен това, макар Решение „PVC II“, прието от Комисията след отмяната на Решение „PVC I“, да възпроизвежда до голяма степен фактическите обстоятелства на последното, то се различава от него по-конкретно като приема, че разглежданото споразумение или съгласувана практика е датирало от около август 1980 г., докато Решение „PVC I“ е уточнявало, че разглежданото споразумение или съгласувана практика датира от около септември 1976 г. Това се отнася и за размера на глобите, определени по отношение на Hoechst (1 милион ECU в Решение „PVC I“ и 1,5 милиона евро в Решение „PVC II“). От това следва, че двете решения не могат да бъдат считани за идентични. При тези условия следва да се приеме, че Комисията е допуснала грешка, като се позовала на Решение „PVC I“ в Решението, за да установи повторността на нарушението на Hoechst.

466    Решение „PVC II“ безспорно е прието на 27 юли 1994 г., т.е. по време на осъществяване на нарушението, но е било предмет на съдебни производства, приключили — след преустановяване на нарушението, разглеждано по настоящото дело — с Решение от 15 октомври 2002 г. по дело Limburgse Vinyl Maatschappij и др./Комисия, точка 208 по-горе, и Решение от 20 април 1999 г. по дело Limburgse Vinyl Maatschappij и др./Комисия, точка 153 по-горе. Следва все пак да се подчертае, че на общностно равнище и съгласно член 256, първа алинея ЕО Решение „PVC II“ е имало изпълнителна сила, тъй като е налагало парично задължение на лица, различни от държавите, и то независимо от подаването на жалба за отмяна срещу него на основание член 230 ЕО. Действително по силата на член 242 ЕО подадената до Съда жалба няма суспензивно действие (Решение на Първоинстанционния съд от 14 юли 1995 г. по дело CB/Комисия, T‑275/94, Recueil, стр. II‑2169, точки 50 и 51; вж. също в този смисъл Решение на Първоинстанционния съд от 21 април 2005 г. по дело Holcim (Deutschland)/Комисия, T‑28/03, Recueil, стр. II‑1357, точка 121). Освен това е безспорно, че Hoechst не е поискало спиране на изпълнението на Решение „PVC II“ съгласно член 242, второ изречение ЕО. Накрая следва да се отбележи, че решенията на Първоинстанционния съд и на Съда, при това потвърждаващи оспорените решения, са постановени преди приемането на Решението. От това следва, че Комисията е можела да се основе на Решение „PVC II“, за да установи повторност на нарушението на Hoechst.

467    Предвид тези обстоятелства следва да се направи извода, че за да установи повторност на нарушението на Hoechst, Комисията е можела да се основава на Решение „Багрилни вещества“, Решение „Полипропилен“ и Решение „PVC II“, но не и на Решение „PVC I“.

468    При все това допуснатата от Комисията грешка относно Решение „PVC I“ не може да постави под съмнение нито квалификацията на нарушението като повторно в конкретния случай, нито дори приложения процент на увеличение.

469    Квалификацията на нарушението като повторно намира достатъчна опора в Решение „Багрилни вещества“, Решение „Полипропилен“ и Решение „PVC II“.

470    Относно приложения в конкретния случай процент на увеличение, в Решението липсват данни, че изводът на Комисията, че продължаващото нарушение произтича от множество прецеденти, е довел до увеличаване на размера на глобата поради отегчаващо вината обстоятелство, което е по-голямо от онова, което би било определено, ако бе установен един-единствен прецедент (вж. в този смисъл Решение от 25 октомври 2005 г. по дело Danone/Комисия, точка 130 по-горе, точка 366).

471    Освен това що се отнася до довода на Hoechst, че приложеното увеличение било несъразмерно, включително в сравнение с другите предприятия, посочени в Решението, е достатъчно да се напомни, че при определянето на размера на глобата Комисията разполага с право на преценка и не е длъжна да прилага определена математическа формула. При това с оглед определяне на размера на глобата Комисията трябва да следи за възпиращия ефект от своите действия. Повторността на нарушението обаче е обстоятелство, което обосновава значително увеличение на основния размер на глобата. В действителност повторността на нарушението представлява доказателство, че по-рано наложена санкция не е оказала достатъчен възпиращ ефект. В конкретния случай липсва основание да се смята, че увеличаването на основния размер на глобата с 50 % с цел насочване на поведението на Hoechst към съобразяване с правилата на конкуренцията в Договора е несъразмерно (вж. в този смисъл Решение по дело Michelin/Комисия, точка 339 по-горе, точка 293).

472    Поради това следва да се приеме, че възприетата в случая квалификация на нарушението като повторно, както и приложеният процент на увеличение са основателни.

473    Другите доводи на Hoechst не могат да поставят под съмнение този извод.

474    Що се отнася до обстоятелството, че предходната дейност на Hoechst в отрасъла на хранителните добавки изобщо не е свързана с дейността му в отрасъла на PVC, следва да се подчертае, че в Насоките се посочва повторността при нарушение „от същия вид“ от страна на същото предприятие. При тези условия, след като предприятие извърши нарушение от същия вид, независимо че разглежданият икономически отрасъл е различен, Комисията може да установи наличието на отегчаващо вината обстоятелство. При това положение доводът на Hoechst в това отношение не може да бъде уважен.

475    Що се отнася до обстоятелството, че по друго дело, предхождащо Решението, Комисията предприема въвеждането на колективна групова отговорност, като налагала увеличение от 10 % годишно за периода между решението за налагане на глоба по едно дело и прекратяването на нарушението по друго дело, следва да се напомни, че по-ранната практика при вземане на решения от Комисията не служи сама по себе си като правна рамка за глобите в областта на конкуренцията, като се има предвид че правната им уредба се съдържа единствено в Регламент № 17 и в Насоките (вж. Решение по дело Michelin/Комисия, точка 339 по-горе, точка 292, и цитираната съдебна практика) и че освен това икономическите оператори не могат да възлагат оправдани правни очаквания за запазване на съществуващо положение, което може да бъде променено от Комисията в рамките на нейното право на преценка (вж. Решение по дело Delacre и др./Комисия, точка 372 по-горе, точка 33, и цитираната съдебна практика и Решение по дело Dansk Rørindustri и др./Комисия, точка 344 по-горе, точка 171).

476    Накрая, както се подчертава от Комисията, прилагането на Известието относно сътрудничеството от 1996 г. не променя квалификацията на повторното нарушение на Hoechst като отегчаващо вината обстоятелство. При това положение е неотносим доводът на Hoechst, че увеличението поради повторност на нарушението не било справедливо, когато разглежданото предприятие оказва пълно сътрудничество по време на административното производство.

477    По изложените по-горе съображения седмото правно основание следва да бъде отхвърлено.

 Е – По десетото правно основание, изведено от прилагането по аналогия на Известието относно сътрудничеството от 2002 г. по силата на „принципа на най-благоприятната разпоредба“

1.     Резюме на Решението

478    В точка 12.2.3 от Решението относно прилагането на Известието относно сътрудничеството от 1996 г. Комисията посочва, че Hoechst счита за приложимо в конкретния случай Известието от 2002 г. относно освобождаването от глоби и намаляването на техния размер по преписки във връзка с картели (ОВ C 45, стр. 3, наричано по-нататък „Известие относно сътрудничеството от 2002 г.“).

479    Най-напред Комисията отхвърля представените от Hoechst доводи, като подчертава, че точка 28 от Известието относно сътрудничеството от 2002 г. предвижда, че посоченото известие се прилага считано от 14 февруари 2002 г. по отношение на дела, по които нито едно предприятие не се е позовало на прилагането на Известието относно сътрудничеството от 1996 г. В конкретния случай обаче няколко предприятия, между които и Hoechst, са установили контакт с Комисията на основание Известието относно сътрудничеството от 1996 г. Следователно Известието относно сътрудничеството от 2002 г. не било приложимо (съображения 431 и 432 от Решението).

480    След това, относно „принципа на най-благоприятната разпоредба“, на който се позовава Hoechst, Комисията първо приема, че известията относно сътрудничеството не засягат правната уредба, съдържаща се в член 15 от Регламент № 17. След като „принципът на най-благоприятната разпоредба“ налагал изменение на правната уредба, определяща размера на глобите, този принцип не бил приложим в конкретния случай (съображение 434 от Решението). Освен това за засегнатите предприятия, оказали сътрудничество на Комисията, се породило оправдано правно очакване във връзка с обстоятелството, че това сътрудничество почивало изключително върху Известието относно сътрудничеството от 1996 г., което единствено било приложимо към този момент (съображение 435 от Решението).

481    Второ, Комисията подчертава, че подходът, възприет в Решение 1999/210/ЕО на Комисията от 14 октомври 1998 г. относно производство съгласно член 85 от Договора за ЕО (дело IV/F 3/33.708 — Bristish Sugar plc, дело IV/F‑3/33.709 — Tate & Lyle plc, дело IV/F‑3/33.710 — Napier Brown & Company Ltd, IV/F‑3/33.711 — James Budgett Sugars Ltd) (ОВ L 76, 1999 г., стр. 1), не може да бъде транспониран към конкретния случай, тъй като обстоятелствата са различни. Комисията уточнява по този въпрос, че в случая на British Sugar/Tate & Lyle все още не съществувал режимът на намаляване на санкцията или освобождаване от отговорност, когато Комисията решила да приложи разпоредбите на Известието относно сътрудничеството от 1996 г. (съображение 436 от Решението).

482    Трето, не било възможно да се направи извод, че Известието относно сътрудничеството от 2002 г. е изцяло по-благоприятно от Известието относно сътрудничеството от 1996 г. Много зависело от конкретните обстоятелства дали направената промяна предоставяла предимство на дадено предприятие (съображение 437 от Решението).

2.     Доводи на страните

 а) Доводи на Hoechst

483    Hoechst твърди, че трябвало да бъде освободено от глоба по аналогия с Известието относно сътрудничеството от 2002 г. Hoechst подчертава, че вече е изложило доводите си в отговора на изложението на възраженията.

484    Hoechst посочва, че започнало да сътрудничи през есента на 1998 г. в момент, в който съществувало само Известието относно сътрудничеството от 1996 г. Трябвало обаче да се има предвид обстоятелството, че според общите принципи на наказателното право следвало да намери приложение най-благоприятната правна уредба. След като Известието относно сътрудничеството от 2002 г. е по-благоприятно от Известието относно сътрудничеството от 1996 г., трябвало да се приложи първото.

485    Според Известието относно сътрудничеството от 2002 г. всяко предприятие, което участва в картел, т.е. дори да има „водеща роля“, може да подаде искане за освобождаване от глоба. Hoechst подчертава, че изключването на значителното намаляване на глобата за предприятията, изпълнявали водеща роля, съгласно дял Б от Известието относно сътрудничеството от 1996 г. не било възпроизведено в Известието относно сътрудничеството от 2002 г. Освен това Известието относно сътрудничеството от 2002 г. било по-благоприятно към първото лице, оказало сътрудничество, в смисъл, че по-нататък от него се изисквало само да представи доказателства, даващи възможност на Комисията да приеме решение, разпореждащо проверки на основание член 14, параграф 3 от Регламент № 17. За да бъда уважена молбата за освобождаване от отговорност дори не било необходимо да се предоставят всички доказателства, с които разполага предприятието. Според постоянната практика на Комисията предоставянето на такива доказателства можело да се извърши и устно, ако предприятието се позове на опасността от предоставяне на документи на Съединените американски щати.

486    В конкретния случай сведенията, които Hoechst предоставило на 29 октомври 1998 г., щели да бъдат достатъчни, за да бъде освободено от глоба по силата на Известието относно сътрудничеството от 2002 г. Така Hoechst било първото предприятие, представило формалното си искане за освобождаване от глоба, и също първо направило пред Комисията необходимите устни декларации. Ако се прилагало Известието относно сътрудничеството от 2002 г., Комисията трябвало при тези обстоятелства да изпрати на Hoechst в началото на 1999 г. писмо, с което временно го освобождава от отговорност. Така искането му щяло да се увенчае с успех въз основа на Известието относно сътрудничеството от 2002 г., обратно на поддържаното от Комисията в точка 437 от Решението.

487    След това Hoechst посочва, че като общ принцип на правото „принципът на най-благоприятната разпоредба“ е приложим както в наказателните, така и в административните производства. Hoechst препраща по-специално към Регламент (ЕО, Евратом) № 2988/95 на Съвета от 18 декември 1995 г. относно защитата на финансовите интереси на Европейските общности (ОВ L 312, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 1, том 1, стр. 166), който предвижда, че „[н]е може да се налага административна санкция, освен ако тя не е предвидена предварително в акт на Общността“ и че „[в] случай на последващо изменение на разпоредбите, които налагат административни санкции и се съдържат в правила на Общността, по-леката разпоредба ще се приложи с обратно действие“.

488    Hoechst добавя, че „принципът на най-благоприятната разпоредба“ е приложен от Съда в Решение от 17 юли 1997 г. по дело Farmers’ Union и др. (C‑354/95, Recueil, стр. I‑4559, точки 40 и 41) и че той е част от общата правна традиция на държавите‑членки. В това отношение Hoechst предоставя сравнително изследване, представено по време на административното производство.

489    Освен това Hoechst подчертава, че Комисията признала този принцип в Решение British Sugar/Tate & Lyle, точка 481 по-горе, като уточнила, че „известието [относно сътрудничеството от 1996 г.] се прилага пряко само по отношение на действията по сътрудничество, извършени след публикацията в Официален вестник на 18 юли 1996 г.“ и че „[в]ъв всички други случаи на сътрудничество известието ще бъде прилагано в по-широк обхват, което означава, че всяко благоприятно третиране по смисъла на известието [относно сътрудничеството от 1996 г.] ще зависи от степента, в която са изпълнени условията за сътрудничество, както са определени в известието.“

490    Първоинстанционният съд потвърдил тези принципи в Решение от 12 юли 2001 г. по дела Tate & Lyle и др./Комисия (T‑202/98, T-204/98 и T-207/98, Recueil, стр. II‑2035, точка 157 и сл.).

491    Hoechst посочва също, че в Решение 2004/421/ЕО на Комисията от 16 декември 2003 г. относно производство съгласно член 81 от Договора за ЕО и член 53 от Споразумението за ЕИП срещу Wieland Werke AG, Outokumpu Copper Products OY, Outokumpu Oyj, KM Europa Metal AG, Tréfimétaux SA и d’Europa Metalli SpA (преписка COMP/E 1/38.240 — Тръби за промишлени цели) (резюме в ОВ L 125, 2004 г., стр. 50, наричано по-нататък „Решение „Медни тръби за промишлени цели“), същата уточнява, че „обратно на точка 23 от известието от 2002 г. относно [сътрудничеството], известието от 1996 г. относно [сътрудничеството] не предвижда специфична компенсация в полза на лицата, които са поискали прилагането на мерки за освобождаване от отговорност, произтичащо от обстоятелства, които по-рано не са били известни на Комисията и които се отнасят до значимостта или продължителността на съществуване на картела“ и че „[п]оради това е уместно да се приеме, че подобно сътрудничество се включва към смекчаващите вината фактори“ (съображение 384 от Решение „Медни тръби за промишлени цели“). Вследствие на това Комисията свела основния размер на глобата, наложена на съответното предприятие (Outokumpu), от 38,98 милиона до 22,22 милиона евро „за ефикасното му сътрудничество извън известието от 1996 г. относно [сътрудничеството]“ (съображение 387 от Решение „Медни тръби за промишлени цели“). В това отношение Комисията посочила, че „Outokumpu не трябва[ло] да бъде санкционирано за сътрудничеството му, като му бъде наложена по-голяма глоба от тази, която би трябвало да заплати при липса на сътрудничество“ и че „[п]о тази причина основният размер на глобата на Outokumpu се намалява[л] на фиксираната сума от 22,22 милиона евро, така че да бъде еднакъв с хипотетичния размер на глобата, която би била наложена на Outokumpu за нарушение с продължителност от четири години“ (съображение 386 от Решение „Медни тръби за промишлени цели“).

492    Hoechst добавя, че дори да се изхожда от принципа, че Известието относно сътрудничеството от 1996 г. поражда оправдани правни очаквания за трети лица, които трябва да получат закрила, този аспект изобщо не бил от значение в конкретния случай. Всъщност само Chisso можело да претендира, че има качеството на трето лице, ползващо се от закрила. По отношение на Chisso обаче не бил отправен упрек, че е имало водеща роля и не му било отказано признаване на съдействието му в устна форма като актове на сътрудничество. Напротив Chisso получило възможност и му било предоставено правото да разчита на обстоятелството, че съдействието му в устна и писмена форма, оказано доброволно в хода на разследването, ще бъде взето предвид като смекчаващо вината обстоятелство. Впрочем оправданото правно очакване на Chisso не би се оказало излъгано и ако Комисията бе приложила тези принципи по отношение на Hoechst, и ако това бе довело до освобождаване от глоба в негова полза на основание едното или другото известие относно сътрудничеството (или въз основа на двете известия). В двата случая действията по сътрудничество биха довели до освобождаване от глоба, докато тези на Chisso, оказани по-късно, биха довели до намаляване на глобата.

493    От това Hoechst заключава, че макар Комисията да не е длъжна да предостави освобождаване от глоба според Известието относно сътрудничеството от 1996 г., тя трябвало да го приложи по аналогия с Известието относно сътрудничеството от 2002 г.

494    Hoechst добавя, че обратно на отговора на Комисията на поставен от Първоинстанционния съд въпрос, прилагането на Известието относно сътрудничеството от 2002 г. би му позволило да се ползва от освобождаване от глоба.

495    Първо според Hoechst през октомври/ноември 1998 г. Chisso не предоставило всички документи, които са могли да бъдат представени. Следователно това възражение не трябвало да бъде отправено само срещу Hoechst. Освен това Hoechst посочва, че длъжностите лица на Комисията, натоварени със случая, не изискали веднага представянето на заявените документи, които били предоставени по-късно. Те не изискали към този момент и изготвяне на списък на документите, които трябвало да бъдат представени по-късно.

496    Второ било абсурдно да се смята, че сведенията, предоставени на 29 октомври 1998 г. от Hoechst не били достатъчни за приемането на решение, разпореждащо проверки по силата на член 14, параграф 3 от Регламент № 17. Hoechst подчертава в това отношение, че Комисията била в състояние да докаже съществуването на картела, без да е необходимо да се разпорежда проверка. Относно обстоятелството, че Комисията не разполагала със специфични данни за засегнатите предприятия (по-специално адреса на офисите), Hoechst посочва, че Комисията отправила искания за информация до посочените предприятия. Следователно благодарение на сътрудничеството на Hoechst към този момент тя знаела към кого да отправи тези искания за информация.

 б) Доводи на Комисията

497    Според Комисията прилагането на „принципа на най-благоприятната разпоредба“ предпоставя изменение на правната уредба, определяща за налагането на глобата. Не било направено обаче никакво изменение. По-специално член 15, параграф 2 от Регламент № 17 не бил изменен с Известието за сътрудничеството от 2002 г. Последното определя само критериите за преференциално третиране на някои предприятия, желаещи да сътрудничат на Комисията, без обаче да изменя правната уредба за определяне на налаганите глоби. В това отношение Комисията препраща по аналогия към Решение по дело LR AF 1998/Комисия, точка 422 по-горе (точка 233).

498    Комисията уточнява също, че макар при упражняване на правомощията си при условията на оперативна самостоятелност да е обвързана от действащото известие относно сътрудничеството, тя извършва това за времето, през което тези правила са приложими. Комисията подчертава, че за засегнатите предприятия тези правила пораждат оправдано правно очакване. В конкретния случай оправданото правно очакване на предприятията, що се отнася до произтичащото от сътрудничеството благоприятно третиране, се основавало изключително на действащото към онзи момент известие относно сътрудничеството, а именно Известието относно сътрудничеството от 1996 г. Прилагането на Известието относно сътрудничеството от 2002 г. било изключено, доколкото единствено по отношение на Hoechst Известието относно сътрудничеството от 1996 г. не породило оправдани правни очаквания.

499    Освен това в конкретния случай не ставало въпрос за материалноправни наказателни разпоредби, а за разпоредби, които могат да обосноват отпадането на санкция. „Принципът на най-благоприятната разпоредба“ не се прилагал по отношение на известие относно сътрудничеството. Както предходните, така и новите разпоредби изхождали от принципа, че само едно предприятие може да бъде освободено от глоба. В случай че две предприятия са сключили незаконосъобразни споразумения и са поискали освобождаване от глоба, като едното е оказало първо сътрудничество по силата на Известието относно сътрудничеството от 1996 г., а другото — по силата на Известието относно сътрудничеството от 2002 г., прилагането на „принципа на най-благоприятната разпоредба“ би довело като последица до освобождаване от глоба и на двете предприятия. Това би довело до пълна липса на санкция за двете страни в картела, което изобщо не можело да бъде предмет на дадено известие относно сътрудничеството.

500    Освен това настоящото дело се различавало от това, по което е прието Решение 1999/210 (точка 481 по-горе). Към този момент Комисията приложила по аналогия Известието относно сътрудничеството от 1996 г. към висящите производства, по време на които сътрудничеството е оказано преди публикуване на това известие. Според Комисията в конкретния случай такъв подход не бил приложим, тъй като самото Известие относно сътрудничеството от 2002 г. съдържало в точка 28 ясни насоки относно третирането на преходните случаи. Тези насоки гарантирали равното третиране на всички заинтересовани предприятия

501    Относно посоченото в точка 491 по-горе Решение „Медни тръби за промишлени цели“, на което се позовава Hoechst, Комисията уточнява, че не е приложила принципа на „най-благоприятната разпоредба“, що се отнася до Известието относно сътрудничеството от 2002 г. Тя само приела, съгласно точка 3, шесто тире от Насоките, че обстоятелството, обосноваващо по силата на новата уредба специфична компенсация, било ефективно сътрудничество на предприятието в производството, извън приложното поле на Известието относно сътрудничеството от 1996 г.

502    Комисията добавя, в отговор на въпрос, поставен от Първоинстанционния съд, че дори да се изхожда от хипотезата на прилагане на Известието относно сътрудничеството от 2002 г. към конкретния случай, Hoechst не би могло да бъде освободено от глоба, нито дори да се ползва от по-голямо намаляване на наложената му глоба.

503    На първо място относно освобождаването от глоба Комисията посочва, че Hoechst не предоставило през октомври/ноември 1998 г. всички доказателства, с които разполагало, и това било в противоречие с точка 13, буква а) от Известието относно сътрудничеството от 2002 г. Поради същите мотиви точка 13, буква б) от посоченото известие не можела да бъде приложена, доколкото Комисията не получила описателен списък, който отразява точно естеството на относимите доказателства. По-нататък Hoechst трябвало да поеме задължението да представи доказателства до „определена по-късна дата“. При това положение според Комисията през есента на 1998 г. Hoechst не отговаряло на условията, предвидени в точка 13 от Известието относно сътрудничеството от 2002 г. Като се изхожда от обстоятелството, че Hoechst предоставило през март и април 1999 г. всички доказателства, с които разполагало, то можело да изпълни условията, предвидени в точка 13 от Известието относно сътрудничеството от 2002 г. едва от този момент. Комисията обаче вече разполагала с достатъчно доказателства, за да установи нарушението на член 81 ЕО, което предвид точка 10 от Известието относно сътрудничеството от 2002 г. попречило на Hoechst да се ползва от освобождаване от глоба.

504    Второ при липсата на подробни сведения относно лицата, представляващи участващите в картела предприятия, както и относно местонахождението на офисите Комисията не можела според точка 8, буква а) от Известието относно сътрудничеството от 2002 г. да приеме решение, разпореждащо проверки по силата на член 14, параграф 3 от Регламент № 17. Още повече че другите замесени в случая предприятия били японски и освен това Hoechst заявило, че не съществува каквато и да била улика за участието в картела на единствения друг европейки икономически оператор.

505    Трето, като възпроизвежда точка 456 от Решението, Комисията счита, че на срещата от 29 октомври 1998 г. Hoechst представило неточна версия на фактите и че заблуждаващо настоявало на умерения характер на картела. Това описание не можело да се приеме за „доказателство“, което дава възможност на Комисията да установи нарушение на член 81 ЕО по смисъла на точка 8, буква б) от Известието относно сътрудничеството от 2002 г.

506    Относно намаляването на глобата Комисията подчертава, че по силата на Известието относно сътрудничеството от 2002 г. то не може да надвиши 50 %, а може дори да бъде и по-малко. Това намаляване отчитало момента и полезната стойност на разглежданите доказателства. На тази основа Комисията счита, че заблуждаващата декларация на Hoechst относно умерения характер на картела е възприета срещу него и че е приложено намаление по-малко от 50 %.

3.     Съображения на Първоинстанционния съд

507    В самото начало следва да се отхвърли прилагането „по аналогия“ на Известието относно сътрудничеството от 2002 г., тъй като сътрудничеството на Hoechst по време на производството е уредено от Известието относно сътрудничеството от 1996 г. Настоящият случай се различава в това отношение от посочените от Hoechst случаи, при които Известието относно сътрудничеството от 1996 г. можело да се приложи по аналогия към случаи, възникнали преди приемането му, които обаче изобщо не били уредени от друга правна норма.

508    Доколкото правното основание на Hoechst може да бъде разбирано като фактически изтъкващо наличие на колизия на приета в различно време правна уредба, е достатъчно да се установи, че подобна колизия не съществува. Действително точка 28 от Известието относно сътрудничеството от 2002 г. ясно предвижда, че посоченото известие се прилага от 14 февруари 2002 г. към всички дела, по които нито едно предприятие „не се е позовало на [Известието относно сътрудничеството от 1996 г.]“. В конкретния случай обаче засегнатите предприятия, между които и Hoechst, са се позовали на Известието относно сътрудничеството от 1996 г.

509    Следва да се отбележи впрочем, че засегнатите предприятия започват да оказват сътрудничество в края на 1998 г., т.е. момент, в който е приложимо единствено Известието относно сътрудничеството от 1996 г., но продължават и след публикуването на Известието относно сътрудничеството от 2002 г., като последното искане за информация, отправено от Комисията датира от 13 декември 2002 г. Освен това е уместно да се подчертае, че едва на стадия на приемане на Решението Комисията се е произнесла окончателно относно сътрудничеството на засегнатите предприятия, и по-конкретно по въпроса кое предприятие може да се ползва, при възможност, от освобождаване от глоба. При това положение актове на сътрудничество на засегнатите предприятия в рамките на Известието относно сътрудничеството от 1996 г. проявяват последиците си след приемането на Известието относно сътрудничеството от 2002 г. Що се отнася обаче до правни положения, чиито последици още не са приключили, новата правна норма се прилага незабавно към бъдещите последици на положение, възникнало при действието на предходната правна норма „при липса на преходни разпоредби“ (Решение на Съда от 21 януари 2003 г. по дело Германия/Комисия, C‑512/99, Recueil, стр. I‑845, точка 46). След като такива преходни разпоредби съществуват в конкретния случай, те следва да се вземат предвид и да се приеме, че се прилага Известието относно сътрудничеството от 1996 г.

510    При това този извод дава възможност да бъдат спазени принципите на правната сигурност и на оправданите правни очаквания. Уместно е да се подчертае в това отношение, че известието относно сътрудничеството поражда оправдано правно очакване относно възможността да се получи намаление в определено процентно съотношение (Решение по дело Dansk Rørindustri и др./Комисия, точка 344 по-горе, точка 188). Освен това предвид текста на дял Б, буква б) от Известието относно сътрудничеството от 1996 г. същото цели компенсиране посредством значително намаляване на глобата само по отношение на единственото предприятие, което действително „първо“ е предоставило решаващи сведения (вж. Решение по дело BASF/Комисия, точка 120 по-горе, точка 550, и цитираната съдебна практика).

511    При това, без да е необходимо да се преценява дали принципът, на който се позовава Hoechst, може да се приложи към известията на Комисията относно сътрудничеството, е достатъчно да се установи, че Известието относно сътрудничеството от 2002 г. е сложно, в смисъл че изменя Известието относно сътрудничеството от 1996 г. в редица аспекти, както по отношение на материалноправните норми, така и на процесуалноправните норми. Някои изменения са по-благоприятни за засегнатите предприятия. За сметка на това други изменения са по-слабо благоприятни. Освен това прилагането на Известието относно сътрудничеството от 2002 г. е различно в зависимост от случаите. Следователно не е възможно Известието относно сътрудничеството от 2002 г. да се квалифицира като изцяло по-благоприятно от Известието относно сътрудничеството от 1996 г.

512    Освен това конкретното прилагане на Известието относно сътрудничеството от 2002 г. по настоящия случай не би довело непременно до по-благоприятен резултат за Hoechst.

513    В това отношение следва да се отбележи, че за да може да се ползва от освобождаване от глоба въз основа на Известието относно сътрудничеството от 2002 г., предприятието трябва да предостави „незабавно“ на Комисията доказателствата за предполагаемото нарушение, с които вече разполага, „или“ като начало да представи тези сведения в хипотетичен вид, като в този случай трябва да предаде подробен описателен списък на доказателствата, които възнамерява да разкрие до определена по-късна дата. Списъкът трябва точно да отразява естеството и съдържанието на доказателствата (точка 13, букви а) и б) от Известието относно сътрудничеството от 2002 г.).

514    В конкретния случай по съображенията, изложени в точки 574—578 по-долу, следва да се установи, че Hoechst не предоставя незабавно доказателствата, с които разполага. В материалите по преписката липсват данни, че Hoechst е предоставило сведения, даващи възможност на Комисията да се запознае с естеството и съдържанието на доказателствата, с които то е разполагало и които е можело да бъдат разкрити впоследствие.

515    При това положение прилагането на Известието относно сътрудничеството от 2002 г. в конкретния случай не би довело непременно до освобождаване на Hoechst от глоба.

516    Освен това доколкото Известието относно сътрудничеството от 2002 г. предвижда освен освобождаването от глоба и намаляване на глобата най-много до 50 %, прилагането му не би довело непременно до по-голямо намаляване на глобата на Hoechst от това, което вече му е предоставено.

517    По изложените съображения дванадесетото правно основание трябва да бъде отхвърлено.

 Ж – По осмото и деветото правно основание, отнасящи се до прилагането на Известието относно сътрудничеството

518    В рамките на осмото правно основание Hoechst приема, че Комисията направила погрешна преценка при определянето на предприятието, което първо е оказало сътрудничество в конкретния случай. В рамките на деветото правно основание Hoechst счита, че Комисията е преценила погрешно съдържанието на неговото сътрудничество.

519    Първо следва да бъде анализирано осмото правно основание.

1.     Резюме на Решението

520    В рамките на точка 12.2.3 от Решението, отнасяща се до прилагането на Известието относно сътрудничеството от 1996 г., е посочено следното (съображение 440 от Решението):

„На среща, проведена на 13 ноември 1998 г., Chisso устно описва дейността на картела и предоставя писмени доказателства […] Комисията счита по този повод, че Chisso е първото предприятие, предоставило решаващи доказателства за съществуването на картела, установен в настоящото решение. Представените на Комисията на 13 ноември 1998 г. материали се състоят по-специално от писмени бележки относно определен брой срещи на картела. Устното описание на дейността на картела даде възможност на Комисията да постави документите в действителния им контекст. Предоставените от Chisso сведения дадоха възможност на Комисията да установи съществуването и съдържанието на повечето от срещите на картела и да идентифицира участниците, както е обяснено в част І“. [неофициален превод]

521    Относно Hoechst в съображение 451 от Решението е уточнено, че „[б]ез да е първото предприятие, предоставило решаващи сведения, Hoechst допринася в ранна фаза за установяването на важни аспекти от нарушението и след получаване на изложението на възраженията не е оспорило действителността на фактите, на които Комисията основава своите твърдения“. [неофициален превод]

2.     Доводи на страните

 а) Доводи на Hoechst

522    Дори да се приеме приложимостта на Известието относно сътрудничеството от 1996 г., Hoechst подържа, че трябвало да бъде счетено за първото предприятие, оказало сътрудничество на Комисията и предоставило съществени доказателства за картела.

523    Като анализира хронологично фактите, Hoechst подчертава, че адвокатите на Chisso са се срещнали с Комисията на 29 септември 1998 г. в рамките на друго дело. От протокола за тази среща е видно, че адвокатите на Chisso споменали между другото, че представляват и друго предприятие, изразило желанието си да сътрудничи на Комисията във връзка с картела относно сорбиновата киселина.

524    Адвокатите на Chisso обаче не били склонни, нито овластени да разкрият идентичността на предприятието към този момент. Това било видно по-специално от две бележки за вътрешно ползване от 1 и 2 октомври 1998 г. От обстоятелството, че лицето, изготвило бележките, се включило в срещата след началото ѝ, не може да се направи изводът, че идентичността на Chisso била разкрита преди това, по-специално пред заместник-генералния директор на Генерална дирекция „Конкуренция“ на Комисията към този момент. Освен това посочването на друго предприятие в бележката за вътрешно ползване от 2 октомври 1998 г. не представлявало печатна грешка и следователно всъщност не се отнасяло до Chisso.

525    Hoechst счита също, че към тази дата изобщо не било формулирано искане, отговарящо на изискванията на дял Д, параграф 1 от Известието относно сътрудничеството от 1996 г. и че на тази среща не било приведено, нито представено каквото и да било доказателство. Освен това не бил описан какъвто и да било елемент на нарушението и дори не били съобщени имената на участващите предприятия.

526    На 23 октомври 1998 г. адвокатите на Hoechst и Nutrinova се свързали с Комисията по телефона, за да поискат среща.

527    На 29 октомври 1998 г. в хода на срещата с Комисията адвокатите на Hoechst и Nutrinova формално поискали представляваните от тях предприятия да бъдат третирани като основни свидетели на сътрудничеството. При тези обстоятелства те описали основните елементи на картела на пазара на сорбати, а именно съответните продукти, участващите предприятия, антиконкурентното поведение и съответния период. Това устно описание на основните факти било възприето от Комисията към тази дата като акт на сътрудничество. Сравнението с последващите констатации на Комисията в Решението показва, че в него са използвани без ограничение сведенията, предоставени от Hoechst към тази дата. По-специално констатациите относно структурата на картела, направени от Комисията в Решението, не се различавали основно от сведенията, предоставени от Hoechst на 29 октомври 1998 г.

528    На 13 ноември 1998 г. адвокатите на Chisso направили за първи път устно изложение във връзка с картела на пазара на сорбати. Едва на тази дата била разкрита идентичността на Chisso.

529    Впоследствие Hoechst предоставило множество писмени сведения на Комисията, а именно през декември 1998 г. и април 1999 г., както и по-късно още няколко пъти. Съдействието на Hoechst от 19 март 1999 г. било първото писмено съдействие, потвърждаващо под формата на „дружествена декларация“ съставните елементи на картела.

530    Първата „дружествена декларация“, изходяща от Chisso, била направена едва на 20 април 1999 г. През тази първа фаза от производството нито едно от другите предприятия, участващи в извършването на нарушението, не са осъществили контакт с Комисията.

531    Тези обстоятелства показвали, че Hoechst първо предоставило на Комисията „решаващи доказателства“ по смисъла на Известието относно сътрудничеството от 1996 г., като направило това в устна форма.

532    Hoechst добавя, че е в съответствие с практиката на Комисията да се счита, че дадено предприятие първо е оказало сътрудничество, макар да е представило първоначално само устни доказателства, при положение че те отговарят на критерия „решаващи доказателства“ и впоследствие са потвърдени устно и са допълнени. Тези устни доказателства вече давали възможност Комисията да извърши разследване и да направи проверки или да отправи искания за информация. Писмена форма на сътрудничеството не се изисквала нито от Известието относно сътрудничеството от 1996 г., нито от Известието относно сътрудничеството от 2002 г.

533    Тук Hoechst подчертава, че Комисията възприела подход на възпрепятстване, доколкото първо обещала на Chisso да го предупреди, ако други предприятия го изпреварят, и второ внезапно отказала да признае съдействието в устна форма като акт на сътрудничество, с което променила първоначалната си позиция. По този въпрос Hoechst препраща към писмото на Комисията от 19 януари 1999 г., в което тя приема, че Hoechst е престанало да сътрудничи, към изпратеното от Hoechst писмо от 28 януари 1999 г., изразяващо неразбирането му в това отношение, към проведения на 5 март 1999 г. телефонен разговор, в който Комисията посочила, че времето на „безкрайните срещи“ е приключило, и към писмото на Комисията от 29 март 1999 г., с което тя отказала да приеме устни показания от страна на Hoechst. Това отношение представлявало нарушение на правото на справедлив процес и на принципа на добро управление. Hoechst посочва също, че от този момент нататък практиката на Комисията се състои в допускане на исканията и действията по сътрудничество на предприятията в устна форма. Отношението на Комисията оставяло впечатлението за произволност, доколкото a contrario устните показания на Chisso били приети.

534    Във всеки случай дори ако Комисията — обратно на практиката ѝ към онзи момент и на по-новата ѝ практика — трябвало да зачита само писмените сведения, писменото известие на Hoechst от 19 март 1999 г. било първият писмен документ, предоставен от името на предприятие и потвърждаващ устно представените улики.

535    Представянето на доклади от разговори от страна на Chisso на 13 ноември 1998 г. не можело да се квалифицира като първо сътрудничество в писмена форма, доколкото тези документи били неразбираеми и имали смисъл само наред с изложението на фактите, представено първо от Hoechst на 29 октомври 1998 г. Липсата на доказателствена сила на представените от Chisso документи била видна и от обстоятелството, че Комисията счела за необходимо да изслуша повторно служители на Chisso на 9 декември 1998 г. Освен това представените от Chisso доклади се отнасяли само до няколко срещи през 1995 г. и 1996 г. За далеч по-дългия период от 1978 г. до 1994 г. Chisso изобщо не представило писмен документ на 13 ноември 1998 г. По-нататък тези „доказателства“ не били използвани в Решението за установяване на дейността на картела. При това положение те не били „решаващи“.

536    В това отношение Hoechst подчертава, че в бележка на Комисията за вътрешно ползване от 9 ноември 1998 г., оповестена в рамките на достъпа до преписката, е посочено, че адвокатите на Chisso „първи са предложили своето сътрудничество, а впоследствие са се оказали изпреварени от последващи събития, в рамките на които други предприятия са предоставили полезни сведения преди тях.“

537    Hoechst добавя, че Комисията не може да го упреква заради обстоятелството, че дадените обяснения относно споразуменията се отклоняват в някои аспекти от възприетите в решението факти, и същевременно да приема, че предоставените от Chisso сведения, благодарение на които било освободено от глоба, не покриват цялата продължителност на нарушението, нито всички подробности, свързани с картела.

 б) Доводи на Комисията

538    Преди всичко Комисията подчертава относно бележката на Комисията за вътрешно ползване от 9 ноември 1998 г., на която се позовава Hoechst, че неформалната преценка на длъжностните лица на Комисията на предварителна фаза от производството не можела да предопредели решението на самата Комисия.

539    Относно останалото Комисията държи да коригира начина, по който Hoechst описва последователността на фактите в конкретния случай.

540    Първо относно срещата от 29 септември 1998 г., която имала отношение към две дела, едното от които относно сорбатите, проведена между 16,30 ч. и 18,30 ч., Комисията твърди, че адвокатите действали от името на Chisso, както следвало от съображение 4 от Решението.

541    В това отношение Комисията напомня, че по отношение на тази среща съществуват две бележки за вътрешно ползване.

542    Що се отнася до бележката за вътрешно ползване от 2 октомври 1998 г. относно среща във връзка със сорбиновата киселина, Комисията посочва, че заместник‑генералният директор на Генерална дирекция „Конкуренция“ на Комисията към този момент се срещнал с адвокатите на Chisso между 16,30 ч. и 17,30 ч. Комисията отбелязва също, че тази бележка за вътрешно ползване посочва „дружеството Chisso“. Това доказвало, че адвокатите на Chisso са назовали по име своя клиент. Ако не го направили, съставителят на бележката нямало да бъде осведомен за идентичността на това предприятие. Нямало противоречие в обстоятелството, че бележката за вътрешно ползване от 2 октомври 1998 г. се позовава на „неизвестно предприятие“. Това показвало само как била назована уговорената с адвокатите среща. Освен това обстоятелството, че тази бележка посочва друго предприятие, участващо в рамките на друго производство, било само печатна грешка. В действителност се имало предвид предприятието Chisso.

543    Относно бележката за вътрешно ползване от 1 октомври 1998 г. (която се отнася до две дела, едното от които делото във връзка със сорбиновата киселина) Комисията подчертава, че две длъжностни лица се включили към срещата след 17,30 ч. Обстоятелството, че тази бележка за вътрешно ползване посочва, че не е идентифицирано предприятието, което желае да предостави сведения относно картел в областта на сорбатите, се обяснявало с факта, че Chisso не било назовано пред въпросните две длъжностни лица, едно от които е съставител на бележката за вътрешно ползване.

544    Второ, било погрешно да се твърди, че на срещата на 29 октомври 1998 г. Hoechst описало основните елементи на картела на пазара на сорбати. Впрочем в писмо от 27 октомври 1998 г. самото Hoechst уточнило, че става въпрос за „първоначално обсъждане с цел изясняване на останалите подробности“. Според бележката на Комисията за вътрешно ползване от 6 ноември 1998 г. Hoechst посочило още в началото на срещата, че му е нужно повече време, за да се осведоми достатъчно подробно с оглед на предоставянето на пълни сведения.

545    Предоставените от Hoechst сведения на тази среща от 29 октомври 1998 г. били съвсем общи, а обстоятелствата били описани с неясни формулировки. Освен това Hoechst споменало за срещи през шест месеца, на които не било сключено никакво конкретно споразумение. Така то посочило неформалния и дружески характер на срещите (съображение 456 от Решението).

546    В съответната част от изложението на фактите в Решението (съображения 79—251) Комисията се позовала само веднъж на заявленията на Hoechst от 29 октомври 1998 г. Впрочем бележките на Hoechst относно споразуменията се различавали значително от посочените в Решението факти.

547    Трето, Комисията подчертава, че до 19 март 1999 г. Hoechst не било склонно да окаже пълно сътрудничество. Това ясно се виждало от писмата от 21 декември 1998 г. и 28 януари 1999 г., с които Hoechst уведомявало Комисията, че поради наказателни и граждански производства в Съединените американски щати решило да не предоставя към този момент всички необходими сведения за картела, с които разполагало. В писмото от 19 януари 1999 г. Комисията обаче уточнила, че този подход представлявал отказ да се окаже сътрудничество по смисъла на Известието относно сътрудничеството от 1996 г. Като действало по посочения начин, Hoechst поело риск от налагане на глоба.

548    Обратно на това, което изглежда поддържа Hoechst, Комисията подчертава, че невземането предвид на съдействието в устна форма не нарушило прилаганата към онзи момент практика. Тази практика била променена едва след приемане на Известието относно сътрудничеството от 2002 г.

549    Освен това относно твърдението за нарушение във връзка с възпрепятстването по време на производството Комисията подчертава, че в писмото от 29 март 1999 г., на което се позовава Hoechst, тя уточнявала, че ако това дружество желае да се ползва от Известието относно сътрудничеството от 1996 г., то трябвало най-малкото да предостави сведения, документи или други доказателства, допринасящи за установяване на съществуването на картела. Такова било съдържанието на дял Г, параграф 2, първо тире от Известието относно сътрудничеството от 1996 г. Следователно писмото от 29 март 1999 г. сочело, че до този момент Hoechst не отговаряло по мнението на длъжностните лица на Комисията дори на условията на посоченото първо тире. Нищо повече не ставало ясно от изготвения от адвокатите на Hoechst доклад за определени части от телефонния разговор от 5 март 1999 г. с длъжностното лице на Комисията, натоварено със случая. Не ставало въпрос за възпрепятстване, а за правилно излагане на обстоятелствата съгласно Известието относно сътрудничеството от 1996 г.

550    Четвърто, Комисията твърди неточност на твърдението, че Chisso представило няколко документа, не много на брой, на срещата от 13 ноември 1998 г. В бележката за вътрешно ползване от 19 ноември 1998 г. Комисията се позовавала на множество документи относно контактите между конкурентите през 1995 г. и 1996 г. Тези документи съдържали дневния ред на срещи и лични бележки. По-нататък Chisso представило таблици с уговорените целеви цени за цялата продължителност на картела. Тези писмени доказателства, които били разяснени и устно, били от решаващо значение за Комисията при приемането на Решението (съображение 440 от Решението), тъй като, за първи път по време на административното производство, те дали възможност да се докаже извършеното нарушение, независимо че тези доказателства не покривали цялата установена продължителност, нито всички подробности, свързани с картела. От обещаното на тази среща предупреждаване на Chisso не можело да се заключи, че към този момент предприятието все още не отговаряло на условията, за да се ползва от освобождаване от отговорност. Можело най-много да се приеме, че освобождаването на Chisso въз основа на действията му по сътрудничество към онзи момент не било сигурно.

551    За сметка на това, едва на 19 март 1999 г. Hoechst представило на Комисията сведения, които можело да се считат за начало на ефективно сътрудничество. Писменото известие от 19 март 1999 г. обаче не съдържало подробно описание на срещите и начина на действие на картела. Hoechst представило тези подробности едва на 28 април 1999 г. в отговор на конкретни въпроси на Комисията.

3.     Съображения на Първоинстанционния съд

552    Уместно е да се напомни, че дял Б от Известието относно сътрудничеството от 1996 г. предвижда, наред с други условия, че предприятието, което „първо е представило решаващи доказателства за съществуването на картела“ (дял Б, буква б) от Известието относно сътрудничеството от 1996 г.), се ползва от намаляване с най-малко 75 % от размера на глобата, която би му била наложена при липса на сътрудничество, като намаляването може да достигне до пълно освобождаване от глоба.

553    От самия текст на дял Б, буква б) от Известието относно сътрудничеството от 1996 г. е видно, че не е необходимо „първото“ предприятие да представи всички доказателства за подробностите във връзка с функционирането на картела, а е достатъчно да предостави решаващи доказателства. Този текст не изисква представените доказателства да са „достатъчни“ сами по себе си за изготвянето на изложение на възраженията и още повече за приемане на окончателно решение, установяващо съществуването на нарушението (Решение от 15 юни 2005 г. по дело Tokai Carbon и др./Комисия, точка 118 по-горе, точка 362). При все това, макар да не е необходимо посочените в дял Б, буква б) от Известието относно сътрудничеството от 1996 г. елементи непременно да бъдат достатъчни за доказването на картела, те трябва все пак да са решаващи за тази цел. Следователно не е достатъчно те да дават само ориентир за водените от Комисията разследвания, а и да могат да бъдат използвани пряко като главна основа за доказването по решението за установяване на нарушение (Решение по дело BASF/Комисия, точка 120 по-горе, точка 493).

554    Следва да се подчертае също, че решаващите доказателства по смисъла на дял Б, буква б) от Известието относно сътрудничеството от 1996 г. могат да бъдат представени и устно (Решение по дело BASF/Комисия, точка 120 по горе, точка 506).

555    Накрая е уместно да се напомни, че Комисията разполага с известна свобода на преценка по въпроса дали разглежданото сътрудничество е „решаващо“ и улеснява задачата ѝ да установи съществуването на нарушение и да го прекрати, като само очевидната злоупотреба с тази свобода на преценка може да бъде укорима (Решение от 15 юни 2005 г. по дело Tokai Carbon и др./Комисия, точка 118 по-горе, точка 362).

556    В светлината на посочените по-горе съображения е уместно да се провери дали в конкретния случай Комисията допуска явна грешка в преценката, като заключава, че Chisso е първото предприятие, представило решаващи доказателства за съществуването на картела.

557    В това отношение първо следва да се напомни, че в съображение 440 от Решението Комисията приема, че „[н]а среща, проведена на 13 ноември 1998 г., Chisso устно описва дейността на картела и предоставя писмени доказателства“ и че тя „счита по този повод, че Chisso е първото предприятие, което е предоставило решаващи доказателства за съществуването на картела, установен в настоящото решение“. От това следва, че Комисията се основава само на устното описание на дейността на картела и на писмените доказателства, представени на срещата от 13 ноември 1998 г., и не по-късно от тази дата, за да направи извода, че Chisso е първото предприятие, предоставило решаващи доказателства за съществуването на картела.

558    Второ следва да се отбележи, че на срещата от 13 ноември 1998 г. Chisso е направило подробно устно описание на дейността на картела. От изготвения от Комисията доклад за тази среща е видно, че Chisso е посочило участниците в картела, продължителността му, 19 дати на проведени срещи с географското им местонахождение, предмета и функционирането на картела. По последните два въпроса Chisso уточнява по-конкретно, че засегнатите предприятия са сключили споразумения относно цените и обемите сорбати и че по време на съществуването на картела съзнавали, че дейността им е незаконосъобразна. Chisso уточнява също метода на определяне на квотите и евентуално срещнатите трудности, протичането на срещите и на подготвителните срещи между японските производители, името на служителя на Chisso, взел участие в срещите, и на някои служители от другите разглеждани предприятия, същността на контактите между Hoechst и Daicel, системата за контрол на срещите и метода на определяне на поставените като цел цени.

559    Трето, следва да се подчертае, че освен подробното устно описание на дейността на картела, на срещата от 13 ноември 1998 г. Chisso представя също документи, съдържащи се в преписката по разследването (общо 156 страници). По-специално Chisso представя подробни бележки (ръкописни бележки на японски език с превод на английски), направени на срещите на картела през пролетта и есента на 1995 г. и 1996 г. (които отразяват равнището на целевите цени, определени между членовете на картела), дневен ред на тези срещи, визитни картички на участвалите в срещите лица, както и обемите на квотите за продажби, уговорени за 1992—1995 г.

560    Обратно на поддържаното от Hoechst, документите са използвани от Комисията, тъй като много от страниците са посочени в Решението, по-специално във връзка с протичането и конкретните резултати от общите срещи (вж. по-конкретно бележки под линия 82, 140, 141, 144 и 150 от Решението). При това положение по смисъла на Известието относно сътрудничеството от 1996 г. тези документи са относими към доказването на „съществуването на картела“.

561    Освен това, обратно на поддържаното от Hoechst, тези документи са достатъчно ясни въпреки обстоятелството, че служител на Chisso, който е взел участие в общите срещи, се явява на срещата от 9 декември 1998 г. със службите на Комисията, за да направи уточнения. Действително, както следва от изготвения от Комисията доклад за тази среща, направените уточнения по тези документи не се отнасят до общото изясняване на съдържанието им, а до някои подробности, свързани по-конкретно с използването на съкращения.

562    Четвърто, уместно е да се отбележи, че Hoechst се среща със службите на Комисията на 29 октомври 1998 г., т.е. преди Chisso, за да опише устно разглежданите срещи. По-специално Hoechst посочва участниците в срещите, приблизителната продължителност на периода, в който те са се провеждали (края на 70‑те години/началото на 80‑те години до 1995/1996 г.), честотата на провеждане на срещите и предмета им.

563    Следва да се подчертае обаче, че на тази среща Hoechst изобщо не представя писмен документ в подкрепа на изявленията си. В това отношение според изготвения от Комисията и неспорен от Hoechst доклад представителят на Hoechst посочва „големите трудности, които срещнало Nutrinova при издирването на подробностите, отнасящи се за тези срещи“.

564    Освен това в същия доклад е посочено, че „[п]редметът на тези срещи не бил разпределянето на клиенти или определянето на цени в строгия смисъл на думата“ и че „[и]зобщо не съществувала система за контрол“ или още, че адвокатът на Hoechst „бил категоричен, че равнището на споразуменията на тези срещи било умерено и нетипично за картел относно определянето на цени или разпределянето на клиенти“.

565    Аналогично, в доклада за срещата от 29 октомври 1998 г., изготвен от Hoechst, е уточнено, че „[о]бсъжданията между Hoechst/Nutrinova и японците не се отнасяли до разпределянето на клиенти, картели относно тръжни процедури или определяне на цени в строгия смисъл на думата“.

566    В нито един момент на тази среща от 29 октомври 1998 г. Hoechst не уточнява, че общите срещи имат за предмет разпределянето между засегнатите предприятия на квоти за продажби по обем за Европа, нито че е въведена система за контрол на срещите, както същевременно се заключава в член 1 от разпоредителната част на Решението въз основа изложението на възраженията и тези данни не са оспорени от Hoechst. Относно квотите за продажби в посочения по-горе доклад Hoechst споменава само, под обозначението „процент на растеж“, че „конкурентите спорят за начина, по който виждат растежа на пазара, способен да доведе до увеличаване на търсенето“.

567    Накрая в доклада си за срещата от 29 октомври 1998 г. Hoechst уточнява, че „[с]рещите не [били] организирани редовно и [че] дневният им ред [бил] много сходен“.

568    От този обстоятелства следва, че първо на срещата от 13 ноември 1998 г. Chisso представило подробно описание на дейността и функционирането на картела. Второ, описанието на Chisso се подкрепяло от документи, относими към доказване на картела. Трето, от срещата от 29 октомври 1998 г. следва, че Hoechst безспорно представило разглежданите срещи, но това представяне от една страна не било толкова подробно, колкото направеното от Chisso, а от друга страна не отразявало правилно предмета и функционирането на разглеждания картел и накрая изобщо не било подкрепено с документи.

569    Предвид изложеното по-горе следва да се направи изводът, че Комисията не допуска явна грешка в преценката, като приема, че Chisso е първото предприятие, което представило решаващи доказателства за съществуването на картела.

570    Нито един от доводите на Hoechst не може да опровергае този извод.

571    Относно обещанието на Комисията по време на срещата от 13 ноември 1998 г., че Chisso ще бъде предупредено от нея, ако други предприятия го изпреварят, и както вече бе посочено в рамките на анализа на първото правно основание, това обстоятелство не може да промени установеното, че на тази среща Chisso е първото предприятие, представило решаващи доказателства за съществуването на картела.

572    Относно обстоятелството, че Комисията внезапно отказала да признае съдействието на Hoechst в устна форма като акт на сътрудничество, по-специално сведенията, предоставени на срещата от 29 октомври 1998 г., е уместно да се отбележи, че в съображение 5 от Решението Комисията изрично приема, че на 29 октомври 1998 г. на среща между адвокатите на Hoechst и Nutrinova и службите на Комисията е направено устно описание на разглеждания пазар, на производителите, на пазарните дялове, на производството в Съединените американски щати и на дейността на картела. Никъде в Решението не е посочено, че устното описание, направено от Hoechst на срещата от 29 октомври 1998 г., не е взето предвид. Обстоятелството, че към определен момент от производството Комисията е могла да прецени, че сътрудничеството на Hoechst не отговаря на изискванията на известието относно сътрудничеството от 1996 г., не променя извода, че съдействието в устна форма на Hoechst на срещата от 29 октомври 1999 г. в последна сметка е взето предвид в рамките на Решението.

573    Във всеки случай следва да се отбележи, че в писмените си изявления Hoechst се позовава на писмо на Комисията от 19 януари 1999 г., в което се уточнява следното:

„Службите на Комисията могат само да констатират промяната на Вашата позиция и обстоятелството, че Nutrinova не възнамерява повече да сътрудничи съгласно Известието относно сътрудничеството [...] Сведенията относно сорбатите, предоставени от Nutrinova до този момент, не могат да бъдат считани за представени в рамките на това известие.“

574    В това отношение следва да се отбележи, че на срещата от 29 октомври 1998 г. със службите на Комисията Hoechst се надява да може да предостави съдействие в писмена форма в края на 1998 г. В писмо от 21 декември 1998 г. обаче, на което именно отговаря Комисията с писмото от 19 януари 1999 г., наред с това, че не е възможно сътрудничество посредством устни показания, Hoechst посочва и следното:

„За съжаление не можем да спазим нашето обещание да Ви представим преди края на годината пълен доклад на фактите [...] С оглед на все още висящото производство в Съединените американски щати нашият съветник там ни уведоми, че пълното разкриване на информация пред Комисията, както бе предвидено първоначално на срещите ни през октомври, би засегнало сериозно интересите на Nutrinova (и на някои други членове) в Съединените американски щати.“

575    От това следва, че Hoechst ясно посочва невъзможността си да сътрудничи по-нататък с Комисията на тази фаза от производството било посредством сътрудничество в писмена форма, или с устни показания. При тези обстоятелства Комисията не може да бъде упрекната, че на тази фаза от производството приема, че Hoechst не сътрудничи в пълна степен и че при тези условия по-ранните действия по сътрудничество могат, ако е необходимо, да се считат за недостатъчни в рамките на Известието относно сътрудничеството от 1996 г.

576    Впоследствие позицията на Hoechst е изразена повторно в писмо от 28 януари 1999 г., в което то пояснява:

„Въпреки че Nutrinova все още желае да сътрудничи изцяло и незабавно на Комисията, то не може да го направи в настоящия момент, без да създаде сериозен и непоносим риск за себе си и за своите настоящи и/или бивши служители от гледна точка на американското право.“

577    Обстоятелството, че в телефонен разговор от 5 март 1999 г. или с писмо от 29 март 1999 г. Комисията е уточнила, че ново сътрудничество в устна форма не би било достатъчно, произтича от несигурността относно сътрудничеството на Hoechst на тази фаза от производството и цели да привлече вниманието на Hoechst върху обстоятелството, че за да може да се ползва от Известието относно сътрудничеството от 1996 г., то трябва да представи повече доказателства за съществуването на картела.

578    От тези съображения следва, че в Решението Комисията в крайна сметка приема съдействието на Hoechst в устна форма като акт на сътрудничество, а във всеки случай позицията на Комисията по време на административното производство произтича от несигурност във връзка с ефективното сътрудничество на Hoechst в началото на производството, тъй като Hoechst уточнява на първо време, че показанията на служителите му пред Комисията не са възможни.

579    По изложените съображения трябва да бъдат отхвърлени доводите, приведени в рамките на осмото правно основание.

580    При тези условия не следва да се разглежда деветото правно основание, приведено от Hoechst, доколкото щом не е първото предприятие, представило решаващи доказателства за съществуването на картела, Hoechst не може да разчита да получи по-голямо намаление на глобата от това, което му е предоставено от гледна точка на дял Г от Известието относно сътрудничеството от 1996 г., а именно 50 % от размера на глобата, която би му била наложена при липса на сътрудничество.

581    Уместно е да се напомни обаче, че някои нарушения на процесуални правила могат да обосноват намаляване на глобата, макар да не могат да доведат до отмяна на оспорваното решение (вж. в този смисъл Решение по дело Baustahlgewebe/Комисия, точка 211 по-горе, точки 26—48, и Решение по дело Nederlandse Federatieve Vereniging voor de Groothandel op Elektrotechnisch Gebied и Technische Unie/Комисия, точка 216 по-горе, точки 436—438).

582    В конкретния случай следва да се има предвид нарушението на принципите на добро управление и на равно третиране в рамките на прилагането на Известието относно сътрудничеството, установено в точка 137 по-горе, нарушение, на което Hoechst също се позовава в рамките на осмото и деветото правно основание. При това положение предвид значението на спазването на посочените принципи от страна на Комисията в рамките на административните производства и въз основа на пълната си юрисдикция, Първоинстанционният съд реши да намали наложената на Hoechst глоба с 10 %.

583    Конкретните последици от това изменение ще бъдат определени по-нататък.

 З – По единадесетото правно основание, изведено от нарушението на принципа non bis in idem

1.     Резюме на Решението

584    В съображения 314—316 от Решението Комисията уточнява по същество, че упражняването на правомощия от страна на Съединените американски щати (или друга трета държава) срещу картел не може по никакъв начин да ограничи или изключи компетентността на Комисията по общностното право на конкуренцията. При това Комисията не възнамерявала да санкционира засегнатите предприятия за същите деяния като американските или канадските власти. Аналогично, проведените производства и наложените санкции, от една страна, от Комисията, и от друга страна, от американските и канадските власти очевидно не следвали едни и същи цели.

2.     Доводи на страните

 а) Доводи на Hoechst

585    Hoechst счита, че Комисията е нарушила принципа non bis in idem, като е приела в съображение 315 от Решението, че не се налагало приспадане на наложената по същото дело в Съединените американски щати санкция. Комисията е изразила мнението, че принципът non bis in idem в никакъв случай не може да бъде приложен в рамките на отношението между общностното право и правото на Съединените американски щати. Според Hoechst до настоящия момент нито едно решение не предвижда, че в този случай принципът non bis in idem изобщо не може да се прилага.

586    По-точно от мотивите в Решение на Съда от 14 декември 1972 г. по дело Boehringer Mannheim/Комисия (7/72, Recueil, стр. 1281) Hoechst заключава, че принципът non bis in idem е приложим в рамките на отношението между общностното право и правото на Съединените американски щати относно картелите. Освен това второто изречение от резюмето на Решението на Съда уточнява, че „евентуалното вземане предвид от Комисията на санкцията, наложена от властите на трета държава, предполага, че фактите, установени от Комисията срещу подведеното под отговорност предприятие, от една страна, и тези, които са установени от властите на въпросната трета държава, от друга страна са идентични“.

587    В конкретния случай Комисията не оспорвала, че санкциите, наложени на Hoechst в Съединените американски щати се отнасят до фактическа обстановка, идентична с тази, която е в основата на Решението. В това отношение Комисията премълчавала в Решението данните за общите срещи и споразумения, отнасящи се до пазарите извън Европа. В съображения 4, 65—72, 81, 90, 92, 100, 107, 120, 121, 138, 217, 232, 246, 349, 352, 397 и 450 от Решението обаче Комисията давала ясни индикации, установяващи, че става въпрос за едно-единствено нарушение.

588    Ако трябвало Комисията да установи „наличието на idem“ по настоящото дело, Hoechst предлага като доказателство споразумението, сключено на 3 май 1999 г. с Министерството на правосъдието на Съединените американски щати, и иска призоваването като свидетели на прокурора, натоварен със случая в Съединените американски щати, и на още едно лице, което може да бъде призовано чрез Hoechst.

589    Във всеки случай Hoechst счита, че се налагало приспадане на наложената в Съединените американски щати санкция по съображения за справедливост съгласно принципа на „естествената справедливост“, приложим след съдебната практика по дело Walt Wilhelm (Решение на Съда от 13 февруари 1969 г. по дело Walt Wilhelm и др., 14/68, Recueil, стр. 1).

 б) Доводи на Комисията

590    Най-напред Комисията подчертава, че изглежда Hoechst не желаело да обсъжда повече санкцията, наложена в Канада, а само наложената в Съединените американски щати.

591    След това, като се позовава по-конкретно на Решение по дело Aalborg Portland и др./Комисия, точка 145 по-горе (точка 338), Комисията посочва, че прилагането на принципа non bis in idem зависело от тройното условие за идентичност на фактите, идентичност на нарушителя и идентичност на закриляното правно благо. Следователно този принцип забранявал санкционирането на едно и също лице повече от веднъж за едно и също противоправно поведение с цел закрилата на едно и също правно благо.

592    В конкретния случай нито фактите, нито правното благо били идентични.

593    Относно фактите точка 4, буква г) от споразумението, сключено на 3 май 1999 г. с Министерството на правосъдието на Съединените американски щати, установявала подробно, че сорбатите, предмет на този картел, са продавани от Hoechst или дъщерните му дружества и от други членове на картела на клиенти в северния район на Калифорния. От това следвало, че санкционираният със съдебна спогодба (Plea Agreement) акт не било самото тайно споразумение, а прилагането му в Съединените американски щати. В това отношение Комисията напомня, че принципът на териториалност се прилага както в американското право, така и в европейското право относно картелите. От съдебната спогодба, сключена между Hoechst и Съединените американски щати, не следвало, че тя покрива мерките за прилагане и последиците от тайното споразумение извън държавата, и по-специално в ЕИП. Следователно изводът, направен в съображение 315 от Решението, бил правилен. Впрочем Решение по дело Boehringer Mannheim/Комисия, точка 586 по-горе, отхвърляло каквото и да било нарушение на принципа non bis in idem при липса на идентичност на фактите в подобна хипотеза.

594    Що се отнася до защитаваното правно благо и като препраща към съображение 316 от Решението, както и към Решение на Първоинстанционния съд от 9 юли 2003 г. по дело Archer Daniels Midland и Archer Daniels Midland Ingredients/Комисия, T‑224/00, Recueil, стр. II‑2597 (точка 90), Комисията подчертава, че производствата и санкциите на органите на Общността, от една страна, и тези на американските власти, от друга страна, нямат една и съща цел. Ако в първия случай ставало въпрос за защита срещу нарушаване на конкуренцията на територията на Европейския съюз или в ЕИП, във втория случай търсената защита се отнасяла до американския пазар.

595    Комисията подчертава впрочем, че в Решение от 29 април 2004 г. по дело Tokai Carbon и др./Комисия, точка 165 по-горе (точки 130—148), Първоинстанционният съд изрично посочва, че Комисията може да наложи глоба в границите, определени от член 15, параграф 2 от Регламент № 17, без да е необходимо при определянето на тези граници да взема предвид съответните санкции, наложени в Съединените американски щати. Тези съображения били приложими и в конкретния случай.

596    За изчерпателност Комисията добавя, че приспадането на санкцията, наложена в Съединените американски щати, не се подкрепя от каквото и да било съображение за справедливост. Положение като това, което е накарало Съда в Решение по дело Walt Wilhelm и др., точка 589 по-горе (точка 11), да вземе предвид в общностното право първите санкции, наложени въз основа на член 90, параграф 2 ВС предвид тясната взаимозависимост между националните пазари на държавите-членки и общия пазар, не съществувало в отношенията между Европейския съюз и Съединените американски щати (Комисията препраща в това отношение към Решение по дело Archer Daniels Midland и Archer Daniels Midland Ingredients/Комисия, точка 594, точка 99).

3.     Съображения на Първоинстанционния съд

597    В самото начало следва да се отбележи, че настоящото правно основание е изтъкнато единствено срещу обстоятелството, че наложената в Съединените американски щати глоба не е била приспадната от тази, която е наложена на общностно равнище. Следователно трябва да се приеме, че настоящото правно основание не се отнася до глобата, наложена в Канада.

598    Принципът non bis in idem, прогласен и в член 4 от Протокол № 7 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, представлява основен принцип на общностното право, чието спазване се осигурява от съда (Решение на Съда от 29 юни 2006 г. по дело SGL Carbon/Комисия, C‑308/04 P, Recueil, стр. I‑5977, точка 26).

599    Освен това, без да разрешава въпроса дали Комисията е длъжна да приспада санкция, наложена от властите на трета държава в хипотеза на идентични факти, установени от тази институция и от посочените власти срещу дадено предприятие, Съдът приема, че идентичността на твърдените от Комисията и от органите на трета държава факти е предпоставка за посочения по-горе въпрос (вж. в този смисъл Решение на Съда от 18 май 2006 г. по дело Archer Daniels Midland и Archer Daniels Midland Ingredients/Комисия, C‑397/03 P, Recueil, стр. I‑4429, точки 48 и 49, и Решение на Съда по дело SGL Carbon/Комисия, точка 598 по-горе, точка 27).

600    По-точно Съдът напомня, че прилагането на принципа non bis in idem зависи от тройното условие за идентичност на фактите, идентичност на нарушителя и идентичност на закриляното правно благо. Следователно този принцип забранявал санкционирането на едно и също лице повече от веднъж за едно и също противоправно поведение с цел закрилата на едно и също правно благо (Решение по дело Aalborg Portland и др./Комисия, точка 145 по-горе, точка 338).

601    В това отношение е уместно да се отбележи, че принципът non bis in idem не се прилага в случаи, при които правният ред и органите по конкуренция на трети държави се намесват в рамките на своите собствени правомощия (вж. в този смисъл Решение по дело SGL Carbon/Комисия, точка 598 по-горе, точка 32).

602    В конкретния случай, макар и в някои съображения от Решението, на които се позовава Hoechst, Комисията да посочва, че в основата на разглежданите обстоятелства е една и съща съвкупност от споразумения и че пазарът на сорбати може да се преценява в световен мащаб, от една страна следва да се подчертае, че приложението на общностното право относно картелите предполага наличието на споразумение, на решение или на съгласувана практика, „които биха могли да засегнат търговията между държавите-членки“ или „между договарящите страни“ по Споразумението за ЕИП, както и да доведат до „предотвратяването, ограничаването или нарушаването на конкуренцията в рамките на общия пазар“ или на „територията“, обхваната от Споразумението за ЕИП (член 81, параграф 1 ЕО и член 53, параграф 1 от Споразумението за ЕИП). Така дейността на Комисията цели закрилата на свободната конкуренция в рамките на общия пазар, която представлява, по силата на член 3, параграф 1, буква ж) ЕО основна цел на Общността (вж. в този смисъл Решение по дело SGL Carbon/Комисия, точка 598 по-горе, точка 31). В това отношение Комисията заключава, че разглежданото антиконкурентно поведение имало за цел и резултат ограничаване на конкуренцията в Общността и в ЕИП (съображения 280—288 от Решението) и че всъщност продължителното споразумение между производителите на сорбати е имало чувствително въздействие върху търговията между държавите-членки и между договарящите страни по Споразумението за ЕИП (съображения 289—294 от Решението). На тази основа в член 1 от разпоредителната част на Решението Комисията приема, че засегнатите предприятия са нарушили член 81, параграф 1 ЕО и, считано от 1 януари 1994 г., член 53, параграф 1 от Споразумението за ЕИП.

603    От друга страна, макар от споразумението, сключено на 3 май 1999 г. между Hoechst и Министерството на правосъдието на Съединените американски щати, да е видно, че подлежащите на санкциониране деяния се отнасят до картел на пазара на сорбатите, продавани в „Съединените американски щати и другаде“, следва да се отбележи първо, че посоченото по-горе споразумение уточнява също, че разглежданите сорбати се продават от Hoechst или дъщерните му дружества на потребители, намиращи се в северния район на Калифорния, и второ, че изобщо не е установено, че проведеното в Съединените американски щати производство се отнася до прилагане или последици от картела, различни от настъпилите в Съединените американски щати, и по-специално в ЕИП, което впрочем очевидно би навлязло в териториалната компетентност на Комисията (вж. в този смисъл Решение от 9 юли 2003 г. по дело Archer Daniels Midland и Archer Daniels Midland Ingredients/Комисия, точка 594 по-горе, точка 103, и Решение от 29 април 2004 г. по дело Tokai Carbon и др./Комисия, точка 165 по-горе, точка 143).

604    При това положение решенията на американските органи по конкуренция и на общностните органи по конкуренция се различават в конкретния случай по отношение на защитавания правен интерес.

605    При тези условия принципът non bis in idem не може да бъде приложен. Ето защо трябва да бъдат отхвърлени съображенията, свързани със справедливостта, които според Hoechst обосновават отчитане на глобата, наложена в Съединените американски щати в рамките на наложената от Комисията глоба. Освен това, тъй като Първоинстанционният съд счита, че е достатъчно осведомен от материалите по преписката, не следва да се уважи искането на Hoechst, целящо призоваване на свидетели.

606    По изложените съображения единадесетото правно основание трябва да бъде отхвърлено.

IV –  По окончателния размер на глобата, наложена на Hoechst

607    Както следва от точки 420—439 по-горе, уместно е Решението да бъде изменено, доколкото същото приема водещата роля на Hoechst като отегчаващо вината обстоятелство срещу него.

608    Освен това, видно от точка 582 по-горе и за да се вземе предвид нарушението на принципите на добро управление и равно третиране в рамките на прилагането на Известието относно сътрудничеството от 1996 г., отбелязано в точка 137 по-горе, наложената на Hoechst глоба следва да бъде намалена с 10 %.

609    В останалата им част съображенията на Комисията в Решението, както и приложеният от Комисията метод на изчисление, остават непроменени.

610    Следователно окончателният размер на наложената на жалбоподателя глоба се изчислява, както следва: към началния размер на глобата (20 милиона евро) се добавят 100 %, предвид размера и общите ресурси на Hoechst през 1995 г. и 2002 г., т.е. общо 40 милиона евро. За да се вземе предвид продължителността на нарушението, този размер се увеличава със 175 %. Следователно основният размер на глобата е 110 милиона евро. Към този основен размер на глобата се добавя увеличение от 50 %, предвид повторността на нарушението на Hoechst, т.е. общ размер от 165 милиона евро. Накрая този размер се намалява с 50 % съгласно Известието относно сътрудничеството от 1996 г., или с 82,5 милиона евро, след това с 10 %, за да се вземе предвид нарушението на принципите на добро управление и на равно третиране в рамките на прилагането на Известието относно сътрудничеството от 1996 г., отбелязано в точка 137 по-горе, което води до окончателен размер на глобата от 74,25 милиона евро.

 По съдебните разноски

611    Съгласно член 87, параграф 3 от Процедурния правилник Първоинстанционният съд може да разпредели съдебните разноски или да реши всяка страна да понесе направените от нея съдебни разноски, ако всяка от страните е загубила по едно или няколко от предявените основания. При конкретните обстоятелства всяка страна следва да понесе направените от нея съдебни разноски.

По изложените съображения

ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯТ СЪД (пети състав)

реши:

1)      Определя размера на глобата, наложена на Hoechst GmbH, на 74,25 милиона евро.

2)      Отхвърля иска в останалата му част.

3)      Всяка от страните понася направените от нея съдебни разноски.

Vilaras Dehousse Šváby

Обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 18 юни 2008 година.

Секретар        Председател

E. Coulon        M. Vilaras

Съдържание

Обстоятелства в основата на спора

Производство и искания на страните

От правна страна

I –  По правните основания, целящи отмяна на Решението в неговата цялост по отношение на Hoechst

А – По първото правно основание, изведено от отказа на достъп до оневиняващи документи

1.  Резюме на административното производство и на Решението

2.  Доводи на страните

а) Доводи на Hoechst

По отказа на достъп до документи, отнасящи се до контактите между Комисията и Chisso

По отказа на достъп до писмо на Chisso от 17 декември 2002 г., с приложенията към него

По искането за провеждане на нови разследвания

б) Доводи на Комисията

По отказа на достъп до някои документи

По искането за провеждане на нови разследвания

3.  Съображения на Първоинстанционния съд

а) По нарушението на принципите на добро управление и на равно третиране

б) По нарушението на правото на достъп до преписката

По писмото на Chisso от 17 декември 2002 г. с приложенията към него

По вътрешните документи относно телефонните разговори, проведени между Комисията и Chisso от септември 1998 г. до април 1999 г.

Б ‑ По четвъртото правно основание, изведено от непълнотата на окончателния доклад на служителя по изслушването

1.  Доводи на страните

а) Доводи на Hoechst

б) Доводи на Комисията

2.  Съображения на Първоинстанционния съд

II –  По тринадесетото правно основание, целящо отмяната на член 2 от Решението, що се отнася до Hoechst

А – Доводи на страните

1.  Доводи на Hoechst

2.  Доводи на Комисията

Б – Съображения на Първоинстанционния съд

III –  По правните основания, целящи намаляване на глобата на Hoechst

А – По дванадесетото правно основание, изведено от прекомерната продължителност на производството

1.  Резюме на административното производство

2.  Доводи на страните

а) Доводи на Hoechst

б) Доводи на Комисията

3.  Съображения на Първоинстанционния съд

Б – По третото правно основание, изведено от неоснователното скриване на някои от мотивите на Решението

1.  Резюме на Решението

2.  Доводи на страните

а) Доводи на Hoechst

б) Доводи на Комисията

3.  Съображения на Първоинстанционния съд

В – По петото правно основание, изведено от грешка в прилагане на правото при определяне на основния размер на глобата

1.  Резюме на Решението

2.  Доводи на страните

а) Доводи на Hoechst

Относно характера на нарушението

–  Относно последиците от нарушението

–  Относно участието на ръководители на високо равнище в антиконкурентните споразумения

–  Относно разпределянето на предприятията в категории

–  Относно коефициента на увеличение на размера на глобата с оглед отчитане на размера и общите ресурси на Hoechst

Относно продължителността на нарушението

б) Доводи на Комисията

Относно последиците от нарушението

Относно участието на ръководителите на високо равнище в антиконкурентните споразумения

Относно разпределянето на предприятията в категории

Относно коефициента на увеличение на размера на глобата с оглед на отчитане на размера и общите ресурси на Hoechst

Относно продължителността на нарушението

3.  Съображения на Първоинстанционния съд

а) Относно тежестта на нарушението

Относно влиянието на картела върху пазара на сорбати в ЕИП

Относно участието в картела на ръководители на Hoechst на високо равнище

Относно разпределянето на засегнатите предприятия в категории

Относно коефициента на увеличение на размера на глобата с оглед отчитане на размера и общите ресурси на Hoechst

б) Относно продължителността на нарушението

Г – По второто и шестото правни основания относно оплакване, изведено от водещата роля, възприета в Решението като отегчаващо вината обстоятелство

1.  Резюме на Решението

2.  Доводи на страните

а) Доводи на Hoechst

б) Доводи на Комисията

3.  Съображения на Първоинстанционния съд

Д – По седмото правно основание, изведено от необоснованото увеличаване на глобата поради повторност на нарушението

1.  Резюме на Решението

2.  Доводи на страните

а) Доводи на Hoechst

б) Доводи на Комисията

3.  Съображения на Първоинстанционния съд

Е – По десетото правно основание, изведено от прилагането по аналогия на Известието относно сътрудничеството от 2002 г. по силата на „принципа на най-благоприятната разпоредба“

1.  Резюме на Решението

2.  Доводи на страните

а) Доводи на Hoechst

б) Доводи на Комисията

3.  Съображения на Първоинстанционния съд

Ж – По осмото и деветото правно основание, отнасящи се до прилагането на Известието относно сътрудничеството

1.  Резюме на Решението

2.  Доводи на страните

а) Доводи на Hoechst

б) Доводи на Комисията

3.  Съображения на Първоинстанционния съд

З – По единадесетото правно основание, изведено от нарушението на принципа non bis in idem

1.  Резюме на Решението

2.  Доводи на страните

а) Доводи на Hoechst

б) Доводи на Комисията

3.  Съображения на Първоинстанционния съд

IV –  По окончателния размер на глобата, наложена на Hoechst

По съдебните разноски

* Език на производството: немски.