ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА СЪДА (oсми състав)
9 януари 2024 година(*)
„Преюдициално запитване — Член 53, параграф 2 и член 94 от Процедурния правилник на Съда — Изискване да се посочат причините, поради които е необходим отговор от Съда — Липса на достатъчно сведения — Явна недопустимост“
По дело C‑387/23
с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд (България) с акт от 26 юни 2023 г., постъпил в Съда на 26 юни 2023 г., в рамките на производство по дело
ЗД „БУЛ ИНС“ АД
срещу
PV
СЪДЪТ (осми състав),
състоящ се от: N. Piçarra, председател на състава, M. Safjan (докладчик) и N. Jääskinen, съдии,
генерален адвокат: J. Kokott,
секретар: A. Calot Escobar,
предвид решението, взето след изслушване на генералния адвокат, да се произнесе с мотивирано определение в съответствие с член 53, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда,
постанови настоящото
Определение
1 Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 13 от Директива 2009/103/EО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка (ОВ L 263, 2009 г., стр. 11) и на член 38 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).
2 Запитването е отправено в рамките на спор между ЗД „БУЛ ИНС“ АД, застрахователно дружество по българското право, и PV, застрахована от това дружество по застраховка „Гражданска отговорност“ за моторни превозни средства, по повод на възстановяването на обезщетението, платено от това дружество за поправяне на вредите, претърпени вследствие на причиненото от PV пътнотранспортно произшествие, като такова възстановяване е предвидено в националното право, когато виновният водач е отказал да бъде тестван за алкохол в кръвта.
Правна уредба
Правото на Съюза
Директива 2009/103
3 Член 13 от Директива 2009/103, озаглавен „Клаузи за изключение“, предвижда:
„1. Всяка държава членка предприема всички подходящи мерки, за да гарантира за целите на прилагането на член 3 [относно задължението за застраховане на превозни средства, които обичайно се намират на територията на държава членка], че всяка законова разпоредба или договорна клауза, съдържаща се в застрахователната полица, издадена в съответствие с член 3, не поражда действие по отношение на исковете на трети пострадали лица при застрахователното събитие, когато тя изключва от застраховката използването или управлението на моторно превозно средство от:
a) лица, които нямат изрично или мълчаливо разрешение за това,
б) лица, които нямат свидетелство за управление на МПС, даващо им право да управляват съответното моторно превозно средство,
в) лица, които нарушават законовите изисквания от технически характер, отнасящи се до състоянието и безопасността на съответното превозно средство.
Въпреки това разпоредбата или клаузата, посочена в първа алинея, буква а), може да бъде противопоставена на лица, които доброволно са се качили в моторното превозно средство, което е причинило вредите, когато застрахователят успее да докаже, че те са знаели, че моторното превозно средство е било откраднато.
Държавите членки имат право — в случай на застрахователни събития, настъпили на тяхна територия — да не прилагат разпоредбата на първа алинея, ако и доколкото пострадалият може да получи обезщетение за претърпяната вреда от органите за социална сигурност.
[…]
3. Държавите членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че всички законови разпоредби и договорни клаузи, съдържащи се в застрахователна полица, които изключват от застрахователно покритие пътник на основание, че той е знаел или е трябвало да знае, че шофьорът на превозното средство е бил под въздействието на алкохол или друго упойващо вещество по време на произшествието, са недействителни по отношение на исковете на такъв пътник“.
Процедурният правилник на Съда
4 Член 94 от Процедурния правилник на Съда гласи:
„Освен отправените до Съда преюдициални въпроси преюдициалното запитване:
a) съдържа кратко изложение на предмета на спора и на релевантните факти, така както са установени от запитващата юрисдикция, или поне изложение на фактите, на които се основават въпросите;
б) възпроизвежда съдържанието на приложимите в случая национални разпоредби и ако е необходимо — релевантната национална съдебна практика;
в) излага причините, поради които запитващата юрисдикция има въпроси относно тълкуването или валидността на някои разпоредби на правото на Съюза, както и установената от нея връзка между тези разпоредби и националното законодателство, приложимо в главното производство“.
Българското право
5 Съгласно член 2, алинея 2 от Кодекса за застраховането (ДВ, бр. 102 от 29 декември 2015 г.):
„(2) […] По смисъла на този кодекс „ползвател на застрахователни услуги“ е застраховащият, застрахованият, третото ползващо се лице, третото увредено лице, другите лица, за които са възникнали права по застрахователен договор, както и физическото или юридическото лице, което проявява интерес да се ползва от услугите по разпространение на застрахователни продукти, предоставяни от застраховател или от застрахователен посредник във връзка с предмета му на дейност, независимо дали е потребител по смисъла на Закона за защита на потребителите“.
6 Член 500, алинея 1 от този кодекс гласи:
„[…] Освен в случаите по чл. 433, т. 1 застрахователят има право да получи от виновния водач платеното от застрахователя обезщетение заедно с платените лихви и разноски, когато виновният водач:
1. при настъпването на пътнотранспортното произшествие е извършил нарушение по Закона за движението по пътищата, като е управлявал моторното превозно средство под въздействие на алкохол с концентрация на алкохола в кръвта над допустимата по закон норма или под въздействието на наркотици или други упойващи вещества или е отказал да се подложи, или виновно се е отклонил от проверка за алкохол, наркотици или други упойващи вещества;
[…]“.
7 Член 105 от Гражданския процесуален кодекс (ДВ, бр. 59 от 20 юли 2007 г.), в редакцията му, приложима към спора в главното производство (наричан по-нататък „Гражданският процесуален кодекс“), е озаглавен „Обща местна подсъдност“ и гласи следното:
„Искът се предявява пред съда, в района на който е постоянният адрес или седалището на ответника“.
8 Съгласно член 113 от този кодекс:
„[…] Исковете на и срещу потребители се предявяват пред съда, в чийто район се намира настоящият адрес на потребителя, а при липса на настоящ адрес — по постоянния. Образуваните дела се разглеждат като граждански по реда на общия исков процес“.
9 Член 115 от посочения кодекс предвижда:
„(1) […] Иск за вреди от непозволено увреждане може да се предяви и по местоизвършването на деянието.
„(2) […] Исковете за обезщетение по Кодекса за застраховането на увреденото лице срещу застраховател, Гаранционния фонд и Националното бюро на българските автомобилни застрахователи се предявяват пред съда, в чийто район към момента на настъпване на застрахователното събитие се намира настоящият или постоянният адрес на ищеца, неговото седалище, или по местонастъпване на застрахователното събитие“.
Спорът в главното производство и преюдициалните въпроси
10 На 22 април 2021 г. в София (България) настъпва пътнотранспортно произшествие между две моторни превозни средства, едното от които е управлявано от AB, а другото — от PV, пребиваваща в Сливен (България) и застрахована при БУЛ ИНС.
11 Тъй като PV е призната от компетентните български органи за отговорна за това произшествие, БУЛ ИНС изплаща на собственика на първото моторно превозно средство обезщетение за вредите, причинени на неговото моторно превозно средство.
12 Въпреки това, като се има предвид, че PV е отказала да бъде тествана за алкохол в кръвта след това произшествие, на основание член 500 от Кодекса за застраховането БУЛ ИНС предявява регресен иск срещу PV пред Софийски районен съд (България) — запитващата юрисдикция, с цел осъждане на PV да възстанови платените суми.
13 С определение от 12 януари 2023 г. запитващата юрисдикция приема, че спорът, с който е сезирана, не ѝ е подсъден, като счита, че PV има качеството потребител, въпреки че става въпрос за регресно вземане. Следователно в съответствие с българските правила за местна подсъдност, в случая член 113 от Гражданския процесуален кодекс, специална разпоредба за исковете, предявени от или срещу потребители, тази юрисдикция препраща делото на Районен съд — град Сливен (България), съдът, в чийто район е настоящият адрес на PV.
14 Като счита обаче, че PV няма качеството на потребител, последният съд приема, че въпреки наличието на застрахователен договор, посоченият спор е по регресен иск, основан на деликтната отговорност на PV. Следователно съдът, който е местно компетентен да разгледа спора, трябва да бъде определен на основание член 115 от Гражданския процесуален кодекс.
15 Окръжен съд — град Сливен (България) разглежда отрицателния спор за подсъдност между двете горепосочени съдилища, с който е сезиран, и приема, че производството е местно подсъдно на запитващата юрисдикция.
16 След този съдебен акт PV оспорва пред запитващата юрисдикция по-специално подсъдността ѝ да разреши спора, като посочва, че няма адрес в София.
17 Запитващата юрисдикция се позовава на член 13 от Директива 2009/103, съгласно който държавите членки трябва да предприемат подходящи мерки, за да гарантират, че някои клаузи за изключение, съдържащи се в договори за застраховка „Гражданска отговорност“ за моторни превозни средства, не могат да бъдат противопоставяни на трети пострадали лица при застрахователното събитие в рамките на техните искове. Тя иска да се установи дали трябва да се счита, че делата, образувани по регресна претенция на застрахователя към застрахования, попадат в приложното поле на правото на Съюза във връзка със забраната, която според нея е наложена на застрахователите да ограничават отговорността си. В това отношение тя поставя въпроси, за да определи местната подсъдност за решаване на спора, с който е сезирана.
18 Така тя счита, че при спазване на принципа на процесуална автономия на държавите членки, при определянето на местната подсъдност следва да се приложат правилата за специална подсъдност в тази област, предвидени в националното право — като произтичащите от членове 113 и 115 от Гражданския процесуален кодекс — във връзка със застрахователните дела и претенции. За да определи обаче местната подсъдност в случая, запитващата юрисдикция счита, че е необходимо да се установи дали подобни производства са „изключение от член 13 от Директива 2009/103“. В такъв случай би следвало да се приложи общото правило за местна подсъдност по член 105 от Гражданския процесуален кодекс.
19 При тези обстоятелства Софийски районен съд решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Следва ли чл. 13 от [Директива 2009/103] да се тълкува в смисъл, че делата, образувани по регресна претенция на застрахователя по застраховки „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по националното право, попадат в приложното поле на правото на ЕС във връзка със забраната застрахователят да ограничава отговорността си?
2) При отговор на първия въпрос, че правото на Съюза се прилага, следва ли посочената по-горе разпоредба и чл. 38 от [Хартата] да се тълкуват в смисъл, че по такива искове, предявени от или срещу физическо лице, последното да се счита за „потребител“ предвид принципа за ефективност и изискванията за потребителска защита?“.
По допустимостта на преюдициалното запитване
20 Съгласно член 53, параграф 2 от Процедурния правилник, когато преюдициално запитване е явно недопустимо, Съдът може във всеки един момент, след изслушване на генералния адвокат и без да провежда докрай производството, да реши да се произнесе с мотивирано определение.
21 По настоящото дело следва да се приложи тази разпоредба.
22 В случая актът за преюдициално запитване явно не отговаря на изискването, установено в член 94, буква в) от Процедурния правилник.
23 Това е така, защото в акта за преюдициално запитване не се посочват ясно причините, поради които запитващата юрисдикция има въпроси относно тълкуването на член 13 от Директива 2009/103 и на член 38 от Хартата. По-конкретно тя не посочва каква е връзката между тези разпоредби и националното законодателство, приложимо към спора по главното производство, така че Съдът не е в състояние да прецени доколко отговор на поставените въпроси е необходим, за да може тази юрисдикция да постанови решението си.
24 Що се отнася, на първо място, до член 13 от Директива 2009/103, безспорно е, че тази разпоредба е свързана с евентуалните ограничения на застрахователното покритие на гражданската отговорност по отношение на трети пострадали при застрахователно събитие лица, а не до регресните искове, предявени от застрахователя след предоставянето на обезщетение на увреденото лице.
25 Освен това, относно тази директива следва по-специално да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда същата, както и предшестващите я директиви в областта на застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства, има за цел, от една страна, да осигури свободното движение както на моторните превозни средства, които обичайно се намират на територията на Съюза, така и на лицата, които се возят в тях, и от друга страна, да гарантира, че пострадалите от произшествия, причинени от тези моторни превозни средства, ще бъдат третирани по сходен начин, независимо от това къде на територията на Съюза е настъпило произшествието (решение от 10 юни 2021 г., Van Ameyde España, C‑923/19, EU:C:2021:475, т. 34 и цитираната съдебна практика).
26 От предмета и текста на посочената директива е видно, че тя, както и кодифицираните с нея директиви, не цели да хармонизира режима на гражданска отговорност в държавите членки и че при сегашното състояние на правото на Съюза последните остават свободни да определят режима на гражданска отговорност, приложим към произшествията, причинени при използването на моторни превозни средства (решение от 10 юни 2021 г., Van Ameyde España, C‑923/19, EU:C:2021:475, т. 37 и 38, както и цитираната съдебна практика). Във всеки случай същата директива няма за цел да осигури и защитата на потребителите.
27 Освен това Директива 2009/103 не съдържа нито една разпоредба, която да позволява на националните съдилища да разрешат въпроса за собствената си местна подсъдност в рамките на една държава членка.
28 С първия си въпрос обаче запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали предявеният от застрахователно дружество срещу виновния водач регресен иск с цел възстановяване на обезщетението, което дружеството е платило по сключения между тези две страни договор за застраховка „Гражданска отговорност“ за моторни превозни средства, попада в приложното поле на Директива 2009/103, и по-специално на член 13 от нея. Както е видно от акта за преюдициално запитване, този въпрос е поставен, за да се определи, в съответствие с българските процесуални норми, съдът, който е местно компетентен да се произнесе по такъв иск.
29 Въпреки това, както бе посочено в точка 23 от настоящото определение, запитващата юрисдикция не дава уточнения, от които да се установи връзката между, от една страна, националните разпоредби, уреждащи отношенията между застрахователното дружество и виновния водач, и от друга страна, член 13 от Директива 2009/103, който забранява възможността съдържащите се в застрахователни договори клаузи за изключение да бъдат противопоставяни на трети пострадали лица от застрахователно събитие лица в рамките на техните искове. Освен това тази юрисдикция не уточнява и дали такива клаузи за изключване на застраховката са били предвидени в разглеждания в главното производство застрахователен договор.
30 Що се отнася, на второ място, до член 38 от Хартата, следва да се припомни, че съгласно член 51, параграф 1 от същата разпоредбите на Хартата се отнасят за държавите членки единствено когато те прилагат правото на Съюза, като посоченият член 51, параграф 1 потвърждава постоянната практика на Съда, според която основните права, гарантирани в правния ред на Съюза, трябва да се прилагат във всички случаи, уредени от правото на Съюза, но не и извън тези случаи (решение от 19 ноември 2019 г., A. K. и др. (Независимост на дисциплинарната колегия на Върховния съд), C‑585/18, C‑624/18 и C‑625/18, EU:C:2019:982, т. 78 и цитираната съдена практика). В случая обаче недостатъчната информация относно приложимостта в главното производство на разпоредбите на Директива 2009/103 не позволява на Съда да определи дали разглежданото в това производство национално законодателство трябва да се преценява от гледна точка на разпоредбите на Хартата.
31 С оглед на всички изложени съображения настоящото преюдициално запитване е явно недопустимо на основание член 53, параграф 2 от Процедурния правилник.
32 При все това следва да се припомни, че запитващата юрисдикция си запазва възможността да отправи ново преюдициално запитване, като представи на Съда всички данни, които да му позволят да се произнесе (вж. в този смисъл решение от 11 септември 2019 г., Călin, C‑676/17, EU:C:2019:700, т. 41 и цитираната съдебна практика, и определение от 28 ноември 2023 г., Свивов, C‑373/23, EU:C:2023:929, т. 21).
По съдебните разноски
33 С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски.
По изложените съображения Съдът (осми състав) определи:
Преюдициалното запитване, отправено от Софийски районен съд (България) с акт от 26 юни 2023 г., е явно недопустимо.
Подписи