Дело C‑619/18 R
Европейска комисия
срещу
Република Полша
„Обезпечително производство — Член 279 ДФЕС — Молба за постановяване на временни мерки — Член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС — Харта на основните права на Европейския съюз — Член 47 — Ефективна съдебна защита — Независимост на съдебната власт“
Резюме — Определение на Съда (голям състав) от 17 декември 2018 г.
1. Обезпечително производство — Спиране на изпълнението — Временни мерки — Условия за постановяване — Fumus boni juris — Неотложност — Значителна и непоправима вреда — Кумулативен характер — Сравнително претегляне на засегнатите интереси — Право на преценка на съдията по обезпечителното производство
(членове 278 и 279 ДФЕС; член 160, параграф 3 от Процедурния правилник на Съда)
2. Обезпечително производство — Спиране на изпълнението — Временни мерки — Условия за постановяване — Fumus boni juris — Разглеждане prima facie на правните основания, изтъкнати в подкрепа на жалбата по главното производство — Иск за установяване на неизпълнение на задължения — Национални разпоредби, които намаляват възрастта за пенсиониране на съдиите във Върховния съд и предоставят на президента на държавата членка право на преценка относно удължаването на активната съдийска служба на тези съдии — Основания, които поставят въпроса за точния обхват на разпоредбите на член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС във връзка с член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз в контекста на упражняваната от държава членка компетентност да организира съдебната си система — Основания, които сочат наличието на сложни правни въпроси — Вероятна основателност на твърденията за наличието на основания
(член 19, параграф 1 ДЕС; членове 278 и 279 ДФЕС; член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз)
3. Обезпечително производство — Спиране на изпълнението — Временни мерки — Условия за постановяване — Неотложност — Значителна и непоправима вреда — Понятие — Опасност от посегателство срещу независимостта на върховната съдебна инстанция на държава членка — Включване
(член 2 и член 19, параграф 1 ДЕС; членове 278 и 279 ДФЕС; член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз)
4. Обезпечително производство — Спиране на изпълнението — Временни мерки — Условия за постановяване — Претегляне на всички разглеждани интереси — Иск за установяване на неизпълнение на задължения — Национални разпоредби, които намаляват възрастта за пенсиониране на съдиите във Върховния съд и предоставят на президента на държавата членка право на преценка относно удължаването на активната съдийска служба на тези съдии — Опасност от посегателство срещу независимостта на върховната съдебна инстанция на държава членка — Интерес на съответната държава членка от добро функциониране на върховната съдебна инстанция — Предимство на общия интерес на Съюза
(член 19, параграф 1 ДЕС; членове 278 и 279 ДФЕС; член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз)
5. Държави членки — Задължения — Неизпълнение на задължения — Обосновка, изведена от вътрешния правов ред — Недопустимост
(член 258 ДФЕС)
1. Вж. текста на определението.
(вж. т. 29)
2. Съгласно постоянната съдебна практика условието за fumus boni juris е изпълнено, когато поне едно от основанията в подкрепа на главното искане, изложени от искащата временни мерки страна, на пръв поглед не може да бъде обявено за лишено от сериозно основание. Такъв е случаят по-специално когато някое от изтъкнатите основания разкрива наличието на сложни правни въпроси, чийто отговор не е категорично ясен и следователно предполага задълбочен анализ, който не може да се извърши от съдията по обезпечителното производство, а трябва да бъде предмет на производството по съществото на спора, или когато пренията между страните разкриват наличието на сериозен правен спор, чието решение не е категорично ясно.
В рамките на молба за допускане на временни мерки — подадена в контекста на иск за неизпълнение на задължения от държава членка, за да се установи, че от една страна, като е намалила възрастта за пенсиониране на съдиите във Върховния съд и като е приложила тази мярка по отношение на действащите съдии, назначени в тази юрисдикция преди определена дата, и от друга страна, като е предоставила на президента на държавата членка право на преценка относно удължаването на активната съдийска служба на съдиите в тази юрисдикция след навършване на новоопределената възраст за пенсиониране, посочената държава членка не е изпълнила задълженията си, произтичащи от член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС във връзка с член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз — като се има предвид, че изтъкнатите от Комисията основания повдигат въпроса за точния обхват на горецитираните разпоредби в контекста на упражняването от дадена държава членка на правомощията ѝ да организира съдебната си система, страните поставят на обсъждане сложен правен въпрос, чийто отговор не е категорично ясен и следователно предполага задълбочен анализ, който не може да се извърши от съдията по обезпечителното производство.
Освен това, като има предвид по-специално практиката на Съда, и по-конкретно решения от 27 февруари 2018 г., Associaçâo Sindical dos Juzes Portugueses (C‑64/16, EU:C:2018:117) и от 25 юли 2018 г., Minister for Justice and Equality (Недостатъци на съдебна система), C‑216/18 PPU, EU:C:2018:586), доводите, които Комисията излага, на пръв поглед не могат да бъдат обявени за лишени от сериозно основание.
Всъщност съгласно тази съдебна практика всяка държава членка трябва да гарантира, че органите, които в качеството си на „юрисдикции“ по смисъла на правото на Съюза са част от системата ѝ от способи за защита в „областите, обхванати от правото на Съюза“ по смисъла на член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС, изпълняват изискванията на ефективната съдебна защита.
Запазването на независимостта на посочените органи обаче е от първостепенно значение, за да се гарантира тази защита, видно от член 47, втора алинея от Хартата, съгласно който достъпът до „независим“ съд е едно от изискванията, свързани с основното право на ефективни правни средства за защита.
С оглед на гореизложеното на пръв поглед не може да се изключи, че спорните национални разпоредби нарушават задължението на държавата членка, произтичащо от разпоредбите на член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС във връзка с член 47 от Хартата, да гарантира ефективна съдебна защита в областите, обхванати от правото на Съюза.
(вж. т. 30, 39—42 и 44)
3. В рамките на молба за допускане на временни мерки — подадена в контекста на иск за неизпълнение на задължения от държава членка, за да се установи, че от една страна, като е намалила възрастта за пенсиониране на съдиите във Върховния съд и като е приложила тази мярка по отношение на действащите съдии, назначени в тази юрисдикция преди определена дата, и от друга страна, като е предоставила на президента на държавата членка право на преценка относно удължаването на активната съдийска служба на съдиите в тази юрисдикция след навършване на новоопределената възраст за пенсиониране, посочената държава членка не е изпълнила задълженията си, произтичащи от член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС във връзка с член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз — обстоятелството, че е възможно независимостта на Върховния съд да не бъде гарантирана до постановяването на окончателното съдебно решение, може да причини значителна вреда от гледна точка на правния ред на Съюза и съответно на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, както и на прогласените в член 2 ДЕС ценности, на които се основава Съюзът, и по-специално правовата държава. Освен това националните върховни юрисдикции играят първостепенна роля в съдебните системи на държавите членки, от които са част, за прилагането на правото на Съюза на национално равнище, поради което евентуално посегателство срещу независимостта на дадена национална върховна юрисдикция може да засегне цялата съдебна система на съответната държава членка.
Освен това значителната вреда може да бъде и непоправима.
Всъщност, от една страна, в качеството си на юрисдикция, действаща като последна инстанция, Върховният съд постановява решения, включително по дела, отнасящи се до прилагането на правото на Съюза, които се ползват със силата на пресъдено нещо и поради това може да предизвикат необратими последици от гледна точка на правния ред на Съюза
От друга страна, предвид силата на решенията на Върховния съд по отношение на по-нисшестоящите национални съдилища, фактът, че е възможно независимостта на този съд да не бъде гарантирана до постановяването на окончателното съдебно решение, може да застраши доверието на държавите членки и техните съдилища в съдебната система на разглежданата държава членка и съответно в зачитането на принципите на правовата държава от тази държава членка.
При тези обстоятелства е налице опасност да бъдат застрашени принципите на взаимно доверие и взаимно признаване между държавите членки, които се основават на схващането, че държавите членки споделят помежду си поредица от общи ценности, на които се основава Съюзът, като принципите на правовата държава.
Поставянето под въпрос на тези принципи може да доведе до значителни и непоправими последици от гледна точка на доброто функциониране на правния ред на Съюза, по-специално в областта на съдебното сътрудничество по гражданскоправни и наказателноправни въпроси, което почива на особено висока степен на доверие между държавите членки, що се отнася до съответствието на техните съдебни системи с изискванията за ефективна съдебна защита.
Действително обстоятелството, че е възможно независимостта на Върховния съд да не бъде гарантирана до постановяването на окончателното съдебно решение, би могло да стане причина държавите членки да откажат да признаят и изпълнят съдебни решения, постановени от съдилищата на разглежданата държава членка, което може да причини значителна и непоправима вреда от гледна точка на правния ред на Съюза.
(вж. т. 68—71, 73—76)
4. Оказва се, че в повечето обезпечителни производства както постановяването, така и отказът да се допусне исканото спиране на изпълнението в известна степен може да породят определени окончателни последици, и съдията по обезпечителното производство, сезиран с молба за спиране на изпълнението, трябва да претегли рисковете, свързани с всяко от възможните разрешения. По-конкретно това означава по-специално да се провери дали интересът на страната, която е поискала временните мерки, да постигне спиране на изпълнението на национални разпоредби, надделява над интереса от незабавното им прилагане. При тази проверка следва да се определи дали евентуалната отмяна на тези разпоредби, след като Съдът уважи иска по същество, би позволила връщане на положението, съществувало преди тяхното незабавно изпълнение, и обратно, в каква степен спирането би могло да попречи на постигането на целите, преследвани с посочените разпоредби, в случай че искът по същество бъде отхвърлен.
В рамките на молба за допускане на временни мерки — подадена в контекста на иск за неизпълнение на задължения от държава членка, за да се установи, че от една страна, като е намалила възрастта за пенсиониране на съдиите във Върховния съд и като е приложила тази мярка по отношение на действащите съдии, назначени в тази юрисдикция преди определена дата, и от друга страна, като е предоставила на президента на държавата членка право на преценка относно удължаването на активната съдийска служба на съдиите в тази юрисдикция след навършване на новоопределената възраст за пенсиониране, посочената държава членка не е изпълнила задълженията си, произтичащи от член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС във връзка с член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз — общият интерес на Съюза от гледна точка на доброто функциониране на неговия правен ред може да бъде значително и непоправимо увреден в очакване на окончателното съдебно решение, ако исканите временни мерки не бъдат разпоредени, а искът за установяване на неизпълнение на задължения бъде уважен.
От друга страна, интересът на съответната държава членка от доброто функциониране на Върховния съд не може да бъде засегнат по този начин, ако временните мерки бъдат постановени, а искът за установяване на неизпълнение на задължения бъде отхвърлен, тъй като постановяването им ще доведе само до запазването за определен период на прилагането на правния режим, съществувал преди приемането на цитираните по-горе национални разпоредби.
(вж. т. 91, 115 и 116)
5. Вж. текста на определението.
(вж. т. 108)