РЕШЕНИЕ НА ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯ СЪД (състав по жалбите)

8 септември 2009 година(*)

„Обжалване — Публична служба — Срочно наети служители — Договор за неопределено време — Решение за уволнение — Член 47, буква в), подточка i) от УРДС — Задължение за мотивиране — Явна грешка в преценката — Неограничена компетентност — Парично обезщетение“

По дело T‑404/06 P

с предмет жалба срещу Решение на Съда на публичната служба на Европейския съюз (пленум) от 26 октомври 2006 г. по дело Landgren/ETF (F‑1/05, Recueil FP, стр. I‑A‑1‑123 и II‑A‑1‑459), с която се иска отмяна на това решение,

Европейска фондация за обучение (ETF), за която първоначално се явява адв. G. Vandersanden, впоследствие адв. L. Levi, avocats,

жалбоподател,

подпомагана от

Комисия на Европейските общности, за която се явяват г‑н J. Currall и г‑н D. Martin, в качеството на представители,

встъпила страна в производството по обжалване,

като другата страна в производството е

Pia Landgren, с местожителство в Revigliasco (Италия), за която се явява адв. M.-A. Lucas, avocat,

жалбоподател в първоинстанционното производство,

ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯТ СЪД НА ЕВРОПЕЙСКИТЕ ОБЩНОСТИ (състав по жалбите),

състоящ се от: г-н M. Jaeger (докладчик), председател, г‑н J. Azizi, г‑н A. W. H. Meij, г‑н M. Vilaras и г‑н N. J. Forwood, съдии,

секретар: г-н E. Coulon,

постанови настоящото

Решение

1        С жалбата си, подадена на основание член 9 от приложение I към Статута на Съда, жалбоподателят, Европейска фондация за обучение (ETF), иска отмяната на Решение на Съда на публичната служба на Европейския съюз (пленум) от 26 октомври 2006 г. по дело Landgren/ETF (F‑1/05, Recueil FP, стр. I‑A‑1‑123 и II‑A‑1459, наричано по-нататък „обжалваното съдебно решение“), с което последният отменя решението на ETF за прекратяване на договора за неопределено време на г‑жа Pia Landgren като срочно нает служител и с междинно решение приканва страните да потърсят споразумение, определящо справедливо парично обезщетение за незаконното уволнение на последната, или при липсата на такова да представят исканията си в цифрово изражение в това отношение.

 Правна уредба

2        Съгласно член 11, първа алинея от Условията за работа на другите служители на Европейските общности (наричани по-нататък „УРДС“) разпоредбите на членове 11—26 от Правилника за длъжностните лица на Европейските общности (наричан по-нататък „Правилникът“) относно правата и задълженията на длъжностните лица се прилагат по аналогия.

3        Съгласно член 25, втора алинея от Правилника:

„Всяко индивидуално решение по настоящия правилник незабавно се съобщава в писмена форма на съответното длъжностно лице, до което се отнася. Всяко решение, което има неблагоприятни последици за длъжностното лице, трябва да бъде надлежно мотивирано.“

4        Член 47 от УРДС предвижда:

„Освен при смърт служебното правоотношение на срочно наетите служители се прекратява:

[…]

в) в случай че договорът е за неопределено време:

i)      при изтичане на срока на предизвестието, посочен в договора; срокът на предизвестието не може да бъде по-кратък от един месец за всяка прослужена година и е с продължителност най-малко три и най-много десет месеца. Въпреки това срокът на предизвестие не тече по време на отпуск за бременност и раждане или отпуск по болест, при условие че отпускът по болест не надвишава три месеца. При това срокът на предизвестието се спира по времето на тези отпуски в посочените по-горе предели,

[…]“

 Обстоятелства в основата на спора и първоинстанционно производство

5        Обстоятелствата в основата на спора и първоинстанционното производство са описани в точки 6—32 от обжалваното съдебно решение, от които се извеждат следните данни.

6        Г-жа Landgren, родена на 21 юни 1947 г., е наета на 3 януари 1995 г. като срочно нает служител от категория C от ETF, първоначално за определен срок, а впоследствие, считано от 18 юли 2000 г., за неопределено време.

7        В направената ѝ оценка за срока за изпитване от 10 май 1995 г. се съдържат следните оценки:

–        що се отнася до „Способност на служителя да изпълнява служебните си задължения“: оценката „добър“, като обаче в подточка „Разбиране, приспособимост, преценка“ се дава оценка „незадоволителен“, обоснована с липсата на прецизност, на отчитане на детайла и на внимание,

–        що се отнася до „Ефективност“: оценката „добър“, като в подточка „Бързина при изпълнение на работата“ също се съдържа оценка „незадоволителен“, оправдана с няколко случая на закъснение, по-конкретно при изготвянето на договорите на членовете на персонала,

–        що се отнася до „Поведение в службата“: оценката е „много добър“.

8        В първия ѝ доклад за оценка, изготвен на 13 май 1997 г. за периода 1995—1997 г., г‑жа Landgren получава обща оценка „3“, което съответства на „задоволителен“ по скалата от 1 до 6, а именно от „отличен“ до „абсолютно незадоволителен“. По-специално тя получава оценките „добър“, що се отнася до „Компетентност“ и до „Поведение в службата“, и оценката „незадоволителен“ за подточка „Ефективност“. В това отношение се изтъкват липсата на внимание и на бързина при изпълнението на задачите. Като се подчертава като цяло положителната оценка, от нея се изисква да докаже по-голяма прецизност и да подобри своя „политически усет“.

9        Във втория доклад за оценка, изготвен на 17 юни 1998 г. за периода 1997—1998 г., ѝ е поставена оценка „2“, което съответства на „добър“. В общия си коментар оценяващото лице констатира, че изпълнението на служебните задължения от г‑жа Landgren значително се е подобрило, като в подточка „Ефективност“ отбелязва, че е възможен допълнителен напредък.

10      В третия доклад за оценка, изготвен на 17 януари 2000 г. за периода 1999—2000 г., се потвърждава общата оценка „2“, като във всички подточки също е дадена оценка „добър“. Въпреки това от г‑жа Landgren се изисква да подобри организацията на работното си време. За сметка на това се подчертават познанията ѝ за правната уредба и за функционирането на ETF.

11      В четвъртия доклад за оценка, изготвен на 29 март 2001 г. за периода 2000—2001 г., на г‑жа Landgren се поставя обща оценка „3“. Въпреки че в този доклад се изтъкват комуникативността на г‑жа Landgren, нейният такт, вежливост, широките ѝ познания за ETF, гъвкавостта ѝ и лоялността ѝ към висшестоящите, се отбелязват и слабостите в информационната област, а в подточка „Анализ и преценка“ от нея се иска да не си прави прибързани заключения, по-конкретно когато не е напълно осведомена за съответните случаи, въпреки че се признава фактът, че тя отправя добри предложения. Накрая ѝ се препоръчва да завърши обучителен курс по водене на записки по време на заседание.

12      От януари 2002 г. до януари 2003 г. включително г‑жа Landgren е наета в дирекцията на ETF, където упражнява функциите на секретар и на административен помощник, отговарящ специално за командировките и отпуските на членовете на дирекцията.

13      На 9 юли 2002 г. заместник-директорът на ETF г‑н H. изготвя междинен доклад за оценка, в който се заключава, че г‑жа Landgren не отговаря в достатъчна степен на изискванията за длъжността ѝ. Това заключение се основава на пропуските, констатирани при подготвянето на командировките и изготвянето на графици, дължащи се на липса на организация и на последващо проследяване, на ограничена способност за използване на информационни системи и на недостатъчни познания за задачите и за организационната структура на ETF. Въпреки това в този доклад се подчертават положителното отношение и усилията на г‑жа Landgren да изпълнява разнородните си задачи.

14      В края на 2002 г. двамата заместник-директори, г‑н H. и г‑н Р., изготвят в качеството си на оценители проект за доклад за оценка на г‑жа Landgren за 2002 г. съгласно нова система за оценяване на изпълнението на служебните задължения, в сила от януари същата година.

15      Г-н H. потвърждава оценката си от 9 юли 2002 г., като констатира липса на надеждност и сериозни недостатъци в по-голямата част от упражняваните служебни задължения, макар да подчертава положените от г‑жа Landgren усилия да се справи със задачите си. Той потвърждава загубата си на доверие в качеството на услугите на последната и заключава, че тя повече не може да продължава да изпълнява служебните си задължения.

16      Г-н Р. от своя страна приема, че изпълнението от г‑жа Landgren на специфичните ѝ задачи в повечето случаи е задоволително, дори добро в някои случаи, като обаче в общата си преценка подчертава закъснение при изпълнението и грешки, дължащи се на липсата на внимание, които според него се обясняват отчасти с прекомерната трудова натовареност.

17      В коментарите си по този доклад за оценка г‑жа Landgren, като оспорва някои конкретни критики на г‑н H. или като се оправдава по отношение на тях, признава, че заеманата от нея длъжност изисква твърде много от нея. Тя привлича вниманието на ръководството върху факта, че тези трудности могат да се обяснят с временни проблеми с паметта, дължащи се на здравословното ѝ състояние, както и на твърде негативните последици, които биха настъпили за нея, ако загуби работата си, предвид финансовото и семейното ѝ положение и възрастта ѝ. Поради това тя моли да се разгледа възможността да ѝ се възложат други задачи, които да са свързани с по-малко изисквания, или в същата дирекция, или в други отдели.

18      Този доклад за оценка не става окончателен и следователно не е класиран в служебното досие на г‑жа Landgren.

19      На 1 февруари 2003 г. г-жа Landgren е назначена, без ограничения на срока, в отдел „Източна Европа и Централна Азия“ на ETF, за да работи на половин работен ден като секретар на ръководителя на отдела, г‑жа S., на заместник ръководителя на отдела, г‑жа T., и на координатора на ETF. Молбата за работа на половин работен ден, приета от директора, е трябвало да обхваща периода от 1 февруари 2003 г. до 31 декември 2004 г. и е била обоснована като подготовка за пенсиониране на служител, навършил 55 години.

20      В доклада за оценка на г‑жа Landgren за 2003 г., изготвен на 18 март 2004 г., се съдържа следният пасаж:

„Pia постигна основните задачи, определени ѝ за 2003 г. Оценката на съответните основни показатели показва, че тя е могла да изпълнява задачите си ефективно и ефикасно при спазване на сроковете.

Pia показа способност да се концентрира върху работата си, като третира едновременно няколко въпроса. Тя положи съществени усилия, за да подобри паметта си.

Pia подобри способностите си за работа с информационни технологии.

Pia поддържа добри и приятелски, но почтителни отношения с останалите служители и с колегите си на работното място.“

21      Последният доклад е изготвен от г‑жа T. в качеството ѝ на изпълняващ длъжността началник на отдела в отсъствието на г‑жа S., която е в отпуск по болест от ноември 2003 г. до март 2004 г. включително, и е подписан от г‑н R., в качеството на директор. Макар че г‑жа S. не е подписала този доклад, тя все пак е посочена в него като оценител наред с г‑жа T. Безспорно е, че ръководителят на отдела не споделя оценката на г‑жа T. и има по-скоро отрицателно мнение за изпълнението на служебните задължения от г‑жа Landgren.

22      Впоследствие г-жа Landgren счита за необходимо да поиска в хода на събеседване с г‑жа S. предоставянето на възможност да продължи да упражнява дейността си на половин работен ден. В хода на това събеседване, проведено на 10 май 2004 г., ръководителят на отдела уведомява г‑жа Landgren, че си запазва възможността да обсъди това искане с директора г‑н R.

23      На 17 май 2004 г. се провежда събеседване между г‑жа Landgren и г‑н R., който ѝ предлага избор между „ранно пенсиониране“ и уволнение. Г‑н R. също уточнява, че в случай на уволнение тя би могла да се ползва от обезщетение за безработица на основание член 28а от УРДС, докато навърши минималната възраст за пенсиониране, тоест 60 години.

24      На 15 юни 2004 г. се провежда ново събеседване между г‑жа Landgren и г‑н R., този път в присъствието на определен от ETF посредник. По време на тази среща г‑н R. ѝ обяснява, че е „мил човек, но не е ефикасна секретарка“ и че поради последното той я моли да подаде оставка.

25      На трето събеседване, проведено на 25 юни 2004 г. в присъствието на други отговорни лица от ETF, г‑н R. връчва на г‑жа Landgren писмо, с което я уведомява за прекратяването на договора ѝ на срочно нает служител (наричано по-нататък „решението за уволнение“), което поражда действие на 1 януари 2005 г.

26      Това решение гласи следното:

„Уважаема Pia,

В съответствие с член 47 от УРДС и с условията по Вашия договор и по допълнителните споразумения към него със съжаление Ви уведомявам, че служебното Ви правоотношение като срочно нает служител към ETF ще бъде прекратено. Тъй като допълнителното споразумение към Вашия договор предвижда шестмесечен срок на предизвестие, последният Ви работен ден ще бъде 31 декември 2004 г.

Приемете моята голяма благодарност за приноса Ви към ETF. Желая Ви успех в бъдещата Ви кариера.“

27      След това решение г-жа Landgren е назначена в отдел „Администрация и централни служби“, считано от 1 юли 2004 г. По нейно искане ѝ е разрешено да се върне на работа на пълен работен ден, считано от тази дата.

28      Г-жа Landgren, на която през октомври 2004 г. е направена хирургическа операция, е в отпуск по болест в продължение на три месеца, като следователно срокът на предизвестието ѝ спира да тече през този период.

29      На 27 септември 2004 г. г-жа Landgren подава жалба срещу решението за уволнение на основание член 90, параграф 2 от Правилника.

30      С решение от 19 януари 2005 г. органът, оправомощен да сключва договори (наричан по-нататък „ООСД“), отхвърля тази жалба, като изтъква, че уволнението е обосновано от обстоятелството, че г‑жа Landgren не изпълнява задълженията си по задоволителен начин и в достатъчна степен и че той не упражнява по явно неправилен начин широкото право на преценка, с което разполага при оценката на интереса на службата. С оглед на задължението си за полагане на грижа той дори се стремял по-конкретно да отчете интереса на засегнатия срочно нает служител, като определил датата, на която уволнението поражда действие.

31      При тези обстоятелства на 28 април 2005 г. г‑жа Landgren подава жалба, с която иска, от една страна, отмяна на решението за уволнение, и от друга — обезщетение за причинените от посоченото решение имуществени и неимуществени вреди.

32      Първоначално първоинстанционната жалба е регистрирана в секретариата на Първоинстанционния съд под дело номер T‑180/05. С Определение от 15 декември 2005 г. съгласно член 3, параграф 3 от Решение 2004/752/ЕО, Евратом на Съвета от 2 ноември 2004 година за създаване на Съда на публичната служба на Европейския съюз (ОВ L 333, стр. 7; Специално издание на български език, 2007 г., глава 1, том 5, стр. 142) Първоинстанционният съд препраща настоящото дело на Съда на публичната служба. Жалбата е регистрирана в секретариата на Съда на публичната служба под дело номер F‑1/05.

33      С обжалваното съдебно решение Съдът на публичната служба, като постановява междинно решение, от една страна, отменя решението за уволнение, и от друга страна, приканва страните да потърсят споразумение, определящо справедливо парично обезщетение за незаконното уволнение на г‑жа Landgren, или при липсата на споразумение да му представят исканията си в цифрово изражение в това отношение в тримесечен срок от обявяване на решението.

34      След като страните уведомяват Съда на публичната служба, че не са постигнали споразумение по размера на паричното обезщетение и ETF все пак посочва, че е готова да заплати на г‑жа Landgren сума в размер на 39 265,10 EUR като обезщетение за вреди, с Определение от 22 май 2007 г. Съдът на публичната служба временно определя, до окончателното уреждане на спора, размера на паричното обезщетение на 39 000 EUR.

35      С Определение от 22 май 2007 г. председателят на Съда на публичната служба въз основа на член 77, буква б) и на член 78 от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд, приложим mutatis mutandis към Съда на публичната служба по силата на член 3, параграф 4 от Решение 2004/752, спира производството по дело F‑1/05, докато Първоинстанционният съд се произнесе с окончателно решение по настоящото дело. Председателят на Съда на публичната служба всъщност отбелязва, че окончателното уреждане на делото би могло да зависи от въпроса дали г‑жа Landgren е напълно и трайно неработоспособна. Този въпрос налага предприемането на мерки по събиране на доказателства като определянето на медицински експерти, което с оглед на разходите по такава процедура не би било съвместимо с доброто правораздаване, докато Първоинстанционният съд не се произнесе по жалбата срещу междинното решение.

 По обжалваното съдебно решение

36      На първо място, в точки 60—79 от обжалваното съдебно решение Съдът на публичната служба разглежда довода на ETF, изведен от липсата на правно основание, което да го задължава да мотивира решението за уволнение.

37      В това отношение Съдът на публичната служба първо припомня, че съгласно постоянната съдебна практика (Решение на Съда от 26 ноември 1981 г. по дело Michel/Парламент, 195/80, Recueil, стр. 2861, точка 22, Решение на Първоинстанционния съд от 20 март 1991 г. по дело Pérez-Mínguez Casariego/Комисия, T‑1/90, Recueil, стр. II‑143, точка 73, Решение на Първоинстанционния съд от 18 март 1997 г. по дело Picciolo и Caló/Комитет на регионите, T‑178/95 и T‑179/95, Recueil FP, стр. I‑A‑51 и II‑155, точка 33, Решение на Първоинстанционния съд от 20 юли 2001 г. по дело Brumter/Комисия, T‑351/99, Recueil FP, стр. I‑A‑165 и II‑757, точка 28, Решение на Първоинстанционния съд от 16 март 2004 г. по дело Afari/ЕЦБ, T‑11/03, Recueil FP, стр. I‑A‑65 и II‑267, точка 37, Решение на Първоинстанционния съд от 6 юли 2004 г. по дело Huygens/Комисия, T‑281/01, Recueil FP, стр. I‑A‑203 и II‑903, точка 105 и Решение на Първоинстанционния съд от 3 октомври 2006 г. по дело Nijs/Сметна палата, T‑171/05, Recueil FP, стр. I‑A‑2‑195 и II‑A‑2‑999, точка 36) задължението за мотивиране представлява основен принцип на общностното право, от който е възможна дерогация единствено поради императивни съображения, и че този принцип, прогласен в член 253 ЕО и възпроизведен в член 25, втора алинея от Правилника, е част от правата и задълженията на длъжностните лица, към които препраща член 11 от УРДС.

38      Съдът на публичната служба обаче отбелязва, че с Решение от 18 октомври 1977 г. по дело Schertzer/Парламент (25/68, Recueil, стр. 1729, точки 38—40) Съдът е постановил, че при договорите за неопределено време служебното правоотношение на срочно нает служител се прекратява с изтичането на срока на предизвестието, посочен в договора, в съответствие с член 47, параграф 2 от УРДС. Съдът на публичната служба уточнява, че по този начин Съдът е заключил, че обосновката на едностранното прекратяване на този договор, изрично предвидено от последната разпоредба, попадащо в обхвата на широкото право на преценка на компетентния орган и признато от служителя към момента на наемането му, произтича от договора за наемане и следователно не е необходимо да се мотивира. Съдът на публичната служба подчертава, че според Съда именно в това отношение положението на срочно нает служител съществено се отличава от това на длъжностно лице по Правилника, така че изключва прилагането по аналогия на член 25 от Правилника, независимо от общото препращане на член 11 от УРДС към членове 11—26 от Правилника. Съдът на публичната служба допълва, че това тълкуване е потвърдено от постоянната съдебна практика (Решение на Съда от 19 юни 1992 г. по дело V./Парламент, C‑18/91 P, Recueil, стр. I‑3997, точка 39, Решение на Първоинстанционния съд от 28 януари 1992 г. по дело Speybrouck/Парламент, T‑45/90, Recueil, стр. II‑33, точка 90, Решение на Първоинстанционния съд от 17 март 1994 г. по дело Hoyer/Комисия, T‑51/91, Recueil FP, стр. I‑A‑103 и II‑341, точка 27, Решение на Първоинстанционния съд по дело Smets/Комисия, T‑52/91, Recueil FP, стр. I‑A‑107 и II‑353, точка 24, Решение на Първоинстанционния съд от 5 декември 2002 г. по дело Hoyer/Комисия, T‑70/00, Recueil FP, стр. I‑A‑247 и II‑1231, точка 55, Решение на Първоинстанционния съд от 7 юли 2004 г. по дело Schmitt/AER, T‑175/03, Recueil FP, стр. I‑A‑211 и II‑939, точки 57 и 58, Решение на Първоинстанционния съд от 23 февруари 2006 г. по дело Karatzoglou/AER, T‑471/04, Recueil FP, стр. I‑A‑2‑35 и II‑A‑2‑157, точки 43 и 44 и Решение на Първоинстанционния съд от 6 юни 2006 г. по дело Girardot/Комисия, T‑10/02, Recueil FP, стр. I‑A‑2‑129 и II‑A‑2‑609).

39      Предвид развитието на правото относно закрилата на работника срещу уволнение и злоупотреба с последователни срочни трудови договори или правоотношения, както и на общностната съдебна практика относно изискването за изрично мотивиране на актовете, които могат да имат неблагоприятни последици, Първоинстанционният съд все пак счита, че следва да се разгледа дали е възможно да не се мотивира едностранното прекратяване на договор за неопределено време на срочно нает служител.

40      На първо място, като по-конкретно отбелязва, че Рамковото споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP), въведено с Директива 1999/70/ЕО на Съвета от 28 юни 1999 година (ОВ L 175, стр. 43; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 5, стр. 129), предвижда, че договорите за неопределено време представляват „общата форма на трудово правоотношение между работодатели и работници“, която се характеризира със стабилността на заетостта, и че Съдът подчертава, че ползването от стабилността на заетостта е основен елемент от закрилата на работниците (Решение на Съда от 22 ноември 2005 г. по дело Mangold, C‑144/04, Recueil, стр. I‑9981, точка 64; вж. и Решение на Съда от 4 юли 2006 г. по дело Adeneler и др., C‑212/04, Recueil, стр. I‑6057, точка 62), Съдът на публичната служба счита, че да се позволи на работодателя да прекрати, без посочване на мотивите за прекратяването, трудово правоотношение за неопределено време, при единственото ограничение да се спази срокът на предизвестието, би означавало да не се зачете самото естество на трудовите договори за неопределено време, доколкото те гарантират определена сигурност на заетостта, и да се заличи разликата между тази категория договори и договорите с определен срок.

41      На второ място Съдът на публичната служба споменава член 4 от Конвенция № 158 на Международната организация на труда от 22 юни 1982 година относно прекратяването на трудовото правоотношение по инициатива на работодателя, съгласно която „[р]аботникът не трябва да се уволнява, без да съществува основателна причина за уволнението, свързана със способностите или с поведението на работника или основана на нуждите на функционирането на предприятието, институцията или службата“, както и член 24, буква a) от Европейската социална харта от 18 октомври 1961 г. (ревизирана), който гарантира „правото на всички работници да не бъдат освобождавани от работа без основателни причини, свързани с техните възможности или поведение или основани на текущите изисквания на предприятието, институцията или [службата]“, и член 30 от Хартата на основните права на Европейския съюз, прогласена на 7 декември 2000 г. в Ница (ОВ C 364, 2000 г., стр. 1; Издание на български език ОВ C 303, 14.12.2007 г.), съгласно която „[в]секи работник има право на защита срещу всяка форма на неоснователно уволнение, в съответствие с правото на Съюза и с националните законодателства и практики“. Член 41, параграф 2, трето тире от тази харта, също с оглед на правото на добра администрация, предвижда общо „задължението на администрацията да мотивира своите решения“.

42      В това отношение Съдът на публичната служба отбелязва, че основната цел на споменатата харта е да препотвърди „правата, произтичащи по-специално от общите конституционни традиции и международни задължения на държавите членки, от Договора за Европейския съюз и от общностните договори, от […] [ЕКПЧ], от социалните харти, приети от Общността и от Съвета на Европа, както и от практиката на Съда […] и на Европейския съд по правата на човека“ (вж. в този смисъл Решение на Съда от 27 юни 2006 г. по дело Парламент/Съвет, C‑540/03, Recueil, стр. I‑5769, точка 38).

43      Освен това Съдът на публичната служба счита, че като са прогласили тържествено Хартата на основните права на Европейския съюз, Европейският парламент, Съветът на Европейския съюз и Комисията на Европейските общности по необходимост са целели да ѝ придадат особено значение, което трябва да се отчита при тълкуването на разпоредбите на Правилника и на УРДС.

44      Като счита, че никакво императивно съображение не позволява изключване на срочно наетите служители по смисъла на УРДС от закрилата от неоснователно уволнение, по-специално когато те са обвързани от договор за неопределено време или когато, в случай че са обвързани от договор с определен срок, те са уволнени преди изтичането на този срок, Съдът на публичната служба заключава, че за да се гарантира достатъчна закрила в този смисъл, е от значение да се позволи, от една страна, на заинтересованите лица да се уверят, че са били спазени или накърнени легитимните им интереси, както и да преценят възможността да сезират съда, и от друга страна, да се позволи на последния да упражни своя контрол, което означава да се признае съществуването на задължение за мотивиране в тежест на компетентния орган.

45      Накрая Съдът на публичната служба подчертава, че признаването на такова задължение за мотивиране в тежест на компетентния орган не изключва обстоятелството, че последният разполага с широко право на преценка по отношение на уволнението, и че следователно контролът на общностния съд е ограничен до проверка на липсата на явна грешка или на злоупотреба с власт (Решение на Първоинстанционния съд от 11 февруари 1999 г. по дело Carrasco Benítez/EMEA, T‑79/98, Recueil FP, стр. I‑A‑29 и II‑127, точка 55, Решение на Първоинстанционния съд от 12 декември 2000 г. по дело Dejaiffe/СХВП, T‑223/99, Recueil FP, стр. I‑A‑277 и II‑1267, точка 53 и Решение на Първоинстанционния съд от 6 февруари 2003 г. по дело Pyres/Комисия, T‑7/01, Recueil FP, стр. I‑A‑37 и II‑239, точки 50 и 51), и че изложените по-горе съображения не са в противоречие с член 47 от УРДС, доколкото в буква в), подточка i) от този член само се предвижда срок на предизвестието и се урежда неговата продължителност, без да се разглежда въпросът за обосноваването на уволнението.

46      На второ място, в точки 77—81 от обжалваното съдебно решение Съдът на публичната служба иска да установи дали това задължение за мотивиране е изпълнено в конкретния случай. Като отбелязва, че макар при наличието на мярка за уволнение на служител, нает с договор за неопределено време, да е от особено значение мотивите, на които се основава такава мярка, по общо правило да бъдат ясно и писмено изложени, за предпочитане в самия текст на съответното решение, Съдът на публичната служба все пак счита, че задължението за излагане на мотивите за уволнението би могло да се приеме за изпълнено и ако в хода на събеседванията с висшестоящите му заинтересованото лице е било надлежно уведомено за тези мотиви и ако решението на ООСД е взето в кратък срок след провеждането на тези събеседвания, като допълва, че ако е необходимо, ООСД може и да допълни тези мотиви на стадия на отговора на подадената от заинтересованото лице жалба.

47      В конкретния случай Съдът на публичната служба отбелязва, че г‑жа Landgren е била уведомена в хода на събеседванията, проведени с г‑н R. на 15 и на 25 юни 2004 г., за съображенията, поради които той възнамерява да прекрати договора ѝ на срочно нает служител поради професионална некомпетентност, и че в отговор на жалбата ѝ ООСД надлежно е направил допълнителни уточнения. Това позволило на г‑жа Landgren да прецени основателността на решението за уволнение и ѝ предоставило възможността да отнесе жалбата си до Съда на публичната служба, така че оплакването, изведено от неизпълнение на задължението за мотивиране, трябвало да се отхвърли.

48      На трето място, Съдът на публичната служба разглежда в точки 82—95 от обжалваното съдебно решение основателността на мотивите, обосноваващи решението за уволнение.

49      В това отношение Съдът на публичната служба преди всичко констатира, че за да обоснове уволнението, ETF е изтъкнало само „общата“ професионална некомпетентност на г‑жа Landgren, което се доказвало от натрупването на неблагоприятни доклади за оценка или критики по отношение на изпълнението на служебните задължения от последната.

50      След това Съдът на публичната служба отбелязва, че макар г‑жа Landgren през цялата ѝ кариера често да е упреквана за недостатъци като липсата на внимание, на прецизност и на бързина при изпълнението на задачите, от различните оценки за срока на изпитване и доклади за оценка е видно, че обратно на твърдяното от ETF, качествата на последната като цяло са оценени като задоволителни, дори добри (за периода от 1997 г. до 2000 г. и за 2003 г.)

51      От друга страна, той подчертава, че силно негативните оценки са формулирани в частност от две лица, а именно г‑н H., заместник-директор, на която г‑жа Landgren е секретарка от януари 2002 г. до януари 2003 г., и г‑жа S., началник на отдел, на която г‑жа Landgren също е секретарка от 1 февруари 2003 г. до 30 юни 2004 г.

52      От една страна, Съдът на публичната служба все пак приема, че що се отнася до проекта за доклад за оценка за 2002 г., този текст не само остава недовършен, но и освен това оценката на другия заместник-директор, г‑н Р., за когото г‑жа Landgren също работи през този период, съвсем не е толкова строга, като последният приема за задоволително, дори добро изпълнението на задачите от заинтересованото лице, макар да признава няколко недостатъка, които той отчасти отдава на прекомерната трудова натовареност.

53      От друга страна, Съдът на публичната служба счита, че докладът за оценка за 2003 г., изготвен на 18 март 2004 г. от г‑жа T., за която г‑жа Landgren също е работила, и който г‑н R. е подписал на 31 март 2004 г., или близо два месеца преди събеседванията, в хода на които последният е изложил на г‑жа Landgren намерението си да прекрати договора ѝ, е особено благоприятен за последната. Съдът на публичната служба по-специално подчертава, че съгласно този доклад за оценка г‑жа Landgren „[е] постигна[ла] основните задачи, поставени ѝ за 2003 г. […] способна [е] да изпълнява задачите си ефективно и ефикасно при спазване на сроковете […] показа[ла] [е] способност да се съсредоточи върху работата си, като едновременно третира няколко въпроса […] положи[ла] [е] съществени усилия за подобряване на паметта си […] подобри[ла] [е] способностите си за работа с информационни технологии […] поддържа[ла] [е] добри и приятелски, но почтителни отношения с останалите служители и с колегите си на работното място“.

54      Освен това Съдът на публичната служба установява, че от преписката не става видно, че изпълнението на професионалните задължения на г‑жа Landgren рязко се е влошило между изготвянето на последния ѝ доклад за оценка от г‑жа T. през март 2004 г., в който се съдържа похвала за изпълнението на задачите ѝ с ефективност и при спазване на сроковете, и приемането на решението за уволнение по-малко от три месеца по-късно.

55      Следователно Съдът на публичната служба счита, че решението за уволнение е опорочено поради явна грешка в преценката и трябва да се отмени.

56      На четвърто и последно място, като констатира, че г‑жа Landgren е заявила, че здравословното ѝ състояние се е влошило силно и че физическото ѝ състояние не ѝ позволява отново да упражнява дейност в рамките на ETF, Съдът на публичната служба постановява, че за да осигури в интерес на последната полезно действие на съдебното решение за отмяна, следва да упражни неограничената компетентност, която му е предоставена в споровете от финансов характер, като прикани ETF да потърси справедливо решение, с което да се предостави адекватна защита на правата на г‑жа Landgren (вж. в този смисъл Решение на Съда от 6 юли 1993 г. по дело Комисия/Albani и др., C‑242/90 P, Recueil, стр. I‑3839, точка 13 и Решение на Първоинстанционния съд от 31 март 2004 г. по дело Girardot/Комисия, T‑10/02, Recueil FP, стр. I‑A‑109 и II‑483, точка 89).

57      Поради това той приканва страните на първо място да потърсят споразумение, определящо справедливо парично обезщетение за незаконното уволнение на г‑жа Landgren, и на следващо място да го уведомят за размера на така определената сума или при липсата на споразумение да му представят исканията си в цифрово изражение в това отношение в тримесечен срок от обявяване на обжалваното съдебно решение.

 По жалбата

I –  Производство

58      ETF подава настоящата жалба в секретариата на Първоинстанционния съд на 22 декември 2006 г.

59      На 26 март 2007 г. Комисията подава молба за встъпване в производството. С Определение от 19 април 2007 г. председателят на състава по жалбите уважава молбата на Комисията да встъпи в подкрепа на исканията на ETF.

60      Г‑жа Landgren представя писмения си отговор на 16 април 2007 г.

61      С писмо от 4 юни 2007 г. ETF моли за разрешение да представи писмена реплика, въпреки че срокът за представяне на такова искане е изтекъл на 10 май 2007 г., като изтъква наличието на непреодолима сила. С акт от 12 юни 2007 г. председателят на състава по жалбите отхвърля това искане.

62      На 6 юни 2007 г. Комисията представя писменото си становище при встъпване. ETF и г‑жа Landgren представят становищата си по посоченото становище съответно на 19 юли и на 28 август 2007 г.

63      Въз основата на доклад на съдията докладчик Първоинстанционният съд (състав по жалбите) установява, че страните не са представили искане за насрочване на съдебно заседание в едномесечния срок, считано от уведомлението за приключване на писмената фаза на производството, и взема решение в приложение на член 146 от Процедурния правилник да се произнесе без провеждане на устна фаза на производството.

II –  Искания на страните

64      ETF моли Първоинстанционния съд:

–        да отмени обжалваното съдебно решение и като следствие от това да признае валидността на обжалваното в първоинстанционното производство решение за уволнение, от една страна, и липсата на правно основание за обезщетяване на г‑жа Landgren, от друга страна,

–        да осъди г‑жа Landgren да заплати съдебните разноски, включително тези във връзка с производството пред Съда на публичната служба.

65      Г-жа Landgren моли Първоинстанционния съд:

–        да отхвърли жалбата,

–        при условията на евентуалност да уважи представените от нея в първоинстанционното производство искания,

–        да осъди ETF да заплати съдебните разноски.

66      Комисията моли Първоинстанционния съд:

–        да отмени обжалваното съдебно решение,

–        като следствие от това и като основно искане — да обяви за недопустима жалбата по първоинстанционното производство, или най-малкото изложените в нея искания за обезщетение,

–        при условията на евентуалност да уважи исканията на ETF.

 От правна страна

I –  По допустимостта на жалбата

 А – Доводи на страните

67      Г-жа Landgren поддържа, че жалбата е недопустима в своята цялост, тъй като ETF се била съгласила с обжалваното съдебно решение. В това отношение тя се позовава на Решение на Съда от 8 януари 2002 г. по дело France/Monsanto и Комисия (C‑248/99 P, Recueil, стр. I‑1, точка 31), в което било постановено, че съгласието с едно съдебно решение може да възпрепятства допустимостта на подадената срещу него жалба.

68      Такова съгласие в конкретния случай ставало видно от писмото, адресирано от представителя на ETF на 10 ноември 2006 г., което представлявало едностранен правен акт, в който се изразявало намерение за съобразяване с обжалваното съдебно решение и се правел отказ от упражняването на предвидените срещу това съдебно решение способи за обжалване.

69      Всъщност г-жа Landgren счита, че ако ETF възнамерявала да подаде жалба срещу обжалваното съдебно решение, тя трябвало да се въздържи да отправя предложение за изпълнение на това съдебно решение преди подаването на своята жалба и на това основание да отправя искане за спиране на висящото пред Съда на публичната служба производство.

70      Обратно, ETF обаче я приканила, без да си запазва правото евентуално да подаде жалба, да ѝ направи предложение с оглед на сключване на споразумение за обезщетение или, при липсата на такова, да представи на Съда на публичната служба искания за обезщетение в цифрово изражение. С такова споразумение или искания могло окончателно да се сложи край на спора и да се изключи последващото упражняване на способ за защита, тъй като задължението за обезщетение вече нямало да произтича от обжалваното съдебно решение, а от посоченото споразумение или искания.

71      Така ETF посочила в писмото от 10 ноември 2006 г., че се надявала да намери основа за разбирателство с нея. В това отношение г‑жа Landgren отбелязва, че ако ETF предвиждала да подаде жалба, от малко значение би било, че страните са постигнали споразумение, което неизбежно щяло да се постави под въпрос от споменатата жалба.

72      Това се потвърждавало и от указанието, предоставено от ETF, съгласно което било желателно г‑жа Landgren възможно най-бързо да ѝ изпрати своето предложение, за да може изплащането на обезщетението да се поеме от бюджета за 2006 г. Ето защо според г‑жа Landgren от това следва да се заключи, че ETF действително имала намерение да изпълни окончателно обжалваното съдебно решение, доколкото в обратния случай щяло да бъде от малко значение дали сумата ще се поеме от бюджета за 2006 г. или от този за 2007 г.

73      Следователно като, на първо място, в писмото си от 5 декември 2006 г. си запазила правото да подаде жалба срещу обжалваното съдебно решение и след това на 8 декември 2006 г. оттеглила предложението си за обезщетение, направено в писмото от 5 декември 2006 г., и като, накрая, подала настоящата жалба, ETF нарушила принципа на правната сигурност, и то в още по-голяма степен предвид обстоятелството, че отправеното на 10 ноември 2006 г. предложение било прието.

74      От друга страна, според г‑жа Landgren дори да се предположи, че няма основание да се приеме, че писмото от 10 ноември 2006 г. представлява приемане на обжалваното съдебно решение от страна на ETF, точните, съвпадащи и безусловни уверения, дадени от представителя на ETF, породили у нея оправдани правни очаквания, че това съдебно решение ще бъде бързо и окончателно изпълнено. На първо място, като в писмото си от 5 декември 2006 г. си запазила правото да подаде жалба срещу обжалваното съдебно решение и като на 8 декември 2006 г. оттеглила предложението си за обезщетение, направено в писмото от 5 декември 2006 г., и след това като подала настоящата жалба, ETF нарушила принципа на защита на оправданите правни очаквания. Освен това подобна промяна на позицията била от естество да „породи съмнение“ относно личния и конкретен интерес на последната от решаването на спора. Това се потвърждавало от молбата за встъпване от страна на Комисията, от която ставало видно, че преследваният интерес в действителност се изразявал в последиците от обжалваното съдебно решение върху подхода, основан на съдебната практика, съгласно който уволнението на срочно наети служители не трябва да се мотивира.

75      ETF и Комисията считат, че тези доводи са неоснователни.

 Б – Съображения на Първоинстанционния съд

76      Независимо от прегледа на въпроса дали понятието за приемане е приложимо в рамките на жалбата за отмяна на решение, прието от общностна институция, следва да се припомни, че от член 233 ЕО става видно, че институцията, издала отменения акт, е длъжна да предприеме необходимите за изпълнение на съдебното решение мерки.

77      В конкретния случай Съдът на публичната служба приканил ETF да потърси справедливо решение, от естество да защити адекватно правата на г‑жа Landgren. Ето защо в точка 2 от диспозитива на обжалваното съдебно решение Съдът на публичната служба постановява, че страните трябва в тримесечен срок от обявяването на съдебното решение да посочат или определения по общо съгласие размер на паричното обезщетение, произтичащо от незаконността на решението за уволнение, или, при липсата на споразумение, исканията си в цифрово изражение относно размера на това обезщетение.

78      Накрая, в съответствие с член 244 ЕО решенията на Съда на публичната служба имат изпълнителна сила при условията, предвидени в член 256 ЕО.

79      Следва, че предвид диспозитива на обжалваното съдебно решение, разглеждан в светлината на неговите мотиви, по-конкретно на точка 93 от него, ETF е била длъжна да се обърне към г‑жа Landgren, за да се опита да постигне споразумение за паричното обезщетение, което се предоставяло на последната с посоченото съдебно решение. Впрочем самата г‑жа Landgren посочва в писмото си от 22 ноември 2006 г., че „[ETF] трябва да [ѝ] отправи […] предложение за обезщетение, въз основа на което тя да се произнесе, още повече че очевидно институцията ответник следва да изпълни дадено съдебно решение за отмяна“.

80      Тъй като по силата на член 12 от приложение I към Статута на Съда жалбата пред Първоинстанционния съд няма суспензивно действие, обстоятелството, че ETF се е обърнало към г‑жа Landgren с оглед на изпълнение на решението на Съда на публичната служба, само по себе си не означава, че тя се е отказала от това да подаде жалба. Във всеки случай отказът от упражняването на способи за обжалване, доколкото той води до загубата на право, не може да доведе до недопустимостта на жалба, освен в хипотезата, когато отказът е могъл да се установи ясно и безусловно.

81      Случаят очевидно не е такъв в конкретното дело. Не само в писмото от 10 ноември 2006 г. по никакъв начин не се споменава подобен отказ, но и ETF изрично посочва в писмото от 5 декември 2006 г., изпратено в отговор на писмото на г‑жа Landgren от 22 ноември 2006 г., че ETF „впрочем си запазва правото, независимо от това предложение, да подаде жалба срещу Решението на [Съда на публичната служба] от 26 октомври 2006 г.“

82      Без значение в това отношение е, че ETF е посочило, че се надява да намери основа за разбирателство с г‑жа Landgren, като това просто свидетелства за волята да се изпълни добросъвестно решението на Съда на публичната служба. Също така предвид обстоятелството, че жалбата няма суспензивно действие, желанието на ETF обезщетението на г‑жа Landgren да се поеме от бюджета за 2006 г., не означава по необходимост, че ETF няма намерение да подаде жалба, нито a fortiori че тя изрично се е отказала да стори това.

83      Поради същите мотиви г‑жа Landgren не би могла да упреква ETF в нарушение на принципа на защита на оправданите правни очаквания. Всъщност следва да се припомни, че съгласно добре установената съдебна практика всяко лице има право да се позове на този принцип, когато се намира в положение, при което администрацията на Общността е породила у него основателни надежди, като му е предоставила конкретни уверения. Дадените уверения трябва освен това да бъдат съобразени с приложимите норми (вж. Решение на Съда от 18 юли 2007 г. по дело AER/Karatzoglou, C‑213/06 P, Сборник, стр. I‑6733, точка 33 и цитираната съдебна практика). Дори да се предположи обаче, че на ETF, в качеството ѝ на страна по спора, могат да се противопоставят изискванията, произтичащи от принципа на защита на оправданите правни очаквания, който се прилага за дейността на администрацията, достатъчно е да се отбележи, че видно от изложеното по-горе, ETF не е предоставила на г‑жа Landgren никакви точни уверения, що се отнася до евентуалното окончателно уреждане на спора.

84      Следователно настоящото възражение за недопустимост трябва да се отхвърли.

II –  По допустимостта на някои искания

 А – Доводи на страните

85      Г-жа Landgren поддържа, че исканията на ETF, целящи Първоинстанционният съд да признае законосъобразността на решението за уволнение и липсата на правно основание за задължението за обезщетение, наложено от Съда на публичната служба, са недопустими. Тези искания не удовлетворявали изискванията на член 139 от Процедурния правилник, тъй като не съответствали на представените от ETF пред Съда на публичната служба. Те също не могли да се тълкуват като целящи Първоинстанционният съд да уважи представените от ETF в първоинстанционното производство искания. Всъщност ETF представило тези искания като свързани само с отмяната на обжалваното съдебно решение, а не с разглеждането на спора от Първоинстанционния съд.

86      Г-жа Landgren допълва, че Първоинстанционният съд не е компетентен „да реши делото“. От изложеното по-горе тя заключава, че жалбата трябва да се разгледа като целяща само отмяната на обжалваното съдебно решение, а не като поставяща под въпрос положението ѝ. Поради това съществували съмнения относно личния и конкретен характер на правния интерес на ETF и жалбата трябвало да се отхвърли в нейната цялост.

 Б – Съображения на Първоинстанционния съд

87      Както твърди г-жа Landgren, съдът, който разглежда делото на втора инстанция, не разполага в по-голяма степен от съда по първоинстанционното производство с компетентността да прави общи декларации, които надхвърлят строгата рамка на спора. Следователно исканията на ETF, целящи Първоинстанционният съд да признае законосъобразността на решението за уволнение и липсата на правно основание за задължението за обезщетение, наложено от Съда на публичната служба, трябва да се обявят за недопустими, което впрочем ETF не оспорва.

88      Дори да се предположи, че чрез исканията си ETF е изразило желанието си Първоинстанционният съд да се произнесе окончателно по спора, налага се изводът, че във всеки случай член 13 от приложение I към Статута на Съда предвижда, че ако жалбата е основателна, Първоинстанционният съд отменя решението на Съда на публичната служба и решава сам спора, но когато фазата на производството не позволява това, той връща делото на Съда на публичната служба. Следователно въпросът дали ETF е поискала Първоинстанционният съд сам да се произнесе по спора е ирелевантен.

III –  По допустимостта на жалбата в първоинстанционното производство

 А – Доводи на страните

89      Комисията поддържа, че Съдът на публичната служба трябвало да обяви за недопустима жалбата, подадена от г‑жа Landgren в първоинстанционното производство.

90      Всъщност Комисията счита, че тъй като договорът за наемане, сключен между г‑жа Landgren и ETF, предвиждал, че институцията или служителят са могли да го прекратят при условията, предвидени в членове 47—50 от УРДС, жалбата срещу решението за уволнение, взето от ETF въз основа на член 47 от Правилника и при това в съответствие с разпоредбите на договора, била подадена късно.

91      Комисията подчертава, че в Решение от 14 септември 2006 г. по дело Комисия/Fernández Gómez (C‑417/05 P, Recueil, стр. I‑8481) Съдът отменя решението на Първоинстанционния съд, постановено в първоинстанционното производство, и обявява за недопустима жалбата, подадена от съответния срочно нает служител срещу отказа на Комисията да поднови договора му. Съдът отбелязал, че договорът за наемане предвижда, че не подлежи на подновяване. Като припомня, че само трудовият договор е източник на правни последици за посочените в Правилника лица, Съдът констатирал, че срочно наетият служител не е обжалвал договора за наемане в законовите срокове и поради това не е било допустимо да обжалва решение, взето в съответствие с изричните разпоредби на този договор. В конкретния случай трябвало да се следва аналогичен анализ.

92      От друга страна, Комисията признава, че в съответствие с член 40 от Статута на Съда и с постоянната съдебна практика, тъй като ETF не се е позовала на недопустимостта на жалбата в първоинстанционното производство нито пред Съда на публичната служба, нито на стадия на обжалването, не е допустимо Комисията като встъпила страна да представя искания в този смисъл.

93      Въпреки това, след като ставало въпрос за липса на абсолютна процесуална предпоставка, Съдът на публичната служба бил длъжен да я разгледа служебно (Решение на Съда от 24 март 1993 г. по дело CIRFS и др./Комисия, C‑313/90, Recueil, стр. I‑1125, точки 28 и 29 и Решение на Първоинстанционния съд от 26 януари 2005 г. по дело Piau/Комисия, T‑193/02, Recueil, стр. II‑209, точки 36 и 37).

94      В това отношение било без значение, че служебният преглед на това възражение за недопустимост се извършва на стадия на обжалването. От една страна, ако Първоинстанционният съд сам не можел да констатира тази недопустимост, той трябвало да се произнесе по спор, който в действителност бил недопустим. От друга страна, въпросът за допустимостта на жалбата в първоинстанционното производство бил правен въпрос, който поради това трябвало да се разгледа служебно от Първоинстанционния съд на стадия на обжалването.

95      В становището си по писменото становище при встъпване на Комисията ETF се присъединява към доводите на последната и счита, че жалбата в първоинстанционното производство е недопустима поради късното ѝ подаване. ETF допълва, че е допустимо Комисията да изтъкне това правно основание, свързано с обществения ред, на стадия на обжалването и дори ETF да не се била позовала на недопустимостта на жалбата.

96      Г-жа Landgren поддържа, че правното основание на Комисията, изведено от недопустимостта на жалбата в първоинстанционното производство, е недопустимо, тъй като не е било изложено от жалбоподателя и не е било изложено в първоинстанционното производство.

97      При условията на евентуалност г‑жа Landgren поддържа, че правното основание, изведено от недопустимостта на жалбата в първоинстанционното производство, е неоснователно.

 Б – Съображения на Първоинстанционния съд

98      Комисията твърди, че Съдът на публичната служба трябвало служебно да разгледа недопустимостта на жалбата в първоинстанционното производство. Според Комисията всъщност решението за уволнение не е породило самостоятелни правни последици спрямо договора за наемане, в който се предвиждало, че служебното правоотношение може да се прекрати при условията, предвидени в член 47 от УРДС. С решението за уволнение обаче договорът се прекратявал именно при посочените условия. Следователно жалбата в първоинстанционното производство била подадена със закъснение.

99      Без да е необходимо произнасяне по допустимостта на това правно основание, което не е изложено от ETF и не е разгледано в първоинстанционното производство, се налага изводът, че във всеки случай то трябва да се отхвърли като неоснователно (Решение на Съда от 26 февруари 2002 г. по дело Съвет/Boehringer, C‑23/00 P, Recueil, стр. I‑1873, точка 52).

100    Всъщност обстоятелствата по конкретния случай са значително по-различни от тези в случая, по който е постановено Решение по дело Комисия/Fernández Gómez, точка 91 по-горе.

101    В последното решение Съдът приема, че отрицателният отговор на ОН по искане за продължаване на договора с определен срок на срочно нает служител не съставлява акт, който има неблагоприятни последици, тъй като разпоредбите на този договор, както са изложени в адресираното до жалбоподателя придружаващо писмо, вече предвиждат, че договорът не подлежи на подновяване. Съдът смята, че отговорът на ОН не съдържа никакъв нов елемент в сравнение с посочените разпоредби, що се отнася до датата, на която договорът се прекратява, и въпроса за продължаването на договора, и не би могъл да има за последица предоставянето на нов срок за обжалване.

102    В конкретния случай обаче г‑жа Landgren е наета като срочно нает служител въз основа на договор за неопределено време, който предвижда възможност за прекратяването му от институцията или от служителя в случаите, уредени в членове 47—50 от УРДС. Така при липса на решение за уволнение договорът за наемане не би могъл да се прекрати, поради което г‑жа Landgren би продължила да бъде страна по трудово правоотношение с ETF. Следователно не може разумно да се поддържа, че решението за уволнение на г‑жа Landgren няма неблагоприятни последици за нея, тъй като именно това решение изменя правното ѝ положение, и при това съществено, тъй като прекратява нейния договор.

IV –  По първото правно основание, изведено от несъобразяване с обхвата на задължението за мотивиране

103    С това правно основание ETF упреква Съда на публичната служба, че е допуснал грешка при прилагане на правото, като е приел, че задължението за мотивиране се прилага към решението за уволнение на срочно нает служител с договор за неопределено време, прието в съответствие с член 47, буква в), подточка i) от УРДС.

 А – По релевантността на първото правно основание

1.     Доводи на страните

104    Г-жа Landgren поддържа, че правното основание, изведено от обстоятелството, че Съдът на публичната служба не се съобразил с обхвата на задължението за мотивиране, е ирелевантно, тъй като е насочено срещу мотиви на обжалваното съдебно решение, които не са от значение за разрешаване на делото.

105    Липсата на значение на мотивите относно задължението за мотивиране в областта на решенията за уволнение на срочно наети служители с договор за неопределено време, следвала от това, че от една страна, Съдът на публичната служба е отхвърлил изложеното в първоинстанционното производство правно основание, изведено от неизпълнението на задължението за мотивиране, а от друга страна, е отменил решението за уволнение, като е констатирал, че то е опорочено поради явна грешка в преценката. Следователно съображенията относно задължението за мотивиране били „без значение за диспозитива на обжалваното съдебно решение“.

106    ETF и Комисията оспорват този анализ и считат, че анализът на Съда на публичната служба във връзка със задължението за мотивиране на решението за уволнение обусловил проверката на основателността на решението за уволнение.

2.     Съображения на Първоинстанционния съд

107    ETF и Комисията по същество твърдят, че при липсата на задължение за мотивиране на решението за уволнение Съдът на публичната служба нито можел, нито трябвало да разгледа материалноправната законосъобразност на това решение.

108    В това отношение следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика задължението за мотивиране има за цел, от една страна, да осигури на заинтересованото лице достатъчно указания, за да установи дали решението е обосновано или страда от порок, който позволява да се оспори законосъобразността му, и от друга страна, да позволи на съда да упражни контрол за законосъобразност на решението (вж. Решение по дело Michel/Парламент, точка 37 по-горе, точка 22 и цитираната съдебна практика).

109    Решение, което не съдържа никакви мотиви, както с оглед на самия писмен документ, така и на текста или контекста на приемането му, всъщност не подлежи на контрол за материалноправна законосъобразност от страна на съда, при това независимо от обхвата на този контрол. Така при липса на задължение за автора на дадено решение да изложи мотивите, които са довели до приемането му, способността на съда да изпълни — когато му е възложена — задачата за контрол за материалноправна законосъобразност на актовете, с които е сезиран, както и да осигури съдебната защита на правните субекти, биха били поставени под съмнение и биха зависили от преценката на автора на посоченото решение. Следователно изискването институцията да представя мотивите за своите решения е неразривно свързано с правомощието на съда да упражнява контрол по отношение на основателността на посочените решения, като в една правова общност трябва да се гарантира, че това правомощие се упражнява при еднакви условия за всички правни субекти, които упражняват правото си на съдебна защита.

110    Следователно ако Първоинстанционният съд трябва да заключи, както твърдят ETF и Комисията, че не съществува задължение за ООСД да мотивира решенията за прекратяване на договори за неопределено време на срочно наети служители, в смисъл че в този случай ООСД трябва да изпълнява само условията относно срока на предизвестието за прекратяване, предвидени в член 47, буква в), подточка i) от УРДС, доколкото не се оспорва, че посочените условия са спазени, това обстоятелство би могло да има значение за определянето на обхвата на правомощието за контрол на съда по отношение на тези решения и следователно за законосъобразността на контрола за наличие на явна грешка в преценката, извършен в конкретния случай от Съда на публичната служба и довел до отмяната на решението за уволнение.

111    От посоченото следва, че настоящото правно основание не може в самото начало да се отхвърли като ирелевантно. Ето защо следва да се разгледа неговата основателност.

 Б – По основателността на първото правно основание

112    Настоящото правно основание се подразделя на три части, изведени, първо, от нарушение на член 47 от УРДС, както се тълкува от съдебната практика, второ, от погрешното препращане към споразумения и конвенции, които са неприложими към отношенията между институциите и техния персонал, и трето, от противоречието между изричното изискване за мотивиране и твърдението, че се допуска възможност за узнаване на мотивите за решението за уволнение чрез други средства.

1.     По първата част, изведена от нарушението на член 47 от УРДС, както се тълкува от съдебната практика

 а) Доводи на страните

113    ETF припомня, че съгласно член 47, буква в), подточка i) от УРДС служебното правоотношение на срочно наетия служител се прекратява в случая на договорите за неопределено време с изтичането на срока на предизвестието, посочен в договора, като срокът на предизвестието не може да бъде по-кратък от един месец за всяка прослужена година и е с продължителност най-малко три и най-много десет месеца.

114    Следователно единственото задължение в тежест на работодателя в случай на прекратяване на договор за неопределено време било спазването на срока на предизвестието, посочен в договора, при условие че този срок на предизвестието съответства на условията, установени в член 47, буква в), подточка i) от УРДС.

115    В това отношение ETF изтъква Решение по дело Schertzer/Парламент и Решение по дело Speybrouck/Парламент, точка 38 по-горе, от които ставало видно, че няма нужда решенията за прекратяване на договори на срочно наети служители да се мотивират. Всъщност за разлика от длъжностните лица, стабилността на чиято трудова заетост се гарантира от Правилника, спрямо срочно наетите служители се прилагали специфични условия, които се основават на сключения със съответната институция договор за наемане. Когато този договор изрично предвижда възможността да бъде прекратен едностранно, без да предвижда, чрез препращане към релевантните разпоредби от УРДС, задължение за мотивирането му, било изключено прилагането по аналогия на член 25 от Правилника, предвидено по общ начин в член 11 от УРДС.

116    Договорът за наемане на г-жа Landgren обаче само предвиждал, че „този договор може да се прекрати от институцията или от служителя на основанията, указани в членове 47—50 от УРДС, при спазване на предвидените в тези членове условия“. Тъй като членове 47—50 от УРДС не препращат към член 11 от УРДС, нито a fortiori към прилагането по аналогия на член 25 от Правилника, от ETF не можело да се изисква да мотивира в конкретния случай прекратяването на посочения договор. В това отношение ETF се основава на Решение от 17 март 1994 г. по дело Hoyer/Комисия, точка 38 по-горе, и на Решение по дело Smets/Комисия, точка 38 по-горе, съгласно които не е необходимо да се мотивира едностранното прекратяване, което изрично се предвижда от договора за наемане за неопределено време на срочно нает служител, независимо от това коя от страните прекратява договора. Тя твърди, че съгласно тези съдебни решения такова освобождаване от мотивиране се обосновава с правото на преценка, което член 47, буква в), подточка i) от УРДС предоставя на компетентния орган за прекратяването на такъв договор. В това отношение положението на срочно нает служител се отличавало от това на длъжностно лице по Правилника, така че изключвало прилагането по аналогия на член 25 от Правилника относно задължението за мотивиране на решенията, които имат неблагоприятни последици, въпреки общото препращане от член 11 от споменатите условия към членове 11—26 от Правилника във връзка с правата и задълженията на длъжностните лица.

117    Също така в Решение от 6 юни 2006 г. по дело Girardot/Комисия, точка 38 по-горе (точка 72), Първоинстанционният съд отбелязал, че срочно наетият служител, чието служебно правоотношение се основава на договор, който подлежи на едностранно прекратяване и без мотиви, при спазване на приложимото право, съществено се отличава в това отношение от длъжностното лице. Съгласно същото решение срочно наетият служител не се ползвал от стабилността на трудовата заетост, гарантирана на длъжностното лице, тъй като служебните му задължения по дефиниция се изпълнявали само за ограничен период.

118    От това ETF заключава, че Съдът на публичната служба неправилно се позовал в точка 62 от обжалваното съдебно решение на член 11 от УРДС, тъй като правният режим, който се прилага за срочно наетия служител, бил този на договора, който има сила на закон за страните и чиято цитирана по-горе разпоредба относно възможността за едностранно прекратяване от институцията или от служителя препраща само към членове 47—50 от УРДС.

119    Ето защо следвало да се приеме, че договорът на г‑жа Landgren е бил прекратен при спазване на срока на предизвестието, посочен в договора, и на член 47, буква в), подточка i) от УРДС и че в това отношение не е следвало да се изисква специално мотивиране.

120    На първо място Комисията счита, че като постановил, че ETF била обвързана със задължение за мотивиране на решението за уволнение, Съдът на публичната служба се произнесъл ultra petita или най-малкото ultra vires.

121    Комисията поддържа, че г-жа Landgren не е поискала в първоинстанционното производство член 47 от УРДС да се тълкува в смисъл, че налага задължение за мотивиране на администрацията, която иска да прекрати договор на срочно нает служител, но твърди, че въпреки тази липса на задължение за мотивиране решението при все това трябва да се основава на валидни фактически и правни мотиви.

122    Като се произнесъл по наличието на такова задължение за мотивиране, Съдът на публичната служба изменил предмета на спора, като отговорил на довод, изложен от ETF (точка 60 от обжалваното съдебно решение), но на който жалбоподателят в първоинстанционното производство не се бил позовал. По този начин Съдът на публичната служба нарушил принципа на равните процесуални възможности, като възпрепятствал възможността на ETF ефективно да изрази становище по този въпрос.

123    Комисията счита, че тези доводи са допустими, тъй като член 40, четвърта алинея от Статута на Съда и член 116, параграф 3 от Процедурния правилник допускат възможността встъпила страна да представи нови или различни правни доводи в сравнение с тези на подпомаганата от нея страна, доколкото в противен случай встъпването ѝ би било ограничено до възпроизвеждане на изложените от жалбоподателя доводи. Доводите на Комисията били в подкрепа на искането на ETF, съгласно което обжалваното съдебно решение трябва да се отмени, по съображение че Съдът на публичната служба неправилно не се е съобразил с обхвата на задължението за мотивиране. Следователно тъй като нито изменят, нито изместват определените от жалбоподателя граници на спора, тези доводи трябвало да се приемат за допустими (Решение на Съда от 8 юли 1999 г. по дело Chemie Linz/Комисия, C‑245/92 P, Recueil, стр. I‑4643, точки 32 и 33).

124    На второ място Комисията поддържа, че Съдът на публичната служба допуснал грешки при прилагане на правото, като постановил, че едностранното прекратяване на договор за неопределено време е обвързано от задължение за мотивиране.

125    На първо място, практиката на Съда и на Първоинстанционния съд останала непроменена след твърдяното развитие на правото, споменато от Съда на публичната служба в точка 65 от обжалваното съдебно решение, тъй като Първоинстанционният съд по-конкретно препотвърдил липсата на задължение за мотивиране в Решение от 6 юни 2006 г. по дело Girardot/Комисия, точка 38 по-горе.

126    На следващо място, съгласно съдебната практика Правилникът представлява lex specialis (Решение на Първоинстанционния съд от 14 юли 2005 г. по дело Le Voci/Съвет, T‑371/03, Recueil FP, стр. I‑A‑209 и II‑957, точки 122 и 123), така че неговите разпоредби могли да се отклоняват от нормите от общ характер. Впрочем специфичният характер на УРДС бил потвърден от Първоинстанционния съд (Решение на Първоинстанционния съд от 11 юли 1996 г. по дело Aubineau/Комисия, T‑102/95, Recueil FP, стр. I‑A‑357 и II‑1053, точки 45 и 46).

127    Накрая, обратно на твърденията на Съда на публичната служба в точка 76 от обжалваното съдебно решение, съображенията, че спрямо уволнението се прилагало задължение за мотивиране, противоречали на член 47 от УРДС, съгласно постоянното тълкуване на Съда и на Първоинстанционния съд. В това отношение Комисията препраща към Решение по дело Speybrouck/Парламент, точка 38 по-горе, в което Първоинстанционният съд постановил, че задължението за мотивиране съществува само в хипотезата на прекратяване на дисциплинарно основание, уредена в член 49 от УРДС.

128    На освобождаването от задължението за мотивиране съответствало задължението за спазване на срока на предизвестието и за изплащане на обезщетение за срока на предизвестието. Следователно в обжалваното съдебно решение Съдът на публичната служба наложил на институцията двойно задължение, а именно да мотивира уволнението и да изплати обезщетение за срока на предизвестието, което означавало за последната да се приложат по-високи изисквания от приложимите в хипотезата на прекратяване на дисциплинарно основание.

129    Накрая, тъй като логиката на Съда на публичната служба не изглежда съотносима към хипотезата, в която срочно наетият служител едностранно прекратява договора си за наемане, с обжалваното съдебно решение се нарушавал принципът на равно третиране на страните, произтичащ от УРДС и от съдебната практика, която предвиждала, че правото на едностранно прекратяване принадлежи и на двете страни по договора (Решение по дело Schertzer/Парламент, точка 38 по-горе, точка 47).

130    Г-жа Landgren твърди, че в рамките на настоящото правно основание ETF почти буквално възпроизвежда доводите, които вече е изложила в представената в първоинстанционното производство писмена дуплика. Такива доводи били недопустими на стадия на обжалването с оглед по-конкретно на член 58 от Статута на Съда.

131    Що се отнася до довода на Комисията, изведен от това, че Съдът на публичната служба се произнесъл ultra petita или най-малкото ultra vires, г‑жа Landgren поддържа, че той трябва да се отхвърли като недопустим, по съображение че става въпрос за правно основание, което ETF не е изложило нито в първоинстанционното производство, макар Съдът на публичната служба да го приканил да се изкаже по въпроса за задължението за мотивиране, нито в производството по обжалване. Поради това ставало въпрос за ново правно основание, което измествало или изменяло предмета на спора и което трябвало да се отхвърли като недопустимо в съответствие със съдебната практика (Решение на Първоинстанционния съд от 3 април 2003 г. по дело BaByliss/Комисия, T‑114/02, Recueil, стр. II‑1279). Във всеки случай този довод бил явно неоснователен.

132    Г-жа Landgren също счита, че доводите на ETF и на Комисията относно липсата на задължение за мотивиране на решенията за уволнение на срочно наети служители с договор за неопределено време, са неоснователни.

 б) Съображения на Първоинстанционния съд

 По оплакването на Комисията, изведено от това, че Съдът на публичната служба се произнесъл ultra petita или най-малкото ultra vires

133    Доколкото е насочено самостоятелно към отмяната на обжалваното съдебно решение, това оплакване трябва да се квалифицира като правно основание. От друга страна, както твърди г‑жа Landgren, това правно основание не е изложено от ETF в рамките на жалбата ѝ и то не може да се обедини с основанието, изведено от несъобразяване с обхвата на задължението за мотивиране.

134    Всъщност в изложението на доводите си ETF ни най-малко не твърди, че Съдът на публичната служба се е произнесъл по въпроси, които или не са част от направените от г‑жа Landgren искания, или излизат извън границите на спора, определени от правните основания на последната. ETF се ограничава до това да оспорва не самия факт, че Съдът на публичната служба се е произнесъл по въпроса за задължението за мотивиране относно решенията за прекратяване на договорите за неопределено време на срочно наети служители, а обхвата, който Първоинстанционният съд дава на това задължение.

135    Ето защо това правно основание представлява ново правно основание. Следователно съгласно разрешението, възприето в Решение по дело BaByliss/Комисия, точка 131 по-горе (точка 417), то трябва да се отхвърли като недопустимо. Всъщност съгласно това съдебно решение макар член 40, трета алинея от Статута на Съда и член 116, параграф 3 от Процедурния правилник да допускат възможността встъпила страна да представи нови или различни правни доводи в сравнение с тези на подпомаганата от нея страна, доколкото в противен случай встъпването ѝ би се ограничило до възпроизвеждане на изложените в жалбата доводи, не може да се приеме, че тези разпоредби ѝ позволяват да измени или да измести определените от жалбата граници на спора, като излага нови правни основания.

136    Във всеки случай правното основание е и неоснователно. Всъщност от първото и четвъртото правно основание, изложени в жалбата в първоинстанционното производство, става видно, че г‑жа Landgren упреква ETF, от една страна, че не е доказала, че решението за уволнение почива на основателен правен мотив, и от друга страна, че не е мотивирала решението за уволнение, ако то се основава на обща професионална некомпетентност. Освен това ETF е посветила цяла точка от дупликата на въпроса за липсата на задължение за мотивиране на решението за уволнение, за да заключи, че съображенията във връзка с мотивирането на посоченото решение както в писмената защита, така и в писмената дуплика са изложени при условията на евентуалност.

137    От посоченото следва, че въпросът за задължението за мотивиране е обсъждан от страните в първоинстанционното производство. Поради това Съдът на публичната служба не е превишил пределите на правомощията си, като е отговорил на изложения от ответника в първоинстанционното производство довод, изведен от пълната липса на такова задължение; това важи в още по-голяма степен предвид обстоятелството, че правното основание, изведено от неизпълнение на задължението за мотивиране, представлява правно основание, свързано с обществения ред, което съдът трябва да разгледа служебно (Решение на Съда от 20 февруари 1997 г. по дело Комисия/Daffix, C‑166/95 P, Recueil, стр. I‑983, точка 24).

138    Накрая, от преписката по делото става видно, че както отбелязва г‑жа Landgren, в подготвителния доклад за съдебното заседание ETF изрично се приканва да уточни „как следва да се съгласува, от една страна, твърдяната от [ETF] в писмена[та] дуплика липса на задължение за мотивиране при прекратяването на договора за неопределено време на срочно нает служител, и от друга страна, упражняването на съдебния контрол спрямо решението за прекратяване на такъв договор“. Следователно доводът, че Съдът на публичната служба е нарушил принципа на състезателното начало, освен че в действителност трябва да се разглежда като недопустимо правно основание, тъй като не е било изложено от жалбоподателя, е явно неоснователен.

 По задължението за мотивиране на решенията за прекратяване на договори на срочно наети служители с оглед на Правилника и на УРДС

–       По допустимостта

139    Г-жа Landgren счита, че тази част трябва да се отхвърли като недопустима, по съображение че ETF само възпроизвежда доводи, които вече са били представени в първоинстанционното производство.

140    В това отношение следва да се припомни, че от член 225 ЕО, от член 11, параграф 1 от приложение I към Статута на Съда и от член 138, параграф 1, буква в) от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд следва, че жалбата трябва точно да посочва пороците на решението, чиято отмяна се иска, както и правните доводи, с които по специфичен начин се подкрепя това искане. Жалбата, която не съдържа доводи, насочени към установяване на грешка при прилагане на правото, която опорочава обжалваното съдебно решение, а само възпроизвежда вече изложени пред Съда на публичната служба правни основания и доводи, не отговаря на това изискване. Всъщност подобна жалба в действителност представлява просто искане за преразглеждане на представената пред Съда на публичната служба жалба, което е извън компетентността на Първоинстанционния съд (вж. по аналогия Решение на Съда от 4 юли 2000 г. по дело Bergaderm и Goupil/Комисия, C‑352/98 P, Recueil, стр. I‑5291, точки 34 и 35).

141    Въпреки това при положение че жалбоподателят оспорва тълкуването или прилагането на общностното право от страна на Съда на публичната служба, разгледаните в първата инстанция правни въпроси могат отново да бъдат обсъдени в хода на производството по обжалване. Всъщност ако жалбоподателят не би могъл да основе жалбата си пред Първоинстанционния съд на вече изложени пред Съда на публичната служба основания и доводи, производството по обжалване отчасти би се обезсмислило (вж. по аналогия Определение на Съда от 11 ноември 2003 г. по дело Martinez/Парламент, C‑488/01 P, Recueil, стр. I‑13355, точка 39).

142    В конкретния случай обаче ETF несъмнено упреква Съда на публичната служба, че погрешно е тълкувал Правилника и УРДС, като е постановил, че спрямо решението за уволнение, което се обжалва в първоинстанционното производство, се прилага задължение за мотивиране. Следователно направеното от г‑жа Landgren възражение за недопустимост трябва да се отхвърли.

–       По съществото на спора

143    Както беше посочено в точки 98—102 по-горе, решението за уволнение представлява за срочно наетия служител, спрямо когото е насочено, решение, което съществено изменя правното му положение и което поради това има неблагоприятни последици за него.

144    В съответствие с член 25, втора алинея от Правилника всяко решение, което има неблагоприятни последици за длъжностното лице, трябва да бъде надлежно мотивирано.

145    Що се отнася до условията, приложими за срочно наетите служители, следва да се отбележи, че член 11, първа алинея от УРДС предвижда, че „разпоредбите на членове 11 до 26 от Правилника за персонала относно правата и задълженията се прилагат по аналогия“. В същата разпоредба обаче се уточнява, че „ако договорът на срочно наетия служител е с определен срок, продължителността на отпуска по лични причини по член 15, втора алинея от Правилника за персонала е ограничен до остатъка от срока на договора“.

146    Следователно в член 11 от УРДС се закрепя принципът, съгласно който членове 11—26 от Правилника се прилагат по аналогия към срочно наетите служители. Предвижда се само едно изрично изключение от този принцип относно продължителността на отпуска по лични причини по член 15, втора алинея от Правилника в случая на срочно нает служител с договор с определен срок.

147    Така при прочита на релевантните разпоредби нищо не позволява да се направи извод, че член 25 от Правилника не се прилага към случаите на прекратяване на договори за неопределено време на срочно наети служители.

148    Впрочем съгласно съдебната практика предвиденото в тази разпоредба задължение за мотивиране, което само възпроизвежда общото задължение, прогласено в член 253 ЕО, е основен принцип на общностното право, от който е възможна дерогация единствено по императивни съображения (вж. Решение по дело Huygens/Комисия, точка 37 по-горе, точка 105 и цитираната съдебна практика), както правилно подчертава Съдът на публичната служба в точка 61 от обжалваното съдебно решение. Всъщност както беше припомнено в точка 108 по-горе, задължението за мотивиране има за цел, от една страна, да осигури на заинтересованото лице достатъчно указания, за да установи дали решението е обосновано или страда от порок, който позволява да се оспори законосъобразността му, и от друга страна, да позволи на съда да упражни своя контрол за законосъобразността на решението (Решение по дело Michel/Парламент, точка 37 по-горе, точка 22). Така това задължение допринася за гарантиране на правото на ефективна съдебна защита, което е общ принцип на общностното право, който произтича от общите конституционни традиции на държавите членки, записан е в членове 6 и 13 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ), подписана в Рим на 4 ноември 1950 г., и е потвърден в член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (вж. Решение на Съда от 13 март 2007 г. по дело Unibet, C‑432/05, Сборник, стр. I‑2271, точка 37 и цитираната съдебна практика). Съдът подчертава и значението на задължението за мотивиране на решения, взети в рамките на трудови правоотношения, като отбелязва, че ефективността на съдебния контрол, който трябва да може да обхване законосъобразността на мотивите на обжалваното решение, най-общо предполага сезираният съд да може да изиска от компетентния орган да представи тези мотиви. Що се отнася по-специално до гарантирането на ефективната защита на основно право, предоставено от Договора на работниците в Общността, следва последните да могат да защитят това право при възможно най-добри условия и да имат възможност да изберат напълно съзнателно дали е в тяхна полза да сезират юрисдикцията (Решение на Съда от 15 октомври 1987 г. по дело Heylens и др., 222/86, Recueil, стр. 4097, точка 15).

149    Ето защо едно дотолкова широко изключение от общия и основен принцип на задължението за администрацията да мотивира своите решения, по-специално тези, които имат неблагоприятни последици, може да следва само от изричната и недвусмислена воля на общностния законодател, която не е изразена в този смисъл в общите разпоредби на член 25 от Правилника и на член 11 от УРДС.

150    Налага се изводът обаче, че член 47 от УРДС не предвижда, че спрямо решенията за прекратяване не се прилага задължението за мотивиране. Тъй като член 25 от Правилника представлява основен принцип относно правата на длъжностно лице, и в съответствие с член 11 от УРДС — на срочно наетия служител, следователно не би могло да се признае, че само фактът, че член 47 от УРДС не предвижда изрично, че приетите съгласно тази разпоредба решения трябва да са мотивирани, има за последица да изключи прилагането на член 25 от Правилника, доколкото последната разпоредба се прилага общо, ако не са предвидени изключения. Така специфичният характер на УРДС и характерът на Правилника на lex specialis, които се твърдят от Комисията, са ирелевантни, тъй като никой от тези актове не дерогира изрично член 253 ЕО, що се отнася до решенията за прекратяване на договори за неопределено време на срочно наети служители.

151    Освен това, макар да е вярно, както твърдят ETF и Комисията, че трудовоправната връзка между институцията и срочно наетия служител възниква въз основа на договора за наемане, последният въпреки това не може да се отклонява от императивните законови условия, предвидени в УРДС, които, що се отнася до задължението за мотивиране, препращат към Правилника. Поради това само фактът, че договорът за наемане предвижда възможност за едностранното му прекратяване, при спазване на срока на предизвестието, не може да се тълкува в смисъл, че разрешава на ООСД да се отклони от член 11 от УРДС и от член 25 от Правилника. Впрочем следва да се отбележи, че едностранният характер на така предвиденото прекратяване се отличава от въпроса за задължението за предоставяне на мотиви за него, доколкото се отнася само до липсата на изискване за взаимност на волята за прекратяване.

152    От друга страна, също така е вярно, че член 49 от УРДС относно прекратяването без предизвестие на дисциплинарно основание в случаите на сериозно неизпълнение на служебните задължения на срочно наетия служител предвижда, че „органът по член 6, първа алинея взема мотивирано решение за това, след като въпросният служител получи възможност да се защити“.

153    Не би могло обаче да се заключи, a contrario, от обстоятелството, че член 49 от УРДС изрично припомня изискванията, произтичащи от член 25 от Правилника, в хипотезата на прекратяване на дисциплинарно основание, че посочените изисквания не са приложими към случаите на прекратяване, които са извън дисциплинарните производства. Подобна логика би могла да доведе до извода, че следва да се изисква мотивирането на решение, което има неблагоприятни последици, само в хипотезата, в която това задължение изрично се предвижда от разпоредбата, представляваща правното основание за посоченото решение — тълкуване, което не се подкрепя нито от самата цел на член 25 от Правилника, нито от съдебната практика. Освен това по силата на принципа за конформното тълкуване, тъй като членове 47 и 49 от УРДС са норми от по-нисък ранг спрямо тези на Договора, те трябва да се тълкуват, доколкото е възможно, в светлината на Договора, и по-специално в конкретния случай при спазване на изискванията на член 253 ЕО.

154    Освен това трябва да се отхвърли твърдението на Комисията, съгласно което задължението за мотивиране, наложено на ООСД в хипотезата на прекратяване, основано на член 47, буква в), подточка i) от УРДС, не може да се приеме, тъй като би означавало на ООСД да се наложи двойно задължение, а именно задължение за мотивиране и за изплащане на обезщетение за срока на предизвестието, и по този начин за него да се приложат по-високи изисквания от приложимите в хипотезата на прекратяване на дисциплинарно основание.

155    Всъщност, от една страна, изплащането на срочно наетия служител на възнаграждение по време на срока на предизвестието не представлява като такова обезщетение за срока на предизвестието, доколкото служителят изпълнява служебните си задължения през този период, което оправдава получаването от него на парично възнаграждение. От друга страна, именно поради факта че служителят не се упреква в сериозно неизпълнение на задълженията си, последният се ползва от достатъчен срок, за да организира своето бъдеще, обратно на служителя, уволнен на дисциплинарно основание, който виновно не е изпълнил задълженията си, така че запазването му на заеманата длъжност би противоречало на интереса на службата. При тези обстоятелства спазването на срока на предизвестието не може да се анализира като компенсация за липсата на задължение за мотивиране, тъй като въпросът за срока на предизвестието се свързва само с основанието за уволнението.

156    Доводът на Комисията, изведен от това, че обжалваното съдебно решение нарушавало принципа на равно третиране, като налагало задължение за мотивиране само на институцията, при това въпреки че правото на едностранно прекратяване принадлежало и на двете страни по договора, също не може да се уважи. Всъщност отношенията между институцията и срочно наетия служител не се определят само от договорните разпоредби, за тях се прилагат и изискванията на Правилника. Макар обаче Правилникът да предвижда, че административните решения, които имат неблагоприятни последици, трябва да се мотивират, налага се изводът, че той не предвижда това задължение по отношение на длъжностни лица и служители, когато те вземат решения, които могат да са във вреда на администрацията. Следователно евентуалното неравенство, което произтича от това, е следствие от прилагането на Правилника, чиято валидност не се оспорва от Комисията. Впрочем доводът на Комисията се основава на погрешния постулат, съгласно който наложеното на администрацията изискване за мотивиране я лишава от правото ѝ на едностранно прекратяване. Всъщност задължението за мотивиране не забранява на администрацията да прекратява по собствена инициатива договор, който я обвързва със срочно наетия служител, а само изисква тя да изложи съображения, обосноваващи това решение, за да гарантира на споменатия служител минимални правни условия за ефективна съдебна защита.

157    От точки 143—153 по-горе става видно, че от нито една разпоредба не следва, че за решенията за уволнение, основани на член 47, буква в), подточка i) от УРДС, не трябва да се прилага член 25 от Правилника, който възпроизвежда основно, произтичащо от самия Договор изискване.

158    Освен това подобно тълкуване съответства на преследваните от член 25 от Правилника цели.

159    Тази разпоредба, приложима към срочно наетите служители по силата на член 11 от УРДС, има за цел, от една страна, да предостави на заинтересованото лице, спрямо което е прието увреждащо правното му положение решение, достатъчно указание, за да прецени обосноваността на решението и възможността да подаде жалба по съдебен ред, с която да оспори неговата законосъобразност, и от друга страна, да позволи на съда да упражни своя контрол. Тъй като спрямо решенията за прекратяване на договори за неопределено време на срочно наети служители се упражнява съдебен контрол, в съответствие с преследването на тази цел е — както за всички решения с неблагоприятни последици, чийто адресат е срочно наетият служител, включително тези с по-малко значение — решението, с което институцията прекратява служебното правоотношение на срочно наетия служител, да бъде мотивирано.

160    При липсата на такова задължение за мотивиране не би било възможно общностният съд да упражни надлежно своя, дори и ограничен, контрол, докато в крайна сметка администрацията би могла свободно и по произволен начин да се произнася относно съдбата на срочно нает служител, и при това въпреки че в съответствие със съдебната практика, когато компетентният орган се произнася по положението на служител, той е длъжен при оценката на интереса на службата да вземе предвид всички данни, които могат да определят неговото решение, и по-конкретно интереса на въпросния служител. Това всъщност следва от задължението на администрацията за полагане на грижа, което отразява равновесието на взаимните права и задължения, създадени от Правилника и по аналогия от УРДС в отношенията между публичния орган и неговите служители (вж. Решение по дело Dejaiffe/СХВП, точка 45 по-горе, точка 53 и цитираната съдебна практика).

161    Макар да е вярно, че Правилникът предоставя на длъжностните лица по-голяма стабилност на трудовата заетост, доколкото хипотезите на окончателно прекратяване на служебното правоотношение против волята на заинтересованото лице са строго ограничени, следва все пак да се подчертае, че по-голямата нестабилност на трудовата заетост на срочно наетия служител не се изменя от задължението за мотивиране, наложено на ООСД при прекратяването на договори за неопределено време на срочно наети служители.

162    Всъщност по-голямата нестабилност по-конкретно произтича от широкото право на преценка, с което разполага ООСД при прекратяването на договор за неопределено време на срочно нает служител в съответствие с член 47, параграф 1, буква в), подточка i) от УРДС и при спазване на срока на предизвестието, посочен в договора, поради което контролът на общностния съд следва да се свежда до проверка на наличието на явна грешка или на злоупотреба с власт (Решение на Съда от 26 февруари 1981 г. по дело de Briey/Комисия, 25/80, Recueil, стр. 637, точка 7, Решение по дело Speybrouck/Парламент, точка 38 по-горе, точки 97 и 98, Решение от 17 март 1994 г. по дело Hoyer/Комисия, точка 38 по-горе, точка 27 и Решение по дело Smets/Комисия, точка 38 по-горе, точка 24).

163    Без ни най-малко да оправдава възможността да се освободи администрацията от задължението да мотивира своите решения в тази област, това широко право на преценка прави още по-необходимо спазването на такова съществено изискване за форма, каквото е задължението за мотивиране. Всъщност съгласно постоянната съдебна практика когато дадена общностна институция разполага с широко право на преценка, проверката на спазването на гаранциите, предоставени от общностния правен ред в административните процедури, е от основополагащо значение. Сред тези гаранции по-конкретно попада задължението за компетентната институция да разгледа внимателно и безпристрастно всички материали, относими към случая, и задължението да изложи пълни мотиви в решението си (Решение на Съда от 21 ноември 1991 г. по дело Technische Universität München, C‑269/90, Recueil, стр. I‑5469, точка 14, Решение на Съда от 22 ноември 2007 г. по дело Испания/Lenzing, C‑525/04 P, Сборник, стр. I‑9947, точка 58 и Решение на Съда от 6 ноември 2008 г. по дело Нидерландия/Комисия, C‑405/07 P, Сборник, стр. I-8301, точка 56).

164    Освен това вече е постановено, че практиката, изразяваща се в освобождаване на компетентната институция от задължението да мотивира решенията си, които имат неблагоприятни последици, води, обратно на изискванията за добра администрация, до нарушаване на равновесието при разпределянето на съответните функции и правомощия между, от една страна, администрацията, и от друга страна, общностния съд, доколкото последният става първа и единствена инстанция, пред която жалбоподателят може да получи такива мотиви. Всъщност тази практика поставя под въпрос системата за разделение на функциите и на институционалното равновесие между администрацията и съда, както е предвидено в Договора, и по-специално полезното действие на способите за защита, както и изискванията за бързо правораздаване и процесуална икономия, предвид факта, че надлежното излагане на мотиви в акта, който има неблагоприятни последици, и съобщаването им на заинтересованото лице в хода на досъдебната фаза могат да разяснят на последния обхвата на взетото спрямо него решение и евентуално да го убедят в обосноваността на това решение, като по този начин се избягва отнасянето на спора до съда (Решение на Първоинстанционния съд от 8 декември 2005 г. по дело Reynolds/Парламент, T‑237/00, Recueil FP, стр. I‑A‑385 и II‑1731, точка 106).

165    Ето защо, обратно на твърденията на ETF и на Комисията, нито преследваната от член 47 от УРДС цел, нито стабилността на трудовоправното положение на длъжностното лице, нито широкото право на преценка, с което разполага ООСД, могат да възпрепятстват осъществяването на предвидената в член 25 от Правилника обща и основна цел, преследвана със задължението за мотивиране на решенията, които имат неблагоприятни последици.

166    Впрочем това е в съзвучие с практиката на Съда относно изискванията за мотивиране на решенията за отказ, приети в рамките на процедурите за наемане на срочно наети служители. Така във връзка с наемането на срочно нает служител въз основа на член 2, буква в) от УРДС е постановено, че ООСД не може да ограничи мотивите на своето решение до посочването, че са спазени законовите условия, които се прилагат спрямо редовността на процедурата по назначаването, като се основава на уредената в член 11 от УРДС приложимост на член 25, втора алинея от Правилника за индивидуалните решения относно срочно наетите служители (Решение на Съда от 23 септември 2004 г. по дело Hectors/Парламент, C‑150/03 P, Recueil, стр. I‑8691, точки 38, 39 и 41).

167    Накрая, макар да е вярно, както твърдят ETF и Комисията, че е постановено, че не е нужно решенията за прекратяване на договорите за неопределено време на срочно наетите служители да се мотивират, все пак е вярно, че същевременно както Съдът, така и Първоинстанционният съд са потвърдили, че в случай на уволнение поради професионална некомпетентност, за което е прието решение при спазване на предвидения в член 47 от УРДС срок на предизвестието, общностният съд не може да упражни контрол за основателността на тази преценка, освен ако може да се установи наличието на явна грешка или на злоупотреба с власт (вж. в този смисъл Решение по дело de Briey/Комисия, точка 162 по-горе, точка 7 и Решение по дело Speybrouck/Парламент, точка 38 по-горе, точки 97 и 98). При упражняването на този ограничен контрол Първоинстанционният съд все пак е констатирал, че като е решила да уволни срочно нает служител на основание, че същият не е включен в изготвен след приключването на конкурс списък на подходящите кандидати, който е бил незаконосъобразен, Комисията е превишила пределите на правомощието си за преценка и поради това е отменила обжалваното решение за уволнение (вж. в този смисъл Решение от 17 март 1994 г. по дело Hoyer/Комисия, точка 38 по-горе, точки 37—40 и Решение по дело Smets/Комисия, точка 38 по-горе, точки 34—37).

168    Доколкото, както вече беше посочено по-рано, по-конкретно в точки 108 и 109 по-горе, съдебният контрол за обосноваността на едно решение, дори ограничен, е неразривно свързан със задължението за институцията, която го е издала, да изложи мотиви за него, съдебната практика, на която се позовават ETF и Комисията, следва да се тълкува в смисъл, че не налага на институцията задължението изрично да мотивира, в самия писмен документ, решението за уволнение на срочно нает служител, основано на член 47, буква в), подточка i) от УРДС, като това решение обаче трябва да почива на основателни мотиви, с които заинтересованото лице трябва да може да се запознае. Впрочем следва да се отбележи, че това тълкуване съответства на Решение по дело de Briey/Комисия, точка 162 по-горе, в което Съдът отбелязва, че жалбоподателят е имал пълна възможност в хода на личните събеседвания и в многобройните разменени писма да изложи доводи в своя защита и че поради същото съображение той не може да се оплаква от липсата на мотиви в самото решение (точка 9).

169    Освен това е от значение да се отбележи, че Първоинстанционният съд неотдавна е постановил общо, от една страна, че член 25, втора алинея от Правилника се прилага по аналогия към срочно наетите служители в съответствие с член 11 от УРДС, и от друга страна, че задължението за мотивиране не е ограничено, що се отнася до решение относно наемане на или уволнение от длъжност, попадаща в обхвата на член 2, буква в) от УРДС (Решение на Първоинстанционния съд от 17 октомври 2006 г. по дело Bonnet/Съд, T‑406/04, Recueil FP, стр. I‑A‑2‑213 и II‑A‑2‑1097, точка 68), и при това макар че взаимното доверие е основен елемент на договорите на всички срочно наети служители, посочени в последната разпоредба (точка 47). Такова твърдение обаче се прилага a fortiori към уволнение от длъжност, попадаща в обхвата на член 2, буква a) от УРДС, както в конкретния случай.

170    Предвид всички изложени по-горе съображения следва да се заключи, че Съдът на публичната служба не е допуснал грешка при прилагане на правото, като е счел, че за решението за уволнение на срочно нает служител с договор за неопределено време, основано на член 47, буква в), подточка i) от УРДС, се прилагат изискванията за мотивиране, предвидени в член 25 от Правилника.

171    Следователно първата част от първото правно основание, изведена от несъобразяване с обхвата на задължението за мотивиране, трябва да се отхвърли като неоснователна.

172    При тези обстоятелства не следва да се разглежда втората част от същото правно основание, изведена от погрешното препращане към споразумения и конвенции, неприложими към отношенията между институциите и техния персонал. Тъй като, както беше посочено по-горе, обхватът на задължението за мотивиране, установен от Съда на публичната служба, съответства на Правилника и на УРДС, евентуалната ирелевантност на направените от Съда на публичната служба в точки 66—72 от обжалваното съдебно решение препратки към Директива 1999/70 и към практиката на Съда във връзка с нея, както и към различните международни инструменти и към Хартата на основните свободи на Европейския съюз е без значение за основателността на изводите в обжалваното съдебно решение по този въпрос.

173    Освен това от следвания от Съда на публичната служба анализ става видно, че последният не се счита за правно обвързан от тези препратки, а само ги споменава, за да обоснове тълкуването на УРДС и на Правилника, дадено в точки 61, 73 и 74 от обжалваното съдебно решение.

174    От посоченото следва, че дори втората част да е основателна, само по себе си това обстоятелство би било без значение за диспозитива на обжалваното съдебно решение и не би могло да доведе до отмяната на последното. Поради това посочената част трябва да се отхвърли като ирелевантна.

2.     По третата част, изведена от противоречието между изричното изискване за мотивиране и твърдението, че се допуска възможност за узнаване на мотивите на решението за уволнение чрез други средства

 а) Доводи на страните

175    ETF счита, че обжалваното съдебно решение е противоречиво, тъй като в него се посочва, че като общо правило мотивите за уволнение трябва да се изложат ясно и писмено, за предпочитане в самия текст на съответното решение, като същевременно обаче се отбелязва, че задължението за посочване на мотивите за уволнението също може да се приеме за спазено, ако заинтересованото лице е било надлежно уведомено в хода на събеседванията с висшестоящите си за тези мотиви и ако решението на ООСД е взето в кратък срок след провеждането на тези събеседвания.

176    Според ETF макар изискването за изрични мотиви в самото решение да е прекомерно и да противоречи на общностната съдебна практика, общностният съд все пак признал, че необходимостта от достатъчно запознаване с мотивите чрез други средства е оправдано в случаите на длъжностни лица. В действителност тези „мотиви“ винаги се разглеждали, когато решение за прекратяване на договор с определен срок е предмет на спор, чрез разглеждане на фактите, които са довели до решението за прекратяване и с които било напълно запознато заинтересованото лице. Контролът на съда се извършвал при тези условия чрез контрола за наличие на явна грешка в преценката на фактите. Всъщност било немислимо решение за уволнение да не бъде предшествано от елементи, които могат да събудят съмнения у заинтересованото лице или да му позволят да се запознае с определен брой причини, които могат да доведат до прекратяването на неговия договор и чиято релевантност и основателност то би могло да оспори. Поради това не било необходимо да се изискват изрични мотиви, нито a fortiori да се изисква те да са изложени в самото решение за уволнение.

177    Ако се предположело, че решение за уволнение е прието не само без изрични мотиви, но и без какъвто и да било предварителен контакт със заинтересованото лице, това решение щяло да бъде отменено, тъй като никакъв факт не могъл да съставлява фактическо или правно основание за него. Съгласно съдебната практика не било задължително да се представят мотиви за прекратяването на договор за неопределено време на срочно нает служител, но при контрола за законосъобразността на решението за уволнение съдът могъл да разгледа фактите, за да намери връзката между тях и евентуална обосновка на споменатото решение. Поради това не следвало да се изискват мотиви, независимо дали са изрично изложени в самия акт или изрично представени пред заинтересованото лице. Не било възможно последното да не е запознато с такова положение, което би имало за последица да го „постави в несигурно положение“, дори да доведе до неговото уволнение. В последния случай контролът на съда се упражнявал чрез контрола за наличие на явна грешка в преценката и на злоупотреба с власт.

178    Г-жа Landgren счита, че тези доводи са неоснователни.

 б) Съображения на Първоинстанционния съд

179    Доколкото чрез изложените по-горе доводи ETF твърди, че би имало противоречие да се изисква по принцип в решението за уволнение в писмен вид да се посочват мотиви в подкрепа на решението, като същевременно се признава, че тези мотиви все пак биха могли да се съобщят на заинтересованото лице при събеседвания, както и на стадия на отговора на жалбата, от една страна, достатъчно е да се констатира, че няма противоречие, когато се установява принцип и същевременно се предвижда, че той да допуска някои уточнения. От друга страна, възприетото от Съда на публичната служба решение съответства на съдебната практика, съгласно която обстоятелството, че заинтересованото лице е запознато с контекста, в който се взема едно решение, може да представлява мотиви за споменатото решение (вж. Решение на Първоинстанционния съд от 14 юли 1997 г. по дело B/Парламент, T‑123/95, Recueil FP, стр. I‑A‑245 и II‑697, точка 51 и цитираната съдебна практика). Също така от постоянната съдебна практика следва, че що се отнася до решенията за повишение и за назначение, ОН не е длъжен да мотивира решенията за повишение по отношение на неповишените кандидати, за които такива мотиви биха могли да имат неблагоприятни последици (вж. Решение на Първоинстанционния съд от 29 септември 2005 г. по дело Napoli Buzzanca/Комисия, T‑218/02, Recueil FP, стр. I‑A‑267 и II‑1221, точка 58 и цитираната съдебна практика). За сметка на това ОН трябва да посочи мотиви за решението си да не одобри даден кандидат на стадия на решението за отхвърляне на подадената от този кандидат жалба, като мотивите на това решение следва да съвпадат с решението, срещу което е насочена жалбата (Решение на Първоинстанционния съд от 22 март 1995 г. по дело Kotzonis/CES, T‑586/93, Recueil, стр. II‑665, точка 105 и Решение на Първоинстанционния съд по дело Huygens/Комисия, точка 37 по-горе, точка 107).

180    Впрочем ETF явно поддържа, че задължението за мотивиране на решенията за уволнение на срочно наети служители не е крайно необходимо, тъй като, от една страна, мотивите по необходимост били известни на заинтересованото лице, и от друга страна, чрез контрола за наличие на явна грешка в преценката общностният съд могъл да санкционира евентуалната липса на мотиви за уволнението.

181    Първото от тези твърдения представлява чисто фактическо съждение, лишено от всякаква правна стойност, и не може да обоснове освобождаването на ООСД от задължението за мотивиране. Що се отнася до второто, то е в противоречие със самата цел на задължението за мотивиране, а именно да се позволи на заинтересованото лице да се увери в обосноваността на решението, което има неблагоприятни последици за него, и да прецени възможността да подаде жалба, от една страна, а на съда — да извърши контрол за законосъобразност на това решение, по-конкретно за наличие на явна грешка в преценката, от друга страна. Ето защо не може да се приеме, че липсата на мотиви може да се санкционира чрез контрола за наличие на явна грешка в преценката, тъй като по естеството си този контрол може да се упражни само при наличието на мотиви, позволяващи да се прецени дали администрацията е превишила пределите на правомощието си за преценка или не.

182    От това следва, че настоящата част трябва да се отхвърли, а с нея и първото правно основание в неговата цялост.

V –  По второто правно основание, изведено от грешка при прилагане на правото в преценката на фактите, на които се основава решението за уволнение

183    Настоящото правно основание се подразделя на две части, изведени, първо, от изопачаване на фактите, и второ, от незачитане на общия интерес.

 А – По първата част, изведена от изопачаване на фактите

1.     Доводи на страните

184    ETF поддържа, че от обжалваното съдебно решение става видно, че в шест от седемте атестационни доклада на г‑жа Landgren се споменават случаи на некомпетентност, което позволявало на ETF да се позове на обща професионална некомпетентност на същата.

185    Единственият положителен доклад бил изготвен от заместник, г‑жа T., в отсъствието на висшестоящия на г‑жа Landgren г‑жа S., която първоначално трябвало да бъде оценител, и при това обхващал само период от десет месеца.

186    Следователно била налице „разлика в преценката, не само математическа, но преди всичко по същество“, между, от една страна, множеството отправени до г‑жа Landgren предупреждения, и от друга страна, позоваването само на този доклад, който освен това предизвикал реакцията на г‑жа S., когато тя узнала за него.

187    От друга страна, ETF отбелязва, че дори ако следвало да се приеме, както приел Съдът на публичната служба в точка 89 от обжалваното съдебно решение, че на приложените към писмената дуплика едностранни изявления, направени след подаването на жалбата в първоинстанционното производство, не може да се предостави същата стойност като предоставената на самите доклади, това не означавало, че те не трябва да се вземат предвид. Тези изявления обаче само подкрепяли отрицателните оценки, които се съдържат в докладите на г‑жа Landgren, с изключение на изготвения от г‑жа T. В това отношение ETF подчертава, че такива доказателства могат да се изтъкнат и представят впоследствие, доколкото целят да потвърдят обосноваността на спорното решение (Решение на Първоинстанционния съд от 4 юни 2003 г. по дело Del Vaglio/Комисия, T‑124/01 и T‑320/01, Recueil FP, стр. I‑A‑157 и II‑767, точка 77).

188    Поради това ETF счита, че Съдът на публичната служба погрешно преценил фактите по конкретния случай — до такава степен, че тази небалансирана преценка води до изопачаване на фактите.

189    Основно г-жа Landgren поддържа, че настоящата част е недопустима, тъй като е насочена срещу преценката на фактите и на доказателствата, направена от съда в първоинстанционното производство, което не попада в компетентността на съда, който разглежда делото на втора инстанция.

190    При условията на евентуалност г‑жа Landgren счита, че настоящата част трябва да се отхвърли като неоснователна.

2.     Съображения на Първоинстанционния съд

191    От постоянната практика на Съда като втора инстанция следва, че единствено съдът в първоинстанционното производство е компетентен, от една страна, да установява фактите, освен в случаите, когато неточността на фактическите му констатации следва от представените пред него материали по делото, и от друга страна, да преценява тези факти (Решение на Първоинстанционния съд от 8 септември 2008 г. по дело Kerstens/Комисия, T‑222/07 P, все още непубликувано в Сборника, точка 60).

192    Следователно освен в случай на изопачаване на доказателствата, които са му били представени, преценката на фактите от съда в първоинстанционното производство не представлява правен въпрос, който в това си качество подлежи на контрол от Първоинстанционния съд (Решение по дело Kerstens/Комисия, точка 191 по-горе, точка 61).

193    Това изопачаване трябва ясно да личи от доказателствата по делото, без да е необходимо да се прибягва до нова преценка на фактическите обстоятелства и на доказателствата (Решение по дело Kerstens/Комисия, точка 191 по-горе, точка 62).

194    С настоящата част ETF не оспорва направения от Съда на публичната служба анализ на различните доклади за оценка на г‑жа Landgren и на критиките спрямо нея в хода на кариерата ѝ в ETF, а по същество счита, че Съдът на публичната служба не може от това да направи извод, че решението за уволнение на г‑жа Landgren поради обща професионална некомпетентност било опорочено поради явна грешка в преценката.

195    При тези обстоятелства ETF в действителност цели да получи от страна на Първоинстанционния съд преразглеждане на фактите и доказателствата, които вече са били разгледани от съда в първоинстанционното производство, както по-специално става видно от заключението на ETF, съгласно което „следователно е налице погрешна преценка от [Съда на публичната служба] на всички факти, доведени до знанието му, […] до такава степен, че тази небалансирана преценка на фактите води до изопачаването им“.

196    Освен това, доколкото ETF твърди, че от обжалваното съдебно решение ставало видно, че шест от седемте доклада за оценка на г‑жа Landgren били „счетени за незадоволителни“, достатъчно е да се отбележи, че в действителност това твърдение явно не е подкрепено от фактите, тъй като, както отбелязва г‑жа Landgren, в точки 10—13, 22 и 85 от обжалваното съдебно решение, за които ETF не твърди, че са опорочени поради изопачаване, се споменават два доклада за оценка, които дават обща оценка „3“, съответстваща на оценката „задоволителен“ (периоди на оценка 1995—1997 г. и 2000—2001 г.), и два доклада за оценка, които дават обща оценка „2“, съответстваща на оценката „добър“.

197    Накрая, що се отнася до критиките относно точка 89 от обжалваното съдебно решение за изявленията на г‑н H. и на г‑жа S., приложени към писмената дуплика, следва да се отбележи, че от тази точка става видно, че Съдът на публичната служба ги е взел предвид при преценката си, но е счел, че не може да придаде на едностранни изявления, направени след подаването на жалбата в първоинстанционното производство, същата стойност като придадената на самите доклади за оценка, изготвени след провеждане на процедура, в която са участвали всички заинтересовани лица и която конкретно цели да позволи обективна оценка на качествата на съответния служител.

198    Следва обаче да се припомни, че преценката от съда в първоинстанционното производство на доказателствената сила на даден документ по принцип не подлежи на контрол от Първоинстанционния съд в рамките на обжалване, доколкото от член 11 от приложение I към Статута на Съда следва, че обжалването се ограничава само до правни въпроси (вж. по аналогия Решение на Съда от 2 октомври 2003 г. по дело Salzgitter/Комисия, C‑182/99 P, Recueil, стр. I‑10761, точка 43). Поради това единствено Съдът на публичната служба е компетентен да прецени значението, което следва да се придаде на представените му доказателства. Следователно тази преценка не представлява правен въпрос, подлежащ на контрол от съда, който разглежда делото на втора инстанция, освен в случай на изопачаване на доказателствата пред Съда на публичната служба (вж. по аналогия Решение на Съда от 25 януари 2007 г. по дело Sumitomo Metal Industries и Nippon Steel/Комисия, C‑403/04 P и C‑405/04 P, Сборник, стр. I‑729, точки 38—40).

199    Наличието на такова изопачаване обаче не е установено, нито дори се твърди от ETF.

200    От всички изложени по-горе съображения следва, че настоящата част трябва да се отхвърли като недопустима.

 Б – По втората част, изведена от незачитане на общия интерес

1.     Доводи на страните

201    ETF подчертава, че всички данни, които могат да определят нейното решение, и по-конкретно интересът на съответния служител, както се признава от съдебната практика, се отчитат при упражняване на широко дискреционно правомощие, което подлежи от страна на съда само на контрол за наличие на явна грешка в преценката.

202    За г-жа Landgren обаче били изготвени атестационни доклади за периода 1995—2000 г., от които ставали видни съществени недостатъци при изпълнение на професионалните задължения, междинен атестационен доклад през юли 2002 г., който показва, че независимо от определени усилия г‑жа Landgren продължава да изпитва сериозни затруднения да организира задачите си, и атестационен доклад относно 2002 г., който е особено неблагоприятен. Впрочем ETF преназначило г‑жа Landgren два пъти, за да намери решение за считаното за незадоволително изпълнение на професионалните ѝ задължения. Накрая, г‑жа Landgren била уведомена в хода на събеседванията с висшестоящите ѝ за съображенията, поради които работата ѝ била считана за незадоволителна, било ѝ разрешено да започне работа на пълен работен ден от 1 юли 2004 г., за да се справи с финансови затруднения, и поради здравословното ѝ състояние договорът ѝ бил продължен с три месеца до 31 март 2005 г.

203    Предвид тези данни ETF поддържа, че Съдът на публичната служба не отчел с оглед на общия интерес изложените от нея мотиви и не извършил правилен контрол за наличие на явна грешка в преценката, което представлявало грешка при прилагане на правото.

204    Основно г-жа Landgren счита, че настоящата част е недопустима, тъй като цели преразглеждане от страна на Първоинстанционния съд на правните основания и доводите, изложени пред съда в първоинстанционното производство.

205    Всъщност фактите, на които се основава ETF, за да докаже, че Съдът на публичната служба е допуснал грешка при прилагане на правото, не били тези, на които последният се е основал, а били изведени от писмените становища на ETF в първоинстанционното производство.

206    Г‑жа Landgren обаче подчертава, че макар в съответствие със съдебната практика въпросът дали съдът в първоинстанционното производство не се съобразява с обхвата на задължението за мотивиране, като счита, че едно решение не е достатъчно мотивирано, е правен въпрос, който подлежи на контрол от Първоинстанционния съд в рамките на обжалването, от това също ставало видно, че упражняваният в този контекст контрол за законосъобразност по необходимост трябва да отчита фактите, на които се е основал Съдът на публичната служба, за да стигне до своите изводи.

207    От това следвало, че като пропуснала да посочи с точност критикуваните точки от обжалваното съдебно решение и като се задоволила да възпроизведе вече представените в първоинстанционното производство доводи, ETF не целяла да отнесе до Първоинстанционния съд въпроса дали Съдът на публичната служба е спазил пределите на съдебния контрол, като е счел, че тя е допуснала явна грешка в преценката, а да получи преразглеждане на изложените в първоинстанционното производство факти, което не попадало в компетентността на съда, който разглежда делото на втора инстанция.

208    При условията на евентуалност г‑жа Landgren поддържа, че Съдът на публичната служба правилно е изложил в точки 84, 85, 87 и 88 от обжалваното съдебно решение три явни грешки, допуснати от ETF, при това въз основата на факти, които не са били оспорени от последната в рамките на настоящата жалба.

209    Следователно било неточно да се твърди, че Съдът на публичната служба е превишил пределите на съдебния си контрол, като е заключил, че е налице явна грешка в преценката на интереса на службата, който включвал интереса на г‑жа Landgren в съответствие с принципа за полагане на грижа.

2.     Съображения на Първоинстанционния съд

210    От доводите на ETF става видно, че същата упреква Съда на публичната служба, че е направил извод за наличие на явна грешка в преценката, като не е взел предвид свързаните с общия интерес мотиви, обосноваващи прекратяването на договора на г‑жа Landgren. Така Съдът на публичната служба не оценил правилно наличието на явна грешка в преценката, което представлявало грешка при прилагане на правото.

211    Без дори да е необходимо да се определи еднозначно обхватът на тези двусмислени доводи, следва да се отбележи, доколкото това оплакване цели Първоинстанционният съд да преразгледа фактите, които според ETF доказвали, че решението за уволнение не било опорочено поради явна грешка в преценката, то следва да се отхвърли като недопустимо в съответствие със съдебната практика, цитирана в точки 191—193 по-горе.

212    Доколкото обаче ETF поддържа, че Съдът на публичната служба превишил пределите на контрола за наличие на явна грешка в преценката, следва да се подчертае, че в точка 82 от обжалваното съдебно решение Съдът на публичната служба изрично дефинира обхвата на своя контрол, като посочва, че „що се отнася до […] основателността на мотивите, обосноваващи решението за уволнение, следва да се разгледа направената от ETF преценка по отношение на интереса на службата при ограничаване до проверката за наличие на явна грешка“.

213    На следващо място, в точка 83 от обжалваното съдебно решение се припомня, че компетентният орган е длъжен, когато се произнася по положението на служител, да отчете всички данни, които могат да определят неговото решение, и по-конкретно интереса на съответния служител.

214    Този анализ съответства на съдебната практика, по-специално на Решение по дело Dejaiffe/СХВП, точка 45 по-горе, на което впрочем се е позовал Съдът на публичната служба.

215    Всъщност в точка 53 от това решение Първоинстанционният съд посочва, че що се отнася до решение за прекратяване на договора с определен срок на срочно нает служител поради съображения, свързани с интереса на службата, компетентният орган разполага с широко право на преценка при оценката на интереса на службата и следователно контролът на общностния съд трябва да се ограничи до въпроса дали съответният орган се е придържал към разумните граници и не е упражнил по явно неправилен начин правото си на преценка (Решение по дело Carrasco Benítez/EMEA, точка 45 по-горе, точка 55). Що се отнася до оценката на интереса на службата, също от постоянната съдебна практика става видно, че когато се произнася по положението на даден служител, компетентният орган е длъжен да отчете всички данни, които могат да определят неговото решение, и по-конкретно интереса на съответния служител. Всъщност това следва от задължението на администрацията за полагане на грижа, което отразява равновесието на взаимните права и задължения, които Правилникът и по аналогия УРДС предвиждат в отношенията между публичния орган и неговите служители (вж. в този смисъл Решение на Съда от 29 юни 1994 г. по дело Klinke/Съд, С‑298/93 P, Recueil, стр. I‑3009, точка 38 и Решение на Първоинстанционния съд от 18 април 1996 г. по дело Kyrpitsis/CES, T‑13/95, Recueil FP, стр. I‑A‑167 и II‑503, точка 52).

216    Поради общия изказ и ratio decidendi на тази съдебна практика не се позволява предвиждане на различно решение в конкретния случай единствено по съображение че прекратяването се отнася до договор за неопределено време, което впрочем не твърдят нито ETF, нито Комисията.

217    Следователно дефиницията от Съда на публичната служба на обхвата на правомощието му за контрол по отношение на решението за уволнение не е опорочена поради грешка при прилагане на правото.

218    Що се отнася до упражняването на този контрол, извършен в конкретния случай, на първо място Съдът на публичната служба посочва мотива за уволнение, изтъкнат от ETF, по-специално общата професионална некомпетентност на г‑жа Landgren (точка 84 от обжалваното съдебно решение). ETF не оспорва в рамките на настоящото обжалване това описание на мотива за уволнение.

219    На второ място Съдът на публичната служба прави преглед на различните доклади за оценка на г‑жа Landgren, от които заключава, че обратно на твърденията на ETF, оценката за качествата на г‑жа Landgren като цяло била задоволителна, дори добра (точка 85 от обжалваното съдебно решение) — извод, който не е опорочен поради изопачаване. Като отбелязва, че двама от висшестоящите на г‑жа Landgren са поставили силно негативни оценки, Съдът на публичната служба обаче релативизира тези критики, като подчертава, от една страна, че някои от тях се съдържат в недовършен доклад за оценка, в който се съдържат и съвсем не толкова строги оценки, направени от друг оценител (точка 87 от обжалваното съдебно решение), и от друга страна, че на едностранните изявления, направени от посочените висшестоящи след подаването на жалбата в първоинстанционното производство, не може да се придаде същата стойност като на самите доклади. Както вече беше посочено в точка 198 по-горе, такива преценки, които не са опорочени поради изопачаване, са единствено от компетентността на съда в първоинстанционното производство.

220    Обратно, като подчертава, че последният доклад за оценка на г‑жа Landgren за 2003 г., подписан от директора на ETF на 31 март 2004 г., или три месеца преди приетото от същия решение за уволнение, е особено благоприятен и съдържа похвала за изпълнението на задачите ѝ с ефективност и при спазване на сроковете, от една страна, и че не става видно от преписката, че изпълнението на служебните задължения на г‑жа Landgren рязко се е влошило между изготвянето на този доклад и приемането на решението за уволнение, от друга страна, Съдът на публичната служба заключава, че решението за уволнение е опорочено поради явна грешка в преценката (точка 91 от обжалваното съдебно решение).

221    От посоченото следва, че Съдът на публичната служба се е ограничил до това да осъществи контрол по отношение на мотива за уволнение, изтъкнат от ETF, а именно общата професионална некомпетентност на г‑жа Landgren, за да заключи, че той е явно погрешен. Следователно не може да се упреква Съдът на публичната служба, че не е спазил пределите на обхвата на контролното му правомощие, тъй като все пак интересът на служителя е отчетен само имплицитно, доколкото се изразява в това той да запази работата си.

222    Поради това настоящата част и следователно второто правно основание в неговата цялост трябва да се отхвърлят.

VI –  По последиците от отмяната на решението за уволнение

 А – Доводи на страните

223    ETF поддържа, че критериите, установени от Съда на публичната служба в точка 95 от обжалваното съдебно решение, са основани на хипотетични и алеаторни съображения, а именно на възрастта, на която предвид здравословното ѝ състояние г‑жа Landgren нормално щяла да придобие право на пенсия. Нищо обаче не позволявало да се твърди, че последната, наета въз основа на договор за неопределено време, щяла да продължи да работи в ETF до навършване на възраст за пенсиониране. От това ETF заключава, че определянето на тези критерии е погрешно и не може да обоснове справедливо обезщетение.

224    От своя страна Комисията счита, че Съдът на публичната служба е допуснал редица грешки при прилагане на правото, като се е произнесъл по финансовите последици от отмяната на решението за уволнение.

225    На първо място Комисията поддържа, че спорът не е от финансов характер, така че Съдът на публичната служба няма неограничена компетентност. Като се произнесъл по финансовите последици от отмяната на решението за уволнение, Съдът на публичната служба в действителност по този начин се произнесъл ultra vires, като дал задължително указание на ETF в нарушение на член 233 ЕО.

226    На второ място Комисията счита, поради същите мотиви, че Съдът на публичната служба трябвало да обяви за недопустими исканията за обезщетение, изложени от г‑жа Landgren в първоинстанционното производство, което оправдавало отмяната на обжалваното съдебно решение.

227    На трето и последно място Комисията поддържа, при условията на евентуалност, че установените от Съда на публичната служба критерии за оценка на паричното обезщетение в полза на г‑жа Landgren са алеаторни и хипотетични, обратно на изискванията на практиката на Съда.

228    Всъщност Съдът на публичната служба задължил ETF да обезщети г‑жа Landgren сякаш последната е продължила да работи до пенсиониране, при положение че ETF могла в изпълнение на обжалваното съдебно решение на основание член 233 ЕО да приеме ново решение за прекратяване, като надлежно мотивира това решение.

229    Г-жа Landgren счита, че тези доводи са неоснователни. Тя освен това твърди, че исканията на Комисията, целящи Първоинстанционният съд да отмени обжалваното съдебно решение, по съображение че искът за обезщетение в първоинстанционното производство бил недопустим, трябва да се отхвърлят като недопустими в съответствие с член 40 от Статута на Съда, тъй като тези искания не били изложени от ETF при обжалването.

 Б – Съображения на Първоинстанционния съд

230    Изложените от ETF и от Комисията доводи по същество могат да се анализират като поддържащи две правни основания, изведени, от една страна, от това, че Съдът на публичната служба се произнесъл ultra vires, и от друга страна, от хипотетичния и алеаторен характер на критериите за паричното обезщетение, установени от Съда на публичната служба.

1.     По правното основание, изведено от това, че Съдът на публичната служба се произнесъл ultra vires

231    Що се отнася до изложеното от Комисията оплакване, изведено от това, че Съдът на публичната служба се произнесъл ultra vires и вследствие на това допуснал грешка при прилагане на правото, като не е отхвърлил като недопустими исканията на г‑жа Landgren за присъждане на обезщетение, следва да се подчертае, че действително съгласно постоянната съдебна практика не е задължение на Първоинстанционния съд, в рамките на жалба, подадена на основание член 91 от Правилника, да дава задължителни указания на общностните институции. Всъщност при отмяната на даден акт съответната институция е длъжна по силата на член 233 ЕО да предприеме необходимите мерки за изпълнение на съдебното решение (вж. Решение на Първоинстанционния съд от 4 май 2005 г. по дело Castets/Комисия, T‑398/03, Recueil FP, стр. I‑A‑109 и II‑507, точка 19 и цитираната съдебна практика).

232    Въпреки това в споровете от финансов характер Първоинстанционният съд разполага с неограничена компетентност в съответствие с член 91, параграф 1, второ изречение от Правилника, приложим към другите служители по силата на член 117 от УРДС, която му позволява да се осъди институцията ответник да заплати определени суми и съобразно случая да начисли върху тях лихви за забава (Решение на Първоинстанционния съд от 30 ноември 1993 г. по дело Vienne/Парламент, T‑15/93, Recueil, стр. II‑1327, точки 41 и 42, Решение на Първоинстанционния съд от 8 юли 1998 г. по дело Aquilino/Съвет, T‑130/96, Recueil FP, стр. I‑A‑351 и II‑1017, точка 39 и Решение на Първоинстанционния съд от 23 март 2000 г. по дело Rudolph/Комисия, T‑197/98, Recueil FP, стр. I‑A‑55 и II‑241, точка 32).

233    В конкретния случай спорът поне отчасти има финансов характер, тъй като решението за уволнение засяга пряко имуществените права на г‑жа Landgren (вж. в този смисъл и по аналогия Решение на Първоинстанционния съд от 28 септември 1999 г. по дело Hautem/ЕИБ, T‑140/97, Recueil FP, стр. I‑A‑171 и II‑897, точка 77 и Решение на Първоинстанционния съд по дело Rudolph/Комисия, точка 232 по-горе, точки 33 и 92).

234    Следва, че в съответствие с член 91, параграф 1, второ изречение от Правилника Съдът на публичната служба разполага с неограничена компетентност, за да се произнесе по финансовите аспекти на спора, както той правилно посочва в точка 93 от обжалваното съдебно решение.

235    Освен това следва да се отбележи, от една страна, че общностният съд не е компетентен да дава задължителни указания в рамките на контрола за законосъобразност по член 91 от Правилника и поради това не може да разпореди на съответната институция да възстанови жалбоподателя на предишната му работа (Решение по дело Rudolph/Комисия, точка 232 по-горе, точка 92), и от друга страна, че съгласно установеното от Съда на публичната служба г‑жа Landgren е заявила, че здравословното ѝ състояние силно се е влошило и че тя няма физическа възможност отново да упражнява дейност в рамките на ETF, което не се оспорва в настоящото производство.

236    При тези обстоятелства следва да се установи, че Съдът на публичната служба не е превишил пределите на своята компетентност и не е допуснал грешка при прилагане на правото, като е приканил ETF да потърси справедливо решение, което е от естество да предостави адекватна защита на правата на г‑жа Landgren.

237    Поради това, без дори да е нужно произнасяне по допустимостта на настоящото правно основание, то следва да се отхвърли като неоснователно.

2.     По правното основание, изведено от хипотетичния и алеаторен характер на критериите за паричното обезщетение, установени от Съда на публичната служба

238    Комисията и ETF твърдят, че споменатите от Съда на публичната служба критерии в действителност се равняват на обезщетяване на вреда, която не била нито действителна, нито сигурна.

239    В това отношение следва да се подчертае, че с обжалваното съдебно решение Съдът на публичната служба се произнася с междинно решение, като оставя на страните да потърсят споразумение по справедливото парично обезщетение, което да се предостави на жалбоподателя. Cамо при липсата на споразумение Съдът на публичната служба ще се произнесе с последващо съдебно решение и въз основа на исканията в цифрово изражение на страните по размера на обезщетението, като изложи подробно и съобразно случая претегли релевантните според него критерии за изчисление, а именно, съгласно точка 95 от обжалваното съдебно решение, обезщетението за безработица, получавано от г‑жа Landgren след уволнението ѝ, и възрастта, на която с оглед на здравословното ѝ състояние тя нормално би придобила право на пенсия.

240    Налага се изводът, че ETF и Комисията не оспорват нито че е настъпила вреда в резултат на решението за уволнение, нито че полученото от г‑жа Landgren след уволнението ѝ обезщетение за безработица трябва да се вземе предвид. Така, тъй като Съдът на публичната служба не е определил в обжалваното съдебно решение размера на паричното обезщетение, нито е изложил подробно правилата за изчисляване на това обезщетение, нито дори окончателно е очертал всички критерии, които трябва да се отчетат (в точка 95 от обжалваното съдебно решение се предвижда изрично, че споменатите в нея критерии трябва „по-конкретно“ да се вземат предвид), в рамките на настоящото производство по обжалване Първоинстанционният съд може да се произнесе само по валидността на общото отчитане на критерия за възрастта, на която жалбоподателят би могъл да придобие право на пенсия.

241    Следва обаче да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика, когато установи наличието на вреда, Съдът на публичната служба единствен е компетентен да прецени в границите на искането начина и размера на обезщетяване на вредата, стига решенията му да са достатъчно мотивирани, а когато става въпрос за оценка на вредата — и да посочват критериите, взети предвид за целите на определянето на възприетата сума, за да може Първоинстанционният съд да упражни правораздавателен контрол върху решенията на Съда на публичната служба (вж. по аналогия Решение на Съда от 21 февруари 2008 г. по дело Комисия/Girardot, C‑348/06 P, Сборник, стр. I‑833, точка 45 и цитираната съдебна практика).

242    В конкретния случай г-жа Landgren не може отново да упражнява дейност в рамките на ETF поради здравословното си състояние, което не се оспорва от страните, така че не е възможно да се възстанови правното положение, в което се намира г‑жа Landgren при приемането на решението за уволнение. Следва, че в резултат на решението за уволнение г‑жа Landgren е понесла действителна и сигурна вреда, свързана с претърпени загуби, и по-конкретно със загубата на възнаграждението ѝ като срочно нает служител в рамките на ETF. Все пак при липсата на решение за уволнение тя потенциално е щяла да получава това възнаграждение до пенсионна възраст. Следва, че Съдът на публичната служба не е допуснал грешка при прилагане на правото, като е счел, че предвид здравословното ѝ състояние възрастта, на която тя нормално би могла да придобие право на пенсия, представлява един от релевантните критерии за оценяване на размера на обезщетението, което трябва да се предостави на г‑жа Landgren.

243    Комисията обаче твърди, че ETF могло, при изпълнението на съдебното решение за отмяна, да приеме ново решение за уволнение, в което надлежно да изложи мотиви.

244    Въпреки това нищо не позволява да се приеме, че ETF е щяла да изпълни по този начин обжалваното съдебно решение. Всъщност решението за уволнение не е отменено в първоинстанционното производство поради липса на мотиви, нито дори поради непълни мотиви, а по съображение че ETF е допуснала явна грешка в преценката, като е приела, че г‑жа Landgren е проявявала обща професионална некомпетентност, и при това с оглед както на всички изготвени за нея доклади за оценка, така и на изявленията на някои от висшестоящите ѝ, представени във връзка със спора в първоинстанционното производство.

245    Макар действително да е възможно последващо прекратяване на договора за наемане на г‑жа Landgren да се обоснове с друго основание, това би било самостоятелно действие и следователно не би било действие по изпълнение на обжалваното съдебно решение. В това отношение ETF трябва, ако е необходимо, да изтъкне, в рамките на оценката от Съда на публичната служба на дължимото на г‑жа Landgren парично обезщетение, че някои данни сочат, че е вероятно г‑жа Landgren да не остане на длъжността си до навършване на възрастта, на която би придобила право на пенсия, дори при липсата на отмененото в първоинстанционното производство решение за уволнение. Такива доказателства биха могли да оправдаят прилагането за загубата на възнаграждението, претърпяна в резултат на споменатото решение за уволнение, на мултипликационен коефициент, предназначен да отрази тази несигурност, подобно на метода, приложен в Решение от 6 юни 2006 г. по дело Girardot/Комисия, точка 38 по-горе. Впрочем Съдът на публичната служба не е изключил отчитането на тези фактори, тъй като в междинното си съдебно решение последният не е определил по окончателен и изчерпателен начин критериите и правилата за изчисляване на паричното обезщетение.

246    От изложеното по-горе следва да се заключи, че Съдът на публичната служба не е допуснал грешка при прилагане на правото, като е установил критерия за възрастта, на която предвид здравословното ѝ състояние г‑жа Landgren нормално би могла да придобие право на пенсия.

247    Следователно настоящото правно основание трябва да се отхвърли, а с него и жалбата в нейната цялост.

 По съдебните разноски

248    В съответствие с член 48, първа алинея от Процедурния правилник когато жалбата е неоснователна, Първоинстанционният съд се произнася по съдебните разноски.

249    Съгласно член 87, параграф 2, първа алинея от същия правилник, приложим към производството по обжалване по силата на член 144 от него, загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане.

250    Тъй като ETF е загубила делото и г‑жа Landgren е направила искане в този смисъл, ETF понася направените от нея съдебни разноски, както и съдебните разноски, понесени от г‑жа Landgren в рамките на настоящото производство.

251    В съответствие с член 87, параграф 4, първа алинея от същия правилник, приложим към производството по обжалване по силата на член 144 от него, встъпилите в делото институции понасят направените от тях съдебни разноски. Следователно Комисията, като встъпила страна в настоящото производство, понася направените от нея съдебни разноски.

По изложените съображения

ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯТ СЪД (състав по жалбите)

реши:

1)      Отхвърля жалбата.

2)      Европейската фондация за обучение (ETF) понася направените от нея съдебни разноски, както и съдебните разноски, понесени от г‑жа Pia Landgren в рамките на настоящото производство.

3)      Комисията на Европейските общности понася направените от нея съдебни разноски.

Jaeger       Azizi

Meij Vilaras Forwood

Обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 8 септември 2009 година.

Подписи

Съдържание

Правна уредба

Обстоятелства в основата на спора и първоинстанционно производство

По обжалваното съдебно решение

По жалбата

I –  Производство

II –  Искания на страните

От правна страна

I –  По допустимостта на жалбата

А – Доводи на страните

Б – Съображения на Първоинстанционния съд

II –  По допустимостта на някои искания

А – Доводи на страните

Б – Съображения на Първоинстанционния съд

III –  По допустимостта на жалбата в първоинстанционното производство

А – Доводи на страните

Б – Съображения на Първоинстанционния съд

IV –  По първото правно основание, изведено от несъобразяване с обхвата на задължението за мотивиране

А – По релевантността на първото правно основание

1.  Доводи на страните

2.  Съображения на Първоинстанционния съд

Б – По основателността на първото правно основание

1.  По първата част, изведена от нарушението на член 47 от УРДС, както се тълкува от съдебната практика

а) Доводи на страните

б) Съображения на Първоинстанционния съд

По оплакването на Комисията, изведено от това, че Съдът на публичната служба се произнесъл ultra petita или най-малкото ultra vires

По задължението за мотивиране на решенията за прекратяване на договори на срочно наети служители с оглед на Правилника и на УРДС

–  По допустимостта

–  По съществото на спора

2.  По третата част, изведена от противоречието между изричното изискване за мотивиране и твърдението, че се допуска възможност за узнаване на мотивите на решението за уволнение чрез други средства

а) Доводи на страните

б) Съображения на Първоинстанционния съд

V –  По второто правно основание, изведено от грешка при прилагане на правото в преценката на фактите, на които се основава решението за уволнение

А – По първата част, изведена от изопачаване на фактите

1.  Доводи на страните

2.  Съображения на Първоинстанционния съд

Б – По втората част, изведена от незачитане на общия интерес

1.  Доводи на страните

2.  Съображения на Първоинстанционния съд

VI –  По последиците от отмяната на решението за уволнение

А – Доводи на страните

Б – Съображения на Първоинстанционния съд

1.  По правното основание, изведено от това, че Съдът на публичната служба се произнесъл ultra vires

2.  По правното основание, изведено от хипотетичния и алеаторен характер на критериите за паричното обезщетение, установени от Съда на публичната служба

По съдебните разноски

* Език на производството: френски.