РЕШЕНИЕ НА ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯ СЪД (състав по жалбите)
8 септември 2009 година
Дело T-404/06 P
Европейска фондация за обучение (ETF)
срещу
Pia Landgren
„Обжалване — Публична служба — Срочно наети служители — Договор за неопределено време — Решение за уволнение — Член 47, буква в), подточка i) от УРДС — Задължение за мотивиране — Явна грешка в преценката — Неограничена компетентност — Парично обезщетение“
Предмет: Жалба срещу Решение на Съда на публичната служба на Европейския съюз (пленум) от 26 октомври 2006 г. по дело Landgren/ETF (F‑1/05, Recueil FP, стр. I‑A‑1‑123 и II‑A‑1‑459), с която се иска отмяна на това решение
Решение: Отхвърля жалбата. Европейската фондация за обучение (ETF) понася направените от нея съдебни разноски, както и съдебните разноски, понесени от г‑жа Pia Landgren в рамките на настоящото производство. Комисията на Европейските общности, встъпила в подкрепа на исканията на ETF, понася направените от нея съдебни разноски.
Резюме
1. Обжалване — Допустимост — Последици от изпълнението на решение на Съда на публичната служба — Липса
(член 12 от приложение I към Статута на Съда)
2. Длъжностни лица — Срочно наети служители — Прекратяване на договор за неопределено време — Задължение за мотивиране — Обхват
(член 47, буква в), подточка i) от Условията за работа на другите служители)
3. Длъжностни лица — Срочно наети служители — Прекратяване на договор за неопределено време — Задължение за мотивиране — Задължение на администрацията за полагане на грижа
(член 253 ЕО; член 25 от Правилника за длъжностните лица; членове 11, 47 и 49 от Условията за работа на другите служители)
4. Длъжностни лица — Срочно наети служители — Прекратяване на договор за неопределено време — Задължение за мотивиране — Обхват — Право на преценка на администрацията
(член 47, буква в), подточка i) от Условията за работа на другите служители)
5. Обжалване — Правни основания — Контрол от страна на Първоинстанционния съд по отношение на направената от Съда на публичната служба преценка на доказателствата — Изключване, освен в случай на изопачаване на доказателствата
(член 11 от приложение I към Статута на Съда)
1. Тъй като по силата на член 12 от приложение I към Статута на Съда жалбата пред Първоинстанционния съд няма суспензивно действие, обстоятелството, че институцията, издала отменения акт, е приела необходимите за изпълнение на решение на Съда на публичната служба мерки, само по себе си не означава, че тя се е отказала от това да подаде жалба. Във всеки случай отказът от упражняването на способи за обжалване, доколкото той води до загубата на право, не може да доведе до недопустимостта на жалба, освен в хипотезата, когато отказът е могъл да се установи ясно и безусловно.
(вж. точка 80)
2. Задължението за мотивиране има за цел, от една страна, да осигури на заинтересованото лице достатъчно указания, за да установи дали решението е обосновано или страда от порок, който позволява да се оспори законосъобразността му, и от друга страна, да позволи на съда да упражни контрол за законосъобразност на решението. Решение, което не съдържа никакви мотиви, както с оглед на самия писмен документ, така и на текста или контекста на приемането му, всъщност не подлежи на контрол за материалноправна законосъобразност от страна на съда, при това независимо от обхвата на този контрол. Така при липса на задължение за автора на дадено решение да изложи мотивите, които са довели до приемането му, способността на съда да изпълни — когато му е възложена — задачата за контрол за материалноправна законосъобразност на актовете, с които е сезиран, както и да осигури съдебната защита на правните субекти, биха били поставени под съмнение и биха зависили от преценката на автора на посоченото решение. Следователно изискването институцията да представя мотивите за своите решения е неразривно свързано с правомощието на съда да упражнява контрол по отношение на основателността на посочените решения, като в една правова общност трябва да се гарантира, че това правомощие се упражнява при еднакви условия за всички правни субекти, които упражняват правото си на съдебна защита.
Следователно Първоинстанционният съд не може да заключи, че не съществува задължение за органа, оправомощен да сключва договори, да мотивира решенията за прекратяване на договори за неопределено време на срочно наети служители с мотив, че в този случай посоченият орган трябва да изпълнява само условията относно срока на предизвестието за прекратяване, предвидени в член 47, буква в), подточка i) от Условията за работа на другите служители.
(вж. точки 108—110)
Позоваване на: Съд — 26 ноември 1981 г., Michel/Парламент, 195/80, Recueil, стр. 2861, точка 22 и цитираната съдебна практика
3. Задължението за мотивиране на всяко решение с неблагоприятни последици за длъжностното лице, което е предвидено в член 25 от Правилника и само възпроизвежда общото задължение, прогласено в член 253 ЕО, е основен принцип на общностното право, от който е възможна дерогация единствено по императивни съображения. Това задължение допринася за гарантиране на правото на ефективна съдебна защита, което е общ принцип на общностното право, който произтича от общите конституционни традиции на държавите членки, записан е в членове 6 и 13 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и е потвърден в член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз.
Изключение от този общ и основен принцип на задължението за администрацията да мотивира своите решения, по-специално тези, които имат неблагоприятни последици, може да следва само от изричната и недвусмислена воля на общностния законодател, която не е изразена в този смисъл в общите разпоредби на член 25 от Правилника и на член 11 от Условията за работа на другите служители. Така само фактът, че член 47 от Условията за работа на другите служители, отнасящ се до прекратяването на служебното правоотношение на срочно наетите служители, не предвижда изрично, че приетите съгласно тази разпоредба решения трябва да са мотивирани, не може да има за последица да изключи прилагането на член 25 от Правилника.
При липсата на такова задължение за мотивиране не би било възможно общностният съд да упражни надлежно своя, дори и ограничен, контрол, докато в крайна сметка администрацията би могла свободно и по произволен начин да се произнася относно съдбата на срочно нает служител, при това въпреки обстоятелството, че когато компетентният орган се произнася по положението на служител, той е длъжен при оценката на интереса на службата да вземе предвид всички данни, които могат да определят неговото решение, и по-конкретно интереса на въпросния служител. Това всъщност следва от задължението на администрацията за полагане на грижа, което отразява равновесието на взаимните права и задължения, създадени от Правилника и по аналогия от Условията за работа на другите служители в отношенията между публичния орган и неговите служители.
(вж. точки 148—150, 153 и 160)
Позоваване на: Съд — 13 март 2007 г., Unibet, C‑432/05, Сборник, стр. I‑2271, точка 37 и цитираната съдебна практика; Първоинстанционен съд — 12 декември 2000 г., Dejaiffe/СХВП, T‑223/99, Recueil FP, стр. I‑A‑277 и II‑1267, точка 53 и цитираната съдебна практика; Първоинстанционен съд — 6 юли 2004 г., Huygens/Комисия, T‑281/01, Recueil FP, стр. I‑A‑203 и II‑903, точка 105 и цитираната съдебна практика
4. Макар Правилникът да предоставя на длъжностните лица по-голяма стабилност на трудовата заетост, доколкото хипотезите на окончателно прекратяване на служебното правоотношение против волята на заинтересованото лице са строго ограничени, по-голямата нестабилност на трудовата заетост на срочно наетия служител не се изменя от задължението за мотивиране, наложено на органа, оправомощен да сключва договори, при прекратяването на договори за неопределено време на срочно наети служители.
Всъщност по-голямата нестабилност по-конкретно произтича от широкото право на преценка, с което разполага посоченият орган при прекратяването на договор за неопределено време на срочно нает служител в съответствие с член 47, буква в), подточка i) от Условията за работа на другите служители и при спазване на срока на предизвестието, посочен в договора, поради което контролът на общностния съд следва да се свежда до проверка на наличието на явна грешка или на злоупотреба с власт.
Без ни най-малко да оправдава възможността да се освободи администрацията от задължението да мотивира своите решения в тази област, това широко право на преценка прави още по-необходимо спазването на такова съществено изискване за форма, каквото е задължението за мотивиране. Всъщност, когато дадена общностна институция разполага с широко право на преценка, проверката на спазването на гаранциите, предоставени от общностния правен ред в административните процедури, е от основополагащо значение. Сред тези гаранции по-конкретно попада задължението за компетентната институция да разгледа внимателно и безпристрастно всички материали, относими към случая, и задължението да изложи пълни мотиви в решението си.
(вж. точки 161—163)
Позоваване на: Съд — 26 февруари 1981 г., De Briey/Комисия, 25/80, Recueil, стр. 637, точка 7; Съд — 21 ноември 1991 г., Technische Universität München, C‑269/90, Recueil, стр. I‑5469, точка 14; Съд — 22 ноември 2007 г., Испания/Lenzing, C‑525/04 P, Сборник, стр. I‑9947, точка 58; Съд — 6 ноември 2008 г., Нидерландия/Комисия, C‑405/07 P, все още непубликувано в Сборника, точка 56; Първоинстанционен съд — 28 януари 1992 г., Speybrouck/Парламент, T‑45/90, Recueil, стр. II‑33, точки 97 и 98; Първоинстанционен съд — 17 март 1994 г., Hoyer/Комисия, T‑51/91, Recueil FP, стр. I‑A‑103 и II‑341, точка 27; Първоинстанционен съд — 17 март 1994 г., Smets/Комисия, T‑52/91, Recueil FP, стр. I‑A‑107 и II‑353, точка 24
5. Преценката от Съда на публичната служба на доказателствената сила на даден документ по принцип не подлежи на контрол от Първоинстанционния съд в рамките на обжалване, доколкото от член 11 от приложение I към Статута на Съда следва, че обжалването се ограничава само до правни въпроси. Поради това единствено Съдът на публичната служба е компетентен да прецени значението, което следва да се придаде на представените му доказателства. Следователно тази преценка не представлява правен въпрос, подлежащ на контрол от съда, който разглежда делото на втора инстанция, освен в случай на изопачаване на доказателствата пред Съда на публичната служба.
(вж. точка 198)
Позоваване на: Съд — 2 октомври 2003 г., Salzgitter/Комисия, C‑182/99 P, Recueil, стр. I‑10761, точка 43; Съд — 25 януари 2007 г., Sumitomo Metal Industries и Nippon Steel/Комисия, C‑403/04 P и C‑405/04 P, Сборник, стр. I‑729, точки 38—40