РЕШЕНИЕ НА СЪДА (четвърти състав)
16 май 2024 година(*)
„Преюдициално запитване — Съдебно сътрудничество по гражданскоправни въпроси — Регламент (ЕС) № 1215/2012 — Съдебна компетентност и изпълнение на съдебни решения по граждански и търговски дела — Заповедно производство — Понятието „местоживеене“ — Гражданин на държава членка, чийто постоянен адрес е в тази държава членка, а настоящият му адрес е в друга държава членка — Невъзможност за промяна или отказ от този постоянен адрес“
По дело C‑222/23
с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд (България) с акт от 7 април 2023 г., постъпил в Съда на 7 април 2023 г., в рамките на производство по дело
„Топлофикация София“ ЕАД
СЪДЪТ (четвърти състав),
състоящ се от: C. Lycourgos, председател на състава, O. Spineanu-Matei (докладчик), J.‑C. Bonichot, S. Rodin и L. S. Rossi, съдии,
генерален адвокат: J. Richard de la Tour,
секретар: A. Calot Escobar,
предвид изложеното в писмената фаза на производството,
като има предвид становищата, представени:
– за Европейската комисия, от S. Noë и Ив. Залогин, в качеството на представители,
предвид решението, взето след изслушване на генералния адвокат, делото да бъде разгледано без представяне на заключение,
постанови настоящото
Решение
1 Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 18, първа алинея и член 21 ДФЕС, на член 47, втора алинея от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“), на член 4, параграф 1, член 5, параграф 1 и член 62, параграф 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (OВ L 351, 2012 г., стр. 1), както и на член 7 и член 22, параграфи 1 и 2 от Регламент (ЕС) 2020/1784 на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2020 година относно връчване в държавите членки на съдебни и извънсъдебни документи по граждански или търговски дела („връчване на документи“) (OВ L 405, 2020 г., стр. 40).
2 Запитването е отправено в рамките на производство за издаване на заповед за изпълнение, образувано по заявление на „Топлофикация София“ ЕАД, доставчик на топлинна енергия, срещу неговия клиент В.З.А., длъжник за парична сума, представляваща стойността на доставеното отопление за неговия апартамент в София (България).
Правна уредба
Правото на Съюза
Регламент № 1215/2012
3 Съображения 13 и 15 от Регламент № 1215/2012 гласят:
„(13) Трябва да има връзка между производствата, по отношение на които се прилага настоящият регламент, и територията на държавите членки. Съответно трябва да се прилагат общи правила за компетентността, когато ответникът има местоживеене в държава членка.
[…]
(15) Правилата за компетентността следва да са във висока степен предвидими и основани на принципа, че компетентността по правило се основава на местоживеенето на ответника. Винаги следва да е налице компетентност на това основание, освен в няколко ясно определени случаи, когато предметът на спора или автономията на страните обосновава различен свързващ фактор. Местоживеенето на правния субект трябва да се определя автономно, така че общите правила да се направят по-прозрачни и да се избегнат спорове за компетентност“.
4 Съгласно член 4 от този регламент:
„1. При условията на настоящия регламент, искове срещу лица, които имат местоживеене в държава членка, независимо от тяхното гражданство, се предявяват пред съдилищата на тази държава членка.
2. Лица, които не са граждани на държавата членка, в която имат местоживеене, се подчиняват на правилата за компетентност, които са приложими по отношение на гражданите на тази държава членка“.
5 Член 5, параграф 1 от посочения регламент гласи:
„Срещу лица, които имат местоживеене в държава членка, могат да бъдат предявявани искове в съдилищата на друга държава членка само при съблюдаване на правилата, установени в раздели 2—7 от настоящата глава“.
6 Член 7, точка 1 от същия регламент гласи:
„Срещу лице, които има местоживеене в държава членка, могат да бъдат предявявани искове в друга държава членка:
1. a) по дела, свързани с договор — в съдилищата по мястото на изпълнение на въпросното задължение;
б) за целите на настоящата разпоредба и освен ако не е договорено друго, мястото на изпълнение на въпросното задължение е:
– в случая на продажба на стоки, мястото в държава членка, където съгласно договора са доставени стоките или е трябвало да бъдат доставени,
– в случая на предоставяне на услуги, мястото в държава членка, където съгласно договора услугите са били предоставени или е трябвало да бъдат предоставени;
в) ако не се прилага буква б), тогава се прилага буква а)“.
7 Съгласно член 62 от Регламент № 1215/2012:
„1. За да определи дали една страна има местоживеене в държава членка, чиито съдилища са сезирани по дело, съдът прилага вътрешното си право.
2. Ако една страна няма местожителство в държава членка, чиито съдилища са сезирани по дадено дело, тогава, за да се определи дали страната има местожителство в друга държава членка, съдът прилага правото на тази държава членка“.
Регламент 2020/1784
8 Член 1 от Регламент 2020/1784, озаглавен „Приложно поле“, гласи:
„1. Настоящият регламент се прилага за трансграничното връчване на съдебни и извънсъдебни документи по граждански или търговски дела. […]
2. С изключение на член 7 настоящият регламент не се прилага, когато адресът на получателя на документ, който трябва да се връчи, е неизвестен.
[…]“.
9 Съгласно член 7 от този регламент, озаглавен „Помощ при търсене на неизвестен адрес“:
„1. Когато адресът на получателя на съдебния или извънсъдебния документ, който трябва да се връчи в друга държава членка, не е известен, тази държава членка предоставя помощ за установяването на адреса по поне един от следните начини:
a) определяне на органи, до които предаващите органи могат да подават искания за установяване на адреса на получателя;
б) предоставяне на възможността за лица от други държави членки да отправят искания, включително по електронен път, за информация относно адреси на получатели пряко до адресните регистри или до други обществено достъпни бази данни, чрез стандартен формуляр, достъпен на Европейския портал за електронно правосъдие; или
в) предоставяне на подробна информация чрез Европейския портал за електронно правосъдие за това как може да се открият адресите на получателите.
2. Всяка държава членка предоставя на [Европейската комисия] следната информация, с оглед предоставянето ѝ за ползване чрез Европейския портал за електронно правосъдие:
a) начините, чрез които държавата членка ще предоставя помощ на своята територия съгласно параграф 1;
б) когато е подходящо, наименованията и данните за връзка с органите, посочени в параграф 1, букви а) и б);
в) дали органите на държавата членка адресат подават по своя собствена инициатива искания за информация относно адресите до адресни регистри или други бази данни в случаите, когато адресът, посочен в искането за връчване, не е точен.
Държавите членки уведомяват Комисията за всяко последващо изменение на посочената в първа алинея информация“.
10 Член 22 от посочения регламент, озаглавен „Неявяване на ответник“, предвижда:
„1. Когато даден документ за образуване на производство или друг равностоен документ е трябвало да бъде предаден на друга държава членка, за да бъде връчен съгласно настоящия регламент, и ответникът не се е явил, съдебно решение не се постановява, докато не се установи, че връчването или предаването на документа са били извършени в срок, достатъчен, за да позволи на ответника да организира защита, и че:
a) документът е бил връчен по начин, предписан от вътрешното право на държавата членка адресат за връчване на документи по местни производства на лица, намиращи се на нейна територия; или
б) документът действително е връчен на ответника или в местопребиваване на ответника по друг начин, предвиден в настоящия регламент.
2. Всяка държава членка може да уведоми Комисията за факта, че съдът, независимо от параграф 1, може да постанови решение, въпреки че не е получено удостоверение, потвърждаващо връчването на документа за образуване на производство или неговия еквивалент, ако са налице всички посочени условия:
a) документът е предаден по един от начините, предвидени в настоящия регламент;
б) от деня на предаване на документа е изминал срок, определен като достатъчен от съда по конкретното дело, но не по-кратък от шест месеца;
в) не е получено никакво удостоверение, въпреки че са положени всички разумни усилия за получаването му чрез компетентните власти или органи на държавата членка адресат.
Посочената информация се предоставя за ползване чрез Европейския портал за електронно правосъдие.
3. Независимо от параграфи 1 и 2 при обосновани спешни случаи съдът може да разпореди всякакви временни или обезпечителни мерки.
4. Когато даден документ за образуване на производство или друг равностоен документ е трябвало да бъде предаден на друга държава членка, за да бъде връчен в съответствие с настоящия регламент, и е постановено решение срещу ответник, който не се е явил, съдът има право да освободи ответника от последиците от изтичане на срока за обжалване на решението, ако са изпълнени следните две условия:
a) ответникът не по своя вина не се е запознал своевременно с документа, за да организира защита, или не е научил за решението, за да може да го обжалва; и
б) основанията за обжалване, посочени от ответника, не изглеждат лишени от основание.
Молба за такова възстановяване на срока може да бъде подадена само в разумен срок след като ответникът е узнал за решението.
Всяка държава членка може да уведоми Комисията за факта, че молба за възстановяване на срок няма да бъде приета за разглеждане, ако е била подадена след изтичане на срок, определен от държавата членка в това уведомление. Този срок не може да е по-кратък от една година, считано от постановяването на решението. Посочената информация се предоставя за ползване чрез Европейския портал за електронно правосъдие.
5. Параграф 4 не се прилага за решенията, които се отнасят до гражданското състояние или правоспособността и дееспособността на лицата“.
Българското право
ЗГР
11 Законът за гражданската регистрация (ДВ, бр. 67 от 27 юли 1999 г.) в редакцията му, приложима към спора в главното производство (наричан по-нататък „ЗГР“), предвижда в член 90, алинея 1:
„Всяко лице, подлежащо на гражданска регистрация по този закон, е задължено да заяви писмено своя постоянен и настоящ адрес […]“.
12 Член 93 ЗГР предвижда:
„1. Постоянен адрес е адресът в населеното място, което лицето избира да бъде вписано в регистъра на населението.
2. Постоянният адрес е винаги на територията на Република България.
3. Всяко лице може да има само един постоянен адрес.
4. Български граждани, живеещи в чужбина, които не са вписани в регистъра на населението и не могат да посочат постоянен адрес в Република България, се вписват служебно в регистъра на населението от район „Средец“ на гр. София.
5. Постоянният адрес на гражданите е адрес за кореспонденция с органите на държавната власт и органите на местното самоуправление.
6. Постоянният адрес на гражданите служи за упражняване или ползване на права или услуги в случаите, определени в закон или друг нормативен акт.
7. Постоянният адрес може да съвпада с настоящия адрес“.
13 Съгласно член 94 ЗГР:
„1. Настоящ адрес е адресът, на който лицето живее.
2. Всяко лице има само един настоящ адрес.
3. Настоящият адрес на българските граждани, на които мястото на живеене е в чужбина, се отразява в регистъра на населението само с името на държавата, в която живеят“.
14 Съгласно член 96, алинея 1 ЗГР:
„Настоящият адрес се заявява чрез подаване на адресна карта от лицето до органите по чл. 92, ал. 1. Български гражданин, живеещ в чужбина, заявява настоящ адрес — държавата, в която живее, пред органите по чл. 92, ал. 1 по постоянния си адрес“.
КМЧП
15 Кодексът на международното частно право (ДВ, бр. 42 от 17 май 2005 г.) в редакцията му, приложима към спора в главното производство (наричан по-нататък „КМЧП“), в член 4 предвижда:
„(1) Международната компетентност на българските съдилища и други органи е налице, когато:
1. ответникът има обичайно местопребиваване, седалище според устройствения си акт или местонахождение на действителното си управление в Република България;
[…]“.
16 Съгласно член 48, алинея 7 КМЧП:
„По смисъла на този кодекс под обичайно местопребиваване на физическо лице се разбира мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване. За определянето на това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки“.
ГПК
17 Гражданският процесуален кодекс (ДВ, бр. 59 от 20 юли 2007 г.) в редакцията му, приложима към спора в главното производство (наричан по-нататък „ГПК“), в член 38, озаглавен „Адрес за връчване“, предвижда:
„Съобщението се връчва на адреса, който е посочен по делото. Когато адресатът не е намерен на посочения адрес, съобщението се връчва на настоящия му адрес, а при липса на такъв — на постоянния“.
18 Член 40 ГПК, озаглавен „Съдебен адресат“, гласи:
„(1) Страната, която живее или замине за повече от един месец в чужбина, е длъжна да посочи лице в седалището на съда, на което да се връчват съобщенията — съдебен адресат, ако няма пълномощник по делото в Република България. Същото задължение имат законният представител, попечителят и пълномощникът на страната.
(2) Когато лицата по ал. 1 не посочат съдебен адресат, всички съобщения се прилагат към делото и се смятат за връчени. За тези последици те трябва да бъдат предупредени от съда при връчване на първото съобщение“.
19 Член 41 ГПК, озаглавен „Задължение за уведомяване“, предвижда:
„(1) Страната, която отсъства повече от един месец от адреса, който е съобщила по делото или на който веднъж ѝ е връчено съобщение, е длъжна да уведоми съда за новия си адрес. Същото задължение имат и законният представител, попечителят и пълномощникът на страната.
(2) При неизпълнение на задължението по ал. 1 всички съобщения се прилагат към делото и се смятат за връчени. За тези последици страната трябва да бъде предупредена от съда при връчване на първото съобщение“.
20 Съгласно член 53 ГПК, озаглавен „Връчване на пребиваващи в страната чужденци“:
„Връчването на пребиваващите в страната чужденци се извършва на адреса, заявен в съответните административни служби“.
21 Член 410 ГПК, озаглавен „Заявление за издаване на заповед за изпълнение“, гласи:
„(1) Заявителят може да поиска издаване на заповед за изпълнение:
1. за вземания за парични суми или за заместими вещи, когато искът е подсъден на районния съд;
[…]“.
22 Съгласно член 411 ГПК, озаглавен „Издаване на заповед за изпълнение“:
„(1) Заявлението се подава до районния съд по постоянния адрес или по седалището на длъжника, който в тридневен срок извършва служебна проверка на местната подсъдност. Заявление срещу потребител се подава до съда, в чийто район се намира настоящият му адрес, а при липса на настоящ адрес — по постоянния. Ако съдът прецени, че делото не му е подсъдно, той го изпраща незабавно на надлежния съд.
(2) Съдът разглежда заявлението в разпоредително заседание и издава заповед за изпълнение в срока по ал. 1, освен когато:
[…]
4. длъжникът няма постоянен адрес или седалище на територията на Република България;
5. длъжникът няма обичайно местопребиваване или място на дейност на територията на Република България.
(3) При уважаване на заявлението съдът издава заповед за изпълнение, препис от която се връчва на длъжника“.
Спорът в главното производство и преюдициалните въпроси
23 „Топлофикация София“ е дружество за разпределение на топлинна енергия, регистрирано по българското право. На 6 март 2023 г. то сезира Софийския районен съд (България), който е запитващата юрисдикция, със заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу В.З.А., български гражданин.
24 Дружеството иска засегнатото лице да му плати парична сума в размер на 700,61 български лева (BGN) (около 358 евро) с мотива, че това лице притежава в София апартамент в сграда в режим на етажна собственост и не е платило сметката за своето потребление на топлинна енергия за този апартамент в периода от 15 септември 2020 г. до 22 февруари 2023 г.
25 Запитващата юрисдикция уточнява, че В.З.А. все още не е конституиран като страна в главното производство и това ще стане едва след като съдът издаде исканата заповед за изпълнение, при условие че е компетентен да разгледа заявлението.
26 Посочената юрисдикция отбелязва, че от справките, извършени служебно в хода на главното производство в съответствие със задълженията ѝ по българското право, е видно, че В.З.А. от 2000 г. е регистриран в националния регистър на населението с постоянен адрес в София. На 6 март 2010 г. обаче В.З.А. е декларирал своя настоящ адрес в държава членка, различна от Република България. В това отношение запитващата юрисдикция посочва, че българското право не позволява да се декларира пълен настоящ адрес в чужбина.
27 Запитващата юрисдикция се позовава и на задължително тълкувателно решение на Върховния касационен съд (България) от 18 юни 2014 г. (наричано по-нататък „решението от 18 юни 2014 г.“), което се отнася до случаите на отказ да се издаде заповед, предвидени в член 411, алинея 2, точки 4 и 5 ГПК.
28 Според решението от 18 юни 2014 г., що се отнася до заявление за издаване на заповед по член 411 ГПК, наличието на постоянен адрес или обичайно местопребиваване на територията на Република България трябва да се провери към датата на връчване на вече издадената заповед, независимо от факта, че съгласно член 411, алинея 2, точки 4 и 5 ГПК при липса на постоянен адрес или обичайно местопребиваване на тази територия издаването на такава заповед следва да бъде отказано.
29 Съгласно решението от 18 юни 2014 г., когато се установи, че заповедта е издадена от съд срещу длъжник, който изобщо няма постоянен адрес на територията на Република България, същата подлежи на служебно обезсилване от този съд. Когато обаче се установи, че длъжникът няма обичайно местопребиваване на територията на Република България, издадената заповед не може да бъде обезсилена от заповедния съд. В последния случай при връчването на заповедта този съд трябва да провери дали длъжникът има постоянен адрес в България, но в случай че има такъв, заповедта се счита за редовно връчена било чрез предаване на лице от домашните на същия длъжник, било чрез залепване на уведомление. Следователно прилагането на член 411, алинея 2, точка 5 ГПК може да се поиска единствено по пътя на възражението пред въззивния съд.
30 Запитващата юрисдикция посочва, че решението от 18 юни 2014 г. е постановено преди изменението на член 411, алинея 1 ГПК, според което сезираният съд вече е длъжен да извърши служебна проверка на местната подсъдност, по-специално предвид постоянния адрес на длъжника.
31 Според тази юрисдикция от член 411 ГПК, както е тълкуван от Върховния касационен съд, следва, че срещу длъжник, български гражданин, чийто постоянен адрес е регистриран в България, винаги се издава заповед за изпълнение, дори длъжникът да има адрес в чужбина, който също е посочен в регистъра на населението. Такова тълкуване обаче би могло да засегне правилото по член 5, параграф 1 от Регламент № 1215/2012, че срещу длъжник, който има местоживеене в държава членка, по принцип могат да бъдат предявявани искове само в съдилищата на тази държава членка.
32 Запитващата юрисдикция отбелязва също, че съгласно член 93 от ЗГР постоянният адрес на българските граждани е винаги на територията на България и не може да бъде променен при преселване в друга държава членка. Това затруднява упражняването на правото на свободно движение и избиране на мястото на живот на българските граждани, гарантирано от член 21 ДФЕС.
33 В допълнение, според запитващата юрисдикция българските граждани, упражнили правото си на свободно движение, са поставени в положение на евентуална обратна дискриминация по признак гражданство в нарушение на член 18 ДФЕС. Всъщност съгласно член 53 ГПК гражданите на други държави — членки на Европейския съюз, които пребивават трайно в България, се призовават по адреса, който са заявили в миграционните служби. Когато прекратят пребиваването си на българска територия, българските съдилища вече не са компетентни спрямо тези граждани, като се прилага критерият за компетентност, свързан с местоживеенето. Българските граждани обаче не могат да отменят регистрацията си по постоянен адрес и за тях винаги остава задължението да поддържат адресат, готов да получава съобщения от тяхно име в България.
34 Освен това според запитващата юрисдикция от член 94, алинея 3 във връзка с член 93, алинея 2 ЗГР следва, че български гражданин не може да регистрира точен адрес извън България, като по този повод администрацията отбелязва единствено в коя държава се е преместил гражданинът. Поради това член 4 КМЧП определя, че критерий за компетентност на съдилищата в частноправните отношения с международен елемент в случаите, когато правото на Съюза не се прилага, е обичайното местопребиваване на ответника.
35 В този контекст запитващата юрисдикция иска да се установи, най-напред, дали член 5, параграф 1 от Регламент № 1215/2012 допуска международната компетентност на съд, сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение, да бъде определена предвид понятието „местоживеене“, както то произтича от релевантните в главното производство национални разпоредби. Тази юрисдикция уточнява, че макар да не може да се изключи възможността тя да основе международната си компетентност на член 7, точка 1, буква б), второ тире от Регламент № 1215/2012, защото договорът, от който произтича претендираното вземане, е за доставка на топлинна енергия до имот в град София, все пак въпросът за определяне на местоживеенето продължава да е от значение.
36 По-нататък, запитващата юрисдикция пита дали наложената на съда с решението от 18 юни 2014 г. забрана да се основава на настоящия адрес на длъжника, за да установи, че обичайното му пребиваване не е на територията на Република България, съответства на член 18 ДФЕС, доколкото тази забрана представлява обратна дискриминация.
37 Накрая, доколкото националното право не ѝ позволява да установи адреса на длъжника извън България, запитващата юрисдикция пита дали в това отношение може да се позове на предвидената в член 7 от Регламент 2020/1784 възможност да прибегне до помощта на съответната държава членка.
38 При тези обстоятелства Софийският районен съд решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Следва ли чл. 62, пар. 1 от Регламент [№ 1215/2012] във връзка с чл. 18, [първа алинея] ДФЕС и чл. 21 ДФЕС да се тълкува в смисъл, че не допуска понятието „местоживеене“ на физическо лице да се извежда от национална правна разпоредба, която предвижда, че регистрираният постоянен адрес на гражданите на държавата на сезирания съд е винаги в тази държава и не може да се прехвърли на друго място в Европейския съюз?
2) Следва ли чл. 5, пар. 1 от Регламент [№ 1215/2012] във връзка с чл. 18, [първа алинея] ДФЕС и чл. 21 ДФЕС да се тълкува в смисъл, че допуска национална законодателна уредба и съдебна практика, според която съдът на една държава не може да откаже да издаде заповед за изпълнение срещу длъжник — гражданин на тази държава, за които съществува обосновано предположение за липса на международна компетентност на съда поради това, че длъжникът вероятно има местоживеене в друга държава от Съюза, което се установява от декларирана от длъжника пред надлежния държавен орган адресна регистрация в последната държава? Има ли в този случай значение кога е направена тази декларация?
3) В случай че международната компетентност на сезирания съд се извежда от разпоредба, различна от чл. 5, пар. 1 от Регламент [№ 1215/2012] — следва ли чл. 18, [първа алинея] ДФЕС във връзка с чл. 47, ал. 2 от [Хартата] да се тълкува в смисъл, че не допуска национална законодателна уредба и съдебна практика, според която въпреки че издаване на заповед за изпълнение се допуска само срещу физическо лице с обичайно местопребиваване в държавата на сезирания съд, установяване на местопребиваване в друга държава не може да се установи само на базата на това, че длъжникът по заповедта — гражданин на държавата на сезирания национален съд, е регистрирал в последната адреса, на който пребивава („настоящия“ си адрес) в друга държава в Европейския съюз, ако е невъзможно длъжникът да заяви, че изцяло се е преместил в последната държава и няма адрес на територията на държавата на сезирания съд? Има ли в този случай значение кога е направена декларацията за настоящ адрес?
4) При отговор на първия подвъпрос от третия въпрос, че се допуска издаване на заповед за изпълнение — допуска ли чл. 4, пар. 1 от Регламент [№ 1215/2012] във връзка с тълкуванието на чл. 22, пар. 1 и 2 от Регламент [2020/1784], дадено в [решение от 19 декември 2012 г., Alder (C‑325/11, EU:C:2012:824)], [както и] във връзка с принципа за ефективно прилагане на правото на Съюза при прилагане на национална процесуална автономия, национален съд на държава, в която гражданите не могат да се откажат от адресната си регистрация на територията на същата и да я прехвърлят в друга държава, когато е сезиран с искане за издаване на заповед за изпълнение в производство без участие на длъжника, да изисква по реда на чл. 7 от Регламент [2020/1784] информация от властите в държавата по регистриран адрес на длъжника за неговия адрес в последната държава и датата на регистрацията на същия, за да установи къде е действителното обичайно местопребиваване на длъжника, преди да издаде крайния съдебен акт по делото?“.
По допустимостта на преюдициалното запитване
39 Съгласно постоянната съдебна практика въведеното с член 267 ДФЕС производство е инструмент за сътрудничество между Съда и националните юрисдикции, чрез който Съдът предоставя на националните юрисдикции насоки за тълкуването на правото на Съюза, необходими им за разрешаване на висящи пред тях спорове, и основанието за отправяне на преюдициално запитване е не формулирането на консултативни становища по общи или хипотетични въпроси, а необходимостта от отговор за ефективното решаване на даден спор (решение от 9 януари 2024 г., G. и др. (Назначаване на съдиите в общите съдилища в Полша), C‑181/21 и C‑269/21, EU:C:2024:1, т. 62 и цитираната съдебна практика).
40 Както следва от самия текст на член 267 ДФЕС, отправеното преюдициално запитване трябва да е „необходимо“, за да може запитващата юрисдикция да постанови „нейното решение“ по образуваното пред нея дело (решение от 9 януари 2024 г., G. и др. (Назначаване на съдиите в общите съдилища в Полша), C‑181/21 и C‑269/21, EU:C:2024:1, т. 63 и цитираната съдебна практика).
41 Така Съдът припомня, че както от текста, така и от структурата на член 267 ДФЕС следва, че преюдициалното производство по-специално предполага действително наличие на висящ пред националните юрисдикции спор, по който те трябва да се произнесат с решение, отразяващо евентуално решението по преюдициалното запитване (решение от 9 януари 2024 г., G. и др. (Назначаване на съдиите в общите съдилища в Полша), C‑181/21 и C‑269/21, EU:C:2024:1, т. 64 и цитираната съдебна практика).
42 В случая запитващата юрисдикция е длъжна служебно да провери дали е компетентна да издаде заповед за изпълнение в съответствие с член 411, алинея 1 ГПК. За тази цел тя отправя до Съда четири преюдициални въпроса, които се отнасят до тълкуването на Регламент № 1215/2012 и Регламент 2020/1784, както и до тълкуването на член 18, първа алинея, член 21 ДФЕС и член 47, втора алинея от Хартата.
43 Що се отнася, на първо място, до исканото тълкуване на член 47, втора алинея от Хартата, от преюдициално запитване по никакъв начин не следва, че това тълкуване е обективно необходимо за акта, който трябва да бъде постановен от запитващата юрисдикция (вж. в този смисъл решение от 9 януари 2024 г., G. и др. (Назначаване на съдиите в общите съдилища в Полша), C‑181/21 и C‑269/21, EU:C:2024:1, т. 65 и цитираната съдебна практика). Всъщност запитващата юрисдикция не посочва нито връзката, която установява между тази разпоредба и разглеждания в главното производство спор, нито причините, поради които според нея за разрешаването му е необходимо тълкуване на посочената разпоредба.
44 Що се отнася, на второ място, до исканото тълкуване на член 22 от Регламент 2020/1784, следва да се отбележи, че видно от заглавието му, този член урежда задълженията на националния съд в случай на неявяване на ответника. Посоченият член се прилага, когато даден документ за образуване на производство или друг равностоен документ вече е бил предаден на друга държава членка, за да бъде връчен, и се отнася до състезателно производство, последващо спрямо главното дело, в което длъжникът все още не е конституиран като страна. Така член 22 от Регламент 2020/1784 изхожда от предпоставка, която в случая е само хипотетична, а именно неявяване на ответника.
45 Ето защо, доколкото се отнася до тълкуването на член 47, втора алинея от Хартата и на член 22, параграфи 1 и 2 от Регламент 2020/1784, преюдициалното запитване няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство и следователно е недопустимо.
По преюдициалните въпроси
По първите три преюдициални въпроса
Предварителни бележки
46 Що се отнася, на първо място, до тълкуването на релевантните разпоредби на Регламент № 1215/2012, най-напред се поставя въпросът дали спорът в главното производство попада в обхвата на този регламент, тъй като прилагането на последния изисква да е налице международен елемент. В случая, макар съответният длъжник все още да не е страна в главното производство, така или иначе заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено срещу този длъжник, чието пребиваване е в друга държава членка, което представлява достатъчен международен елемент, за да доведе до прилагането на този регламент.
47 Що се отнася, на второ място, до тълкуването на член 18 ДФЕС, следва да се припомни, че този член се прилага самостоятелно само в случаи, уредени от правото на Съюза, за които не съществуват специални разпоредби за недопускане на дискриминацията (вж. в този смисъл решения от 10 февруари 2011 г., Missionswerk Werner Heukelbach, C‑25/10, EU:C:2011:65, т. 18, и от 28 септември 2023 г., Ryanair/Комисия, C‑321/21 P, EU:C:2023:713, т. 98 и цитираната съдебна практика).
48 В случая по отношение на проблематиката, засегната по същество с поставените въпроси, а именно проблематиката относно разликата в начина на определяне на местоживеенето в зависимост от това дали става въпрос за български граждани или за пребиваващи в България чужди граждани, член 4, параграф 2 от Регламент № 1215/2012 въвежда забрана за дискриминация, доколкото тази разпоредба забранява всяко различно третиране, основано на гражданството, що се отнася до прилагането на правилата за компетентност, установени с този регламент. При това положение член 18 ДФЕС не следва да се прилага самостоятелно, нито съответно да се тълкува отделно.
49 На трето място, следва да се припомни, че тъй като с Регламент № 1215/2012 се отменя и заменя Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 12, 2001 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 3, стр. 74), който от своя страна заменя Конвенцията от 27 септември 1968 година относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела (ОВ L 299, 1972 г., стр. 3; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 10, стр. 3), изменена с последващите конвенции във връзка с присъединяването на нови държави членки към нея, даденото от Съда тълкуване на разпоредбите на тези два правни акта се отнася и за Регламент № 1215/2012, когато тези разпоредби могат да се квалифицират като „еквивалентни“ на разпоредбите на последния регламент (решение от 9 юли 2020 г., Verein für Konsumenteninformation, C‑343/19, EU:C:2020:534, т. 22 и цитираната съдебна практика).
По първия въпрос
50 С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 62, параграф 1 от Регламент № 1215/2012 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, съгласно която се счита, че гражданите на държава членка, пребиваващи в друга държава членка, имат местоживеене на адрес, който винаги е регистриран в първата държава членка.
51 В това отношение веднага трябва да се отбележи, че понятието „местоживеене“ е основно в общата логика на Регламент № 1215/2012, тъй като представлява общият критерий за привързване, чрез който може да се установи международната компетентност съгласно член 4, параграф 1 от този регламент, който посочва местоживеенето на ответника, независимо от неговото гражданство (вж. в този смисъл решение от 19 декември 2013 г., Corman-Collins, C‑9/12, EU:C:2013:860, т. 22 и 23).
52 Както става ясно от доклада на г‑н Jenard по Конвенцията от 27 септември 1968 година относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела (ОВ C 59, 1979 г., стр. 1) — чиито коментари относно причините, поради които е избран критерият за местоживеенето, важат и за тълкуването на Регламент № 1215/2012 — изборът на законодателя на Съюза да даде предимство на този критерий пред критерия за гражданството е продиктуван от необходимостта да се улесни еднаквото прилагане на правилата за компетентност, за да се избегнат различни правила за компетентност в зависимост от това дали споровете са между граждани на договаряща държава или между гражданин на договаряща държава и чужд гражданин, или пък между двама чужди граждани.
53 Подобно на Конвенцията от 27 септември 1968 година относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела и на Регламент № 44/2001, Регламент № 1215/2012 не дава определение на понятието „местоживеене“. Така член 62, параграф 1 от последния регламент препраща към вътрешното право на държавата членка, чиито съдилища са сезирани, за да се определи дали една страна има местоживеене в тази държава членка. Съгласно член 62, параграф 2 от последния регламент, ако една страна няма местоживеене в държавата членка, чиито съдилища са сезирани по дадено дело, за да определи дали страната има местоживеене в друга държава членка, съдът прилага правото на тази държава членка.
54 Следователно държавите членки по принцип са компетентни да определят местоживеенето на физическото лице съгласно собственото си право.
55 Съгласно постоянната съдебна практика обаче прилагането на националните норми не трябва да засяга полезното действие на акт на Съюза. Всъщност, както Съдът по същество е постановил във връзка с Регламент № 44/2001 — която съдебна практика е приложима при тълкуването на Регламент № 1215/2012 — прилагането на процесуалните норми на държава членка не може да засяга полезното действие на предвидената в последния регламент система, накърнявайки установените от него принципи (вж. в този смисъл решение от 28 април 2009 г., Apostolides, C‑420/07, EU:C:2009:271, т. 69 и цитираната съдебна практика).
56 Както личи от точка 51 от настоящото решение, въведената с Регламент № 1215/2012 система се опира на избора на законодателя на Съюза да основе единните правила за компетентност на критерия за местоживеене, а не на критерия за гражданството на ответника. Следователно, както изтъква и Комисията в писменото си становище, държава членка не може да промени този основополагащ избор, прилагайки национални норми, съгласно които нейните граждани задължително имат местоживеене на нейна територия.
57 В случая от акта за преюдициално запитване е видно, че по отношение на българските граждани българското право провежда разграничение между техния постоянен адрес и техния настоящ адрес.
58 Всеки български гражданин има само един постоянен адрес на територията на Република България, който съответства на адреса, вписан в регистъра на населението, и винаги е на тази територия. Българските граждани, които пребивават в чужбина и не могат да посочат постоянен адрес в България, се вписват служебно в регистъра на населението от район „Средец“ на град София. За сметка на това настоящият адрес съответства на адреса, на който съответното лице пребивава. За установените в чужбина български граждани този адрес се отразява само като в регистъра на населението се отбележи името на държавата, в която живеят, без според запитващата юрисдикция да има способ, по който такива граждани да могат да регистрират точен адрес извън България. Както тази юрисдикция уточнява, при това положение българските граждани са длъжни да имат постоянен адрес в България, независимо от това къде действително пребивават.
59 Освен ако не се установи друго при проверките, които запитващата юрисдикция следва да извърши, описаното от нея българско законодателство приравнява местоживеенето на българските граждани на техния постоянен адрес, който винаги е в България, независимо дали пребивават в България, или в чужбина, и не им позволява да регистрират пълен адрес в друга държава членка, дори ако пребивават постоянно в нея и поради това биха могли да бъдат считани за лица с местоживеене на територията на последната държава членка съгласно законодателството на тази последна държава членка, приложимо в съответствие с член 62, параграф 2 от Регламент № 1215/2012.
60 Следва също така да се уточни, че единствено запитващата юрисдикция ще трябва да определи обхвата на понятието „местоживеене“ в националното право. Въпреки това, доколкото национална правна уредба свързва автоматично това понятие с постоянен, задължителен и понякога фиктивен адрес, регистриран за всеки гражданин на съответната държава членка, такава правна уредба засяга полезното действие на Регламент № 1215/2012, тъй като заменя критерия за местоживеене, на който се основават установените с този регламент правила за компетентност, с критерия за гражданство.
61 При това положение не следва да се проверява дали член 21 ДФЕС също не допуска национална правна уредба като описаната в предходната точка.
62 С оглед на всичко изложено по-горе на първия въпрос следва да се отговори, че член 62, параграф 1 от Регламент № 1215/2012 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, съгласно която се счита, че гражданите на държава членка, пребиваващи в друга държава членка, имат местоживеене на адрес, който винаги е регистриран в първата държава членка.
По втория и третия въпрос
63 Съгласно постоянната съдебна практика в рамките на въведеното с член 267 ДФЕС производство за сътрудничество между националните юрисдикции и Съда задачата на последния е да даде на националния съд полезен отговор, който да му позволи да реши спора, с който е сезиран. С оглед на това при необходимост Съдът може да преформулира въпросите, които са му зададени (решение от 30 януари 2024 г., Директор на Главна дирекция „Национална полиция“ при МВР — София, C‑118/22, EU:C:2024:97, т. 31 и цитираната съдебна практика).
64 В настоящия случай вторият и третият въпрос, които следва да се разгледат заедно, произтичат от факта, че както става ясно от преюдициалното запитване, запитващата юрисдикция твърди, че съгласно член 411 ГПК, както е тълкуван в решението от 18 юни 2014 г., е длъжна да издаде заповед за изпълнение срещу длъжник, български гражданин, чийто постоянен адрес е в България, макар да съществува обосновано предположение, че към датата на подаване на заявлението за издаване на тази заповед за изпълнение длъжникът е имал местоживеене на територията на друга държава членка и че поради това посочената юрисдикция няма международна компетентност да разгледа такова заявление в съответствие с член 4, параграф 1 от Регламент № 1215/2012.
65 Според запитващата юрисдикция не може да се изключи възможността тя да основе компетентността си на друга разпоредба, а именно член 7, точка 1, буква б), второ тире от този регламент, съдържащ се в глава II, раздел 2. Тя обаче иска да се установи дали член 5, параграф 1 от посочения регламент допуска тя да бъде задължена да издаде заповед за изпълнение срещу длъжник, чийто настоящ адрес е в друга държава членка. В този контекст запитващата юрисдикция поставя и въпроса за значението на датата, на която съответният длъжник е регистрирал настоящ адрес.
66 Ето защо следва да се приеме, че с втория и третия въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 4, параграф 1 и член 5, параграф 1 от Регламент № 1215/2012 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, както е тълкувана в националната съдебна практика, да предоставя на съд на държава членка компетентността да издава заповед за изпълнение срещу длъжник, за когото съществува обосновано предположение, че има местоживеене на територията на друга държава членка.
67 Както бе припомнено в точка 51 от настоящото решение, член 4, параграф 1 от Регламент № 1215/2012 установява общото правило за компетентност, на което се основава този регламент, а именно по местоживеенето на ответника, независимо от неговото гражданство.
68 Съгласно член 5, параграф 1 от Регламент № 1215/2012 срещу лица, които имат местоживеене в държава членка, могат да бъдат предявявани искове в съдилищата на друга държава членка само при съблюдаване на правилата, установени глава II, раздели 2—7 от този регламент. Тези раздели съдържат правила за специална компетентност, правила за компетентност при застрахователни договори, потребителски договори, индивидуални трудови договори, правила за изключителна компетентност и правила за пророгация на компетентност.
69 Видно от посочените раздели, възможно е да се приеме, че съд на държава членка притежава международна компетентност да разгледа дело срещу ответник, който има местоживеене на територията на друга държава членка, единствено в случаите, уредени от същите раздели.
70 В настоящия случай запитващата юрисдикция следва да може да издаде заповед за изпълнение срещу длъжник, за когото съществува обосновано предположение, че към датата, на която е подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение, е имал местоживеене в държава членка, различна от Република България, ако тази юрисдикция може да основе компетентността си да разгледа такова заявление на някое от правилата за компетентност, посочени в раздели 2—7 от Регламент № 1215/2012.
71 Следователно, за да се определи компетентността, трябва да се вземат предвид обстоятелствата, съществували към датата, на която е подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
72 С оглед на всичко изложено по-горе на втория и третия въпрос следва да се отговори, че член 4, параграф 1 и член 5, параграф 1 от Регламент № 1215/2012 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, както е тълкувана в националната съдебна практика, да предоставя на съд на държава членка компетентността да издава заповед за изпълнение срещу длъжник, за когото съществува обосновано предположение, че към датата, на която е подадено заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, е имал местоживеене на територията на друга държава членка, в случаи, непредвидени в глава II, раздели 2—7 от този регламент.
По четвъртия въпрос
73 С четвъртия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 7 от Регламент 2020/1784 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска съд на държава членка, компетентен да издаде заповед за изпълнение срещу длъжник, за когото съществува обосновано предположение, че има местоживеене на територията на друга държава членка, да се обърне към компетентните органи и да използва средствата, предоставени от тази друга държава членка, за да установи адреса на длъжника с цел връчване на заповедта за изпълнение.
74 Като начало следва да се отбележи, че ако запитващата юрисдикция стигне до извода, че е компетентна да разгледа главното дело въз основа на някое от правилата за компетентност, предвидени глава II, раздели 2—7 от Регламент № 1215/2012, и следователно, че има право да издаде исканата заповед за изпълнение срещу съответния длъжник, дори той да има местоживеене на територията на друга държава членка, тя е длъжна да му връчи тази заповед за изпълнение.
75 В това отношение съгласно практиката на Съда, когато получателят на съдебен документ пребивава в чужбина, връчването на този документ по принцип попада в приложното поле на Регламент 2020/1784 и трябва да се извършва по начините, предвидени в самия регламент, с изключение по-специално на случая, в който местоживеенето или обичайното местопребиваване на получателя е неизвестно (вж. по аналогия решение от 19 декември 2012 г., Alder, C‑325/11, EU:C:2012:824, т. 24 и 25).
76 Все пак в последния случай съгласно член 1, параграф 2 от този регламент, който препраща към член 7, съществува задължение за оказване на помощ при търсенето на адреса на получателя на документа, който трябва да бъде връчен.
77 Съгласно член 7 от Регламент 2020/1784, когато адресът на получателя на съдебния или извънсъдебния документ, който трябва да се връчи в друга държава членка, не е известен, тази друга държава членка предоставя помощ за установяването на адреса, било като определи органите, до които предаващите органи могат да подават съответните искания, било като предостави възможност до адресните регистри или до други бази данни да се отправят пряко искания за информация относно този адрес чрез стандартен формуляр, достъпен на Европейския портал за електронно правосъдие, или като предостави информация чрез този портал за това как може да се открие същият адрес.
78 Следователно съд на държава членка, който следва да връчи в друга държава членка съдебен или извънсъдебен документ, може да използва всички средства, с които разполага съгласно член 7 от Регламент 2020/1784, за да установи адреса на получателя на документа, който трябва да бъде връчен.
79 С оглед на всичко изложено по-горе на четвъртия въпрос следва да се отговори, че член 7 от Регламент 2020/1784 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска съд на държава членка, компетентен да издаде заповед за изпълнение срещу длъжник, за когото съществува обосновано предположение, че има местоживеене на територията на друга държава членка, да се обърне към компетентните органи и да използва средствата, предоставени от тази друга държава членка, за да установи адреса на длъжника с цел връчване на заповедта за изпълнение.
По съдебните разноски
80 С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.
По изложените съображения Съдът (четвърти състав) реши:
1) Член 62, параграф 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела
трябва да се тълкува в смисъл, че
не допуска национална правна уредба, съгласно която се счита, че гражданите на държава членка, пребиваващи в друга държава членка, имат местоживеене на адрес, който винаги е регистриран в първата държава членка.
2) Член 4, параграф 1 и член 5, параграф 1 от Регламент № 1215/2012
трябва да се тълкуват в смисъл, че
не допускат национална правна уредба, както е тълкувана в националната съдебна практика, да предоставя на съд на държава членка компетентността да издава заповед за изпълнение срещу длъжник, за когото съществува обосновано предположение, че към датата, на която е подадено заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, е имал местоживеене на територията на друга държава членка, в случаи, непредвидени в глава II, раздели 2—7 от този регламент.
3) Член 7 от Регламент (ЕС) 2020/1784 на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2020 година относно връчване в държавите членки на съдебни и извънсъдебни документи по граждански или търговски дела („връчване на документи“)
трябва да се тълкува в смисъл, че
допуска съд на държава членка, компетентен да издаде заповед за изпълнение срещу длъжник, за когото съществува обосновано предположение, че има местоживеене на територията на друга държава членка, да се обърне към компетентните органи и да използва средствата, предоставени от тази друга държава членка, за да установи адреса на длъжника с цел връчване на заповедта за изпълнение.
Lycourgos | Spineanu-Matei | Bonichot |
Обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 16 май 2024 година.
Секретар | | Председател на състава |
A. Calot Escobar | | C. Lycourgos |