Неокончателна редакция

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

M. SZPUNAR

представено на 8 февруари 2024 година(1)

Дело C‑633/22

Real Madrid Club de Fútbol,

AE

срещу

EE,

Société Éditrice du Monde SA

(Преюдициално запитване, отправено от Cour de cassation (Касационен съд, Франция)

„Преюдициално запитване — Съдебно сътрудничество по гражданскоправни въпроси — Съдебна компетентност и изпълнение на съдебни решения по граждански и търговски дела — Регламент (ЕО) № 44/2001 — Признаване и изпълнение на решенията — Основания за отказ — Нарушаване на обществения ред в държавата, в която се иска признаване — Осъждане на вестник и на един от журналистите в него за уронване на престижа на спортен клуб“

I.      Въведение

1.        Регламент (ЕО) № 44/2001(2), известен също като Регламент „Брюксел I“, в съответствие с традицията, установена от самите държави членки след Конвенцията относно компетентността и изпълнението на решения по граждански и търговски дела, подписана в Брюксел на 27 септември 1968 г.(3), предвижда единни правила за признаване и изпълнение на съдебни решения по граждански и търговски дела, постановени в държавите членки. Съгласно тези правила, за да може съдебно решение, постановено в една държава членка (наричана по-нататък „държавата членка по произход“), да бъде изпълнено в друга държава членка (наричана по-нататък „държавата членка, в която се иска признаване“), последната трябва да допусне изпълнението му.

2.        Регламент „Брюксел I“ е заменен с Регламент (ЕС) № 1215/2012(4) (наричан по-нататък „Регламент „Брюксел Ia“), който отива по-далеч от своя предшественик и въвежда система за автоматично изпълнение на съдебни решения по граждански и търговски дела, постановени в държавите членки („без за това да е необходима специална процедура“).

3.        Това обаче не променя факта, че съгласно разпоредбите на тези два регламента, като се позовава на традиционното разрешение, възприето в международното частно право, държавата членка, в която се иска признаване, има право да откаже да изпълни съдебно решение, ако то нарушава обществения ѝ ред.

4.        Несъмнено може да се твърди, че наличието на изключение, свързано с обществения ред, е необходимо и неизбежно условие за либерализирането на изискванията, установени за предоставяне на изпълнителна сила на чуждестранните съдебни решения на територията на държавата членка, в която се иска признаване: последната е по-склонна да приеме чуждестранните решения, когато разполага с предпазен клапан, който да ѝ позволи да има последната дума относно последиците, които те пораждат на нейна територия.

5.        Особеност на настоящото дело е, че екзекватурата на решенията, постановени в държава членка по произход, е отказана с мотива, че изпълнението на тези решения е в разрез със свободата на изразяване, гарантирана в член 11 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“). Това дело дава възможност на Съда не само да изясни условията и реда за прилагане на клаузата за обществен ред в такъв случай, но и да уточни границите на правомощията си в преюдициалното производство.

II.    Правна уредба

6.        Глава III от Регламент „Брюксел I“, наречена „Признаване и изпълнение“, съдържа три раздела, озаглавени „Признаване“ (членове 33—37), „Изпълнение“ (членове 38—52) и „Общи разпоредби“ (членове 53—56), както и дефиниция на понятието „съдебно решение“ (член 32).

7.        Член 33 от този регламент, с който започва първият раздел от глава III, относно признаването на решение, което е постановено в държава членка, различна от тази, в която се изисква признаването му, предвижда в параграф 1, че „[с]ъдебно решение, което е постановено в държава членка, се признава в другата държава членка, без да се изисква каквато и да е специална процедура“.

8.        Член 34, точка 1 от посочения регламент гласи, че съдебно решение не се признава, „ако признаването явно противоречи на [обществения ред] в държавата членка, в която се иска признаване“.

9.        Член 36 от същия регламент гласи, че „[п]ри никакви обстоятелства не се допуска преразглеждане по същество на чуждестранно съдебно решение“.

10.      Член 38 от Регламент „Брюксел I“, с който започва вторият раздел на глава III относно изпълнението на съдебно решение, постановено в друга държава членка, предвижда в параграф 1:

„Съдебно решение, постановено в държава членка и подлежащо на изпълнение в тази държава членка, се изпълнява в друга държава членка, когато по искане на всяка заинтересувана страна то бъде обявено за изпълняемо там“.

11.      Член 41 от разглеждания регламент гласи, че „[с]ъдебното решение се обявява за изпълняемо веднага след завършване на формалностите по член 53[,] без да се прави преразглеждане по членове 34 и 35. Страната, по отношение на която се иска изпълнение, няма право през този етап от производството да прави изявления по молбата“.

12.      Член 43, параграф 1 от посочения регламент гласи, че „[р]ешението по молбата за декларация за изпълняемост може да се обжалва от всяка от страните“.

13.      Съгласно член 45 от същия регламент:

„1.      Съдът, пред който е подадена жалбата съгласно член 43 или член 44, отказва или отменя декларация за изпълняемост само на някое от основанията по членове 34 и 35. Той произнася решението си незабавно.

2.      При никакви обстоятелства не се допуска преразглеждане на чуждестранно съдебно решение по същество“.

14.      Член 48 от Регламент „Брюксел I“ предвижда:

„1.      Когато чуждестранно съдебно решение е постановено по отношение на няколко дела и декларацията за изпълняемост не може да бъде издадена за всички от тях, съдът или компетентният орган я издава за едно или повече от тях.

2.      Молител може да изисква декларация за изпълняемост и само по отношение на части от съдебно решение“.

III. Фактите в главното производство

15.      На 7 декември 2006 г. във вестник Le Monde е публикувана статия, в която авторът EE, журналист на трудово правоотношение към този вестник, твърди, че футболните клубове Real Madrid и FC Barcelona са ползвали услугите на доктор Х. Fuentes, подбудител на мрежа за допинг в колоезденето. Извадка от статията фигурира на първа страница, заедно с рисунка, озаглавена „Допинг: футболът след колоезденето“, изобразяваща колоездач, облечен в цветовете на испанския флаг и заобиколен от малки футболисти и спринцовки. Тази публикация е отразена в редица медии, по-специално испански.

16.      На 23 декември 2006 г. вестник Le Monde публикува без какъвто и да е коментар писмо опровержение, изпратено от Real Madrid.

17.      Клубът и член на медицинския му екип, които са жалбоподателите в главното производство, предявяват пред Juzgado de Primera Instancia № 19 de Madrid (Първоинстанционен съд № 19 Мадрид, Испания) иск за отговорност, основан на уронването на тяхната чест, срещу дружеството, издател на вестник Le Monde, и журналиста, автор на разглежданата статия, които са ответниците в главното производство.

18.      С решение от 27 февруари 2009 г. този съд осъжда ответниците в главното производство да платят на Real Madrid сумата от 300 000 евро, а на члена на медицинския екип — сумата от 30 000 евро, и разпорежда съдебното решение да се публикува във вестник Le Monde. Ответниците в главното производство обжалват това съдебно решение пред Audiencia Provincial de Madrid (Апелативен съд Мадрид), който по същество потвърждава въпросното съдебно решение. Tribunal Supremo (Върховен съд, Испания) отхвърля жалбата срещу последното посочено съдебно решение с решение от 24 февруари 2014 г.

19.      С определение от 11 юли 2014 г. Juzgado de Primera Instancia № 19 de Madrid (Първоинстанционен съд № 19 Мадрид) разпорежда солидарно(5) изпълнение на решението на Tribunal Supremo (Върховен съд) и плащане в полза на Real Madrid на главница в размер на 390 000 евро, ведно с лихви и разноски, а след това, с определение от 9 октомври 2014 г., този съд разпорежда изпълнението на въпросното съдебно решение и плащане на члена на медицинския екип на клуба на главница в размер на 33 000 евро, ведно с лихви и разноски.

20.      На 15 февруари 2018 г. директорът на съдебния секретариат към Tribunal de grande instance de Paris (Окръжен съд Париж, Франция) издава две декларации за изпълняемост на тези определения.

21.      С решения от 15 септември 2020 г. Cour d’appel de Paris (Апелативен съд Париж, Франция) отменя тези декларации. Като приема, че определенията от 11 юли и от 9 октомври 2014 г. са в явно противоречие с международния обществен ред във Франция, той постановява, че те не могат да бъдат изпълнени във Франция.

22.      В това отношение Cour d’appel de Paris (Апелативен съд Париж) отбелязва, първо, че испанските съдилища са постановили разглежданите санкции на основание член 9, параграф 3 от Ley Orgánica 1/1982 de protección civil del derecho al honor, a la intimidad personal y familiar y la propia imagen (Устройствен закон 1/1982 за гражданската защита на правото на достойнство, на неприкосновеност на личния и семейния живот и на самоопределяне) от 5 май 1982 г. (BOE от 14 май 1982 г., стр. 11196), при положение че Real Madrid не твърди имуществена вреда. Освен това Audiencia Provincial de Madrid (Апелативен съд Мадрид) приема в своето решение, което е потвърдено от испанския Tribunal Supremo (Върховен съд), че тъй като по принцип вредата е неимуществена, е трудно тя да се определи от икономическа гледна точка.

23.      Второ, Cour d’appel de Paris (Апелативен съд Париж) отбелязва, че пред испанския съд е бил обсъден само силният отглас в медиите на разглежданата статия, която е била опровергана от испанските медии, поради което вредите, претърпени от отгласа в медиите, са били ограничени от направеното опровержение от местните медии, чиято публика е главно испанска.

24.      Трето, Cour d’appel de Paris (Апелативен съд Париж) приема, най-напред, че осъждането за плащане на главница в размер на 300 000 евро и на лихви в размер на 90 000 евро засяга физическо лице и дружеството, издател на вестник, чиито сметки показват, че такава сума представлява 50 % от нетната загуба и 6 % от размера на ликвидните средства към 31 декември 2017 г., на второ място, че осъждането за плащане на главница в размер на 30 000 евро и на лихви в размер на 3 000 евро се добавя към предходното и на трето място, че изключително рядко размерът на вредите, присъдени за уронване на личната чест и достойнство или на доброто име, надхвърля 30 000 евро и че съгласно френския закон клеветата спрямо частни субекти се санкционира с глоба в максимален размер от 12 000 евро.

25.      От това Cour d’appel de Paris (Апелативен съд Париж) прави извод, че разглежданите санкции имат възпиращо действие върху участието на ответниците в главното производство в публичния дебат по теми, представляващи интерес за обществеността, което може да възпрепятства медиите при изпълнението на тяхната задача да предоставят информация и да упражняват контрол, поради което признаването или изпълнението на решения, с които са постановени санкциите, засяга по недопустим начин международния обществен ред във Франция, тъй като накърнява свободата на изразяване.

26.      Жалбоподателите в главното производство подават касационна жалба срещу решенията на Cour d’appel de Paris (Апелативен съд Париж) пред Cour de cassation (Касационен съд), който е запитващата юрисдикция по настоящото дело. Те твърдят, на първо място, че проверка за пропорционалност на обезщетението за вреди може да бъде извършена само ако то има наказателен, а не компенсационен характер, на второ място, те изтъкват, че като замества преценката на съда по произход със собствената си преценка на вредите, Cour d’appel de Paris (Апелативен съд Париж) е преразгледал решенията на испанските съдилища в нарушение на член 34, точка 1 и член 36 от Регламент Брюксел I и на трето място, че Cour d’appel de Paris (Апелативен съд Париж) не е взел предвид тежестта на нарушенията, установени от испанския съд, и че икономическото положение на осъдените лица е ирелевантно за преценката на непропорционалния характер на санкциите, която при всички положения не трябва да се осъществява от гледна точка на националните разпоредби.

27.      Ответниците в главното производство поддържат по същество, че без да преразглежда по същество решенията на испанските съдилища, Cour d’appel de Paris (Апелативен съд Париж) основателно е отказал да признае изпълнителната им сила поради непропорционалността на постановените с тях санкции, които явно нарушават свободата на изразяване, а следователно и международния публичен ред.

28.      В мотивите си за отправяне на преюдициално запитване запитващата юрисдикция се позовава, от една страна, на практиката на Съда, произтичаща от решение Krombach(6). Тя обръща внимание на частта от това решение, която според нея, посредством позоваване на решение Johnston(7), установява връзка между основните права, за чието спазване следи Съдът, и Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък „ЕКПЧ“)(8).

29.      От друга страна, запитващата юрисдикция отбелязва, че съгласно практиката на Европейския съд по правата на човека (наричан по-нататък „ЕСПЧ“), що се отнася до нивото на защита, член 10, параграф 2 от ЕКПЧ не дава никаква възможност за ограничения на свободата на изразяване в областите на политическото слово и на въпросите от общ интерес. Към тази втора категория спада публикация, отнасяща се до въпроси от областта на спорта(9). Освен това според запитващата юрисдикция възпиращото действие на осъждането за плащане на обезщетения за вреди представлява критерий за преценка на пропорционалността на мярка за поправяне на клеветнически изявления. Тази юрисдикция изтъква също така, че що се отнася до свободата на изразяване на журналистите, следва да се гарантира, че размерът на обезщетението за вреди, наложено на медийни дружества, не е такъв, че да представлява заплаха за икономическите им устои(10).

IV.    Преюдициалните въпроси и производството пред Съда

30.      При тези обстоятелства с акт от 28 септември 2022 г., постъпил в Съда на 11 октомври 2022 г., Cour de cassation (Касационен съд) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Трябва ли членове 34 и 36 от Регламент [Брюксел I] и член 11 от [Хартата] да се тълкуват в смисъл, че санкция, наложена за уронване на престижа на спортен клуб чрез информация, публикувана във вестник, може да доведе до явно засягане на свободата на изразяване и така да представлява основание за отказ от признаване на съдебното решение и изпълнение на наказанието?

2)      Ако отговорът е утвърдителен, трябва ли тези разпоредби да се тълкуват в смисъл, че непропорционалният характер на санкцията може да бъде приет от съда на държавата членка, където се иска признаване, само ако обезщетението за вредите се определя като наказателно от съда по произход, а не ако е присъдено за поправяне на неимуществена вреда?

3)      Трябва ли тези разпоредби да се тълкуват в смисъл, че съдът на държавата членка, където се иска признаване, може да се основе само на възпиращото действие на санкцията с оглед на финансовите ресурси на санкционираното лице или дали може да приеме други обстоятелства като тежестта на нарушението или обхвата на вредите?

4)      Може ли само по себе си възпиращото действие с оглед на финансовите ресурси на вестника да представлява основание за отказ за признаване или изпълнение на наказание поради явно нарушение на основния принцип на свободата на печата?

5)      Трябва ли възпиращото действие да се разбира като опасност за финансовото равновесие на вестника, или може да се изразява само в действие по сплашване?

6)      Трябва ли възпиращото действие да се преценява по същия начин по отношение на дружеството, издател на вестника, и по отношение на журналист, физическо лице?

7)      Общото икономическо положение на печатната медия относимо обстоятелство ли е за преценката дали освен положението на въпросния вестник, санкцията може да има действие по сплашване върху всички медии?“.

31.      Писмени становища представят страните в главното производство, френското, испанското и германското правителство и Европейската комисия. В съдебното заседание, проведено на 17 октомври 2023 г., се явяват страните в главното производство, френското, испанското и малтийското правителство, както и Комисията.

V.      Анализ

А.      Преформулиране на преюдициалните въпроси

32.      Преди да пристъпя към анализа на настоящите въпроси, считам за полезно да изложа някои предварителни бележки по тях, доколкото те се отнасят до членове 34 и 36 от Регламент „Брюксел I“, които се намират в първия раздел на глава III от този регламент, озаглавен „Признаване“.

33.      В случая запитващата юрисдикция се произнася по касационна жалба срещу решенията, с които френските съдилища са отменили декларации за изпълняемост на решенията на испанските съдилища във Франция. От това следва, че релевантните разпоредби на Регламент „Брюксел I“ са по-скоро разпоредбите относно изпълнението на съдебни решения, постановени в държава членка, различна от тази, в която се иска изпълнението, съдържащи се във втория раздел на тази глава, озаглавен „Изпълнение“, и по-специално в член 45 от този регламент.

34.      При това положение, първо, от една страна, що се отнася до член 34 от Регламент „Брюксел I“, член 45, параграф 1 от този регламент предвижда, че основанията за отказ за признаване, включително основанието, свързано с обществения ред в държавата членка, в която се иска признаване (член 34, точка 1), представляват също основания за отказ за изпълнение. От друга страна, що се отнася до член 45, параграф 2 от Регламент „Брюксел I“, съдържанието му е почти идентично с това на член 36 от този регламент и потвърждава, че забраната за преразглеждане по същество е приложима и при оспорване на изпълняемостта на съдебно решение, постановено в държава членка, различна от тази, в която се иска изпълнението.

35.      Следователно позоваването на членове 34 и 36 от Регламент „Брюксел I“ следва да се разбира като отнасящо се до член 45, параграф 1 във връзка с член 34, точка 1 и член 45, параграф 2 от него. Трябва да отбележа, че запитващата юрисдикция, изглежда, е наясно, че разпоредбите относно изпълнението на решенията също са релевантни в главното производство. Всъщност, макар преюдициалните въпроси да се позовават единствено на членове 34 и 36 от посочения регламент, от въпросите следва, че тази юрисдикция иска да се установи дали в случая е налице основание за отказ съдебното решение да бъде признато и изпълнено.

36.      По-нататък, формулировката на първия въпрос навежда на мисълта, че запитващата юрисдикция има предвид само процесуалната ситуация, в която „вестник“ е осъден за уронване на престижа на спортен клуб. Тази юрисдикция обаче е сезирана с касационни жалби на спортния клуб и на член на медицинския му екип срещу решенията, постановени в две отделни производства, образувани, от една страна, срещу дружеството, издател на вестника, в който е публикувана статията, чрез която е извършено нарушението, и от друга страна, срещу автора на тази статия, който е журналист на вестника. Освен това с шестия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали в зависимост от индивидуалните характеристики на ответника тя трябва да извърши различна преценка на условията за прилагане на клаузата за обществен ред.

37.      Накрая, предлагам всички преюдициални въпроси да бъдат анализирани заедно. Всъщност, докато първият въпрос е доста общ, други въпроси се отнасят до подробните аспекти на проверката, която трябва да извърши съдът на държавата членка, в която се иска признаване, сезиран с жалба срещу решението относно изпълнителната сила на съдебно решение, постановено в държавата членка по произход. Тези въпроси обаче се отнасят до един и същ правен проблем и се засягат различните аспекти на проверката, която запитващата юрисдикция, сезирана с касационните жалби, трябва да извърши. Освен това, да се даде отговор на първия преюдициален въпрос, без този отговор да бъде допълнен със съображения, свързани с тези подробни аспекти, би създало опасност от грешка, що се отнася до правилата за прилагане на клаузата за обществен ред.

38.      При това положение преюдициалните въпроси следва да се разбират в смисъл, че с тях запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 45, параграф 1 от Регламент „Брюксел I“, разглеждан във връзка с член 34, точка 1 и с член 45, параграф 2 от същия регламент, както и член 11 от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че държава членка, в която се иска изпълнение на постановено в друга държава членка съдебно решение, отнасящо се до осъждане на дружество, издател на вестник, и на журналист на този вестник за уронване на престижа на спортен клуб и на член на медицинския му екип посредством информация, публикувана в този вестник, може да откаже или да отмени декларация за изпълняемост на такова съдебно решение с мотива, че изпълнението би довело до явно засягане на свободата на изразяване, гарантирана в член 11 от Хартата.

39.      За да дам полезен отговор на този въпрос, най-напред ще изложа някои общи съображения относно клаузата за обществен ред (раздел Б), след което ще анализирам член 11 от Хартата с оглед на съмненията на запитващата юрисдикция (раздел В), както и критериите за преценка на явното засягане на гарантираната в тази разпоредба свобода (раздел Г). Накрая ще се спра на презумпцията за равностойна закрила, произтичаща от практиката на ЕСПЧ (раздел Д).

Б.      Общи съображения относно клаузата за обществен ред

40.      Както посочих, доколкото Брюкселската конвенция е заменена от Регламент „Брюксел I“, даденото от Съда тълкуване на разпоредбите на тази конвенция важи и за съответните разпоредби на Регламента. Такъв е случаят с член 34, точка 1 от посочения регламент, който заменя член 27, параграф 1 от въпросната конвенция. Макар, за разлика от разглеждания регламент, Конвенцията да не предвижда изрично, че за да се откаже признаване на съдебно решение, е необходимо неговото признаване или изпълнение „явно“ да противоречи на обществения ред в държавата членка, в която се иска признаване, Съдът все пак винаги е тълкувал Брюкселската конвенция в този смисъл.

1.      Понятието „обществен ред“

а)      Класическата формулировка на разпоредба, свързана с обществения ред

41.      Понятието „обществен ред“ е предмет на богатата практика на Съда. Чрез тази практика Съдът също така се е погрижил да уточни границите на собствените си правомощия в преюдициалното производство, както и правомощията на съда на държавата членка, в която се иска признаване.

42.      Съгласно съдебната практика, произтичаща от решение Krombach(11), макар по силата на резервата, установена в член 34, точка 1 от Регламент „Брюксел I“, държавите членки по принцип да остават свободни да определят, в съответствие с националните си разбирания, изискванията на своя обществен ред, все пак пределите на понятието „обществен ред“ се определят чрез тълкуване на този регламент.

43.      Следователно съгласно една класическа формулировка, съдържаща се в съдебната практика, макар да не е задача на Съда да определя съдържанието на обществения ред на държава членка, той все пак трябва да упражнява контрол по отношение на пределите, в които съдът на държавата членка, в която се иска признаване, може да се позовава на посоченото понятие „обществен ред“(12).

44.      Във връзка с това по отношение на съдържащото се в член 34 от Регламент „Брюксел I“ понятие „обществен ред“ Съдът приема, че тази разпоредба трябва да се тълкува стриктно, тъй като съставлява пречка за изпълнението на една от основните цели на посочения регламент, а именно свободното движение на съдебните решения(13). Той уточнява, че клаузата за обществен ред трябва да се прилага само в изключителни случаи(14).

45.      Освен това Съдът отбелязва, че като не допуска преразглеждане по същество, този регламент забранява на съда на държавата членка, в която се иска признаване, да приложи клаузата за обществен ред само на основание, че съществува различие в приложимите закони, и да упражни контрол относно правилността на правните и фактическите преценки, извършени от съда на държавата по произход(15).

46.      В резултат на това клаузата за обществен ред би могла да се приложи единствено доколкото изпълнението на съответното решение би довело до явно нарушение на правна норма със съществено значение в законодателството на държавата, в която се иска признаване, или на право, признато за основно съгласно това законодателство(16).

47.      Тази класическа формулировка следва да се допълни посредством два елемента, които допълнително ограничават тълкуването на понятието „обществен ред“.

б)      Основните права

48.      Първият елемент е свързан с основните права.

49.      Съдът приема, че когато в приложение на правото на Съюза прилага Регламент „Брюксел I“, националната юрисдикция на държавата членка, в която се иска признаване, трябва да спазва изискванията, произтичащи от член 47 от Хартата(17). Освен това разпоредбите на този регламент трябва да се тълкуват с оглед на основните права, които са неразделна част от общите принципи на правото и които понастоящем са закрепени в Хартата(18).

50.      Досега практиката на Съда в тази област е била съсредоточена върху правото на защита и процесуалните гаранции(19). Член 47 от Хартата обаче по никакъв начин не се изчерпва със защитата на такива права.

51.      Всъщност съгласно практиката на ЕСПЧ член 6, параграф 1 от ЕКПЧ, на който съответства член 47, втора алинея от Хартата, се прилага за изпълнението на влезли в сила чуждестранни съдебни решения(20), а отказът да се допусне изпълнение на подобно решение, може да представлява намеса в правото на справедлив съдебен процес на жалбоподателя(21).

52.      Както отбелязва един автор от доктрината(22), съдебните решения, независимо дали са установителни, или конститутивни, са проводници на материалните права. Те изпълняват същата роля в трансграничен контекст, когато в сезираната държава членка се иска признаване или изпълнение на съдебно решение, постановено в друга държава членка. Отразявайки това съображение, в практиката си ЕСПЧ се е погрижил да защити такива материални права, основаващи се на разпоредбите на ЕКПЧ, и когато става въпрос за положения, които не се ограничават само до територията на една държава(23).

53.      Както изтъкват някои автори(24), в практиката си ЕСПЧ прави извод, че член 6, параграф 1 от ЕКПЧ съдържа и процесуално право на признаване и изпълнение на постановено в чужбина съдебно решение, като това право се основава на понятието „справедлив съдебен процес“ по смисъла на посочената разпоредба.

54.      В това отношение следва да се отбележи, че доктрината не се произнася единодушно в полза на такъв специфичен прочит на практиката на ЕСПЧ.

55.      Всъщност съществува дебат по-специално, от една страна, относно границите на такова „право“ и мястото му в системата на конвенциите(25) и от друга страна, относно необходимостта да се постигне баланс между това „право“ и основните права на ответника(26). Друга критика, изглежда, изтъква невъзможността да се направи извод за наличието на „право“ въз основа на факта, че ЕСПЧ е признал нарушение на член 6 от ЕКПЧ(27). Според мен обаче последната критика не е убедителна. Следва да се отбележи, че Регламент „Брюксел I“, който установява принципа, че постановено в друга държава членка съдебно решение се привежда в изпълнение, след като е обявено за изпълняемо, и посочва изчерпателно основанията за отказ на изпълнение, признава съществуването на право от този род(28).

56.      При тълкуването на правата, гарантирани от член 47, втора алинея от Хартата, Съдът трябва да вземе предвид съответстващите им права, гарантирани от член 6, параграф 1 от ЕКПЧ, както са тълкувани от ЕСПЧ, като минимален праг на закрила(29). Според мен в такъв случай Съдът би трябвало да признае на жалбоподателя същата защита като произтичащата от практиката на ЕСПЧ, когато в съответствие с Регламент „Брюксел I“ жалбоподателят иска признаването или изпълнението на съдебно решение, постановено в друга държава членка.

57.      Същото би трябвало да важи и когато претенцията, на която се позовава жалбоподателят пред съда на държавата членка по произход, не се основава на материалното право на Съюза. Макар съдът на държавата членка по произход да основава компетентността си на Регламент „Брюксел I“, несъмнено Хартата не е приложима пред този съд, що се отнася до разглеждането на делото по същество(30). В замяна на това същият този регламент, доколкото установява посочения в точка 55 от настоящото заключение принцип и изброява изчерпателно основанията за отказ за изпълнение, включително свързаното с обществения ред(31), а следователно и Хартата стават приложими пред съда на държавата членка, в която се иска признаване(32).

58.      Самостоятелният характер на „правото“ на изпълнение на съдебно решение по граждански и търговски дела, закрепено в член 47, втора алинея от Хартата, съответства на разрешението, възприето от ЕСПЧ в практиката му по член 6, параграф 1 от ЕКПЧ(33).

59.      Така определеното „право“ обаче не е абсолютно(34). То може да е предмет на ограничения, при условие че отговарят на изискванията на член 52, параграф 1 от Хартата. В това отношение е безспорно, че ограничението на посоченото право поради явно нарушение на обществения ред трябва да се счита за предвидено в закон, тъй като произтича от член 34, точка 1 от Регламент „Брюксел I“. Разглежданото ограничение зачита основното съдържание на това право. Всъщност само по себе си въпросното ограничение не го поставя под въпрос, тъй като при специфични условия, очертани в практиката на Съда, води до изключване на изпълнението на съдебно решение(35). Това ограничение обаче трябва също така да бъде необходимо и действително да съответства на някоя от признатите от Съюза цели от общ интерес или на необходимостта да се защитят правата и свободите на други хора.

в)      Взаимното доверие

1)      Взаимното доверие с оглед на съдебната практика

60.      Вторият елемент, с който следва да се допълни класическата формулировка, произтичаща от практиката на Съда, се отнася до взаимното доверие. Всъщност този елемент е свързан с факта, че отказът за признаване или за изпълнение на съдебно решение, постановено в държава членка, противоречи на взаимното доверие между държавите членки в областта на правосъдието в рамките на Съюза, на което се основава установеният с Регламент „Брюксел I“ режим на признаване и изпълнение. Това доверие не произтича единствено от законодателния избор на институциите на Съюза. То намира своето основание в първичното право(36).

61.      Обстоятелството, че позоваването на взаимното доверие не се съдържа в посочената класическа формулировка, се обяснява с факта, че към момента на утвърждаването ѝ в решение Krombach правото на Съюза и Съдът все още не са признали открито ролята на това доверие по отношение на гражданските и търговските аспекти на пространството на свобода, сигурност и правосъдие.

62.      Още по-важно е обстоятелството, че именно това взаимно доверие, което държавите членки взаимно си предоставят, що се отнася до техните правни системи и съдебни институции, позволява да се приеме, че в случай на неправилно прилагане на националното право или на правото на Съюза установената във всяка държава членка система от способи за съдебна защита, допълнена от механизма на производството за преюдициално запитване по член 267 ДФЕС, предоставя достатъчно гаранции на правните субекти(37).

63.      Според Съда всъщност Регламент „Брюксел I“ се базира на основната идея, че правните субекти следва по принцип да използват всички способи за правна защита, предоставени от законодателството на държавата членка, в която е постановено съдебното решение. Ако не съществуват особени обстоятелства, които правят твърде трудно или невъзможно използването на способите за съдебна защита в държавата членка, в която е постановено съдебното решение, правните субекти трябва да използват всички налични способи за съдебна защита в тази държава членка, за да възпрепятстват последващото нарушаване на обществения ред(38).

2)      Взаимното доверие и материалноправното измерение на обществения ред

64.      Съображенията, изложени в точки 62 и 63 от настоящото заключение, са формулирани от Съда в контекста на твърдения за нарушения на процесуални гаранции, чието отражение може да засегне обществения ред на държавата членка, в която се иска признаване. За сметка на това настоящото дело приканва Съда да се произнесе по тълкуването на правото на Съюза, когато твърдяното нарушение на обществения ред на държавата членка, в която се иска признаването, произтича от нарушаването на материални права.

65.      От гледна точка на взаимното доверие и на установените във всяка държава членка системи от способи за съдебна защита подобна ситуация представлява допълнително затруднение.

66.      Всъщност, както, изглежда, подчертава Съдът в изложените в неговата практика съображения, наистина взаимното доверие между държавите членки се отнася не само до въпросите, свързани с правото на Съюза („случаи на неправилно прилагане […] на правото на Съюза“), но и до въпросите, които са извън неговия обхват („случаи на неправилно прилагане на националното право“).

67.      Когато обаче претенцията, на която се позовава ищецът или жалбоподателят пред съда на държавата членка по произход, не се основава по същество на материалното право на Съюза, може да възникне съмнение във връзка с възможността в рамките на това производство Съдът да бъде сезиран с преюдициален въпрос относно разпоредба от Хартата, която установява материално право или свобода.

68.      В настоящия случай, доколкото претенцията на ищците в главното производство не изглежда да се основава по същество на материалното право на Съюза(39), ответниците в главното производство не могат да се позовават на член 11 от Хартата пред съда на държавата членка по произход, за да изтъкнат, че тази претенция е в противоречие със свободата им на изразяване на мнение, гарантирана от посочената разпоредба(40). При все това, от една страна, те са могли да се позоват (и според поясненията, дадени в съдебното заседание, са го направили) на член 10 от ЕКПЧ, както и на националните конституционни разпоредби, установяващи тази свобода, и освен това да сезират ЕСПЧ с жалба срещу държавата членка по произход. От друга страна, при тълкуването на правото на Съюза, приложено от съда на държавата членка, в която се иска признаване, не може да не се вземе предвид необходимостта да се осигури защита, която е най-малкото равностойна на предоставената от ЕКПЧ(41).

69.      От тази гледна точка Хартата и ЕКПЧ образуват съвкупност от правила в областта на гражданското и търговското право, която допълва защитата на основните ценности на Съюза и на държавите членки. Впрочем именно това взаимно допълване, предвид факта, че правото на Съюза не се прилага за всяко положение, допринася за взаимното доверие между държавите членки.

70.      Освен това ЕСПЧ признава, че от гледна точка на защитата на правата, гарантирани от ЕКПЧ, съответните роли на юрисдикциите на държавата членка по произход и на държавата членка, в която се иска признаване, са различни, без това да води до неправилно функциониране на механизма за контрол на спазването на гарантираните с тази конвенция права(42). В действителност според ЕСПЧ, когато пред съда на държавата членка, в която се иска признаване, е изтъкнато сериозно и подкрепено с доказателства твърдение за наличие на очевиден недостатък при защитата на гарантирано от ЕКПЧ право и когато законодателството на Съюза не позволява този недостатък да се отстрани, съдът не може да откаже да разгледа въпросното твърдение единствено на основание, че прилага правото на Съюза(43). Конкретният случай обаче не е такъв.  Всъщност клаузата за обществен ред действително е инструмент, предвиден в правото на Съюза, който позволява на съда на държавата членка, в която се иска признаване, да отстрани всеки очевиден недостатък, засягащ тази защита.

2.      Съдържанието на обществения ред и ролята на Съда в преюдициалните производства

а)      Изложение на проблема

71.      В обичайния случай, когато се поставя въпросът дали признаването или изпълнението на съдебно решение, постановено в друга държава членка, е в разрез с принцип или дори с национално разбиране на държавата членка, в която се иска признаване, съдът на последната държава членка не може да се позовава на клаузата за обществен ред, без предварително да установи основен принцип на собствения си правен ред, който би бил засегнат от това признаване или изпълнение(44). С други думи, този съд трябва да идентифицира и характеризира подобна част от своя правен ред като основна. Това е пряка последица от факта, както се потвърждава от класическата формулировка в практиката на Съда, че държавите членки трябва да определят „в съответствие с националните си разбирания“ какво е съдържанието на обществения ред в тяхното законодателство.

72.      На свой ред Съдът може, при изпълнение на задачата си да тълкува понятието „обществен ред“ и без да превишава пределите на правомощията си в преюдициалното производство, да предостави разяснения на запитващата юрисдикция по въпроса дали колизията между последиците от признаването или изпълнението на съдебно решение, постановено в друга държава членка, и принципа, изтъкнат срещу признаването или изпълнението, представлява явно засягане на този принцип.

73.      В настоящия случай елементът на обществения ред на държавата членка, в която се иска признаване, чието нарушение може да обоснове прибягването до клаузата за обществен ред, попада в обхвата на материалното право, гарантирано в член 11 от Хартата. Всъщност, макар Cour d’appel de Paris (Апелативен съд Париж) да изтъква факта, че изпълнението на решенията на испанските съдилища се сблъсква по недопустим начин с международния обществен ред във Франция, все пак този съд се позовава само на свободата на изразяване на мнение, гарантирана от Хартата.

74.      В това отношение Съдът също така е имал повод да се произнесе по редица дела относно прибягването до клаузата за обществен ред, когато се разглежда като съображение, че съдът на държавата членка по произход е допуснал грешка при прилагането на правото на Съюза и последиците от тази грешка са в разрез с обществения ред на държавата членка, в която се иска признаване.

75.      Тълкуването на съдебната практика относно клаузата за обществен ред позволява да се приеме, че при повечето от тези дела поставеният на Съда преюдициален въпрос произтича от такава грешка от процесуално естество и се отнася до правото на защита в широкия смисъл на думата. По същество от тази съдебна практика следва, че явното и прекомерно засягане на правото на ответника на справедлив съдебен процес, посочено в член 47, втора алинея от Хартата, оправдава прибягването до клаузата за обществен ред(45). В този смисъл е прието, че в някои случаи нарушението на основните права може да обоснове прибягването до тази клауза.

76.      Фактът, че клаузата за обществен ред се прилага с по-малък успех в материалноправен аспект, отколкото в процесуален, произтича вероятно от ролята на забраната за преразглеждане по същество, която възпрепятства съда на държавата членка, в която се иска признаване, да се върне отново към съществото на делото, по което вече е постановено решение(46). Ето защо е необходимо да се внимава, когато съдебната практика относно обществения ред в процесуалноправното му измерение се прилага към обществения ред в неговото материалноправно измерение. Следователно въпросът е какви са последиците от подобна конфигурация за прилагането на клаузата за обществен ред от съда на държавата членка, в която се иска признаване, както и за ролята на Съда в преюдициалните производства. За да се отговори на този въпрос, трябва да се разгледа внимателно относимата практика на Съда.

б)      Относимата практика на Съда

1)      По решение Renault

77.      В решение Renault(47) се поставя по-специално въпросът дали грешка, евентуално допусната от съда на държавата членка по произход при прилагането на принципите на свободно движение на стоки и на свободна конкуренция, може да промени условията за прилагане на клаузата за обществен ред. Съдът отговаря отрицателно на този въпрос, като приема, че националният съд е длъжен да гарантира еднакво ефективно защитата на правата, установени от националния правен ред, и на правата, предоставени от правния ред на Съюза(48). Констатацията обаче, че тези условия са едни и същи, когато става въпрос за нарушение на националното право и за нарушение на правото на Съюза, не означава, че същото важи и за ролята на Съда в преюдициалните производства.

78.      В това отношение нито един елемент от решение Renault не позволява да се установи дали запитващата юрисдикция е приела, че евентуалната грешка при прилагането на първичното право представлява явно засягане на основния принцип, свързан с обществения ред на държавата членка, в която се иска признаване.

79.      Прегледът на заключението на генерален адвокат Alber по това дело навява на мисълта, че запитващата юрисдикция не е взела отношение по този въпрос. Тази юрисдикция само отбелязва, че практиката на Съда поражда несигурност относно действителния обхват на принципите, за които се твърди, че са нарушени от съда на държавата членка по произход, и че тези принципи трябва да се считат за принципи, свързани с обществения ред(49).

80.      За сметка на това в решение Renault Съдът приема, че „евентуална грешка при прилагане на правото като разглежданата в главното производство не представлява явно нарушение на съществена правна норма на правния ред на държавата членка, в която се иска признаване“(50). Този пасаж навежда на мисълта, че когато се предвижда прилагане на клаузата за обществен ред на основание, че признаването или изпълнението на съдебно решение е в разрез с елемент на правния ред на държавата членка, в която се иска признаване, поради принадлежността на тази държава членка към Съюза, въпросът дали е засегнат основен принцип на този правен ред, и евентуално въпросът дали признаването или изпълнението на съдебно решение явно противоречи на съответния основен принцип, могат и дори трябва да бъдат изяснени от Съда при изпълнение на задачата му да тълкува правото на Съюза. Това съображение се потвърждава от прочита на по-новата съдебна практика.

2)      По решение Diageo Brands

81.      По делото, по което е постановено решение Diageo Brands(51), един от преюдициалните въпроси предполага, че грешката при прилагането на разпоредбите на вторичното право относно изчерпването на правата, предоставени от марка, би довела до приемането на решение, което „явно противоречи на правото на Съюза“. По същество в решението си, като се позовава на минималната хармонизация, извършена от тези разпоредби, Съдът посочва, че не може да се заключи, че допускането на подобна грешка при прилагането на тези разпоредби би засегнало по недопустим начин правния ред на Съюза, тъй като би накърнило основен принцип на този правен ред(52). Следователно, както в решение Renault, тук също Съдът е характеризирал елемента от правния ред на държавата членка, в която се иска признаване, за да определи дали този елемент представлява основен принцип на този правен ред, и след това е разгледал твърдяното нарушение от гледна точка на явния му характер.

3)      По решение Charles Taylor Adjusting

82.      По делото, по което е постановено решение Charles Taylor Adjusting(53), се поставя въпросът дали съдът на държавата членка, в която се иска признаване, може да откаже да признае и изпълни решение на съд на друга държава членка, което може да се квалифицира като „квази-“ разпореждане да не се водят дела“, поради противоречието си с обществения ред на първата държава членка.

83.      Съдът е приел, най-напред, че признаването и изпълнението на разглежданите по това дело съдебни актове противоречат на общия принцип, произтичащ от неговата съдебна практика относно разпоредбите на международното частно право на Съюза, че всеки сезиран съд сам определя дали е компетентен да разреши отнесения до него спор(54).

84.      След това Съдът приема, че — без това да засяга извършваните от запитващата юрисдикция проверки — признаването и изпълнението на разглежданите съдебни актове могат да се окажат несъвместими с обществения ред по правото на държавата членка, в която се иска признаване, тъй като е възможно тези решения да накърнят този основен принцип в европейското съдебно пространство, основан на взаимното доверие(55).

85.      В този смисъл както в решения Renault и Diageo Brands, така и тук Съдът определя един от елементите на правния ред на държавата членка, в която се иска признаване, като основен принцип от този правен ред и след това приема, че признаването и изпълнението на съдебно решение, постановено в друга държава членка, биха могли да засегнат по недопустим начин този принцип.

86.      Разбира се, възниква въпросът каква е ролята на уточнението „без това да засяга извършваните от запитващата юрисдикция проверки“, направено от Съда в решение Charles Taylor Adjusting. За да се отговори на този въпрос, трябва да се разгледа представеното по това дело заключение, на което Съдът се позовава в решението си.

87.      Всъщност в точка 53 от заключението си(56) генерален адвокат Richard de la Tour посочва, че споделя позицията на запитващата юрисдикция, тъй като счита, че в съответствие с решение Gambazzi(57) тя следва да извърши цялостна преценка на производството и на всички обстоятелства и че признаването и изпълнението на разглежданите съдебни актове са явно несъвместими с обществения ред в страната на сезирания съд.

88.      По делото, по което е постановено решение Gambazzi(58), се поставя въпросът дали с оглед на клаузата за обществен ред съдът на държавата, в която се иска признаване, може да отчете обстоятелството, че ответникът е бил отстранен от производството в държавата членка по произход по съображения, че не е изпълнил задължения, наложени с постановено в рамките на същото производство определение. Съдът е приел, че подобно отстраняване може да обоснове прибягването до клаузата за обществен ред, когато след цялостна преценка на производството и с оглед на всички обстоятелства изглежда — от гледна точка на съда на държавата членка, в която се иска признаване — че тази мярка по отстраняване съставлява явно и прекомерно засягане на правото на ответника да бъде изслушан(59).

89.      Според мен формулировката на отговора на Съда произтича, от една страна, от необходимостта да се вземат предвид няколко фактически обстоятелства, за да се определи пропорционалността на въпросното засягане на правото на ответника („[дали то е било] явно и прекомерно“), и от друга страна, от същественото разграничение в преюдициалните производства между тълкуването и прилагането на правото на Съюза. Считам, че позоваването от Съда в решение Charles Taylor Adjusting(60) на „проверките[, които запитващата юрисдикция трябва] да извърши“, отразява същото разграничение. Следователно това позоваване не поставя под въпрос съображенията, изложени в точка 85 от настоящото заключение.

90.      Така, от една страна, Съдът е компетентен единствено да тълкува правото на Съюза, без да го прилага. От друга страна, Съдът е длъжен при изпълнението на задачата си да тълкува правото на Съюза, на първо място, да определи дали елементът от това право представлява основен принцип на правния ред на Съюза. Освен това, на второ място, Съдът трябва да изясни дали предвидените в правото на Съюза условия за прибягване до клаузата за обществен ред са изпълнени с оглед на фактическите обстоятелства, изложени от запитващата юрисдикция. Тези съображения се потвърждават от решение Eco Swiss(61), което в това отношение е доста емблематично.

4)      По решение Eco Swiss

91.      По делото, по което е постановено решение Eco Swiss, един от въпросите се отнася до това дали национална юрисдикция, сезирана с искане за отмяна на арбитражно решение, трябва да уважи подобно искане, когато счита, че това решение действително противоречи на член 101 ДФЕС, докато съгласно националните процесуални норми тя трябва да го уважи само ако такова решение противоречи на обществения ред.

92.      Макар този въпрос да е поставен от гледна точка на клаузата за обществен ред, тя не се съдържа в акт от правото на Съюза, който Съдът може да тълкува. Всъщност главното производство се отнася до евентуалната отмяна в държавата членка на запитващата юрисдикция на арбитражно решение, постановено по искане на дружества, установени извън Съюза. Независимо от трансграничното измерение на случая изпълнението на арбитражните решения не попада в приложното поле на Брюкселската конвенция.

93.      В своето решение Съдът най-напред квалифицира член 101 ДФЕС, като „основна разпоредба, необходима за изпълнението на задачите, възложени на [Съюза], и по-специално за функционирането на вътрешния пазар“(62). След това Съдът приема, че доколкото съгласно вътрешните процесуални норми националната юрисдикция трябва да уважи основано на неспазването на националните императивни норми искане за отмяна на арбитражно решение, тази юрисдикция трябва да може също да уважи подобно искане, основано на неспазване на забраната, установена в тази разпоредба на първичното право(63).

94.      Следователно в решението си Съдът не се е произнесъл по условията за прилагане на клаузата за обществен ред („явно нарушение“ или не). Всъщност тези условия не са част от правото на Съюза(64). За сметка на това Съдът е определил, както във всички посочени по-горе решения, дали елементът от правния ред на съответната държава членка, чието нарушаване се разглежда, представлява основен принцип на този ред.

95.      Това ме отвежда до един по-съществен въпрос: съществува ли обществен ред на Съюза, основните принципи на който могат да бъдат определени от Съда?

в)      Общественият ред на Съюза

96.      В съдебното заседание един от разискваните въпроси беше дали позоваването от страна на Съда на „правна норма със съществено значение в правния ред на държавата, в която се иска признаване“, и на „право, признато за основно в този правен ред“(65), е отражение на волята на Съда да въведе разграничение между националния обществен ред и обществения ред на Съюза. Не искам да отрека съществуването на последния, но не съм убеден, че това позоваване действително има за цел да разграничи тези два обществени реда.

97.      Всъщност, на първо място, считам, че с това позоваване Съдът по-скоро иска да посочи, че е възможно да се приложи клаузата за обществен ред, когато признаването или изпълнението на съдебно решение, постановено в друга държава членка, явно нарушава принцип или дори съществен или основен елемент от правния ред на държавата членка, в която се иска признаване, независимо от конкретното му изражение в националното право(66).

98.      На второ място, в решение Meroni Съдът приема, че клаузата за обществен ред би имала важно значение само доколкото нарушаване на процесуалните гаранции предполага, че признаването на такова съдебно решение би довело до явно нарушение на съществена правна норма от правния ред на Съюза, а следователно и на посочената държава членка(67). Следователно „правна норма със съществено значение в правния ред на държавата, в която се иска признаване“, може да принадлежи и към правото на Съюза.

99.      На трето място, в решение Diageo Brands Съдът потвърждава, че позовавайки се на „правните норми“ и на „правата“, Съдът не е възнамерявал да разграничи два отделни източника на обществения ред: национални и на Съюза. Съдът приема, че признаването на съдебно решение, постановено в друга държава членка, може да бъде отказано само поради явно нарушение на правна норма, считана за съществена в правния ред на Съюза, а следователно и в правния ред на държавата членка, в която се иска признаването, или на право, което е признато като основно в тези правопорядъци(68).

100. Предвид гореизложеното, преди време изразих становище в полза на признаването на съществуването на „обществен[…] ред на Съюза“(69), който сам по себе си е неразделна част от националния обществен ред. Макар Съдът да не е възприел това понятие в практиката си, той приема, че съществена правна норма от правния ред на Съюза представлява също така съществена правна норма на държавата членка, в която се иска признаването, чието явно нарушаване би обосновало прилагането на клаузата за обществен ред(70).

101. Както потвърждава член 2 ДЕС, съществува общо ядро от споделени ценности, зачитани и закриляни от държавите членки, които определят самата идентичност на Съюза като общ правен ред(71). В това отношение е трудно да се намери по-представителен пример за споделяните от държавите членки ценности от тези, отразени в Хартата.

102. От гледна точка на сезираната държава членка съществува само един обществен ред. Всъщност подобно общо ядро е неразделна част от правния ред на всяка държава членка. Освен това, както посочих(72), условията за прилагане на клаузата за обществен ред са едни и същи, когато това прилагане е основано на неспазване от съда на държавата членка по произход на националното право и на правото на Съюза. Според мен обаче, от една страна, обстоятелството, че Съдът набляга върху идентичността на тези условия, се дължи на волята да не се дава предимство на правото на Съюза пред националното право. Впрочем подобен подход съответства на основния принцип на правния ред на Съюза, закрепен в член 4, параграф 2 ДЕС, съгласно който Съюзът зачита националната идентичност на държавите членки, която е присъща на техните основни политически и конституционни структури. От друга страна, както е видно от относимата съдебна практика, която изложих, фактът, че условията за прилагане на клаузата за обществен ред са едни и същи, когато става въпрос за националното право и за правото на Съюза, не означава, че същото се отнася за съответните роли на съда на държавата членка, в която се иска признаване, и на Съда в производствата по преюдициални запитвания.

103. Преюдициалните въпроси следва да се разгледат именно в светлината на тези съображения. По-конкретно, Съдът трябва да изтълкува правото на Съюза, най-напред, за да провери дали член 11 от Хартата е израз на основен принцип на правния ред на Съюза (раздел В), а след това, за да изясни, с оглед на настоящото преюдициално запитване, критериите за преценка, позволяващи да се установи дали изпълнението на санкция като разглежданата в главното производство би довело до явно нарушение на този принцип (раздел Г).

В.      По член 11 от Хартата

1.      Свободата на печата с оглед на член 11 от Хартата

104. В преюдициалните си въпроси запитващата юрисдикция се позовава на член 11 от Хартата. Тази разпоредба обаче съдържа два параграфа: първият се отнася най-общо до свободата на изразяване на мнение и свободата на информация, докато вторият се отнася по-конкретно до свободата и плурализма на медиите.

105. Както Съдът вече е изяснил, що се отнася до медийните организации, намесата в свободата на изразяване на мнение и свободата на информация е особена форма на намеса в свободата на медиите, защитена по-специално в член 11, параграф 2 от Хартата(73). В този ред на мисли от Разясненията относно Хартата(74) следва, че тази разпоредба „изяснява последиците от параграф 1 по отношение на свободата на медиите“. От това стигам до извода, че когато намесата в упражняването на свободата на изразяване се отнася до дейността на медиите, се прилага член 11, параграф 2, а не член 11, параграф 1 от Хартата.

106. В главното производство национален съд е прибягнал до клаузата за обществен ред, тъй като изпълнението на решенията на испанските съдилища противоречало на свободата на печата. Следователно преюдициалните въпроси се отнасят по-конкретно до член 11, параграф 2 от Хартата.

107. Въпросът, който се поставя сега, е дали в правния ред на Съюза гарантираната в тази разпоредба свобода на печата представлява основен принцип, чието нарушаване може да обоснове прибягването до клаузата за обществен ред.

2.      Свободата на печата като основен принцип на правния ред на Съюза

108. От съдебната практика може да се заключи, че фактът, че гарантираната от Хартата свобода на печата има същата юридическа сила като Договорите, не означава автоматично, че тя представлява основен принцип на правния ред на Съюза(75).

109. След това уточнение, от една страна, свободата на печата, закрепена в член 11, параграф 2 от Хартата, защитава основната роля на медиите в демократичното общество и в правовата държава, която се състои в разпространяване на информация и идеи по въпроси от общ интерес, към която се добавя правото на обществеността да получава информация и идеи без ограничения извън стриктно необходимите(76).

110. От друга страна, съгласно член 6, параграф 3 ДЕС основните права, „както са гарантирани от [ЕКПЧ]“, са част от правото на Съюза в качеството си на общи принципи на това право. От тази гледна точка възниква въпросът дали член 11, параграф 2 от Хартата има своя еквивалент в ЕКПЧ. При утвърдителен отговор, свободата на медиите не само би представлявала общ принцип на правото на Съюза, но също така практиката на ЕСПЧ би дала полезни насоки относно тълкуването на тази разпоредба от Хартата.

111. В това отношение следва да се отбележи, че за разлика от член 11 от Хартата, член 10 от ЕКПЧ не се позовава нито на свободата на медиите, нито на техния плурализъм. При все това, от една страна, с оглед на практиката на ЕСПЧ е безспорно, че последната посочена разпоредба се отнася и до свободата на печата и дори до журналистическата свобода(77). От друга страна, в практиката си Съдът посочва, че свободата на изразяване на мнение и свободата на информация, закрепени в член 11, параграфи 1 и 2 от Хартата и в член 10 от ЕКПЧ, имат едни и същи смисъл и обхват в двата правни акта(78).

112. Несъмнено разясненията по член 11 от Хартата гласят, че параграф 2 от него „се основава по-специално на практиката на Съда по отношение на телевизията, по-специално [на решение Collectieve Antennevoorziening Gouda(79)] и на Протокола за системата на публичното радиоразпръскване в държавите членки“. Тези позовавания обаче, изглежда, отчитат по-скоро плурализма на медиите, който, макар и неразривно свързан със свободата им, не изглежда да се разглежда пряко в главното производство. Във всеки случай, плурализмът на медиите е защитен и на основание член 10 от ЕКПЧ(80).

113. При тези обстоятелства, като се има предвид значението на свободата на печата в демократичното общество и в правовата държава, както и фактът, че тази свобода е общ принцип на правото на Съюза, според мен е безспорно, че посочената свобода представлява основен принцип на правния ред на Съюза, чието явно нарушение може да представлява основание да се откаже екзекватура.

Г.      По критериите за преценка на явното нарушение на свободата на печата

1.      Ролята на съда на държавата членка, в която се иска признаване

а)      Предварителни бележки

114. Член 10, параграф 2 от ЕКПЧ предвижда, че упражняването на свободата на изразяване на мнение може да бъде предмет на предвидените от закона ограничения, които са необходими в едно демократично общество, по-специално за „защитата […] на репутацията или правата на другите“. ЕСПЧ признава, че при разглеждането на необходимостта от намеса в едно демократично общество с оглед на „защитата на репутацията или на правата на другите“, може да се наложи той да провери дали националните органи са постигнали справедлив баланс при защитата на две ценности, гарантирани от тази конвенция, които могат да се окажат в конфликт по определени дела(81).

115. Що се отнася до постигането на такова равновесие, следва да се отбележи, че решенията на испанските съдилища, чието изпълнение се оспорва, целят да защитят както репутацията на футболния клуб, така и тази на член на медицинския му екип.

116. Репутацията на този член на медицинския екип попада в обхвата на член 8 от ЕКПЧ, на който съответства член 7 от Хартата. Релевантните критерии за постигане на баланс между правото на свобода на изразяване на мнение и правото на зачитане на личния живот са по-специално приносът към дебат от обществен интерес, известността на засегнатото лице и обектът на репортажа, предходното му поведение, методът на получаване на информацията и нейната достоверност, съдържанието, формата и последиците от публикуването, както и тежестта на наложената санкция(82).

117. Що се отнася до репутацията на футболния клуб, ЕСПЧ оставя открит въпроса дали доброто име на юридическо лице попада в приложното поле на член 8 от ЕКПЧ(83). Въпреки това е безспорно, че репутацията на юридическо лице попада в обхвата на понятието „репутация[…] или права […] на другите“ по смисъла на член 10, параграф 2 от ЕКПЧ, тъй като защитата на репутацията на едно юридическо лице все пак няма същата тежест като защитата на репутацията или правата на дадена личност(84).

118. Следователно, от една страна, търсенето на справедливо равновесие между всички конкуриращи се права и интереси трябва да се направи поотделно за футболния клуб и за члена на медицинския му екип. Това обстоятелство, изглежда, е отразено в решенията на испанските съдилища, които се отнасят до присъждането на две отделни суми на двамата жалбоподатели в главното производство. При все това, от друга страна, ЕСПЧ преценява пропорционалността на намесата въз основа на едни и същи критерии по отношение на юридическо лице и по отношение на дадена личност(85).

119. Най-напред, може да се направи опит за претегляне на разглежданите права съгласно посочените критерии и на тази основа да се определи дали изпълнението на разглежданите в главното производство решения на испанските съдилища би довело до явно нарушение на свободата на печата. Важно е обаче да се има предвид контекстът на настоящото дело, преди да се продължи с анализа на тези критерии.

б)      Забрана за преразглеждане по същество с оглед на взаимното доверие

120. Настоящото преюдициално запитване не се отнася до това как за първи път и въз основа на доказателства, с които разполага разглеждащият иск за отговорност съд, следва да се постигне баланс между свободата на печата и репутацията на другите. Търсенето на такъв баланс вече е било предприето от съдилищата на държавата членка по произход. Освен това, както бе изяснено в съдебното заседание, ответниците в главното производство са направили опит да подложат резултата от това търсене на контрола на испанския Tribunal Constitucional (Конституционен съд, Испания) и на контрола на ЕСПЧ, които не са приели жалбите за допустими.

121. В настоящия случай преюдициалното запитване е отправено от съд на държавата членка, в която се иска изпълнението на съдебно решение, постановено в друга държава членка. Да се пренебрегне този факт, би означавало да се наруши режимът на признаване и изпълнение по Регламент „Брюксел I“, основан на взаимното доверие, и съответните роли на съдилищата на държавата членка по произход и на държавата членка, в която се иска признаване.

122. Всъщност ролята на съда на държавата членка, в която се иска признаване, се ограничава от предвиденото в член 45, параграф 2 от Регламент „Брюксел I“, съгласно който „[п]ри никакви обстоятелства не се допуска преразглеждане на [постановено в друга държава членка] съдебно решение по същество“. Разбира се, клаузата за обществен ред позволява на този съд да откаже изпълнението на съдебно решение, постановено в друга държава членка. Тази клауза и произтичащото от нея изключение имат обаче много тесен обхват, определен от ролята на посочения съд.

123. В това отношение позоваването на клаузата за обществен ред не почива на отрицателна преценка на производството пред съда на държавата членка по произход или на постановеното от него решение. То по-скоро е резултат от констатацията, че последиците от изпълнението на това съдебно решение в сезираната държава членка явно противоречат на основен принцип на нейния обществен ред.

124. Ето защо член 45, параграф 2 от Регламент „Брюксел I“ забранява на съда на държавата членка, в която се иска признаване, да упражнява контрол относно правилността на правните и фактическите преценки, извършени от съда на държавата по произход(86). Съдът на държавата членка, в която се иска признаване, също не може да допълни тази преценка със съществували преди това обстоятелства, които не са били взети предвид от съда на държавата членка по произход(87).

125. В този смисъл в решение, отнасящо се до Регламент (ЕС) №º 2201/2003(88), Съдът приема, че съдът на държавата членка, в която се иска признаване, не може да се намеси при определянето на окончателната сума, която трябва да бъде платена като периодична имуществена санкция, наложена от съда на държавата членка по произход(89). Всъщност подобно определяне предполага преценка на причините, които са в основата на нарушенията на длъжника, и единствено съдът на държавата членка по произход, в качеството си на съд, компетентен да се произнесе по същество, е оправомощен да прави преценки от такова естество.

126. A fortiori, що се отнася до Регламент „Брюксел I“, съдът на държавата членка, в която се иска признаване, не може да поставя под въпрос правните или фактическите преценки, направени от съда на държавата по произход, за да преизчисли сумата, която трябва да бъде платена въз основа на постановеното от последния осъдително решение. Той също така не би могъл да извърши повторно действията по постигане на баланс между разглежданите права, тъй като именно резултатът от тези действия определя изхода от производството.

127. Както Съдът е постановил в решение Gambazzi(90), проверките, извършени от съда на държавата членка, в която се иска признаване, могат да имат за цел само да открият явно и прекомерно засягане на това право, без това да включва контрол на преценките по същество, извършени от съда на държавата членка по произход.

128. В този ред на мисли, от гледна точка на ЕКПЧ(91), предвид различните роли на съда на държавата членка по произход и на съда на държавата членка, в която се иска признаване, в рамките на установения с Регламент „Брюксел I“ режим на признаване и изпълнение, основан на взаимното доверие, е достатъчно съдът на държавата членка, в която се иска признаване, да прибегне до клаузата за обществен ред, за да отстрани явните недостатъци в защитата на правата, гарантирани от ЕКПЧ.

129. При тези обстоятелства, що се отнася до нарушението на принцип с материалноправен характер в резултат на осъдително решение, постановено вследствие от предявяването на иск за отговорност, проверките, извършвани от съда на държавата членка, в която се иска признаване, трябва да се отнасят преди всичко до явните и несъразмерни последици от санкцията, наложена с решението, чието изпълнение се иска, върху свободата на печата. Всъщност при изпълнението на чуждестранно съдебно решение именно санкциите са тези, които нарушават най-грубо правния ред на държава членка, в която се иска признаване. Впрочем това е гледната точка, възприета от запитващата юрисдикция в нейните преюдициални въпроси, които се съсредоточават върху паричното измерение на решенията на испанските съдилища.

130. Трябва обаче да се има предвид, че член 11 не е единствената разпоредба от Хартата, която е приложима.

в)      Постигането на баланс между разглежданите основни права

131. В случая, от една страна, според ответниците в главното производство допускането на екзекватура може да представлява намеса в упражняването на свободата на печата, гарантирана в член 11 от Хартата. От друга страна, според жалбоподателите в главното производство отказът за изпълнение на разглежданите решения на испанските съдилища би довел до ограничаване на правото им на изпълнение на тези решения, закрепено в член 47, втора алинея от Хартата(92).

132. При все това свободата на изразяване на мнение и правото на изпълнение на съдебно решение, постановено в друга държава членка, не са абсолютни.

133. Когато става въпрос за няколко основни права, между тях следва да бъде постигнат баланс с оглед на изискванията, предвидени в член 52, параграф 1 от Хартата(93).

134. В настоящия случай не се поставя въпросът за наличието на правно основание за ограничаване на упражняването на свободата на изразяване на мнение от ответниците в главното производство. Всъщност разглежданите в главното производство осъдителни решения са постановени в съответствие с испанското законодателство и при действието на Регламент „Брюксел I“ и по принцип трябва да бъдат изпълнени във Франция. Същото се отнася и за ограничаването на правото на жалбоподателите в главното производство, което произтича от клаузата за обществен ред и е предвидено в този регламент(94).

135. В такъв случай преценката за спазването на принципа на пропорционалност трябва да се извършва при спазване на необходимото съчетаване на изискванията, свързани със защитата на тези различни права и свободи и на справедливо равновесие между тях(95).

136. Търсенето на такова равновесие се вписва в предвидения в ЕКПЧ механизъм за защита на свободата на изразяване на мнение. Следователно не е изненадващо, че с цел постигане на равновесие между свободата на изразяване на мнение и други основни права или свободи Съдът се позовава на критериите за преценка, използвани от ЕСПЧ(96).

137. Доколкото ми е известно, ЕСПЧ все още не се е произнесъл по принципите, приложими по дела, в които трябва да се постигне равновесие между правото на свобода на изразяване на мнение, гарантирано в член 10 от ЕКПЧ, и правото на изпълнение на съдебно решение, постановено в чужбина, гарантирано в член 6 от тази конвенция. При това положение Съдът трябва да установи такива принципи по отношение на член 11, параграф 2 и член 47, втора алинея от Хартата с оглед на настоящото преюдициално запитване.

2.      По компенсаторното обезщетение за вреди

138. Посочената във втория преюдициален въпрос проблематика, така както е формулирана от запитващата юрисдикция, се отнася до това дали съдът на държавата членка, в която се иска признаване, може да установи наличието на явно нарушение на свободата на печата поради непропорционалния характер на осъдителното решение, доколкото се отнася до обезщетението за неимуществени вреди. Преди да разгледам този въпрос, ми се струва, че са полезни няколко допълнителни уточнения, що се отнася до неговия обхват.

а)      Предварителни бележки

139. На първо място, проблематиката, посочена във втория въпрос, така както е формулирана от запитващата юрисдикция, изглежда, произтича от основанието за обжалване, с което жалбоподателите в главното производство твърдят, че проверката за пропорционалност на обезщетението за вреди може да бъде извършена само ако то има наказателен, а не компенсаторен характер. Освен това жалбоподателите в главното производство и испанското правителство отбелязват, че разглежданото в главното производство обезщетение не е квалифицирано от испанския съд като „наказателно“, а има за цел да компенсира претърпените неимуществени вреди. Формулировката на втория преюдициален въпрос сочи, че запитващата юрисдикция изхожда от същата предпоставка.

140. На второ място, отбелязвам, че това основание за обжалване се отнася до един от доводите, приети от Cour d’appel de Paris (Апелативен съд Париж), че жалбоподателите в главното производство не са изтъкнали имуществена вреда и че неимуществената вреда е трудно измерима в количествено отношение. В това отношение трябва да посоча, че макар да не е възможно неимуществените и имуществените вреди да се изчислят по един и същ начин, това все пак не означава, че осъждането за неимуществени вреди няма компенсаторен характер(97).

141. На трето място, проблематиката, посочена във втория въпрос, така както е формулирана от запитващата юрисдикция, изглежда, се основава на предпоставката, че обезщетението за вреди може да бъде квалифицирано както от съда на държавата членка по произход, така и от съда на държавата членка, в която се иска признаване („ако обезщетението за вредите се определя като наказателно от съда по произход или от съда, от който се иска признаване“). С оглед обаче на съображенията, изложени в точки 124—126 от настоящото заключение, забраната за преразглеждане по същество не позволява на съда на държавата членка, в която се иска изпълнение, да направи такава квалификация на обезщетението за вреди. Всъщност този съд не може да замени квалификация, осъществена от съда на държавата членка по произход, със своята квалификация. Също така му е забранено да разглежда правната и фактическата преценка, за да направи извод, че размерът на присъденото обезщетение не съответства на претърпяната вреда и следователно значителна част от този размер има не компенсаторен, а наказателен характер.

б)      Съображения

142. Що се отнася до разглеждането по същество на проблематиката, повдигната с втория преюдициален въпрос, ще започна с анализа на довода, обсъден от страните в съдебното заседание във връзка с настоящите тенденции в международното частно право. След това ще разгледам в детайли релевантната практика на Съда и на ЕСПЧ.

1)      Настоящите тенденции в международното частно право

143. В международното частно право — със или понякога без успех — са предприети няколко опита(98) за установяване на основание, свързано с обществения ред, отнасящо се конкретно до присъждането или изпълнението на наказателно обезщетение. Това обстоятелство обаче не означава, че е изключено да се прибегне до обществения ред, когато осъдителното решение няма за предмет компенсаторно обезщетение.

144. В това отношение в писмените си становища и в съдебното заседание някои страни се позовават на Конвенцията за признаването и изпълнението на чуждестранни съдебни решения по граждански или търговски дела(99) (наричана по-нататък „Конвенцията от 2019 г.“), по която Съюзът е страна. По-конкретно, тези страни изтъкват, че макар посочената конвенция да предвижда забрана за преразглеждане по същество, член 10, параграф 1 от нея гласи, че „[м]оже да бъде отказано признаване или изпълнение на съдебно решение, ако и доколкото това съдебно решение присъжда обезщетение за вреди, включително обезщетение с наказателен характер, което не обезщетява страната за действително претърпените вреди или понесените болки и страдания“.

145. Релевантността на Конвенцията от 2019 г. за настоящото дело беше обсъдена в съдебното заседание.

146. Всъщност, от една страна, от приложното поле на Конвенцията от 2019 г. са изключени „клеветата“ и „неприкосновеността на личния живот“(100), тъй като, както пояснява обяснителният доклад към посочената конвенция, те представляват чувствителни за много държави въпроси, които са свързани със свободата на изразяване на мнение и поради това могат да имат конституционни последици(101).

147. От друга страна обаче, през 2019 г. Институтът по международно право публикува своята резолюция относно нарушенията на правата на личността чрез използването на интернет и съгласно член 9 от нея член 10 от Конвенцията от 2019 г. би трябвало да се прилага и в случай на такова нарушение(102). Разбира се, тази резолюция няма задължителна сила. Тя обаче е изготвена под егидата на този институт, чийто авторитет при определянето на настоящите тенденции в международното частно и публично право не може да бъде пренебрегнат(103). При това положение посочената резолюция показва, че релевантността на решенията, приети на Хагската конференция, излиза извън рамките на Конвенцията от 2019 г.

148. Предвид това, въпреки текста на член 10 от Конвенцията от 2019 г., разграничението между компенсаторно и наказателно обезщетение не е решаващо в рамките на тази конвенция. Всъщност съгласно обяснителния доклад към Конвенцията от 2019 г. отказ за изпълнение на основание на тази разпоредба може да бъде направен само ако от съдебното решение ясно следва, че присъдената сума, изглежда, надхвърля действително претърпените загуби или вреди. В този контекст, освен наказателното обезщетение, „в изключителни случаи обезщетението за вреди, квалифицирано като компенсаторно от съда по произход, също би могло да попадне в приложното поле на тази разпоредба“(104). Според доктрината при действието на посочената конвенция е допустимо да се откаже изпълнението на чуждестранно съдебно решение, доколкото то се отнася до наказателно обезщетение или до евентуално прекомерно обезщетение за вреди(105).

149. От това стигам до извода, че съгласно настоящите тенденции в международното частно право в изключителни случаи е възможно да се прибегне до основанието, свързано с обществения ред, дори когато осъдителното решение се отнася до компенсаторно обезщетение за вреди. При липсата на ясно указание за подхода, възприет от законодателя на Съюза в Регламент „Брюксел I“, следва да се обърне внимание на относимата съдебна практика по този регламент и по свободата на изразяване на мнение.

2)      Относимата практика на Съда

150. Прочитът на решение flyLAL-Lithuanian Airlines(106) може да наведе на мисълта, че размерът на присъдената сума за поправяне на имуществени вреди, както и произтичащите от това икономически последици сами по себе си не са основания да се откаже екзекватура. Всъщност Съдът приема, че клаузата за обществен ред няма за цел да защити чисто икономически интереси, поради което изтъкването на сериозни икономически последици само по себе си не сочи нарушение на обществения ред на държавата членка, в която се иска признаване.

151. При все това, от една страна, в това решение Съдът също така е подчертал, че решенията, чието изпълнение се разглежда, представляват временни обезпечителни мерки, които не предполагат изплащането на сума, а само надзор върху имуществото на ответниците в главното производство(107). От друга страна, от посоченото решение не следва, че сериозните икономически последици в държавата членка, в която се иска признаване, които не се свеждат само до позоваване на икономически интереси, не могат да бъдат основание да се откаже екзекватура.

152. Ето защо според мен решение flyLAL-Lithuanian Airlines следва да се разбира в смисъл, че когато осъдително решение се отнася до компенсаторно обезщетение, е възможно да се прибегне до обществения ред само в изключителни случаи и единствено когато са изтъкнати други доводи, свързани с обществения ред на държавата членка, в която се иска признаване, за да се оспори изпълнението на това осъдително решение(108).

3)      Относимата практика на ЕСПЧ

153. В практиката си в областта на свободата на изразяване на мнение ЕСПЧ посочва, че естеството и тежестта на наложените наказания са фактори, които трябва да се вземат предвид, когато се преценява пропорционалността на нарушение на правото на свободно изразяване на мнение, гарантирано в член 10 от ЕКПЧ(109). Прочитът на тази съдебна практика може да наведе на мисълта, че самото осъждане има по-голямо значение от наложената минимална санкция.

154. При все това, на първо място, трябва да се отбележи, че практиката на ЕСПЧ съдържа два отделни аспекта, а именно този относно наказателните санкции и този относно осъдителните решения за клевета, съставляваща деликт. Всъщност националните органи трябва да проявят сдържаност при използването на наказателното производство и да обърнат голямо внимание на тежестта на наказателните санкции(110).

155. На второ място, действително ЕСПЧ констатира нарушение на член 10 от ЕКПЧ, когато осъдителното решение на гражданския съд е за „символична сума“. При все това съображението, че осъждането е по-важно от наложеното минимално наказание, не е отправната точка на разсъжденията, а е довод, изтъкнат на последно място, за да се подчертае, че незначителният характер на такова осъждане не е достатъчен сам по себе си, за да оправдае намесата в правото на изразяване на мнение на жалбоподателя(111), без непременно да има реален възпиращ ефект върху упражняването на свободата на изразяване на мнение(112).

156. Още по-важно е, на трето място, че според ЕСПЧ по принцип трябва да се запази възможността лицата, засегнати от клеветнически изявления, да предявят иск за отговорност, който може да представлява ефективно правно средство за защита срещу нарушенията на правата на личността(113). Според този съд при определени обстоятелства изключителният и особено висок размер на обезщетението за клевета може да създаде проблем от гледна точка на член 10 от ЕКПЧ(114). По-специално, за да се осигури справедлив баланс между разглежданите права, размерът на обезщетението за клевета трябва да има „разумно съотношение на пропорционалност“ спрямо накърняването на репутацията(115). В това отношение, както отбелязват авторите от доктрината, ЕКПЧ не забранява всички форми на парични или свръхкомпенсаторни обезщетения. Тази конвенция обаче забранява онези от тях, които са непропорционални в особения смисъл на този термин, възприет в практиката на ЕСПЧ(116), а именно обезщетенията, които поради своите характеристики, преценени спрямо фактите по случая, водят до ограничаване на свободата на изразяване на мнение, което не е необходимо в едно демократично общество.

157. Така, от една страна, практиката на ЕСПЧ не съдържа никакви указания, че наказателният характер на обезщетението е предварително условие, за да се установи евентуално нарушение на свободите, закрепени в член 10 от ЕКПЧ. От друга страна, тя предоставя някои критерии за преценка на непропорционалния характер на компенсаторна санкция, които позволяват да се установи, че тя води до ограничаване на свободата на изразяване на мнение, което не е необходимо в едно демократично общество. По-долу ще анализирам тези критерии за преценка.

158. Във всеки случай, що се отнася до проблематиката, повдигната с втория преюдициален въпрос, както той е формулиран от запитващата юрисдикция, с оглед както на съвременните тенденции в международното частно право, така и на относимата съдебна практика, считам, че когато осъдително решение се отнася до компенсаторните обезщетения, е възможно да се направи позоваване на обществения ред само в изключителни случаи и единствено във връзка с други доводи, изведени от обществения ред на държавата членка, в която се иска признаване.

3.      По възпиращото действие

159. В своята съвкупност проблематиката, съдържаща се в третия, четвъртия, петия, шестия и седмия преюдициален въпрос, така както са формулирани от запитващата юрисдикция, се отнася до два аспекта.

160. Така, запитващата юрисдикция иска да се установи, от една страна, дали възпиращото действие на осъдителното решение, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, само по себе си е достатъчно, за да обоснове прилагането на клаузата за обществен ред по смисъла на член 34, точка 1 от Регламент „Брюксел I“ във връзка с член 11 от Хартата, и от друга страна, кои обстоятелства трябва да се вземат предвид, за да се провери наличието на такова възпиращо действие.

а)      Възпиращото действие като основание да се откаже екзекватура

1)      Понятието за възпиращо действие

161. Като начало отбелязвам, че макар запитващата юрисдикция да се позовава на понятието за възпиращо действие, все пак тя не дава определение за него.

162. В това отношение, от една страна, въпросното позоваване, изглежда, произтича от решенията, постановени от Cour d’appel de Paris (Апелативен съд Париж), който, използвайки формулировки, напомнящи практиката на ЕСПЧ, приема, че разглежданите в главното производство санкции имат възпиращо действие върху участието на ответниците в главното производство в публичното обсъждане по теми, представляващи интерес за обществеността, които санкции могат да възпрепятстват медиите при изпълнението на тяхната задача за информиране и контрол. От друга страна, в акта за преюдициално запитване запитващата юрисдикция споменава практиката на ЕСПЧ, като посочва, че „възпиращото действие на осъждането за плащане на обезщетения за вреди представлява критерий за преценка на пропорционалността на […] мярка за поправяне на клеветнически изявления“.

163. В практиката си в областта на свободата на изразяване на мнение ЕСПЧ се позовава по взаимозаменяем начин на „възпиращо действие“ и на „chilling effect“(117).

164. Авторите от доктрината отбелязват, че макар ЕСПЧ все още да не е дал определение по същество на понятието за възпиращо действие, той все пак се е позовал на това понятие, за да обоснове внимателното разглеждане на националните мерки, за които счита, че е най-вероятно да породят неблагоприятни последици, надхвърлящи пределите на конкретните случаи, в които се прилагат, така че физическите и юридическите лица да се разубедят да упражняват правата си поради опасения да не бъдат подложени на тези мерки(118).

165. В този ред на мисли в доктрината се отбелязва, че понятието за възпиращо действие не се използва последователно в съдебната практика в областта на свободата на изразяване на мнение, по-специално, доколкото, изглежда, се отнася до последиците от намесата в свободата на изразяване на мнение, които се разпростират отвъд положението на лицето, пряко засегнато от тази намеса(119).

166. Всъщност в част от тази съдебна практика, която се отнася до гражданскоправните санкции, ЕСПЧ, изглежда, използва понятието за възпиращо действие във връзка с журналистическата свобода в съответната държава. Всъщност ЕСПЧ споменава резултата от националното производство, налагащ на засегнатите лица прекомерна и непропорционална тежест, „която може да има „chilling effect“ върху свободата на печата на територията на държавата ответник“(120), или общия размер на присъденото обезщетение като „важен фактор от гледна точка на възможното обезкуражаващо действие [„chilling effect“] върху нея и върху другите журналисти“(121), или още „[осъждане, което] неизбежно крие опасност журналистите да се разубедят да допринасят за публичното обсъждане на въпроси, които са от интерес за обществения живот“(122).

2)      Значение за настоящото дело

167. Определението, което ЕСПЧ дава на възпиращото и дори неприемливо действие от гледна точка на защитата на свободата на печата в контекста на дебата по тема от общ интерес, ми се струва релевантно с оглед на настоящото дело, което се съсредоточава върху отказа да се допусне екзекватура, с мотива, че изпълнението на съдебно решение, постановено в друга държава членка, би нарушило явно обществения ред на сезираната държава членка.

168. Всъщност, на първо място, подобни неприемливи последици носят риск журналистите да се разубедят да дават своя принос за публичното обсъждане на въпроси, които са от интерес за обществения живот. Обсъждането на въпросите, свързани с допинга във футбола, засяга обществения интерес(123) и приносът за дебат от общ интерес е елемент от първостепенно значение, който следва да се вземе предвид при претеглянето на конкуриращите се основни права(124).

169. По-нататък, в същия контекст, на второ място, от една страна, когато става въпрос за позоваване на клаузата за обществен ред, трябва да се постигне справедлив баланс между свободата на изразяване на мнение и правото на изпълнение на съдебно решение, постановено в друга държава членка, закрепено в член 47, втора алинея от Хартата. Търсенето на справедлив баланс по принцип не може да доведе до отказ да бъде изпълнено съдебно решение поради последиците, които то би имало за ответника. Същността на осъдителното решение се състои в това, че последиците от него трябва да се усетят от ответника.

170. От друга страна, както отбелязах в точка 152 от настоящото заключение, когато осъждането е за компенсаторно обезщетение, позоваването на обществения ред е възможно само в изключителни случаи и единствено във връзка с други доводи, изведени от заплахата за обществения ред на държавата членка, в която се иска признаване. Такъв е случаят с довода, че допускането на екзекватура може да има възпиращо действие върху свободата на печата в съответната държава членка. Така определеното възпиращо действие засяга както журналистическата свобода в съответната държава членка, така и свободата на информация на широката общественост. Отказът за допускане на екзекватура в такъв случай защитава не само ответника срещу наложената му санкция, но и интереса на обществото на съответната държава членка.

171. Така изпълнението на постановено в друга държава членка съдебно решение, което може да има възпиращо действие върху упражняването на свободата на печата в държавата членка, в която се иска признаване, води до явно и несъразмерно нарушение на основния принцип на последната държава членка и следователно представлява основание за отказ да се допусне екзекватура. Сега следва да се определят критериите, позволяващи да се установи, че дадено осъждане поражда такова действие.

б)      Критерии за преценка на възпиращото действие

1)      Възпиращото действие от гледна точка на съда на държавата членка, в която се иска признаване

172. Запитващата юрисдикция иска да се установи дали обстоятелствата, описани в третия, четвъртия, петия, шестия и седмия преюдициален въпрос, така както са формулирани от тази юрисдикция, могат да бъдат взети предвид, за да се определи дали е налице явно нарушение на обществения ред на държавата членка, в която се иска признаване. В това отношение би могло да се почерпи вдъхновение от практиката на ЕСПЧ, който, за да установи нарушение на член 10 от ЕКПЧ, изглежда, отдава значение на всяко от обстоятелствата, посочени от запитващата юрисдикция.

173. Както обаче следва от точка 129 от настоящото заключение, въпросът, който се поставя пред съда на държавата членка, в която се иска изпълнение, е не дали обезщетението е пропорционално, а по-скоро дали изпълнението на решение за присъждане на обезщетение за вреди може да има възпиращо действие, водещо до явно и прекомерно нарушение на свободата на печата в тази държава членка поради наложената санкция. При това положение проверките, извършвани от съда на сезираната държава членка, могат да имат за цел единствено да установят риска от такова възпиращо действие, без това да включва контрол на преценките по същество, направени от съда на държавата членка по произход. В този ред на мисли ролята на Съда не е също така да замести ролята на ЕСПЧ, за да установи нарушение на свободата на печата, за което е отговорна последната държава членка.

174. В същия контекст ответниците в главното производство са били осъдени, освен да заплатят обезщетение за вреди, лихви и разноски, също така да публикуват решението, постановено в държавата членка по произход. Преюдициалните въпроси обаче се отнасят само до имуществения аспект на осъждането. Всъщност прилагането на клаузата за обществен ред е възможно само в случай че правният ред на държавата членка, в която се иска признаване, е нарушен от елементите на решението, чието изпълнение се иска в тази държава членка. За сметка на това според ЕСПЧ при преценката на засягането на свободата на изразяване на мнение от гледна точка на възпиращото му действие трябва да се вземе предвид естеството на другите санкции и мерки, наложени на съответното лице(125).

2)      Релевантните в случая критерии

175. С третия, четвъртия, петия, шестия и седмия преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали финансовите ресурси на съответното лице, тежестта на нарушението, обхватът на вредите, както и значимостта на възпиращото действие, определено с оглед на икономическото положение на дружество, издател на вестник, и на печатната медия като цяло, трябва да се вземат предвид, за да се установи наличието на възпиращо действие. Освен това тя иска да се установи дали наличието на възпиращо действие трябва да се преценява по един и същ начин по отношение на дружеството, издател на вестник, и по отношение на журналиста.

176. Що се отнася до значението на възпиращото действие (четвъртият преюдициален въпрос, както е формулиран от запитващата юрисдикция), предвид необходимостта от претегляне на разглежданите основни права(126), единствено рискът от възпиращо действие, който излиза извън рамките на положението на пряко засегнатото лице, обосновава отказа да се допусне екзекватура, тъй като представлява явно и прекомерно нарушение на свободата на печата в държавата членка, в която се иска изпълнение. Само в такава хипотеза съдът на последната посочена държава членка трябва да прибегне до клаузата за обществен ред, за да отстрани очевиден недостатък, засягащ защитата на тази свобода(127).

177. Що се отнася до финансовите средства на засегнатото лице с оглед на това дали то е физическо, или юридическо лице (първата част на третия въпрос, както и петият и шестият въпрос, така както са формулирани от запитващата юрисдикция), съдът на държавата членка, в която се иска изпълнение, трябва да вземе предвид факта, че общата сума, която засегнатото лице е длъжно да заплати, е важен фактор от гледна точка на възможното възпиращо действие върху това лице и върху други журналисти(128).

178. Наистина ЕСПЧ, изглежда, взема предвид като смекчаващо обстоятелство факта, че издателят и журналистът, както в случая, са солидарно отговорни за плащането по наложена санкция(129). Възпиращото действие обаче не се преценява по един и същ начин по отношение на дружеството, издател на вестник, и на журналиста, автор на статията, чрез която е извършено нарушението.

179. Всъщност, от една страна, що се отнася до физическите лица, ЕСПЧ се позовава на заплатата на съответното лице или на референтни стойности, като минималната(130) или средната заплата(131) в съответната държава ответник. По принцип общата сума, която съответното лице е длъжно да плати, трябва да се счита за явно неразумна, когато това лице би трябвало в продължение на години да полага усилия да я изплати изцяло, или когато тази сума съответства на няколко десетки стандартни минимални работни заплати в държавата членка, в която се иска признаване. От друга страна, що се отнася до юридическите лица, ЕСПЧ следи размерът на обезщетението, което медийните дружества следва да платят, да не е застрашаващ икономическите им основи(132) и съответно — явно неразумен.

180. Освен това, що се отнася до икономическото положение на печатната преса като цяло в държавата членка, в която се иска признаване (седмият въпрос, така както е формулиран от запитващата юрисдикция), макар възможното възпиращо действие да засяга журналисти и медийни дружества в тази държава членка, съдът на посочената държава членка не трябва да взема предвид икономическото им положение, за да откаже екзекватурата на съдебно решение. От гледна точка на журналистите и на медийните дружества е от основно значение да се знае, че спрямо тях също може да бъде наложена санкция, която е явно необоснована с оглед на обстоятелствата по случая.

181. Накрая, предвид ролята в установения с Регламент „Брюксел I“ режим на признаване и изпълнение(133), която има съдът на държавата членка, в която се иска изпълнение, извършваните от този съд проверки трябва да се отнасят преди всичко до явните и несъразмерни последици за свободата на печата, настъпили в резултат от санкцията, наложена със съдебното решение, чието изпълнение се иска. Следователно посоченият съд не може да упражнява контрол относно правилността на правните и фактическите преценки, извършени от съда на държавата по произход, що се отнася до тежестта на нарушението и обхвата на вредите (втората част на третия въпрос, така както е формулиран от запитващата юрисдикция).

182. За сметка на това, за да се гарантира, че резултатът от търсенето на баланс между разглежданите права не се характеризира с явно недостатъчна защита на основните права(134), съдът на държавата членка, в която се иска признаване, може да вземе предвид тежестта на нарушението и обхвата на вредите, за да определи дали, въпреки a priori явно неразумния характер на общата сума в осъдителното решение, тя е подходяща, за да противодейства на последиците от клеветническите изявления(135).

Д.      Презумпцията за равностойна закрила

183. Съгласно известната презумпция за „равностойна закрила“, произтичаща от практиката на ЕСПЧ и приложима към държавите членки(136), мярката, приета от държава членка в изпълнение на задълженията, произтичащи от принадлежността ѝ към Съюза, трябва да се счита за обоснована от гледна точка на ЕКПЧ, когато е безспорно, че Съюзът предоставя на основните права защита, най-малкото равностойна на гарантираната от тази конвенция(137). Несъмнено приложимостта на тази презумпция и последиците, които трябва да се изведат от нея, се преценяват само от ЕСПЧ. Въпреки това, в духа на координираност между Хартата и ЕКПЧ, както и с цел да се даде изчерпателен отговор на Съда и по отношение на последиците от бъдещото му решение, бих искал да изложа някои допълнителни бележки относно посочената презумпция.

184. От практиката на ЕСПЧ следва, че прилагането на презумпцията за равностойна закрила е подчинено на две условия: липсата на свобода на действие на националните органи и разгръщането на целия потенциал на предвидения в правото на Съюза механизъм за контрол(138), включително отправянето на преюдициално запитване до Съда, пред който могат да се обсъждат въпроси, свързани с основните права. Предвид обстоятелството, че Съдът е сезиран с преюдициално запитване и че само ЕСПЧ може да провери дали второто условие е изпълнено, ще се съсредоточа върху първото условие.

185. В това отношение въпросът дали е приложима презумпцията за равностойна закрила, се разглежда от ЕСПЧ с оглед на „приложената в случая точна разпоредба“(139) и на всички произтичащи от нея последици за съответната държава членка в съответствие с даденото от Съда тълкуване(140). Това предполага да се вземат предвид всички релевантни елементи от правната уредба на Съюза, от които произтичат задълженията на съответната държава членка към Съюза и към другите държави членки.

186. Следователно в случая въпросът е дали при действието на Регламент „Брюксел I“ съдът на държавата членка, в която се иска признаване, сезиран с жалба по членове 43 и 44 от този регламент, си запазва дискреционното правомощие да реши дали да приложи клаузата за обществен ред, когато изпълнението на съдебно решение, постановено в друга държава членка, явно нарушава основно право, гарантирано от Хартата.

187. Доколкото ми е известно, ЕСПЧ все още не се е произнесъл по подобна хипотеза(141). Съгласно застъпеното в част от литературата виждане клаузата за обществен ред предполага наличието на право на преценка, което изключва използването на презумпцията за равностойна закрила(142). Считам обаче, че случаят не е такъв, когато твърдяното нарушение се отнася до основен принцип на правния ред на Съюза.

188. Всъщност несъмнено член 45, параграф 1 от Регламент „Брюксел I“ предвижда, че съдът на сезираната държава членка може да откаже екзекватура само на някое от основанията, предвидени в членове 34 и 35 от този регламент. Що се отнася обаче до основанието за отказ да се допусне екзекватура, първата разпоредба препраща към член 34, точка 1 от този регламент, в който категорично се посочва, че съдебното решение не се признава, ако признаването явно противоречи на обществения ред в държавата членка, в която се иска признаване.

189. Освен това, както следва от точка 102 от настоящото заключение, държавата членка, в която се иска признаване, не определя едностранно съдържанието на обществения ред на Съюза. Също така квалифицирането на нарушението на този ред като явно произтича от правилното тълкуване на правото на Съюза и следователно подлежи на контрол от страна на Съда. Още по-важно е, че зачитането на основните права не е въпрос на добра воля или на вежливост от страна на държавата членка, в която се иска признаване. Изправен пред твърдение, което счита за основателно и съгласно което изпълнението на съдебно решение, попадащо в приложното поле на Регламент „Брюксел I“, би довело до явно нарушение на обществения ред на Съюза, и по-точно на основно право, съдът на държавата членка, в която се иска признаване, е длъжен да откаже екзекватурата на това решение. В подобна хипотеза той трябва да откаже или да отмени декларация за изпълняемост на това решение.

190. От съображения за изчерпателност ще добавя, че фактът, че съдът на държавата членка, в която се иска изпълнение, е длъжен да провери дали са изпълнени условията за екзекватура, не означава, че той упражнява право на преценка по смисъла на съдебната практика относно ЕКПЧ. Всъщност ЕСПЧ счита, че презумпцията за равностойна закрила се прилага, когато държавата членка, в която се иска признаване, може да откаже признаването и изпълнението на чуждестранно съдебно решение „в строго определени граници и при условие че са изпълнени някои предварителни условия“(143)

Е.      Заключителни бележки

191. Предвид всички изложени съображения предлагам на преюдициалните въпроси да се отговори, че член 45, параграф 1 от Регламент „Брюксел I“, разглеждан във връзка с член 34, точка 1 и член 45, параграф 2 от него, както и член 11 от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че държава членка, в която се иска изпълнение на постановено в друга държава членка съдебно решение за осъждане на дружество, издател на вестник, и на журналист за уронване на престижа на спортен клуб и на член на медицинския му екип посредством информация, публикувана в този вестник, трябва да откаже или да отмени декларация за изпълняемост на това решение, когато изпълнението му би довело до явно засягане на свободата на изразяване, гарантирана в член 11 от Хартата(144). Такова нарушение е налице, когато изпълнението на посоченото съдебно решение поражда възможно възпиращо действие, що се отнася до участието в дебат по въпрос от общ интерес, както за лицата, срещу които е постановено осъдителното решение, така и за други медийни дружества и журналисти в държавата членка, в която се иска признаване(145). Такова възможно възпиращо действие се проявява, когато общата сума, чието плащане се претендира, е явно неразумна с оглед на естеството и икономическото положение на засегнатото лице. Когато става въпрос за журналист, възможното възпиращо действие е налице по-специално когато тази сума съответства на няколко десетки стандартни минимални работни заплати в държавата членка, в която се иска признаване. Когато става въпрос за дружество, издател на вестник, възможното възпиращо действие следва да се разбира като явно застрашаване на финансовото равновесие на вестника(146). Съдът на държавата членка, в която се иска признаване, може да вземе предвид тежестта на нарушението и обхвата на вредите само за да определи дали, въпреки a priori явно неразумния характер на общата сума в осъдителното решение, тази сума е подходяща, за да противодейства на последиците от клеветническите изявления(147).

192. От съображения за изчерпателност ще добавя, че изправен пред твърдение за нарушение, в рамките на което се сочи, че изпълнението на решение, постановено в друга държава членка, с което дружество, издател на вестник, и журналист, автор на статията, чрез която е извършено нарушението, се осъждат да заплатят солидарно значителна сума като обезщетение за същите неимуществени вреди, е в разрез със свободата на печата в държавата членка, в която се иска признаване, съдът на последната държава членка може да откаже екзекватурата, що се отнася до осъждането на едно от тези лица. Всъщност съгласно член 48 от Регламент „Брюксел I“, когато чуждестранното съдебно решение е постановено по отношение на няколко дела и декларацията за изпълняемост не може да бъде издадена за всички тях, съдът или компетентният орган я издава за едно или повече от тях.

VI.    Заключение

193. С оглед на всички изложени по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на поставените от Cour de cassation (Касационен съд, Франция) преюдициални въпроси по следния начин:

„Член 45, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, разглеждан във връзка с член 34, точка 1 и член 45, параграф 2 от него, както и член 11 от Хартата на основните права на Европейския съюз

трябва да се тълкуват в смисъл, че

държава членка, в която се иска изпълнение на постановено в друга държава членка съдебно решение за осъждане на дружество, издател на вестник, и на журналист за уронване на престижа на спортен клуб и на член на медицинския му екип посредством публикувана в този вестник информация, трябва да откаже или да отмени декларация за изпълняемост на това съдебно решение, когато изпълнението му би довело до явно засягане на свободата на изразяване, гарантирана в член 11 от Хартата на основните права.

Такова нарушение е налице, когато изпълнението на посоченото решение поражда възможно възпиращо действие, що се отнася до участието в дебат по въпрос от общ интерес, както за лицата, срещу които е постановено осъдителното решение, така и за други медийни дружества и журналисти в държавата членка, в която се иска признаване. Такова възможно възпиращо действие се проявява, когато общата сума, чието плащане се претендира, е явно неразумна с оглед на естеството и икономическото положение на засегнатото лице. Когато става въпрос за журналист, възможното възпиращо действие е налице по-специално когато тази сума съответства на няколко десетки стандартни минимални работни заплати в държавата членка, в която се иска признаване. Когато става въпрос за дружество, издател на вестник, възможното възпиращо действие следва да се разбира като явно застрашаване за финансовото равновесие на този вестник. Съдът на държавата членка, в която се иска признаване, може да вземе предвид тежестта на нарушението и обхвата на вредите само за да приеме, че въпреки a priori явно неразумния характер на общата сума в осъдителното решение, тази сума е подходяща, за да противодейства на последиците от клеветническите изявления“.

1      Език на оригиналния текст: френски.

2      Регламент на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (OB L 12, 2001 г., стр. 1; Специално издание на български език, глава 19, том 3, стр. 74).

3      Конвенция, подписана в Брюксел на 27 септември 1968 г. (OB L 299, 1972 г., стр. 32; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 10, стр. 3).

4      Регламент на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (OB L 351, 2012 г., стр. 1), който съгласно член 66 от него се прилага по отношение на съдебни производства, образувани след 10 януари 2015 г.

5      В това отношение запитващата юрисдикция посочва в акта за преюдициално запитване, че с определение от 11 юли 2014 г. Juzgado de Primera Instancia № 19 de Madrid (Първоинстанционен съд № 19 Мадрид) е разпоредил дружеството издател да плати в полза на Real Madrid главница в размер на 390 000 евро, ведно с лихви и разноски. От друга страна, тя не уточнява дали въпросното определение има за цел да приведе в изпълнение съдебното решение и по отношение на журналиста. От преюдициалното запитване и от становищата на страните обаче е видно, че посоченото определение се отнася до изпълнението на съдебното решение по отношение на двамата ответници в главното производство.

6      Решение от 28 март 2000 г. (C‑7/98, EU:C:2000:164, наричано по-нататък „решение Krombach“, т. 36 и 37).

7      Решение от 15 май 1986 г. (222/84, EU:C:1986:206, т. 18).

8      Конвенция, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г.

9      ЕСПЧ, 26 април 2007 г., Colaco Mestre и SIC. Sociedade Independente de Comunicacao, S.A. с/у Португалия (CE:ECHR:2007:0426JUD001118203, § 28).

10      ЕСПЧ, 26 ноември 2013 г., Błaja News Sp. z o. o. c/у Полша (CE:ECHR:2013:1126JUD005954510, § 71).

11      Точка 22 от това съдебно решение.

12      Решение Krombach (т. 23).

13      Вж. в този смисъл решение от 7 септември 2023 г., Charles Taylor Adjusting (C‑590/21, наричано по-нататък „решение Charles Taylor Adjusting“, EU:C:2023:633, т. 32 и цитираната съдебна практика).

14      Вж. решения Krombach (т. 21) и Charles Taylor Adjusting (т. 32 и цитираната съдебна практика).

15      Вж. решение Krombach (т. 36).

16      Вж. решение Krombach (т. 37).

17      Вж. решение от 25 май 2016 г., Meroni (C‑559/14, наричано по-нататък „решение Meroni“, EU:C:2016:349, т. 44).

18      Вж. решение Meroni (т. 45).

19      Вж. решение Meroni (т. 45).

20      ЕСПЧ, 23 май 2016 г., Avotiņš с/у Латвия (CE:ECHR:2016:0523JUD001750207, наричано по-нататък „решение Avotiņš с/у Латвия“, § 96 и цитираната съдебна практика).

21      В решение от 29 април 2008 г., McDonald с/у Франция (CE:ECHR:2008:0429DEC001864804), ЕСПЧ признава, че отказът за издаване на декларация за изпълняемост на разглежданите съдебни решения представлява намеса в правото на справедлив съдебен процес на жалбоподателя, гарантирано в член 6, параграф 1 от ЕКПЧ. В решението си от 3 май 2011 г., Négrépontis-Giannisis с/у Гърция (CE:ECHR:2011:0503JUD005675908, § 89—92), този съд приема също, че отказът да се признае осиновяването на дете, постановено в Съединените щати, с мотива, че то нарушава обществения ред на държавата членка, в която се иска признаване, е довел до нарушение на членове 8 и 14, както и на член 6, параграф 1 от ЕКПЧ. По-конкретно, след като констатира нарушение на първите две посочени разпоредби, ЕСПЧ само отбелязва, че тълкуването на понятието „обществен ред“ от съда на държавата членка, в която се иска признаване, не трябва да бъде произволно и непропорционално.

22      Вж. Kinsch, P. Enforcement as a Fundamental Right. — Nederlands Internationaal Privaatrecht, n^o 4, 2014, р. 543.

23      Що се отнася до нарушението на член 8 от ЕКПЧ, вж. по-специално ЕСПЧ, 3 май 2011 г., Négrépontis-Giannisis с/у Гърция (CE:ECHR:2011:0503JUD005675908).

24      Вж. по-специално Kinsch, P., op. cit., p. 543, и Hazelhorst, M. Free movement of civil judgments in the European Union and the right to a fair trial. La Haye: Springer, 2017, p. 160.

25      Вж. по-специално Spielmann, D. „La reconnaissance et l’exécution des décisions judiciaires étrangères et les exigences de la Convention européenne des droits de l’homme. Un essai de synthèse. — Revue trimestrielle des droits de l’homme, vol. 88, 2011, 774—779, 786, и Kiestra, L. R. The Impact of the European Convention on Human Rights on Private International Law. La Haye: Springer, 2014, 262—274, които привличат по-специално вниманието върху факта, че в практиката си в тази област ЕСПЧ понякога признава нарушението на член 6, параграф 1 от ЕКПЧ, доколкото този член гарантира достъпа до съд. Това течение в съдебната практика обаче, изглежда, се вписва в контекста на дела, по които според жалбоподателите признаването или изпълнението на съдебно решение е било значително забавено.

26      Вж. по-специално Cuniberti, G., I. Rueda. Abolition of Exequatur. Addressing the Commission’s Concerns. — Rabels Zeitschrift für ausländisches und internationales Privatrecht, 2011, vol. 2(75), p. 294, които, без да се произнасят категорично по наличието на „право“ на ищеца или жалбоподателя, се съсредоточават най-вече върху необходимостта от запазване на баланса между такова право и основните права на ответника.

27      Вж. Barba, M. L’exequatur sous le regard de la Cour européenne des droits de l’homme. — Les Mémoires de l’Équipe de Droit International, Européen et Comparé, Lyon, 2012, n^o 2, https://dumas.ccsd.cnrs.fr/dumas-04035845, р. 35, 36. Вж. по отношение на тази критика Pailler, L. Le respect de la Charte des droits fondamentaux de l’Union européenne dans l’espace judiciaire européen en matière civile et commercial. , Paris: Éditions A. Pedone, 2017, p. 113.

28      Вж. член 38, параграф 1 и член 45, параграф 1 от Регламент „Брюксел I“. Освен това в заключението си по дело Apostolides (C‑420/07, EU:C:2008:749, т. 52), генерален адвокат Kokott посочва, че остава открит въпросът дали член 6, параграф 1 от ЕКПЧ налага задължение за признаване и за изпълнение на чуждестранни съдебни решения, защото Регламент „Брюксел I“ и без това предоставя такова право.

29      Вж. в този смисъл решение от 22 юни 2023 г., K.B. и F.S. (Служебно разглеждане по наказателни дела) (C‑660/21, EU:C:2023:498, т. 41).

30      Вж. по тези въпроси заключението ми по дело Glawischnig-Piesczek (C‑18/18, EU:C:2019:458, т. 89).

31      Вж. член 38, параграф 1 и член 45, параграф 1 от Регламент „Брюксел I“.

32      В това отношение приложимостта на член 47 от Хартата пред съда на държавата членка, в която се иска признаване, макар законодателството на Съюза да не урежда производството пред съда на държавата членка по произход, е потвърдена в решения от 6 септември 2012 г., Trade Agency (C‑619/10, EU:C:2012:531, т. 52—54) и Meroni (т. 44 и 45). Според мен е очевидно, че когато съдът на държавата членка, в която се иска признаване, разглежда въпроса за отказа да се издаде декларация за изпълняемост на съдебно решение, постановено в друга държава членка, с мотива, че това изпълнение би било в противоречие с обществения ред, този съд прилага Регламент „Брюксел I“ и следователно е обвързан от всички разпоредби на Хартата.

33      Вж. Cuniberti, G. Le fondement de l’effet des jugements étrangers. — Recueil des cours de l’Académie de droit international de La Haye, vol. 394, 2018, p. 140, който обръща внимание на факта, че „придаването на самостоятелност на чисто процесуалното основание за признаването на чуждестранни съдебни решения и на правото на изпълнение на съдебни решения съгласно член 6 от ЕКПЧ е изненадващо, доколкото главното основание на правото на справедлив съдебен процес е да се гарантира ефективността на материалните права, гарантирани от тази [к]онвенция“.

34      Вж. в този смисъл, що се отнася до спазването на правото на справедлив съдебен процес, решение от 6 септември 2012 г., Trade Agency (C‑619/10, EU:C:2012:531, т. 55).

35      Вж. по аналогия решение от 6 октомври 2015 г., Delvigne (C‑650/13, EU:C:2015:648, т. 48).

36      Всъщност, най-напред, от член 4, параграф 3 ДЕС следва, че по силата на принципа на лоялното сътрудничество Съюзът и държавите членки при пълно взаимно зачитане си съдействат при изпълнението на задачите, произтичащи от Договорите. По-нататък, от член 67, параграф 4 ДФЕС следва, че Съюзът улеснява достъпа до правосъдие, по-специално чрез принципа на взаимното признаване на съдебните и извънсъдебните решения по граждански дела. Освен това съгласно член 81, параграф 1 ДФЕС Съюзът развива съдебно сътрудничество по гражданскоправни въпроси с трансгранично значение, което се основава на принципа на взаимно признаване на съдебните и извънсъдебните решения. За тази цел на основание член 81, параграф 2, буква а) ДФЕС Съюзът приема мерки, които целят да осигурят взаимно признаване между държавите членки на съдебните и извънсъдебните решения и тяхното изпълнение.

37      Вж. решение от 16 юли 2015 г., Diageo Brands (C‑681/13, наричано по-нататък „решение Diageo Brands“, EU:C:2015:471, т. 63), и решение Meroni (т. 47).

38      Вж. решения Diageo Brands (т. 64) и Meroni (т. 48).

39      В това отношение през 2022 г. Комисията представя Предложение за директива относно защитата на лицата, ангажирани в участието на обществеността, от стратегически съдебни производства („стратегически съдебни производства, насочени срещу участието на обществеността“) (COM(2022) 177 final), познати повече с абревиатурата на английски език „SLAPP“ (Strategic Lawsuit Against Public Participation). Този проект на директива има за цел да се установят гаранции срещу явно неоснователните или неправомерни съдебни производства по граждански дела с трансгранично значение, образувани срещу физически и юридически лица, по-специално журналисти и защитници на правата на човека, поради ангажирането им в участието на обществеността. В зависимост от окончателното си съдържание такава директива би могла да промени приложимостта на член 11 от Хартата в производствата пред съд на държавата членка по произход в ситуации като разглежданата в настоящия случай.

40      Друго разрешение би било да се нюансират условията за допустимост на преюдициалните въпроси в областта на съдебното сътрудничество по граждански дела с трансгранични последици и да се позволи на съда на държавата членка по произход да сезира Съда с преюдициален въпрос относно бъдещ и евентуален отказ за изпълнение на решението, с което ще приключи висящото пред него производство. Това разрешение не може да се приеме безрезервно, а при всички положения настоящото преюдициално запитване не е отправено от държава членка по произход. По тази спорна проблематика в областта на съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси вж. обаче решение от 25 юли 2018 г., AY (Заповед за арест — свидетел) (C‑268/17, EU:C:2018:602, т. 27—30).

41      Вж. точка 183 и сл. от настоящото заключение.

42      Вж. в този смисъл решение на ЕСПЧ от 18 юни 2013 г., Povse с/у Австрия (CE:ECHR:2013:0618DEC000389011, § 86—87).

43      Решение Avotiņš с/у Латвия (§ 113—116).

44      Вж. в този смисъл решение от 28 април 2009 г., Apostolides (C‑420/07, EU:C:2009:271, т. 61 и 62). Вж. също в този смисъл решение от 19 ноември 2015 г., P (C‑455/15 PPU, EU:C:2015:763, т. 40).

45      Вж. в този смисъл решение от 6 септември 2012 г., Trade Agency (C‑619/10, EU:C:2012:531, т. 52, 54 и 62). Вж. също решение Krombach (т. 25—27 и 45) и решение от 2 април 2009 г., Gambazzi (C‑394/07, EU:C:2009:219, т. 28, 29 и 48).

46      Вж. в този смисъл Hess, B. Rapport relatif à l’application du règlement Bruxelles I dans les États membres (étude JLS/C4/2005/03). Université Ruprecht-Karls d’Heidelberg, septembre 2007, p. 249, § 558, достъпно на адрес: http://ec.europa.eu/civiljustice/news/docs/study_application_brussels_1_en.pdf.

47      Вж. решение от 11 май 2000 г. (C‑38/98, наричано по-нататък „решение Renault“, EU:C:2000:225, т. 32).

48      Вж. решение Renault (т. 32).

49      Вж. заключението на генерален адвокат Alber по дело Renault (C‑38/98, EU:C:1999:325, т. 6).

50      Вж. решение Renault (т. 34).

51      Точки 30, 32 и 39. Вж. също заключението ми по дело Diageo Brands (C‑681/13, EU:C:2015:137, т. 52).

52      Вж. решение Diageo Brands (т. 51).

53      Точки 23 и 27 от това съдебно решение.

54      Вж. в този смисъл решение Charles Taylor Adjusting (т. 37).

55      Вж. решение Charles Taylor Adjusting (т. 39).

56      Вж. заключението на генерален адвокат Richard de la Tour по дело Charles Taylor Adjusting (C‑590/21, EU:C:2023:246).

57      Решение от 2 април 2009 г. (C‑394/07, EU:C:2009:219, т. 48).

58      Решение от 2 април 2009 г. (C‑394/07, EU:C:2009:219, т. 20).

59      Решение от 2 април 2009 г., Gambazzi (C‑394/07, EU:C:2009:219, т. 48 и 49).

60      Точка 39 от това съдебно решение.

61      Решение от 1 юни 1999 г. (C‑126/97, наричано по-нататък „решение Eco Swiss“, EU:C:1999:269).

62      Решение Eco Swiss (т. 36).

63      Решение Eco Swiss (т. 37).

64      Вж. точка 92 от настоящото заключение.

65      Припомням, че след постановяването на решение Krombach (т. 37), за да се спази забраната за преразглеждане по същество на постановеното в друга държава членка съдебно решение, засягането на обществения ред на държавата членка, в която се иска признаване, което ѝ позволява да откаже признаването или изпълнението на това съдебно решение, трябва да представлява „явно нарушение на правна норма със съществено значение в правния ред на държавата, в която се иска признаване, или на право, признато за основно в този правен ред“. Курсивът е мой.

66      Наистина, в решение от 23 октомври 2014 г., flyLAL-Lithuanian Airlines (C‑302/13, EU:C:2014:2319, т. 56), Съдът приема, че понятието „обществен ред“ цели защитата на правни интереси, изразени в правна норма. Тази донякъде опростена формулировка обаче е свързана със специфичния контекст на посоченото дело. Във всеки случай, с това съображение Съдът е искал да подчертае главно факта, че клаузата за обществен ред може да се използва само за защита на правни интереси.

67      Вж. решение Meroni (т. 46).

68      Вж. решение Diageo Brands (т. 68).

69      Вж. заключението ми по дело Diageo Brands (C‑681/13, EU:C:2015:137, т. 39).

70      Вж. в този смисъл решение Diageo Brands (т. 50). Вж. също решения Meroni (т. 46) и Charles Taylor Adjusting (т. 36).

71      Вж. в този смисъл решение от 16 февруари 2022 г., Унгария/Парламент и Съвет (C‑156/21, EU:C:2022:97, т. 127).

72      Вж. точка 77 от настоящото заключение.

73      Вж. решение от 3 февруари 2021 г., Fussl Modestraße Mayr (C‑555/19, EU:C:2021:89, т. 83).

74      ОВ C 303, 2007 г., стр. 17.

75      Вж. съдебната практика, произтичаща от решения Renault и Eco Swiss, обсъдена в точки 77—80 и 91—94 от настоящото заключение.

76      Вж. в този смисъл решение от 29 юли 2019 г., Spiegel Online (C‑516/17, EU:C:2019:625, т. 72).

77      ЕСПЧ, 23 септември 2009 г., Jersild с/у Дания (CE:ECHR:1994:0923JUD001589089, § 31).

78      Вж. в този смисъл решение от 3 февруари 2021 г., Fussl Modestraße Mayr (C‑555/19, EU:C:2021:89, т. 82).

79      Вж. решение от 25 юли 1991 г., Collectieve Antennevoorziening Gouda (C‑288/89, EU:C:1991:323).

80      Вж. като пример ЕСПЧ, 7 юни 2012 г., Centro Eurpa 8 S.rl. и Di Stefano с/у Италия (CE:ECHR:2012:0607JUD003843309, § 129).

81      Вж. по-специално ЕСПЧ, 7 февруари 2012 г., Axel Springer AG с/у Германия (CE:ECHR:2012:0207JUD003995408, § 78—81).

82      Вж. като скорошна практика ЕСПЧ, 5 декември 2017 г., Frisk и Jensen с/у Дания (CE:ECHR:2017:1205JUD001965712, § 53).

83      Вж. ЕСПЧ, 2 септември 2014 г., Firma EDV für Sie, EfS Elektronische Datenverarbeitung Dienstleistungs GmbH с/у Германия (CE:ECHR:2014:0902DEC003278308, § 23).

84      Вж. като скорошна практика ЕСПЧ, 11 януари 2022 г., Freitas Rangel с/у Португалия (CE:ECHR:2022:0111JUD007887313, § 53).

85      Вж. като скорошна практика ЕСПЧ, 5 декември 2017 г., Frisk и Jensen с/у Дания (CE:ECHR:2017:1205JUD001965712, § 55).

86      Вж. точка 45 от настоящото заключение.

87      Вж. решение Meroni (т. 52 и 53).

88      Регламент на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000 (ОВ L 338, 2003 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 183, и поправка в ОВ L 99, 2016 г., стр. 34).

89      Вж. решение от 9 септември 2015 г., Bohez (C‑4/14, EU:C:2015:563, т. 59).

90      Решение от 2 април 2009 г. (C‑394/07, EU:C:2009:219, т. 46). По делото, по което е постановено това решение, клаузата за обществен ред е била използвана с мотива, че изпълнението нарушава основно процесуално право, за да се спази забраната за преразглеждане по същество.

91      Вж. точка 70 от настоящото заключение.

92      Вж. точки 56—59 от настоящото заключение.

93      Вж. в този смисъл решение от 19 декември 2019 г., Deutsche Umwelthilfe (C‑752/18, EU:C:2019:1114, т. 45).

94      Вж. точка 59 от настоящото заключение.

95      Вж. в този смисъл решение от 19 декември 2019 г., Deutsche Umwelthilfe (C‑752/18, EU:C:2019:1114, т. 50).

96      Вж. като пример решение от 29 юли 2019 г., Funke Medien NRW (C‑469/17, EU:C:2019:623, т. 72—74).

97      Вж. като пример решение от 17 март 2016 г., Liffers (C‑99/15, EU:C:2016:173, т. 26).

98      Предложението за друг основен акт на международното частно право на Съюза, а именно Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим II“) (ОВ L 199, 2007 г., стр. 40), предвижда в член 23, параграф 1, трето тире, че „[този] регламент не засяга прилагането на разпоредбите на [правото на Съюза], които не допускат прилагането на разпоредба или разпоредби на правото на сезирания съд или на правото, посочено в [същия] регламент“. Освен това в член 24 от това предложение за регламент се предвижда, че „прилагането на разпоредба на правото, посочено от [въпросния] регламент, което води до присъждане на некомпенсаторно обезщетение, като например обезщетение с наказателен или назидателен характер, противоречи на общностния обществен ред“ (курсивът е мой). Тази втора разпоредба е трябвало да представлява конкретизация, под формата на специално правило, на възражението за такъв обществен ред, предвидено в член 23, параграф 1, трето тире. Предложението за въвеждане на тези две разпоредби не е прието.

99      Конвенция, приета по време на Хагската конференция по международно частно право от 2 юли 2019 г.

100      Вж. съответно член 2, параграф 1, букви к) и л).

101      Вж. обяснителния доклад относно Конвенцията от 2 юли 2019 г. за признаването и изпълнението на чуждестранни съдебни решения по граждански или търговски дела, съставен от Garcimartín, F. и Saumier, G. (достъпен на адрес: https://www.hcch.net/en/publications-and-studies/details4/?pid= 6797), стр. 63.

102      „Нарушения на правата на личността чрез използването на интернет: компетентност, приложимо право и признаване на чуждестранни съдебни решения“, https://www.idi-iil.org/app/uploads/2019/09/8-RES-FR.pdf.

103      Вж. например заключението на генерален адвокат Capotorti по дело Bier (21/76, EU:C:1976:147, т. 6), а относно принципа на perpetuatio fori вж. заключението на генерален адвокат Pitruzzella по делo Gemeinde Bodman-Ludwigshafen (C‑256/21, EU:C:2022:366, т. 72).

104      Вж. обяснителния доклад относно Конвенцията от 2019 г., стр. 137.

105      Вж. Symeonides, S. C. Cross-Border Infringement of Personality Rights via the Internet. A Resolution of the Institute of International Law. Leiden — Boston: Brill Nijhoff, 2021, p. 143, 144.

106      Вж. в този смисъл решение от 23 октомври 2014 г. (C‑302/13, EU:C:2014:2319, т. 56 и 58).

107      Вж. в този смисъл решение от 23 октомври 2014 г., flyLAL-Lithuanian Airlines (C‑302/13, EU:C:2014:2319, т. 57).

108      Решение от 23 октомври 2014 г. (C‑302/13, EU:C:2014:2319, т. 56 и 58).

109      ЕСПЧ, 17 декември 2004 г., Cumpănă и Mazăre с/у Румъния (CE:ECHR:2004:1217JUD003334896, § 111).

110      ЕСПЧ, 23 април 2015 г., Morice с/у Франция (CE:ECHR:2015:0423JUD002936910, § 176).

111      Вж. ЕСПЧ, 11 април 2006 г., Brasilier с/у Франция (CE:ECHR:2006:0411JUD007134301, § 43). Вж. също Baumbach, T. Chilling Effect as a European Court of Human Rights’ Concept in Media Law Cases. — Bergen Journal of Criminal Law and Criminal Justice, 2018, vol. 6(1), p. 102.

112      Вж. в този смисъл, що се отнася до санкцията да се заплати „сравнително умерена“ сума, ЕСПЧ, 24 май 2022 г., Pretorian с/у Румъния (CE:ECHR:2022:0524JUD004501416, § 81).

113      Вж. в този смисъл ЕСПЧ, 5 май 2022 г., Mesić с/у Хърватска (CE:ECHR:2022:0505JUD001936218, § 111—113), и ЕСПЧ, 16 юни 2015 г., Defi AS с/у Естония (CE:ECHR:2015:0616JUD006456909, § 110).

114      ЕСПЧ, 26 ноември 2013 г., Błaja News Sp. z o. o. с/у Полша (CE:ECHR:2013:1126JUD005954510, § 71).

115      ЕСПЧ, 29 май 2017 г., Tavares de Almeida Fernandes и Almeida Fernandes с/у Португалия (CE:ECHR:2017:0117JUD003156613, § 77).

116      Вж. в този смисъл Wurmnest, W. Towards a European Concept of Public Policy Regarding Punitive Damages. — In: Bariatti, S., L. Fumagalli, Z. Crespi Reghizzi. Punitive damages and private international law: state of the art and future developments. Wolters Kluwer — CEDAM, Milan, 2019, p. 259.

117      Вж. например ЕСПЧ, 14 февруари 2023 г., Halet с/у Люксембург (CE:ECHR:2023:0214JUD002188418, § 205), и ЕСПЧ, 15 май 2023 г., Sanchez с/у Франция (CE:ECHR:2023:0515JUD004558115, § 205). В някои решения ЕСПЧ използва израза „chilling“, dissuasive effect“, вж. ЕСПЧ, 27 юни 2017 г., Ghiulfer Predescu с/у Румъния (CE:ECHR:2017:0627JUD002975109, § 61), и ЕСПЧ, 8 януари 2019 г., Prunea с/у Румъния (CE:ECHR:2019:0108JUD004788111, § 38), преведено на френски език само като „възпиращо действие“. Вж. ЕСПЧ, 5 май 2022 г., Mesić с/у Хърватска (CE:ECHR:2022:0505JUD001936218, § 113).

118      Pech, L. The concept of chilling effect. Open Society European Policy Institute, 2021, p. 6.

119      Вж. в този смисъл Baumbach, T., op. cit., p. 112.

120      ЕСПЧ, 1 март 2007 г., Tønsbergs Blad AS и Haukom с/у Норвегия (CE:ECHR:2007:0301JUD000051004, § 102). Курсивът и преводът са мои.

121      ЕСПЧ, 19 април 2011 г., Касабова с/у България (CE:ECHR:2011:0419JUD002238503, § 71), и ЕСПЧ, 19 април 2011 г., Божков с/у България (CE:ECHR:2011:0419JUD000331604, § 55). Курсивът и преводът са мои.

122      ЕСПЧ, 7 декември 2010 г., Público - Comunicação Social, S.A. и др. с/у Португалия (CE:ECHR:2010:1207JUD003932407, § 55).

123      В решение от 26 април 2007 г., Colaço Mestre и SIC с/у Португалия (CE:ECHR:2007:0426JUD001118203, § 27), ЕСПЧ приема, че интензивният и пренесен в медиите дебат по въпросите за корупцията във футбола е от общ интерес, като в този ред на мисли приема в решението си от 22 февруари 2007 г., Nikowitz and Verlagsgruppe News GmbH с/у Австрия (CE:ECHR:2007:0222JUD000526603, § 25), че „отношението на обществото към спортна звезда“ е въпрос от общ интерес.

124      Вж. в този смисъл решение от 29 юли 2019 г., Funke Medien NRW (C‑469/17, EU:C:2019:623, т. 74). Вж. също, в контекста на защитата на личните данни, решение от 8 декември 2022 г., Google (Премахване от резултатите при търсене, на съдържание, за което се твърди, че е неистинно) (C‑460/20, EU:C:2022:962, т. 97).

125      Вж. в този смисъл ЕСПЧ, 27 юни 2017 г., Ghiulfer Predescu с/у Румъния (CE:ECHR:2017:0627JUD002975109, § 61).

126      Вж. точки 169—171 от настоящото заключение.

127      Вж. точка 128 от настоящото заключение.

128      ЕСПЧ, 19 април 2011 г., Касабова с/у България (CE:ECHR:2011:0419JUD002238503, § 71), и ЕСПЧ, 19 април 2011 г., Божков с/у България (CE:ECHR:2011:0419JUD000331604, § 55). Вж. също ЕСПЧ, 10 февруари 2015 г., Cojocaru с/у Румъния (CE:ECHR:2015:0210JUD003210406, § 33).

129      ЕСПЧ, 29 август 1997 г., Worm с/у Австрия (CE:ECHR:1997:0829JUD002271493, § 15 и 57).

130      Вж. ЕСПЧ, 19 април 2011 г., Касабова с/у България (CE:ECHR:2011:0419JUD002238503, § 71), и ЕСПЧ, 19 април 2011 г., Божков с/у България (CE:ECHR:2011:0419JUD000331604, § 55).

131      ЕСПЧ, 7 юли 2015 г., Morar с/у Румъния (CE:ECHR:2015:0707JUD002521706, § 70).

132      ЕСПЧ, 2 юни 2008 г., Timpul Info-Magazin и Anghel с/у Молдова (CE:ECHR:2007:1127JUD004286405, § 39), и ЕСПЧ, 26 ноември 2013 г., Błaja News Sp. z o. o. с/у Полша (CE:ECHR:2013:1126JUD005954510, § 71).

133      Вж. точки 126 и 129 от настоящото заключение.

134      Вж. точки 135 и 137 от настоящото заключение.

135      Вж. ЕСПЧ, 5 май 2022 г., Mesić с/у Хърватска (CE:ECHR:2022:0505JUD001936218, § 111—113).

136      Вж. решение на ЕСПЧ от 30 юни 2005 г., Bosphorus Hava Yolları Turizm ve Ticaret Anonim Şirketi с/у Ирландия (CE:ECHR:2005:0630JUD004503698).

137      Решение Avotiņš с/у Латвия (§ 101—104).

138      Решение Avotiņš с/у Латвия (§ 105).

139      Вж. в този смисъл решение Avotiņš с/у Латвия (§ 106).

140      Вж. в този смисъл ЕСПЧ, 18 юни 2013 г., Povse с/у Австрия (CE:ECHR:2013:0618DEC000389011, § 79—81).

141      Всъщност в своето решение от 18 юни 2013 г., Povse с/у Австрия (CE:ECHR:2013:0618DEC000389011, § 79—83), ЕСПЧ приема, че тази презумпция е приложима в контекста на изпълнението на решение за връщане на дете въз основа на Регламент № 2201/2003. Той подчертава, че този регламент не предоставя никаква свобода на преценка на държавата членка, където се иска признаване. Що се отнася до Регламент „Брюксел I“, ЕСПЧ също е приложил посочената презумпция в решение Avotiņš с/у Латвия (§ 108). Той изхожда от предпоставката, че що се отнася до изпълнението на съдебно решение, постановено в друга държава членка, този регламент не предоставя на държавата членка, в която се иска признаване, никакво право на преценка. Всъщност той е разгледал иска, без да вземе предвид клаузата за обществен ред, предвидена в посочения регламент, с мотива, че ищецът не се е позовал на тази клауза пред националните съдилища.

142      Вж. в този смисъл Cuniberti, G., Le fondement de l’effet des jugements étrangers. — Recueil des cours de l’Académie de droit international de La Haye, 2019, vol. 394, p. 275, 276, и Hazelhorst, M. Free movement of civil judgments in the European Union and the right to a fair trial. La Haye: Springer, 2017, p. 212.

143      Вж. в този смисъл решение Avotiņš с/у Латвия (§ 106).

144      Вж. точки 113 и 189 от настоящото заключение.

145      Вж. точка 171 от настоящото заключение.

146      Вж. точки 177—179 от настоящото заключение.

147      Вж. точка 182 от настоящото заключение.